Жена спасява дете от съдбата на малката кибритопродавачка....

Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска - нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това...".

"Ти знаеш ли приказката за онова момиченце, което искало да се стопли като палило клечки кибрит - "Малката кибритопродавачка"? Така и не успяло, но пък мисля, че накрая било най-щастливото на земята. Малко е тъжно, защото то замръзнало и напуснало тази земя, но пък отишло при баба си нa небето, която истинска го обичала". Валя е само на пет и половина. Но говори като възрастен. Малките й черни очички гледат сериозно, на моменти даже строго. Има хубава усмивка, но рядко разрязаната й сякаш с паричка уста прави такава гримаса. Ръчичките й жестикулират неосъзнато, краченцата й потропват в такт със заобикалящия звук.

Валя е осиновена. Тя обаче все още не знае това. За нея мама Лора е най-прекрасното същество на земята - подобно на феите. Има си и братче - също на пет години и половина, което обича безумно. Тати Митко пък е супер баща. Валя се обръща към него с "тами", защото е решила, че това измислено от нея обръщение събира цялата обич, която таи в сърцето си.

Днес Валя щеше да бъде едно от онези мъничета, които растат с връстниците си под грижите на лели и сестри в някой дом. И след време да бъде детето без дом и семейство. Просто щастлива случайност тласка съдбата й в друга посока. Валя проплаква в родилния дом като всички останали бебета. За биологичната й майка тя е трето дете. В същия ден, когато Валя поема първата си глътка въздух, Лора ражда сина си. С биологичната майка на момиченцето се оказват в една болнична стая.

"На пръв поглед изглеждаше, че много се радва на бебенцето си. Целуваше го, милваше го, носеше го непрекъснато, ако заплаче. Гледаше го така, както една истинска майка гледа детенцето си - с обич и готовност. По нищо не личеше, че в един момент ще го отблъсне и ще се откаже от него", разказва Лора.

Пет години и половина след преживяното пред очите й все още изплува болничната стая, бебешкото легълце и грижовната майка. И... 24 часа след това коренната промяна... "На втория ден, след визитацията, лекарите извикаха съседката ми по легло. Бяха взели бебчето й за някакви изследвания. Тя се върна след половин час цялата обляна в сълзи. Казали й, че чуват шум в сърчицето на детето. Сложили го в кувьоз. Обяснили й, че може да не става въпрос за вроден порок, а за нещо, което се получавало при някои новородени и после изчезвало. Просто трябва в София да се направят изследвания. Тя обаче не искаше и да чуе. Все повтаряше, че детето й е болно и никога няма да се излекува. Започна да обикаля стаята като луда, скубеше си косата. В един момент заяви, че тя увредено дете няма да гледа - един ден да й умре в ръцете. Опитвах се да я успокоя, да й обясня, че може и нищо да му няма, но тя не възприемаше. Вечерта пристигна мъжът й. Не знам какво са говорили, но на другата сутрин тя беше взела категоричното решение - да даде детето си за осиновяване", разказва Лора.


Тя не може да обясни точно как стига до идеята да осинови Валя. Всъщност признава, че това е едно спонтанно решение, за което никога в последствие не е съжалявала. Въпреки че в същия момент тя изживява адската радост на майката от проплакването на първата й рожба и би трябвало цялото й внимание да е насочено към нея, Лора се трогва до неузнаваемост от съдбата, която може да има другото малко човече. И просто съобщава на съпруга си. Който признава, че се е съгласил, без да осъзнава напълно какво става.

По-късно, когато вече двете бебета са у дома, ситуацията се избистря. Става ясно, че малката Валя няма вроден порок на сърцето и ще се оправи. Лора гледа Валя и Теодор като близнаци. Успява да се "пребори" със скритите думи и погледи, да се справи с въпросите.

"Тя нямаше да има дом. Щеше да е захвърлена. Сега, като си помисля, никога нямаше да си простя, ако не бях постъпила по този начин. Дори да беше болна, пак щях да се грижа за нея и да я обичам", категорична е Валя.

Мамо, аз мога ли да разкажа на лелята за малкия Реми, вмъква се нетърпеливо Валя в разговора, дотичала от другата стая. И без да дочака отговор продължава: "Ти знаеш ли за него? Той също ми е любим както "Малката кибритопродавачка". Мама ми чете и за него. Той е едно момченце дето си няма майка и баща. Отгледала го е една много добра жена, която го е научила на всичко", не спира да бъбри момиченцето. И после се връща също така бързо в детската стая, за да довърши започнатата с братчето си игра.

Очите на Лора се насълзяват. Поглежда на шкафчето книгата "Без дом" на Хектор Мало, от която чете на Валя за Реми. Болно й е, защото знае, че един ден трябва да каже истината на дъщеря си. Още от сега будното момиченце я кара да й разказва каква е била като бебе, да й показва снимки. Лора вади фотоалбумче, пълно с красиви мигове - Валя и Теодор - малките й слънчица.

"Никога не съм правила разлика между децата си. И двете са мои, и двете са ми еднакво скъпи. Не знам как ще се справя, но не мога да крия вечно. Започват вече да ме подпитват заедно ли са се родили, като празнуват заедно рожденните си дни. Мисля, че няма да мога вечно да заобикалям темата и един ден, който по моите прогнози ще настъпи скоро, трябва да кажа истината. Но ме е страх. Изпитвам истински ужас, че една незначителна подробност може да развали цялостта на семейството ми. Затова чета на Валя книжки за Реми, за малката кибритопродавачка. Така мисля, че донякъде я подготвям за това, което ще чуе", не скрива Лора.

Майката отпива от кафето си. За миг се замисля и несъзнателно поклаща глава. След миг заявява решително, че ще се справи със ситуацията: "Всеки път, когато чета финала на "Малката кибритопродавачка", настръхвам. Не знам защо си представям, че на нейно място можеше да е Валя, въпреки че в съвременните условия това не може да се случи. И все пак...".

"А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица - то беше замръзнало през последната вечер на старата година. Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. То е искало да се стопли! - казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се понесе с баба си към радостите на Новата година".

Източник: bgsever

Военен парад по случай Деня на храбростта, 6 май 1923 г.

По време на войните в периода 1912-1918 г. празникът се отбелязва в бойни условия. Чества се всяка година с отслужване на панихида за загиналите и молебен за живите.

Прави се преглед на войсковите части от върховния главнокомандващ на Българската армия и велик магистър на ордена "За храброст". В края тържеството приключва с кратък военен парад.

Дълго време паралелно с Деня на храбростта съществува и Ден на победите, т.нар. малък Гергьовден – 27 ноември, когато българската армия удържа решаваща победа в боевете при Сливница по време на Сръбско-българската война от 1885 г.


Подписаният през 1919 г. обаче точно на тази дата Ньойски договор я обезсмисля като ден на тържество. През 20-те години на ХХ век двата празника се обединяват в един и се чества само Денят на храбростта и победите на 6 май.
Снимка:Държавна агенция "Архиви"

София-Гара Захарна фабрика. Мотокари от завод „Шести септември“ за износ

Производството на кари в България е един от секторите на родната промишленост, който в историята си е имал значителни постижения.

От разработването на първата опитна серия на подемно-транспортните машини у нас през 1952 г. отрасълът непрекъснато се разраства и усъвършенства докато към края на 70-те години на миналия век страната ни излиза на първо място по обем на производство на кари в света.


Късните 80 години на века обаче са началото на края за държавната фирма „Балканкар“. Структурни промени, започнали още преди началото на прехода от планова към пазарна икономика довеждат до постепенната деградация на каростроенето в България.

Геноцидът на българите в Западна Тракия - 1913 г.23 април 2015г.

Навършиха се 100 години от първия геноцид в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913 г. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Събитията от онези времена пред otbrana.com анализира д-р Петър Ненков.

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи  сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко, повечето живеят по околните села. Турците ги нападат с дивашка злоба. След 20 юли подлагат населението на истински погром.

Най-много пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от 1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.

В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено  и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избити са много българи, а селото изгорено.


Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60 жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на  манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л. Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители.  Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.

Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар.

То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено.

В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумели от ужас, те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани  близки  и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят.  Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите,  консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември турците влизат  в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.

„Когато на 23 септември турците подбраха народа с бой – разказва очевидецът Мавер Калоянов – се вдигна  та­къв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче…” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят,  вземат единствено вярното  решение – да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те нападат башибозука. В завързалата се престрелка  е убит ко­мандирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът се насочва  към планината, оставяйки всичко, що не може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат към планината.

Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда, бежанците  непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души,  неволно се  отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от 200 турски войници. Настава жестока сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят само в болни и извратени мозъци –  са неописуеми. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!”

Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива, където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кървавочервена от пролятата кръв.  Атмосферата е покъртителна. Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население  да се съвземе  и да премине реката.  През този кошмарен ден са убити 100 души, а ранените са 300 души. На другия ден идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени, са докарани от турците в с. Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят на три километра от българска­та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тога­ва четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.

На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на тракийски бежанци, които изминават 150 км., за да се спасят от зверствата на турците.

frognews.bg

Тайните засекретени тунели на властта..

„Внимавайте откъде ще излязат депутатите! Възможно е да се измъкнат през тайните подземни тунели, построени при комунизма“, викат протестиращи, докато обсаждат подстъпите към парламента в нощта на белия автобус на 23-ти срещу 24 юли 2013 г.
Почти всички са чували за секретните проходи под земята, но малцина знаят, че тунел под Народното събрание не съществува. Правени са опити да бъде прокопан, но покрай строителството на метрото е бил затрупан.
В различни периоди от историята на столицата под нейните улици и сгради за сигурността на управляващите са строени тайни тунели с аварийни изходи в случай на непредвидени опасности. Най-много са прокопани по времето на Тодор Живков. Тогава плановете на катакомбите са били тайна, за която се е грижила директно Държавна сигурност.

Има и тунели от царско време, а след 1989 г. е копано само за станциите и пътя на метрото. Общо според различни източници над 200 километра катакомби опасват земята под София. Малка част от тях обаче са строени за тайна евакуация на власта, показва неотдавнашно разследване на „168 часа“.

Най-възловият проход минава три нива под земята под бившия мавзолей на Георги Димитров (сега градинка) до експартийния дом и сегашна сграда на Народното събрание, свидетелстват различни източници. Друго трасе пак от минус третия етаж под мавзолея стига до мазетата на БНБ.
Подземната част на мавзолея, която го свързва с партийния дом, е част от схемата за евакуация и сигурност, която е въведена по времето на Тодор Живков. Там е поддържана добра климатизация, вентилация и състояние на настилката. Идеята е била първите мъже да бъдат спешно евакуирани в случай на инцидент в мавзолея по време на манифестация. Предполагало се е, че може да има враждебни сили, които да атакуват комунистическата номенклатура, която от трибуните посреща парада.

По плановете за провеждане на манифестациите всички членове на политбюро на ЦК на БКП са били в президиума на мавзолея. Подземният тунел е бил в готовност винаги, когато е имало такива масови мероприятия, за да може Тодор Живков и обкръжението му да бъдат светкавично изведени при евентуален инцидент.


Манифестации се провеждат четири пъти годишно – на 1 май (Ден на труда), на 24 май (Ден на славянската писменост и култура), на 9 септември (национален празник до 1989 г.) и на 7 ноември (Ден на октомврийската революция). От друга страна, това е бил авариен изход и ако се случи нещо по време на пленум на ЦК на БКП, който се е провеждал в сградата на партийния дом. За сигурността на бай Тошо и останалите членове на политбюро тези тунели са поддържани в добро състояние целогодишно. След 1989 г. те не са унищожени, но вече не се почистват и не се поддържат. Тунелът под мавзолея, който отива към БНБ, е не по-малко важен за властта. От една страна, това е второ трасе за бягство на номенклатурата, ако има инцидент по време на манифестация. От друга, самата банка е достатъчно важна институция, която трябва да бъде добре защитена и да има схема за евакуация.

Според запознати БНБ разполага с най-добре защитения трезор, който е обграден от воден буфер като средновековен ров пред вратите на града. От двете му страни имало дебели стени.


БНБ е свързана още от времето на цар Борис III и със Съдебната палата, разказват запознати.„По време на бомбардировките над София през 1944 г. всички столичани са знаели, че под Съдебната палата има бомбоубежище. Голяма част от софиянци са си имали роднини в провинцията и са бягали там, но тези, които не са могли, са се криели под Съдебната палата. Знам от майка ми и баба ми, които са преживели бомбардировката през 1944 г.Скрили са се точно там.

А от Съдебната палата има тунели към БНБ, където също има бомбоубежище. Впоследствие са го свързали с мавзолея“, разказва потомствена софиянка. Тунелите, построени след 1944 г., не са били използвани никога за евакуация на комунистическата номенклатура. Поддръжката, естествено, е била за сметка на държавния бюджет. Единствено са послужили за тайното извеждане на балсамираните останки на Георги Димитров. Точно по този тунел между средата и края на юли 1990 година тялото на комунистическия лидер беше извадено от мавзолея и погребано до майка му в Централните софийски гробища. По молба на осиновения син на вожда Бойко Димитров церемонията е извършена в пълна секретност в малките часове на нощта.

„Тялото вероятно е пренесено към партийния дом и оттам извозено с кола през бул. „Дондуков“, където нямаше митингуващи“, разказват очевидци.
Така колата с мумията на Георги Димитров незабелязано преминава покрай стотици протестиращи, които в този момент са пред мавзолея и скандират „Долу БКП!“, „Червени боклуци!“ Те изобщо не подозират, че в същото време се извършва секретна операция по изваждане тялото на вожда.
Близките му са пожелали изнасянето да стане тайно и далеч от очите на протестиращите, които по това време са се събрали в Града на истината пред президентството. Решението на правителството за погребване на Георги Димитров е взето на 17 юли 1990 г., но няма документи кога е изпълнено.

„168 часа“ откри и човек, който е минавал в тунела под бившия партиен дом до мавзолея.

„Влизал съм в този проход. Представлява тясна пътека. Може би е широк 1,50 метра и висок 2 метра. Беше боядисано и поддържано преди 1989 г. Беше чисто, нямаше паяжини. Сега не се полагат грижи. След няколко метра се стига до една желязна врата, която се отваря само след специална заповед. През определено разстояние има лампи“, разказа очевидец. Според него под самия мавзолей е имало 6 нива надолу. Там е съществувало голямо хранилище като бомбоубежище.
Схемата за спасяване е била различна за различните категории началници. Първо се е мислело за членовете на политбюро, след това за Централния комитет и чак след това за служителите в партийния апарат. Всички те е трябвало да използват различни трасета в случай на опасност.

Тези тунели са били поддържани и използвани за тренировки на персонала, който е трябвало да евакуира номенклатурата от опасния район. В такъв случай охраната е трябвало да се обади на дежурния, който да даде различни трасета за всички началници и да се действа възможно най-бързо.
Освен с мавзолея бившият партиен дом е свързан и с Министерството на отбраната. Идеята е била за нещо като бункер при евентуална военна опасност.
Недостроен е и тунел между парламента и Софийския университет.
Според свидетели в последните години преди падането на Тодор Живков е имало план за строеж на тунел между Народното събрание и Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той дори е бил започнат, но впоследствие е отложен и така и недовършен.

По думите на източниците на „168 часа“ този проход не е могъл да бъде използван за извеждане на депутатите от фаталната нощ на 23 срещу 24 юли при атаката на парламента, защото е бил срутен по време на строителството на метрото.
„Ако имаше такъв тунел, на 10 януари 1997 г. нас щяха да ни изведат оттам“, коментираха бивши червени депутати. Според екскмета на столицата Стефан Софиянски под Народното събрание няма изход.
„Аз бях през 1997 г. и в парламента, и пред протестиращите. Знам, че тогава народните представители излязоха с коли. Няма изход отдолу“, заяви Софиянски.
Сградата на парламента е построена през 1884 г. и е достроявана през 1925 г. Затова тя няма много дълбоки основи и не е могло да се направи надежден тунел, а нещо по-повърхностно, разказват запознати. Именно това според тях е причината той да бъде разрушен при строителството на метрото.

Източник:www.socbg.com

Вижте къде са днес героите от хитовия филм "Таралежите се раждат без бодли""

Водещият Димитър Цонев си отиде твърде рано от този свят и остави много хора да скърбят за него. Ако можеше да се появи отнякъде, би забранил да се леят сълзи по негов адрес. Дъщеря му Деси Цонева призова да бъде изпратен не с хлипания, а с аплодисменти.

 И наистина той заслужаваше ръкопляскания за всичко което свърши през тези 56 години, отредени му от съдбата. Беше киноартист, юрист, журналист, говорител (на правителството, на Българската телекомуникационна компания), зам. програмен директор, водещ („По света и у нас“ и „В неделя с…“), съпруг, баща, дядо. Но всичко за него започна с онзи легендарен филм „Таралежите се раждат без бодли“. Героят му също се казва Митко и шашка новите си съученици с умението си да си мърда ушите. Талант, за който след това Цонев ще бъде принуден да разказва десетки, не, стотици пъти. Сериалът моментално превръща в звезди 11-годишния тогава Димитър Цонев и останалите деца, подбрани от легендарния режисьор Димитър Петров.

Последният успява да обиколи почти всички столични училища, за да избере актьорите за новия си проект. Димитър Петров притежавал рядко срещания талант да говори с децата на техния език и да вади най-добрите им качества на повърхността. Режисьорът и този път не е подведен от интуицията си, събирайки наистина страхотни хлапета за „Таралежите се раждат без бодли“. “168 часа“ се опита да проследи съдбата на някогашните малчугани, които участват в създаването на култовия детски филм. За съжаление главните герои днес не поддържат връзка помежду си.

Някои са заминали за чужбина, а на останалите пътищата не се пресичат след края на изявите им пред камерата. Седем години преди кончината на Димитър Цонев без време от този свят си отива и Ивайло Джамбазов. В „Таларежите се раждат без бодли“ той играе сериозния и винаги готов на бой Теди. След това го снимат и за култовия филм „С деца на море“. Джамбазов избира да остане близо до киното и след като губи момчешкия си чар. Завършва кинорежисура в Москва и се връща у нас да приложи на практика натрупаните умения. Но с времето някак си става излишен на хората, които управляват седмото изкуство.

Филмите му са тежки, метафорични, не са за всяка публика. И може би заради това често му отказват държавни субсидии. Ивайло Джамбазов търпи неуспехи не само в професионален, но и в личен план. Преживява тежък развод и се връща да живее при родителите си – актьорите Иван и Златина Джамбазови. В живота му не липсват приятели, които се опитват да го извадят от дупката, но той отказва да комуникира с останалия свят и още повече се затваря в себе си. Една нощ Златина Джамбазова вижда празно леглото на сина й и мрачно предчувствие сграбчва сърцето й. Ивайло Джамбазов се качва три етажа по-нагоре от този, на който е жилището на родителите му, и се хвърля към вечността. „


С Ивайло бяхме близки приятели. Родителите ни бяха приятелски семейства и оттам се създаде другарската ни връзка. Съжалявам, че си отиде без време, лека му пръст“, заявява пред „168 часа“ водещият от шоуто на радио „Витоша“ – „Тройка на разсъмване“, Кирил Петров. Спомняте ли си малкия Кирчо, който изпи цяла каса лимонада, за да си осигури празни бутилки, да ги върне и с парите да участва в общата момчешка кауза за закупуване на футболна топка? Е, това е Кирил Петров.Впоследствие той ще изиграе и една от двете главни роли в култовия „С деца на море“, където е по-малкото момченце, което в компанията на Пипси (Петър Пейчев) буквално подлудиха чичо Манчо (Георги Парцалев) с празния им фотоапарат. „Гледал съм десетки пъти „Таралежите“ Веднага след като излезе, по принуда се превърнах в най-запаления му зрител. По онова време имаше обичай след излизането на български филм целият снимачен екип воглаве с режисьора, сценаристите, актьори да обикалят киносалоните по страната и след прожекциите да се срещат с феновете си. Пред киното ни настаняваха на импровизирана катедра и хората ни задаваха въпроси. След това през годините пак съм го гледал с удоволствие, децата ми също много го обичаха“, спомня си Кирил Петров. Той преборва конкуренцията на още 500 деца, за да намери място в проекта на режисьора Димитър Петров. „Как започна всичко ли? Беше идея на баба ми.

Нейна приятелка беше сценаристка на един от предишните филми на Димитър Петров – „Капитанът“. Жената подшушнала на баба, че във внука й има хляб и трябва да бъде изпробван в киното. Така се озовах на нещо като кастинг заедно с още поне 500 деца. Харесаха ме, защото като малък въобще не бях притеснителен. Димитър Петров ме попита какво мога. Бил съм на 6 години, но смело съм му заявил, че мога челна стойка. Чувствах се добре пред камерата, напълно забравях за нея. След това почти същият актьорски състав участвахме в „С деца на море““, спомня си Кирил Петров.

Наистина почти всички са там, но без Митко Цонев. Баща му Коста Цонев му забранява да участва в лентата с Георги Парцалев. Именитият ни артист се притеснява, че хората ще започнат да говорят как пробутва отрочето си в предните редици на българското кино. А режисьорите харесват сина му и го търсят и за други свои проекти, но винаги получават категорично „не“ от Коста Цонев.

В незабравимия „С деца на море“ изпъква талантът на Петър Пейчев, който уж е заснел извънбрачната авантюра на чичо Манчо с фотоапарата си. Димитър Петров много е харесал пълничкия хлапак още от изявите му в „Таралежите се раждат без бодли“, където той влиза в ролята на Денби. Пейчев обаче поема по съвсем различен път. Още по времето на социализма родителите му тръгват на екскурзия за чужбина, но така и не се връщат обратно. „Чух, че семейството му е емигрирало в Австрия и оттам му изгубих следите“, разказва Кирил Петров. Други от „таралежчетата“ са чули, че по-късно Пейчев е завъртял бизнес с перилни препарати в Англия. Зад граница продължава животът и на Нейко Нейков. И неговите родители решават да сменят обстановката и се местят да живеят в Италия.

Източник socbg.com
Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен