Днес са много популярни носталгични материали за соц-а, които започват с: „Помните ли…“. А помните ли колко много се спортуваше тогава? Идваха треньори по всички видове спорт в училищата за да си избират бъдещи надежди. Още в началното школо. Влизаха по време на час и започваха огледа. Понякога дори ни строяваха пред дъската. И беше много престижно да те избере някой треньор – дори да беше треньора по хандбал. Защото по онова време, да си спортист, беше голяма работа. Имаше много добре изградена и успешно функционираща структура още от основата. Подбор, спортни училища, спортни армейски школи, професионален спорт. Държавно спонсориране.

Спортът беше витрината на социализма. И малка България се радваше на невероятни спортни успехи. Шампионите, световните рекорди, победите бяха ежедневие. Върхът беше достигнат през 1988 на олимпиадата в Сеул, когато се наредихме на 6-то място в света по брой спечелени медали и отличия с 10 олимпийски титли, 12 сребърни медала и 13 бронзови! Пред нас бяха само двете суперсили  тогава СССР и САЩ, плюс двете Германии -  ГДР и ФРГ… Звучи невероятно, но е факт! Тогава се мерехме и побеждавахме по спортните арени държави като Великобритания, Франция, Япония, Китай, Бразилия, Италия…

Но златните медали от олимпиади и световни първенства, големите шампиони и световните рекорди, с които всички се гордеехме – бяха само черешката на тортата. По-важното беше, че няколко поколения български деца израснахме и бяхме откърмени с любов към спорта. А спортът възпитава, той изгражда силни характери. Спортът създава истински, честни и играещи по правилата мъже и жени, готови да се борят до край за отбора си, за каузата си, за родината си. Да, тогава всички бяхме горди, че сме българи, до голяма степен благодарение и на нашите спортни успехи.
   
Спорът изгражда позитивни навици. Спортът, колкото и банално да звучи, е здраве. В спортът няма скрито-покрито: всичко е точно и ясно, измеримо в метри, секунди, голове…  Няма и връзкари (е, само при приемите в спортните училища и спортните военни школи, задължително се пръкваха рожби на висши партийни номенклатурчици, нямаше как…) – или си достатъчно добър за да побеждаваш или… си търсиш друг спорт.

Аз и всички мои приятели по онова време тренирахме по няколко вида спорт, понякога дори едновременно. Спомням си, че имаше един такъв период, в който ходех на тренировки по баскетбол сутринта, а на футбол - следобед. Тренирах още лека атлетика, бокс…  Ако си добър, логичното продължение беше спортно училище. Големите спортни дружества по времето на соца, както в София, така и в страната, имаха собствени спортни училища, в които развиваха  всички видове спорт. Истински оазиси на спорта. Една  отлично работеща система, която впоследствие бе заимствана от редица западни страни, а ние разрушихме с лека ръка… Спортните училища бяха пансиони или полупансиони за талантливи деца от всички възрасти. Имаше двуразови тренировки, но и здраво учене. Три ядения на ден, много питателни, задължително с мръвка.

Замервахме се с шоколади в стола, при това от хубавите – от 69 ст. Спортистите, дори в юношеска възраст, бяхме от малкото късметлии по онова време, които пътувахме свободно зад „Желязната завеса“. Е, под „свободно“, разбирайте, със задължително присъствие на човек от ДС или Народната Милиция в екипа на отбора. Караха ни да подписваме декларации, че няма да бягаме. Но благодарение на тези пътувания в Западна Европа, ние знаехме  горчивата истина за това колко по-цветен и готин беше онзи, Забраненият свят.

Когато за пръв път посетих Западна Германия, Мюнхен –  бях втрещен. Втрещен от качеството и разнообразието на стоките в магазините. От това колко вида шоколад имаха и колко яки са им опаковките. От техниката и машините. От цветовете. От лукса. Всичко беше в пъти по-, по-, по-…. Друга планета…! Която впоследствие завладя нашата… Но планета „Соц“ все пак имаше някои неоспорими достижения. Едно от тях беше спортът и изградената около него система за високо спортно майсторство и успехи. Защото колкото и вида шоколад да имаха немците и французите, колкото готини и бързи да бяха колите им, ние редовно си ги спуквахме от бой по спортните терени и площадки!

Соц спортистите бяха галениците на системата, нейната витрина  пред света. Не беше лесно и даром. Скъсвахме си дупетата от тренировки. Но го правехме с желание. Бяхме целеустремени и нахъсани за успехи. Едни различни, хубави времена за българският спорт, които едва ли някога ще се повторят с такъв успех. Неоспоримо!

Авторски текст /www.bgspomen.com/


Заради Рабиндранат Тагор софиянци опустошават градините си с цветя

Краят на 1926 г. донася на софиянци голямо преживяване - в София гостува индийският писател, мъдрец, композитор, художник и общественик Рабиндранат Тагор (1861-1941). До този момент творчеството на нобелиста е вече добре познато на българите с издадените драми - “Читра” и “Жертвата”, със стихотворните сборници “Поеми на Кабир” и “Поеми на детството”, с книгите “Национализмът” и “Из шепота на душата”, с романа “На четири гласа”. 

Дни наред вестниците анонсират новината. За да се разбере какво вълнуващо събитие е това за нашенци, достатъчно е да кажем, че със заповед на министерството университетът и училищата са затворени в тези два дни, за да могат младите хора да се докоснат до този “цар на мъдростта” и “духовен княз на Индия”, както го нарича пресата. На 17 ноември българска делегация, сред която е Иван Д. Шишманов, председател на Пенклуба, Ана Каменова, Асен Златаров (като представител на Дома на печата), Димо Казасов и още един куп писатели и журналисти, отива до Драгоман, откъдето по телефона молят сръбските власти да им позволят да минат границата, за да посрещнат госта още на сръбска земя.

(Той е бил на посещение в Атина и Белград.) Позволяват им.  Те минават границата, където гостът и придружаващите го лица (съпругата и внучката му, секретарят му, също със съпругата си, и един индус, професор по физика) закусват във вагон-салона, изпратен им специално от нашата железопътна дирекция. В информациите, публикувани по-късно в нашия печат, има малки различия, но основното се повтаря: “Царствената му фигура излъчваше някаква неземна светлина, самият тембър на гласа му внушаваше свещенодействие. С бавни отмерени движения, с изпитателен поглед, който ме изповядваше, поетът изглеждаше да принадлежи на по-друг мир.

Детска наивност подслаждаше величието му и придаваше особен чар на силната му личност...”, “... сияещ, белобрад и облечен в традиционните дрехи на пророка... той изглежда толкова мъдър, че интелектуалците се съмняват дали е с ума си “Такъв човек, в когото сякаш няма нищо от обикновените смъртни...”, “с високо чело, бели, преметнати назад коси, дълга брада и кротки очи - същински Саваот от някоя икона... Неговата личност на апостол-жрец, пратеник божи, носи очаровка и струи живи вълни на духовна светлина”... Журналистът Димо Казасов го поздравява с добре дошъл и му връчва голям букет от бели хризантеми, Ана Каменова поднася такива букети и на дамите.

Оттеглят се в купе, където гостът - облечен в дълга, свободна копринена роба, препасан с тънък кожен колан, разказва за целта на своето пътуване: да сближи Изтока със Запада, като напомня за единствения начин да бъдем щастливи - чрез любовта и смирението... Асен Златаров после ще коментира: “Аз мисля за подвига, който престарелият поет върши: тръгнал из боледуваща Европа да носи своето слово и вяра и да учи затъналия в козни и корист свят на правда, човещина и общение с бога. Да учи нас, откърмените в културата на градовете - “култура на тухли и вар”, - на мъдростта на гората: религията на гората - тая, където се достига до единение на душата със света”.

На гарата в София чака търпеливо огромна тълпа, която засипва релсите и влака с последните есенни цветя от софийските дворове. Качват госта на автомобил, който  трудно си пробива път до хотел “Империал”, защото улица “Мария Луиза” също е задръстена от хора, които приветстват госта и хвърлят цветя върху колата.  Тагор ще има две беседи през тези два дни на своя престой, първата - в т.нар. “Свободен театър” (Днешният “Музикален театър”). Входът е със скъпи билети, разграбени до последното място. Отвън пред театъра също се тълпят хора. Водещият открива вечерта с думите на госта: “Европа - това е лудница, където хората танцуват върху гробовете на своите синове”.

Тагор произнася слово, което днес звучи пророческо. Той твърди, че тук, в България, той се чувства сред свои, чувства се българин. Нарича ни “млад народ, който още не е покварен от цивилизацията”, и призовава българите да не се влияят от западната култура, която е според него подчинена на материалното, на физическото; да останат близо до земята, до простите човешки преживявания и копнежи, до изконно българските традиции и морал. Тагор е на мнение, че подражаването на Запада води до фалш и затъпяване. Той казва: “Вярвам, че и вие имате голяма литература и богата народна поезия.  Уверен съм, че вие не сте още заразени от фалшивите порочни похвати на Запада и на неговите школи. Вие не сте като изкуствените цветя: наглед пресни и благоуханни, а всъщност сухи и без всякакъв аромат”.

Пресата се надпреварва да пише за него. Един вестник коментира така посещението му: “По-важното е, че прочистеният род на интелектуалците (в следдеветоюнска България) чувства посещението на Рабиндранат Тагор като особена привилегия на съдбата - като скъпоценна възможност да поднесе своята почит към “духовния княз на Индия”, който, макар да е “гордост и слава на своята страна, принадлежи на цялото човечество”. Не минава без гафове - поднасят на госта месо за обед, макар да се знае, че големият индийски писател и мислител  смята животните за по-нисши братя и сестри и никога няма да вкуси тяхната плът Поднасят му вино, а той не употребява алкохол. На този официален обяд се задоволява със сладкиши.  Дни наред след заминаването на Тагор от България българските интелектуалци продължават да се вълнуват от това посещение, а един от тях казва: “... малко поне сърцата ни са оплодени за нещо по-горно от делничните суети, омрази и злини”. И още: “Мъдростта и красотата ни бяха гостени и ни накараха да си спомним, че сме човеци”.

Автор:Петя АЛЕКСАНДРОВА www.blitz.bg

По професия съм учител, спомням си с какъв мерак и амбиция започнах кариерата си. До септември на 1957 г. бях войник. Уволних се по-рано, защото получих заповед за назначение. Селото, в което отивах на работа, дотогава не го бях и чувал – Тросково. На 7 септември пътувах за Симитли и рано сутринта слязох на гарата. Един младеж ми показа пътя към селото. Ходихме повече от час. Като стигнахме, видях училището. Привечер дойдоха няколко от новоназначените учители. Те били на обиколка по махалите – такава беше структурата на селото. Махали на по няколко километра една от друга.

На следващия ден проведохме първата сбирка и решихме – разделени на групи, да обиколим всички ученици и да ги осигурим за първия учебен ден, а те бяха повече от 140. На 15 септември всички бяха дошли.
Следващата учебна година за мен стана още по-трудна и отговорна – бях назначен за директор. С много труд и много работа успявахме не само да задържим учениците, но не допускахме и повтарящи. Преобразихме и училището, и двора. Направихме го приятно място за обучение и спортуване.

За учебната 1964/65 г. бях назначен за директор в с. Долно Осеново. Тук ги нямаше битовите трудности на Тросково, но селото беше българо-мохамеданско. Обучавахме и младежите от селото, и  родителите. Работеше се и в събота. Шестдневна работна седмица. Нямаше никакъв държавен транспорт. Принудени бяхме по-късно да си купим мотори. И така се придвижвахме до Симитли.

В Долно Осеново родителите не допускаха децата им да продължават обучението си в Симитли и Благоевград. Това се промени с много труд и постоянство. С момичетата беше много трудно, почти невъзможно, но след няколко години първите опити бяха направени.
Работехме много, макар че възнагражденията бяха толкова малки, че ми е неудобно да ги споменавам. Но ми е много болно, че сега тези учители получават пенсии около 200 лв.
/Йордан Костов/

Васил Михайлов в кадър от "Капитан Петко Воевода"

Актьорът легенда Васил Михайлов си брои стотинките за храна! Въпреки че е един от най-големите колоси на българското кино и театър, останал безсмъртен като Капитан Петко Войвода в едноименния сериал, той си прави старателно сметката за всеки похарчен лев.

И подобно на милиони пенсионери следи промоциите в магазините, преди да си купи каквото и да било, твърди "Уикенд". Днес 79-годишният Васил Михийлов се придвижва трудно с помощта на бастун. Носи чисти, но поовехтели от дългогодишна употреба дрехи, но е запазил гордата си осанка.

В понеделник по обяд ветеранът бе засечен от фотографите нa вестника да куцука с бастунчето си в квартала, в който живее. Като наближи махленската бакалия, актьорът се спря и се зачете в промоциите, табелите за които бяха закачени на витрината. Нищо от специалните предложения на магазина обаче не го изкуши, а вероятно и не можеше да си ги позволи с пенсията от няма и 300 лева. Затова бай Васил тръгна към близкия павилион за бързо хранене.

Витрината на този обект изобилстваше от всякакви мръвки, коя от коя по-апетитни. Капитан Петко избра най-евтиното от прясно изпечената скара. Той си поръча две сочни, още цвърчащи кюфтета и любезно помоли да му ги сложат в питка. Импровизираният набързо бургер му излезе точно 3 лева. Питката с двете кюфтета той изяде на няколко хапки. 79-годишният любимец на публиката очевидно бе доста гладен, защото похапна набързо. Вероятно за да не бъде разпознат, големия актьор бе нахлупил бейзболна шапка с козирка. Когато обядът му приключи, бай Васо се изправи и хвана пътя към дома.

Източник:Blitz.bg

В някогашните елитни ресторанти се сервираха ястия, които  днес са класика

Повечето, родени през 80-те години и по-късно, едва ли си спомнят или знаят какво беше „Балкантурист“. Освен че марката обединяваше хотели, ресторанти, туристически агенции по времето на социализма, за обикновения човек „Балкантурист“ беше символ на „гурме“ /доколкото може да се говори за соц такова/ култура. Там се предлагаха най-качествените колбаси, сирена, напитки, можеше да се опитат произведенията на най-добрите готвачи или да се насладим на „екзотични“ блюда.

Сега, разбира се, цялата тази картина ни изглежда смешна , но до 90-те години, това беше царството на празничната кухня – не минаваше служебен банкет, тържество, личен празник, без резервация в „Балкантурист“. В най-елитните ресторанти на веригата сервитьорите бяха облечени с червени или черни сака, имаха папийонки и сервираха задължително с бели ръкавици по етикета на класическото френско обслужване.

Всеки ресторант имаше „емблема“ – специалитет, който задължително се поръчваше там. В софийският ресторант „България“ с голяма популярност се ползваше тортата „Гараш”, в „Унгарския“ задължително се започваше с „Рулца по чешки“ и „Домат шмеркезе“, а в „Рубин“ не се подминаваше „Котлет по киевски“. „Бьоф Строганов“ на хотел „София“ беше почти толкова добър, колкото руския оригинал, а в заведенията по морето неизменно присъстваше „Кавърма по воденичарски“. Малцина знаят, че класиките на българската кухня като „Снежанка“ и „Шопска салата“ са създадени точно в кухните на „Балкантурист“.

Вижте още:


Спортното майсторство предизвиква възхищението на милиони, които са склонни да пренебрегнат основен негов аспект – политическите му функции. В периода между 1944 и 1989 БКП ръководи всички видими и много невидими страни на живота в България. Върховната роля на комунистическата партия не е просто незаобиколим факт. Тя трябва да се възхвалява. Обикновения човек помни голът на Стойчо Младенов, с който футболния ЦСКА елиминира английския Ливърпул през 1982 или еднометровия подскок от радост на щангиста ни Йордан Биков след като печели злато на Олимпийските игри в Мюнхен десет години по-рано.


Под моментите за снимки обаче стои огромна държавна машина, пропагандираща се с постиженията на своите спортисти.  Организираният спорт започва да се политизира от 30-те години на ХХ век, разказва спортният журналист Теодор Борисов.  Завършил „Съвременна история“ в Софийския университет, в докторантурата си той решава да комбинира поприщата си и изследва „Спортът като политика и пропаганда в социалистическа България“. През миналото столетие спортът лека полека започва да бъде част от многобройните съревнования на голямата политика. Хитлер легитимира режима си с Олимпийските игри в Берлин през 1936. Още преди това целият живот на младежите в Третия райх е организиран около създадените гимнастически дружества. Освен всичко, така германската младеж се подготвя физически и за приближаващата война, уточнява Борисов. Олимпийските принципи се превръщат в пропагандни инструменти.   Това няма да подмине социалистическа България. След 1944 на дотогава любителския спорт в България му предстои коренна промяна. „В България създаването на ръководен спортен орган е едно от първите неща, които се случва след 9 септември 1944г. Старите организации са забранени, клубовете са реорганизирани“, разказва Борисов. Както във всички сфери на живота, и в тази новата власт следва съветския модел. До началото на 50-те той предполага изолационизъм. Сталин не вижда смисъл от участие в капиталистическите състезания. Българският олимпийски комитет е обявен за фашистка организация. Гражданите са призовани да участват в масови движения като „Готов за труд и отбрана“. Идеята е всеки човек да може да покрива нормативи по тичане, плуване, по желание и стрелба. Организират се и различни първенства и спартакиади на национално ниво. В началото на следващото десетилетие курсът се променя. Комунистическите лидери решават, че големите спортни мероприятия могат да се използват с пропагандна цел. На игрите в Хелзинки през 1952г., България ще спечели първия си медал – бронз на Борис Георгиев-Моката в бокса. Умовете на милиони вече са насочени към спортния терен.


Стефка Костадинова преди да постави все още действащия световен рекорд във високия скок през 1987


 БСФС и постановленията на БКП - мегаструктурата на соцспорта В следващите десетилетия в България се развива мащабно спортно движение на всякакви нива – държавата влага огромни средства в създаването на шампиони, построяването едновременно на стадиони, басейни и обикновени площадки. Развиват се и международни връзки по спортна линия. Всичко това от 1958 е под шапката на една организация – Българският съюз за физкултура и спорт.  „Идеята на БСФС е да централизира всички спортни федерации и това да е органът, който да контролира всичко“, обяснява Борисов. Приходите от Спортния тотализатор и управлението на спортните имоти също са отговорност на съюза. „Периодично се появяват постановления и разпореждания на Министерски съвет, т.нар. Партийни директиви. Те засягат развитието на определени спортове. Например през 1969 излиза Постановление 48 за развитието на борбата. Оттам нататък този спорт, който и преди това се радва на популярност, реално се превръща в национален“, разказва журналистът. През годините на социалистическо управление българските борци донасят 14 златни, 27 сребърни и 15 бронзови медали от Олимпийски игри. Причината са целенасочените усилия на държавата. Повече или по-малко успешни постановления на Министерски съвет е имало също за художествената гимнастика, зимните спортове и в други дисциплини.  При проблеми, партията може да действа и твърдо и да налага нов курс. Така се случва след световното по футбол през 1970, след което "Работническо дело" излиза с прочутата програмна статия "Докога ще се търпят недъзите в българския футбол", довела до цялостна реорганизация в този спорт.   Директивит обаче са въпрос и на международни отношения.

Кои спортове ще са „българските“?

 „Макар и грубо, спортната организация в бившия соцлагер може да се сравни с разпределението на производствата в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ)“, смята Борисов. Лидерите на Източния блок имат идея страните им да вземат максимален брой олимпийски медали. Нужно е разделение на труда. В Полша и ГДР се развива лека атлетика, германците се специализират и в плуването. България се насочва към борбата и вдигането на тежести. Заедно с Румъния, влагаме много усилия и в художествената гимнастика. Мастодонта СССР се бори за отличия във всички дисциплини.  „Няма разпределение на медалите в проценти, но има обща идея социалистическите страни да вземат максимално много отличия и да прокарват обща политика в международните спортни организации“, разказва журналистът. По този начин определени спортове се превръщат в национален приоритет. Освен специалното отношение към развитието на треньорите и състезателите, внимание се обръща и на „задните пътеки“ - допингът, влиянието върху съдии и т.н. Естествено, българските спортни успехи през социализма не изключват леката атлетика или футбола. Партийните директиви обаче определят здравите мъже и изящните жени за националните ни емблеми.

„Златните момичета“ и злощастните момчета Подбраните „български“ дисциплини се радват на инвестиции в структурите и методиката им. 


Големите треньори като вече покойния Иван Абаджиев в щангите или Нешка Робева в гимнастиката не жалят усилия в развитието на „златните“ си състезатели. Още през социализма изплува обратната страна на медала. Златото означава психически тормоз, специални медикаменти, адски диети и пиене на вода от тоалетните казанчета. Целта оправдава средствата.  Националните политики обаче водят до ефект на доминото, обяснява Борисов. „Колкото повече се трупат успехи, толкова повече момичета и момчета ги записват на тренировки, а партията отделя още повече средства за подготовката им.“ Специално художествената гимнастика има особена пропагандна стойност. „От Исландия до Африка се търсят наши треньорки. Ансамбъла и индивидуалните състезателки получават покани за най-различни изяви зад граница. Така например в Япония те постепенно придобиват култов статут“, разкрива Борисов. Други спортисти обаче са ощетени от политическия характер на спорта. Борецът Александър Томов е многократен световен и европейски шампион. Очаква се през 1984г да се пребори и за олимпийско злато. България обаче бойкотира игрите в Лос Анджелис, САЩ. Подготовката на Томов и още много български спортисти, съобразена изцяло с олимпийския цикъл, остава напразна. През 80-те с пълна сила тече и Възродителният процес. „Боксьорът Исмаил Мустаков става Ивайло Маринов. Така става известен по света и след 90-та решава да запази българското си име“ Наим Сюлейманов обаче отказва да е Наум Шаламанов. Така България губи един от най-големите си щангисти, който под името Наим Сюлейманоглу печели 3 златни олимпийски медала за Турция между 1988 и 1996. Първото му отличие е и първа олимпийска титла за Турция изобщо.

Атлетът-аматьор Спортистът трябва да се вписва в критериите на политическата идеология. Самите клубове се развиват на ведомствен принцип. 

Народната армия осигурява условията за състезателите на ЦСКА в различните спортове, милицията тези на „Спартак“ (София) и по-късно Левски-Спартак, мините и заводите в Перник се грижат за местните „Миньор“ и „Металург“ и т.н. „Спортистите са аматьори. Те се водят на работа в предприятията като инструктори по физкултура. Имат съответните за ведомството чинове и заплати, но реално са спортисти. Нямаш случаи, в които състезател на „Левски-Спартак“ е първа смяна в милицията и след това отива да тренира“, разказва Борисов. Това има различни плюсове. Състезателите в софийски клубове се ползват с преференции за получаване на апартаменти. „В „Миньор“ се водиш на работа в съответната мина, на която си виждал само външния вход. Това обаче е първа категория труд, с по-ранно и по-добре платено пенсиониране“, допълва журналистът. Атлетът-аматьор на хартия се вписва в официалната идеологическа линия – това са хора, ангажирани наравно в спорта и прогреса на обществото. Хора като легендата на футболния „Левски“ Георги Аспарухов-Гунди властта превръща в емблема на добродетелите - едновременно спортни майстори и "синове на партията и народа", както го определя една от главите на биографичната му книга.  Реалността обаче е друга. От една страна аматьорския спорт е източник на привилегии, а част от спортистите съвсем не са изтъкани само от добродетели. Колеги на Гунди, еднакво обичани от публиката, като Никола Котков или Георги Соколов са неизменна част от нощния живот на София. Корупцията в спорта също не съответства на „социалистическия морал“, но е налична. Противно на очакванията на много хора, цели национални състезания не са се „нареждали“ на високо партийно ниво, твърди Борисов. Има обаче доказателства в стенограми от различни конгреси на спортните федерации за уговорени срещи дори в спортове като борба и шахмат. Причините са много. Ведомственият принцип може да доведе до това определено предприятие да се бори за субсидии чрез спортния си отбор. „Колкото по-висок е статута на съответния клуб или ведомство, толкова повече той може да влияе на съдии или други отговорни фактори“, смята още Теодор Борисов. На регионално ниво, особено във футболът, ситуацията не е по-различна от днешната. "Домакинството в "Б" групите е определящо и ако не свири за домакините, съдията може и да си тръгне набит", разказва за документирани случаи Борисов. През 80-те тогавашният ръководител на българския футбол Димитър Николов - Мобуто дори влиза в затвора заради повсеместно уреждане на мачове.   Георги Аспарухов вдига титлата на "Левски" през 1965г.Източник: YouTube Футболът – опиум за масите „Царят на спортовете“ има по-особен статут. Той се развива  извън системата за подготовка на важните олимпийски медалисти. По-голямата му атрактивност обаче пълни стадионите. „Това не е спорт, а социален феномен“, изтъква Борисов. Популярно е възприятието на столичния ЦСКА като футболна „емблема“ на социалистическия режим. „Армейците“ имат достъп до най-добрите футболисти в България, които рано или късно трябва да преминат през наборна военна служба. Наред с това са захранвани и от други „военни“ отбори“.  „Те действително играят ролята на витрина на прохождащия социалистически спорт“, защото играят в големите турнири, обяснява Борисов. Доминиращата функция на „червените“ обаче е преувеличена, а вечният враг „Левски“ и други отбори също се радват на ведомствени привилегии, смята Борисов.  Затворената социалистическа система има и плюсове. „Един провинциален отбор може да запази ядро от играчи в продължение на 10 години“, поради липсата на трансфери. Добър пример е Марек (Станке Димитров), по-късно Дупница. В средата на 70-те отборът не само е фактор в националното първенство, а постига победи на международната сцена, включително срещу шотландския Абърдийн на легендарния треньор сър Алекс Фъргюсън и германския колос Байерн (Мюнхен). Баварците са победени с 2:0 в драматичен мач на ст. „Бончук“ през 1977. Трудно е да си представим съвременния Марек да достигне до изиграване на такъв спектакъл.

Оправдана ли е соцносталгията в спорта? 

„Изобщо не би трябвало да се чуват негативни нотки за спортната система през социализма“, смята Борисов. Той дава пример със сегашната методика, по която Великобритания подготвя олимпийците си и която не се различава от тази в социалистическите държави. „След 90-та година в България се тръгва изцяло по линия на отрицанието, както се е случило и след 1944. Системата се разрушава. Борците, част от „Олимпийски надежди“, се превръщат в основните престъпници в страната. Стигаме до днешния момент, в който 2 или 3 медала на Олимпиада се възприемат като успех“, смята журналистът. Що се отнася до другата страна на спорта, тя не се е изменила. „Винаги е имало допинг или влияние върху съдии. Както в България, така и в СССР или САЩ. Не трябва изцяло да се отрича тази спортна система. Нужно е да се даде балансирана оценка и не пречи положителните страни от нея да се възприемат наново.“

Източник: Vesti.bg.


Безсилна да се справи с партизаните, жандармерията решава да се разплати с ятаците.

На 30 юли,1943 година  — в малкото планинско селце Къшле нахлуват жандармеристи. Те се отправят към къщата на Борис Иванов, за когото имали сведения, че е ятак.Нахлуват вътре и още непрескочили прага, заповядали да им се приготви обед.

—Няма какво да ви приготвя — отвърнал Борис. — Тук в нашето село земята е неплодородна и почти нищо не  ражда.

—Каквото даваш на шумкарите, това ще дадеш и на нас! — заповядал настървеният жандармерист.

—Нито съм виждал шумкари, нито съм им давал нещо, и вие ако сте гладни, жената може да ви направи качамак — това ядем и ние.

—Качамак ядат само свинете, а ние не сме свине — ревнал жандармеристът и се заканил на стопанина, че ще му плати скъпо за тази своя дързост.

—Тръгвай да ни покажеш пътя за Горна Мелна! — раздразнено заповядал друг жандармерист и тласнал пред себе си невинния селянин.

Борис бил безсилен да се съпротивява и тръгнал покорно. Като ги завел до Горна Мелна, той упорито настоявал да го ос вободят.

—Ти войник служил ли си ? — креснал най-главният от жандармеристите

—Служил съм — рекъл Борис, — но сега не съм войник.

—Сега си мобилизиран и ще вървиш  с нас — добавил сопнато жандармерийският началник.

—Вие ме взехте да ви покажа пътя до Горна Мелна и аз ви показах. Сега ме пуснете да се върна. Децата ми ще се безпокоят — умолително настоял Борис.

Освободили го,но само до вечерта 

Вечерта жандармеристите го арестували отново и го откарали в едно мазе в селото, където го били, за да признае за връзките си  с партизаните, а сутринта пак го взели със себе си да ги отведе към Вълча поляна.

Наближили Вълча поляна. Борис размислил, че може да стане неволно виновник за откриването на партизаните, и настоял повторно да го освободят. Неговата настойчивост вбесила още повече жандармеристите, те го съборили в храстите и го разстреляли. Но и това не било достатъчно за извергите. Отрязали му едната ръка и го намушкали на четири места с нож.

Още същия ден, изпаднала в тревога за съдбата на мъжа си, съпругата на Борис тръгнала по следите на жандармерията. Ходила тя, заглеждала по храстите и долините, взирала се във всяка трънка, но нищо не намерила. Отишла в Горочевци, където квартирува тогава жандармерията.Там я изгонват грубо и отказали да й дадат сведения. Жандармеристите не само че не й дали сведения, но дори се престрували, че нищо не знаят. Върнала се тя отново в село. Плакала, скубала си косите, разпитвала къде кого срещне и най-после, на третия ден, овчарчета и съобщили, че видели мъжа й обезобразен и захвърлен в една долина.

/В статията е използвана илюстративна снимка/


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив