"С деца на море" е български игрален филм от 1972 г. на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви. Филмът се състои от две новели - "Делфинът" и "Фотолюбител".

1. "- А какво е командировка?

- Когато ти плащат, е командировка, а когато ти си плащаш, е курорт."

2. "Няма да е делфин това. Любов ще е."

3. "Имам да спя още 10 минути и идвам."

4. "Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият."

5. "И много, много няма да ги разпитвате. Че възрастните като ги питаш много и почват да лъжат."

6. "- Колко коня е лодката?

- 30 коня и 6 магарета."

7. "Ще почака, ще почака, пък ще си отиде. То си има едно време, дето човек трябва да си го изчака."

8. "- Чак като се разплака разбрах, че е французойче.

- Че как разбра бе? Да не плачеше на френски?"

9. "Ха-ха, чичо Манчо, снех те!"

10. "Като му дръпна едно увеличение, ще се видят и мустаците на капитана."

11. "Щом ми е приятел... А що ми вика свиня."

12. "Майка ти… баща ти, къде са?"

13.  "Той е още чавдарче, но може да му се има доверие."

14. "- Абе, на тебе нещо да не ти е повреден броячът?

- Бъди спокоен, чичо Манчо. Всичко е наред."

15. "Айде тогава изщракай го набързо и ще ви водя на ресторант."
Старото Кино



Неотдавна по медиите нон-стоп се въртеше реклама препращаща ни към носталгията по кренвиршите от времето на соца. Както се очакваше, когато се говори за едно време, започват люти спорове. Затова реших и аз да разкажа за моите разследвания какво имаше в колбасите по времето на социализма …
Рекламните агенции пощуряха да правят реклами на колбаси с кадри от стари филми и да развиват измамната идея, че тогава имало хубави кренвирши, примерно. Сега няма кой да иде във времето на Тато да провери, да види каква е била хигиената, съставките.
Хората имат къса памет – по времето на социализма колбасите изобщо не бяха хубави, постоянно се разказваха легенди как слагали в тях тоалетна хартия, соя. И тогава също имаше недоволство от цените.
В най-известната подобна реклама, в черно-бели ретрокадри продавач посреща клиентка пред щанд, натъпкан с различни видове колбаси. Това пък е другата голяма измама – по времето на социализма нямаше магазини с щандове, натъпкани с десетки видове колбаси. Обикновено витрината в магазина беше празна, подредени 2-3 вида колбаси. В месарските магазини пък вонеше и чистотата беше съмнителна. Който си мисли, че са правили проверки, имало контрол, заблуждава се. И тогава хората от ХЕИ минаваха формално, вместо пари им натъпкваха чантите с дефицитна стока и магазинерите си правеха каквото си искат.
Тогава хубавите луканки, някои видове колбаси, бяха дефицитна стока, която се появяваше от време на време. Който можеше да си позволи (бяха скъпи), си ги намираше с връзки.
А най-масови бяха телешки салам и 2-3 вида кренвирши. И току ти кажат в магазина – “телешкият свърши”.
Но какво съдържаха те? Сегашните колбаси били лоши, разсъждават по-възрастните.
Пишещият тези редове имаше навремето шанса да научи какви бяха тогавашните. С колегата Мишо Вешим, като млади журналисти, през 1988 г. правихме цяло разследване за в. “Стършел” какво има в саламите и кренвиршите. Беше страшно да научим. Който е любопитен, може и сега да отвори архивите (БДС, отраслови нормали), да види всички рецепти от времето на социализма. В кренвиршите, които тогава мнозина мислеха за телешки, по рецепта се съдържаше сланина. Имаше няколко вида кренвирши по БДС, всичките със сланина и свинско, освен телешко. Единият от видовете съдържаше 70% сланина по рецепта. Телешкият салам беше същият, с по-малък процент сланина. А какво имаше в т. нар. телешки салам? Месо от бракувани крави. Тоест от крави, които вече не дават мляко и ли са заклани поради старост. Това го призна тогава черно на бяло в писмо до редакцията и СО “Родопа”. А тогава с телешки салам снабдяваха болниците, като диетична храна, без свинско. На опаковката не пишеше, че има сланина, нито някъде по колбасите пишеха съставките, както ни задължава сега Европейският съюз.Тогава ходихме и в софийския месокомбинат, развеждаха ни. По начало колбасите се правят от остатъци от другото производство. Една машина изсмуква неизрязаното месо от кокалите, един барабан мели тая каша – сланина, изрезки, жили и др. остатъци. Седяхме пред един такъв барабан за мелене и ни достраша – човек с шинел да хвърлиш вътре, няма да се разбере. И става колбас. И тогава, и сега колбаси се правят така. (Само не ми се мисли в началото на 90-те, когато имаше луда крава, какво ли месо са внасяли наши производители да правят колбаси от него. За по евтино…)
Но тогава, при соца, имахме разговор с директора на СО “Родопа” Никола Спасов, лека му пръст. Упрекнахме го за колбасите, а той призна, че експериментално само веднъж слагали соя в едни колбаси на някакъв месокомбинат и като се разчуло, не могли да убедят хората, че повече не слагат. И за наша изненада взе да се шегува, как го викал предишният министър председател Гриша Филипов да му се кара, че слагал карантия в колбасите. Филипов беше известен с това, че говореше с руски акцент. А Спасов пред нас го имитираше как говори, с което малко ни стресна, защото шеги с член на политбюро тогава не бяха позволени, поне не на всеки: “Вика ме той и – Спасав, защо нйяма шкембйе на пазар? А аз си мисля – защото няма говедо в обор. Той – ти слагаш него в колбас!”
Та какво ли не слагаха в колбасите тогава. Месото не достигаше и имаше постоянен дефицит. Дори легендите за тоалетната хартия, които се разказваха, си имат някаква причина. Някой някъде е бутнал нещо в някакви салами и е тръгнала приказката.
Спасов разказа още нещо интересно – и тогава постоянно го атакували, че хубавите стари колбаси ги нямало вече, станали по-лоши. А той твърдеше, че няма промяна в производството. Дори разказа случка как ходил веднъж с Пенчо Кубадински в един месокомбинат, в който правят прочутата Смядовска луканка. И там Кубадински опитал луканката и изразил недоволство пред един стар майстор – “Абе, едно време беше по-хубава”. А старият майстор, който не се стряскал от големи началства, отговорил: “Ами, по-хубава. Бил си по-гладен.” Изглежда има феномен на вкуса – човек си помня емоционално миналото време, и то придава преувеличени вкусови качества на храната, която е ял.Тогава при соца не слагали консерванти и Е-добавки? Това пък е най-голямата заблуда. Сега научаваме за Е-добавките пак от опаковката, за което производителят е задължен. И някои от тези Е-добавки въобще не са опасни, всеки може да ги види в справочници в таблица (Виж тук ). А при социализма слагаха консерванти без никъде да пише. Например за колбасите задължителни бяха нитритите. Без този консервант месото става сиво, лош цвят, прилича на мърша. А с него е свежо, розово. Тогава не бяха разрешени оцветители за колбаси, сега са разрешени, но те не са по-опасни от нитритите. В големи дози нитритите са отрова и тогава, по времето на соца, ние установихме, че често в колбасите превишаваха съдържанието на нитрити. И нямаше сериозен контрол. Някой там в месокомбината лиснал повече с кофата. Тогава хора от Центъра по хигиена и ХЕИ ни насочиха към тази тема, защото засекли превишение на нитрити и високо съдържание на мазнини в колбасите.Та, който хвали колбасите на социализма и прави реклама с тях, да иде да се гръмне.
И който си купува кренвирши за 4 лв., а месото струва 8 лв. килото, нека сам си направи сметката какво има в тях. И тогава, и сега е така. И тогава, и сега са хубави скъпите колбаси.
Сладки са само спомените по младостта, забравят се и дефицитът, и вицовете, и недоволството.
По този повод има и виц – “Едно време какви бонбони имаше – изядеш два и правиш секс цяла нощ. Сега цяла кутия изяждаш и не става…”
Автор: Иван Бакалов









Централна гара София. Обичайният шум и гарова суетня. Студено е. Двете момчета стоят с ръце в джобовете под гаровия часовник. Часът и времето са малко необичайни за интимни срещи — единадесет преди полунощ, но на гарата и пред Нова година едва ли някому прави впечатление това. Не се чува разговорът им, но има някаква нерешителност в жестовете, в лицата им, която малко по малко се превръща в страх. Единият вади шише, отпиват на едри глътки. Може би, за да се стоплят, може би, за да не се страхуват… Съмненията ще ги съпътствуват до момента, в който алкохолът ще им върне куража. Половинката ракия ще свърши своето. Упътват се към спирката на трамвая, който ще ги отведе до набелязаната цел. А тя е Заводът за металорежещи машини.
Двамата познават обстановката. Те работят в този завод. Нешко е шлайфист, а Асен — стругар. Всеки ден идват в завода, работят, обядват в стола, изпиват по чашка кафе в барчето, срещат се с колеги. Но сега целта им е друга.
Двамата се прокрадват покрай оградата, прескачат я, влизат в двора на завода, насочват се към търговския комплекс. Обикалят, търсейки пролука, през която да проникнат вътре. Намират открехнат прозорец. Един подир друг се вмъкват. ‘
Из протоколите на следствието
Разказът на Асен:
„Влязохме. Започнахме да разбиваме подред вратите, тъй като бяха заключени.В една от стаите разбихме едно бюро, от него взехме връзка с ключове. Упътихме се към вратата на стълбището. Започнахме да изпробваме ключовете, но нито един не ни свърши работа. Захвърлихме ги и продължихме да разбиваме. Проникнахме в кафенето. Оттук вече беше лесно. Магазините в търговския комплекс са отделени един от друг със стъклени витрини. Започнахме да чупим последователно: витрината на магазина за хранителни стоки, на магазина за трикотаж, сладкарницата, аптеката… Попитах Нешко няма ли да ни чуят пазачите. Той ми отговори да бъда спокоен. Пазачите спели. Знаел това със сигурност, защото веднъж, когато бил дежурен в завода, ги видял, че правят само една обиколка и после си лягат. Никой не пазел завода.
Заехме се с касите. Оказаха се полупразни. В магазина за хранителни стоки от всички каси събрахме 60 лева. В другите каси не знам колко е имало. Нешко тъпчеше парите бързо-бързо по джобовете си. Нямахме намерение да разбиваме и аптеката, но аз си порязах крака на едно стъкло и трябваше да се превържа. От аптеката аз взех бинт, а Нешко пребърка касата.“
Разказът на Нешко:
„Много исках да имам касетофон, а нямах пари. Мислех си за него ден и нощ. Накрая реших да открадна. Говорехме преди това с Асен, той все ми отказваше. В деня, преди да се случи това, бях обмислил всичко. Сигурен бях, че най-безопасно и лесно ще бъде, ако проникнем в търговския комплекс на завода. Дори си изчистих гардеробчето, за да оставяме там откраднатите вещи. Освен парите от касите и касетофона взехме и един портативен телевизор „Юность“ за Стефан.“ Стефан е добър приятел на Нешко и негов съученик. Той има дом, жена и бебе. Нешко живее у тях, защото е от Бяла Слатина и още няма постоянен адрес. Чувствува се задължен на Стефан. Веднъж в разговор Стефан споделя, че иска телевизор, за да може да гледат в къщи новогодишната програма. Нешко иска да услужи на приятеля си, но как ще стане това без пари? Лесно е да се досети за какво намеква. Още повече, че те двамата са имали безуспешен опит да се снабдят с касетофон пак „по вечерно време“. Но дежурният милиционер не спял, чул шума от счупената витрина на магазина и осуетил „покупката“. И така Стефан също влиза в делото като подсъдим. Той не може да избегне обвинението. Нищо, че не е участвувал пряко в обира. Той не участвува, но мълчаливо после взима от гардеробчето на Нешко новичкия портативен телевизор и се радва на „подаръка“.Подсъдимите са трима: Нешко Цветков — 20-годишен, осъждан два пъти като непълнолетен и с присъда от година и три месеца след пълнолетието си; Асен Такев — 19-годишен, неосъждан, и Стефан Петров — 20-годишен, с една условна присъда за кражба на гума с джанта, която трябвала на зет му.
Три млади момчета, приятели и колеги. Какъв е резултатът от нощната им акция? Откраднатите пари и вещи са на стойност 1149 лева и 97 стотинки. В тази сума влизат и телевизорът „Юность“ на стойност 320 лева, и радиокасетофонът „Веф-Сигма“ на стойност 340 лева, и намерените пари в касите.
Съдът осъди Нешко Цветков на две години и шест месеца лишаване от свобода, Асен Такев на година и шест месеца и Стефан Петров — на една година лишаване от свобода.
Тримата ще изтърпят наказанието, но защо трябваше да се случва това? Сигурно и те сега си задават този въпрос. Парите са възстановени. Витрините са поправени, откраднатите вещи — върнати. Търговският център в Завода за металорежещи машини отново приема работниците на завода. Не може да се върне назад само наказанието, което тримата ще трябва да понесат. От колеги в завода те стават само поради лекомислие — съучастници в престъплението.
Сп. „Общество и право“, 1985 г.





Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив