Кой е Генерал Скобелев

Роден е на 29 септември 1843 г. в Санкт Петербург, Русия в семейството на потомствения дворянин генерал Дмитрий Иванович Скобелев, чийто род произлиза от мешчьорските казаци. Завършва пансион в Париж (Франция). Учи в Петербургския университет, но е изключен поради участие в студентски вълнения (1861).

Ориентира се към военна кариера. Служи в Полша и участва в потушаването на Варшавското въстание (1863-1864). Завършва Николаевската военна академия на Генералния щаб в Санкт Петербург и през 1868 г. е изпратен в Туркестан. Там прекарва по-голямата част от службата си. Участва в превземането на Хива (1874) и в похода срещу Коканд (1875), по време на който превзема град Андижан. Повишен във военно звание генерал-майор. Скобелев е първият руски губернатор на Фергана.



При започването на Руско-турската война през лятото на 1877 г. генерал-майор Михаил Скобелев е прехвърлен в Дунавската руска армия. В нейния състав командва Кавказката казашка бригада при Обсадата на Плевен. Разработва плана за атаката на Ловеч и командва лявата колона при превземането му. Участва в третата атака на Плевен. Участва с успех в зимното преминаване на Стара планина и в битката при Шейново в началото на 1878 г. Военните му умения създават войнишката поговорка „Където е Скобелев, там е победата“. Повишен е в звание генерал-лейтенант (1877), генерал-адютант (1878), генерал от пехотата (1880).

След войната
След Руско-турската война Михаил Скобелев се завръща в Туркестан, където ръководи завоюването на голяма част от днешен Туркменистан. В началото на 1881 г. превзема крепостта Гьоктепе, където избива цялото мъжко население в околността. Докато напредва с армията си към Ашхабад, е отзован и е назначен за командващ армейския корпус в Минск.

В края на живота си Скобелев се ангажира с активни политически позиции. След като в началото на 1882 г. произнася речи в Париж и Москва, в които се застъпва за крайния панславизъм и предрича сблъсък между славяни и германци, предизвиква недоволството на правителството и е извикан в Санкт Петербург. На път към столицата Скобелев умира от инфаркт в Москва.

След Руско-турската война в Плевен, на мястото на някои от най-тежките боеве по време на обсадата на града, е създаден „Парк Скобелев“, в който се намира Плевенската панорама и негов паметник. Село Скобелево и улици в Русе, София, Варна, Шумен, Плевен и Ловеч носят неговото име.

Научете повече

Паметникът на Шипка е открит на 26 август 1934 г. лично от цар Борис ІІІ.

Шипка е връх в Централна Стара планина, където са се водили епичните Шипченски боеве по време на Руско-турската освободителна война.

Най-впечатляващ е Паметникът на свободата, издигнат на връх Шипка
Паметникът на свободата или Паметникът на Шипка е висок 31,5 м. “На борците за свободата“, гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона.

При откриването са присъствали над 100 000 души, от които 80 живи опълченци, преки участници в епичните боеве.
Великият български поет Иван Вазов е написал епичното стихотворение „Опълченците на Шипка“, което едва ли има българин, който да не е чувал.

"О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът...
...Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!"



Ето няколко малко известни и любопитни факти, за които или не се пише или просто се пренебрегват от историята, представени в блога на Питагорид  „За всекиго по нещо“.

Истинският връх Шипка се намира на север от главното било и превала на прохода. Висок е 1232 м. На този връх се е намирало главното командване при отбраната на прохода. Върхът, където се намира днес Паметникът на Свободата се е наричал връх Свети Никола и е висок 1326 м. По времето на социалистическия период е имало практика, много градове и исторически места да се преименуват. И връх Свети Никола не е пощаден и през 1951 г. с указ му е дадено ново име – връх Столетов (на името на генерал Николай Столетов, командирът на Шипченския отряд, към който са причислени и 5 дружини български опълченци). В това не е имало нищо лошо, но по незнайни причини през 1977 г., комунистическото управление отново „решава“ да преименува името на върха, като уж връща историческото му име Шипка. Но става истинска бъркотия, защото връх Шипка вече съществува, и с това преименуване всъщност с едно и също име се именуват два различни върха. След като се разбира за грешката, на истинския връх Шипка се дава също ново име Малка Шипка. Така че днешния връх Шипка е „изкуствено“ преместен с около 1 км на юг и е поставен на мястото на връх Свети Никола.

Идеята за изграждането на паметник е предложена още на заседание на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Но тази идея не се осъществява на практика повече от 45 години. Все пак на местата, където са се водили Шипченските боеве, още през 1880 и 1881 г. са построени множество възпоминателни паметници, най-големият от които е Големият руски паметник, на мястото където е била „Стоманената батарея“. На самия връх Свети Никола е имало сравнително малък възпоминателен паметник (на мястото където днес се намира „вечният огън“.) Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка“ се взема решение във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника.  Едва на 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа.

Според първоначалния проект на паметника, на върха на пресечената пирамида е трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север
Лъвът бил вече отлят в Софийския военен Арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало за се пренесе на върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглят лъва до заветния връх. И тъкмо когато работниците умуват как да го качат на кулата, румънското правителство остро протестира. „Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!“, отсичат власите, които вече са заграбили Южна Добруджа. Възниква сериозен политически натиск от страна на Румънското правителство. Тогава министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект го позволявал. Веднага след тази стъпка обаче едновременно реагирали Гърция и Турция. Все още били пресни спомените от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и всички гледали на България с лошо око. Намеквало се е, че с този акт българите търсели реванш за Ньойския договор. Под този международен натиск от Румъния, Гърция и Турция, нашите политици вместо упорито да отстояват позицията си, се прекланят в кръста и „свалят“ лъва от върха на паметника и го „поставят“ на козирката над главния вход от северната страна при това обърнат на… запад. Сега мълниеносно реагирала Сърбия. Дали пък българите не търсят някакъв реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик дори връчил официална нота на външното министерство. „Погледът на българския лъв на запад пречел на двустранните отношения между двете страни.“ И така, пак се събрал Министерският съвет и накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли Освободителите. След това решение, българите приели всичко на майтап. Те се шегували, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират, а кабинетите на двама министри се занимавали с „въртенето на лъва в различните посоки на света…“. Така строежът на прекроеният паметник продължава отново през 1931 г.

Паметникът е изграден на грубо от каменни блокове доломит. Главната врата от север е направена от желязо и доставена за монтаж. Оказало се обаче, че един огромен каменен блок пречел вратата да бъде монтирана на мястото си. Повече от 10 см от камъка трябвало да се премахне, за да влезе вратата в отвора, предвиден за нея. Вместо каменоделци бил поканен един италианец, който се наел да премахне пречещото парче чрез… контролирано взривяване. Той пробил 7 отвора и поставил определено количество взривно вещество. След взрива камъкът бил отсечен с точност до милиметри и вратата влязла абсолютно точно на мястото си.
e-zdravey.com

Научете повече

Десет малко известни факта за връх Шипка

Когато стане въпрос за връх Шипка, почти няма българин, който да не знае историческите факти, свързани с него. Шипка е връх в Централна Стара планина, където са се водили епичните Шипченски боеве по време на Руско-турската освободителна война. Те са продължили три дни – от 9 до 11 август 1877 г. по стар стил или от 21 до 23 август 1877 г. по новия Григориански стил. Върхът символизира героизма и саможертвата на руси и българи за освобождението на България от Османско робство. Народната признателност и благодарност към паметта на хилядите воини, дали живота си за нашата свобода, са намерили веществен израз в повече от 440 паметника, издигнати на различни места в България.

Най-впечатляващ е Паметникът на свободата, издигнат на връх Шипка. Паметникът на свободата, както е наречен монумента, е висок 31,5 м. “На борците за свободата“, гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона. Паметникът е открит на 26 август 1934 г. лично от цар Борис ІІІ. При откриването са присъствали над 100 000 души, от които 80 живи опълченци, преки участници в епичните боеве. Великият български поет Иван Вазов е написал епичното стихотворение „Опълченците на Шипка“, което едва ли има българин, който да не е чувал за него.

Да, това пише в учебниците. Това са ни казвали учителите по история. Но има и доста други, малко известни и любопитни факти, за които или не се пише или просто се пренебрегват от историята. 10 от тях представя в блога си „За всекиго по нещо“ Питагорид.

1. Истинският връх Шипка се намира на север от главното било и превала на прохода и на запад от шосето на около 300 м северно от съвременния паркинг и ресторантчетата около него. Висок е 1232 м. На този връх се е намирало главното командване при отбраната на прохода. Върхът, където се намира днес Паметникът на Свободата се е наричал връх Свети Никола и е висок 1326 м. По времето на социалистическия период е имало практика, много градове и исторически места да се преименуват. И връх Свети Никола не е пощаден и през 1951 г. с указ му е дадено ново име – връх Столетов (на името на генерал Николай Столетов, командирът на Шипченския отряд, към който са причислени и 5 дружини български опълченци). В това не е имало нищо лошо, но по незнайни причини през 1977 г., комунистическото управление отново „решава“ да преименува името на върха, като уж връща историческото му име Шипка. Но става истинска бъркотия, защото връх Шипка вече съществува, и с това преименуване всъщност с едно и също име се именуват два различни върха. Коя умна глава е сторила тази глупост не е известно, но след като се разбира за грешката, на истинския връх Шипка се дава също ново име Малка Шипка. Така че Днешния връх Шипка е „изкуствено“ преместен с около 1 км на юг и е поставен на мястото на връх Свети Никола. Типично за българските абсурди.

2. Идеята за изграждането на паметник е предложена още на заседание на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Но тази идея не се осъществява на практика за повече от 45 години. Все пак на местата, където са се водили Шипченските боеве, още през 1880 и 1881 г. са построени множество възпоминателни паметници, най-големият от които е Големият руски паметник, на мястото където е била „Стоманената батарея“. На самия връх Свети Никола е имало сравнително малък възпоминателен паметник (на мястото където днес се намира „вечният огън“.) Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка“ се взема решение във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника. Но… за самия паметник няма проект. Изготвянето на проекта се забавя цели 3 години и накрая едва на 3 юни 1924 г. е обявен конкурс с краен срок 31 декември 1924 г. За съжаление резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.

3. Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе. През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът са го карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно. Каменната кула е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж се спира по… политически причини. Както е известно от историята, след Междусъюзническата и Първата Световна война, България претърпява две национални катастрофи и като бита страна трябва да се подчинява на редица международни споразумения.

4. Според първоначалния проект на паметника, на върха на пресечената пирамида е трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът бил вече отлят в Софийския военен Арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало за се пренесе на върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглят лъва до заветния връх. И тъкмо когато работниците умуват как да го качат на кулата, румънското правителство остро протестира. „Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!“, отсичат власите, които вече са заграбили Южна Добруджа. Възниква сериозен политически натиск от страна на Румънското правителство. Тогава министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект го позволявал. Веднага след тази стъпка обаче едновременно реагирали Гърция и Турция. Все още били пресни спомените от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и всички гледали на България с лошо око. Намеквало се е, че с този акт българите търсели реванш за Ньойския договор. Под този международен натиск от Румъния, Гърция и Турция, нашите политици вместо упорито да отстояват позицията си, се прекланят в кръста и „свалят“ лъва от върха на паметника и го „поставят“ на козирката над главния вход от северната страна при това обърнат на… запад. Сега мълниеносно реагирала Сърбия. Дали пък българите не търсят някакъв реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик дори връчил официална нота на външното министерство. „Погледът на българския лъв на запад пречел на двустранните отношения между двете страни.“ И така, пак се събрал Министерският съвет и накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли Освободителите. След това решение, българите приели всичко на майтап. Те се шегували, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират, а кабинетите на двама министри се занимавали с „въртенето на лъва в различните посоки на света…“. Така строежът на прекроеният паметник продължава отново през 1931 г. Трябвало да се постави фигурата на лъва над главния вход на вече построения паметник и да се направят окончателните довършителни работи. За тези дейности са включени и части на трудовата повинност от Стара Загора.

Искам да споделя и няколко любопитни факти които ми е разказал моя дядо, който е взел пряко участие при монтажа на бронзовия лъв. Дядо ми е бил трудовашки уредник и е водел трудовашка чета от така наречената „трудова повинност“, въведена още от Александър Стамболийски. Трудовашката чета е наброявала около 30 човека, съставена предимно от неграмотни млади момчета, а той е бил техен „началник“. А бе, казано по друг начин „трудовашки фелдфебел“.

5. Паметникът е изграден на грубо от каменни блокове доломит. Главната врата от север е направена от желязо и доставена за монтаж. Оказало се обаче, че един огромен каменен блок пречел вратата да бъде монтирана на мястото си. Повече от 10 см от камъка трябвало да се премахне, за да влезе вратата в отвора, предвиден за нея. Вместо каменоделци бил поканен един италианец, който се наел да премахне пречещото парче чрез… контролирано взривяване. Той пробил 7 отвора и поставил определено количество взривно вещество. След взрива камъкът бил отсечен с точност до милиметри и вратата влязла абсолютно точно на мястото си.

6. И още един любопитен факт за Шипченските боеве. Става въпрос за Пълното лунно затъмнение, което е станало на 11 срещу 12 август 1877 (стар стил), в най-напрегнатата нощ от шипченската епопея.

7. Друго, с което често се спекулира, това е че боевете на Шипка са продължили само… три дни. Това не е вярно. След спасяването на прохода, боевете продължават с нестихваща сила още три дни, през които са дадени и най-много жертви от страна на руските войски.

8. Освен това на 17 септември 1877 г. Сюлейман паша прави още един отчаян набег към Шипченската позиция.

9. Истинската трагедия на Шипка е била при така нареченото „Шипченско стоене“ през лютата зима на 1877-1878 г. Тогава са умрели от болести и студ над 9000 руски войни.

10. Може би много са чували фразата: „На Шипка всичко е спокойно!“. Такъв е бил ежедневния рапорт на командващия Шипченската позиция генерал Радецки.


bgnow.eu

Научете повече

На този ден: 2 март в историята

На днешната дата през 986 г. Луи V става крал на Франките.
През 1353 г. турците завладяват голямата крепост Галиполи, изходна база за превземане на балкански територии.
През 1498 г. по време на колонизаторското си плаване Вашко да Гама пристига в днешен Мозамбик.
През 1699 г. френският изследовател д'Ибервил открива устието на река Мисисипи (САЩ).
През 1796 г. 26-годишният генерал Наполеон Бонапарт е назначен за командващ френската армия в Италия.
През 1855 г. Александър II става цар на Русия.
През 1896 г. Великите сили признават Фердинанд I за княз на България.
През 1923 г. излиза първият брой на списание Time.
През 1933 г. в Ню Йорк е премиерата на филма „Кинг Конг".
През 1949 г. американският пилот Джеймс Галахън завършва със самолет Lucky Lady II (B-50 Superfortress) първия в историята околосветски полет без прекъсване с 4 зареждания на гориво във въздуха.
През 1951 г. в NBA се провежда първият мач на звездите.
През 1951 г. пощенска спестовна каса и множество по-малки банки са обединени в Държавна спестовна каса (сега Банка ДСК).
През 1954 г. УЕФА взема решение за учредяване на футболната Купа на европейските шампиони.
През 1969 г. се извършва първият изпитателен полет на френско-английския свръхзвуков пътнически самолет Конкорд.
През 1983 г. в Англия фирмите Sony, Philips и Polygram за първи път демонстрират съвместната си разработка - компактдиска.
През 1987 г. е закрита корпорацията „Америкън Моторс".
През 1989 г. дванадесет страни от Европейската общност постигат съгласие за забрана на всякакви фреонови продукти до края на века.
През 1998 г. данните, изпратени от космическата сонда Галилео показват, че на луната Европа, спътник на Юпитер, има течен океан под дебел слой лед.
БЛИЦ

Научете повече

Булката Корнелия - шефката на БСП сама се гримирала и фризирала за сватбата

В село Крушовица, Врачанско, още помнят сватбата на най-отраканата мома там – Корнелия Нинова. Нейният съпруг Митко е първата и единствена любов в живота й и продължава да я подкрепя и до днес.

Двамата се влюбват почти от пръв поглед, а предложението за брак не закъснява. Митко иска ръката на Корнелия изцяло според българските обичаи от нейните родители, а те я дават, без да се дърпат. Сватбата им не е голяма, но пък е много весела. Младата Нинова сама подготвя прическата и грима си за щастливия ден, а булчинската рокля избира със своята майка. Бабите от Крушовица и досега се хвалят, че са танцували хоро с шефката на БСП. „Беше скромно, но много люто момиче. На никого не мълчеше. И от малка й личеше, че ще стане голяма работа“, коментират комшийките на червената лидерка във врачанското селце.
Те разкриват още, че като ученичка Корнелия била по-смела от връстничките си. Излизала предимно с момчешки компании и още тогава проявявала лидерски качества. Въртяла цялата тайфа на малкия си пръст и винаги ги карала да става на нейното. Така се качила и на див кон въпреки десетките молби на приятелите си да не рискува, защото е опасно. Корнелия смело яхнала коня и галопирала по калните улици на цялото село. Родителите й не й се скарали, а даже грабнали апарата и я снимали за спомен, а днес фотосът бил един от най-любимите й.

„Ретро“ се сдоби и с мила снимка на младата майка, която позира пред пролетна градинка със своя син Рафаел, закичен с папийонка като истински джентълмен. Още от тогава Корнелия имала смели мечти за неговото бъдеще и настоявала винаги да е добре облечен и да се държи възпитано. Рафаел напълно оправдал очакванията на амбициозната си майка. През май миналата година той се дипломира като бакалавър по финансово инженерство в престижния университет „Бъркли“ в САЩ. Преди да замине за Америка, Рафаел завърши Софийската математическа гимназия и бе капитан на националния отбор по математика. Той има 17 медала от балкански, европейски и световни олимпиади.

Въпреки че е избрал да се занимава с формули и числа, Нинова все пак го съветвала да не остава само с едно висше и настоявала да следва право също като нея.
Източник: ПИК

Научете повече

Невероятната история на Христо Чашката,бягал 3 пъти нелегално от България

Варненецът Христо Иванов, с прякор Чашката, има невероятна съдба. Три пъти бяга нелегално от България - 1963, 1965 и успешно - 1971 г. Лежал е в затвора в България през 1963 и през 1965-1967. След това е лежал в швейцарски затвор 1976-1977 и 1985-1989. Женил се е три пъти и два пъти се е развеждал с швейцарската си съпруга Лилиан. Нелегално е преминавал граници в Европа 6 пъти между 1971 и 2001 г.


Майка му е чистачка в “Рудметалснаб”-Варна, а той изкарва книжка и става шофьор още на 17 години, преди да влезе в казармата. Съдбата му е свързана с колите и шофьорлъка от дете - прочува се дотам, че още като чавдарче се среща с Георги Димитров. Баща му бил командирован на работа по железниците в Благоевград след войната. И му зачислили една от първите леки коли за онова време - нова шкода. Бащата почнал да учи 7-годишния си син да шофира. Журналист от местния вестник “Пиринско дело” един ден гледа на площадка край гарата някаква нова шкода върви сама, шофьор в нея няма. Шашнал се, а после разбрал, че вътре е малкият Христо, който едва стига до педалите. Журналистът организирал експеримент, за да пише във вестника - качили се в колата той, бащата на Христо и местния партиен секретар и пътували до съседно село - малкият Христо карал шкодата, те се возили. След няколко дни в “Пиринско дело” излязъл репортаж за най-малкия шофьор в България, със снимка. След репортажа поканили Христо на 9-ти септември на манифестацията в София. И там с група ученици се срещнал с Георги Димитров, който го погалил по главата.
Семейството му се върнало във Варна, минали години. Понеже за кратко Христо ходел с дъщерята на кварталния милиционер, представителят на властта му давал лоша характеристика. Христо мечтаел да тръгне по света и като свършил войниклъка, започнал работа като шофьор в ДАП-а (Държавно автомобилно предприятие - в онова време с такова съкращение се наричат автопарковете из страната). Целта му била оттам да се прехвърли в току-що създадената фирма “Тексим”, да стане тираджия. Повечето му приятели успели, но той с характеристиките за “нездрав елемент”, бил отрязан.
“Рекох си - щом не ме пускат, няма как, ще бягам. Иначе с политика не съм се занимавал и не съм се интересувал. Някой сега се изкарват големи жертви на комунизма, как бягали от режима и т. н. Аз избягах от чист авантюризъм.”(смее се)

Христо Чашката. Снимка: Иван Бакалов

Рискът при бягство през граница в ония години няма нищо общо със сегашната нелегална емиграция из Европа. Тогава далеч преди браздата са сложени табели “Държавна граница”, “Стреля се без предупреждение!” и др. И се стреля наистина.
Желязната завеса огражда България от юг. Там са вражеските натовски държави. Там са и американските цигари, и капитализмът, който прилича на мушмула -  колкото повече загнива, толкова става по-сладък, според тогавашните вицове.
Бегълците са обявявани за “изменници на родината”, врагове на “социалистическия строй”, смятат се за престъпници и получават големи присъди. Ако те хванат, иди обяснявай, че бягаш, защото предпочиташ “Пежо” и уиски пред “Москвич” и гроздова. Ако не те гръмнат на място, току-виж те обявят за “агент на империализма, диверсант и провокатор” и те тикнат на още по-строг режим да гниеш по затворите.

Първо бягство, 1963 г.

“Тогава бягах с един Васко - Васил Томов, той вече не е жив. Опитахме се да минем в Турция близо до Ивайловград, там, където се събират трите граници. Васко имаше някакви роднини в Турско - в Текирдаг, и се надявахме първо да идем при тях. Да ме питаш до кое село стигнахме  - не знам. Тогава нарочно махаха табелите на селата близо до границата. Някои изобщо ги нямаше на картата. И карта не можеше лесно да си намериш. Когато питаш в книжарницата за карта на България,  гледат те с подозрение. Още на 30-ина километра преди границата вече си потенциален беглец - имаше постове, трябваше открит лист. А на местните хора им викаха цивилната гвардия - те пазеха повече от граничарите, видят ли някой непознат, веднага го издават.


Беше зима. С Васко взехме влака от Пловдив и стигнахме до последната гара, на която можеше да се слезе без открит лист - село  Подкова. След това тръгнахме пеш. Денем спиш в храстите, нощем се движиш напред. Вървяхме в посока някъде край Ивайловград.
Някой обаче ни забелязал и те тръгнали да ни гонят с кучета. Намериха ни още преди да доближим до границата. Завързаха ни ръцете и ни поведоха от застава на застава да ни показват на граничарите. Където ни заведат и започваха да ни бият, за да се озлобяват по-младите войници.
Съдиха ни първо в Хасково, а после в София, защото Васко носеше един пистолет барабанлия с три патрона и все ни разпитваха дали не сме шпиони. Мен ме осъдиха на 3 години, а Васко - на 3 и половина заради пистолета. Пратиха ме във Варненския затвор, но на следващата година имаше юбилей - 1944-1964 - 20 години народна власт. Дадоха амнистия. Излязох и пак почнах работа в ДАП-а като шофьор. В клон “таксита” работеше и Кольо - Николай Василев. Тогава се запознахме и решихме да бягаме заедно. Кольо сега живее в Германия, в Нюрнберг. През 2002 г.  ходих при него да работя, седях половин година…”

Второ бягство, 1965 г.

Христо Чашката и Кольо този път решават да атакуват сръбската граница. Югославия по онова време става почти западна държава. Лидерът й Йосип Броз Тито е типичен балкански диктатор. Макар и комунист, започва да се  заиграва със Запада, обръща гръб на социалистическите страни, говори за “Третия път” - идеи, които правоверните комунисти от Източния блок смятат за опортюнистични. Югославяните полека-лека тръгват свободно по света, за разлика от социалистическия човек, ограден с изходни визи и кльонове бодлива тел. В Загреб, Любляна и Белград започва производство на западни стоки по лиценз - шоколади, дрехи, техника. Съседските отношения са хладни, сръбска пропаганда работи срещу България, особено в Македония.

Чашката и Кольо си купуват на черно югославски динари, проучват от познати в кой район точно да пресекат границата, къде оттатък да вземат влак до Белгард и оттам - автобус до италианската граница. Христо си спомня, че дори взел схема за преминаването на границата от някакъв софиянец, с когото се запознал в затвора.
Този път тръгват през лятото.
“Рано сутринта се нахакахме с коняк и взехме билети за самолета до София. Носехме само по 2-3 кутии цигари и пари. Още не бяхме изтрезнели, когато отидохме на площад “Александър Невски”, спомня си Чашката.
По онова време от площада покрай храма тръгват таксита и някои автобуси. Намират още двама пътници и с такси тръгват за Видин. Комунистическите цени са такива, че на четирима души с такси пътуването им излиза почти колкото с влак. Христо си припомня тарифа от 0,16 ст. на километър, което прави около 32 лв. до Видин - по 8 лв. на човек.
За да не ги заподозрат, Кольо и Христо ходят облечени със сиви куртки и фуражки, каквато е била тогава униформата на таксиметровите шофьори. Ако ги спре някой милиционер или граничар, имат и алиби -  Кольо ще казва, че отива със свой приятел да иска за булка  сервитьорката Цеца от варненския ресторант “Манастирска изба”. По това време тя действително е в отпуска и е при родителите си в белоградчишкото погранично село Подгоре.  Таксито ги оставя на разколона към Подгоре и двамата тръгват пеша натам. Мръква се. Едва към полунощ двамата “таксиджии” успяват да намерят къщата на Цеца и тропат на вратата. Тя се показва и като ги вижда, им шепне ядосано: “Махайте се веднага оттука. Аз съм си дошла да се сгодявам, утре ще идват да ме искат за булка, а вие ме посрамихте! Цялото село вече ме мисли за курва”, нарежда момата и им тръшва вратата. Двамата намират копа сено и преспиват там. Крият се през целия ден и щом мръква, поемат към границата.
Там също дебнат още едно денонощие, за да посвикнат с района и на следващата нощ пресичат границата между селата Подгоре и Раковица. Срещу тях в Сърбия е с. Мали Извор. Христо помни в детайли всяко име и всяко разстояние в километри. Успяват да минат невредими. Осъмват в Сърбия край селото, останали без цигари. Излизат на шосето и тръгват пеш, като по пътя събират фасове от земята и палят по цигара. Дрехите им са започнали да се прокъсват. Двамата са гладни, мръсни и с тридневни бради. В такъв вид пристигат в сръбското градче Княжевац.
Там Кольо се отпуска от успешното бягство през границата и като виждат една кръчмица вика: “Имаме динари, айде да седнем тука”. Седнали, поръчали си ядене, пиене и цигари. Появил се малък цигански оркестър - цигулка, тъпан и кларинет. Христо и Кольо се поразгърдили, ядат, пият, циганите им свирят сръбско “на уше”, двамата бегълци започват да черпят другите клиенти. “По едно време Кольо пак се сети за Цеца и започна да плаче за изгубената любов. Общо изпихме две шишета ракия и чак тогава дойдоха да ни задържат. Много ясно, че някой ни беше издал”, въздиша Христо. Още през нощта ги връщат в България. По пътя двамата се молят на сърбите да ги пуснат, защото ги чака и бой, и затвор, но ония мълчат. Предават ги на българските власти. Тъй като Христо бяга за втори път вече се смята за рецидивист и  е осъден на 4,5 години. Кольо - на 1 година.

В затвора

Христо първо лежи във Врачанския затвор. После е преместен във Варненския. “Минаха около 2 години и във Врачанския се срещнах с оня генерал от преврата срещу Тодор Живков - бай Цвятко! Цвятко Анев. Той беше на много строг режим. Тайно му оставяхме в шкафчето салами и това-онова. А пък във Варненския се запознах с Ганчо от Девня. И той беше в затвора за бягство. Прякорът му беше Ганчо Бургията, защото преди казармата започнал работа като стругар в Девня. Отхвърчала една стружка и му наранила лявото око. С още един се бяха опитали да преплуват Дунава край Тутракан към Румъния. В тая посока по-трудно се бягаше, защото докато минеш през цяла Румъния до Сърбия, все някой ще те надуши и предаде, защото езикът им е различен, а ти и да си във влак, и в рейс, не може все да седиш и да мълчиш. После сам трябва да търсиш място и да минеш в Сърбия, без да те усетят…”
Кольо си излежава пръв присъдата и успява да избяга пак през сръбската граница. Установява се в Швейцария, докато Христо Чашката е още в затвора.
“Намалиха ми с една година присъдата, от работата още смъкнаха. Излязох след 2 години и 3-4 месеца”, казва Христо. Започва работа като шофьор в “Булгарплод”- Варна. Там винаги се търсят хора, особено през лятото, когато се пълнят крурортите “Дружба”, Златни пясъци”, “Албена”… Въпреки че е бивш затворник на втората година му дават орден като ударник за преизпълнение на нормата.
Един февруарски ден на 1971 г. при Христо във Варна се появява Кольо - цял-целеничък, ухилен. Влязъл нелегално през границата заедно с една швейцарка, с която се направили на женени. Нея оставил в Габрово при роднините си, а той дошъл до Варна. Искал да събере неколцина приятели и да ги преведе оттатък. Вечерта в къщичката на Христо се събират няколко души и се напиват. През нощта ги огражда кордон от милиция.
“Жената на Кольовия приятел Людмил ни издаде” - смята Чашката. - Като ни извеждаха, видях, че милиционерите са били поне 50 души. Запалили прожектори, насочили автомати и викаха:”Предай се!”
Седмичникът в. “Поглед”, който е издание на Съюза на българските журналисти и по онова време не се смята за толкова казионен, след месец пуска статия за тази случка. В стилистиката на времето - как родната милиция е разкрила заговор на изменници на родината, единият от тях бил въоръжен, пристигнал от Швейцария, за да организира у нас диверсантски група и прочее.
Христо казва: “Кольо си носеше един счупен чешки пистолет, за тарикатлък. Какъв ли страх са брали 50 души милиция с автомати и пистолети от счупения пистолет на Кольо? Един път да ми провърви с мойто пиянство - вече се бях напил и спях с глава върху масата. Милицията така ме свари. Събудиха ме и ме повлякоха да ме разпитват. Аз обаче не признавах за никакво организиране на бягство. Събрахме се да се видим, казвам им. Не можаха да докажат нищо и ме оставиха.”
Кольо е тикнат в затвора, този път за повече. Приятелката му швейцарка (”Марта Оберлих се казваше” - подчертава Христо), също е осъдена и лежи в български затвор 5-6 месеца. След като излиза от затвора Кольо пак избягва и досега живее в Германия. А Марта Оберлих по-късно се омъжва за друг българин. “Която швейцарка веднъж е била с българин, после пак търси…”, казва Христо.

Източник:e-vestnik.bg
Оригинално заглавие:Как емигрирахме при социализма 1. - Щом не ме пускат, ще бягам
Автори:Иван Бакалов, Цветан Гемишев.

Научете повече

Изходът на руско-турската война, донесла свободата на родината, бе решен на 23 август 1877 на легендарния връх Шипка

Малцина знаят обаче защо руското командване е било изненадано от присъствието на армията на Сюлейман паша в Южна България.
В началото на бойните действия тя се намира в Албания - но е била превозена оттам с английски кораби по нареждане на английския премиер Бенджамин д'Израели.
Именно армията на Сюлейман паша (всъщност, истинското му име е Соломон Леви и е завършил Сорбоната) извършва най-голямото клане на българи в историята - старозагорското, където са зверски избити 15 хиляди българи. Именно след това Сюлейман паша се насочва към Шипка, където бива спрян от опълченците и руските части...

На 23 август 1877 г. е решителният бой на връх Шипка по време на Руско-турската война, която ние, българите, с основание наричаме Освободителна. Битката, в която главни действащи лица са българските опълченци, спасява войната, а оттам и цяла България.В началото на месец август настъпателният устрем на руската армия е спрян по всички направления. В новата обстановка от особено значение за Главното командване на руската армия е задържането на овладените старопланински проходи.
В изпълнение на тази задача е отделена специална група войски, т.нар. Балкански отряд, под командването на ген.-лейт. Ф. Ф. Радецки. Фронтовата линия е дълга (над 120 км), не е известно и мястото, което ще бъде атакувано от армията на Сюлейман паша. Затова на проходите са оставени малки отряди, които да поемат първия удар на противниковите части и да ги задържат на всяка цена до пристигането на основния резерв на отряда.

За отбраната на Шипка е определен малоброен отряд под командването на ген.-майор Н. Г. Столетов /5 500 души/. Първоначално в състава му влизат 36. пехотен Орловски полк, 1., 2., 3., 4. и 5. опълченски дружини, три конни сотни, пионерен взвод и артилерия от 27 оръдия. Армията, командвана от Сюлейман паша наброява 27 000 души и 48 оръдия /без резервите/. С това числено превъзходство трябва най-напред да се сломи духа на руско-българския отряд, да бъде унищожен в неравностойна битка и в крайна сметка да се осъществи преминаване в Северна България, където се намират други турски армии.

Позициите на защитниците на Шипка са обхванати от противниковите части във вид на подкова. Една страховита подкова, заплашваща да се превърне в огнен обръч, прекъсващ единствения свободен път, водещ към Габрово. Така съдбата не само на прохода, но и на войната, се оказва в ръцете на малкия отряд руски войници, български опълченци и техните командири.

Боевете за Шипка, останали в историята с името Шипченска епопея, започват на 21 август 1877г. През изминалата нощ на проведения военен съвет ген. Столетов произнася следните емоционални, но и уверени думи: „До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем”.

През този ден предната отбранителна линия на защитниците, разположена по стръмните склонове на връх Свети Никола (днес връх Шипка) и Орлово гнездо, се оказва мястото, което е атакувано ожесточено през целия ден от турската армия. Командир на тази позиция е флигел – адютант полк. граф М. П. Толстой, командир на трета бригада от Българското опълчение.

Руските войници и българските опълченци отблъскват противника със залпове, камъни и ръкопашни схватки. Опълченецът от 1. дружина Леон Крудов прехваща смело турска граната и я хвърля обратно към настъпващите, артилеристът подпоручик Киснемски използва турски трофеи и изработва фугаси, ранените отказват да отидат в лазарета, получават най-необходимата медицинска помощ и отново се връщат в строя.

В разгара на боя на позициите пристига 35. пехотен Брянски полк. Орловци, брянци и опълченци – те са героите на този първи ден, те поставят началото на последвалите героични страници от славната отбрана на прохода.

След прегрупирането на турските сили на 22 август, през следващия ден - 23 август Сюлейман паша започва мащабна офанзива, целяща да увенчае с успех неговото намерение да обхване шипченския отряд от три страни – запад, юг и изток и да прекъсне връзката му с Габрово. Той е така сигурен в своята победа, че предната вечер изпраща следното донесение до султана: „Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ни. Ако тая нощ противникът не се опита да избяга, то утре сутринта ще подновя атаките и, надявам се, ще го смачкам”.

През този ден ударните атаки на противника са насочени срещу Главната руска позиция, включваща височините Шипка, Централна и Волинска.

Към 14 часа конница черкези напада главната позиция в тил, но е отблъсната. В този особено критичен момент командирът на 35. пехотен Брянски полк полк. А. О. Липински повежда в атака 150 войници, които изтласкват успешно нападателите. От позициите на 2. и 3. опълченски дружини с командири майор Куртянов и майор Чиляев се чуват песни и викове „ура”. Преди мигове майор Чиляев се е обърнал към опълченците със следните думи: „Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни. Път за отстъпление няма. Ще се държим, докато дойде помощ, а ако не успее да дойде, ние всички ще положим кости за освобождението на България”.

В спомените си подпоручик Стефан Кисов, командир на 1. рота в 3. опълченска дружина, описва тези часове по следния начин: „Атаките не свършват, те стават все по-чести и ожесточени.Сред нашите редици се чуваха гласове: „Блъскайте, бийте, юнаци! Да умрем, както са умирали нашите прадеди”.

Константин Везенков, лекар в Опълчението, виждайки група войници, останали без командири след една от поредните мощни атаки на противника, напуска временно превързочния пункт и повежда бойците към оголения участък на позицията. По-късно през деня д-р Везенков не се поколебава сам на кон да премине по непрекъснато обстрелваното трасе и да занесе на ген. Столетов писмото за приближаването на 4. стрелкова бригада към прохода.

Драматизмът на нестихващите боеве ражда много случаи, които днес приемаме за подвизи, но тогава се смятат за нещо естествено. Такъв е случаят с Николай Караев – Дудар, ординарец на полк. княз Вяземски, командир на 2. бригада от Българското опълчение. Той участва във взривяването на фугаси, охранява единствения извор за вода на Шипка и помага при спасяването на ранения полк. Вяземски.

На Орлово гнездо рамо до рамо се сражават руският войник Никифор Миколенко и българският опълченец Димитър Цветков. По време на една от ожесточените турски атаки срещу тази позиция опълченецът защитава с тялото си своя другар и пада тежко ранен. В знак на признателност към спасителя си руският войник узаконява името „Болгарев”, което прибавя към своята фамилия.

Към 5 часа след обед в окопите на Шипченската позиция има повече убити и ранени, отколкото здрави и годни за битка войници и опълченци. Но те знаят – път за отстъпление няма, има само борба на живот и смърт.

В тези тежки за отбраната на прохода часове пристига дългоочакваната помощ – първите бойци от 16. стрелкови батальон на 4. стрелкова бригада. С тяхна помощ турските войници, вече проникнали на пътя за Габрово, окончателно са отблъснати и върнати на старите им позиции.

Отстояването на прохода и през следващите три дни с пристигналите подкрепления показва на противника категорично, че трябва да изостави първоначалния замисъл за успешна обсада на шипченските позиции и настъпление в Северна България. Изходът на войната, е решен на Шипка. На чуждестранните кореспонденти, посетили Шипченския проход след шестдневните августовски боеве, ген. Радецки заявява: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното българско опълчение, които, когато нямаха боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни”.

Днес на Шипка има надпис: „Тук изгря свободата на България“. /blitz.bg/

Научете повече