Чудите се дали е възможно няколко жени да бъдат толкова зли? Често обръщаме повече внимание на мъжете в това отношение, но има и жени, които спокойно можем да добавим в тази класация. Вижте 5 от тях.

1. Ирма Грезе


Ирма Грезе е работник в нацистките концентрационни лагери Равенсбрук и Аушвиц, както и пазач в женското отделение на Берген-Белзен. Обвинена е в престъпления срещу човечеството и осъдена на смърт. Обожава мъченията посредством ужасно болезнени методи, винаги носи тежки ботуши и носи пистолет за различните си нужди. Екзекутирана на 22 години, Грезе е най-младата жена, наказана с убийство от английския закон през 20 век. Заради своите действия получава прякорите „звярът на Белзен„, „красивият звяр“ и „хиената на Аушвиц„.

2. Майра Хиндли


Родена през 1942 година, Майра Хиндли е серийна убийца. Заедно с приятеля си Иън Брейди извършва изнасилвания и убийства върху 5 невръстни деца. Тези двамата са отговорни за отвличане, сексуален тормоз, измъчване и убийство на три деца под 12 години и двама тийнейджъри. Доведеният брат на Хиндли я предава на полицията. Тя твърди, че е невинна за всички убийства, но съдията решава, че е и й дава доживотна присъда. Не е освободена никога и умира в затвора през 2002 година.

3. Изабела Кастилска


Родена през 1451 година и починала 1504, Изабела е католическа кралица на Кастилия и Леон. Тя и съпругът й Фердинанд II носят стабилност на кралствата. Изабела и Фердинанд завършват испанската реконкиста, която определя изгнание или убийство на мюсюлманите и евреите, и финансират пътуването на Христофор Колумб през 1492 до „Новият свят“.

4. Бевърли Алит


„Ангелът на смъртта“ Бевърли Алит е английска серийна убийца и една от 10-те най-зли жени на всички времена. Обвинена е в убийството на 4 деца, опит за убийство на 3 други и причиняване на ужасни болки на 6 деца. Престъпленията са извършени за период от 59 дни между февруари и април 1991 година в детското отделение на болницата „Грантам и Кестивън“ в Линкълншир, където е назначена като медицинска сестра. Тя поставя огромни дози инсулин на най-малко две жертви, а в друга жертва е открит въздушен балон, но полицията не може да открие първопричината за появата му. През май 1993 година тя получава 13 доживотни присъди. Съдията й казва, че е представлява толкова „сериозна опасност“ за околните, че едва ли някога ще бъде освободена.

5. Елизабет Батори


Родена през 1560 година, Елизабет Батори е графиня от благородно кралско семейство в Унгария. Говори се, че е серийна убийца с най-много жертви от всички жени в историята. Известна е с убийствата на млади момичета чрез побой, изгаряне, осакатяване и други. Тя е под домашен арест, но никога не е осъждана, заради статута си!

Една от емблемите на Народната република беше задължителната казарма. Някои войници караха по 24-месечна военна слуба + три месеца задръжка, като и до момента се спори доколко от това имаше някаква полза и доколко беше загуба на време.

Колкото и да се спори, казармата е свързана с всичките спомени, без значение добри или лоши. Един такъв спомен е списъкът, на който бяха изписани всичките необходими неща, които новобранецът трябва да носи със себе си.

Ето как изглеждаше въпросният списък:


Карикатури за Тодор Живков преди 10 ноември 1989 г. се появяваха само с благословията на ЦК

Малцина помнят, че навремето “Стършел” беше издание на ЦК на БКП. Още по-малко пък знаят, че днес той е единственият оцелял сатиричен вестник в бившите соцстрани. Всички други загинаха - “Дикобраз”, “Крокодил”, “Карузела”, “Шпилки”... Последен падна македонският “Остен”. Петима пишещи и един карикатурист - това е днес личният състав на легендарното издание. Тук всички работещи оцеляват на инат, с ниски заплати и хонорари, но с идеята, че дължат много на знаменитите си предшественици. През различни времена в редакцията са се подвизавали Валери Петров, Христо Ганев, Борис Ангелушев, Богомил Райнов, Христо Пелитев, Ясен Антов, Орлин Орлинов, Челкаш, Карандаш, Черемухин и кой ли не още, а списъкът на онези, които редовно са се навъртали, няма край - Радой Ралин, Марко Ганчев, Георги Мишев, Георги Константинов, Георги Данаилов... “Любимото ми време е есента, когато хората идват в редакцията да се абонират”, казва носталгично един от петимата пишещи, Румен Белчев, имайки предвид остатъците от старата интелигенция. “Хубавото е, че идват и млади хора.”
До 1988 г. главен редактор е Христо Пелитев, който отнася големите шамари горе.  
               
Христо ходеше да го бият в ЦК

спомнят си стари “стършели”. - Връщаше се целият червен и кой знае защо, говореше на лампата, защото беше убеден, че там е подслушвателната уредба. Когато правеха ремонта, откачиха лампата и видяхме, че я нямаше там.” След него кормилото поема Орлин Орлинов. Описват го като добър човек с мустаци. Задържа се 2-3 месеца. “Накрая, с ентусиазма на 10-ти ноември, го изгонихме тържествено.” След разправия с ЦК за съдбата на вестника на руля застават Йордан Попов, който е жив и здрав и продължава да работи, и Ясен Антов.
По времето на късния социализъм “Стършел” минава за доста авторитетно издание, единственото място за конкретна критика, която е разрешена. Смятат ги за опозиция. Когато през 1989 г. Франсоа Митеран закусва с български дисиденти, в редакцията пристига един от френските телевизионни екипи, които го съпровождат, за да снима опозиционния вестник. “Бяха жестоко изненадани, когато разбраха чие издание сме”, спомня си със смях един от “стършелите”.
От старата школа особено
             
ярки следи оставя Дамян Бегунов

известен в гилдията като отец Бегунов, който има в актива си Духовната семинария, Художествената академия, Учителския институт, и посвещава 30 години от живота си на сатиричното издание. Тогава “стършелите” ходят в командировки на разменни начала - някой отива, да речем, в Полша, оттам пък идва колега от варшавския “Шпилки”. През военната 1981-а, времето на “Солидарност” и Лех Валенса, Дамян се връща от Полша и сяда да пише пътепис. “Отиде, видя - картофите евтини, къщите хубави, хората разбрани - спомнят си негови стари колеги. - И взе, че написа анахроника, впечатлен от летенето със самолет. “Казаха ни да спрем да пием, и ние спряхме да пием, да пеем и да се веселим. Казаха ни да затегнем коланите, и ние ги затегнахме. Само не ми е ясно издигаме ли се, или се снишаваме.” А Христо Пелитев го гледа и го пита: Това пътеписа ти за Полша ли е?” Дамян се снабдява с плакати на “Солидарност” и качвайки се в самолета, наивно ги слага в кутиите за багаж над седалките. Когато става да си ги вземе, вече ги няма, а не е мърдал от мястото си. “Тогава имаше ред в държавата, а
               
днес просто се краде, и то много

майтапят се хумористите.
Разбира се, днес историята с карикатурата на Карандаш, на която Тодор Живков е умиротворител сред маслинови клончета, не изглежда толкова геройска, както навремето. Всъщност първата карикатура за бай Тошо е на Теню Пиндарев, по време на някакъв партиен конгрес. Току-що са издали томовете с речите на първия човек на партията и държавата. Теню го рисува на бюро, направено от томчетата, а априлският вятър му развява вратовръзката. Всичко е съгласувано дълго и скучно с ЦК. Карандаш, обаче, решава, че неговата може да мине без съгласуване и при вече извъртян тираж от 450 хиляди оттам се обаждат и казват: каква е тая карикатура, махайте я. След внимателно взиране се вижда, че той е с две леви ръце. “Така го е видял художникът”, коментират “стършелите”. За трети път Живков се появява в знаменитата карикатура на Георги Чаушев “Хайдушко хоро”. Хайдуците играят хоро, всеки си е забил физиономията с една чантичка, само бай Тошо се е спънал и паднал, очилцата му са фръкнали, но хорото продължава.
Голям майтап пада на литературно четене в Ямбол, в началото на 90-те години. Тъкмо са взривили мерцедеса на Петьо Блъсков. Всички говорят за посегателството върху свободата на словото и в частност върху мерцедесите. Става някакъв човек от залата и вика:
                 
Вие къде си спряхте мерцедесите?

А Дамян гордо му отвръща: Който иска да говори истината, пътува с влак втора класа. И наистина пътуват във втора класа, по липса на трета.
Хумористите от “Стършел” най обичат като дойде в редакцията възрастен човек и каже - пенсионирах се преди две години и започнах да пиша стихове, защото сега имам време. Йордан Попов го пита: Къде бяхте вие преди 40 години? Човекът отговаря - работех, но сега имам време да пиша стихове. А Йордан му вика - на тая възраст или Вазов, или нищо.
Питам “стършелите” кой създаде Бирената партия. “Скромно ще кажа, че аз, със съдействието на Георги Гълов - обажда се Румен. - През декември 1989 излезе манифест, в който призовахме към обединение край масите. Беше хубава пародия, тогава се създаваха много партии. Най-обидени бяха социалдемократите, защото откраднахме името от Ярослав Хашек - Партия на умерения прогрес в рамките на закона, и добавихме отзад едно О - обновена. След нас се възстанови БРСДП също с едно О отзад - обединена. Взехме да получаваме възмутени писма от социалдемократи, че те не са пияници и да си махнем О-то.”
Преди фейлетоните бяха по-забавни, по-смешни, с шеги и закачки - казват фейлетонистите. - Сега се мина към една сатирична, памфлетна журналистика. Загубиха се вицовете, каламбурите, хората се смачкаха, озлобиха се. Много от тях имат чувството, че са прекарани жестоко, че са им съсипали живота. Все пак 25 години преход е прекалено дълго време, за да си кажеш - а бе ще се оправим след още 20.

Христо КУФОВ
Вестник „Златна възраст”

Части от тела и човешки мозъци на жертви на ужасяващите експерименти на нацистките лекари, включително прочутия „Ангел на смъртта“ Йозеф Менгеле, са били открити в един от водещите немски изследователски институти, пише  (Daily Mail).
Страховитите останки са били намерени по време на ремонтни дейности в психиатричен институт в Мюнхен още миналата година, но израелски медии съобщили за тях едва тази седмица.
Известно е, че  по време на Втората световна война в института редовно получавали части от човешки тела от Йозеф Менгеле, лекарят в лагера на смъртта в окупирана Полша, който е
скандално известен с експериментите си върху хора, които извършвал без упойка.

От института твърдят, че частите са били използвани от нацисткия изследовател на човешкия мозък – Юлиус Халерфорден, който е правил експерименти с хора по време на войната и след нея.
Той дори е бил директор на отделението по невропатология в института през 1938 г.
Изследователски комитет вече е започнал да идентифицира някои от жертвите, от които са взети частите, с цел евентуално те да бъдат погребани в общ гроб.
Института съобщава на официалния си сайт: „Смутени сме от тези открития и липсата им в архивите ни. Ще информираме обществеността за всяка нова информация, която открием при пълна прозрачност“.
Кой е „Ангелът на смъртта“?


Безупречно облечен, Йозеф Менгеле поздравявал обречените, които пристигали в концентрационния лагер Аушвиц в окупирана Полша.
С едно движение на покритите си с ръкавици ръце, върховният арбитър между живота и смъртта, изпращал ужасените затворници или да работят, или на смърт в газовите камери.Но мнозина, особено близнаците, са били осъдени на нещо по-жестоко; те ставали опитни морски свинчета на операционната му маса, докато той като обезумял преследвал стремежа си да клонира синеок арийски суперчовек.

Повечето от жертвите му умирали в ужасни болки, без упойка.


Менгеле имал докторска степен по медицина от университета във Франкфурт, но използва познанията си по отвратителен начин в Аушвиц, където извършва експерименти като лекар от СС в периода от 1943 до 1945 г.
Въпреки, че прехвърлените в неговото крило избягват газовите камери и са добре хранени, те често в крайна сметка умират от много по-мъчителна смърт.
Той е бил най-заинтересован от наследствеността и веднъж се опитал да промени цвета на очите на дете като инжектирал химикали директно в тях.

Намирал е специално очарование в близнаците


и е изследвал около 3000 двойки, но само около 100 оцеляват. Бременните жени също са привличали вниманието му и той извършвал вивисекции върху тях, преди да ги прати в камерите.
Т.нар. „Ангел на смъртта“ е бил в списъка с най-издирваните нацисти, направен от командирите на съюзническите сили, но успява да избяга в Южна Америка и никога не го откриват, въпреки усилията на Мосад.
Йозеф Менгеле умира през 1979 г. от инсулт, получен по време на плуване, а 13 години по-късно ДНК тестове доказали, че това наистина е той.
Източник: "Дейли Мейл"

Ген. Стоян Топалов, бивш адютант на Добри Джуров: Видях началник щаб на армията да продава вестници
Джуров ме караше да качвам на бегом стъпалата по трибуните на стадиона

Генерал-лейтенат Стоян Топалов е роден през 1941 г. в Стрелча. Завършва ВНВУ „Васил Левски”, военната академия „М.В.Фрунзе” в Москва и военната академия на ГЩ на Въоръжените сили на Русия. Започва като командир на мотострелкови взвод в Момчилград. През 1972-1973 г. е адютант на министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров. През 1991-1993 г. е първи зам.-началник на генщаба на армията. Бил е военен аташе в Русия. От 2005 г. е председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Носител на български и чуждестранни отличия.

— Армейски генерал Добри Джуров беше популярен, и войници, и офицери го наричаха помежду си “бай Добри”. С какво министърът на отбраната си бе заслужил това прозвище?

— Първо бих искал да опровергая всичко онова, което се говори за адютанта. Това не е човек, който обслужва семейството, помага, чисти и лъска обувки. Като адютант на генерал Джуров имах възможност да го опозная отблизо. Той никога не е допускал подобни неща. По време на походите всеки сам си миеше и лъскаше обувките, сам си чистеше дрехите. Знаех цялата му програма, но семейството беше отделна работа. Възмущавам се, когато се пишат неверни неща. Съпругата и децата му никога не са ползвали облаги, той ги беше забранил. Обръщаха се към него с “другарю министър”, но той държеше на военната длъжност “другарю генерал”. В армията действително беше известен като “бай Добри”. Където и да отидеше, правеше всичко възможно да провери как се решават социалните въпроси. Когато през 1973 г. армията започна да се превъоръжава и преустройва, минаваше и всичко проверяваше лично. Битовите военни комплекси се строяха по новому, аз вървях с него, а гой подробно разпитваше строителите. Джуров живееше с ритъма на армията, познаваше всички командири на предните отряди. Беше човек, който със затворени очи се ориентираше в местността. Това му беше генетично заложено.

— Какви са най-ярките ви спомени за него от онова време?

— Веднъж през 1973 г. тръгнахме на поход от Георги Трайково за връх Ком, вървяхме покрай югославската граница. Падна много гъста мъгла, буквално не се виждахме помежду си. Спряхме и тогава за първи път той поиска да извадя картата и компаса. По радиостанцията чухме, че колите ни чакат долу на един черен път и че там грее ярко слънце. Оказа се, че сме сбъркали пътя. Генерал Тако Кръстев, светла му памет, се върза с въже и Джуров му каза да върви направо и да намери пилона на трасирания път по билото на Стара планина. Той го намери и ние по въжето стигнахме до него. Вървяхме около час и изведнъж блесна слънцето. Министърът познаваше цялата територия на България. Разпитваше всички командири какво точно изпълняват, какви трудности срещат, как им помагат местните, какво интересно има в техния район, как се развива местната икономика. Всички въпроси, свързани с живота на армията, ги обвързваше с живота на хората. За него нямаше значение какъв си, офицер, сержант или войник, всички бяха военнослужещи. Затова беше толкова години министър. Имаше едно голямо предимство — познаваше добре историята, свързваше я с днешното и с бъдещето време. Беше широко скроен, с голяма човещина. Оттам дойде и това “бай Добри”.

— Известно е, че генерал Джуров бе отличен спортист. Взискателен ли беше към офицерите по отношение на физическата подготовка?

— Всяка сутрин в 7 часа той беше на стадиона, бягаше по 8 км, после се упражняваше на уредите или играеше на тенискорта. В 8.30 часа приключваше, в 8.45 влизаше в колата и в 9 беше на работното си място. Всяка събота и неделя, ако не беше зает служебно, отиваше на поход. Аз го придружавах. Ако в неделя имаше мач на ЦСКА, оттам отивахме право на мача. Той направи много не само за ЦСКА, а изобщо за спорта в армията. На мене ми каза:

“Тук, на стадиона, се качваш по стълбите догоре, правиш обиколка, слизаш по другите стълби и отново се качваш. Това трябва да ти бъде сутрешното занимание. Ти идваш от военната академия, три години не си занимавал със спорт.”

Играли сме и футбол. Изкарах с него две седмици в Москва, бягахме всяка сутрин заедно, спортно облечени. Дори и там той поддържаше спортна форма. Трите армейски клуба — в Пловдив, Сливен и Варна, се поддържаха от министерството на отбраната. Всичко се правеше в името на спорта в армията, затова имахме световни, европейски и олимпийски шампиони. Бях началник щаб на Втора армия — докато не направихме канала за спартакиадата на Варшавския договор, не ме остави на мира. Тогава за пръв път дойдоха отбори от натовски държави. За него беше основно задължение да поддържа високия спортен дух в армията. Той се грижеше за цялата спортна база. Във всеки полк имаше офицер, който отговаряше за спорта. Така се поддържаше физическата форма на военнослужещите. Нямаше наркомания, нямаше пиянство. Казвам това, защото съм израснал във войската.
— Как преживяхте упадъка на българската армия? В интервю за в. “Златна възраст” проф. Аксиния Джурова, дъщеря на Джуров, каза буквално следното:

“Баща ми се срина, когато видя негови офицери да ровят в кофите за боклук”?

— Тежко ми е. 90-те години бяха много трудни, офицерите масово останаха на улицата, пенсиите им не стигаха, ровеха в кофите за боклук, генерали продаваха вестници по кьошетата. Началник щаб на армията да продава вестници! Връщам се от Москва и го виждам на “Петте кьошета”. Купих много броеве, да може да изкара нещо. Други се хванаха като охранители и пазачи. Това постепенно изчезна, защото хората си отидоха. Но тези, които останаха, направо бедстват. В Дупница, Кюстендил и околните села нашият съюз от много години им разнася храна всеки ден. Само в Треклево са 18 махали, в половината от тях живеят наши колеги. Всяка седмица наш човек обикаля да ги види — имат ли хляб, сол, захар, ток. В големите градове им търсим клубове, за да се събират на кафе. Чест й прави на Йорданка Фандъкова, че откри 18 клуба в София. Повечето от тези хора ни напуснаха, светла им памет. Тях трябва да ги имаме като икони, като реликви и да ги казваме на младите. Има селища, където са останали само бивши офицери и войници, младите са заминали в чужбина. Обикалям да ги видя, открих мои войници в Момчилград. Намерих войник от моята рота, сега е горски надзирател.

— Според вас трябва ли да се върне задължителната военна служба?

—  Трябва да се направят законови промени и да се реши как ще поддържаме въоръжените сили. Не можем да върнем наборната служба. Икономическите и политическите условия днес са други. Това е мое лично виждане. Ние не знаем какво искаме. Казармите стоят празни. Миналата година във Велико Търново и Шумен ги напълнихме със студенти, които минаха 45-дневен курс на обучение. Всичко се правеше по уставите в армията — живеят в казармата, обучават се, стрелят и накрая полагат клетва. Това е форма на задължителна военна служба. Имаме достатъчно преподаватели и казарми, имаме базата и за нея не трябват много средства. Някога имаше донаборна подготовка в училищата, школи за шофьори, за радисти, за строителни и транспортни войски се искаше 7-ми клас. Днес много деца не ходят на училище, а искаме да ги вкараме в казармата. Казват — имаме 50 хиляди младежи, от тях 10-12 хиляди могат да влязат в казармата и да станат наборна армия. Но какъв е цензът им, учат ли или се шляят? Как да им повериш оръжие? Ние загубихме основата. Първата стъпка е да знаем кои са на отчет, защото сега нямаме никой. Трябва да се започне с предказармената подготовка.

— Как оценявате боеготовността на въоръжените ни сили?

— Нашите момчета са готови за действия. Готови са да изпълнят дълга си. Опасява ме само едно — да не ги подхлъзнат и да ги обвинят в нещо, например в корупция. Видях ги как служат, как наблюдават и попиват опит. Те обаче не са добре защитени законово. В последните години има голямо спадане в мотивацията и духа им.

Сухопътните войски трябва да се превъоръжат. Трябва да се мисли професионално, а не политически. Джуров беше преди всичко военен политик, той защитаваше армията. Въоръжихме я с модерни танкове и ракетни установки и после ги нарязахме на скрап.

Източник:bgr.news-front.info Интервю на Христо КУФОВ 

Късометражен документален филм, показващ празнуването на Деня на лозаря и винаря - Трифон Зарезан - през 1946 г. в шуменското село Осмар, прочуто със своя превъзходен осмарски пелин.

Днес е един специален ден - от няколко години,  на 1 февруари се чества Денят на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.
Въпреки, че изминаха вече доста години от падането на режима на Тодор Живков, учудващо голям брой  млади хора  твърдят, че в периода 1944- 1989 се е живеело по-добре. Нямаме идея на каква база те твърдят това, освен да са чували разказите на своите бащи и майки. Те  пък, на свой ред, често възхваляват онези години, заради "сигурността, безплатното здравеопазване, хубавата храна и всичко останало". Истина или лъжа са спомените ни за онова време? Труден въпрос...
С цялото ни уважение към хората, които смятат времето на комунизма за най-черния период в новата Българска история, решихме да ви зададем прост въпрос - усещате ли се жертва? Можете да споделите и вашето мнение, ще се радваме да го прочетем.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив