18:10
9:59
Admin
СТАТИИ
No comments
Творчеството му за деца включва множество авторски текстове, както и редица обработени и преразказани приказки. Много от творбите му са станали толкова популярни, че мнозина ги смятат за народно творчество.
Биография
Ран Босилек е псевдоним на Генчо Станчев Негенцов. Роден е на 26 септември 1886 в Габрово. Баща му е опълченец от Освободителната война и занаятчйя. Починал е когато Генчо е бил седемгодишен. Той има двама братя и две сестри.Всички получават висше образование. Единият му брат е д-р Христо Негенцов, професор по педагогика.Другият му брат е Никола Негенцов създател на метерологията във военно-въздушните сили. Ран Босилек завършва Априловската гимназия в Габрово и известно време работи като учител.За своите ученици, той написал първото си детско стихотворение „ На косичка”, което било публикувано в списание „Светулка” , през 1906г. Следва славянска фиология и право в Софийския университет,завършва докторат по право в Брюксел.
Известно време е адвокат но обичта му към децата става причина да започне да пише за тях. Участва в редактирането на списание „Светулка”, редактира вестник „Врабче”. Редактор е в издание „Хемус”,където се издава списание „Детска радост”, едно от най-известните детски издания в България.Председателства „Дружеството на детските писатели”.Членува в Съюза на българските писатели. Той е един от създателите на художествено оформената детска книга в България. Съчетава ярката дарба на лирика и проза. Голямото му по обем творчество за деца е представено в десетки отделни издания и сборници. Умира на 8 октомври 1958г. В София.Прозата на Ран Босилек
Той е един от пламенните радатели за създаване на правдива,съдържателна и високохуманна литература за деца у нас.Творчеството си писателят е изградил върху най-добрите традиции на българската детска литература.Безграничната му любов към децата,лумнала от непосредственото общуване с тях като учител,е неговият най-дълбок извор на вдъхновение.
Авторът на „Родна реч” и на веселите патилански истории, големият поклоник на българския фолклор смята,че на детето е нужно да се покаже цялостно животът,да се въведе то постепенно в сложните човешки отношения,да се разкрият пред него взаймоотношенията между човека и природата.
Ран Босилек пише: стихотворения,приказки,разкази,сценки,статийки римувана проза – използва всичко,което може да привлече вниманието на детето.
Поезията на Ран Босилек е вълнуваща.Стихотворения като „Родна реч”, „Я кажи ми” и др. Са едни от най-хубавите поетични творби в детската ни литература.
Важна част от творчеството му е отношението между оригиналното творчество и влиянието на фолклора върху него.
Балетристичния дар на писателя може да се види в приказките му . Приказките и разказите му са последователни, без излишни отклонения и усложнения, стегната композиция и лаконичен език. Приказки като „Бяло петленце”, „ Сън” , „Цирк в пустинята” стоят по близко до оргиналните му творби, а такива като „ Златно птиче”, „Таралежко” , „Клан – недоклан” , „Косе – Босе’’ по сюжет и художествени похвати се доближават до народните творби. В своето творчество не поставя сложни философски проблеми, задачата на писателя е скромна да подготви своите читатели за живота, да утвърди оптимистично отношение към света. Основната тема на неговата проза е самата действителност.
Посветил е много страници на отношенията между баба и внук, деца и родители в
Ран Босилек си поставя за цел да запознае своите малки приятели с нови, неизвестни досега за тях понятия като добро и зло, справедливост и несправедливост,труд, чест,дълг. Много от приказките на писателя са разгърнати върху основата на противоречието между доброто и злото.
В приказки като „ Бързата работа” и др. Писателят разработва темата за трудолюбието, като използва животински персонажи. – „ Трудолюбивият е достоен за уважение- мързеливият служи за присмех на всички”- това е тезата,върху която са построени разкази като „Малкият печатар”, „Помагачка”, „Всички на работа”, „За печалба” и др. Авторът наказва ленивците с беззлобния си, добродушен хумор, като ги поставя в комични положения, от които те излизат едва, след като сами стигат до правилния извод.
Неговото талантливо перо умее еднакво добре да рисува както весели и жизнерадостни картини на безгрижното детство, така и ярко да очертава характерни моменти от нашия икономически и обществен живот.Видял от близо живота на бедните си другарчета, закърмени от тежък труд, иска да покаже несправедливостта на живота. Тази тема е разгърната в „Малкият печатар”, „Дяволчето в бяла опашка” , „Беден врабчо с ум с бори”. С голяма човешка мъка той разказва за бедното дете, което носи радост на другите, но сам не може да се радва на новогодишния празник „ Малкото книжарче” и др.
Особено място в творчеството на писателя заема неговата римувана проза . От 1924г. На страниците на сп.” Детска радост”, чийто редактор е Ран Босилек започва излизането на поредица от римувани разкази с общи герои. В това свое повествование, каквото всъщност представлява то, разгледано цялостно,поетът рисува лудориите на патиланчовата дружина. По-късно тези разкази стават известни като отделни книжки със заглавия „Патиланчо”, „Бати Патилан”, „Патиланско царство”, „Патиланчо Данчо” и „Патиланчо на село”.Животът на сговорната дружина е основа, на която авторът разгръща своето оптимистично отношение към света. И в игрите, и в труда малките герои намират повод да се посмеят и веселят. Героите на повествованието- Патиланчо и неговите другари- Патиланчо Данчо, Патиланчо Ганчо, Патилана Гана и т.н., неговата баба Цоцолана, както и образите в другите му произведения , и тук са обобщени.
Произведението на Ран Босилек разкрива пред читателя един весел детски свят, от който те могат да се поучават и в игрите, и в труда.Формата на повествованието-писмата на Патиланчо до Смехурко- е интересна и забавна за децата, а римуваната проза допринася много за жизнерадостния тон на това произведение, за лесното му възприемане и запаметяване.
За малките си приятели той пише още диалози и смешки. Често се появяват статийки-приказки , в които писателят запознава децата с личността и делото на видни наши и чужди писатели и общественици. На ясен, достъпен език Ран Босилек разказва за Пушкин, Толстой, Христо Ботев, Любен Каравелов,Чичо Стоян, Елин Пелин, и др. Той пръв прави опит да поднесе този жанр на детето и чрез него да му представи в един по-системен и прегледен вид още непознати за него творци.
В езиково и композиционно отношение творбите на писателя са интересни и разнообразни.Много от тях могат да бъдат посочени като образци на детската литература.
Ран Босилек е писател с ярък творчески почерк и висока гражданска съвест.
Идейното, тематично и жанрово разнообразие на неговите балетристични творби разкрива една искрена и дълбоко хуманистична авторова концепция.Неговите произични произведения са поучителни и човечни. Той пръв отдели много сили и талант, за да направи достояние на нашите деца богатството на българския фолклор.С голямото си умение да използва многобагрения и звучен народен език, да разказва весело, забавно и правдиво на малкия читател за живота Ран Босилек с право е извоювал свое определено място в развитието на детската ни литература.
.................
Родна реч
Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен;
реч на мама и на татка,
реч, що мълвим всеки ден.
Тя звънти, когато пея,
в радостни игри ехти;
вечер приказки на нея
баба тихо ми реди.
И над книгата унесен,
родна реч ми пак шепти…
Милва като нежна песен,
като утрен звън трепти!
Родна стряха
Бяла спретната къщурка.
Две липи отпред.
Тука майчина милувка
- 1:10
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Поп отказва да венчае Минчо и Съба заради далечна родствена връзка помежду им
Първото стихотворение, което всяко дете започва да срича, е “Аз съм българче” на Иван Вазов. Повече от един век името му трайно е влязло в домовете на поколения българи. За всички той е Народният поет. Едва от четвърт век насам завесата над двама от братята му, генералите Георги и Владимир Вазови, се повдигна и чрез техните уникални качества на пълководци ние научаваме за героизма на българския воин през двете Балкански и Първата световна войни. Величие и трагизъм съпътстват живота и на другите наследници на фамилия Вазови.В края на 18-и век по времето на Али паша от българското село Яновени (днес в пределите на Гърция) се преселва в Сопот многолюдната българска фамилия Вазовци. През 1849 г. Минчо и Съба Вазови решават да се вземат. Поповете в подбалканското градче обаче отказват да ги венчаят поради далечната им родствена връзка. На следващата година се ражда първият им син Иван и цял Сопот живо се интересува дали “детето няма нишан”. Детето наистина се ражда с нишан то става Патриархът на българската литература Иван Вазов. С нишан се раждат и други двама от братята му Георги и Владимир, прославили отечеството като генерали от българската войска.Всъщност Минчо и Съба Вазови отглеждат и възпитават седем синове – Иван, Георги, Кирил, Владимир, Никола, Борис и Михаил, и две дъщери – Въла и Ана.Историографката Елинка Бояджиева проследява най-обективно драматичната и трагична съдба за някои от фамилия Вазови. Най-големият от синовете е Иван, който доживява до 71 години. Вторият брат Никола наследява предприемчивостта на баща им. По време на Руско-турската война Сопот е опожарен, къщата им запалена, а чорбаджи Минчо е зверски заклан от турците. Никола наследява търговията от татко си, после купува хотел в София, построява и мелница. Привързан към майка си и към своите братя и сестри, той поема изцяло изхранването и издръжката на многолюдната челяд. Баба Съба и сестрите Въла и Ана до края остават да живеят при него. Те имат голям принос за възстановяването на изгорялата до основи къща на Вазови в Сопот.Кирил става един от първите дипломирани лекари в България – завършва медицина в Цариград. Участва в Сръбско-българската война като доброволец. После участва в създаването и развитието на Българския туристически съюз. Синът на д-р Кирил Вазов Иван също лекар, е осъден и разстрелян от народния съд, защото е бил министър на търговията и промишлеността в правителството на Добри Божилов от ноември 1943 до юни 1944 година. При все че дейно участва в спасяването на българските евреи....Борис Вазов най-малкият от братята, става известен политик, адвокат и журналист. Когато батко му Иван закъсва с очите и не може да пише, той диктува на брат си и Борис записва на ръка по-голяма част от романа “Под игото”. По това време София се вълнувала от голямата любов между Борис и красивата художничка портретист Елисавета Консулова-Вазова, която става негова съпруга.Генерал-лейтенант Владимир Вазов е безспорно най-именитият от братята след Иван. За героя от Дойранската епопея от 1916-18 г. е достатъчно само да припомним думите на английския генерал Милн, който командва английските дивизии през 1918 г., а срещу него е само Девета пехотна плевенска дивизия на Първа българска армия под командването на Владимир Вазов. През 1936 г. делегация от български офицери ветерани, водени от ген. Вазов, са поканени в Лондон. На гара Виктория те са тържествено посрещнати от техни колеги ветерани от световната война: „Свалете знамената! Минава победителят от Дойран”, изкомандва запасният вече фелдмаршал Милн. В спомените си британецът пише: „Два часа след началото на атаката ни на 18 септември 1918 г. две от дивизиите ми бяха напълно унищожени. 10 000 войници потънаха като в дъбов кладенец. Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж...”На рождения си ден, 14 май 1926 година, генерал Владимир Вазов е избран за кмет на София. Той заварва една занемарена столица, потънала в нищета и корупция. За два мандата от по три години прави София подредена, чиста, зелена и приветлива. По негово време започва строителството на Рилския водопровод, с който се докарва вода за столицата. С него се осигурява и достатъчно електричество за града построяват се електрическите централи в Симеоново и Мала църква. Кметът Вазов откупува градския транспорт от белгийска частна компания. Трамвайните релси се удължават, купуват се нови мотриси, строят се нови стъклени чакални. При неговото кметуване се построява и разширението на Централна баня, построява се модерна кланица с хладилници, строежът на училища става приоритет. Възстановена след атентата е разрушената църква “Св. Неделя”. През 1928 г. е построена гара Подуяне. Изградени са 105 малки дървени моста и 7 големи, както и два железобетонни моста на р. Владайска, Доставят се и автомобили сметосъбирачки, поливачки и метачки. София блести от чистота, всяка вечер улиците се мият. Зелената политика на кмета Владимир Вазов се изразява в построяването на много малки и големи квартални градинки.Непосредствено след 9 септември репресиите се насочват и към победителя от Дойран. Заедно с вярната му съпруга Мария Горанова и сина Иван са принудени да напуснат София, като се установяват в Тетевен, откъдето е родом Мария. На 20 май 1945 година след сърдечен удар генералът склопява очи. Погребението му е почти нелегално. На гроба му е поставен обикновен дървен кръст само с името му. Години по-късно гробището е унищожено с багери за построяването на почивна станция на профсъюзите, а костите на генерала са захвърлени, гробът му заличен. Тогавашният главен архитект на Тетевен Цв. Пиперков успява да ги спаси, като ги събира в чувал и ги предава на близките му в София, които ги препогребват.
Източник: politika.bg
Източник: politika.bg
- 1:02
- Admin
- 1900-1944, СТАТИИ
- No comments
През 1880 г. Славейков е избран за председател на Народното събрание, а впоследствие на няколко пъти е министър в либералните кабинети на Каравелов. Отличава се като принципен политик, отричащ несправедливостта в политиката. Доказателство за това е противопоставянето му както на „Режима на пълномощията“ на княз Батенберг, така и на Стамболовия режим.
В следващите редове ще Ви представим едно от писмата на Петко Славейков до Стефан Стамболов. В него той засяга именно недемократичните инструменти, с които правителството на Васил Радославов (август 1886г. – юли 1887г.) си служи по пътя си към властта и по-точно по отношение на провеждането на парламентарните избори. Към момента на написването на писмото (28 септември 1886г.), Стамболов е регент и не заема пост в законодателната власт (бел. ред. – по-рано той е председател на Народното събрание).
Вярваме, че подобни извори са най-добрият източник на информация, тъй като те предоставят на читателя безпристрастно поднесено съдържание, което той има възможността да тълкува по своему. Желаем Ви приятно четене!
„Изборите са станали навсякъде с всички възможни полицейски и военни мероприятия. Правителството е арестувало и интернирало почти от всяко място по двама-трима, а на някои места по 10-20-30 и 50 души от по-интелигентни и по-живите хора между населението, така що всички арестувани и интернирани надминават 800 души. В по-големите избирателни центрове, като в София, Пловдив, Варна, Русе, Шумен, Враца, Стара Загора и други някои, въобще от повечето избирателни пунктове населението не е взело участие в изборите, а правителството и правителствените чиновници и подкупници са избрали когото са искали.
В Хасково окръжния управител, като е видял опозицията по-силна, не е допуснал да станат избори. В Ловеч също не са станали избори. В Айтос, като не са могли да станат избори до три чса подир обед, бургаският околийски началник е дошъл и незаконно е направил каквито избори му са предписани.
Насилие и силни боеве, без убийства, са станали в Сливен, Котел и Дряново. В последното място във времето на изборите са станали арестувания и големи смутове, ‘щото войските са се намесили и гърмели на въздух, та са разпръснали избирачите, и изборите са станали незаконни…
В Цариброд и Новоселци, дето е имало да станат ужасни скандали, впоследствие полицията, която е искала да прокара предписани кандидати, благоразумно е арестувала и отстранила околийските началници и жандарите и така се предварил скандалът, но това не е могло да стане в Кутловица, Плевен и Ряховица, дето полицията и войската се е намесила и стреляла връз народа, има до 40 души на място паднали убити, до 60 души тежко и смъртно ранени, а леко ранени неизвестно; ако Вие се интересувате, можете да проверите тези сведения.“
Източник:bulgarianhistory.org
- 19:26
- Admin
- Созопол, СТУДИО Х
- No comments
В него са записани поредица от мерки, които да се справят с „буржоазното влияние“ на музикалния стил, дошъл неканен отвъд океана. По „предложение“ на Комсомола върховният партиен орган си поставя за цел да се пребори веднъж завинаги с „опасната“ музика.
С тревога комунистическите вождове отбелязват тежки констатации за разпространението на „заразата“ сред младежта:
„Стремеж към лек живот, към подражателство и безгрижие проявяват и голяма категория млади хора от всички слоеве на младежта, но най-вече ученици и студенти. В София се прочуха така наречените „купони“. Това са младежки (главно ученически) сбирки по квартири, които по име заместват бившите журове, соарета, джабули и пр. На някои от тях, тайно от възрастните, се пиянства и блудства, слуша се само креслива джазова музика Въобще джазът има многобройни поклонници сред младежта.“
И още:
„Не са малко онези, които не признават друга музика освен джазовата. Такива младежи и девойки с часове стоят пред радиоапаратите, за да чуят и запишат изпълнението на изтъкнати западни естрадни певци и музиканти, стремят се да се сдобият с техни грамофонни плочи или магнетофонни записи. Тези младежи бурно аплодират сладникавите мелодии, които някои чуждестранни певци и инструменталисти изпълняват на концертите си у нас. Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц „туист“. Това е един неестетичен, с много динамично темпо танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост. Освен това поради неестествените движения на тялото, той е вреден за здравето
на танцуващите. Видни учени и лекари на Запад с тревога пишат за масови изкълчвания, за повреди на коляновото капаче, за развиване на сухожилията, получени в резултат на танцуването на „туист“.Само че години преди тези изводи комунистите са се разправили жестоко с изпълнителите и почитателите на омразната за тях музика.
Много скоро след кървавия терор и разправата с парламентарно представената опозиция комунистическата партия бързо завзема тотално властта и започва насила да налага идеологията си във всички сфери на обществения живот. С пълна сила това важи и за изкуството. Разбира се, с особена непримирост активистите на ОФ се заемат да громят „упадъчната музика“, под което в онези години се разбира джазът. Започват страшни репресии. В крайна сметка любими на народа изпълнители, като Александър Николов – Сашо Сладура, певицата Леа Иванова и Асен Овчаров са убити или изпратени в лагер. Още веднага след 9 септември 1944 г. младежта в големите градове и най-вече в столицата започва да организира забави. В София вечер в Борисовата градин на импровизирана сцена се качва Леа Иванова и пее американски песни, хитовете от онези години като „О Тико Тико так“, „Ела на остров Тринидад, „Чатануга чучо“ …, аплодирана от многобройна въодушевена публика.На концертите започват често да идват групи активисти на ОФ. Те грубо разгонват тълпата, дърпат хората за ръкава: „Утре кой ще ти изкарва нормата!“. Накрая брутално свалят певицата от сцената, късат дрехите й и я качват в джипката за да изчезне в някой от милиционерските участъци. Но едва пусната на свобода, Леа отново намира начин да се върне при публиката си и да я забавлява абсолютно безплатно.
Учудващо, но вече в началото на 50-те властта привидно се примирява. Сталинският режим на Червенков се опитва някак да канализира нещата. Дори допуска джазовите оркестри да свирят в някои заведения в големите градове.В София това са ресторант „България“ и бар „Астория“. Нещо повече – с типичното си двуличие самите комунистически управници са чести гости на забавите, отказвани на народа, чието място според тях е в заводските цехове и строителните площадки. Така в хотел „България“ на различни официални празници идва да слуша джаз лично и Вълко Червенков с антуража си. Още по-често в заведението е гост и брат му – Борислав Червенков, виден столичен бохем. Пиротехник по професия, братът на вожда е известен софийски пияница. Той е приятел с музикантите и персонала, но докато не стане от масата, никой няма право да си тръгне. Иначе е щедра душа – черпи всички наред, а огромните сметки праща да бъдат осребрени за сметка на държавния бюджет. Разбира се, след всеки запой, брат му го гълчи, но накрая все пак сметките винаги са оправени с пари от хазната. Любимецът на публиката в „България“ е цигуларят Сашо Сладура.Той не само е добър музикант, а и веселяк, неуморен и безстрашен разказвач на вицове, и то от най-опасните. Те са толкова забавни, а и славата му толкова е пораснала, че понякога се случва дори вождът Вълко Червенков и вътрешният министър Антон Югов, обърнали по някоя чашка и в изблик на „демократизъм“, да го помолят да им разкаже по някой за тях самите.
Дали заради тези контакти, или защото наистина не му е пукало, Сладура пуска майтапи срещу властта даже на публични места. Свидетелствата са безброй.
Веднъж например, както се разхождал с приятел в центъра на София, на една трамвайна спирка видели свой далечен познат. Винаги готов за шеги и знаейки колко голям е страхът на хората някой да не ги натопи, Сашо се обърнал към приятеля си: „Искаш ли да го накарам тоя тип да бяга като луд само с два лафа?
Отива при него и направо го попитал: „Колега, здравей, имаш ли свободен половин час? „Имам, защо?“, отговорил онзи.
„Ами да отидем и да свалим правителството от власт !“ Познатият на Сашо се обърнал и като ракета се изстрелял надолу по тротоара.
И вицовете му са кой от кой по-пиперливи:
„Двама милиционера си говорят: – Абе ти чу ли новината? Каква бе?
– Ами братушките са кацнали на Луната бе!
– Ама как така, всичките ли?!“
Те са толкова много, че и до днес се води спор заради кой точно анекдот бохемът е изпратен в затвора, а после зверски е убит в лагера в Ловеч.Особено опасно става за бохема, когато през 1956 г. на власт идва Тодор Живков. Държавна сигурност започва да ги следи – Сладура, Леа и Асен Овчаров. Някои музиканти са интернирани в други градове. „Уши“ и „очи“ на службите са навсякъде по петите му и тръгва река от доноси срещу „Обекта“, както ченгетата са кръстили Сашо в досието му. По стар навик обаче цигуларят не жали и новите управници:
„Т.Ж. щял да заминава за Ню Йорк. Посъветвали го да си ушие хубав костюм. Отишъл тато лично в ЦУМ и поискал от най-хубавия плат. След това казал на шофьора да кара при шивача. Разтворил шивачът плата и се разтревожил.
– Другарю Живков, вие лично ли го купихте? Ами от този плат, дето са ви го дали, мога само сако да ви ушия. И то едноредово.
Тръгнал тато за Америка, но се отбил в Прага при друг шивач, който му казал, че от въпросния плат може да излезне само сако и жилетка, ама тесни. Спрял и в Париж, а там шивачът му казал, че има за сако и панталони, но за жилетка не стига. Последната спирка била в Лондон. Тамошният шивач се съгласил да ушие сако, панталон и жилетка, но по-тесни. Пристигнал Тато в Ню Йорк и веднага при шивач Американският шивач разгънал плата и веднага попитал:
– Г-н Живков, имате ли внуче? От плата ще остане за къси панталонки за него. И за каскет за вас може да излезе.
– Слушай, ето ти сто долара, но ще ми обясниш ли една работа?
И му разказал какво са казвали различните шивачи за тоя плат. – Господин Живков, вие не се ли сещате? – отвърнал шивачът – Колкото по-отивате на запад, толкова по-малък ставате!!!“
За мнозина точно този виц е затрил таланта.
Емануил Дойнов, майстор на устната хармоника, който от години живее в Лас Вегас разказвал, че при една от последните си срещи с музиканта на банкет след концерт, късно след полунощ, през 1961 г. Тодор Живков попитал прочутия разказвач на политически вицове: „Айде, бе Сашо, кога ще си ходите?“ А Сладура му отвърнал с остроумно двусмислие:
„Ние след малко, а вие кога ще си ходите, другарю Живков?!“Според други спомени Сашо Сладура е арестуван, защото се пошегувал с партийния дом, като го нарекъл „изгорял цирк“. Тази версия е разказвал музикантът от Софийската филхармония Милко Узунов, който твърди, че е присъствал на задържането на Николов. То става на пъпа на София – спирката до църквата „Св. Неделя“.
Случаен минувач пита Сашо къде се намира изгорелият цирк. Сладура се замисля и отговаря, сочейки партийния дом-„отсреща е горящият цирк, а в него се намира и главният циркаджия.“
Така или иначе, на 25 декември 1959 г. Александър Николов получава първата си присъда.
„Сладура е „виновен в това, че през годините 1950, 1957, 1958 и 1959 многократно на различни места в София е разгласявал клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да оронят достойнството на българския народ и НРБ. Както и че по същото време и място е давал преценки и разгласявал обстоятелства, които са от естество да увредят добрите ни отношения с СССР и да оронят престижа му“, пише за мотивите на съда журналистът Пенчо Ковачев в поредица на „24 часа“, посветена на музиканта. Осъден на 1 година, Сладура излежава в затвора 7 месеца. Той обаче не се радва дълго на свободата си.
На 19 август МВР издава заповед музикантът да бъде изселен в разградското село Ушинци и да работи в местното ТКЗС. Още в края на 1959 г. Мирчо Спасов обаче е започнал да съставя списък за ликвидирането на „упадъчни елементи“. На първо място в него е Александър Николов, следват Иван Карадочев (бащата на певицата Богдана Карадочева), депутатът земеделец Любен Боянов и още 14 души.Така, вместо да бъде интерниран, по заповед на лагерния генерал, който по това време е и зам.-министър на вътрешните работи и дясна ръка на Тодор Живков, Сладура е определен да бъде изпратен в ТВО Ловеч. На 15 септември 1961 г. Сашо е арестуван и след като прекарва осем нощи в килиите на ДС, се озовава в трудовия концлагер „Слънчев бряг“ край Ловеч. Инструкциите към началника на „българския ГУЛАГ“ Николай Газдов и помощниците му са ясни – Сладура да бъде докаран до „естествена смърт“.
Газдов само му извикал: „Ти, русия, сладура, я излез напред бе, твойта мама! Значи ти си бил този, който е разказвал вицове за другаря Георги Димитров?!“ и дал знак на доверените си убийци „да се заемат“ с него.
Според някои там е издържал само няколко дни, но според Никола Дафинов, който разказа в интервю за „168 часа“ истината за концлагера, той е убит още в деня на пристигането му. „Докараха го една сутрин. Всичко беше подготвено за убийството му. По заповед на Газдов, веднага бригадирите Шахо, Благо Магарето и Димитър Цветков започнаха да го бият и да се гаврят с него.
Когато се прибрахме от кариерата, беше така смазан от бой, че не се виждаше лицето му – просто една огромна рана Още същата вечер го хвърлиха мъртъв в чувал в тоалетната“, спомня си Дафинов.
В смъртен акт № 272, издаден от градския съвет на Ловеч, е отбелязано, че Александър Николов е починал на 26 септември 1961 г. Място на смъртта – трудова група в кариерата в Ловешко, причина за смъртта – ангина.
Макар и без да са говорили срещу властта, на репресии са подложени и други изявени джазмузиканти.
Асен Овчаров, който през 1942 г. създава първата джазформация на Балканите, пък е обвинен, че се опитал да джазира мелодията на „Интернационала“ и така се подиграл с химна на световния пролетариат. Арестуват го и заедно с младата му съпруга балерина са интернирани в Тутракан. После тай е въдворен в концлагера Белене.
Освободен от Белене през 1952 г., Овчаров веднага пак е арестуван и осъден на шест години затвор в някакъв скалъпен политически процес. Сетне не му разрешават да се завърне в София, установява се в Пловдив, където работи като диригент и композитор на Ансамбъла за песни и танци при тамошното радио. Ръководи и естрадния състав при Дома на транспортните работници. Раздал се докрай, Асен Овчаров умира в Пловдив на 61-годишна възраст. За да остане завинаги като родоначалник на българския джаз.Блестящата певица Леа Иванова
По предложение на автора – скулптора Данко Данков, фигурата е седяща и държи в ръцете си цигулка. Паметникът е монтиран в началото на Стария град, пред една от сградите на Академията за музикално и танцово изкуство.
Източник:jivko1128.blog.bg
Абонамент за:
Публикации (Atom)
