Създаването на Строителни войски е дело на Александър Стамболийски. Всъщност тяхното възникване е по необходимост тъй като съгласно убийствените клаузи на Ньойския договор нашата армия е силно ограничена и младите момчета не могат да служат в редовната армия, което налага алтернативни решения. Така се ражда идеята за създаване на Трудова повинност - на книга военно формирование в което се получава минимално военно обучение и се участва с физически труд в изгражадане на големи обществени обекти - пътища, язовири и други.

Твърде скоро се оказва, че идеята е неочаквано добра и финансово затруднената държава се сдобива с безплатна работна ръка, а младите хора отбиват военната си служба /тогава това е било въпрос на чест/. Създаването на Трудова повинност предизвиква обществено недоволство, както поради ограничаването на човешките права, така и заради пряката намеса на държавата на строителния пазар. То предизвиква и външнополитически проблеми, тъй като много страни виждат в Трудовата повинност опит за заобикаляне на Ньойския договор и създаване на скрита армия, затова те са и обект на чести инспекции. В първия трудов набор са свикани 15 643 младежи. Само за няколко месеца те проправят 815 км пътища, построяват 34 км железопътни линии, десетки мостове и чешми. Всички най-големи, важни и трудни обекти в страната след 1920 г. са изградени с участието на трудоваците. По примера на България трудова повинност е въведена в редица страни на Европа, Азия и Америка. Така например задължителна трудова повинност е създадена в Унгария, Австрия, Канада (1932 г.), в Америка (1933 г.), в Япония и Естония (1934 г.), в Германия и Полша (1937 г.) и други. В трудовата повинност на Америка през 1933 г. по заповед на новоизбрания президент Рузвелт са свикани 274 375 трудоваци. Формирования, подобни на строителните войски, изграждат в Куба, Виетнам, Монголия, Танзания, Лаос и др. След отпадане на ограничителните клаузи на Ньоския договор през 30-те години, трудовата повинност не е закрита, а след 9 септември 1944г. получават нов тласък в развитието си. Най-известния трудовак е Тодор Живков.

Човекът, управлявал държавата почти 35 години, е войник в Трудова повинност през 1935 г. Служи в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина, която по това време изгражда пътища за Витоша, Костинброд, Божурище и Курило. След като отлага с една година влизането си в казармата, 24-годишният "прогресивен младеж" Тодор Христов Живков отбива воинския си дълг от 10 май до 19 октомври 1935 г. Тогава трудоваците са служили по 8 месеца. Неговата служба трае точно 5 месеца и 9 дни.  За останалите 81 дни бай Христо, баща му, го откупува. В официалните биографии тези факти липсват. В мемоарите си Живков пише, че е влязъл в казармата през 1936 г., и то в Школата за запасни офицери. Там обаче остава само десетина дни, защото "полицейското ми досие плътно вървеше след мене и определяше битието ми, в това число и войнишкото..." Любопитното е, че Живков никъде не споменава за битността си на трудовак. Във всичките юбилейни албуми, издавани след 1944 г., трудовашката му снимка липсва. През 1954 г. войските преминават на самостоятелна стопанска сметка и са подчинени на Министерския съвет, а през 1969 г. трудовата повинност се преименува в Строителни войски. Създава се ГУСВ. Към 1989 г. строителните войски се състоят от 7 дивизии /2 в София, Плевен, Варна, Бургас, Стара Загора и Пловдив/, като всяка от дивизиите се командва от генерал. Материалната база е на изключително високо ниво /става въпрос за строително-монтажната част/, а финансовото положение на Строителни войски е цветущо.По време на комунистическия режим СВ се комплектоват основно от средите на етническите малцинства (цигани, турци и др.), както и от български младежи с неблагонадежден произход(криминално проявени лица и политически неблагонадеждни ).

Строителни войски имат и една социална функция - там хората от циганското малцинство са придобивали някакви трудови навици и така хем се е спестявало усилието да им се търси място в редовната армия, хем са се научавали на занаят. Положен е наистина огромен труд /независимо на каква цена/ и редица инфрастуктурни проекта са осъществени много по-бързо и по-евтино именно благодарение на "трудоваците". От друга страна коренно се променя личния трудовашки състав. Ако  няколко години след 1944 г. той е съставен от младежи от малцинствата, впоследствие се превръща в най-атрактивното място за лека служба. И в тях започват да идват синове с известни фамилии. Но това е по-късно - заедно с развитието на социализма.Утвърдили се като най - мощната строителна организация в НРБ, по време на управлението на Иван Костов СВ са закрити по искане на европейските институции, тъй като са се третирали от тях като форма на принудителен труд. После се девоенизират, преобразуват се в еднолично акционерно дружество с държавно участие и започват далаверите с техните имоти, които не са стихнали и до днес.

Строителните войски в своята почти 80 годишна история се утвърждават като най - голямата и най-силна национална строителна организация в България. Хилядите строителни обекти, представляващи основата на националната инфраструктура, изградени с високо качество и с отлична организация на строителния процес, са гаранцията за техния успех и авторитет. Хиляди километри магистрали, железопътни линии, водопроводи, мостове, тунели, летища, заводи, електроцентрали, административни и представителни сгради са резултат от интелектуалния и физическия труд на хиляди инженери, строители и специалисти. Когато се говори за строителни войски не бива да се забравя и прословутия им ансамбъл създаден през 1949 г. Почти няма известен днес музикант, който да не е бил в униформата на войник от СВ. А самите музиканти са били инструктирани, ако някой империалистически враг ги пита какво е това АСВ, да не казват, че е Ансамбъл на Строителните войски, а че е Ансамбъл "Софийски вечери". О, времена, о, нрави!

Реализирани обекти

Тунел "Козница"
Най-големият на Балканите с дължина 5801 м. Завършен е на 21 декември 1952 г. Изградени са километри шосета и жп линии в транспортната инфраструктура на страната.

Мостът на дружбата
Русе – Гюргево
Най-големият от всички мостове по река Дунав. Заедно с подстъпите е дълъг 2008 м, а от арка – 11 км и 8 м. Изградена е Карабоазката дига край Дунав, която предпазва низината от реката.

Добруджански район
От 1951 до 1956 г. са изградени 6 напоителни канала с обща дължина 118 км, 20 малки язовира, 11 помпени станции, 81 водни кули, 283 шахти за вода, 417 обществени чешми, 520 селища са водоснабдени, прокарани са 263 водопровода.

Помпена станция край село Гетманци, Видинско
Най-голямата на Балканите. Изхвърля вода на 28 м височина и се разпределя по 200-километрови канали. Напоява над 220 хил. дка земя. Едновременно се работи по 5 язовира и три водноелектрически централи.

Водоснабдяването на Черноморието от Варна до Китен, Джерман - Скакавица
В периода 1957-1960 г. са положени 800 км водопроводи. Войските изграждат  водоснабдителната и канализационна мрежа в много градове и села.

Металургичен комбинат "Кремиковци"
Въпреки настоящата му слава той е един от знаковите обекти, изпълнени от Строителните войски. Такива са и заводите в Девня, ТЕЦ "Марица-изток" 1, 2 и 3, АЕЦ "Козлодуй", Нефтохимическият комбинат край Бургас, минно-обогатителните комбинати "Елаците", "Асарел", "Медет" и още много други.

Родопски минен басейн
Има над 170 обекта. За 2 години от 1956 г. за изградени хотел, профсъюзен дом, болница, дом на културата, хлебозавод, банка, 112 блока с 5150 апартамента и 8 общежития с 1800 легла.

Жилищни комплекси и градчета в градовете
Построени са хиляди жилища във всички по-големи градове. Към тях - и необходимите за населението социално значими сгради и съоръжения като болници, училища, детски градини.

Телевизионната и УКВ кула на връх Ботев
Строени са при изключително тежки условия и за много кратки срокове.

Шосето Шипка - Габрово
Построено през 1927 г. от цар Борис III, който награждава началниците и войниците за добрата им работа. През следващите години са построени хиляди километри шосета и жп линии, най-вече в планинските райони и отдалечените села и малки градчета.

Мустафа Кемал Ататюрк  е символ на Турция - днес там няма нито една обществена сграда, от стените на която да не гледа той. От развалините на Османската империя  Ататюрк успява да изгради модерна държава.

Мустафа Кемал Ататюрк  е символ на Турция - днес там няма нито една обществена сграда, от стените на която да не гледа той. От развалините на Османската империя  Ататюрк успява да изгради модерна държава.

Ататюрк на турски означава ‘баща на турците’  - така са го нарекли хората, защото   Мустафа Кемал извежда страната си от мрака на феодализма и религиозния фанатизъм.  Мнозина са изследователите на Ататюрк, но малко хора знаят, че най-голямата любов на великия турчин е била българка.

Избран - това означава пък  името Мустафа. Бащата на Ататюрк много се надявал синът му да стане  видна личност и бил готов на всичко,  за да  го издържа в офицерското училище.

Първата световна война заварва Ататюрк  като военен аташе в  София. Тук той се запознава с Димитрина, дъщеря на министъра на войната Стилиян Ковачев. Тя току-що се била върнала от Швейцария, където учила литература.  Момичето имало миловидно лице, руси, къдрави коси и тъмнокафяви очи.

Димитрина и Мустафа Кемал се запознават през февруари 1914 година в Градското казино в София. Той бил запленен от нея. Бил уверен, че това е любовта на живота му. Дълго обмислял пречките за един евентуален брак - тя била по-млада от Ататюрк с 11 години, а пък той имал доста политически противници сред младотурицте в Истанбул.

Въпреки всичко, Кемал предложил брак на Димитрина. Тя била уверена, че баща й ще се съгласи, но въпреки,че много уважавал кандидата, родителят му отказал, защото смятал, че за един траен брак са нужни и други, общи неща, а не само любов.

Кемал бил много огорчен, обаче продължил да се вижда с Димитрина тайно. Политическите събития обаче, попречили на връзката им. На 29 октомври 1914 година Турция се включила във войната на страната на Германия и Австро-Унгария, а през 1915 година Ататюрк получил заповед да се върне в Истанабул.

Там обаче той не забравил Димитрина и след по-малко от година се върнал тайно в София и отново поискал ръката й. Бащата отново му отказал. И, за да раздели окончателно дъщеря си от Кемал, насила я сгодил за заможен адвокат. От него Димитрина по-късно имала три деца.

Съдбата  обаче не била милостива към брака й. След 9 септември 1944 година съпругът й получил смъртна присъда, но в последния момент бил помилван. Двамата били интернирани в Лудогорието, а имуществото им било конфискувано.

Димитрина никога не говорила за любовта си с Ататюрк и дори и най-близките й приятели не знаели за него.

През 1923 година Мустафа Кемал се жени за  младата и образована туркиня Латифа.  Тя била дъщеря на богат търговец и следвала право в Париж. Освен родния си език  говорела свободно немски, английски и гръцки. Кемал бил покорен от нейната недостъпност, тя не искала да бъде една от многобройните му любовници.

Бракът им обаче не продължил дълго. Латифа  била независима жена, която смятала себе си за равна на своя съпруг. Две са версиите за разрива в семейството, който се случил две години след сватбата.

Според едната Ататюрк изгонил жена си от Анкара, а тя се надявала до смъртта му през 1938 година, че той ще промени решението си.

Според  друга обаче, самата Латифа напуснала съпруга си. Тя не могла да издържи постояннотo чувство за вина, което Кемал изпитвал след самоубийството на своя бивша любовница.

През 1980 година е наложена съдебна забрана за публикуване на дневника на бившата първа дама на Турция - Латифа. Два дни преди да изтече забраната, през 2005 година, роднините на жената отново я удължиха. Сред дълго пазените в тайна лични документи е и дневникът на Латифа, 200 нейни писма до съпруга й и четири писма от самия Ататюрк.

От годините на развода им до смъртта й през 1975 година, Латифа нито веднъж не е разказвала публично за отношенията й с Кемал, нито за причините, довели до тяхната раздяла.

Източник:teenproblem


Поне това иска да ни внуши нашата велика национална телевизия, дори БНТ е подготвила и филм за довечера.

В анонса превъзбудени пъпчиви репортери се задъхват – ах, каква революция беше, народът/???/ разби парламента! Стотици хиляди бяха пред Народното събрание.

На 10 януари 1997 година нямаше революция, а просто един варварски вандализъм подмолно организиран. Трябва да си политически профан, за да не съзреш почерка на ЦРУ, това беше нашият майдан.

След това видяхме същият сценарий в Македония, в Грузия, в Украйна – все едно и също, очевидно режисьорите от ЦРУ ги мързи да фантазират. Пък и защо да променят нещата, като им вършат работа.Същото сега го виждаме и в Южна Америка… Тръмп се закани най-сетне да спре тази „демократична” вандалщина. Дано. Преди двайсет години имахме организиран великолепен сценарий за крадене на пари чрез банките – спестяванията на народа отидоха по дяволите, а тарикатите, които бяха взели по десетки милиони върнаха десетки хиляди. Те имаха най-голям интерес.

Изкуствено беше създадена така наречената зърнена криза – огромни опашки за хляб, за да се изнерви народът. А частните силози пращяха от зърно, но заповедта беше да не се пуска в мелниците. Иначе как така изведнъж пазарът беше заринат с хляб още в първите дни след като Софиянски пое властта? Много бъркат някои като казват, че улицата е свалила Жан Виденов.

Улицата свали Борисов, а Жан беше свален от своите – писмото на 35-те от висшия съвет на БСП. Жан беше предаден от БСП върхушката и сам си подаде оставката и от двата поста. Жан не беше удобен и на своите, и на чуждите. В подготовка беше войната срещу Югославия – Жан Виденов никога нямаше да даде небе на американските самолети, за да сринат Сърбия – 38 хиляди бомбардировки, разрушени бяха 400 училища, болници, мостове, телевизията, китайското посолство – това военни обекти ли са?Клинтън е военнопрестъпник, само че няма кой да го съди! В протестите имаше няколко пласта участници – антикомунисти, зомбирани студенти, платени викачи и отряд от криминални типове, които трябваше да атакуват парламента и да трошат. Онези зад тях бяха масовката, демократичният фон, световната заблуда…

А двеста бандити, бивши затворници и с богато криминално минало кретени бяха подготвяни в изоставени казарми край София, където им се даваха наркотици, пиене и ядене на корем и марки – германски марки, тогава нямаше евро. Това го знам от абсолютно сигурен източник, бивш генерал в МВР. Павета се вкарваха с линейките – я се опитайте да изкопаете поне едно паве пред парламента – колко часа трябва да махате с кирката. А обстановката се дирижираше в ефир от Дарик радио.

Получи се смехотворен парадокс, който беше отбелязан и от западни дипломати. Те казаха: абе, нали протестирате, че сте гладни, но тълпите не атакуват магазините, а парламента! Ясна е целта и накъде се насочва гнева – сиренето, хляба и луканките не са в парламента. И целият този вандализъм обилно заснет от камери сега ни се представя като върхово постижение на народната демокрация!Ето как се промиват мозъци, такъв опит ще бъде направен и довечера. И никой не беше арестуван и съден – има си хас, нали това е обещано на криминалните типове: атакувайте, трошете, бийте никой няма да ви пипне.

Никой не беше съден за палежа и грабежа на партийния дом през 1991 година, никой не беше съден за вандализма през 10 януари 1997 година, никой не беше съден за пораженията от организираните и платените протести през 2013-та…

У нас вандализмът е на почит, правят се филми дори и го възхваляват !

Стефан Северин, NewsFront

Мартин Борман - дясната ръка на Хитлер, не е сложил край на живота си през 1945 в Берлин, а дълги години си е живял необезпокоявано насред аржентинската джунгла. Това твърдят аржентински археолози. Фактите говорят друго.

"Към къщата на Борман", гласи жълт надпис върху дървена табела, обрасла с трънаци. Означава ли това, че Мартин Борман - дясната ръка на Хитлер, все пак не е сложил край на живота си през май 1945 в Берлин, а дълги години си е живял необезпокоявано насред аржентинската джунгла?

От няколко десетилетия в Аржентина се носи слух, че Борман е обитавал малка каменна къща в природния парк Тею Куаре в североизточните райони на страната. Не се знае как се е озовала на това място въпросната указателна табелка, признават представители на местните туристически власти.

Няма да е никак лесно да се докаже съществуването на нацистко укритие насред аржентинската джунгла. Засега се знае само, че репортери на вестник "Clarín", придружавани от аржентинския археолог Даниел Шавелзон, са изминали пътя до въпросната "къща на Борман". Там те открили руините на три постройки, в които намерили монети от времето на Третия райх, сечени през периода 1938-1941 година, както и парче майсенски порцелан с печат "Made in Germany". Във видео, което може да се гледа на сайта на "Clarín", се вижда още издълбан в стената пречупен кръст. По всичко личи обаче, че кръстът е бил издълбан неотдавна - вероятно от неонацистки поклонник, тръгнал да търси "къщата на Борман".

Таен план?

Докато аржентинският археолог Шавелзон е убеден, че е открил тайно нацистко скривалище, германският историк Даниел Щал от университета в Йена изпитва сериозни съмнения. Щал припомня, че включително по време на Втората световна война в Аржентина е имало много германци и че между двете страни се е извършвал оживен стокообмен. От тази гледна точка не е необичайно някъде в Аржентина да се появят монети и други предмети от онзи период, казва историкът. "Археолозите могат да продължат да копаят, но не вярвам находките да докажат, че на това място е имало тайно нацистко убежище", допълва историкът.Аржентинският археолог Шавелзон си има своя теория. Той е убеден в съществуването на секретен нацистки план за изграждането на тайни укрития за нацистките лидери в случай на преждевременен крах на изграждания от тях "Хилядолетен райх". Такива тайни убежища били изградени от нацистите на труднодостъпни места в пустинни или планински местности, както в случая с аржентинската джунгла, твърди Шавелзон. Но нацистите, избягали в Аржентина, бързо установили, че подобна игра на криеница изобщо не е необходима, тъй като в южноамериканската страна те можели да си живеят необезпокоявани от никого, твърди още археологът. Затова е възможно въпросната каменна постройка в джунглата все пак да не е била използвана за скривалище, допълва той.

Слухове и истини

"Подобни теории не почиват на научни факти, а стъпват на съмнителни данни от още по-съмнителни източници", казва историкът Щал. Вярно е, че след края на войната хиляди нацистки престъпници са избягали от Европа. Много от тях са потърсили убежище именно в Аржентина, където са можели да разчитат на закрила от тогавашния аржентински президент Хуан Перон. "Това обаче няма нищо общо със слуховете, че висшият ръководен елит на националсоциалистите е планирал бягството си в Аржентина още преди края на войната", казва германският историк и добавя, че тези слухове, съхранили се и до днес, са били разпространявани навремето от политическите противници на президента Перон.Хора от втория и третия ешелон на нацисткия режим бягат в Латинска Америка чак след края на войната, твърди Щал. Дълги години в Аржентина се укриват например зловещият доктор Йозеф Менгеле и есесовецът Ерих Прибке, организатор на масовото убийство в Ардеатинските пещери. В Аржентина е живял и Адолф Айхман, който впоследствие бе открит там от израелския "Мосад". Отдавна се разпространяват и слухове, че самият Адолф Хитлер не се е самоубил, а също е избягал в Аржентина. Дълго време това се твърдеше и за дясната ръка на Хитлер - Мартин Борман.

През 1972 година британското булевардно издание "Дейли Експрес" написа, че Мартин Борман е бил открит в Аржентина. По-късно това се оказа фалшива информация, тъй като при изкопни дейности в района на берлинската гара "Лертер" работници откриха два човешки скелета, за единия от които учените установиха, че е на Мартин Борман. През 1998 година това беше още веднъж потвърдено чрез ДНК-анализ, проведен от съдебни медици от мюнхенския университет. От което излиза, че животът на Мартин Борман, един от главните организатори на геноцида срещу евреите, е приключил през 1945 година в разрушения Берлин, а не в аржентинската джунгла.

Източник:www.dw

Погребението на Людмила Живкова – член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на комитета за култура/с ранг министър на културата/. Траурна церемония на Централните софийски гробища. Присъстват: Тодор Живков – председател на Държавния съвет на НРБ и баща на Людмила Живкова, Иван Славков – съпруг на Л. Живкова, Владимир Живков- брат на Л. Живкова, Георги и Цветана Живкови – брат и сестра на Тодор Живков, роднини на Мара Малеева – майка на Л. Живкова, партийното и държавното ръководство на НРБ, дипломати и посланици от много страни, граждани. Траурният митинг открива Петър Младенов – министър на външните работи на НРБ. Траурни слова на Гриша Филипов, Пьотър Демичев, Милчо Германов и Любомир Левчев. Погребението е извършено с държавни почести в 10 парцел на Софийските централни гробища. Живкова е погребана до своята майка д-р Мара Малеева Живкова

ВИДЕО:








Внукът на бившия съветски ръководител Леонид Брежнев Андрей Брежнев почина на 57-годишна възраст, информираха руските агенции. Наследникът на екслидера е издъхнал в Севастопол, където той живеел през последните години. Като причина за кончината му лекарите посочват масивен инфаркт. „Страшна вест – отиде си моят другар Андрей Брежнев. А имахме толкова планове… За мен беше чест“, написа във „Фейсбук“ неговият приятел Сергей Менделеев.

Новината за смъртта му бе потвърдена и от отделението на партия „Родина“ в Крим. Андрей Брежнев влиза в политиката през 1998 г., когато се кандидатира за зам.-кмет на Москва от либералдемократическата партия. От 2004 до 2014 г. е член на комунистическата партия на Русия, където достигна до поста на първи секретар на централния комитет на организацията. През 2016 г. встъпва в партия „Родина“. През годините се е кандидатирал за депутат в Думата, както и за губернатор на Свредловска и Тулска област. Има двама синове – Леонид и Дмитрий. Малко преди смъртта си Андрей подаде съдебен иск срещу известен производител на канцеларски изделия, който използва лика на Леонид Брежнев в реклама на популярна марка химикалки.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив