Едно време нямаше надписи като „Пушенето вреди на вашето здраве”, „Пушенето убива” и т.н.
Опаковките на цигарите бяха семпли и стилни.
Мъжете дърпаха яко и бълваха облаци дим. Тарикатите пускаха дима на кръгчета.
Спомените ми са от времето, когато цигарената промишленост вече беше национализирана и се бяха появили нови марки. Социалистически.

Умираха кръчмарски песни като:
      Ти ги пушиш „Томасян”,
       Аз ги пуша муфтаджан.
„Муфтаджан” идва от „муфта”. Аванта – казано на чист български.
Филтърът още не беше измислен.
Цигарите бяха безбожно евтини – на цената на един хляб горе-долу.
Най-евтините бяха „Тютюнопроизводител”, мисля, че те не се пускаха официално в продажба, но можеха да се намерят на сергиите по пазарите.

По-бедните пушеха „Ударник” – по-серт, и „Бузлуджа” – по-яваш. Мисля, че бяха по 20 стотинки.
Постепенно интересът към тях намаля, но „Арда” –та пък си остана класическа народна цигара. В началото на 70-те години струваше 25 стотинки.

Биваше два вида –с бандерол и без бандерол. Без бандерол беше от по-лошокачествен тютюн, не че беше контрабанда.
Учениците пропушваха с „Малка Арда” – струваше 12 стотинки. Какво му плащаш.
От време на време пускаха малки серии кутийки с по 4 или малко повече цигари. Посветени на Международния панаир, примерно, или на друго събитие. Имаше ги само във фирмените магазини на „Булгартабак”.
Намираха се и марки, които не станаха популярни, но както се казва – за всеки влак си имаше пътници.
Имаше луксозни „Дипломат”, „Спорт” – по-дълги от обикновените, „Рила”, „Лукс”.
Че даже и „Девети септември”.

По стрелбищата класическа награда беше цигара „Фемина” – със златен станиол в единия край, доколкото си спомням.
В Пловдив май най-масовата цигара беше „Родопи”. По-късно „Слънце”.
„Слънце” – то струваше 32 стотинки.
Старшина Костов в казармата си купуваше от лавката три кутии с едно кибритче – правеше точно левче.
По-късно сложиха филтри на повечето цигари, „Родопи” се продаваха и в новия вариант, но „Арда”- та мисля, че не вървеше.
Отначало филтърът беше от нещо кат лигнин. Едни от първите ароматизирани цигари с филтър бяха „Ел Диабло” – по 55 стотинки.

Имаше и „Шипка” – ако не се лъжа.
Около 1967-а излезе модата на ароматизираните цигари в твърда кутия. Бяха три марки „Ком”, „Луна” и „Ропотамо”. Миришеха така, както си представяхме, че миришат западните цигари.
За броени дни новите цигари станаха най-търсени от младите пушачи.
Беше съвсем друго – седнеш на бара, извадиш бяло-червената кутия „Ком”, почнеш да я разопаковаш, отваряш капака, сваляш станиола, дърпаш червената лентичка…Поднесеш на останалите…Тарикатска работа.
Не след дълго се пусна мълвата, че и трите вида цигари са отровни – радиоактивни или нещо подобно. И за три дни интересът към тях секна така изведнъж, както се беше породил. Като с нож.

Лавката в казармата не можа да продаде един стек изостанала „Луна” за цяла година.
Войниците тогава пушеха „Арда” и „Слънце”. По-заможните – „БТ” от 60 стотинки.
Имаше поне три вида БТ-та – в пакет, в пакет с целофан и в кутия.
Всички твърдяха, че твърдото БТ е най-добрата българска цигара. За да се намери, трябваха връзки или късмет.
Да не забравим „Стюардесата”. Тя биваше малка и голяма. С целофан и без. Освен това имаше различни подвидове, които се познаваха по тайни знаци – примерно по цвета на филтъра.
Най-се търсеше „плевенската”.

По едно време пуснаха японски цигари. Държавата рядко отпускаше валута за покупка на вносни цигари, така че не знам каква беше причината за тази щедрост. Може би бяха плод на някакъв бартер.
Японските цигари струваха по 55 стотинки и бяха съвсем конкурентни. Бяха „Хоуп” – викахме им „Хопе”, „Хи Лайт” и – ако не се лъжа, „Чери”.

Суло и Пульо минаха на японски цигари, един ден те изчезнаха и лека-полека се забравиха.
В края на 70-те години имаше и „лицензни” цигари като „Астор”. Доста по-късно и „Марлборо”.
Когато след 10 ноември пазарът се насити с внесено кой знае откъде дълго „Боро”, познавачите въздишаха по българското късо, което си бе по-близко до оригинала от вносните.
Носеха се слухове, че още през 50-те години сме произвеждали „Честърфийлд”, но това си било истинска държавна тайна.
Цигарената ни промишленост бълваше огромни количества продукция за Съветския съюз”. За онзи необятен пазар беше предназначена марката „Ту 134”.
Работниците от пловдивската цигарен фабрика изнасяха такива цигари и ги раздаваха на близки и познати. А може би ги и продаваха.

Мисля, че имаше експортни „Опал”, но не помня дали бяха за съветския пазар.
Вносни цигари можеха да се купят най-вече от магазинчетата към хотелите и ресторантите на „Балкантурист”. Струваха 1,40, 1,60 – до два лева.
Имаше прекрасни цигари, но и тях ги развалиха. Някой преди няколко месеца ми беше пратил прекрасна и тъжна история за деградацията на старите световни марки, но не мога да я намеря – ще го моля да я изпрати отново, ако прочете тези редове, сега му е времето за допълване на цигарените спомени.
Вносни цигари имаше в изобилие и в Кореком.
През лятото на 1980-а бях семейно на море в Китен. Имахме десетина западни марки и с тях си купихме един стек „Ротманс”.
Ех, че беше хубаво. Картата 14 лева, кебапчетата и ракията – евтини, и накрая като палнеш една вносна думана – живот. Все едно, че си в Монте Карло.

Едни приятели, все още ергени, пък правеха следния номер на морето. Тръгваха с една кутия „Марлборо”, изпушваха я, след което я пълнеха с каквото попадне.
Черпеха щедро рускините, а те ахкаха от неземния аромат. Макар че той си беше от категорията „Ту 134”.
Най-шантави бяха румънците. Даваха мило и друго за „Кент”. Никаква друга марка не признаваха.
Един ден минах през Букурещ, бях си приготвил две-три кутии „Кент”, които продадох още на гарата, и с пълен джоб леи тръгнах да поразгледам града.

Открих някакво скъпо заведение надникнах вътре и какво да видя – седнали румънските пичове с понаправени мадами и на всяка маса без изключение – кутия „Кент”. Явно който няма Кент, не може да си намери мадама.
А сега – мадамите вече не се лъжат с лъскави кутии цигари. Искат сухо.

Източник:zaprehoda

Нейчо Попов с Невена Коканова в "Мъже в командировка"
 „Мъже в командировка“ е български игрален филм (комедия) от 1969 година на режисьорите Гриша Островски и Тодор Стоянов, по сценарий на Любен Станев. Оператор е Тодор Стоянов. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел.

Филмът се състои от три новели със самостоятелен сюжет – „Пуловерът“, „Гост“ и „Епизодът“. Обединяващата идея е любовта и взаимното уважение между партньорите.

Мария Нейкова и Георги Минчев изпяват песента на Петър Ступел към филма – „Закъснели срещи“, и по-късно печелят за нея първа награда на „Златния Орфей“.

Рецензия:
    „Пуловерът“ – Кирил казва, че заминава в командировка. Съпругата му Мария решава да го изненада като му изплете пуловер. Тръгва да носи прежда и попада на колата на мъжа си (с която би трябвало да е заминал), спряна пред непознат дом. Мария трябва да реши дали да премълчи изневярата и да запази семейството си.

    „Гост“ – Финансовият инспектор Кантарев, застаряващият вече мъж, е привлечен от красива млада сервитьорка (Данчето) и започва да мечтае за любовна авантюра с нея. Тя го поканва у дома си, където го запознава със съпруга си, и Кантарев осъзнава, че Данчето вижда в негово лице само бившия си учител, към когото изпитва най-добри чувства.

    „Епизодът“ – Главното действие се развива между млада актриса – Снежа, нейния приятел, войник, и директора на продукцията – Бижев. Момичето е на снимачната прощадка, а приятелят и е излязъл от казармата, само за да я види и не разполага с много време. Снежа и директорът флиртуват, но когато Бижев се запознава с приятеля и, решава да се отдръпне.


Нова година не идва, ако телевизията не я покаже. Заради този маркетингов закон на съвременната забавна индустрия съществуват и новогодишните програми.
ВИДЕО:
А когато телевизията у нас беше една, за тях ръководството не се скъпеше, даваше повече пари, обмисляше още от август кои най-големи звезди да излязат на малкия екран, а през ноември вече строеше декорите и снимаше.

Днес не е същото. В домовете ни вече влизат по 150 тв канала от цял свят, а интернет разширява многообразието до безкрайност. Затова и телевизиите отдавна не снимат толкова скъпи и лъскави програми. Онези обаче – направени с една-единствена цел за една-единствена телевизия, още се помнят. Те и не бяха толкова отдавна.

Само година-две след като стартира в ефира на 7 ноември 1959 г., Българската телевизия (БТ) започва да пуска приветствие на Тодор Живков навръх Нова година, както и забавна програма, която да развлича зрителите. Много хора са ги гледали и ги помнят, но малко са вече живите, участвали пряко в създаването им.

Баш скулпторът Величко Минеков измайсторил първия паметник на Тато в Правец и надгробните паметници на Мара Малеева и Людмила Живкова

На 9 август се навършват 12 години от смъртта на човека, управлявал България цели 35 години "со кротце, со благо и со малко кютек". Никой не вярваше, че Тодор Живков ще се пренесе толкова "рано" в отвъдното, защото приживе той обичаше да се фука с предците си, които често прехвърляли стоте. Според негови бивши приближени точно това му изяло главата... Ако се беше преструвал на болнав и немощен, той можел да изкара още няколко спокойни години на кормилото на държавата А така, пращящ от здраве, при това от сой на дълголетници, никой нямал търпение да го чака да умре, та чак тогава да сдаде властта. Бившият Първи издъхна месец преди да навърши 87 години. Преди това той се лекува 27 дни в Правителствена болница. В последния му път го изпратиха целият клан Живкови в пълен траур, бившият член на ЦК на БКП Йордан Йотов, негов земляк, както и част от тогавашните БСП лидери.

Тато бе погребан на "правителствения" 10-и парцел в Централните софийски гробища. 

Най-любопитното е, че родната къща на Тодор Живков, която си остава главната туристическа атракция в балканската паланка, е превърната в... кръчма. Постройката на бившата улица "Маруца Живкова" е скромна, с почти запазен възрожденски стил. Но около нея се шири луксозен туристически комплекс с претенциозното лого "Клуб "Правец". Преди години, когато Тато за пръв път напусна "Секвоя", за да посети родното си място навръх 24 май, култът към него беляза своя бум. Тогава портретите му се харчеха между 100 и 200 марки. А в лъскавия бар "Роко" в центъра на Правец над главата на барманчето висеше ликът на Първия, увеличен многократно. Между живите беше и бившата камериерка на Живков - баба Цоца, която преди 10 ноември въртяла цялото домакинство на станция "Чавдар". Там Тато пирувал със свитата си, за всяка трапеза се колели прасенца сукалчета, а пък животът в Правец бил "пей, сърце". Баба Цоца понякога даже... преспивала в покоите на Тато. По думите й той много обичал хубавите булки. "Па у това е убостта на живота", каза бившата ВИП икономка. Днес всичко това е вече история. На 10-и парцел в Орландовци, където са струпани покойниците от клана Живкови, положението е доста по-различно. Гробовете на Людмила и Тато бяха осквернени от вандали. И докато човекът, отчупил парченце от бронзовия нос на "дамата с тюрбана" в средата на 80-те, бе заловен и набързо осъден на смърт, то крадците, отмъкнали буквите от надгробната плоча на Първия, потънаха вдън земя. Впрочем автор на надгробията е "придворният" скулптор на височайшето семейство проф. Величко Минеков. Той си спомня, че когато починала Мара Малеева, Людмила Живкова му възложила лично да направи надгробен паметник на майка й. След нейната кончина го извикали в ЦК и Милко Балев му казал: "Величко, тъй като предстои годишнина от смъртта на Людмила, има решение да се направи паметник. Решихме на теб да го възложим". Маститият скулптор изработва и първия паметник на Тодор Живков в Правец. Тази задача също му била спусната "отгоре". А понеже предстояло и посещение на Брежнев у нас, неговият колега Валентин Старчев бил удостоен с височайшата поръчка да измайстори паметник на съветския генсек, който се кютна в алеята зад паметника на Съветската армия в София.

Малко след погребението на бившия Първи сред народа и в медиите плъзнаха куп слухове и легенди

О.з. полковник от УБО, пожелал анонимност, хвърли бомбата, че някой е "помогнал" на Тато да се пренесе на оня свят. "Дълбоко се съмнявам, че Тодор Живков си замина от естествена смърт", заяви бившият кадър на УБО. Дълги години той бил в близкото обкръжение на Първия и много добре познавал здравословното му състояние и дълголетния му правешки корен. "Някой, но това не е медицинско лице, е помогнал смъртта да настъпи по най-бързия начин. В лабораторията на УБО имаше суперефикасни медицински средства, които можеха за кратко време да ускорят до смърт иначе традиционни болести, с които може да се живее дълго. Така например едно нищо и никакво хапче, пуснато незабележимо в чашка кафе, само след 3-4 часа предизвиква стопроцентов инфаркт...", разкри човекът от "гвардията" на Тато. Ако се вярва пък на щатния сътрудник на Второ главно управление на МВР - някой си Д.М.,

Живков изобщо не е умирал през 1998 г., а се покрил в Швейцария. ДС служители го прехвърлили там в пълна секретност. Тато се настанил при брат си Христо и заживял като суперзаможен рентиер. Защото заедно с него към швейцарските банки "пътували" и авоарите му в размер на 270 млн. долара. Според тайнствения разузнавач в гроба на Първия лежал... неговият двойник. Той се казвал Павел Димитров. Бил роден през 1912 г. и работил като стоковед в СО "Технснаб" в Шумен. През 1981 г. бил вербуван от Шести отдел на ДС заради удивителната прилика с "първия партиен и държавен ръководител". На 24 април дубльорът на Тато "загива" при пътен инцидент в отсечката между Троян и Тетевен при загадъчни обстоятелства.

Автор и снимка :Виктор НАУМОВ /Блиц/


През 1877 г. на официална церемония до град Плоещ, Румъния, изработеното в руския град Самара знаме е връчено на Трета дружина от Българското опълчение с командир подполковник Павел Калитин.

Създаденото от монахини знаме първоначално е било предназначено за Априлското въстание от 1876г., но по решение на местната власт в Самара е предадено година по-късно на Българското опълчение. На специална церемония в Плоещ на 6-ти май по стар стил (18-ти по нов) делегация от руския град тържествено връчва трикольора в червено, бяло и синьо на Трета опълченска рота с командир щабс-капитан Попов и Трета дружина, предвождана от подп. Калитин. За знаменосец на новия флаг е определен Антон Марчин. Знамето е заковано на дръжката със златни пирони, последният от които е поставен от старият поборник и войвода дядо Цеко Петков.

Връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ; Николай Дмитриев-Оренбургски
Знамето участва в сраженията край Стара Загора, където последователно загиват трима знаменосци. При риска флагът да бъде пленен, командирът подп. Калитин героично жертва живота си, за да не попадне знамето в ръцете на врага. Изнесено е от бойното поле след свиреп ръкопашен бой от спонтанно формиралата се Знаменна група и в последствие участва в битките при Шипка и Шейново.

Днес оригиналното Самарско знаме може да бъде видяно в Националния военноисторически музей, където то се съхранява при специални условия от 1946г. насам.

София. 22:30 часа. Централна жп гара. Обикновена делнична вечер, в която се налага да пътувам с нощен влак към родния град. Причината да направя този нечовешки избор е, че изпуснах всякакъв друг вид транспорт, защото бях на работа, но пък си обичам работата и това не ми пречи. Е, ето сега ще почивам четири дни и се прибирам във Видин.
Началото е традиционно – билет от касите. Очевидно късно вечер остават само две работещи каси, пред тях традиционно се вият опашки, а касиерките отвътре, сякаш затворени в аквариум след грандиозния ремонт на гарата, традиционно те посрещат с отношение и поглед, като че ли ти казват „и ти ли бе?!“.
Купих си билета с едва ли не чувство за вина, че съм се появил толкова късно пред „нейно величество“ Касиерката. Отивам към заветния коловоз 6-ти – запад, където е композиран влакът ми. Качвам се на ескалатора и показвайки се на перона, едва доловимо в далечината виждам нещо мръсно, ръждиво и приличащо не на влак, а на музеен експонат от преди векове. Така изглежда влакът за Видин, който да вметна, е международният влак за Будапеща, но все още известен като „мазния влак“. Е, съответно в ума ми минава пак онази мисъл „Яснооо… пак ще ходя пеша до Своге“. Влакът отново е в края на перона. Много пъти съм се чудил дали хората над 70 изобщо стигат до него, но това е друга тема.

Качвам се в последния вагон. Най-удобен след ходене почти километър със сак в едната ръка и чанта с лаптоп и техника в другата. Вътре моментално ме блъска атмосфера като от сауна, но с традиционния аромат на БДЖ. Мрак, жега и почти не е останал кислород. Пет минути в тази обстановка и човек може да колабира. Отварям всички прозорци на вагона, а отвън влиза звук от отдавна забравена ретро чалга, но акапела. Някой пее… или поне се опитва, но упорито. Така три перона на гарата получават озвучение.

И така… сядам на мястото до прозореца след стабилно проветрение, вадя слушалките и изчаквам определения по разписание 23 часа, за да замина за Видин. Не след дълго гласът на гарата надвиква музиката в ухото ми и чувам „Международният влак за Мездра, Бойчиновци, Брусарци, Видин и Будапеща ще замине с 5 минути закъснение!“. А от вагона глас отговаря „Добре, че не е с 5 часа!“.23:07 часа влакът тръгна! Мимолетна радост и успокоение, че все пак ще се прибера до Видин. Накратко ще Ви кажа, че спирахме на още три следващи гари, където изчаквахме между 5 и 10 минути, но който пътува често с БДЖ, знае за какво говоря. Пътят до Мездра почти го проспах, но на престоя в железничарското градче пуших една цигара до влака и се разсъних. Да поясня, че там преместват машината и има около 20 минути престой. От Мездра до Видин, т.е. следващите 3 часа от нощното пътуване не спах, а гледах… и то какво ли не!
Пътувам често с влак, но през деня. Този път минах същия маршрут, но в тъмната част на денонощие и всичко изглеждаше сякаш пътуваш към Ада и не само защото е нощ.


Веднага след Враца се позиционирах на прозореца и започнах „детективско“ наблюдение. Излизайки от града под Вола, влакчето ни попадна в тунел на мрака. Почти никъде нямаше светлинка, камо ли светла част. Установих, че нощно време Северозападът е сякаш декор за филм на ужасите. Сградите на гарите, повечето от тях полуразрушени, са мрачни, тъмни, с падащи мазилки, изтрити букви на имената, обрасли с всевъзможна растителност. Тук-там една едва светеща крушка, вероятно от 50 вата, дава светлинен сигнал, че има живот тук. От сградата, сякаш от скривалище, излиза „началник-гара“ за да посрещне и изпрати влака и отново влиза в полусветлата стаичка.

Има и гари, където никой не излиза. Една от тях е гара Макреш. Намираща се в дълбокия Северозапад, само на 35 километра от Видин, гарата прилича на селска вила на семейство Адамс. Там отдавна никой не слиза и никой не се качва. Влаковете спират като сираци пред паметна плоча на родителите си, за да отдадат едва ли не почит с минута престой в памет на някогашната красива, бодра и жива гара. Сега, посреднощ, само една бяла лампа виси над табелата, склонила крушка в знак на умиление.
Приближавайки Видин, установявам, че железният път на мотрисата ни е сякаш пътека към гробищницата на БДЖ. Свирещият началник, вдигащ зелената палка за пускане на влака, го няма и на гара Жеглица, не се показа и на гара Синаговци-Гурково, не излезе и на гара Слана бара. На тези места едва видях полусрутените сгради, които нямаха прозорци вече, камо ли стъкла, а на последната церемониално на вратата имаше израснало дърво, сякаш увековечило началника на пост.

Ясно е, че тези трагични картини не са от сега. Години вече е така. Но през нощта те изглеждат зловещо, но и носталгично. Карат пътника от влака да се замисли не само за живота преди, но и за живота сега и да си каже… „,Е, нема такава държава“.
Несъмнено много неща има да свърши БДЖ преди да стигне до гарите Макреш, Жеглица, Слана бара… и още много знайни и незнайни вече подобни гари в нашата малка, но красива родина. Тук възниква и въпросът има ли смисъл да се реставрират? Има ли кой да се качи от тях или да слезе по тези места? И така отваряме една нова тема за нас, българите, питаме се къде сме, защо избягахме, защо останахме…?
Извода го оставям на Вас! А аз слизам на видинската гара, защото е вече 4:20 часа сутринта. Пристигнахме по разписание. Прибирам се у дома. Умислен. До следващата среща с призрачните гари…!

Автор: Петър Антонов eurocom.bg


Българското Черноморско крайбрежие започва от нос Сиврибурун при държавната граница с Румъния и завършва при устието на Резовска река при границата с Турция. Дължината на крайбрежието е 354 км (200.167 километра по дъгата на земния сфероид), от които 200 км (120 мили) представляват плажна ивица, покрита с пясък.Физикогеографски, зоната обхваща крайбрежието, включително и част от шелфа и сушевата ивица, която има ширина от 10 до 40 – 50 км съответно в зоната на Балкана и на Странджа.

Северното крайбрежие е завършекът на Добруджанското плато, което в северната си част е с стръмна брегова ивица. При Дуранкулак и Шабла има обширни пясъчни плажове и няколко крайбрежни езера, при Тюленово, Камен бряг и нос Калиакра брегът е стръмен, образуван от червенообагрени твърди сарматски варовици и конгломерати, които се спускат 70 метра надолу до морето. Край Балчик и Каварна, варовиковите скали се прорязват от гористи долини. Релефът на крайбрежието около курортите Албена и Златни пясъци е хълмист, с типично изразен свлачищен, стъпаловиден характер. Лонгозните гори при устието на Батова река бележат началото на Франгенското плато. На юг от Варна са характерните за северната част лонгозни гори, особено гъсти край устието на река Камчия.

Видео

Устието на Резовска река дели българското от турското Черноморие
Стара планина потъва в Черно море при нос Емине, разделяйки условно бреговата ивица на южна и северна част. Южното крайбрежие е познато с неговите широки и дълги плажове за разлика от северното, което има по-скалист релеф.

В български териториални води се намират пет Черноморски острова:

Света Анастасия (старо име Болшевик) – площ: 0,222 км2  / 8,5 дка
Св. Иван – площ: 660 декара
Св. Петър – площ: 4 – 5 дка
Св. Кирик и Юлита (старо име: Св. Кирил) – площ: 82,589 дка
Св. Тома (известен още като Змийски остров) – площ: 3 дка  / 10 дка 

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив