"Вчера ме подсетиха. Често се сещам за времето при бай Тодор. Ама не за цената на хляба, а за разни други неща. Обаче сега се сетих за цената на хляба. Един хляб струваше 15 стотинки. По-евтино бе да си храниш прасето с хляб, отколкото с кукуруз или тикви. 

Затова им беше толкова вкусно месото. Ако не вярвате, че е било вкусно, потайте някой софиянец или руснак. До по-малките градчета и селца не стигаше. Пустото му свинско месо... Ама друго ме подсетиха. За цената на дъвките. Дъвки ИДЕАЛ. Малко кубче гума със захар. Струваше 10 стотинки. Демек ако си не купиш хляб за прасето, си купуваш дъвка и половина. Та ми светна. Социализмът рухна, не защото свършиха парите. Не го събориха нито Горбачов, нито Рейгън. Събори го цената на дъвката.

И разните други цени, които нямаха нищо общо със себестойност и нормално ценообразуване. Например нов апартамент бе по-евтин от стар. Стара кола бе по скъпа от чисто нова. При курс долар-лев едно към едно, един касетофон за 50 долара нов в кореком, като стар се продаваше за 500 лева. Та пак да се върна на дъвките и хляба. Имаше идея в тия цени. Ако дъвчеш дъвка, се отделя много слюнка. И не засища. И ако огладнееш, може случайно да кажеш лоша дума за соца и бай Тодор. Или да ги наплюеш. Затова дъвченето на дъвки трябваше да е скъпо занимание. Да се не отпуска народа. Друго е да нагъваш хлебец. Нито може да плюваш, нито да говориш докато нагъваш вкусотията от истинско жито. Па и засища. Какво му трябва на човек. Да му е пълен коремът. А има и една древна социалистическа мъдрост: ПЪЛНИЯТ ТЪРБУХ ПЪЛНИ ДУШАТА.


Това е. И друго ме подсетиха. Дъвките ИДЕАЛ не правеха балончета. За да не пукат и смущават покоя на властта. Пукаха ония, които бяха като цигара. Внасяха се от Сърбия. Контрабанда. Или се взимаха от Кореком. Амъ пък какви балончета правеха, а?! А бяха по 50 стотинки.


И ако не сте още разбрали кое закопа социализма, ще обобщя.
Соца го закопа грешното определяне цената на дъвките. Три дъвки струваха колкото два хляба. Скапани дъвки. Когато човек хапнеше истинска дъвка, която за капак прави и балончета, разбираше, че социализмът ще се пукне като балонче. Както прочем и стана.
Това е. Лапайте дъвки! Лебът е отровен. И е 10 пъти по скъп."

Състав на хранителни продукти преди 1989 година




Автор: Rosi Роси Антов

Жената на преден план е разперила три пръста – знак, че си търси още двама, за да си купят една бутилка. Снимка: архив.ру

През 1985 г. постановлението за преодоляването на пиянството в Съветския съюз  създава много проблеми за страната и бързо е отменено
           
През 1985 г. когато вождовете на СССР Горбачов и Лигачов издадоха постановлението „О мерах по преодолению пьянства и алкоголизма и искоренению самогоноварения” /самогон - домашно приготвян алкохол/, заминах за СССР с журналистическа задача. От украинския град Жданов /сега с възстановеното име Мариупол/, пристанище на Азовско море, си доставяхме с кораби донбаски въглища и метали. Беше студена зима, сладководното море бе замръзнало и корабът ни следваше фарватера на плаващ пред него ледоразбивач. Още не знаех за  антиалкохолната война на КПСС и с пристигането си без да искам сторих велик жест.

Подадох бутилка ракия

 на първия посрещнал ме човек. Докерът Тарас - двуметров богатир, с шубата и ушанката приличаше на огромна сибирска мечка - не очакваше това. Озърна се, пъхна шишето в шубата - и ме прегърна. Нататък ми стана най-верният човек, въвеждаше ме в тайните на съветската действителност... Сблъсъка със сухия режим изпитах още в ресторанта на хотела. Поръчах си аперитив, сервитьорката ми обясни, че мога да получа 50 грама, ако покажа документ за ветеран от Великата Отечествена война. Обещах й бакшишче и дискретност, донесе ми водчицата, но... в керамична чаша, все едно пия чай. Режимът още не се беше напълно „изсушил” и по улиците бяха инсталирани на талиги бурета с бира. Пред тях се точеха змиевидни опашки, всеки държи  собствена халба,  пълнят му я  и той се нарежда отново - докато я изпие, редът му идва пак. Но най-големият спектатъл бе когато обиколих да позяпам „ликьоро-водочния” магазин.

Представляваше дълга панелна барака,

 и тук опашката бе безкрайна, губеше се в уличките, хората четяха, завързваха познанства, решаваха кръстословици, играеха шах на магнитни дъсчици, седяха на рибарски столчета. Продаваха се само български продукти и на дажба. Даваш точни пари и получаваш: бутилка коняк „Слънчев бряг”/”Солнечний берег”/, две бутилки полусухо червено „Меча кръв” /”Медвежья кровь”/, 2 кутии цигари „Стюардеса” и две зъбни пасти „Поморин”. На излизане ставаха търговии - пушачи  и пиячи си разменяха вино срещу цигари или обратното, а най-зле бяха страдащите от двата порока. Екшънът достигна върха в 17 часа. Пристигна газка с трима милиционери, разбутаха тълпата и застанаха на вратата. Неуспелите  опашкари безропотно си заотиваха, за да се върнат утре и с по-добър късмет. А на финала -  весела сценка. Появи се клошар, добре наквасен, и се замоли „Таварищ милиционер, пустите меня купит только одну бутылочку”. Разбира се, не му разрешиха и той се тросна „Но, сегодня у меня день рождения!” Отвърнаха му: ”Если, дорогой, у тебя день рождения, тогда купи себе торт !”. Торта! Пияницата жестоко се обиди, махна гнусливо, изломоти „пфу” и се заклати нанейде… А в Москва влязох в магазин за напитки. Продаваше се само един асортимент - „портвайн” - бяло и сладко, преварено плодово вино, нямащо нищо общо с португалския оригинал. На излизане ме засрещна дребен бедно облечен мъж. Държеше намазнен вестник с нещо завито,

отгатнах че е риба.

 Запъти се към мен, явно си търсеше компания „на двоих” - от него рибата, от мен виното. Не му се отзовах и се разделихме … Течеше Горбачовата „перестройка” и с нея спирането на водката - питието което продължава и до днес да осигурява ? от приходите в тази държава. След три години  компартията отчете режима като грешка и го отмени - но белята бе сторена. Мужиците по села и паланки взеха да гинат от всевъзможни ментета - алкохол от пшенични трици, от картофени обелки, дори денатуриран спирт, лакове, разредители, говореше се и за антифриз. Московското метро ухаеше на одеколона „Тройной”, до който прибягваха пресъхналите „анонимни алкохолици”…

Наско МАНДАДЖИЕВ /наборе.бг/

Притежава и разработва 19 дка земя, на която отглежда лозе, жито, царевица, цвекло и ябълки е задължен от " народната" комунистическа власт да предава 75% от добива си към местния ТКЗС фактически до края на живота си.В зависимост от добива си за сезона за определената продукция.
Материал предоставен от George Nikolov

На 7 септември 1978 г. /рожденият ден на Тодор Живков/, на улица в Лондон, със сачма пълна с рицин е прострелян българският писател и дисидент Георги Марков. Умира 4 дни по-късно в лондонска клиника. Случаят се запомня като „Убийството с чадър“.


Георги Марков работи като писател и сценарист ( един от сценаристите на култовия “На всеки километър”), но след 1969 г. емигрира на Запад. Започва работа като радиоводещ в английските радиостанции „Би Би Си“, американската „Свободна Европа“ и германската „Дойче веле“. В репортажите си той критикува комунистическия режим в НРБ. Смята се, че това е причината българското правителство да реши да го премахне, за което иска помощ от КГБ, но и до днес не са намерени категорични доказателства за това.

В контекста на гореизложеното, кой според вас уби галеника на властта и станалият после дисидент зад граница Георги Марков ?

За 40 години от предвидените  430 км са построени едва  163.

Автомагистрала „Хемус“ е автомагистрала в Северна България, предвидена да свързва столицата София с град Варна, и дублира първокласните пътища Е70 от Варна до Шумен, Е772 от Шумен до Ябланица и Е83 от Ябланица до София.

На магистрала Хемус има 26 малки и големи виадукти – 3 в участъка между Г. Богров и Витиня, 13 между тунела Витиня и тунела Топли дол, 3 между тунела Топли дол и тунела Ечемишка, 4 между тунела Ечемишка и Правец, и 3 между Правец и Ябланица.
Четирите най-големи виадукта, (между които и най-високия на Балканския полуостров) са завършени в периода 1985-1989 г.

„Силният пол” – така е прието да се наричат мъжете. Вероятно до навлизането на технологията, понятието е вярно, но след като техническите способи взимат връх над физическата сила, за дамите се откриват нови полета за изява. Психическата устойчивост и прецизността се оказват решаващи в много професии. За съжаление феминизацията засяга и една част от мъжкия свят, която би било чудесно да беше запазена само за тази половина на човечеството – войната. Българската антифашистка съпротива увлича много жени в редиците си и една от тях е легендарната Митка Гръбчева.


Митка Гръбчева (Огняна) е българска политическа деятелка. Родена е през 1916 година в село Радомирци, Луковитско. Участничка в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Българска партизанка от Партизански отряд „Георги Бенковски“ (Червен бряг).
В периода 1944-1960 година е служителка на Държавна сигурност. Митка Гръбчева се омъжва за Димитър Гръбчев, който също е партизанин. Двамата имат дъщеря Иванка Гръбчева, която е известна българска режисьорка. Авторка е на мемоарната книга „В името на народа“.
Партизанката от “Чавдар” и “Георги Бенковски” остава вдовица на 52 години. Съпругът й генерал-майор Димитър Гръбчев умира през 1968 г. с горчилката, че е обвинен за английски шпионин. Най-големият пост, който е заемал, е началник на охраната на Георги Димитров. Самата Митка веднага след 9 септември 1944 г. постъпва в Дирекцията на милицията. Появяват се децата й Иванка, бъдещата режисьорка, и синът й Сокол.

Вятърът на промяната издухва добрите й до промяната отношения с Добри Джуров. Не иска да види и Андрей Луканов. Омерзението й стига до онази точка, че не иска да види и да преглътне старата си вражда със старата си бойна другарка Вълкана Горанова, съпруга на Пеко Таков. Омразата й към ренегатите стига дотам, че когато вижда Тодор Живков в ареста, напуска стаята разстроена.За нея Янко до последно си остава стар и достоен боен другар и политик.
Малко известен епизод, е този свързан с партизанското движение и оялите се функционери. Годината е 1977 г. Годината на голямото земетресение във Вранча. Фурията Митка Гръбчева погва с патлак в ръка старите си бойни другари, с които живеела в един блок Не могла да преглътне факта, че хора, които са си слагали главата в торбата, изхвърчали на улицата и треперели по долни гащи навън от няколко “мижави” земни труса.
Някъде по това време става известно, че ятакът, който се грижил за нея, я помолил поне да й каже името си, ако с нея се случи непоправимото и стражарите го заклещят. Тогава тя направо го парализира: „Ще ме познаят по снимката, така че ако умра, откърти една дъска в клозета и ме хвърли там! „

Интересно е, че през целия си живот не си мръдва и пръста, за да ходатайства за децата си. След 10 ноември синът й Сокол остава без работа. Тя спокойно заявява: ”Здрав и прав е. Ще се оправи”.

Годините минават и идва 10 ноември 1989 г. Минават още години и настъпва 1993-та. “Желязната лейди” на българското партизанско движение неочаквано попада в болница. Цял месец лекарите се борят за спасяването на живота й. Правят й четири хемодиализи. Докторите се дивят на издръжливостта на сърцето й. Заключението е сърдечна недостатъчност, след интоксикация. Постепенно нещата се проясняват. Картинката за последните дни на Митка Гръбчева е потресаваща. Партизанската легенда се е готвила дни, седмици или дори месеци за смъртта. Завещанието й е да не я кремират, а в последния й път да я изпратят само най-близките.
С приближаването на фаталния ден Митка Гръбчева все по-трудно се грижи за себе си. Обаждат се стари болежки, но до последно не позволява на близките й да се грижат за нея. Дори не им дава да перат бельото й. Близки и далечни приятели и познати подозират, че Митка се готви за последния си ден.
Заключва се в стаята си и поглъща слонска доза психотропни – 100 таблетки, които предизвикват жестока интоксикация. Вади пистолета от чекмеджето, но не го използва. Вероятно за да го употреби в краен случай, но дотам не се стига. Оръжието е намерено по-късно в банята. Установява се, че не е използвано. Явно е бил застраховка, че смъртта ще бъде сигурна.
Така завършва живота си една корава жена. „Героиня”, „терорист”, „желязна лейди”, „черен ангел”. Всичко това събрано в една жена. Оценки няма да поставяме, нашата цел е просто да напомним за всеки от социалистическия период на България, оставил отпечатък в бъдещето.
 
Източници: wikipedia.org, blitz.bg

В района на Троян се намират природните резервати Козя стена, Стенето, Северен Джендем. Те са част от Национален парк „Централен Балкан“, известен със своята уникална растителност и животински свят.

В резервата Северен Джендем се намират около 30 водопада с височина над 20 м. Релефът е силно разчленен и богат на скални форми, които често са труднопроходими.

Резерватът Стенето обхваща цялото горно течение на река Черни Осъм. Районът е богат на пещери, които са недостатъчно проучени поради пропастния им характер. В резервата могат да се видят и скални образувания с фантастични форми. Интересно карстово образувание е скалният свод Крали Маркова дупка, в близост до хижа Амбарица.

Козя стена е най-малкият резерват в парка, създаден с цел опазване на ендемичния вид старопланински еделвайс, на вековни букови и буково-елови гори. На територията му се намират уникални скални формации, обитавани от много видове грабливи птици.

Беклемето
Местността Беклемето в Троянския проход е разположена на 1320 м надморска височина, с хубави поляни и широколистни гори. Там е построено едноименно туристическо селище, чието изграждане започва през 1962 г. по специален план. Беклемето предлага условия за зимен туризъм, като в непосредствена близост се намира писта за ски-бягане и биатлон.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив