„Тази нощ, внезапно в съня си, от нас си отиде Костадин Чакъров – член на Политическото бюро на СКБ и председател на Съюза на комунистите в България до 2013 година“

Кой беше Костадин Чакъров:

Костадин Чакъров е член на ЦК на ЦК на Съюза на комунистите в България и политически съветник на Тодор Живков и дъщеря му Людмила до 10 ноември 1989 г. Юрист по образование, преди промените последователно е първи секретар на ДКМС в родния си град Пловдив, съветник в апарата на Държавния съвет, заместник завеждащ икономическия отдел на ЦК на БКП. Автор е на книгите „Вторият етаж” и „Нашествието на демократите”

Роден е през 1947 г. в Пловдив. Висшето си образование получава в Юридическия факултет на Софийския университет. Работи последователно като първи секретар на ДКМС в Пловдив, съветник в апарата на Държавния съвет на Народна република България, заместник-завеждащ икономическия отдел на ЦК на БКП.

От 2010 до 2013 Костадин Чакъров е председател на Съюза на комунистите в България. По това време са изминали вече двадесетина години след събитията от 1989, когато с падането на Берлинската стена, символ на Желязната завеса, разделяща Европа в епохата на Студената война, и последвалото рухване на комунистическите режими в страните от Източния блок започват процеси на демократизация в обществата, в които дотогава чрез репресии и терор, насилствено е поддържана тоталитарна и недемократична система на управление в продължение на почти половин век. В една част от тези страни в Централна и Източна Европа, някои комунистически партии и организации дори биват забранени, други такива партии се запазват някои се трансформират в социалистически. Румънската комунистическа партия е забранена на 15 януари 1990 г. след свлянето на нейния Генерален секретар и Президент на Социалистическа република Румъния Николае Чаушеску и неговата екзекуция и тази на неговта съпруга Елена Чаушеску през декември 1989 г.макар забраната да е постановена от полузаконна организация имаща новата власт на практика каквото е Фронта за национално спасение. Съюза на Комунистите в Сърбия с Председател на Председателството на ЦК от 1986 г. Слободан Милошевич който е и Председател и преди това член на Председателството на Социалистическа република Сърбия е трансформиран в Социалистическа партия на Сърбия от самия Милошевич през септември 1990 г.след разпускането на Съюза на Комунистите в Югославия през януари 1990 г., и скоро в Югославия която се разпада, почва война, а Слободан Милошевич управлява Сърбия и остатъчна Югославия до 2000 г. когато е свален. Латвийската комунистическа партия от времето на съветското управление, например, е забранена с решение на Върховен съд на Република Латвия от 10 септември 1991 г. В други страни, като България комунистическите организации и сдружения не биват забранени и дейността им отпреди 10 ноември 1989 г. не е получава юридическо разследване, което да доведе до фактическо осъждане от нито една правна институция в страната. БКП се трансформира в БСП на 14-ия конгрес на 2 февруари 1990 г. но от 2003 г. започва постепенно да приема програмата на социалдемократическите партии. Въпреки че юридически сдруженията на комунистически организации, извън БСП, но някои в коалиция с нея остават законни в България, те не получават някакво значимо представителство в институциите, управляващи страната след демократичните промени от 1989 г., освен Комунистическата партия на България с Председател на ЦК Александър Паунов избран за народен представител в няколко Народни събрания от 2005 г. нататък.

Беше 1974 година. Бях студент в София и живеех на общежитие в Студентски град. В навечерието на празниците от Стара Загора пристигна „голямата ми любов” Маруся. На 25-ти декември се разхождахме дълго в града, купихме разни деликатеси за ядене, като не пропуснахме и попътните магазини за дребни подаръци. В края на деня се добрахме с трамвая до спирката на автобуса за Студентския град. Вече се чувствах уморен и премръзнал, та затова посрещнах с неохота предложението на Маруся да се отбием в близкото кафе. Но тя се „запъна”- кафе, та кафе. Напразно й обяснявах, че в стаята си имам кафе и можем да си сварим веднага след като се приберем, защото бяхме само на пет минути от блока. Нервирах се на тая нейна упоритост, но накрая отстъпих. В кафенето беше топло, пълно с цигарен дим и весело студентско настроение. Раздразнението ми бързо отмина и прекарахме близо час в приятни разговори, отпивайки от кафето, подсилено с малко коняк „Плиска”.

Отпочинали и развеселени, тръгнахме към блока. Отдалече съзрях оживление на стълбите пред входа. Имаше спрени няколко коли и хора притичваха в разни посоки. Забързах се, защото явно ставаше нещо… Бях избран за командир на Доброволния отряд (ДОТ) и имах отговорност за реда в блока. Вече имаше сбивания между групи от арабски студенти, негрите също се биеха помежду си и се налагаше да ги разтърваваме – понякога с помощта на милицията.

Затичах се към входа. Видях, че вкарват в частна кола човек в безпомощно състояние и шофьорът потегли с бясна скорост. В този момент от фоайето изкараха пред блока втори кървящ човек. Момчета и момичета се движеха наоколо в хаотичен транс. Опитвах се да разбера от някого какво става, но получавах само несвързани отговори.

Портиерката ме видя през стъклото на портиерната и източи глава като жираф през малкото прозорче. Лицето й беше изкривено в ужасена гримаса, а очите – подпухнали и зачервени, се опитваха да изскочат от орбитите си.

– Къде ходииииш? Виж, кво става тукаааа! (Като командир на ДОТ* имах стая на партера до портиерната, за да бъда под ръка в случай на нужда.)

– Звъни в милицията – викнах аз.

– Звъня, ама не идваааат – изви отново тя.

Трябваше да разбера какво става и – напълно забравил за гостенката, се втурнах към асансьора. В този момент човешка вълна се изля по стълбите от горните етажи. Едни бягаха навън, други се втурнаха по дългите коридори на партерния етаж. Влизаха в първата отключена врата и се залостваха вътре. Увлечен от мнозинството и поддал се на мигновена паника се озовах в някаква стая, притиснат между тежко дишащи момчета и момичета. Дочух сирени и си помислих, че пристига милицията, но някой, който гледаше през прозореца, викна, че са дошли линейки и че изнасят още хора навън. Чувствах, че е крайно време да предприема нещо. Разбутах телата, подпиращи вратата, и изтичах към централното фоайе. От горните етажи се спуснаха студенти, които викаха:

-Хванаха го, хванаха го!

Нямах представа кого са хванали и кои са го хванали, нямаше време и да разпитвам. Отвън се чу воят на множество сирени на милиционерски коли. Пристигнаха накуп и наобиколиха блока. Десетина униформени се втурнаха във фоайето. По-късно разбрах, че са дошли с такова закъснение, защото са чакали да се съберат достатъчно коли, за да могат да обградят сградата. Няколко милиционери наобиколиха портиерката и се опитваха да разберат нещо от паникьосаната жена. Съзряла ме, тя ме посочи с думите: „Този е шефът на Доброволния отряд”. Някакъв началник се насочи към мен, а другите тръгнаха бавно и предпазливо по стълбите с пистолети в ръце. Спрелият се при мен ми обясни тактиката набързо. НИКОЙ НЕ ТРЯБВА ДА ИЗЛИЗА ОТ БЛОКА, ВСИЧКИ СТУДЕНТИ ТРЯБВА ДА СЕ ПРИБЕРАТ ПО СТАИТЕ ДО ИЗЯСНЯВАНЕ НА СИТУАЦИЯТА.

Фоайето беше пълно с изплашени младежи, които милицията не пускаше да излязат. Навсякъде имаше стъпки от множеството крака, прегазили кървавите локви. Въздухът беше наситен с миризма на пот, кръв и урина. Вече бях забелязал в тълпата няколко момчета от отряда. Изтичах и им предадох нарежданията на милиционерския началник. Започнахме да убеждаваме студентите да се приберат по стаите. Тези, които живееха на горните етажи, се страхуваха да се върнат и се вмъкваха в най-близките врати. Едно момче заяви, че няма да остане в блока и скочи през един прозорец. Явно до стената на сградата е имало притаени милиционери, защото няколко се хвърлиха върху него, ступаха го с палките и му надянаха белезници.

По едно време някакъв милиционер се разкрещя по радиостанция от горните етажи и негови колеги от фоайето хукнаха нагоре. После се разбра, че в този момент младежите, заловили убиеца, се борели с тълпа разярени студенти, напиращи да линчуват стрелеца. С момчетата от отряда тръгнахме към горните етажи. На всяка етажна площадка стояха милиционери с пистолети и се вторачваха подозрително във всеки появил се. Трябваше на всеки етаж да обясняваме кои сме и къде отиваме. Те вече знаеха, че има заловен, но допускаха, че заради многото жертви може да има и съучастници.

Получихме нова задача. Започвайки от последния етаж, трябваше да минем от стая в стая и да изкараме студентите навън. Там униформените се бяха организирали да проверяват личните документи, да събират свидетелски показания и да разпитват всички, които не бяха жители на блока. Повечето от студентите не чакаха втора покана.

Грабваха палтата и тръгваха навън. Имаше обаче такива, които се бяха барикадирали в стаите и отказваха да излязат. Други стояха затаени зад залостените врати и не отговаряха на настойчивото ни чукане. Мнозина не бяха разбрали, че убиецът е заловен, други допускаха, че може да има съучастници и е опасно да се излиза. Пред всяка заключена врата ние казвахме кои сме, защо чукаме, какво искаме и защо трябва да се излезе от блока. Когато увещанията не помагаха, заплашвахме, че ще дойдат ми-лиционерите, ще разбият вратата и ще пуснат вътре настървените кучета. (Така се правеше, ако има подозрение, че някъде се спотайва въоръжен престъпник). Понякога се оказваше, че водим монолози пред заключени празни стаи, защото много студенти вече бяха заминали за празниците по родните си места.

Имаше куриозни случаи да намирам хора, скрити под леглата. Чукам на вратата – няма отговор. Натискам бравата и влизам. Лампата свети, в пепелника гори цигара, а човек не се вижда. Навеждам се да погледна под леглото, а притаилият се отдолу се опитва да ме ритне в лицето. В следващите подобни ситуации вече бях много по-предпазлив – още открехвайки вратата започвах да обяснявам на висок глас кой съм и защо идвам. Влизах предпазливо, защото разбрах, че има голяма вероятност някоя паникьосана студентка да ме тресне с тиган по главата.

Друг куриозен случай. Тропам настойчиво по една врата – защото разбрах че вътре има някой, и след минута към мен се хвърлят няколко милиционери с насочени пистолети. Оказа се, че една студентка се подала до кръста през прозореца и неистово крещяла, че убиецът се опитва да влезе в стаята й.

Паниката може да накара хората да вършат невероятни неща, понякога надхвърлящи нормалните физически възможности. Спомням си, че влизайки в антрето на една от стаите съзрях неподвижно босо момиче. Преди да успея да го заговоря, то се шмугна като невестулка покрай мен и хукна нанякъде. Отвътре се чуваха писъци, затова се втурнах натам. Пред очите ми се разкри изненадваща картина. Една девойка пищеше, без да спира, и скачаше непрестанно между две легла. Подскачаше по няколко пъти върху пружината и прелиташе на отсрещното легло. После действието се повтаряше в обратна посока. Шокиращото в случая бе, че разстоянието между двете легла беше почти два метра и в нормално състояние тя не би била способна на такива отскоци. Момичето не ме удостои с внимание и не спираше да скача. Опитах да я спра, заставайки с разперени ръце по средата на траекторията й, но тя вече се беше заси-лила и със скока си ме повали на леглото зад мен. Настана кратко боричкане, но писъците привлякоха вниманието на колега от отряда, който влезе и помогна да я поукротим. Накарахме я да си обуе обувките, пъхнахме й палтото в ръцете и я избутахме навън в коридора.

Ходейки от стая в стая, ние изпълнявахме възложената задача, но в същото време не знаехме почти нищо за случилото се в блока. На петия етаж се озовах в стаята на убитите виетнамци, които в момента на разстрела празнували рождения ден на домакина. Не мога да забравя открилата се пред очите ми картина : отрупаната с ястия и бутилки маса и сгънатият върху стола виетнамец. Това беше най-невероятната поза, в която съм виждал човешко тяло. Представете си, че метнете на облегалката на стол панталоните си – те ще се отпуснат плътно от двете страни. Така огънат върху облегалката на стола изглеждаше дребничкият младеж – темето му се подпираше на седалката, а от другата страна висеше тялото му от кръста надолу. Впоследствие разбрах, че върху стола бил рожденикът Ву Нон Суан. Заедно с него била застреляна приятелката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан.

Изпразването на блока и изясняването на случая продължиха до сутринта. След това изпратих гостенката си до автогарата, откъдето тя хвана първия автобус за провинцията. Там вече бяха и други студенти, които бързаха да се махнат далеч от преживения кошмар.

Върнах се в общежитието. Блокът беше пълен със специалисти, които щракаха с фотоапарати, събираха отпечатъци, изследваха балистични траектории. Вече беше станала известна самоличността на убиеца – 17-годишният Бранимир Дончев, който влязъл в блока, въоръжен с нож и пистолет. Оръжието било на баща му, който бил някакъв голям началник.

Независимо, че бе установено, че Бранимир е действал самостоятелно, през следващите седмици имаше постоянно милиционерско присъствие в блока. Общежитието, което нормално приличаше на пчелен кошер, беше странно пусто и тихо. Новата година посрещнахме десетина човека, събрани в централното фоайе на блока. С нас бяха портиерката и няколко милиционери. Нямаше веселие и танци, но храна и напитки имаше в изобилие, защото колегите, които заминаха, оставиха приготвените за празника провизии. Бяхме се събрали пред телевизора и гледахме новогодишната програма. В един момент се обърнах към масата с храната и се вце-пених от изненада. До масата стоеше един от дежурните милиционери и пъхаше пържоли в джобовете на униформата си. Стана ми толкова гадно от неговата дребна кражба, че оставих малката група колеги и се прибрах в стаята си.

Никога не разбрахме колко е бил точният брой на жертвите. Някои бяха убити на място, а други – изнесени ранени. Колко впоследствие бяха починали от раните си и колко оцеляха не стана ясно. Официална информация липсваше. Два дни след събитието във вестник „Работническо дело“ излезе кратко съобщение на Главна прокуратура, което информираше, че в студентските общежития в кв.“Дървеница“ са убити шест студенти, а десет са ранени. Един от убитите и трима от ранените са чужди граждани. Твърдеше се, че убиецът бил в „болестно състояние на психиката“. Бащата Дончо Делчев, зам. главен директор на ДСО „Стара планина”, беше арестуван и осъден на четири години затвор, задето е оставил оръжието си без надзор.

След малко повече от два месеца в общежитието се появи служителят на милицията, който отговаряше за студентските доброволни отряди. Събра ни и делово съобщи, че убиецът Бранимир е застрелян при опит за бягство. С интонацията и многозначителното си изражение остави у нас недвусмисленото убеждение, че бягството е инсценирано. Ние посрещнахме с радост новината, че убиецът си е получил заслуженото. Родители на някои от жертвите бяха писали до прокурора, че ако съдът изкара Бранимир невменяем и го освободи от отговорност, те лично ще му изпълнят смъртната присъда. Така с „опита за бягство” проблемът беше решен. Близките бяха доволни, а властта се избави от излишни усложнения.

По повод на тридесетата годишнина от трагичното събитие някои вестници публикуваха допълнителна информация по случая. В деня на убийството Бранимир гледал филма „Кръстникът,” който го вдъхновил за убийствата. Това ни го бяха казали още през 1974 година, но тогава си мислех, че се търси повод да се забранят западните филми – заради „лошото им влияние върху младежта”. След убийството се говореше, че властите са ограничили прожекциите на филма, а най-кървавите сцени били цензурирани.

От статиите се разбра, че майката на Бранимир била психично болна и се самоубила три години преди синът й да извърши първото масово убийство в България. Делян, братът- близнак на Бранимир, бил също психично болен и завършил живота си със самоубийство. Близки на семейството обаче подозирали, че му е „помогнато” да се самоубие от страх, че може да последва примера на брат си. Сестра им Тотка разказва, че през 1988 г. Делян бил в кюстендилски санаториум. Съобщили им, че е паднал от някаква тераса. Как точно е паднал, така и не се разбрало… Тя изказала няколко хипотези – допускала, че може да е ликвидиран по заповед, че е жертва на вендета от близки на убитите или, че наистина се е самоубил.

Сигурно подробностите ще останат неизяснени, но за мен е ясно, че упоритото желание на моята гостенка да пием кафе вероятно ми спаси живота. При портиерката имаше копче на звънец, с който да ме повика при нужда. Ако бях в общежитието, щях веднага да хукна по етажите, за да разбера какво става и почти сигурно щях да срещна убиеца. Той се разхождал по коридорите и избирал кого да атакува. След като убиел някого прибирал пистолета в джоба и продължавал обиколката из блока. Щях да се натъкна на него и последиците можеха да бъдат фатални. Затова всяка година на 25-ти декември си пия символично кафето с малко коняк – като възпоминание за загиналите колеги и с благодарност, че съм бил пощаден от съдбата.
Автор и очевидец: Д-р Николай Колев
/соц.бг/

„Ну, погоди!“ е съветски анимационен сериал на московското студио „Союзмультфильм“, с режисьор Вячеслав Котьоночкин, създаден и излъчван в периода 1969 – 1986 г. Допълнителни серии са създадени през 1993 и 2006 година.

Класиката е наситена с изключителна динамика и разказва за Вълка, който иска да хване Заека, за да го изяде, но все не успява. За разлика от американската анимация с участието на Том и Джери, тук Заекът не върти подли номера на Вълка, а вместо това е добродушен, понякога дори наивен, и винаги е готов да помогне на Вълка в беда. Сериалът се състои от 20 епизода. Освен двамата главни герои, в сериите се срещат и други персонажи, като например Хипопотамът, Свинята, Козелът. Може да се каже, че тук Хипопотамът играе ролята на Кучето в „Том и Джери“. В оригинал героите са озвучени от Анатоли Папанов (Вълкът) и Клара Румянова (Заекът).

За първи път Заекът и Вълкът се появяват в първата серия на анимационния журнал „Веселая карусель" през 1969 г. (в същата година се появят като герои на диафилм Чебурашка и Крокодила Гена). В тази серия, състояща се от четири двуминутни епизода, четвъртата част е наречена „Ну, погоди" и се състои от три кратки случки с вълк, преследващ зайче – като мишена на стрелбището, като бебе и като малчуган. Там за първи път Вълкът произнася и написва фразата „Ну, погоди" (сценаристи на този епизод са Александър Курляндски и Аркади Хайт).

През същата 1969 г. Курляндски и Хайт съвместно с режисьора Вячеслав Котьоночкин създават първия епизод на новия сериал. Този екип създава заедно общо 16 епизода, смятани за класиката на съветския период (1969 – 1986 г.). Епизодите от 17 до 20 (1993 – 2005 г.) са по сценарий на Александър Курляндски и Феликс Камов (18 – 20 еп.), а режисьор на последните два епизода е синът на Вячеслав Котьоночкин – Алексей.
ВИДЕО:

Първоначално Вълкът е трябвало да бъде озвучаван от Владимир Висоцки, но не е утвърден и е заместен от Анатоли Папанов (от 1 до 18 епизод, макар че 17 и 18 са правени след смъртта му и са използвани стари записи с него). От първоначалните записи с озвучаването на  Висоцки е останало само свирукането на Вълка в епизод 1, което е по песен на Висоцки („Песня о друге" от филма „Вертикал". В последните два епизода Вълкът е озвучаван от Игор Христенко. Заекът е озвучаван от 1 до 18 епизод от Клара Румянова, а след смъртта и през 2004 г. – от Олга Зверева.

Заставката на сериала не е специално писана за него. Това е композицията „Водни ски" (Vizisi) на унгареца Тамаш Деак (Tamas Deak). В епизодите са използвани откъси от популярни за времето си руски и чуждестранни мелодии. Тъй като изпълнителите не са указвани в титрите и до сега не е напълно ясно кои точно изпълнители и мелодии са включени. Любопитно е, че са използвани унгарски, чешки, полски и немски, дори и български изпълнения – инструменталът на песента на Емил Димитров – „Ти си отиде през септември“ в 17 и 18 епизод. В епизоди 8 и 9 се изпълняват и песни, специално създадени за сериала.

На сериала е посветена пощенска марка от 5 копейки, издадена в СССР през 1988 г. (част от серия за съветската анимация, включваща Конек Горбунек, Чебурашка и крокодил Гена, Винни Пух, Ежик в тумане и др.).

Една от първите съветски портативни електронни игри (произвеждана от 1984 г.  на базата на Nintendo) е с героите от „Ну погоди" – в нея Вълкът трябва да събира яйца, които му пуска Заекът.

Двамата герои имат и няколко паметника, като най-известният  от тях е издигнат в Раменское през 2005 г. Автор е Олег Ершов, който е създал там паметници и на други популярни герои от съветската анимация – Чебурашка и крокодила Гена, Мечо Пух и Прасчо и др.


Непознато, изумително явление накара света да заговори отново за съдбата на злополучния кораб „Титаник”. 105 години след като лайнерът потъна на дъното на Атлантическия океан, върху корпуса му живее и расте най-големият, най-странен взаимосвързан организъм на земята.

Този смайващ факт бе огласен за първи път от микробиолога Рой Кълимор и автора на книгата „Призракът на „Титаник” Чарлз Пелегрино. Преди повече от десетилетие двамата учени заявиха, че бронята на кораба е обгърната от интелигентна мрежа от взаимосвързани бактерии, които се хранят с нея. Произходът на това сложно образувание е неизвестен, дори извънземен. Предполага се, че същият вид микроорганизми населяват океана на спътника на Юпитер Европа. Изследователите вярват, че бактериите живеят свързани в голяма структура и използват общ микробен език. С него те общуват интелигентно и си разменят смислени информационни знаци. Този език е необикновен, съставен от химични или електрически сигнали.

Такъв феномен е наричан „кворумно усещане”. При него цели микробни общности долавят присъствието една на друга и усещат действията си, създавайки организация, взаимодействие и растеж. Микроорганизмите по „Титаник” разяждат металните му останки, създавайки килим от ръжда върху повърхност, равна на четириетажна сграда. Чудовищната мрежа бавно пълзи по бронята на кораба, хранейки се с желязото от нитовете му. Тя прави дупки в стоманата му. Оставя след себе си ръждиви образувания с формата на ледени висулки, които са с обща дължина над 900 м и се клатушкат при носа на разбилия се плавателен съд.

Живата мрежа съставя единен комуникиращ суперорганизъм в ледените води на океана, където налягането е чудовищно. От структурна гледна точка висулките и съдържат канали, през които преминават течности, богати на желязо, морска вода, сяра и електрически сигнали. Предполага се, че са възникнали и след това са се развили в пръстеновидна структура, подобна на тази при ствола на дърво. Много са деликатни. Накрая най-вероятно ще се разпаднат на фин прах, твърдят изследователите водолази. Това е системен процес на рециклиране на желязото и връщането му обратно в природата.

Източник: БЛИЦ

Изучавам от доста време миналото на народа ни, но не спирам да се удивлявам на качествата на нашите предци. Удивени са били и много чужденци, които са посетили земята ни и са се запознали с българщината. Смелостта и необикновената сила на нашия народ са широко известни. Никой не може да оспори неестествената храброст и дързост на българите. Ние обаче притежаваме и други ценни качества. Пословични са също българското гостоприемство, доброта и благородство.
Би трябвало да се очаква, че след няколко подтисничества, през които са се провеждали жестоки геноциди, в нас не би останало нищо човешко. Ние сме клани, бесени, давени, разселвани и изтезавани от римляни, гърци, османлии и др.
Домовете и книгите ни са горени, собствеността ограбвана, децата ни отвличани…Въпреки всичко, въпреки стотиците години тъмнина и ужас, нищо не е успяло да унищожи светлината в душите ни. Дори и по време на най-страшното подтисничество ние сме оставали верни на себе си.
Преди около два века различни пътешественици посещават земите ни и остават удивени от видяното. Ето какво е казано за нас –  “Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква, обича красотата на божиите храмове и е толкова ревностен към светите места – към Светата гора Атонска и към светия град Ерусалим, че превъзхожда всички останали християни -гърци, сирийци, грузинци, сърби, власи, молдавци и дори русите.”

“Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им – безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни- качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства.”
“Изобщо у българите е очевидна силната страст към знанието, което те и натрупват. Постоянство в стремежите  – това качество като че ли им е вродено. Откакто българите решили да откриват самостоятелно чисто български училища, гърците започнали да ги ненавиждат и всячески се стараели да им попречат.”
Малко по-късно, когато вече сме свободни, необикновения ни характер е по-лесно забележим. Това са впечатленията на редица западноевропейци посетили Родината ни и успели да ни опознаят – “Българинът е ненадминат в своето упорито преследване на целта, което комбинирано с трезвото му виждане, дава надежда за велико бъдеще на този народ…”

“Пестелив и сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, големеенето на сърбина, нито мечтателния и непрактичен идеализъм на руснака. Българинът по-скоро прилича на шотландеца от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат.”
“За българинът е достатъчно да знае какво трябва да направи и той го върши. Дълбоки чувства той изразява, без да парадира. Интуицията му е отправена към реалността, българинът изразява себе си със забележително спокойствие.”
“Българите са прекрасни хора, здраво свързани със земята, тяхната устойчивост към морални болести е забележителна. Куражът им, а и тяхната издръжливост, са им създали славата на велики бойци из цяла Европа. Българите  имат уникални качества на тялото и духа…”
Джеймс Бейкър казва за нас – “Те притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, помагат си един на друг и насърчават по-слабите, търпеливо обучават тези, които са изостанали и не се примиряват, докато не започнат да се движат заедно напред. Cчитаме  българите са народ, който е способен на велики дела.“

Може още дълго да се говори за необикновените качества на народа ни, но по-важно е да разберем как сме ги придобили. По-важно е да разберем защо дори тъмнината на подтисничеството не успява да угаси светлината бликаща от българското сърце. За тази цел трябва да се върнем назад във времето, в епохата, в която Орфей е омайвал хора и зверове със своите песни и мъдрост.
Няма съмнение, че в началото, както и при всички останали народи, в сърцата на дедите ни е имало жестокост. Времената са били такива – сурови и безпощадни, инстинктът за самосъхранение е диктувал поведението на всеки. Ние обаче сме първите, които са се измъкнали от лепкавата кал на примитивното и грубото.
Дивакът изведнъж е прогледнал и се е превърнал в същество на светлината. Това е станало с извършването на добро деяние. Някои от далечните ни предци е подал ръка на свой събрат, поделил е храната си с него, дал му е подслон и топлина и е станало чудото – дивакът се е превърнал в Човек.
Когато правим добро от сърце се случва нещо необикновено, което науката все още не може да обясни. Помогнем ли на някого било с думи, било с дела, в нашия мозък става нещо уникално – оформят се нови синапси, нови връзки, които спомагат за по-дългото запазване на здравия мисловен процес. Колкото повече правим добро, толкова повече проглеждаме, отдалечаваме се от примитивното и се докосваме до светлината на Господа, а от това няма по-голям дар. Този дар дава спокойствието което е в сърцето на всеки истински българин.

Този Божествен мир е уникален за нас, зная го от личен опит. Скитал съм по три континента, но не съм срещнал хора, които да имат излъчването на българите. Добри хора има навсякъде, но при нас доброто е естествено, то не е заучено, не е маска. В българина доброто идва направо от дълбините на душата.
За развитието на уникалните ни качества през вековете е спомогнало и нещо друго – постенето. Въздържането от месо е доктрина на траките. Страбон предава свидетелството на по-стария Посидоний за това, че мизите (наречени по-късно българи) се въздържат от ядене на живи същества. За храна дедите ни ползват мед, мляко, сирене, като водят мирен живот и поради това са наречени богобоязливи.
Докато при правенето на добрини се постига възстановяване и дори обновяване на мозъчните синапси,  в следствие на постенето протича също благотворен процес, но на друго ниво. Когато храната ни е бедна на калории нашата ДНК започва да се самопоправя, а това е от важност не само за телесното, но и за духовното ни здраве.
Нашата ДНК бива атакувана всеки ден и всеки ден търпи поражения от слънчева радиация, токсини проникващи в тялото ни с вода и храна и т.н. Учените са установили, че колкото по-повредена е ДНК на определени индивиди, толкова по егоистични, завистливи и злобни са те. От друга страна става ясно, че щедрите, добрите и веселите хора имат здрава, запазена ДНК.
Ето го разковничето – традициите на предците ни са ги направили чист народ, който може да се докосне до Господа. Вършенето на добро и постенето – придържането към бедна на калории диета, са спомогнали предците ни не само за запазят здрава своята ДНК, но дори и да я усъвършенстват. Дедите ни са станали чисти във всеки възможен смисъл на думата.

Така са наречени предците ни от гърците, за определени хора от траките е употребена думата ???????, която акад. Вл. Георгиев превежда като чисти. Благодарение на учени като Александър Брокет знаем, че Орфеевото учение е повлияло така силно стария свят, че ранни християни като Климент Александрийски наричат Христос втория Орфей. Свети Августин казва, че Орфей е предсказал истината донесена от Божия син, това, което Орфей е започнал, Христос е завършил.
Джон Блок Фридман изследва ранни християнски паметници и установява, че Христос е изобразяван с фригийска шапка, с лира в ръка и заобиколен от животни – точно както е представян и великия тракиец.
Умберто Утро също говори за влиянието на Орфей върху ранното християнство. Италианския учен казва, че както тракийския певец опитомява дивите животни, така и Христос преобразява живота на грешниците.
В нашите вени тече същата кръв като на великия тракийски певец и мъдрец. Ние сме потомци на хората, от които Омир, Херодот, Страбон и др. са се възхищавали. Наследници сме на тези, които първи бяха наречени чисти и първи се заеха да разпространяват светлината. Това е и причината да бъдем ненавиждани от силите на злото, които повече от две хиляди години се опитват да ни унищожат.

До този момент не е помогнало нищо. Нито кланетата, нито изтезанията, нито гаврите и разселванията са ни пречупили. Тъмнината обаче винаги търси начин да постигне своето. Ние можем да бъдем унищожени когато престанем да бъдем себе си, когато вече не сме българи, когато сме забравили старите си традиции и заветите на дедите.
Това е причината за борбата срещу християнството днес. Българските християни не са като западните. Колкото и да е променено учението на Спасителя, у нас то е запазено във вид най-близък до първоначалния. Постите и причастяването пречистват както тялото, така и душата.
Събирането на хората в църква спомага за осъзнаването, че сме братя и сестри и не бива да се делим и караме, а редно да се обичаме и помагаме един на друг.
Не само откъсването ни от християнството е атака срещу нашата идентичност. Представянето на национализма като нещо лошо, изостанало и агресивно е другата хитрост, с която ни убиват.

Истинския национализъм не е нищо друго освен Родолюбие – уважение към семейството, преклонение към предците, към техните подвизи, култура и обичаи. Да се откажем от своята идентичност е все едно да си сложим примка на шията. Без родова памет ние сме прах духнат от вятъра.
Поредното оръжие на злото е една хитра игра – внушението, че сме лоши, мързеливи и крадливи и заслужаваме съдбата си. Преди време с ужас установих, че чужденци се представят за българи по различни блогове, форуми, а и др. медии. С отвратителното си държание тези индивиди тровят съзнанието ни и се опитват да ни карат да се срамуваме, че сме българи. За жалост много сънародници са се хванали в този капан.
Слава Богу има и други хора, има истински българи като покойния Джоко Росич. Нека тези, в чиито души се е промъкнало съмнението да си припомнят думите на този светъл Човек:
“Когато някой ми каже: „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така“.
Прав е Росич, нали? Утайката може да диктува какво да се излъчи по телевизията, или да излезе във вестника, но утайката не е представителна за целия български народ. В никакъв случай! Безброй са тези, които отделят буквално от залъка си, за да помогнат на други изпаднали в нужда. Безброй са тези, които макар да имат предложения да работят за чужденци остават предани на Родината.

Да, утайката не иска ние да видим добрите примери – добрите българи, не иска да ги чуем, не иска да им се възхитим и да се запалим от тях. Ето за това господства черния тон и простотията в “пресата”, а дори и по форумите и блоговете.
Много от нас са отвратени от утайката в обществото ни до такава степен, че дори искат да прибягнат към насилие. Това обаче не е пътя. Не можеш да победиш тъмнината с нейните собствени оръжия, на нейна собствена територия. Тъмнината може да се победи само по един начин – като направим това, която тя не може – да станем хора на светлината. Не клането на бездушни марионетки би ни помогнало да достигнем по-добър живот, а подаването на ръце. Единството и любовта имат голяма сила, много по-голяма отколкото можем да си представим.
Когато престанем за слушаме утайката, когато престанем да се делим и мразим, тогава ще поставим и стабилната основа за едно ново общество. Ще можем да изградим общество, в което няма продажници и тихи убийци на българщината.
Разбира се само с благост не става. Добър може да е само силния човек, а силен не се става лесно. Нужна е воля, нужни са усилия, нужно е постоянство. Каляването на тялото и характера е жизнено необходимо. Как да порицаеш лошия и порочния, ако ти самия се поддаваш на пороците? Как да укориш крадеца, ако твоята съвест не е чиста? Как да кажеш на крадеца да се маха, ако мишците ти не са здрави?
Нападан бива слабият, обира се дом, чиято ограда е паднала, така е било, така и ще бъде. В нашите гени са закодирани силата, решителността и добротата. Тези качества няма как да ни бъдат отнети, могат само да бъдат потискани. Ако искаме да счупим веригите, които ни дърпат надолу към чернилката, трябва да се върнем към себе си, да бъдем българи. Дедите ни откриха пътя, осветиха го, ние само трябва да го следваме.

Сподели
Share on Facebook
Share on Google Plus
Send email
Изучавам от доста време миналото на народа ни, но не спирам да се удивявам на качествата на нашите предци. Удивени са били и много чужденци, които са посетили земята ни и са се запознали с българщината. Смелостта и необикновената сила на нашия народ са широко известни. Никой не може да оспори неестествената храброст и дързост на българите. Ние обаче притежаваме и други ценни качества. Пословични са също българското гостоприемство, доброта и благородство.
Би трябвало да се очаква, че след няколко подтисничества, през които са се провеждали жестоки геноциди, в нас не би останало нищо човешко. Ние сме клани, бесени, давени, разселвани и изтезавани от римляни, гърци, османлии и др.
Домовете и книгите ни са горени, собствеността ограбвана, децата ни отвличани…Въпреки всичко, въпреки стотиците години тъмнина и ужас, нищо не е успяло да унищожи светлината в душите ни. Дори и по време на най-страшното подтисничество ние сме оставали верни на себе си.
Преди около два века различни пътешественици посещават земите ни и остават удивени от видяното. Ето какво е казано за нас –  “Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква, обича красотата на божиите храмове и е толкова ревностен към светите места – към Светата гора Атонска и към светия град Ерусалим, че превъзхожда всички останали християни -гърци, сирийци, грузинци, сърби, власи, молдавци и дори русите.”
Как заличихме себе си и българското? Няма нищо традиционно, всичките табели са на английски, даже коледният базар е… немски!


“Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им – безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни- качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства.”
“Изобщо у българите е очевидна силната страст към знанието, което те и натрупват. Постоянство в стремежите  – това качество като че ли им е вродено. Откакто българите решили да откриват самостоятелно чисто български училища, гърците започнали да ги ненавиждат и всячески се стараели да им попречат.”
Малко по-късно, когато вече сме свободни, необикновения ни характер е по-лесно забележим. Това са впечатленията на редица западноевропейци посетили Родината ни и успели да ни опознаят – “Българинът е ненадминат в своето упорито преследване на целта, което комбинирано с трезвото му виждане, дава надежда за велико бъдеще на този народ…”

“Пестелив и сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, големеенето на сърбина, нито мечтателния и непрактичен идеализъм на руснака. Българинът по-скоро прилича на шотландеца от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат.”
“За българинът е достатъчно да знае какво трябва да направи и той го върши. Дълбоки чувства той изразява, без да парадира. Интуицията му е отправена към реалността, българинът изразява себе си със забележително спокойствие.”
“Българите са прекрасни хора, здраво свързани със земята, тяхната устойчивост към морални болести е забележителна. Куражът им, а и тяхната издръжливост, са им създали славата на велики бойци из цяла Европа. Българите  имат уникални качества на тялото и духа…”
Джеймс Бейкър казва за нас – “Те притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, помагат си един на друг и насърчават по-слабите, търпеливо обучават тези, които са изостанали и не се примиряват, докато не започнат да се движат заедно напред. Cчитаме  българите са народ, който е способен на велики дела.“

Може още дълго да се говори за необикновените качества на народа ни, но по-важно е да разберем как сме ги придобили. По-важно е да разберем защо дори тъмнината на подтисничеството не успява да угаси светлината бликаща от българското сърце. За тази цел трябва да се върнем назад във времето, в епохата, в която Орфей е омайвал хора и зверове със своите песни и мъдрост.
Няма съмнение, че в началото, както и при всички останали народи, в сърцата на дедите ни е имало жестокост. Времената са били такива – сурови и безпощадни, инстинктът за самосъхранение е диктувал поведението на всеки. Ние обаче сме първите, които са се измъкнали от лепкавата кал на примитивното и грубото.
Дивакът изведнъж е прогледнал и се е превърнал в същество на светлината. Това е станало с извършването на добро деяние. Някои от далечните ни предци е подал ръка на свой събрат, поделил е храната си с него, дал му е подслон и топлина и е станало чудото – дивакът се е превърнал в Човек.
Когато правим добро от сърце се случва нещо необикновено, което науката все още не може да обясни. Помогнем ли на някого било с думи, било с дела, в нашия мозък става нещо уникално – оформят се нови синапси, нови връзки, които спомагат за по-дългото запазване на здравия мисловен процес. Колкото повече правим добро, толкова повече проглеждаме, отдалечаваме се от примитивното и се докосваме до светлината на Господа, а от това няма по-голям дар. Този дар дава спокойствието което е в сърцето на всеки истински българин.

Този Божествен мир е уникален за нас, зная го от личен опит. Скитал съм по три континента, но не съм срещнал хора, които да имат излъчването на българите. Добри хора има навсякъде, но при нас доброто е естествено, то не е заучено, не е маска. В българина доброто идва направо от дълбините на душата.
За развитието на уникалните ни качества през вековете е спомогнало и нещо друго – постенето. Въздържането от месо е доктрина на траките. Страбон предава свидетелството на по-стария Посидоний за това, че мизите (наречени по-късно българи) се въздържат от ядене на живи същества. За храна дедите ни ползват мед, мляко, сирене, като водят мирен живот и поради това са наречени богобоязливи.
Докато при правенето на добрини се постига възстановяване и дори обновяване на мозъчните синапси,  в следствие на постенето протича също благотворен процес, но на друго ниво. Когато храната ни е бедна на калории нашата ДНК започва да се самопоправя, а това е от важност не само за телесното, но и за духовното ни здраве.
Нашата ДНК бива атакувана всеки ден и всеки ден търпи поражения от слънчева радиация, токсини проникващи в тялото ни с вода и храна и т.н. Учените са установили, че колкото по-повредена е ДНК на определени индивиди, толкова по егоистични, завистливи и злобни са те. От друга страна става ясно, че щедрите, добрите и веселите хора имат здрава, запазена ДНК.
Ето го разковничето – традициите на предците ни са ги направили чист народ, който може да се докосне до Господа. Вършенето на добро и постенето – придържането към бедна на калории диета, са спомогнали предците ни не само за запазят здрава своята ДНК, но дори и да я усъвършенстват. Дедите ни са станали чисти във всеки възможен смисъл на думата.
Няма толкова заспал и затъпял народ. Доказва го обективната статистика – българската нация е най-бързо изчезващата в света*

Така са наречени предците ни от гърците, за определени хора от траките е употребена думата ???????, която акад. Вл. Георгиев превежда като чисти. Благодарение на учени като Александър Брокет знаем, че Орфеевото учение е повлияло така силно стария свят, че ранни християни като Климент Александрийски наричат Христос втория Орфей. Свети Августин казва, че Орфей е предсказал истината донесена от Божия син, това, което Орфей е започнал, Христос е завършил.
Джон Блок Фридман изследва ранни християнски паметници и установява, че Христос е изобразяван с фригийска шапка, с лира в ръка и заобиколен от животни – точно както е представян и великия тракиец.
Умберто Утро също говори за влиянието на Орфей върху ранното християнство. Италианския учен казва, че както тракийския певец опитомява дивите животни, така и Христос преобразява живота на грешниците.
В нашите вени тече същата кръв като на великия тракийски певец и мъдрец. Ние сме потомци на хората, от които Омир, Херодот, Страбон и др. са се възхищавали. Наследници сме на тези, които първи бяха наречени чисти и първи се заеха да разпространяват светлината. Това е и причината да бъдем ненавиждани от силите на злото, които повече от две хиляди години се опитват да ни унищожат.

До този момент не е помогнало нищо. Нито кланетата, нито изтезанията, нито гаврите и разселванията са ни пречупили. Тъмнината обаче винаги търси начин да постигне своето. Ние можем да бъдем унищожени когато престанем да бъдем себе си, когато вече не сме българи, когато сме забравили старите си традиции и заветите на дедите.
Това е причината за борбата срещу християнството днес. Българските християни не са като западните. Колкото и да е променено учението на Спасителя, у нас то е запазено във вид най-близък до първоначалния. Постите и причастяването пречистват както тялото, така и душата.
Събирането на хората в църква спомага за осъзнаването, че сме братя и сестри и не бива да се делим и караме, а редно да се обичаме и помагаме един на друг.
Не само откъсването ни от християнството е атака срещу нашата идентичност. Представянето на национализма като нещо лошо, изостанало и агресивно е другата хитрост, с която ни убиват.

Истинския национализъм не е нищо друго освен Родолюбие – уважение към семейството, преклонение към предците, към техните подвизи, култура и обичаи. Да се откажем от своята идентичност е все едно да си сложим примка на шията. Без родова памет ние сме прах духнат от вятъра.
Поредното оръжие на злото е една хитра игра – внушението, че сме лоши, мързеливи и крадливи и заслужаваме съдбата си. Преди време с ужас установих, че чужденци се представят за българи по различни блогове, форуми, а и др. медии. С отвратителното си държание тези индивиди тровят съзнанието ни и се опитват да ни карат да се срамуваме, че сме българи. За жалост много сънародници са се хванали в този капан.
Слава Богу има и други хора, има истински българи като покойния Джоко Росич. Нека тези, в чиито души се е промъкнало съмнението да си припомнят думите на този светъл Човек:
“Когато някой ми каже: „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така“.
Прав е Росич, нали? Утайката може да диктува какво да се излъчи по телевизията, или да излезе във вестника, но утайката не е представителна за целия български народ. В никакъв случай! Безброй са тези, които отделят буквално от залъка си, за да помогнат на други изпаднали в нужда. Безброй са тези, които макар да имат предложения да работят за чужденци остават предани на Родината.

Да, утайката не иска ние да видим добрите примери – добрите българи, не иска да ги чуем, не иска да им се възхитим и да се запалим от тях. Ето за това господства черния тон и простотията в “пресата”, а дори и по форумите и блоговете.
Много от нас са отвратени от утайката в обществото ни до такава степен, че дори искат да прибягнат към насилие. Това обаче не е пътя. Не можеш да победиш тъмнината с нейните собствени оръжия, на нейна собствена територия. Тъмнината може да се победи само по един начин – като направим това, която тя не може – да станем хора на светлината. Не клането на бездушни марионетки би ни помогнало да достигнем по-добър живот, а подаването на ръце. Единството и любовта имат голяма сила, много по-голяма отколкото можем да си представим.
Когато престанем за слушаме утайката, когато престанем да се делим и мразим, тогава ще поставим и стабилната основа за едно ново общество. Ще можем да изградим общество, в което няма продажници и тихи убийци на българщината.
Разбира се само с благост не става. Добър може да е само силния човек, а силен не се става лесно. Нужна е воля, нужни са усилия, нужно е постоянство. Каляването на тялото и характера е жизнено необходимо. Как да порицаеш лошия и порочния, ако ти самия се поддаваш на пороците? Как да укориш крадеца, ако твоята съвест не е чиста? Как да кажеш на крадеца да се маха, ако мишците ти не са здрави?
Нападан бива слабият, обира се дом, чиято ограда е паднала, така е било, така и ще бъде. В нашите гени са закодирани силата, решителността и добротата. Тези качества няма как да ни бъдат отнети, могат само да бъдат потискани. Ако искаме да счупим веригите, които ни дърпат надолу към чернилката, трябва да се върнем към себе си, да бъдем българи. Дедите ни откриха пътя, осветиха го, ние само трябва да го следваме.

Автор: Павел Серафимов
Източник:sparotok

Ботьо Ботев е бивш директор на отдел „Убийства“. През 2002 г. е удостоен със специалната награда „Полицай на годината“. Ботев е единственият офицер от българската полиция, който е отличен с орден Стара Планина, връчен му от президента Георги Първанов по повод неговата 60-годишнина. В интервю пред БЛИЦ Ботев говори за разстрелите на Илия Павлов, Емил Кюлев, Бай Миле, босовете на ВИС-2 Васил и Георги Илиеви.


– Г-н Ботев, какво е Вашето професионално мнение за убийството на Милчо Бонев-Бай Миле, който беше направен на решето заедно с петима от гардовете му от преоблечени като полицаи килъри в градината на ресторант „Славия“?
– По убийството на Бай Миле имаше конкретни обвиняеми.
– Да, но те бяха оправдани от съдебните инстанции?
– Оправдани от съда, да. Може би доказателствата не бяха достатъчни за пред съда, но аз бих казал нещо друго – ако в една нормална държава с материалите, които имаше по делото, смятам че нямаше да има този резултат и това убийство щеше да се отчете като разкрито.
– Като човек с богат криминален опит, смятате ли, че някога ше бъде разкрито убийството на Илия Павлов?
– Трудно е да се правят такива прогнози. Трудно! Ако се работи целенасочено и така както трябва, дори понякога след години излизат престъпления. Едно от първите убийства, които ми възложиха в моята практика бе разкрито на шестата година, а аз го поех на третата година от извършването му.
– Кое е това убийство?
– Това е обикновено убийство, но на знакова фигура от онова време, което беше извършено в „Люлин“.

– Как гледате на твърдението, че над големите поръчкови убийства е разтворен чадър, за да не се разкрият?
– Не считам, че такова твърдение има основание. Това са приказки, които се говорят от гледна точка на някакви интереси. Но мисля, че когато се касае за деяния от подобен род за поръчкови убийства, свързани пряко с престъпните среди, няма основание да се смята, че има такъв чадър. В някои моменти след разкриване на определени престъпления може да се оказва влияние чрез адвокати и различни среди. В тази посока аз винаги съм цитирал делото за убийството на Андрей Луканов.
– Какво е мнението Ви за подсъдимите по това дело, които бяха оправдани от съда?
– Това дело е престъпление срещу съдебната система и срещу държавността на България.
– По време на разследването на убийството на Луканов се роди легендата за “къщата на ужасите“ в Копривщица, където са били измъчвани заподозрените за престъплението. Вие имате картина на тази къща в кабинета си. Потвърдиха ли се митовете за „къщата на ужасите“?
– Това е един мит, който бе създаден от журналисти. Това мога да кажа.
– Какво си спомняте от екзекуцията на Емил Кюлев – единственият банкер, който бе сполетян от такава жестока участ?
– Аз лично не съм работил по този случай, но мога да изразя едно свое виждане, че килърът е действал твърде неразумно. Представете си така както е извършено убийството, знаете каква беше ситуацията, ако зад колата, от която се стреля, съм бил аз, някой военен или човек, който е имал официално разрешително за ползване на оръжие. Изваждам пистолета и го застрелвам. Това нещо предвидил ли го е убиецът? Явно не. Разбирате ме за какво говоря. Самото престъпление не е било обмислено както трябва от гледна точка на безопасността на килъра. В практиката почти няма такъв случай. Има подобни, но със средства, които позволяват на извършителите веднага да се измъкнат от местопрестъплението.

– По времето, в което Цветанов беше вътрешен министър, каза, че МВР е близко до разкриването на убийството на Кюлев. Смятате ли, че това може да се случи с по-късна дата?
– Не мога да кажа, но би трябвало! Но не трябва да се процедира както при делото, което се води в Бургас срещу Кела. Той е бил задържан на базата на издирване с червената бюлетина на Интерпол в Германия. През цялото време той е скитал в Европа с фалшиви паспорти. Това е доказано. И се връща в България, когато го екстрадират от Германия. Как той казва, че не е знаел, че срещу него се води дело, когато баща му беше конституиран като адвокат по делото.
– Това е скандално. Защо толкова много се говори за съдебна реформа, а тя все не се случва?
– Не искам да взимам становище по този въпрос. Налице са редица парадокси. Приема се, че дело, по което има издадена задочно присъда, може да се възобнови при определени условия. Но аз питам дали тези условия са налице в случая с Кела? Категорично не!
– Вие казвате, че едно убийство може да бъде разгадано дори няколко години след извършването му, когато се появят нови факти, доказателства и обстоятелства.
– Да, разбира се.

– Едно от тези убийства е на Георги Илиев. По този случай 10 години след разстрела на боса на ВИС-2 от МВР заявиха, че физическият му убиец е Райко Кръвта, който го е прострелял смъртоносно със снайпер. Споделяте ли това мнение?
– Не мога да споделям мнение там където не съм запознат в детайли. В началото съм работил по този случай, но впоследствие не съм имал отношение по това, което е установено по него, въпреки че имам свое мнение по въпроса.
– Може ли да вземете отношение по убийството на брата на Георги Илиев – Васил Илиев, който беше разстрелян през 1995 г.?
– Сложен въпрос! Може би много може да се говори, но специално по този случай аз имам едно становище, че тогава от висшите ръководители на министерството този случай беше предаден на ЦС БОП (днешен ГД БОП) – аз познавах началниците на този отдел, които никога не са работели по убийства. Случаят се даде на работа при тях. Криминалните служби ги оставиха да работят само по местопроизшествието. Впоследствие някои хора съжаляваха за това решение, защото много конкретна информация се събра, свързана с цялата тази история, но реалната работа по убийството на Васил Илиев остана скрита в бумагите на тогавашната ЦС БОП. Аз определено знам как и какво са работили.
– Случайно ли разследването на убийството на Васил Илиев беше дадено в ръцете на хора, които никога не са разследвали убийства?
– Не искам да взимам становище. Казвам само факти!

Източник: БЛИЦ

Политическите промени в България не само отхвърлиха предишната социално-икономическа система, но пренаредиха и обичаи, вярвания и празници. Сега младите поколения не знаят как са посрещали новите години техните майки и бащи, баби и дядовци в последните десетилетия на миналия век. Тогава Коледа не беше официален празник, не се и празнуваше, за нея напомняха само кукерите от фолклорните ансамбли по телевизията.

На Бъдни вечер се знаеше обаче, че се яде постно. Центърът на празниците бе Нова година. Тогава идваше Дядо Мраз с червените ботушки и с чувала с подаръците! Вярно, тогава го нямаше днешното изобилие от задморски лакомства, имаше опашки за банани, но домашната трапеза във всички семейства бе претрупана, от печеното прасенце и пуйката до баклавата и печените ябълки - бедни хора просто нямаше.

Навсякъде в заводи и ведомства имаше новогодишни тържества за децата на работещите, където Дядо Мраз раздаваше подаръците, купени тайно от родителите преди това - на мода бяха кукли, които казваха "ма-ма"; книжки; червени пожарни коли; чанти "Чичо Доктор"; сервизчета и колички. На тържествата в детски градини и училища пък имаше маскарад: живи зайци, мечета, снежинки. Децата получаваха от Дядо Мраз в училище прозрачни торбички с лакомства - портокал, шоколад, шоколадова вафла, бонбони "Снежинки". По училищните дискотеки тийнейджърите си връзваха гирлянди по косите или ги увиваха около вратовете си. Звучеше любимата музика на "АББА" и "Бони М".

Вкъщи пък дългоочакваният старец оставяше тайно под елхата нови подаръци, а понякога идваше във вид на съседа, маскиран с подръчни средства. Задължително си имаше за спътница Снежанка. Вратите не се заключваха, децата вилнеехме от къща в къща и от апартамент в апартамент, защото навсякъде майките даваха лакомства, особено на първи януари. Татковците лепяха от кибритени клечки и шишарки чудесни зимни къщички и ги подреждаха до елхата. Тя миришеше силно на бор и цялата къща потъваше в чудното новогодишно ухание. Играчките бяха лъскави и само стъклени, трябваше да се внимава да не се счупят. На елхата се слагаха топчета памук, имитиращи сняг. Бенгалският огън се държеше надалеч. Клонките се украсяваха с истински свещички, не с електрически.

Децата получаваха и приятното задължение да надписват новогодишните картички до близките. Интернет нямаше, хората общуваха човешки, не като машини. Новата година се посрещаше семейно, с роднини, с приятели. Най-дългоочакваното събитие бяха новогодишните празнични програми на БНТ. Тези истински спектакли гледаха всички - мюзикхоли, пера, българска естрада с тогавашните й прими Лили Иванова, Ирина Чмихова, Богдана Карадочева, Йорданка Христова, Маргрет Николова, незабравимите Паша Христова и Стефан Воронов. Хората с дни обсъждаха след празника хумореските на Георги Парцалев и Енчо Мутафов, на Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Григор Вачков и Никола Анастасов. Новите години на Хачо Бояджиев бяха цял спектакъл. Точно преди полунощ, минути преди да пристигне Новата година, на синия екран се разполагаше бай Тошо, както народът наричаше Тодор Живков, който след дежурното слово с постиженията през годината, завършваше с простонародното "ха, да ни е честита хиляда деветстотин седемдесет и... година". Тогава нямаше бомбички, пиратки и всевъзможни ракети, от балконите хвърчеше само бенгалски огън, фойерверките бяха малко.


Децата се радваха на легендарните тв епизоди на анимационния "Ну, погоди", обичаха и анимационните "Бременски музиканти" и "Синдбад мореплавателя", радваха се и на българския детски телевизионен театър - "Студеното сърце" по Вилхелм Хауф, на чешките екранизирани приказки като "Златовласка" и "Пепеляшка". А за по-големите беше новогодишната програма на ГДР - "Шарено котле". За празниците по БНТ имаше много музика, включително западни изпълнители като Енгелбърт Хъмпердинг, Том Джоунс, Адамо, Мирей Матийо, Шарл Азнавур, Луис Армстронг и Ела Фицджералд. Да не пропуснем и невероятните комедии на "Мосфилм" - "Ирония на съдбата" и "Иван Василиевич сменя професията си". Филмите на Чарли Чаплин. И на актьори като Константин Кисимов, Апостол Карамитев, Петър Слабаков, Любомир Кабакчиев, Невена Коканова, Стефан Данаилов, без които празник не минаваше.

Автор:Галя Кларк duma.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив