Това се случи на 2 май 1963 г. След първомайската манифестация в моето родно село Волово всички ние – 7-8 момчета на възраст от 15 до 17 години, се качихме на влака за Русе, за да се приберем по квартирите си и да се подготвим за училище. Единствено аз, тогава на 19 години, вече студент първи курс във ВХТИ-София, бях издържал с отличен изпита си по висша математика и карах 6-месечната си трудова практика като работник в леярния цех на завода „Г. Димитров”.
Във влака Пенчо засвири с акордеона и ние се разпяхме и разтропахме. Пеехме това, което сме чували по радиото. В репертоара ни беше песен на Емил Димитров, известните ни от забавите „Марина, Марина”, „Тинтарела ди луна” и др.

След час пътуване приближихме гарата в Русе. Малко преди влакът да спре, в нашето купе, където бяхме аз и още 2 момчета, влезе един старшина от Народната милиция, застана на вратата и каза никъде да не мърдаме. Когато Стефан, на 16 години, се изправи да си вземе чантата, пазителят на народната власт, с изваден срещу нас пистолет, изрева: „Стой тук, че като те прасна с туй черясло по главата!”. След като влакът спря, милиционерът ни подкара към една странична стая на жп гарата. Оттам позвъниха по телефона и ни вкараха в една закрита камионетка. Рапортът на проявилия смелост и бдителност милиционер беше: „Пеят американски песни”. Това беше страшно престъпление.

И така, вече по тъмно, ние стояхме изправени пред двама висши офицери на всемогъщата ДС – един полковник и всяващия страх и ужас с вида си, небезизвестния тогава кап. Вангел Кръстев. Прибраха ни личните паспорти. След като аз се осмелих да попитам: „Извинете, ние държавни престъпници ли сме, че да ни арестувате?”, отговор не последва. Когато зададох втори въпрос, ни изкряскаха грубо: „Я елате тук бе, чукани!”.

Веднага след това бях отведен от страшилището кап. Кръстев в тъмна стая. Предвиждах за какво съм тук и си казах мислено: „Баща ми никога не ме е бил през живота ми и ако ти, гад, ме унижиш и ми удариш дори плесница, ще се нахвърля върху теб, ще ти взема пистолета и ще те убия като куче, макар да знам, че жив няма да изляза оттук”. Стиснах юмруци, напрегнах коремните си мускули и, разбира се, удар последва. Но той удари на твърдо, аз не паднах и не молех за пощада. Палачът се обърна, отвори бързо вратата и излезе. Вечерта се прибрахме по домовете си живи и здрави. Но имаше заплахи, че ще ме изключат от института и ще ме уволнят от работа.

Завърших висшето си образование и заминах на работа по разпределение в МЗ „Възход”, Попово. Благодарение на отличната си диплома бях назначен като началник в леярен цех. Един ден ме извикаха при партийния секретар. Той излезе от стаята, а един непознат човек се ръкува с мен и се представи – майор Петров от Държавна сигурност. Попита ме какво е станало, когато съм бил на стаж преди 10 години в Русе. Разказах му цялата история, която му е била известна, предполагам, защото досието ми в ДС ме е следвало навсякъде. Той каза: „Нашите хора малко са се изложили”.
След месец ме потърси в дома, където вече имах семейство с жена и дете, друг служител на ДС. Той каза, че ме вербува като агент. И тъй, инженер Георгиев беше също агент Димитров.

Инструктира ме как да действам и да им представям донесения – лично написани от мен. Моето първо и единствено „донесение” беше, че като началник-цех съм наложил дисциплинарно наказание на работник за умишлено повреждане на леярска екипировка. Това беше известно на всички, защото тези факти лично изнесох на открито производствено събрание. Изглежда, от ДС са преценили, че певецът на „американски” песни не става за таен „певец” на службите и с това дейността на агент Димитров приключи.

Когато след години научих истината за зловещите лагери на смъртта и гледах филми за погубени човешки съдби, си дадох сметка какво е можело да се случи с мен през далечната 1963 г.

Източник: retro.bg Георги Георгиев, Русе

Шест години след потапянето му правителственият самолет на Тодор Живков продължава да е водеща атракция на дъното на Черно море край Варна. Гмуркачи и водолази от различни страни идват, за да се пуснат до историческия аероплан, станал хит на световния дайвинг. Самолетът е в морето пред курорта “Св.св.Константин и Елена” на 800 м от брега и на 22 м дълбочина, припомня основният инициатор на акцията за запазването и потапянето му Орлин Цанев от дружество “Блек сий дайв Одесос”.

Според него соцвозилото се е превърнало в красив изкуствен риф, пълен с живот – обрасъл с миди, водорасли, а вътре го обитават риби, пише “Труд”. В корпуса е запазена пилотската машина, уредите за управление, но според изискванията е трябвало доста да бъде изтърбушен. Пълният му капацитет е 100 тона, но на дъното са легнали 30 тона, придържани от четири постоянни котви.
Дължината му е 49 м с 37 м разпереност на крилата и с височина 12.80 м. Водолазните центрове водят до него българи, гърци, румънци, англичани, дори и японци, като всички оставят знак, че са го видели. За подводен гид дотам тарифите са различни, но варират между 60-80 лв за групи и курсисти, като цената включва и брифинг за историята и техническите параметри.

Самолетът на Тато е свободно достъпен и за посещения до него не се изисква специално разрешително, което е задължително за военните обекти наоколо. Това са три потънали подводници -две руски и една немска, открита през 2010 г. от водолазите от “Блек сий дайв Одесос” на 15 мили югоизточно от Варна. Все още се проучва, но специалисти от Военноморския музей в града предполагат, че това може би е първата подводница на българския боен флот.

За достъп до трите военни обекта се искат разрешителни от ВМС, от ИА”Морска администрация” и от “Гранична полиция”, посочва Орлин Цанев. Много красива атракция е и корабът от Втората световна война “Кинг Карол”, товаропасажер, потопен от едната от трите подводници. Намира се на миля и половина източно от нос Галата. Този интересен кораб е пренасял мини и за това достъпът до него е забранен, за да не се разграбва, а и е опасно, казва Орлин.

Вандалщината отдавна не е чужда под водата заради ширещото се бракониерство, припомня той. Ние потапяме, правим изкуствени рифове, а подводните иманяри изтръгват колове, железа, каквото им попадне, да не говорим за артефактите на дъното, които отмъкват, казва водолазът. Той припомня случай преди две години, когато се помъчили да извадят уникалния кораб “Родина” по Южното Черноморие, но цялата гилдия се обединила и им се противопоставила.

Нашето море е бедно на такива изкуствени рифове, държавата трябва да застане зад такива организации, които ги създават, все пак сме туристическа държава, казва Орлин. Той дава пример с известния самолетоносач на Америка -”Орис Кане”, потопен умишлено в Мексиканския залив, като сумата е 6 млн. долара, но държавата стои зад проекта.
Уникалната операция по потапянето на ТУ 154 у нас на 25 май 2011 вкара Варна трайно в емисиите на CNN и Euronews. Последно самолетът беше собственост на “България еър”, като компанията се явява най-големият спонсор, защото го дарява безвъзмездно за осъществяване на каузата. Аеропланът е откарвал някога Тодор Живков при Чаушеску, Хонекер и Фидел Кастро. Произведен е през 1971 г. и е извършил последния си полет на 16 септември 1999 г. от София до Варна. 46 -годишният ТУ 154 е произведен през 1971 г. в Русия специално за правителствен самолет.

Аеропланът е поставил рекорд за модела си със 7 часов непрекъснат полет, което е с час повече от максимално допустимото. Това станало при спешното прибиране на правителствената делегация от Куба в София след убийството на Индира Ганди. Сред именитите пасажери, пътували на борда му са американският президент Ричард Никсън, Фидел Кастро, Михаил Горбачов и други.
Машината носи отличителния знак LZ BTJ, който беше разтълкувана от шефа на летище Варна Димитър Костадинов. Всяка от буквите има своето значение – LZ е международната сигнализация за българската принадлежност, В – за авиокомпания “Балкан” и TJ – инициалите на някогашния първи държавен ръководител Тодор Живков. Спускането под вода на уникалната световна дайвинг атракция стана с подкрепата на общината, много спонсори и с помощта на 100-тонния плаващкран “Антей”.
От първоначалната идея за превръщането му в изкуствен риф са изтекли 4 години на непрекъсната работа и преодоляване на бюрократични пречки. Първоначално е трябвало да бъде потопен в морето срещу Златни пясъци, но се оказало, че този рифще пречи на трафика на корабите. Второто предвидено място било край нос Галата, но там е военният полигон и няма как да стане и накрая институциите са посочили да бъде спуснат срещу “Св. св. Константин и Елена”.
Не е най-подходящото място, защото долу е тинесто и като има течения, това стресира водолазите, но трябваше там да го потопим, връща лентата назад авторът на мега идеята. На дъното самолетът е ориентиран в посока изток-запад, на повърхността има сини буйове, обозначаващи носа и опашката му. Доскоро той беше най-големият умишлено потопен самолет, но Турция поднови рекорда, като спусна под вода Еърбъс А300 край курорта Кушадасъ в Егейско море.

Самолетът е дълъг 54 м, а крилатата му се простират на 44 м. Той лежи на 23 м дълбочина. От “Блек сий дайв Одесос” са възнамерявали да разнообразят гамата на дънните атракции с потапяне на нов и също интересен обект – 140-метровия учебен кораб “Петър Берон”, който обаче беше продаден за старо желязо през 2014 г. и отплава за Турция, където беше нарязан. Така приключи 66-годишната му история. “Направихме запитване, но явно съдбата му е била решена”, каза Цанев.

Той и съмишлениците му не се отказват от идеята за други подводни атракции, като смятат, че има много бракувани плавателни съдове, които могат да се превърнат в такива. Дайвингът е хубаво и красиво хоби, вярно, че 2-3 бона трябват за професионално оборудване , но може да се вземе по-евтино под наем, а курсът от десет – петнадесет дни е най-малкият разход, казва Орлин Цанев.

Според него напоследък интересът ескалира, освен мъже се записват и много дами, за които кислородните бутилки от 32-33 кг на гърба тежат само до водата. Подводният свят е друг, различен, в него има тишина и мълчание-все едно влизаш в църква, казва професионалният гмуркач. Орлин Цанев е фотожурналист от четвърт век като най-дълго е работил в национален всекидневник.

Сега е шеф специалист в служба “Търсене и спасяване” към Главна дирекция “Гражданска въздухоплавателна администрация” във Варна.

Не си мислете, че са само бездарно некачествените и ужасно грозни ремонти! Една тълпа зле образовани, лошо възпитани, твърде некомпетентни и страшно арогантни хора се набутаха или бяха спуснати къде ли не.
Те са в управлението на здравеопазването в центъра и по места.

Те са в образованието, да не ви казвам как вилнеят във висшето образование, без да си имат и хал хабер от това що е всъщност висше образование – просто това било свободното място и това им се паднало да управляват – висшето образование! Докато им намерят друго поле за изява. Със същия успех те биха управлявали и федерацията по ръгби. Ако има все още такава. Така в соца пращаха верните кадри да управляват това, което в момента е свободно.Те са в науката, по-скоро паразитират върху нея с графоманстване и пелтечене на тези от 20 век и дори отпреди 1989 г.

Те са в строителството.
Те са в културата.
Те са в екологията.
Те са в земеделието.
Те са на много, много места.
Те са – и това също е много страшно – в системата за сигурност.

И понеже си повярваха, и понеже са безконтролни, и понеже си мислят, че компетенциите, които са им връчени, веднага ги сдобиват с компетентност за осъществяване на тези компетенции, и понеже у тях са и ножът, и сиренето, те вече не се задоволяват само да претакат европейски, държавни, общински и частни (но чужди) пари в своите сметки, но със свещената си простота вече ни натрапват своите нелепи разбирания, своите лоши вкусове, своите абсурдни представи за красиво и съвременно, своите арогантни разпореждания.

Вчера написах: “ Злото е тук и то няма да миряса, докато не ни накара да му се подчиним телом и духом, докато не започнем да живеем по неговите разбирания, по неговата „естетика“, по неговата „етика“, по неговия закон и канон!“
В България започва да става страшно. От гледна точка на нейното настояще. За първи път от толкова години ние сме натикани в настояще без бъдеще. Или без българско достойно бъдеще.
Не наричайте това черногледство, това е добре информиран песимизъм. Никакво черногледство не може да обрисува достатъчно адекватно реалната картина у нас.

Колко тъжно ми е, че мнозинството е сляпо за тази реална картина. А как няма да е сляпо, след като я съзерцава пасивно с възможно най-широко затворени очи…

Николай Слатински, Фейсбук
Източник:bulmedia.net

Медицината в Египет е основополагащата за развитието на изкуството за лечение на много култури. Египетският народ е съхранил своите знания в папируси, датиращи от около 3 000 г. пр.Хр.

Херодот е сред гръцките философи, който наред с други изследователи "разказва" на съвременните историци как е протичало зъболечението в Древен Египет. Според него в Страната на фараоните е имало лекари специалисти, занимаващи се изцяло с лечението на зъбите и венците. Тези първи зъболекари се ползвали с голямо уважение и почит, което косвено ни подсказва, че вероятно египтяните не са имали особено здрави зъби.

Изследването на някои открити древноегипетски мумии предоставят палеопатологични доказателства за дентални заболявания, каквито са загниванията по зъбите, абсцесите, пиореята. Мумията на Аменхотеп III свидетелства за множеството зъбни абсцеси и загубата на кучешки зъби.

При скелети, датиращи от 2800 г. пр.Хр., са открити типични изменения вследствие на алвеоларни абсцеси, перидонтити и кариеси. Стоматологичният раздел на Еберс папирус описва зъбни протези, които днес се откриват при мумии, починали преди 2500 г. пр.Хр. Египтологът Пюрлан е описал зъби, фиксирани с тънки златни кукички.

Зъбният кариес в Древен Египет се е лекувал със стрита нубийска пръст, смесена с мед, за да се образува обща лепкава маса. Папирусите дават на историците още по-любопитна информация. Ако се осмисли съдържанието в тях несъмнено ще се направи изводът колко е близка описаната древна техника на зъболечение в Египет до някои стоматологични лечебни практики, ползвани до края на 20 век. Древните староегипетски папируси описват пломбирането на зъбите с амалгама, направена от нубийска пръст, цинк, мед и калай, а староегипетските "колеги" на съвременните стоматолози са умеели без болка да вадят зъби и да правят удобни зъбни протези.

Цялата стоматологична древна египетска практика може да се открие въплътена най-изчерпателно в текстовете на Еберс папирус, или по-точно - в 14-те предписания за лечението на зъбите и на венците. Древният документ е описал следното лечение, предназначено да третира пиореята: Фурми се поставят в краве мляко, като получената смес се излага една нощ на въздействието на росата и след девет дни сместа може да се дъвче няколко пъти дневно.

Месестата част на фурмите, смесена със сладка бира, е била широко използвана и за лечението на възпалени венци.

От написаното до този момент можем да направим извод, че според информацията, съхранена в древните медицински документи зъболечението в Древен Египет е процъфтявало. Благодарение на това знание съвременните историци могат да твърдят, че не е изключено съвременната стоматология да се е зародила и еволюирала до съвременния си вид именно в Страната на фараоните.


Съгласно чл. 10 на Наредбата – Закон за съдене от Народен съд от 4 октомври 1944 г. „след приключване на съдебното дирене, изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите, съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение”. За законността на цялата тази разправа тук няма да стане дума. Няма да стане дума и за това, откъде всъщност е дирижирана. За протичането на процеса са организирани 13 Главни и Специални съдебни състави и 125 Обикновени състава. Главните съдебни състави са: Първи състав – започва работа на 20 декември 1944 г. при общ брой на подсъдимите 51, между които са регенти, дворцови съветници и министри; Втори състав – срещу депутатите от 25-то Обикновено Народно събрание при общ брой на подсъдимите 127; Трети състав разглежда обвиненията по случаите с избиването на полските офицери военнопленници край гората Катин и гр.Виница, подсъдими 6; Четвърти състав заседава от 14 февруари 1945 г. при общ брой на подсъдимите 279, между които са подсъдими членове на висшия военен съвет, висши военни.
Смъртна присъда от Първи Главен състав от Разград имат Петър Габровски като бивш министър на железниците, пътищата и благоустройството в последното правителство на Георги Кьосеиванов, но положението му на бивш министър на вътрешните работи в двете правителства на Богдан Филов се използва като обстоятелство, особено отекчаващо вината му на подсъдим; както и Иван Багрянов като министър-председател на България за времето от 1 юни до 2 септември 1944 г. Трима са съдените от Втори Главен състав в качеството им на депутати в 25-то Обикновено Народно събрание от нашия край – двама от Разград /Георги Рашков и Матьо Иванов Колев/ и един от Исперих /Петър Грънчаров/, техните присъди са доживотен затвор. /Георги Рашков има присъда, постановена и от състава на Народния съд в Разград. /
Идеята за настоящия материал възникна, когато, четейки книгата на д-р Найден Найденов „Спомени с Иван Багрянов” и по-специално частта, в която става въпрос за събитията около Народния съд, си спомних и думите на неговия син Михаил Багрянов, че той всъщност не знае къде да запали свещ на своя баща. „В която и да е църква” – ще кажат вярващите. Да… И все пак къде е гробът му? Има едно несъответствие между официалната информация за разстреляните на 1 февруари 1945 г. и разказа на д-р Найденов. Той пише своите „Спомени…” през 1958 – 1961 г. / ръкописът е открит 30 години по-късно и публикуван през 2002 г./, но събитията са много ясни в неговия разказ и той се явява почти като очевидец. Д-р Найден Найденов е депутат от Пловдив в ХХІV-то Народно събрание. С Багрянов са близки приятели и затова когато през есента на 1944 г. г-жа Емилия Багрянова е интернирана в едно добруджанско село, а съпругът й е задържан, в дома на д-р Найденов са отседнали временно сестра й Елена /Леца/ и синът Михаил. Чрез едно момче от затвора докторът поддържа връзка с Багрянов. Мишо изпраща на баща си уверения, че скоро ще си дойде у дома. Десетгодишният тогава малчуган е сигурен в надеждата си: „Той никому зло не е сторил, защо тогава ще му сторят на него зло?”
Когато в неделята тяхна близка занася храна в затвора, Найденов я предупреждава да използва залисията на надзирателя, присъстващ на свиждането, и да съобщи на Багрянов да развие ламинираната обвивка на термоса, в който му изпращат мляко. На дъното е оставил писмо. С това поръчение тя се справя сполучливо и при следващото свиждане получавайки термоса, намира в него писмо от Багрянов с пълни подробности за положението му, как и за какво е разпитван, с кои лица се е срещал. Връзката е установена. Термосът отнася и донася писмата. Багрянов вече знае какво става навън, а близките му узнават за всичко в затвора. Така продължава, докато започват заседанията на Народния съд и подсъдимите са преместени в килиите при Съдебната палата.
Писмата, изпращани от Багрянов, са пропити с оптимизъм. Той смята, че пред него се очертава благоприятен край. Д-р Найденов, обаче, не вярва в това. Щом получава от Багрянов съобщение да му ангажират адвокат, телеграфира в Пловдив на Йордан Ковачев, който в началото приема. Уговарят дори и хонорара – 250 000 лв. Но на другия ден Ковачев изпраща телеграма: „Разболях се, не мога да поема защитата.” Авторът не коментира този факт, на се налага да търсят друг адвокат. Насочват ги към бившия столичен кмет и виден демократ Хараламби Орошаков. Договарят веднага 500 000 възнаграждение /250 000 му се броят веднага и останалите в деня на започване на процеса/. Д-р Найденов е на мнение, че пред този съд адвокат е излишен, но го прави за успокоение на Багрянов – за да не помисли той, че са го изоставили, защото намират положението за безнадеждно. А и самият той иска да изпълни дълга си към своя обичан и незаменим приятел. Орошаков се държи пред съда много добре и много смело. Той организира и подготвя добре защитата. Но… наивно е да се очаква някакъв положителен резултат!
Народният съд започва своите заседания на 20 декември 1944 г. Достъпът до залата е много ограничен. След всяко заседание д-р Найденов се среща с Орошаков, който го уведомява за хода на процеса, възлага му да направи някои проучвания, да издирва документи или да се среща с лица, посочени за свидетели.
На 1 февруари, към обяд, радио София започва да предава „важно съобщение”: „Днес в 4 часа следобед пред Съдебната палата се свиква голям митинг послучай произнасяне на присъдата срещу народните убийци – бившите царски лакеи, регентите и министрите от кабинета на Филов, Божилов и Багрянов.” В дома на д-р Найденов са седнали да обядват. Всички мълчат като на погребение, със сълзи на очи. Напрежението е върховно. Точно в 16.30 шпикерът на радио София предава: „Старшият член на състава на Народния съд, пред който са изправени да отговарят царските лакеи, регентите и министрите от кабинетите на Филов, Божилов и Багрянов, започва да чете присъдата.”
Жените се кръстят и молят. Мъжете мълчат, но нервите им са страшно опънати. Стефан Манов зачита присъдата с гръмовит глас, отсечено и настървено. Редят се едно след друго имената и след всяко име – „смърт”! Идва ред на кабинета на Багрянов…
– Иван Багрянов – смърт! – звучи злокобната дума.
Жените изпискват, мъжете захълцват. Последват имената на другите министри от кабинета. Само Стоил Стефанов стои и гледа с втренчен поглед. Той винаги е твърдял, че присъдата ще бъде лека. Д-р Найденов го хваща за ревера и го разтърсва – двамата решават, че трябва да се опита и последната възможност. Д-р Найденов и Леца хукват най-напред при Тодор Павлов – най-главният в новоназначения регентски съвет, комунист, за да го молят да свика по най-бързия начин регентския съвет. Регентът ги изпраща с уверението, че Багрянов ще бъде спасен и двамата се насочват към Кимон Георгиев, тогава министър-председател. Той ги увещава, че „Присъдата ще бъде обсъдена от Министерския съвет, регентите, ще вземем решение и едва след това ще дойде изпълнението й. Запомни, Найденов, докато Кимон Георгиев е министър-председател, смъртната присъда на Багрянов не може да бъде изпълнена! Отивайте си вкъщи спокойни и с вяра в моята дума!”
Слизайки по стълбите, срещат Никола Петков, който искрено е възмутен от смъртната присъда на Иван Багрянов. Той също ги уверява, че присъдата не може да бъде изпълнена без разглеждане и решение на Съвета и регентите. След всички тези обещания Леца и д-р Найденов се прибират вкъщи. Но вътрешният глас подсказва: „Тази вечер идва краят!”…
Не можейки да спи, с опънати до краен предел нерви, д-р Найденов се качва при сестра си Гана, която живее на горния етаж, за да сподели тревогите си. Там заварва Димо Казасов. Д-р Найденов изразява пред него доста бурно възмущението си от присъдата, но Казасов остава невъзвутим – не казва и дума на съжаление. „А какви излияния правеше пред Багрянов, как се влачеше при него, когато беше министър-председател!”
Когато влиза шофьорът му, се оказва, че това е Стоян, който е шофирал ползваната от д-р Найденов кола по време на тримесечното управление на Багрянов. Часът е 11. Д-р Найденов е осенен от една идея. Под претекст, че трябва да отиде до гарата да посрещне някого, той иска колата на Казасов, който учудващо се съгласява с охота, но им поръчва: „Гледайте до 12 да се върнете, защото ми се спи.”
Стоян знае паролата за свободно движение /от известно време е въведен милиционерски час – от 10 вечерта до 5 сутринта/ и поемат към Съдебната палата. Стоян обича и д-р Найденов, и Иван Багрянов, и се съгласява с плана. Около Съдебната палата има кордон милиционери, а пред вратата към „Алабин” стоят с пушки на рамо не по-малко от 30 милиционера. Когато пресичат ул.”Лавеле”, виждат, че от вратата на Палатата, водеща към затворническите килии, излизат хора и се качват в няколкото камиона, спрели на улицата. Камионите са заобиколени от милиционери и … е ясно, че отвеждат осъдените на екзекуция. На отвора отзад на камионите стоят прави милиционери с шмайзери в ръце. Д-р Найденов очаква, че камионите ще завият на север по бул. „Хр. Ботев”, за да се насочат към гробищата, но за негова голяма изненада те продължават по бул. „Македония” в посока към Княжево. Стоян кара много бавно, а той наблюдава движението на камионите по задните червени лампи. Завиват край „Руски паметник” и се насочват към Княжево. Няма как да карат повече след тях, защото е опасно…
Сутринта в 5 часа д-р Найденов включва радиото. След традиционния марш идва злокобното съобщение: „Тази нощ беше изпълнена присъдата на царските съветници, регентите и министрите от кабинетите на Филов, Божилов и Багрянов.” Майка му плаче… Голяма мъка изгаря и неговата душа… До последния момент той храни надежда, че Багрянов ще бъде спасен. Уви!… Облича се бързо и хуква към дома на Георги Енев – журналист, който по времето на Багряновото управление е назначен Ръководител на пресата при кабинета на министър-председателя. Иска да сподели с него мъката си, защото и той обича Багрянов. Заварва Енев много разстроен, с плувнали в сълзи очи. Журналистът му заговорва тихо, с много болка: ” Разбра ли, брат, всичко се е свършило!Нашият любим човек е екзекутиран. Защо?Кажи ми защо трябваше да убият този прекрасен българин? Аз добре зная какво той направи през тримесечното си управление, как държеше за нас, комунистите, и каква вяра имаше в утрешния наш ден! … Ще дойде време, когато тази голяма грешка ще бъде отчетена, но… него няма да го има!”
На д-р Найденов му хрумва идеята да отидат до гробищата, да видят къде са погребани и първи да се поклонят на гроба. В трамвая няма хора. Седнали един до друг, той разказва за нощната си обиколка край Съдебната палата, за товаренето на осъдените на камионите и отпътуването им не към гробищата, а в посока към Княжево. Тази посока е интересен факт, върху който Енев размишлява: „да не са откарани в Съветския съюз, а да казват, че са ги екзекутирали”. На което д-р Найденов отговаря: „Да ги откарат в Съветския съюз и да ги оставят живи – не вярвам! Аз мисля, че те са отведени из планините към югославската граница и там са избити.” – „За да не бъдат погребани в Софийските гробища – да не се знае мястото им.”
На гробищата стигат към седем часа. Тъй като преди два дни е навалял дебел сняг, трябва да газят до колене. Решават да се разделят и да пребродят гробищата в две посоки, като се срещнат някъде в западната им част. Ако налетят на милиционер и той запита какво търсят тук толкова рано, да отговорят, че търсят гроба на ген. Пеев, но не знаят къде да го дирят. Д-р Найденов поема на юг, Георги Енев – на север. С усилия газят из дълбокия сняг. Достигайки западната част на гробищата, д-р Найденов забелязва милиционер, който се разхожда напред – назад. Задава се и Георги. На въпроса му къде са тръгнали толкова рано, отговарят така, както са се наговорили. „Абе, зная аз какво търсите, ама махайте се по-скоро, за да не дойде началникът или някой от новите милиционери, та не мойте се оправи. Аз съм от старите, затова ви давам тоя съвет. Хайде, отивайте си!”
Докато се разправят с милиционера, и двамата оглеждат зорко охраняваното от него място. Изправен пред един елипсовиден, а не четвъртит гроб, дълъг около 10 – 12 м. и широк 7-8 метра, чиято повърхност – размесени буци земя и сняг – е изпъкнала над обикновеното равнище не повече от 40 – 50 см. Още при първия поглед изниква въпросът: „къде е земята, изхвърлена от тоя гроб, който без съмнение, за да приюти сто трупа, при тая дължина и ширина, следва да бъде дълбок най-малко 4-5 метра?” Д-р Найденов бързо прекарва през ума си двете възможни разрешения на този светкавично натрапил се въпрос: едното – всичката изкопана пръст може да бъде нахвърлена върху положените вътре трупове, както това се прави винаги. Но тогава би трябвало да има отгоре могила, висока поне 10 метра. Другото – след оформянето на гроба излишната земя да остане отстрани.
Прави впечатление, че наоколо снегът е гладък, с непокътната повърхност, без следи от газене, изхвърлена земя и т.н. Не се вижда нито един отъпкан проход, по който да са били доведени дотук осъдените – над сто човека, придружени положително от още петдесет души охрана – милиционери, началници и други, желаещи да се насладят на „тържеството”. Ако толкова хора са дошли дотук, ще има широк проход. Но… подобни следи няма. Очертават се само няколко тесни пътеки, явно отъпкани от единични поклонници, решили се да прегазят дълбокия сняг. Двамата с Георги Енев погазват малко из снега и излизат пред Парната електрическа централа, на запад от мнимия гроб. Иска им се да поговорят с някой от живущите в тази съседна махала, дали са чули изстрели през нощта и дали са забелязали нещо, което би представлявало интерес.
„Тук не са екзекутирани! – отсича твърдо Георги Енев. – Ясно като бял ден! Снегът наоколо е незасегнат, земя изкопана няма, а в тоя елипсовиден гроб с диаметър не повече от няколко метра, при състоянието, в което го видяхме с очите си, не може да се поберат не сто, а двайсет трупа! Добре си видял снощи, Найден. Камионите са отнесли другаде осъдените. Това е истината!”
Двамата стигат до извода, че и милиционерският пост, и повърхностното разкопаване са маскировка. Провират се през оградата и излизат при Електрическата централа. На улицата пред една врата стоят двама възрастни мъже, единият от които държи вестник в ръцете си. Във вестника пише, че през нощта е изпълнена присъдата на царските хора, регентите и министрите. „Ние сме до самите гробища, пък снощи не сме чули нищо.”- казва мъжът с вестника. Завързва се дълъг разговор, от който става ясно, че през нощта в гробището е било тихо. Двете дупки, останали от бомбардировката, не са големи, а и никакви гърмежи, никаква стрелба не се е чувала. „Сто гърмежа са си едно малко сражение” – а и кучетата не са лавнали. И двамата по свои си причини са изкарали безсънна нощ, но стрелба не е имало. „Ако имаше такова нещо, кучетата щяха да побеснеят.”
Д-р Найденов и Георги Енев вече са напълно сигурни – екзекуцията не е извършена тук: „Пред страха, че близките или верни приятели на загиналите биха могли да направят опит да ровят и търсят истината, поставят милиционерски пост, който стоя на мястото месеци наред – докато събитието отшуми…” А като прибавим и факта, че милиционерът, който е оставен първата сутрин да „пази” гроба, е от „старите”, а не от „новите” милиционери, тезата, че всичко е инсценировка, зазвучава още по- убедително.
Всъщност се оказа, че няма сериозни източници, които да докажат къде точно е изпълнена екзекуцията в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Няма и достатъчно сигурни доказателства, че телата на екзекутираните са в Централните софийски гробища. Така думите на Михаил Багрянов вече, лично за мен, звучат в пълния си смисъл…

Нели Николова – Регионален исторически музей, Разград
e-razgrad.bg

Сергей Станишев публикува наскоро патетичен коментар във връзка с годишнината на членството на България в ЕС, озаглавен: «Критикуваме ЕС? С ръка на сърцето – къде щяхме да бъдем, ако не бяхме в ЕС?!» Целта му е да покаже, че членството в ЕС ни е осигурило благоденствие и че ако не бяха ни приели там щяхме да живеем в дълбока мизерия.

Вярно ли е това? Не е ли обидно, че председателят на ПЕС не вижда жестоките истини на нашето пребиваване в Европейския съюз? Или и в неговия случай се потвърждава една желязна житейска истина: битието определя съзнанието.Нека се обърнем към фактите. Защото, когато те заговорят и шефът на ПЕС е длъжен да се замисли и дори да се поклони пред тях!

Преди 10 години бях и сега все още съм за участие в ЕС, но не в настоящата пародия на интеграционна общност. Защото под прикритието на интеграция, от националните управленски институции на страните членки се отнемат почти всички важни и не особено важни управленски функции и се концентрират в централните органи на общността, и особено в Европейската комисия.

Така се създава една свръхдържава – Европейски съединени щати, която се превръща в институция, обслужваща все повече европейския и световния финансов капитал и все по-малко – народите на европейските държави. В тази институция най-важните решения се подготвят и вземат де факто от неизбрани, никому неизвестни и никому подотчетни високо платени чиновници, а не от демократично избраните национални парламенти, президенти и правителства. Дори не и от Европейския парламент, който е изборен орган, с всичките му условности. Националните институции се превръщат в административни области (подобни на нашите 29 области) – механични изпълнители на взетите в Брюксел решения от най-висшите чиновници. Сегашните ръководители на ЕС го тласкат точно в тази посока. И наричат това укрепване на интеграцията.

Ако им се позволи да продължат по този път какъв е смисълът в държавите членки да се провеждат избори за парламенти и президенти? Какъв е смисълът различни политически формации да се състезават с леви, десни или центристки програми за доверието на народа? От тях в бъдеще нищо няма да дависи. Всичко ще се решава от висшите администратори в Брюксел и националните институции ще бъдат само послушни изпълнители на техните решения. И сега демокрацията в ЕС е до голяма степен символична, но тогава и тази залъгалка ще изчезне. Това ли е светлото политическо бъдеще, което ни подготвят партийните вождове в Брюксел сега?С ръка на сърцето мога да отговоря на г-н Станишев: Ако не бяхме член на ЕС в най-лошия случай щяхме да сме като Сърбия. Макар и бомбардирана от самолетите на НАТО и загубила една от своите провинции – Косово, отнета й от въоръжените сили на същия НАТО. От скромната информация с която разполагам, не мисля, че гражданите на Сърбия, макар и извън ЕС, сега живеят по-лошо от нас и пътуват по-малко от нас, въпреки бомбардировките, изолацията, масирания груб натиск, упражняван върху тази страна в продължение на години, Хагския съд и претърпените многобройни унижения и лишения, налагани на сръбския народ от санкциите на Запада.

А има и друг вариант, частично покриващ се със сръбския. Можехме да поддържаме нормални, нищо повече, освен нормални отношения с Русия, каквито имаха повечето страни от ЕС, преди да пристъпят към икономически и други санкции преди 2-3 години под натиска на САЩ. Тези страни имаха нормални търговско-икономически отношения с Русия, измервани със стотици милиарди евро. И ще продължат да ги имат и да ги разширяват.

На тази основа можехме да продължим да поддържаме активен търговско-икономически обмен с Русия след 1990 г. Щяхме да си доставяме от тях петрол, газ, въглища, други суровини, различни видове машини и съоръжения и т. н.

Ние пък щяхме да снабдяваме техния пазар със стотици хиляди тона земеделски хранителни стоки в прясно и преработено състояние, както правехме до 1989 г. В 1988 г. 63% от нашия износ беше за СССР. През онези години нашият общ износ на яйца е достигал до 365 млн. броя, на пресни зеленчуци до 158 хил. тона, на пресни плодове 164 хил. тона, на стерилизирани зеленчукови консерви 276 хил. т., на трапезни вина 211 млн. л. и т.н. По-голямата част от тях са били за Съветския съюз. Потенциалът за производството и износа на тези стоки у нас сега е унищожен по варварски начин.

Така щяхме да предотвратим разрухата на нашето селско стопанство, да осигурим заетост на стотици хиляди хора в производството, преработката, транспорта, съхраняването, експорта на пресни и преработени земеделски продукти. Щяхме да осигурим големи доходи и добро качество на живота на стотици хиляди хора, а също и големи приходи от преки и косвени данъци в бюджета и огромни валутни постъпления. Можехме да поддържаме балансиран бюджет и балансиран платежен баланс. Нямаше да се налага тези стотици хиляди хора сега отчаяно да търсят препитание в чужбина, поради замрялата българска икономика и липса на работа у нас.Щяхме да запазим поне част от производственото коопериране между нашата и руската индустрия, а също и производството на голямо количество промишлени стоки за нормален износ. Общият износ на някои средно и умерено сложни продукти през онези години е достигал: за електромотори – до 1,3 млн. броя; електронни калкулатори – 102 хил. броя; електрокари – 45 хил. броя; мотокари 36 хил. бр.; телефонни апарати – 627 хил. броя; радиотелефони 121 хил. бр.; пишещи машини 151 хил. бр.; трактори 4678 бр.; калцинирана сода – 1,1 млн. т.; азотни торове – 421 хил. тона и т.н. Между 60 и 65% от този износ беше за СССР. На тази основа можехме да осигурим заетост за много десетки, а може би и стотици хиляди хора, доходи за тях и техните семейства, постъпления в бюджета и валутни приходи. Нямаше да се налага и тези стотици хиляди хора да търсят сега препитание в чужбина и да оставят децата си на 60-70 годишни немощни баби и дядовци, които не смогват да се грижат за тях. Изоставени и забравени по неволя от родителите си, те не могат да се учат пълноценно, а част от тях се превръщат в престъпници, когато порастнат. Потенциалът за производството и износа и на тези стоки у нас сега също е унищожен.

Щяхме да запазим от преждевременно закриване четирите ядрени блока в Козлодуй или поне третия и четвъртия с обща мощност 880 мегавата с всички благоприятни икономически и социални последствия. Щяхме вече да сме построили първия етап на АЕЦ Белене и да сме пред завършване на газопровода «Южен поток» с всички благоприятни текущи и бъдещи ефекти от производството, износа, транзитните такси, данъчни и валутни приходи, допълнителна заетост и т.н. Десетки хиляди хора щяха да участват в изграждането, поддържането и експлоатацията на тези обекти, вместо да търсят сега работа в чужбина. България щеше да стане наистина енергиен център на Балканите, а не да ни заобикалят всички магистрални енергийни далекопроводи, както е сега.

Вчера вечер ме беше срам да гледам по националната телевизия как бившият член на Европейския парламент Джефри ван Орден, бившият президент Първанов, бившият главен преговарящ по присъединяването Кунева ни обясняваха, че поне трети и четвърти блок на АЕЦ са могли да бъдат запазени, тъй като били в добро състояние. Спомената беше и достойната за съжаление ослужлива на Запада роля на Симеон Сакс Кобургготски. Браво че са се сетили да прозрат нещо, макар и с 10 годишно закъснение и без никакво чувство за виновност. А българската прокуратура продължава своя летаргичен сън и по това огромно престъпление. За такива престъпления у нас не пращат на съответното място зад решетките, а повишават в министерски и вице премиерски постове.

Щяхме да създадем допълнителна материална база за морски, планински, балнео, селски, културен и друг туризъм и да приемаме не половин милион, както е сега, а 1,5-2 и повече милиона руски туристи. Нужно ли е да обяснявам какви облаги би донесло това пряко от туризма, а също и по линия на свързаните с него отрасли и дейности, за заетостта, доходите, приходите в бюджета от данъци, валутните приходи. Особено при неспокойната за туризъм обстановка в повечето съседни ни туристически страни – наши конкуренти. И тук много десятки хиляди хора щяха да си намерят работа пряко в туризма и в свързаните с него отрасли и дейности, вместо да я търсят сега немили недраги в Гърция, Турция, Италия, Испания, Германия, Франция, Великобритания, Америка и други страни.

Десетки хиляди българи биха могли да се завърнат на работа по строителните обекти в Русия, както беше до 1989 г. с голямата българска строителна компания там – Сов Болгар Строй. Това също би създало допълнителна заетост, доходи, бюджетни приходи, валутни постъпления и т.н. Нашето място там сега е заето от турски строителни фирми и много хиляди турски работници и специалисти.

Цитираните по-горе данни за износа на България преди 1989 г., т.е. преди ощастливяването ни с евроатлантическите ценности, са от НСИ. Статистически справочник 1989, сс. 202-203. От себе си не съм добавил нито една цифра.

Мога да отида и в по-големи подробности за огромния потенциал за търговско-икономически обмен между двете страни в енергетиката, промишлеността, строителството, транспорта, земеделието, образованието, науката, културата, туризма и други сектори, но и казаното е достатъчно.



Повече или по-малко елементи на такива търговско-икономически отношения с Русия през последните 27 години, както споменах по-горе, имаха много европейски страни членки на ЕС и/или НАТО, като например: Германия, Франция, Великобритания, Италия, Испания, Полша, Финландия, Белгия, Холандия, Дания, Норвегия, Австрия, Унгария, Словакия, Чехия, Словения, Гърция, Кипър, Португалия, Турция, Македония. Да не говорим за активните отношения между Сърбия и Русия. Мащабите на тези отношения се измерват с много стотици милиарди евро. Смущения в тази търговия внесоха санкциите на ЕС срещу Русия през последните години, но те ще бъдат отменени наскоро. С васалното поведение на своите управници България беше най-ортодоксалната в резервираността си да търгува с Русия, а също и в сервилната си подкрепа на санкциите срещу нея и загуби големите си пазари на нейна територия.

Търговско-икономическите отношения, разбира се, предполагат и нормални политически и други отношения, а не политическа конфронтация срещу Русия, на която бяхме свидетели през по-голямата част от последния четвърт век и особено през 1990те и напоследък по времето на бившия комсомолски секретар от Гоце Делчев – най-големия антируски ястреб между високопоставените политици в Източна Европа.

Между ползите ни от членството в ЕС г.н Станишев споменава и подкрепата на Брюксел за нас, във връзка с миграционните потоци. Не зная каква подкрепа има той предвид, защото моите проучвания и публикации по тази тема показват, че ние само пострадахме от пълния провал на ръководството на Европейската комисия да се справи с този проблем.

Нима не му е известно, че нашите месечни разходи по издръжката на един мигрант, пребиваващ у нас са между 660 и 1200 лева, докато средната месечна пенсия на един български пенсионер е 330 лева. А нашите пенсионери са 2,18 млн. души. Нима не знае, че дадените ни от Европейската комисия през лятото и есента на 2016 г. около 160 млн. евро са главно за интегрирането на имигрантите в България, а не толкова за довършване на заграждението с Турция и за подобряване на неговото поддържане. С други думи – за превръщането на България през следващите години в огромен бежански лагер и за ограничаване на миграционните потоци от Турция през България към Централна и Западна Европа.

Очевидно г-н Станишев повече се е сближил не само битово, но и по мислене с хора като Мартин Шулц и други високопоставени функционери от различни партии в Брюксел и доста се е отдалечил от милионите бедстващи българи и жестоките български реалности в условията на членството ни в ЕС и НАТО, щом като ни задава такъв елементарен въпрос – къде щяхме да сме, ако не беше Европейският съюз?. Като че ли освен ЕС няма нищо друго под небето, като че ли ЕС е пъпът на света. Под равнището на средно интелигентен човек е да задава такъв примитивен въпрос.

След като се опитах да дам кратък отговор на неговия въпрос, бих искал да помоля г-н Станишев за коментар по моята вчерашна статия в Епицентър и особено по трите таблици за разгрома на българската икономика (производство и износ) и за мизерното потребление на българските домакинства.



И моля да ми отговори на въпроса: щеше ли да се случи този социално-икономически погром над България ако не бяхме в НАТО, ЕС СТО и други западни институции? Ако бяхме държава с по-достойна национално отговорна политика и истински държавници на нейното кормило!

Що се касае до описания по-горе алтернативен вариант – нормални двустранни отношения с Русия, а не непременно нов политически съюз или участие в Евроазийски или други интеграционни общности, с горните редове доказвам, че подобен разгром нямаше да се случи при наличието на по-мъдра политика на българските политици през изминалите 27 години. Вместо да се погрижат за запазване на нормални взаимно изгодни отношения с Русия, наред със сближаването със Запада, наши политици се заканваха от трибуната на Народното събрание да съдят Съветския съюз. За мъдрите политици поддържането на нормални междудържавни отношения едновременно с източни и западни страни не се изключват взаимно. За съжаление, България не е надарена с такива политици!

Аз съм съгласен с голяма част от казаното от г-н Станишев по непосредствените благоприятни битови и лични ефекти от членството ни в ЕС: свободни безвизови пътувания, възможности за учение, за работа, финансови помощи чрез еврофондовете и т.н. Той обаче не казва нищо в коментара си с ръка на сърцето, за далеч по-важните и трайни ефекти от присъединяването: за наложеното ни предсрочно закриване на 4 ядрени блока в АЕЦ Козлодуй; за наложената ни забрана да строим АЕЦ Белене; за блокирането на газопровода „Южен поток”; за тоталната разруха на производствения ни потенциал и свързаната с това пропиляна квалификация на стотици хиляди наши кадри с висше инженерно и средно специално и друго образование; за тоталния срив на експортния ни потенциал и загубените външни пазари; за огромната за нашите мащаби емиграция на около 1,5-2,0 млн. българи по света и произтичащите от това многобройни човешки трагедии; за мащабното демографско ограбване на около 1,0-1,5 млн. човека (чрез изтичане на стотици хиляди мозъци и необратима загуба на огромен генетичен потенциал), което задълбочава допълнително опасността от демографска катастрофа; за плащания ежегоден членски внос в ЕС, който за десетте години достигна около 8,0 млрд. лева.

Смята ли той за нормална огромната, унищожителна цена, която нашият народ е принуден да плаща за битовите добрини, които получихме с присъединяването? Трябваше ли да разрушим всичко създадено до 1989 г., за да можем сега да пътуваме без визи да учим и работим в Европа!

Ако трябва да направим обобщена равносметка за ползите и загубите (разходите) от присъединяването, поддаващи се на количествена оценка, изравняването между тях ще стане някъде към 2040-2050 година. Засега сме на голям минус от участието си в ЕС.

Ако в равносметката включим и трудно поддаващите се на количествена оценка изгоди (свободни пътувания, учение, работа, по-добро битово снабдяване, ускорено изграждане на инфраструктурни обекти и др.) и загуби (тотално разрушен производствен потенциал на средно развита промишлено-аграрна икономика, каквато бяхме ние; разрушен експортен потенциал и загубени разработени външни пазари; пропилян огромен човешки капитал (около 1 млн. кадри с висше и средно специално и хуманитарно образование); започнало в големи мащаби преди 27 години, продължаващо и сега огромно демографско ограбване (изтичане на мозъци и на генетичен потенциал за 1,0-1,5 млн. души), в преобладаващата си част млади хора, които ще раждат деца в чужди страни, голямата част от тях никога няма да се завърнат в България и с това ще изострят още повече и без това мащабната ни демографска криза и т.н., сме на още по-голям минус. Изравняването тук между ползи и загуби от присъединяването към ЕС се отлага за още по-далечното бъдеще. Ако изобщо някога се случи!

Автор: Проф. д.и.н. Иван Ангелов

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив