19:56
17:18
Admin
1945-1989 ГОДИНА, ВИДЕО, ЛЮБОПИТНО
No comments
Документален филм за една от легендите на "Левски" и на Българския футбол
Февруари 1983 г. Началото на дълъг и мъчителен съдебен процес. Всъщност тази история, сякаш измислена от болната фантазия на някой съчинител на булевардни романи, има няколко начала: на престъплението, на съдебния процес и още едно начало — благодарение на което бе сложен краят. Нужен, безрадостен и поучителен:
Едно момиче споделя с майка си:
Петнадесетгодишната Ани се връща от урок по английски. Свикнала е да се прибира навреме — затова съучениците й я смятат за „загубена“. На спирката среща четири момчета от квартала: Пирата, Кафуна, Калпавия и Усмивката. Ани бърза да ги отмине — чувала е доста истории за тях. Пирата я хваща за ръката — До кога ще се прави на горда? Този път няма да се измъкне! Ще дойде с тях у Кафуна! Да послушат музика… Пръстите му и причиняват болка. Момичето се съгласява, но след няколко крачки внезапно се отскубва. Тръшва секретната брава на входа под носа на преследвачите си. Спрели пред вратата, момчетата приемат бягството на Ани като шега. Те са сигурни в себе си. И тя скоро ще падне в „чувала“. Никое момиче не ги е разигравало дълго. Отново на автобуса и към дискотеката на централния плаж — тяхното топло гнездо. Постоянното им убежище. И тази вечер там ги чака тайфата. Четиримата са неразделното ядро на тази компания, пуснала дълбоки корени в дискотеките на Бургас.Пирата е известен навсякъде в града. След осми клас се опитвал да поработи тук-там, но разбрал, че от него „бачкатор“ няма да излезе. Усмивката вечно „търси“ работа. Всъщност това е само за пред баща му и органите на МВР. Вече има съдебно минало: преди две години разбил уличен павилион заради няколко кашона „боро“. Получил условна присъда. Седемнадесетгодишни са.
Кафуна и Калпавия са с една година по-малки. От време на време ходят на училище, от време на време се прибират в къщи. Колкото да „изръсят“ някой лев. Ежедневието на останалите момчета от тайфата е подобно — какво друго би ги свързвало така? Животът е песен. Приятно, леко се живее, когато имаш време, пари, цигари, водка … И никой не ти търси сметка къде ходиш и какво правиш… Светът е пълен с приключения: особени, сладко-горчиви, истински „мъжки“ приключения …! Хубаво е да си на седемнадесет родини! Наистина, още нямаш кой знае какво, но всичко е под носа ти … Ако си си наумил — и момичетата! Най-вълнуващото нещо … Поклащат се между масите в дискотеката, захапали дълги цигари … Нахакани. Безгрижни. Свободни … Момичета, за които ученическият час не означава нищо.
Тази вечер „чувалът“ остава празен. Но … както пее Васко Кеца: .
«И утре е ден!»
Рапорт
на капитан Тончо Пръвчев, оперативен работник към РУ на МВР — Бургас
Другарю Началник,
донасям Ви, че на 18 януари 1982 година получих сигнал от гражданката Иванова, че младежи от комплекс „Изгрев“ са заплашвали дъщеря й с изнасилване. Същата споделила с майка си, че тези младежи вече били изнасилили много момичета от квартала. Моля за разрешение да започна разследване по сигнала.
Сигналът на майката, чиято дъщеря не попада в „чувала“, слага началото на разследването. Оперативните работници на МВР дълго се ровят в този „чувал“, за да извадят от него случаи и факти, довели шестнадесетимата в съдебната зала.
Започнало така: Мила, ученичка в четвърти клас, и Къдрицата, тринадесетгодишен, често играели заедно. Семействата им били близки. Един ден през деня, на пода в детската стая… започнала тяхната „любов“. След две години Къдрицата се похвалил пред тайфата. Отдавна бил мъж. Кафуна и Пирата решили също да станат „мъже“.
3 юни 1981 г., 10 часът, домът на Пирата
През голямото междучасие Кафуна извикал Мила да послушат музика у Пирата… Боят сломил съпротивата й … И двамата станали „мъже“,
15 юни 1981 г., 18 часът, домът на Усмивката
Тук са още Пирата, Къртика, Калпавия и Кокала. Поканили са и Петя, която пък знае, че на сбирката ще бъде и приятелката й. Разбрала лъжата, но да си тръгне било късно. Усмивката я блъска в детската стая. Кокала я бие с колан по главата. Къртиката и Усмивката — с юмруци. Засилват магнетофона докрай. Калпавия става първият мъж в живота й. Другите я държат — чакат реда си… После отново.
4 юли 1981- г., 14 часът, жп прелезът при хотел „Парк“
Жертва е ученичката Мария, която се връща от плажа. А нападателите — Кафуна, Къртика, Маймуната, Парцала. Станало в храстите.
10 август 1981 г., 10 часът, домът на Усмивката
Пирата повикал на „разговор“ тринадесетгодишната си приятелка Василка. С Кафуна, Кокала, Лудия и Качулката я „разиграли на трампа“.
20 септември 1981 г., сутринта, домът на Пирата
През голямото междучасие Хафуна помолил Надя да извика Пирата от тях.
Когато Надя позвънила и вратата се отворила, ръцете на Пирата и Лудия я придърпали вътре. По стълбите, идвал и Кокала …
13 октомври 1981 г., 20 часът, Централен плаж
Не защото е тринадесети, не защото момичето било облечено в анцуг за игра … извършеното не може дори да се разкаже: Валя е само на единадесет години. В градината я срещат Бозата, Усмивката, Кафуна, Масура и Качулката… В съблекалнята я завличат лесно — тя е малка и лека, те са много… „Докато Кафуна беше върху мен, аз му обещах, че брат ми ще му даде футбол, ако ме пуснат.. .“Само че тези „мъже“ вече не играят футбол.
31 декември 1981 г., след полунощ, домът на Сава
Както стана модерно напоследък, младежите празнували сами. Пийнали порядъчно, решават да се позабавляват. Те карат домакина (момче, което не знае за техните „подвизи“) да се обади иа няколко момичета и да ги покани на гости. Идват Соня, Людмила, Бистра, Таня. Ключът се превърта зад тях и да ги „поздравят“ с Новата година излизат: Бързия, Кафуна, Пирата, Къртика, Кокала, Калпавия, Лудия, Усмивката, Маймуната, Масура, Качулката, Парцала и Комбината… Две от момичетата просват в спалнята, едно — в кухнята, а най-малката — в детската стая. Оргията трае до сутринта. На „трампа“…
Първа любов
Повечето от „героите“ са били първата любов на тези момичета. Само че те са имали други разбирания за любовта…
Усмивката „ходел“ с Мариана. Тя го обичала и не смятала, че има нещо лошо в това да се люби с него. Мечтаела един ден да се оженят. (И наистина по време на съдебния процес те се оженват. След като тя ражда обаче…) Един ден Усмивката й казал, че трябва да мине „на трампа“. Съпротивлявала се. Молела се. Плакала. Съгласила се, защото … любимият й я заплашил, че ще я „пусне“ на половината Бургас.
Христина обичала Кафуна, но когато той поискал да „спи“ с нея, не се съгласила. Тогава той я завел в тайфата. Дори златният синджир, който му закачила на врата, не го разколебал. Направил го, защото Христина била горда. Това го дразнело.
И Марина обичала момчето си. Нищо, че прякорът му е Лудия. Само че… той станал първият мъж в живота й. Той само й запушил устата — да не вика. И я държал — да не бяга …
Освен, че вярвали в първата любов, момичетата били доверчиви. Прекалено доверчиви…
Вредни химикали и лоши идеи
След прочетеното обвинение тишината в залата става още по-плътна. Мълчат обвиняемите, навели остригани глави. Мълчат стъписаните им родители. И в това мълчание напират закъснелите въпроси. Към кого? Естествено най-напред към самите извършители.
Въпрос: — Защо?
Отговор: — …
Шестнадесетте момчета навеждат още по-ниско глави. Търсят оправдание в наивната си младост. От малкото, което знаели за любовта, те направили два извода: нормално е момичето да се съпротивлява, а мъжът да използува сила. Не си давали сметка какво точно правят. Не мислели, че ще ги съдят …
Спомням си една саркастична сентенция на писателя Курт Вонигът: „Вредните химикали и лошите идеи са причина за всички злини на планетата.“
Наистина в човешкото тяло врат и циркулират доста вредни „химикали“, които човек трябва непрекъснато да неутрализира със силата на морала и съвестта си. В нашия случай ще бъде по-правилно, ако потърсим част от причините в едни други „химикали“, които се приемат отвън. Всеки път, преди да посегнат на някоя жертва, тези момчета са подсилвали „куража“ и „мъжествеността“ си с порядъчно количество алкохол. В дискотеките никой не те пита колко си голям, а какво ще пиеш!
А лошите идеи? Всъщност тук за лоши идеи дори не може да се говори. Подсъдимите произхождат от привидно нормални, работнически семейства. Само че… идеи просто няма. Има първобитност, нагон.Естествено сентенцията на Вонигът няма да ни разкрие причините за това престъпление. Но в залата са родителите на подсъдимите момчета.
Въпрос: — Защо?
Отговор: …
Момчетата навеждаха глави, бащите вдигаха рамене. През ум не им е минавало подобно нещо… Защо ли се е получило така … Децата им сякаш не са по-различни от другите. Уж ги контролират. Може би много се влияят!?… Гледали са да ги нахранят и облекат. Да купят коли, апартаменти — нали всичко е за тях! Но какво правят всъщност децата им, как и заради какво живеят — това е оставало тайна. Огромни бели полета …
А много грижи не означават добро възпитание! Й сега чрез своите непълнолетни момчета тези родители сядат на подсъдимата скамейка. Заради потребителското отношение към света и безочливото консуматорство, което са възпитали у синовете си. Мъчат се да дадат обяснения, които … нищо не обясняват. .
Иска ни се да зададем въпрос на родителите на пострадалите момичета, но тях ги няма в залата. Родителите им не могат да ни отговорят не са ли видели кръвта, синините, разкъсаните дрехи? Не са ли поглеждали часовника, когато дъщерите им са се прибирали късно вечер? И откъде се е взело у тези момичета примирението? Защо са преглътнали насилието…?
Тогава да попитаме самите потърпевши.
Въпрос: — Защо?
Отговор: — …
Страх! От заплахите? От побой? От ново насилие? От срама? От родителите…?
Процесът приключи. Присъдите влязоха в сила — от три до пет години лишаване от свобода. Едно дете ще играе за пръв път с баща си след години. Случаят отшумява. Дискотеките са претъпкани с петнадесетгодишни. Публична тайна е какво обществено зло станаха за свободната младеж тези „свободни университети“ — дискотеките. Обществото издига в свой висш принцип нравственото възпитание на младите си поколения, но за тези заведения на този етап водещият принцип остава търговският.
Съдебният процес, за който разказахме, е една тревожна камбана. Не бива да ни успокоява неговата драстична изключителност. Защото дори когато спрем удивени от екстравагантните облекла на момчетата и момичетата по улиците, когато чуем дръзките им разговори или видим разбит павилион за цигари, платоничният въпрос „Кой е виновен?“ ще бъде вече закъснял. Ние нямаме право да закъсняваме спрямо тях. Обществото ни разполага с всички институции и средства за противодействие на злото — просто трябва да ги използува.
Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г.
Оригинално заглавие: Съдебен очерк – Насилие
Автор: Петър Спасов socbg.com
В спортната ни история са записани имената на много шампиони, прославили страната ни през годините. Голяма част от тях обаче не могат да останат да работят в сферата на спорта и не се радват на славата, която са имали. Това са историите на трима големи спортисти, които днес преживяват кой както може, далеч от спортната зала, всеки със своята съдба, но не са забравили за дните в залата и успехите си на терена.
Един от тях е щангистът Ангел Генчев, който за ден е златен олимпийски медалист, а останалата част от живота си прекарва като рецидивист. През 1988 г. в Сеул печели златния медал, но само след няколко часа му го отнемат, заради допинг. Оттогава твърди че станал жертва на световната политика, а той жертвал себе си и останал в България заради първото си дете. “Тогава на американски самолетоносач взеха да правят пробите на леката атлетика, а на руски взеха тези на щангите. - разказва Генчев - Друг начин нямаше да ни бият, но така двете велики сили си поделиха каквото им трябва, за да станат първи и втори. Кой би могъл на такъв секретретен обект като руски самолетоносач да види пробите?!” Казва още, че тогава бил избягал от България, но разбрал, че чака първото си дете и се върнал. Твърди, че и до днес плаща опита за бягство с натиск от системата. За първи път го съдят още 1990 г. за изнасилване, но през 1994 г. го пускат от затвора, за да отиде в Турция на световно първенство. Там става втори, след само три месеца подготовка. В момента отново е в затвора и излежава последната си присъда от 2,5 г. в затворническото общежитие Разделна, защото е обидил прокурор, докато му гледали мярката за шофиране в нетрезво състояние. Между решетките и свободата става баща на още две деца. Споделя още, че малкия му син дори не знае, че е в затовра, казали са му, че е на кораб.
Интерeсна е и историята на световната шампионка по вдигане на тежести Милена Трендафилова, която от сутрин до вечер продава плодове и зеленчуци на кварталния пазар. Тя има три световни, 9 европейски, 4 вицесветовни титли, 2 трети места на световно, 2 втори места на европейско и 4-о и 6-о място на олимпиада. “Химнът като се чуе всички се гордеят с нас. - разказва Трендафилова - Посрещаха ни за протокол, правеха приеми. С Тодор Живков, с Жельо Желев, с Иван Костов съм била на приеми и всичко е до там. По закон обаче само олимпийските медалисти у нас имат право да получават пожизнена пенсия, а световните шампиони нищо. Какво прави за нас държавата? И ние сме си дали 20 години от живота, но тя не го оценява.” Шампионката обаче че гордее с успехите си и казва, че няма никога да продаде медалите си, защото това е найната гордост, труд и ръце. Предпочита да си работи спокойно на пазара, защото в момента не вижда бъдеще и добри условия в спорта у нас.
Подобно безславно ежедневие има и една от баскетболните ни легенди Пенка Методиева. Без да се отличава с висок ръст, тя е звезда от отбора с най-добро постижение в баскетбола до днес. Жените ни взимат бронзови медали в Монреал 1976 г. и сребърни в Москва 1980 г. Дълги години (след края на кариерата си) Методиева прекарва продавайки вестници на вестникарската будка. “Срамна работа няма. - казва тя - Много хора се възмущават, как така майстор на спорта, медалист на две олимпиади продава вестници... Какво да прави? Като спрем да играем и нищо не сме спечелили, започва кой където може да работи. Тежко ми беше, да, но нямаше какво друго да продавам. В будките мръзнехме като кучета. Парно няма, ток няма, топлехме се вечер с шишета с топла вода.” Тежка контузия от спорта и дългите години студуване на павилиона днес са се отразили на здравето и походката й, а мизерията навремето я принуждава да продаде и двата си медала от олимпиадите, за да изхранва детето си. “Купих му маратонки, другото за храна. - признава шампионката - Продадох ги с голяма мъка, но предпичитах детето ми да има какво да яде. Сега ми е неудобно да говоря за това, но когато детето гладува и ходи босо...” Днес Методиева вече не мизерства, не продава вестници, защото от няколко години държавата вярва, че някои шамшиони заслужават спокойни старини и им дава пожизнени пенсии. Дните й са осмислени, защото открива радостта в грижите за внука си, който разпознава баба на черно белите снимки с медала и с купата. Казва, че славата и сега я има и по улиците хората често я разпознават и я карат да се връща да играе...
От вестник „Златна възраст”
По-малките деца плачеха от нас, а по-големите ни се радваха и канеха в дома си. Вдигаше се шум, гълчава, песни и смях, за да прогоним злото, немотията, болестите и лошотията.
Когато се завърнахме у дома, баща ми вече свиреше на издяланата от него гъдулка, а мама ни показваше стъпките на ръченицата и на хорото „Боряно, Борянке“ и „Станке ле, голям дяволо“. После сядахме в кръг на земята край новогодишната трапеза – около шарения месал, върху който бяха наредени много ястия, част от които със свинско месо от коледното прасе.
Всичко се кадеше с тамян и се молехме и кръстихме за добра и плодородна година. В средата на трапезата се слагаше питка, замесена не с мая, а със сода за хляб. В нея бяха новогодишните късмети и паричката. Късметите се състояха от една пъпка дрян за здраве, 2 пъпки – за сполука, 3 пъпки – за постигане на желания, 4 пъпки – за постигане на много знания, а на когото се паднеше парата, той щеше да бъде печаловника през годината на дома.
На този празник не се пресипваше вареното жито през погачата. След молитвата, каденето и паленето на свещи баща ми вдигаше хляба с късметите високо нагоре и благославяше дома и реколтата с благодарност към Бога и молба за нова здрава, мирна и плодородна година.
После я разчупваше с ръка и даваше на всеки къшей питка. С голямо настървение и интерес разкъсвахме питката, за да намерим късмета си и да видим в кого ще е паричката.
Ала една година не я намерихме. Като най-малка, брат ми обвини мен, че съм я била изяла без да усетя. Аз се разплаках, но нямаше що да направя. На другия ден мама провери тестото в нощвите, което бе оставила за квас (мая) за следващото месене и в него до кваса бе открила паричката, измита и приготвена за питката с късмети, но забравена в бързината.
След новогодишната нощ не прибрахме вечерята.
А на сутринта ставахме рано и като си отрязвахме по една хубава, въздълга гранка (клонка) от дряна в двора ни, с веселие се втурвахме у дома да я накичим и украсим. Клоните отрупвахме с наниз от пуканки, люти червени чушки, парички (пробити дребни монети), а от вълна и лъскави станиоли от бонбони правехме красиви цветя. Съревновавахме се кой по-красиво и бързо ще направи сурвакницата. После взаимно се сурвакахме за здраве, като почнахме от баща ни, стопанина на дома. Тогава той ни даряваше с парички за бонбони и сладки, което бе голям лукс за онова време.
След това се обличахме, слагахме през рамо торба за подаръците, дето щяхме да получим от сурвакането, и със сурвакница в ръка тръгвахме по съседи, роднини и приятели, колкото и далеч да живееха от нас. Сурвакахме ги с радост и благословия, с благопожелания за спорна и мирна година. Хората ни посрещаха с радост, като ни даряваха кой с каквото има: ябълки, ошав, тетрадки за училище, моливи, курабии и бонбони... У дома разделяхме братски между всички ни придобитите дарове. И у нас идваха сурвакари, като сурвакането бе взаимно, преди даруването.
Весело, шумно и много приятно бе на 1 януари - Васильовден. Ала особено интересно ставаше, когато ни посещаваше банда от цигани – музиканти, които водеха със себе си мечка на синджири. Понякога циганинът беше сам с жена си, която носеше чувал за даровете, които получаваха за играта на животното. Докато пееха и свиреха на гъдулката, циганинът командваше мечката да се изправи на задни крака, да се завърти, като от време на време я ритваше с крак, за да изръмжи. И тя друсаше хоро или се търкаляше по земята, като мързелива невяста сутрин.
Помня една възстара мечка от съседното село Подгорица, която пиеше вино от шапката на стопанина си. После пияни и двамата, лягаха край шосето и спяха непробудно по цели часове без да се смущават от минаващите край тях коли и камиони. И кой ли смееше да ги закачи?
Една такава мечка бе доведена у дома по Нова година от стопанина си Урко. Бе едра, черно-кафява, с халка на ноздрата си, която бе разкъсана от грубо дърпане и кървеше леко. Навярно я болеше, но бе голяма сензация, щото пристъпваше бодро и пъргаво.
Всички я посрещаха с радост, макар че и малко се бояха от нея. Тогава гостът ни – братовчед ни Боян, реши да легне върху одеяло на земята, че мечката да го прегази за здраве. Циганинът свиреше и пееше с гъдулката, после тръгна с мечката да го гази. Ала когато застана над младия мъж, запотен от топлината в стаята, а може би и от страх, мечката започна усилено да души врата му и не се отместваше от него, обкрачила го добре с краката си...
Циганинът стана сериозен, спря да пее и започна да мами и умолява с тих и нежен глас мечката, да я уговаря и дърпа леко настрана от човека, да се махне от него! Най-после мечката се съгласи и мирно и тихо се отдели от легналия. Дойде ред и на мен, макар да ме упрекваха, че ме е страх.
Нямаше как, легнах и аз на одеялото по очи. Циганинът поведе мечката, като я уговаряше да стъпва тихо и леко, да не ме уплаши или притисне с крак, за да не ме заболи. Тя сложи лапа на гърба ми, а с другата ме прекрачи. Прекрачи ме и със задните си крака. Усетих докосването й леко, като на котка, въпреки огромната й тежест.
Жената на братовчед ми Боян се оплака, че си е секнала кръста, та се надяваше мечката
да я натисне малко и изцери.
Легна и тя на одеялото. Циганинът отново поведе мецаната, като я накара да седне леко върху таза на кака Еленка. Животното приседна леко, като ни огледа мило и добродушно, но кака Еленка изскимтя и простена под тежестта й. Всички се засмяхме, но на кака Еленка не й беше до смях – мечката не я бе излекувала, а я бе доразболяла още повече с тежестта си. Както и да е, мина и това, без да се стигне до ходене по лекар.
После циганинът отскубна малко козина от рунтавата мецана, подаде я на мама, като каза да я запали и опуши децата си, че да не ги е страх от нищо и да не сънуват лоши сънища! Можело и няколко косъма да зашие в подгъва на дрехата ни за здраве и късмет!
Поисках от циганина да ми даде да подържа в ръка само за миг гъдулката. Тя бе нова, много голяма и дълга и отдалече се белееше прясното дърво в ръцете му... Исках да я хвана, за да види как ще легне в дланта на ръката ми, защото бе много по-различна от татковата самоделка. Циганинът дълго време се опъваше и не ми я даваше, но накрая все пак взе, че се съгласи. Веднага му я върнах, но разбрах защо не ми я давал: там, където беше магаренцето, кухината бе пълна с банкноти...
След това отидохме при съседа Васил, за да го окъпем на именния му ден за здраве. Мама го плисна с шепа вода, но мъжете го заведоха до чешмата и под предлог че не си е умил лицето, му сложиха главата под чешмата. После му дадоха пешкир да се подсуши добре и му сложиха шапка кожена – ушанка, за да не се разболее от студа. Вкараха го в стаята на топло да почерпи с чаша вино сред голяма гълчава от смях и шеги, а на двора се изви кръшно хоро.
Вечерта имаше тежка трапеза. На имен ден се ходеше без покана, но с подарък. На другия ден гостите му се хвалеха наляво и надясно, че са яли мечешко месо от убито в снега от самия именик Васил животно. Пазеха се да не се разчуе, че ядат мечешко, за да не ги глобят властите.
Оказа се обаче, че мечката не е убита, а блъсната от влака, щото била много стара и едва ходела в снега.
И аз вкусих хапка-две от месото – бе възкисело на вкус и тъмночервено на цвят. Е, можех и аз вече да се похваля, че съм яла мечка! Хората по Нова година се гощаваха с пълнена пуйка, свинско и баници, а ние ядохме мечка и се кадихме с дим от козината й! Големи куражлии станахме, ама сигурно и без това сме били такива, щом имахме смелостта да зарежем вкусните пържоли и да похапнем от екзотичния дивеч.
Автор: Христина Митева desant.net
Абонамент за:
Публикации (Atom)
