Проклятие е в основата на смъртта и не само Людмила е била застигната от него

И до днес смъртта на Людмила Живкова остава обгърната в мистерия. Истината за нея все още не е разкрита и едва ли някога ще излезе наяве. Но за сметка на това постоянно излизат нови разкрития.



Последните разкрития около смъртта на Людмила Живкова са свързани с мисията й в Странджа, пише Блиц, позовавайки се на „Флагман“. В основата на всичко това е една иманярска карта. Версии за това как тя е попаднала в ръцете на Людмила Живкова са противоречиви.

Според една от тях картата попаднала първо в ръцете на Кръстю Мутафчиев, който е бил един от съветниците на Людмила Живкова. Двамата потърсили помощ от Ванга за разчитането на картата.



Според друга версия Людмила Живкова осъществила контакт с представител на английски тайни служби по време на специализацията си в Оксфорд. Той сподели с нея, че в Странджа са сканирани свръх сили.

Каквато и да е истина, факт е че Людмила Живкова е разчитала на Ванга за разплитането на мистерията. Пророчицата споделила с нея, че в Странджа има гробница на богиня Бастет. Тя е била от тракийски произход. Но попаднала в Египет и пожелала да бъде погребана на родна земя.



Ванга посочила точното място на гробницата и споделила с Людмила Живкова пътя до там. Според пророчицата камиони злато са заровени на дълбочина от 6 метра.

Гробницата съществува от 8 век преди Христа. Но тя е била засипана с тонове камъни и скали. Ванга била категорична, че те не трябва да се взривяват.Но Людмила Живкова не се вслушала в препоръката й наредила да се взриви огромен камък, водещ до нещо като подземна мина. Малко след това тя почина внезапно. Същата участ са имали и други участници в акцията, която по онова време се провела под пълна секретност.

Тодор Живков лъжел, че е юрист по образование

Тодор Живков едвам е завършил средното си образование! При това чак на 31 години! Приживе бившият първи многократно се е опитвал да се изкара по-учен, отколкото всъщност е бил, и неведнъж е изтъквал, че е завършил право. А истината е, че той едва е успял да вземе диплома за средно образование, при това много по-късно, отколкото е по-принцип.

Тодор Живков
Тодор Живков
През 1938 година бъдещата му съпруга Мара Малеева – докторка по професия, недоволства, че мъжът й няма дори тапия за средно. Настоява Живков да не я срами – да се запише в гимназия и да завърши образованието си.да се яви на зрелостен изпит, защото има нередности в документите му. По същата причина няколко месеца по-късно бъдещият Първи е отрязан и от поправителната сесия.

Едва през 1942 г., когато Живков вече е на 31 г., той все пак успява да се сдобие със заветната тапия за средно образование. Дипломата му е издадена от софийската Трета мъжка гимназия на 12 юни. Странното е, че тази дата се пада Петровден, официално неработен преди 9 септември, разказва Недев. Затова мнозина се чудят дали документът за завършено средно образование не е издаден по втория начин. Защото трудно някой държавен чиновник ще се юрне да вади диплома на Живков в празник.Според приближените на Живков съществуват сериозни подозрения, че за зрелостното си свидетелство той е получил помощ от легендарния шеф на тогавашната тайна полиция Никола Гешев. Топ ченгето, от което на комунистите в царска България им се изправят косите, чат-пат върши подобни услуги на най-качествените си информатори. Така че не е изключено Гешев да се е обадил в школото и набързо да е уредил средното образование на Живков. За бившия Първи открай време се мълви, че е бил агент на знаменития полицейски началник, предават от Bgdnes.bg.

Знаете ли, че сградите са абсолютно като хората? Те се раждат, живеят, а все някога им се налага да умрат. И често се случва да видим стара снимка на някое кътче в града ни и веднага в нас нахлуват спомените – къде сме били, какво сме правили, какво е било...Днес ще ви покажем,как е изглеждал центъра на Стара Загора през 70-те в 5  уникални снимки
Снимка от хотел "Верея" На заден план,"Пионерският дом"


Улица "Георги Колев" -Детска педагогическа стая

Започва строежа  на общината.Дете играе в руините  на вече съборените къщи.
На това място днес е площада пред общината 
На това място днес е офисът на М-ТЕЛ

Синът на обущар от Попово стана най-добрият ни кинооператор

Казват, че в него били влюбени всички български кинозвезди. Или поне са му се възхищавали. Женил се е само веднъж. За актрисата Мария Русалиева, но, както тя твърди, никога не са преспивали като мъж и жена. Съпругът не си падал по тези работи. Ако се върнем към приказката за звездите, трябва да кажем, че между многото големи в киното той блестял най-силно. Въпреки че на улицата никой не го познавал. Дори във времето, когато в близо трите хиляди български киносалона рядко е оставало празно място. Защото този човек, подредил най-здравите камъни в темелите на родната филмова история, нито веднъж не е заставал пред камерата. Тя винаги е била в ръцете му. Така се родили „Козият рог” сериалът „Капитан Петко Войвода”, „Вълчицата”. С него са свързани първите филми на режисьорите Рангел Вълчанов, Методи Андонов”, Людмил Кирков и на актьорите Стефан Данаилов, Илка Зафирова, Катя Паскалева. Приживе го обявиха за най-големия оператор в българското кино. Днес неговата камера е в музея на родния му град Попово. И няма седмица, в която на екрана на някоя от многобройните ни телевизии да не се завърти заснет от него филм.
Димо Коларов си отиде на 23 февруари точно преди двадесет години. Беше на 73. Около две десетилетия преди смъртта му го бе споходила тежка болест, от която няма измъкване. Както пишело в учебниците за нея: Краят винаги е фатален.

„Значи пък ще се жениш”, разтълкувал написаното негов приятел.

През 1970, когато го срещнах, усмивката му беше вече някак си горчива. Акордеонът, с който никога не се бе разделял, стоеше в ъгъла на стаята прашасал. На пода на кухнята беше нахвърлил събрани от строежите парчета от мраморни плочи. Нямаше нито цимент, нито фуги. Играеха лудо при всяко стъпване, но това никак не притесняваше домакина. Той вече бе завещал жилището си на Съюза на артистите и чакаше края. Казваше, че е уморен, че не му се седи повече на земята и е време да си ходи. Животът му, една километрична лента, търкаляше  последните си кадри. Назад бе останал празникът, 26-те игрални филма и 3-те телевизионни сериала. Тези, за които споменах, че още продължаваме да гледаме с удоволствие.

„Баща ми беше обущар - разказваше тогава бай Димо. - Портмонето му бе винаги скъсано и празно.”

Това означава никакъв шанс да продължи учението си, факт, който не го е притеснявал много, защото според философията му: От човек, който харчи пари наготово, не става нищо. И за да избяга от подобна участ, мете киното и къса билетите преди поредната прожекция в поповския киносалон. Още е юноша, когато избуява първата му голяма житейска дилема: Какъв да стане? Общ работник в цирка или да се посвети на киното, в което е вече влюбен? А може и музикант, понеже доста добре се справя с цигулката и акордеона, дори припечелва по някой лев от бохемите в ресторанта.Доста интересен е пътят на бъдещия оператор до Прага. От продъненото си портмоне бащата, който вижда сина си като лекар, вади пари, които му стигат до Белград. Там попада в един вагон с пияни руски войници. Кондукторите са уплашени и до Будапеща не смеят да проверяват билетите. После бебето на една красавица толкова харесва българина, че спира да плаче, а тя му купува билет до Прага.

В столицата на тогавашна Чехословакия нашенците не оставят момчето на улицата, дори го включват в уличните си концерти. Идва изпитът за академията за изящни изкуства. Димо, разбира се, не знае нищо. Господ обаче отново го потупва по рамото: На изпита преводачката му казва: „Ти само говори, не мълчи, аз знам какво да превеждам”. В края изпитващият професор поръчва кафе и казва: Не съм виждал по-подготвен кандидат-студент.

При една от ваканциите Коларов помага на оператора Васил Халиолчев при снемането на филма „Калин орелът”. Той е окрилен от това, което прави. Накрая си тръгва с чисто нов кожух, който бързо продава. Докато следва, го изпращат да снеме филм за планинските спасители. Хижата, в която е настанен, е прекрасна, а красавицата, която се появява в разгара на вечерта, неземна фея. Още повече че решава да седне точно до българския камермен. Това е любов от пръв поглед. Лее се шампанско. В три часа в полунощ те са вече сгодени. Планират медения месец, но булката трябва за малко да прескочи до Италия, където живее, и след няколко дни се връща. И в този момент на неземно щастие зловещата ръка на оберкелнера натиква пред очите на годеника сметката. С парите, които са записани в нея, може да се купи лека кола. Тогава Димо Коларов светкавично тръгва да заснеме уникалните кадри на изгрева. Няма време. Ще изтърве слънцето. След това ще плати. Връща се чак след четири години, за да си вземе дипломата, на която пише „кино и телевизия”.

Началото е с Рангел Вълчанов и филма „Вълчицата”. С Методи Андонов се готвят за снимките на някакъв шпионски филм в чужбина. Тогава им казват: „Докато чакате, идете снемете „Козият рог”, за да се изпълни планът на кинематографията”.Така се раждат шедьоврите. Понякога случайно, но не от случайни хора. Катя Паскалева става звезда за една нощ. Димо Коларов получава награда в Карлови Вари, а професорите му се нахвърлят да го целуват. В Чикаго му дават “Сребърен Хюго” за черно-бяла операторска работа. Тя е толкова престижна, колкото днес е “Оскар”-ът.

Призът е придружен с 30-35 хиляди долара, които неизвестно как се изпаряват и в джоба на наградения не попада нито лев.

„Капитан Петко Войвода” е сензация. Екипът плува във всенародната любов. По градове, села и паланки ги посрещат като герои, кичат ги с цветя, гърми музика, пекат се агнета, които често са реквизит. Добре че след всеки дубъл се появяват нови.

 Накрая Димо Коларов живееше с мизерна пенсия, половината от която отиваше за лекарства. Заради завещания апартамент Съюзът на филмовите дейци му отпускаше месечно някаква сума. И въпреки тъжния край най-добрият български оператор не спираше да повтаря, че е живял прекрасен живот, в който никога не се е разделял с камерата, добрите приятели и акордеона.Режисьорът Рангел Вълчанов: Беше уникално свободен

Бате Димо имаше собствен портрет за света. Душата му кипеше и нямаше нищо общо с житейската проза. До края на живота му думата „пари“ не означаваше нищо, ама нищичко. Той имаше умопомрачителни търговски акции. Една от тях: купи си лека кола, след два месеца я продаде, питат го: „Колко пари струва?“, а той: „Пиленце, аз я взех за десет хиляди, дай четири хиляди, че си е изживяла вече времето“. Взе половин цена. За тези пари си купи мотоциклет. След два-три месеца го продаде на половин цена и накрая си взе от един магазин дванайсет чаршафа. И с това приключи работата. Само за да има веселие! Признавам си, че се опитвах да подражавам на бате Димо и ми беше много мъка, че не мога. Не мога! Той така се е родил... Притежаваше уникално чувство за свобода.

Исак ГОЗЕС Блиц.бг

Все още сънувам, че тичам с децата по старите софийски улици. Губя се в лабиринти от малки вътрешни дворчета, оградени от масивните, вечни, сиви жилищни кооперации. Тези дворчета, целите обрасли с трева и бурени ми се струваха тъй тайнствени, така интересни. С часове ровех край разкъртените стени да открия вкаменелости, идващи от далечни епохи и да се прочуя в цял свят като виден археолог.
Още вкусвам мириса на топъл хляб и козунак, току-що опечени в близката пекарна.
Виждам малките схлупени дюкянчета, притиснати едно до друго по улицата.Те бяха толкова малки,че побираха само един човек – продавача. В едно се продаваха всякакви лъскави копчета, игли, конци, макарички, ширити, дантели. До него – шивача, преметнал метър през шия, усърдно наведен над крачната машина. А като правеше проби, опъваше чаршаф през средата на дюкянчето, пък той самият излизаше на тротоара.

 Клиентът се показваше на улицата с полуготовата дреха и там шивача вземаше пробата. Но аз най-обичах  семкаря. Беше инвалид от войната, с един крак. Седеше на стола си почти неподвижно -нямаше място дори да се обърне, а край него в големи, кръгли стъклени буркани се криеха съкровища: захаросани и солени тиквени семки, фъстъци, бадеми, слънчоглед, захарни петлета и ябълки, ментови пръчици. С неосъзната детска жестокост, ежедневно тормозех нещастния човечец. Покачена на корниза на сградата, в която живеехме с родителите ми и въоръжена с огледало, правех слънчево зайче, което блестеше право в очите на семкаря. А дюкянчето му толкова малко, че няма как да се отмести. Като разбра, че няма да се спаси от мен, сключихме примирие. Той да ми дава семки без пари, и аз - го оставях на спокойствие. Това напълно ме устройваше и цялата тайфа чоплеше безплатно семки.
И до днес чувам тропота по паважа на каруците, тръгнали към Женския пазар сутрин рано-рано препълнени с пресни, току-що откъснати зеленчуци. Цветовете  преливаха, свежест лъхаше от тях..


След малко пристигаше и млекарката с гюмове, тави и легени. Тя щедро гребеше гъстото като сирене мляко от легена и с усмивка, ей така на око сипваше в купата, която протягах към нея. Помня голямата синя чугунена кана с бели цветчета, в която млекарката изливаше още топлото, издоено мляко. Пред много врати хората си оставяха съдовете за мляко и парите под тях и лелята им сипваше. Никой не си и помисляше, че някой може да открадне парите, или млякото, че ще го замърси, или разлее. Интересно, че и бездомни кучета и котки нямаше по улицата. Като се замисля думата „кражба” твърде рядко влизаше в речника на хората тогава. Вратите не се заключваха, или, ако ги заключеха, оставяха ключа  под изтривалката.
Често след училище минавах през пазара. Каква шарения, глъч, суетня.


На тротоара, дебела селянка, клекнала сред  кошници със салати, пресен лук и магданоз, басово приканва купувачите. До нея баба, превита почти на две, с остър като кука нос, мълчаливо излага своите дантели, карета с шевици, покривки. Ако я попиташ нещо, тя лаконично отговаря - ”ето гледай, като ти хареса нещо - купувай!” Отсреща червендалест шоп, накривил весело калпак, шумно потропва с цървули и гръмогласно оповестява: ”Айде, народе, на медените домати, айде, не останаха!” По-нататък весела, гиздав лелка продава едри череши и с две шепи предлага на купувачите да ги опитат.


Месарите си имаха отделни барачки – закрити. До прясното месо, декорирано с връзки лук и китки магданоз гордо гледаха агнешки главички.От ченгелите висяха свински бутове, ярета, зайци, кокошки, патици и пуйки. Цели гроздове наденици и суджуци висяха над главата на купувача. До тях бяха сергиите с риба. Продавачките често се караха шумно, но един ден доставиха истинска радост на тълпата. Двете бяха стиснали по един шаран в ръце и се млатеха, надавайки пронизителни крясъци. Хората се трупаха, мъжете свиркаха и дюдюкаха, всички се тресяха от смях. Боят приключи, двете продавачки се гледаха свирепо, заканваха една на друга и чистеха люспи от шараните в косите си. Какво беше учудването ми, когато на следващия ден ги видях двете да се чукат с халби бира, прегърнати и засмени.
В края на пазара имаше нещо като тепих и там здрави, силни мъже си устройваха турнири по борба. Винаги имаше зяпачи, които залагаха на борците и ги подкрепяха с одобрителни възгласи.


На аз най-обичах да наблюдавам точиларя. Горд и достолепен, сигурен в своя занаят, той сръчно въртеше колелото и сред водопад от искри точеше ножове, мотики, брадви. При него винаги имаше опашка. В края на пазара продаваха живи животни – патици, кокошки и петли в кафези,които страхливо подаваха глави навън и току кукуригаха, пилета и патета, зайци, дори прасета. Те надаваха оглушително квичене, което се чуваше по целия  пазар. Съвсем накрая млади цветарки се усмихваха сред букети и кошници с цветя.


Понякога сред виковете на тичащи деца,лаещи кучета и дрънкане на вериги идваше мечкарят със своята мечка. Тя послушно вървеше след него – тромава, бавна, с наведена глава. Голяма метална брънка минаваше през носа й и при всяко подръпване на стопанина, халката болезнено се впиваше в носа на мечката. Мечкарят изваждаше от торбата си раздрънкана цигулка и фалшиво заскрибуцваше на нея. По даден знак мечката се изправяше на задни лапи и тромаво се покланяше на публиката, която се трупаше наоколо. След това мечкарят й заповядваше да  танцува, да реве, да се търкаля на земята по гръб, а той стъпваше с крак върху нея. После тя пак се покланяше с каскет в устата, който поднасяше към публиката. Хората хвърляха дребни монети и бонбони, смееха се, дразнеха я, а децата я мушкаха с пръчки. Тя не реагираше, гледаше с празен, безжизнен поглед, с едничкото желание да бъде оставена на мира. Кучетата и децата тичаха след нея, хората се разотиваха и ритъмът на пазара отново тръгваше по обичайния си път. Мъчно ми беше за мечката. В очите й имаше толкова тъга..
      Аз все се заплесвах в тази весела, пъстра, забързана, викаща, караща се, смееща се тълпа, а трябваше да се прибирам, да седна пред омразното ми пиано и да свиря по двадесет пъти всяка гама. Е, пианистка от мен не излезе, но ми остана любовта към класическата музика. И до днес почти не мога да възприема друга. Тази любов се подхранваше и от баща ми – с плътния си мощен тенор, той прочувствено пееше арии и канцонети. По звучене, гласът му напомняше Джили –големия италиански тенор.


        Винаги ще е пред очите ми малката ни стаичка, в която живеехме с майка и татко. Беше така наблъскана с мебели, че едва се разминавахме. Централно място заемаха пианото, бюрото и библиотеката с безброй книги. Имахме радио – черна, малка „Тесла” и телефон – почти единствен в квартала. Това ме правеше много горда. В три и половина след обяд, децата идваха да слушаме „Радиовести”- първото за времето си рекламно-музикално предаване. Нашите работеха и аз  правех какви ли не лудории.
        От прозореца на стаята ни, който гледаше към улица „Цар Симеон”, скачах на корниза на сградата и с интерес наблюдавах потока от хора и каруци. А какви бели правех. Домъквах до корниза кофа с вода и я изливах върху главата на някой нещастен минувач, след което бързо се вмъквах през прозореца у дома и чинно сядах пред бюрото с перодръжка в ръка. Когато разяреният, мокър човек нахлуеше със старата ни хазайка при мен, тя, както винаги ме защитаваше - ”Не може това добро дете да е постъпило тъй лошо! Объркали сте се!”. При което аз поглеждах невинно и обяснявах, че поне от час не съм мърдала от бюрото и си пиша домашните и, че преди малко свирих на пианото, нали мамо Мия?” Мама Мия - така наричах добрата ни хазайка, която се отнасяше към мен като майка.


Винаги, очаквах с  вълнение вечерите, в които ходехме с майка и татко на театър или опера. Обожавах обстановката, декорите, костюмите на артистите. Не винаги  разбирах всичко, но майка търпеливо отговаряше дори и на най-глупавите ми въпроси. Спомням си, че първата опера, която гледах бе ”Риголето” и плаках неудържимо за Джилда. Мислех, че са убили наистина певицата, защото тя не се поклони след края на операта.
         Хобито на баща ми беше риболовът и той често ни мъкнеше с майка ми по блата, реки и язовири. Рибата в нашето семейство беше на голяма почит. Често се отбивахме в халите. Рибата се продаваше в задната част срещу Синагогата. Такова изобилие от риба и морски дарове днес не може да се види в нито един  хипермаркет у нас. Камари от миди, стриди, раци, змиорки, омари, океански и сладководни риби, дори и октоподи. И всичко това на смешно ниски цени. Рибата беше най-евтиния хранителен продукт.


           А вечер, когато тримата се събирахме около масата за вечеря, беше тъй ведро, тъй весело. Майка и татко си разказваха как е минал денят им, питаха и мен за училище, за пианото. От малката „Тесла” се носеше лека оперна музика, майка слагаше пълна купа с прясна салата, а татко големи парчета топла, пържена риба.
Заспивах под напевния глас на майка ми, която четеше коректури, а татко следеше и коригираше стиловите и граматически грешки, после обратно и сънят ме отнасяше далеко, далеко….
Сега, толкова години оттогава, преминала през бурите, мъките и радостите на живота, тези детски незабравими години ми светят и напътстват като маяк.

Марина ДИМИТРОВА Наборе.бг

"Какво смешно казах? Кажи ни, да се посмеем всички"

"Двойката в дневника засега ти я пиша само с молив"

"Утре - с родителите!"

"Счупеното се плаща в троен размер"

"Кой ще отговори? Гора от ръце..."

"Ако си толкова умен, ела на мойто място и преподай урока, а аз ще седна на твойто място и ще се кикотя"

"Някой ден ще си забравиш и главата у вас"

Кафето отдавна е станало част от ежедневието ни. Събуждаме се с него, започваме работния си ден с него, сядаме на приказка с приятели – пак с него. Само не си мислете обаче, че това се случва сега, а нашите дядовци и баби са пили само боза. Няма такова нещо. И тогава хората са се наслаждавали на удоволствието от тази ароматна напитка, а пловдивските майстори на кафе са превърнали приготвянето му в истински ритуал. Наслада за окото и небцето…

За едни такива майстори ще стане дума сега. Историята е описана в първата част на книгата „Запомнете Пловдив” на пловдивския журналист и писател Евгений Тодоров. В нея се разказва за чалъмите при приготвянето на кафе на Джумаята и – така, за подсоляване – за прословутите двама семкаджии, пак на Джумаята. Да посръбнем кафе и да почоплим семки по пловдивски…

На ъгъла с „Отец Паисий” имаше малка, но много оживена сладкарничка. Вляво от сладкарницата пък беше прочутият магазин за кафе, известен като „Камилата”.

Емил Малчаджян – внук на последния собственик:

Дядо беше доста закачлив човек с чувство за хумор. В магазина имаше една картонена палма, един ден дядо купил фурми и ги налепил по картона. Минала някаква учителка и го попитала дали може да доведе децата, за да видят истинска палма с фурми. Дядо се усмихнал на наивната учителка, но не разкрил измамата.

Печеше си кафето вкъщи – на Гроздовия пазар. Имаше и един работник, който въртеше долапа. Докато кафето се изкара, трябва непрекъснато да се бърка със специална лопата, защото рискът да изгори е много голям. И се пръска много леко с вода. Тогава се внасяше предимно сурово бразилско кафе "Сантос" и дядо ми го печеше за цяла Южна България. След това се появи и виетнамското кафе, което миришеше неприятно. После дойде индийското кафе и най-накрая от Стара Загора пристигна един камион никарагуанско кафе, което беше много хубаво и приличаше на колумбийското.

Едно време са правили и чукано кафе. В дървен съд дни наред са го счуквали и съм чувал, че то е било и най-скъпо. Дядо ми беше от потомствен род кафеджии, роден е в София, а неговият баща – бай Хугас, е имал кафене с 40 маси на мястото на ЦУМ, където са ходели Яворов и Гоце Делчев. А най-качественото кафе е диворастящо от областта Харарат в Етиопия. Когато дядо ми почина през 1979-а, аз трябваше да пусна машините, тъй като имаше поръчки от много места. И ми беше доста трудно...

Като стана дума за кафе, да кажем няколко думи и за приготвянето му. Тайната я издаде един друг арменец – също потомък на стари кафеджии, не сме записали името му:

„Магазинът за кафе на баща ми и на чичо Вартан се наричаше „Бразилия”. Родът ни е от турска Армения. Всички от този род са се занимавали с търговия на кафе. На турски се е казвало "Курукайфеджии". "Куру" значи сухо кафе. В Пловдив видовете кафе бяха два вида: "а ла турка" и "а ла франга". Първото се сервираше с чаша без дръжка, а второто – в чашка с дръжчица. На турски се казваше "филджан". За да стане каймак, се слагаше сода бикарбонат. Всички, които идваха да купуват кафе от татко и от чичо Вартан, идваха дори и от София, купуваха и сода. Содата беше в малки дървени качета със станиол. А той им даваше "интифа" – с други думи, съветваше ги как да приготвят кафето, колко време да го варят и т.н. На един килограм кафе се слагаше 5 г сода. Кафеджиите, които правеха кафето, го бъркаха с дървена пръчка, не с метална. Правеше се на пясък и джезвето се заравяше почти до половината, за да може да се загрее от всички страни. След изпичането на кафето не бива веднага да се мели, защото трябва да е хрупкаво. Кафето най-напред трябваше да добие цвят и след това се бъркаше с малко вода, за да се забави процесът на печенето. А чичо Вартан беше един от най-прекрасните хора, когото всички обичаха...”

Има и коренно противоположни кафеджийски техники.

Ася Яламова обаче ни написа от Америка, че дядо й Юзеир побеснявал, като видел някой да слага сода в кафето. Неговият секрет бил в добавката на две-три зрънца морска сол, и то в сублимния момент. А кога е бил този момент – само кафеджията знаел.

А сега – солените спомени.

Народната памет е запомнила и образите на поне двама семкаджии от Джумаята.

Ето как ги описва Ангел Илиев, чието детство е минало на Джумаята:

„Имаше един дебел семкаджия, известен като бай Пешо, пред шкембеджийницата, а срещу сладкарница “Назъм Хикмет” стоеше баба Семка – тя беше още по-дебела. И тоя бай Пешо Дебелия си държеше семките долу, при банката до стълбите. Един ден слизаме ние с моя приятел – Гошо Скарабела, лека му пръст, да крадем семки. Един път, втори път и най-накрая оня ни усети и като ни хвана, остави една кофа със семки и още една друга до нея празна. “Сядайте – вика – и почвайте да чоплите.” Сядаме ние, чоплим и ревем...”

Автор: Мария Владова TrafficNews.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив