Как е протичала подготовката за първия учебен ден по времето на социализма в НРБ

Първият учебен ден винаги е бил значимо събитие в българската образователна система, а по време на социалистическата епоха в Народна република България (НРБ), той е бил особено важен. В този период образованието е било на особена почит и това се е отразявало и в подготовката за началото на учебната година.

По времето на социализма училищата са били строго организирани и контролирани от държавата. Подготовката за първия учебен ден започвала много по-рано през лятото. Директорите и учителите са били отговорни за поддръжката на училищната инфраструктура и обновяването на учебните материали. Често се организирали доброволчески акции за почистване и обновяване на училищните сгради, в които се включвали и родители.

Закупуването на учебни материали е било важна част от подготовката. Родителите са се снабдявали с учебници, тетрадки, химикали и други необходими пособия за децата си. В онези години, особено в по-малките градове и селата, често не е имало голям избор от магазини, затова много семейства планирали предварително покупките си.

Ученическата униформа е била задължителна и специфична за всяко училище. Родителите са се грижили децата им да разполагат с чисти и добре изгладени униформи за първия учебен ден. Това е символизирало дисциплината и уважението към образователната институция.

Първият учебен ден е бил изпълнен с тържественост и емоции. Учениците са се събирали в дворовете на училищата, където се е провеждала официалната част. Имало е речи от директора, учителите и понякога дори от представители на местната власт. Песни, стихотворения и хорове са допълвали празника.

По време на социализма образованието е било считано за ключов инструмент за социално развитие и лична реализация. Подготовката за първия учебен ден е отразявала тази важност и е била време на вълнение и надежди за бъдещето.

Със завършването на социалистическата епоха в България, много от тези традиции са се променили, но спомените за това време остават живи в съзнанието на мнозина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

История на ЦУМ и как през 1980 г.се продаваха дефицитните стоки (ВИДЕО)

ЦУМ в София е един от най-емблематичните търговски обекти в България, който има богата и интересна история. Построен през периода на социализма, ЦУМ е символ на модернизацията и развитието на столицата. Магазинът отваря врати през 1957 година и бързо се превръща в център на търговията и социалния живот.

Архитектурата на ЦУМ е дело на известния български архитект Коста Николова. Сградата е проектирана в класически стил, характерен за социалистическата епоха, с масивни колони и просторни зали. ЦУМ е разположен на централно място в София, което го прави лесно достъпен за жителите и гостите на града.

По време на социализма, ЦУМ е бил мястото, където хората са можели да намерят разнообразни стоки, които в други магазини са били дефицитни. Той също така е служил като социално средище, където хората са се срещали и обменяли новини. Магазинът предлага широка гама от продукти, включително облекло, обувки, техника и домакински уреди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за неподражаемата Леда Тасева и нейният живот,по-интересен и повратлив от сапунка

Родена е на днешната дата преди 99 години във Видин. Може да не е имала някакви фундаментални роли, обаче пък личният й живот е по-интересен и повратлив от сапунка

На 4-ти юли, преди 36 години българската сцена остана без една от най-талантливите си актриси. Леда Тасева почина на 62 г. след тежка битка с рака. Не искаше да се предаде, играеше почти до сетния си час. Зрителите обожаваха онова нейно спокойно, аристократично излъчване, което я правеше неповторима, различна.

Тя завършва актьорско майсторство в класа на Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, играе в театъра, киното и телевизията. За нея не е важно дали ролята е главна, или не е – важно е да я обикне, да я разбере, да я пресъздаде. Затова и публиката още я помни от филми като „Да обичаш на инат” и „Звезди в косите, сълзи в очите”, но най-вече в телевизионния театър „Харолд и Мод”, постановка на Хачо Бояджиев, която през 1986 г. превърна Леда Тасева и Стефан Данаилов в незабравим актьорски тандем. Затова и през 2002-а, когато реши да постави отново пиесата на Колин Хигинс за странната връзка между 80-годишна старица и 20-годишен хлапак, проф. Бояджиев посвети премиерата на „голямата Леда”.

Днес, когато пишат за Леда Тасева, а то е изключително рядко, я изкарват дисидент. Истината е, че тя имаше титлата „заслужил артист”, орден „Кирил и Методий” – първа степен, и всички други атрибути на признание от режима. Просто жената си беше странна и затова правеше впечатление в едно униформено време. Може да не е имала някакви фундаментални роли, обаче пък личният й живот е по-интересен и повратлив от сапунка.

В биографиите на Леда Тасева, чието истинско име е Виолета, пишат за два нейни брака. Истината е, че тя има 3. Първия го премълчава, понеже е с неудобен за системата човек – нейната първа любов Дачо Цанков.

Неговата „непригодност” се състои във факта, че е племенник на проф.Александър Цанков, наричан в онези години „кръволок”, който въвежда след своя преврат през 1923 г. политика на повсеместен терор. Изтрепан е сума народ, включително поета Гео Милев и журналиста Йосиф Хербст. Вследствие на този терор като отговор на комунистите избухва атентатът в „Св. Неделя”. Цанков избягва от България и се преселва при цар Фердинанд, а след смъртта му бяга, за да не бъде арестуван при Нюрнбергския процес срещу нацистите в Европа, като следва много от приятелите на Хитлер, а според легендите и самия Фюрер, в Аржентина. Там и умира. Но синът му остава. Освен произхода, той има и друг проблем – твърде слаб е ангелът му и не може да се сдържа и да не ляга с всяка жена. Нещо, което толкова наранява Леда Тасева, че намразва мъжете

Родената във Видин, но отраснала в София бъдеща актриса се влюбва в него като братовчед на най-добрата й приятелка. Майка й е против да се жени за човека, който отнема девствеността й, но тя смело се хвърля към брака. Поради което е изгонена от дома си. Той й наема стая в апартамента на оперната певица Мара Хинова, която я утешава при многобройните му хойкания. Практически съпругът не живее с Леда. Той си намира работа като шофьор в американското посолство. Но скоро е интерниран. Като негова законна жена, Леда го следва и дори е щастлива, защото в новото им местоживеене край язовир „Копринка” плейбоят ще бъде само неин.

Но скоро локацията на изгнанието е сменена с изселване в нейния роден  Видин. Живеят в къщата на нейната братовчедка до момента, когато става страшна засечка. Леда, която започва работа в местния театър, за да издържа себе си и любимия, се прибира ненадейно в стаичката им. И заварва съпруга си с нейната братовчедка

Благодарение на роднина – голям партиен началник, й е позволено да се върне в София, където се записва във ВИТИЗ. Това официализира любовта й с нейния преподавател Стефан Сърчаджиев. Двамата се запознават на снимките на един от първите български филми „Утро над родината”, помнещ се до днес главно с рефрена от неговата песен „Свири хармонико, свири”. За работата я урежда нейната приятелка Жана Стоянович, която и запознава Леда с бъдещия й съпруг.

Мъж №2 обаче трябва да бъде разведен с половинката си Ани Фаденхехт, майка на друг „заслужил артист” – Йосиф Сърчаджиев. И Тасева прави всичко възможно връзката им да бъде разкрита от неговата съпруга, което естествено се и случва.

Леда е безжалостна, защото иска да изтрие петното от Дачо, да вземе победа над мъжете, да им го върне тъпкано и да се почувства покорителка. Успява да се омъжи за по-възрастния господин, който дава тласък на кариерата й. Това е важно и поради друго обстоятелство – Леда винаги е в конкуренция със своята сестра Ирина – една от примите на Народния театър.

Отмъщението на съдбата обаче не закъснява

Леда е развела Сърчо, което ще й бъде върнато тъпкано, когато нейният трети съпруг Иван Андонов я напуска заради друга жена. Тасева забива младежа, който е цели 8 години по-малък от нея. Самото им бракуване е огромен скандал дори за артгилдията при соца, където нравите са малко по-разкрепостени от общоприетите за онова общество. Те са приели разведената вече 2 пъти Леда – разводът по онова време е дамгосан от Партията, освен от католическата църква на Запад  – да се омъжи за младо момче. Но когато се разбира, че Иван живее успоредно и с Люба Маричкова, заради която се разделя с Леда, шумът е оглушителен.

„Заслужилата артистка” остава сама до края на дните си официално или поне никога повече не се омъжва. Гадна  мълва я свързва с кого ли не, дори с Бригита Чолакова

Журналистката по онова време е първа красавица на България и тв звезда №1 със западняшкия си стил, наследен от немската кръв във вените.

Истината е, че Леда ограничава своя приятелски кръг, прави закрити вечеринки в дома си, недалеч от Южния парк и поддържа бохемски начин на живот, но такъв, който не се набива в окото на обществото.

В кариерата си обаче продължава да играе ролите на отчаяни застаряващи жени. Няма как да не си я спомняте от класиката на късния соц „Да обичаш на инат”, където играе точно такава, много близка до себе си героиня. Или от култовата тв постановка „Харолд и Мод” на Хачо Бояджиев, където е стара и патила на фона на младия левент Стефан Данаилов.

10 дни преди да почине от рак,  Леда продължава да играе на сцената. Не иска да изгуби и последното, което я свързва с живота. Предава Богу дух на 4 юли, когато други се раждат. Това става само 4 месеца преди на 10 ноември 1989 г. да падне режимът на Тодор Живков.

Източници:afish.bg/slava.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Статия в „Маями Нюз“ от 1974 г. описва наш черноморски курорт като новата европейска Ривиера

През 60-те и 70-те години на XX век България започва да развива туризма и за кратко време успява да привлече много чуждестранни гости както от страните от социалистическия лагер, така и от Западна Европа, САЩ, Австралия, Канада.

Във водещи западни медии през тези години се появяват публикации, които описват страната ни като интересна туристическа дестинация, в която западният турист си заслужава да отиде. Ето какво пише журналистка във в. „Маями нюз“ в броя си от 21 март 1974 г. за курорта Албена:

„Островърхи бели пирамиди, издигащи се в полукръг върху пясъка. Това веднага ми напомни за средиземноморската архитектура в шикозните курорти, изпъстрили френското крайбрежие. Но аз се намирах в Албена, България – едно име, което трябва да се запомни. Новата европейска Ривиера е построена съвсем скоро – през 1968 г.“ Така започва своя репортаж Барбара Бърнс от влиятелния по това време всекидневник.

„С целия си бляскав международен имидж, който представя на посетителите, които идват тук за първи път, Албена предоставя и някои приятни изненади за туристите, които искат нещо различно от шумните и добре познати курорти“.

Стъпаловидните фасади на хотелите в Албена са описани като „стълбите на Нептун, изкачващи се към синьото небе“, а хотелите и вилите в курорта – като „модерни и комфортни“.

Авторката разказва за приятните ресторанти и ниските цени в Албена, а българската кухня определя като „леко пикантна, с едва доловимо гръцко и турско влияние, но с изразен собствен стил“. И споделя впечатленията си за скарата, шопската салата и различните млечни специалитети, които според нея обясняват дълголетието на много от българите.

„Маями нюз“ разказва и за нощните заведения, пълни със забавляващи се българи и туристи, в които звучи рок, български фолклор и дори класическа музика. Специално е спомената известната фрегата на плажа, която през деня предлага напитки на плажуващите, а с настъпването на вечерта се превръща в атрактивен нощен бар.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През нощта на 15 срещу 16 август 1948г. при опит да премине нелегално границата е убит пилотът Николай Бошнаков

През нощта на 15 срещу 16 август 1948г., при опит да премине границата, е ранен тежко в стомаха и умира от кръвозагуба, Николай Стоянов Бошнаков. Един от най-великите орли на Царство България и сред легендарните защитници на българското небе от нападенията на англо-американските бомбардировки по време на Втората световна война. Като командир и военен пилот изтребител участва в 7 въздушни сражения. Регистрирани са негови 4 въздушни победи. Във сражение е свален самолета му и тежко ранен се спасява с парашут.

Женен е и от брака си има две дъщери – Юлия и Мариана. След 1944г. съпругата му, Катя дълги години е водила безрезултатна борба за изчистване на името на доблестния офицер от авиацията. Нейната съдба и тази на дъщерите ѝ е белязана с обвинението отправено към Н. Бошнаков – семейство на народен враг, убиец, въздушен пират.

Той е роден на 3 април 1911г. в Плевен. Завършва Военно училище и служи в пехотата. Кандидатства и завършва Аеропланното училище в Казанлък за подготовка на авиатори и се дипломира като навигатор и летец. По-късно, изявил се като добър военен летец-изтребител е назначен през 1941г. за командир на 2/6 изтребителен орляк. Орлякът лети с чехословашки изтребители Авиа Б 534 "Доган" и се превъоръжава с по-модерния Девоатин 520. През 1943г. орляк 2/6 се премества на летище "Враждебна", където директно трябва да осъществява отбраната на София. След 09.09.1944г. продължава военната си служба като през 1945г. е назначен в щаба на Въздушни войски. Произведен е в чин майор през 1946г.

На 25 май 1946 г. двама доскорешни негови подчинени поручиците Владимир Александров и Найден Стоянов избягват с два самолета Як-9 на Въздушни войски в Италия. Майор Бошнаков е обвинен в съучастие за бягството и е арестуван. В РО-2 и в гарнизонния затвор прекарва 11 месеца. Подлаган е на мъчения и на симулиран „разстрел“, за да признае съучастието и вината си. На съдебния процес се доказва че е невинен и напълно е оправдан и освободен на 03.05.1947г. от съда. Въпреки това е освободен от армията.

Към този трагичен епизод в житейския му път се намесва и една журналистическа грешка, която без да бъде проверена и опровергана се тиражира и украсява в пресата. Във вестник „Отечествен фронт“ от 04.07.1948г. се съобщава за отвличането на пътническия самолет на Дирекция Въздушни съобщения, летящ по линията София-Бургас на 30.06.1948г. и за застрелването на пилотите му от летеца полк. Михалакиев. В списъка на похитителите вместо Николай Кирилов Бушанов – търговец, в пресата се публикува Никола Карлов Бошнаков, някой добавя "уволнен офицер от ВВС" и в онези години на репресии, никой не е в състояние да забележи явното различие в имената и да промени очевидната грешка. Той е обявен за „народен враг“ за убиец и пират. Психически натоварен и страхувайки се за живота си след преживяното 11 месеца в РО-2, изселването му в Плевен и последващото вестникарско обвинение, майор Бошнаков взема решение да напусне България. През нощта на 15 срещу 16 август 1948г. при опит да премине нелегално границата е ранен тежко в стомаха и умира от кръвозагуба. Гробното му място е неизвестно.

Въздушният ас Николай Стоянов Бошнаков от Въздушните на Негово Величество войски е кавалер на ордените „За храброст“ и „Свети Александър“. Значително по-късно посмъртно е повишен в чин полковник.

Асен Виденов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как протичаше и каква беше подготовката за първият учебен ден по времето на социализма в НРБ

Първият учебен ден винаги е бил вълнуващо събитие за учениците и техните семейства, а по времето на социализма в Народна република България той имаше своите специфики и традиции.

Подготовката за новата учебна година започваше с покупката на необходимите ученически пособия. По времето на социализма, те бяха ограничени до няколко марки, но въпреки това, родителите и децата се радваха на новите учебници, тетрадки, раници и други учебни материали. Магазините, специализирани за ученически пособия, често бяха претъпкани в дните преди началото на учебната година.

Учениците задължително носеха униформа, която включваше синя престилка за момичетата и сиво-сини панталони и риза за момчетата. Униформата беше символ на равенство и дисциплина в училищата. Подготовката за първия учебен ден включваше и осигуряване на чиста и изгладена униформа.

Децата и техните родители прекарваха време в подвързване и надписване на учебниците и тетрадките. Това беше важно за запазването на учебните материали в добро състояние през учебната година. Подвързването обикновено се правеше с кафява хартия или специални подвързии с цветни мотиви.

Първият учебен ден беше съпроводен от тържествена церемония, която се провеждаше в двора на училището. Учениците, учителите и родителите се събираха, за да отбележат началото на учебната година. Церемонията включваше издигане на националния флаг, изпълнение на химна и речи от директора на училището и други представители на образователните власти.

Първокласниците получаваха специално внимание в този ден. За тях бяха подготвени малки подаръци, които включваха учебни пособия или символични сувенири. Това беше начин да се насърчи тяхната мотивация и желание да учат.

Особено вълнуващ момент беше първият звънец, който символизираше началото на новата учебна година. Учениците влизаха в класните стаи, където ги очакваха първите уроци и запознанството с нови съученици и учители.

Така първият учебен ден по време на социализма в Народна република България беше изпълнен с традиции и символи, които създаваха усещане за общност и сплотеност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как приготвяхме зимнина по времето на СОЦА в НРБ.Традиции,обичаи и рецепти

По време на социализма в Народна Република България (НРБ) приготвянето на зимнина беше не само необходимост, но и важна част от културната традиция. Семействата се събираха заедно, за да се справят с предизвикателствата на зимния сезон, като запазят продуктите от лятната реколта. Това не беше просто работа, а социално събитие, което сплотяваше поколенията.

Подготовка на продуктите и избор на плодове и зеленчуци

Качеството на зимнината зависеше до голяма степен от подбора на подходящите плодове и зеленчуци. Домати, чушки, краставици, зеле, тикви, ябълки и сливи бяха сред най-популярните избори. Всеки продукт се избираше внимателно, за да се гарантира, че е свеж и здрав.

Процес на приготвяне

Измиване и почистване: Плодовете и зеленчуците се измиваха старателно, за да се премахнат всякакви замърсявания и пестициди.

Подготовка за консервиране: Зеленчуците често бяха нарязани, а плодовете обелени и изчистени от семките.

Консервиране: Различни методи за консервиране се използваха, включително:

Варене: За приготвяне на компоти и конфитюри.

Солене: За кисели краставички и зеле.

Мариноване: За чушки и други зеленчуци.

Популярни рецепти

Компоти

Компотите бяха сладки напитки, приготвени от плодове, захар и вода, които се варяха и след това се запечатваха в буркани. Ябълковите и сливовите компоти бяха особено предпочитани.

Лютеница

Лютеницата беше истинска класика на българската трапеза. Приготвяше се от печени чушки, домати и патладжани, които се смесваха с подправки за богат вкус.

Кисело зеле

Киселото зеле беше неизменна част от зимната диета. Зелето се нарязваше на ситно и се слагаше в големи буркани или бъчви за ферментация с вода и сол.

Социален аспект

Приготвянето на зимнина беше време за събиране на семейството и приятелите. Всяка есен, след прибирането на реколтата, хората се събираха, за да си помогнат едни на други. Това беше време на споделяне на опит, рецепти и дори на весели истории и песни.

Заключение

Приготвянето на зимнина в НРБ беше не само практическо решение, но и културен феномен, който създаваше усещане за общност и традиция. Това беше време, когато хората се обединяваха около общата цел да осигурят прехрана за семействата си през дългите зимни месеци.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 7 август 1977 г.след жесток побой от ДС той почива. Погребан е набързо в гробището на Пазарджишкия затвор

 

48 години от убийството на непримиримия писател Георги Заркин.

Георги Заркин е един от образците на онези политически затворници по времето на тоталитарния комунистически режим, които платиха най-висока цена за свободата и демокрацията днес, припомня сайтът desebg.com. Както повечето жертви на БКП и Георги Заркин обаче е непознат на голяма част от българското общество, а богатото му затворническо творчество и тежка съдба не се изучават в учебниците по литература и история.

Той е роден през 1940 г. в село Бели Искър, Самоковско. 9 септември 1944 г. обаче белязва семейството му завинаги – след преврата, благодарение на който комунистите влизат във властта на ОФ, баща му Атанас Заркин е един от десетките безследно изчезнали селски стопани и собственици в Самоковския край, ликвидирани без съд и присъда от режима в местността Черната скала в Рила.

Георги Заркин успява да завърши задочно кинематография, но работи като зоотехник в Самоков, а по-късно успява да започне работа като фоторепортер в редакцията на в. „Земеделско знаме” в София.

През 1964 г. се запознава с комунистическия функционер Иван Тодоров – Горуня, който е един от организаторите на неуспешния опит за военен преврат срещу първия секретар на БКП Тодор Живков. Тайната организация е разкрита и обезвредена през 1965 г. от най-верните хора на Живков в Държавна сигурност още преди превратът да бъде задействан, а Горуня се самоубива при опит да бъде заловен жив.

След разкриването на заговора Заркин отпечатва и разпространява в София и Врачанско позиви, призоваващи за въоръжена борба срещу комунистическата власт от името на несъществуваща революционна организация.

Той е разкрит от ДС, арестуван и осъден на 6 години затвор без да се признае за виновен, а присъдата го разделя със семейството си – съпруга и невръстен син.

Лежи в Софийския и Старозагорския затвор. Отказва да работи в затвора, като не престава да твори в килията – творчеството му е едно от най-мащабните, създадено от затворници писатели в световен мащаб.

През 1970 г. Държавна сигурност му образува разработка в затвора под псевдонима „ПРОКЛЕТНИК”, но не успява да го пречупи, поради което Георги Заркин получава вътрешна присъда от 5 години (1969).

Въпреки че излежава присъдите ДС няма намерение той да излезе на свобода и му инсценира втора вътрешна присъда през 1974 г., малко преди да бъде освободен. Разработката срещу него и указанията по нея се дават лично от зам.-министъра на вътрешните работи и един от най-доверените лица на Живков в МВР-ДС ген. Григор Шопов.

В обвинителния акт е подчертано, че „Георги Заркин продължава да се изявява с вражеското си отношение към нашата власт, БКП и СССР”.

В затворническата му характеристика е посочено, че „цялостното поведение на този затворник и вражеското му отношение към мероприятията на народната власт показват, че наложеното му наказание лишаване от свобода и престоят му в затвора не са изиграли още ролята си за неговото превъзпитание, което ще бъде много сложен и продължителен процес”.

Заркин е прехвърлен в Пазарджишкия затвор, където на 7 август 1977 г. ДС инсценира садистичен побой върху него, в резултат на който той почива. Погребан е набързо в гробището на Пазарджишкия затвор без да бъде извършена аутопсия.

След 10 ноември 1989 г. прокуратурата образува следствие за убийства на редица политически затворници в Пазарджишкия затвор, един от които е Георги Заркин. Делото се води срещу бившия началник на затвора полк. Ангел Топкаров, който за кратко е арестуван, но така и не стига до съд.

След промените синът на Георги Заркин – Лъчезар Заркин – събира и издава голяма част от творчеството на баща си.

През 2014 г. президентът Росен Плевнелиев удостоява посмъртно Георги Заркин с орден „За гражданска заслуга”.

Източник:www.faktor.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен от младостта: Как ме хванаха да крада бензин от милиционерска кола през 80-те

През 80-те години, когато бях млад и безгрижен, мотора ми Балкан беше моята гордост и радост. Той беше не само средство за придвижване, но и символ на свобода и бунт срещу системата. Въпреки това, времената бяха трудни, а бензинът – скъп и труднодостъпен.

Една вечер, подтикнат от нуждата и младостта си, реших да направя нещо, което днес бих нарекъл неразумно. Видях паркирана милиционерска кола на уличката близо до дома ми. Идеята ме удари като гръм: „Ами ако открадна малко бензин, за да мога да покарам мотора си?“ Беше рисковано, но младостта често не мисли за последствията.

Докато се промъквах към колата, сърцето ми биеше силно. Бях въоръжен с маркуч и бутилка, готов да открадна онова, което ми трябва. За съжаление, не бях толкова спокоен и дискретен, колкото си мислех. Бързо бях забелязан от случайни минувачи, които не се поколебаха да информират милицията.

Когато те дойдоха, ме хванаха на място."Съветваха" ме с една палка още на място. Осъзнаването на сериозността на положението ме удари моментално. Това беше урок, който нямаше да забравя скоро.

Съдът беше бърз и безмилостен. Осъдиха ме на три месеца общественополезен труд – копаене на канали за полагане на кабели в София. На пръв поглед, това звучеше като наказание, но всъщност се оказа нещо повече от урок по смирение.

Докато копаех канали, имах време да размислям за действията си и за бъдещето си. Запознах се с хора, които имаха свои собствени истории и уроци. Всеки от тях носеше своя товар и своя опит, а нашите разговори ми помогнаха да разбера, че животът е много повече от моментни импулси и необмислени решения.

Тези три месеца ме научиха на много. Научих се на дисциплина, на уважение към закона и най-вече на това, че всяко действие има своите последствия. Оттогава насам винаги обмислям добре, преди да предприема нещо. 

И макар че споменът за онази нощ все още предизвиква усмивка, той служи и като напомняне за уроците, които животът ни предлага по необичайни начини.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 25 юли 1948 г., в България се открива хладилният завод „Антон Иванов“

Това е първият и единствен завод за хладилно машиностроене в страната. Това слага началото на нова индустрия, насочена изцяло към нуждите на българските семейства.

През 1958 година, десет години след създаването на завода, на пазара излиза първата серия български абсорбционни домашни хладилници под марката „Мраз-75“. С обем от 75 литра, тези хладилници не предизвикват особено внимание в началото – дълго време остават по рафтовете на магазините, игнорирани от потребителите.

Но както често се случва, тези, които първи решават да ги купят, стават най-щастливи – „Мраз-75“ доказва своята надеждност и здравина и постепенно намира място все повече домове. Той става символ на новото време – на удобството, технологичния напредък и грижата на държавата за своите граждани.

Днес може би звучи скромно – 75 литра без фризер и без шум. Но за онова време това е било истински лукс.

Дани Ясенов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомените ми от времето на соца

Та и мен ме налегнаха едни спомени:

В началното училище часът започваше с медицинската сестра, която внимателно ни проверяваше кратуна по кратуна за въшки. На когото откриеха въшки, много се срамуваше и го пращаха вкъщи, където с мас, газ и оцет и стригане до голо лекуваха тая срамотия. Някъде към горните класове пък въшките се купуваха, когато ти трябваше малко лично свободно от училище време.

Пак в началните класове проверяваха дали ушите са чисти и ноктите изрязани. Така, дори хигиената вкъщи да не е на ниво, се научаваш ушите и ноктите да са чисти. И главата без въшки. Виж, за бръмбари в главата не проверяваха, та се стигна до сегашно време, където разни с бръмбари в главата оплескаха всичко.

Пишехме си писма с непознати другарчета в СССР. Дори и на нас пишеха. Аз като един социопат не се интересувах много. И понеже го казах, една събота ми връчиха кутия с боя и четка и трябваше да боядисвам оградата на училището. И не само че вкъщи не ми зачетоха някакви граждански права, ами и получих няколко шамара за наместване на чакрите.

Събирахме салфетки и картинки от дъвки. Ходихме на лунапарк, скачахме на ластик, играехме на "народна топка" и сутрин преди училище имахме ведрина - сутрешна гимнастика.

В горните класове една учителка по математика ни събра всички пръстени, обици, синджири и ги сложи в бюрото си, като ни обясни, че суетата води до битово разложение и са ни пратили да учим, а не да се връткаме пред огледалото. Ама от нея научих доста неща за комбинаториката.

И добро и лошо. Мразех манифестациите от все сърце. Почти както сега мразя пълния нихилизъм към празниците. Мразех ленинските съботници така, както сега мразя мръсотията по улиците.

Всъщност угодия няма. Важното е как се е възпитала душата. Другото е суета.

Елена Гунчева-Гривова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

С два лева карах седмицата през 70-те и ми оставаха! Разказ от първо лице

През 70-те години животът в България беше различен, както по отношение на икономика, така и по отношение на социални отношения. Макар че заплатите не бяха високи, хората успяваха да се справят с малко средства. Ето как аз успявах да изкарам седмицата с два лева и дори да ми остават пари.

Първата стъпка беше пазаруването на стоки от пазара. През тези години пазарите предлагаха разнообразие от пресни плодове и зеленчуци на достъпни цени. С няколко стотинки можех да купя картофи, моркови и лук, което беше основа за много ястия през седмицата. Доматите и чушките бяха също евтини и добавяха свежест към всяко ястие.

С наличните продукти готвенето у дома беше задължителна част от ежедневието. Супите и яхниите бяха основни ястия, които можеха да се приготвят с малко съставки, но да са питателни и вкусни. Една тенджера с боб или леща можеше да ме изхрани за няколко дни.

Забавленията не изискваха големи разходи. Често се събирахме с приятели у дома, където играехме настолни игри или просто разговаряхме. Понякога ходехме на кино, но билетите тогава бяха значително по-евтини. Вечерните разходки из парка също бяха чудесен начин да се прекара времето безплатно.

Умението да се спестява от малките разходи беше ключово. Например, вместо да купувам закуски от магазина, приготвях си сандвичи у дома. Така, след като приключеше седмицата, все още ми оставаха пари, които можех да използвам за нещо по-специално или да ги спестя за бъдещи нужди.

Два лева през 70-те години може би не звучат като много пари днес, но тогава тези средства бяха напълно достатъчни за скромен и балансиран начин на живот. Умението да се справяш с малко и да извличаш максималното от наличното беше истинско изкуство, което много хора владееха. Тези времена ни учеха на стойността на парите и на истинската стойност на простите удоволствия в живота.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един мил спомен, който ухае на чай с лимон и филии с масло и мед

Спомняте ли си детската градина? Това беше една малка вселена, където за пръв път се сблъскахме с големия свят, но под грижовния поглед на другарката.

Сутрините ухаеха на топъл чай и филийки с масло и мед.Ръцете на майките , които пускаха нашите пред входа, и целувката ѝ, която още дълго чувствахме по бузата си. Колко пъти се обръщахме през рамо, за да я видим за последно, преди да изчезне зад вратата…

А в двора – старите люлки и пързалки, онези катерушки, по които се катерехме като истински изследователи.

В спалнята... онези малки легълца, наредени едно до друго, с еднакви, шарени одеялца. Ухае на чисти чаршафи, а отвсякъде се носи тихото сумтене на заспали деца.

И ти, полубуден, с едно око следиш дали най-добрият ти приятел вече спи, защото все имаш да му прошепнеш още нещо важно.

Колко ли рисунки с боички сме сътворили там? Колко стихчета сме изрецитирали с пламнали бузки пред гордите погледи на родителите ни... А колко пъти сме плакали за някое счупено кубче или изгубена играчка – сякаш краят на света беше дошъл!

Детските градини през социалистическия период в България

Социалистическият период в България (1944-1989) е време на значителни социални и икономически промени. Една от важните области на развитие през този период е образованието, включително детските градини. Държавата играе ключова роля в предоставянето на образователни услуги, като се стреми да осигури равен достъп до образование за всички деца.

Детските градини през социалистическия период са важна част от образователната система. Те се разглеждат не само като място за грижи за децата, но и като институции за предучилищна подготовка, които да развиват социални умения и да подпомагат физическото и интелектуалното развитие на децата.

Детските градини са финансирани основно от държавата, което гарантира тяхната достъпност за всички семейства. Управлението им е централизирано, което позволява унифицирани стандарти на образование и грижа.

Образователните програми в детските градини са насочени към цялостното развитие на детето. Те включват игри, занимания по музика и изкуство, както и начално обучение по математика и език. Социалистическата идеология влияе на съдържанието на програмите, които акцентират на колективизма и социалната отговорност.

Детските градини играят важна роля в социалистическото общество, като подпомагат работещите родители и насърчават равенството между половете, предоставяйки възможност и на жените да работят, докато децата им са в сигурни ръце. Освен това, те служат като средство за социализация и интеграция на децата от различни социални слоеве.

Детските градини през социалистическия период в България са ключова част от образователната система, която допринася за социалното и икономическото развитие на страната. Те не само осигуряват основа за бъдещото образование на децата, но и играят важна роля в промяната на социалните структури и ценности.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1961 г.тя създава образа на една от емблемите на БНТ куклата Педя човек - лакът брада

В своята кариера има над 80 роли в театъра. Също така участва в различни радио поредици и пиеси. В периода 1992–1997 г. е директор на Кукления театър в София.

През 1961 г. създава образа на куклата Педя човек - лакът брада, герой от телевизионната рубрика „Лека нощ, деца“. Озвучава и дублира игрални и анимационни филми за деца и записва приказки на грамофонни плочи. На 24 април 2011 г. Педя човек – лакът брада навършва 50 години от съществуването си в телевизионния ефир. След любимата поредица, гласът на куклената актриса става толкова популярен, че я канят в много телевизионни детски програми, като „Кукленият град“ (1964).

Рачева понякога се занимава и с дублаж на филми и сериали.

Педя човек – лакът брада е българско телевизионно предаване, поредица за деца, излъчвана по БНТ в периода от 1960-те до 1990-те в часовете, предназначени за Лека нощ, деца.

Гласът на малкото човече с дълга бяла брада е на актрисата Слава Рачева. С това предаване се свързва и името на известния български говорител Никола Филипов. От малкия екран кукленото човече разказва интересни приказки на малките палавници за лека нощ. 

Повечето от сюжетите са взети от народния фолклор. Всяко предаване започва с песента „Аз съм мъничко човече, на децата мил другар! Имам шарено елече, а в торбата − скъп товар!“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първият камион на завод „Мадара“ е проектиран в България през 1951 година

От 1950 до 1964 г. Шумен се нарича Коларовград, но името КАЗ (Коларовградски автомобилен завод), с което по същото време е известен автомобилния завод, не е използвано официално като съкращение, въпреки че емблемата с тази абревиатура стои върху първите прототипи на  камиони, изработени там (подобна идея по принцип е обсъждана като възможен вариант, но е отхвърлена, тъй като съвпада с името на съветските камиони КАЗ „Колхида“, правени в Кутаиси). До 1965 г. заводът носи името ДМЗ, след това за кратко е Автомобилен завод, а от 1967 г. – ЗТА.

При разработката на първите прототипи основната цел е създаването на нова кабина с вътрешно разположение на двигателя, с което се увеличава дължината на товарната платформа при запазване разпределението на натоварването по оси. Всички прототипи са изработени на шасита ГАЗ-51А, а цветът им е или сиво-бял или песъчлив (какъвто е и при оригиналния ГАЗ).Разработка на този тип автомобили с оглед тяхната подготовка за серийно производство обаче е прекратена сравнително скоро, тъй като по същото време ГАЗ спира производството на ГАЗ-51А, а „Мадара“ от своя страна не разполага с необходимите щамповъчни мощности за производство на кабини.

Въпреки че голяма част от възлите на опитните образци като двигател,  скоростна кутия, преден и заден мост и др. са взети от съветския камион, има и някои оригинални компоненти като кабината, рамата, кормилната уредба, преводите на педала на съединителя, резервоарът за гориво, тегличът и др. Управлението на скоростната кутия е дистанционно, а превключването на скоростите се осъществява с лост, изведен на волана, както при леките коли. Този начин на управление на скоростната кутия, който също е разработка на заводските инженери в Шумен, е новост за тогавашните товарни автомобили.

Първият прототип КАЗ (на снимката горе) е показан за първи път пред обществеността на град Шумен по време на манифестацията по случай 7 ноември 1959 г. На 1 май 1960 г. заводът манифестира с втори прототип на самосвал КАЗ, като и в двата случая отговорен конструктор е инж. Изак Яков.Автокъщи наблизо

Третият заводски прототип от 1961 г.

В началото на януари 1961 г. е изработен третият прототип на 3-тонен товарен автомобил КАЗ с отговорен конструктор инж.Димитър Дамянов. За разлика от другите два, кабината му е триместна и много по-удобна. Собственото му тегло е с 270 кг по-ниско от това на ГАЗ-51, който е със същата товароносимост, въпреки че каросерията на българския прототип е с 450 мм по-дълга. Кабината на автомобила може да се завърта около два шарнира, което улеснява ремонта на двигателя, оборудвана е с отопление и има много по-добра видимост благодарение на панорамните стъкла. Чертежите на новия автомобил са изработени в Конструктивния отдел на завода, а самият прототип – от колектива на Прототипния участък.

Последният предложен от завода прототип на 3-тонен камион, наречен „Рила-7“, който е завършен през 1967 г., се отличава с много модерен за времето си дизайн, но по-нататъшната му разработка е спряна на ниво Министерски съвет от икономически съображения. С това приключват и опитите на заводските конструктори за създаването на оригинален български камион. От същата година в Шумен започва производството на ГАЗ, а скоро след това и на LIAZ.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1979 г. в завод „Чавдар“ е създаден прототип на градски автобус в сътрудничество с Volvo

Неговата каросерия, която е близка като пропорции до тази на междуградския модел 11 М4, е базирана на комплектно шаси на Volvo В57-55 и се отличава с опростена двуцветна окраска, седалки от градски тип и външноизнасящи се врати. 

По тази програма е изработен само един опитен образец, като при евентуално серийно производство е бел планиран износ на този модел основно за близкоизточните пазари. Конструкцията на шасито е класическа – рама, съставена от надлъжни греди, двигател, разположен отпред и директно свързан чрез сух  съединител с 5-степенна предавателна кутия, карданен вал и заден двигателен мост с хипоидно главно предаване. Но при това класическо устройство има и твърде много неща, които го отличават от останалите автобусни шасита.

Двигателят е дизелов, с принудително пълнене, 6-цилиндров, с ходов обем само 6,7 литра, но с ефективна мощност 152 кВт (207 к.с.) при 2400 об/мин и въртящ момент 70 кгм при 1400 об/мин. Литровата му мощност е 31 к.с./ литър – стойност, която при тези ниски обороти не е достигната от нито един от произвежданите в света  двигатели. Характеристиката на въртящия момент осигурява много голям коефициент на приспособяемост на двигателя – к = 1.25. С това значително се облекчава управлението на автобуса, особено по планински пътища. Предавателната кутия е механична, 5-степенна със синхронизирани предавки. Задният мост е цяла щамповано-заварена греда. Кормилният механизъм е с хидравличен серво-усилвател, който осигурява леко завъртане на волана, дори когато автобусът е неподвижен. Спирачната система е пневматична, двукръгова. Ръчната спирачка също е пневматична, с автоматично блокиране на задните колела при липса на въздух под налягане в спирачната система. Окачването се състои от полуелиптични ресори, гумени кухи тампони и хидравлични, двойно действащи амортисьори.

На външен вид и като обзавеждане каросерията на автобуса не се отличава от стандартните каросерии на градските автобуси “Чавдар 11Г5”. Специалистите от БТРВ при КА „Чавдар“ успяват в максимална степен да използват стандартни и унифицирани елементи от редовното производство, въпреки че по размери шаситата Volvo значително се различават от използвните у нас шасита Škoda RTO. Конструкцията на каросерията дава възможност за значителна гъвкавост в производството и адаптирането й към шасита с различни размери. Основните параметри на автобуса Чавдар-Volvo 11Г5 са: максимална дължина 11 260 мм, максимална ширина 2515 мм и максимална височина 3150 мм. Собствената маса на автобуса е 8800 кг, а пълната маса (с 80 пътници) – 15 000 кг.

Пътно-експлоатационните изпитания на автобуса, проведени в Лабораторията по двигатели и автомобили – София, установяват, че освен много добра надеждност, автобусът има технически показатели, които значително надхвърлят изискванията, както на нашите стандарти, така и на препоръките на Европейската икономическа комисия на ООН по автомобилен транспорт. В края на 70-те години по линия на една евентуална кооперация с шведски автобусни фирми се е предвиждало и създаването на аналогичен градски автобус, но с десен волан. До реализирането на тези проекти, които са били заложен в дългосрочния план на предприятието, обаче не се стига.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде и как се събираха неформалните групи в Стара Загора? Един интересен разказ за живота през 80-те

Всъщност, горе-долу спомените ми започват от средата на 80-те години, защото тогава вече можех да излизам, а и по някакъв начин имах поглед върху точно тези среди.

Не съм много уверен какво е имало в Стара Загора преди 1985-1986 година, поне от моята камбанария. Да приемем, че уж не е имало нищо, поне според официалната партийна линия. Тук таме съм чувал различни истории за неформални групи преди това време, но нищо нямам документирано или като спомен. 

Имаше много хора с дълги коси, имаше заводски групи, често флиртуваха със западна музика, по стените висяха надписи на AC/DC, Black Sabbath, Kiss и какво ли още не. Но всичко беше полу-легално. Хем имаше, хем нямаше. Имало е силна група на млади хора, които слушат диско музика и през деня са стоели на Верея, а вечер през лятото са затваряли плажа на Баните тях. Предвид на времето, някои от тях са били в далаверата с валутите, стоките от Кореком и от тировете, което е означавало - огромни пари, които често няма за какво да харчиш. Освен за емоции, ядене, пиене и забавление.

Когато бях 6-7 клас, вече можех да ходя по студиата и да търся музика, за която само бях чувал. Намираха се интересни неща, особено ако спечелиш доверието на човека зад тезгяха. Формално, студиата извършваха услуга презапис, но осигуряваха и източник на презаписа - 5.70 лева за 60 минути и май 7.20 лева за 90 минути. Луди пари за онова време. Имаше определени листове със забранени за запис албуми, които тогава по някаква причина не отговаряха на стандарта. Те бяха най-интересните.

Много музика имаше и при приятели, стандартните албуми по половин час на 60 минутна касета, с преведени заглавия и саморъчни обложки. Ключовите студиа бяха в една стара къща зад Тото пункта на централната улица (сега е китайски ресторант там), "бай Киро" в блоковете на Алана, един друг играч в блока на Орбита, още един-двама, които работеха нелегално и от дома.

И като натрупаш самочувствие и репутация с това, че имаш вече няколко касети с хеви метъл, тръгваш да търсиш и къде се събират хората с подобни интереси.

Наложеното мнение по онова време беше, че любителите на хеви метъла/рока са по принцип хулиганите. И това беше определено така, всеки квартал си имаше "лоши момчета", които се биеха, пиеха, крадяха стотинки, разбиваха мазета и въобще, играеха си на bad boys. Някои от тях бяха много свестни, но позьорството ги унищожи.

Най-честите места, по които се събираха тези младежи, както и по-старите неформални елементи бяха места като снекбара на Златна Тракия - заради коняка. Ключови бяха основните бирарии  - Липа (спирката на Верея, сега концертна зала на дома за талантливи деца), България (Първа инвестиционна банка), Берое (какво ли не, сега нон стоп). И въпреки, че нямахме години, там започнахме да се събираме по онова време, защото имаше бира, никакъв контрол, а ако съберяхме пари и за пържени картофи - и това имаше. И трите бирарии бяха пълни непрекъснато, а тъкмо тогава беше вече перестройката. Милицията гледаше през пръсти на всичко, освен ако не ставаше бой. В бирариите не искаха нито паспорти, нито нищо, наливаха и продаваха. Ние имахме куража и да се правим на луди и ако може и да не платим. 

Но истинското място за неформалните елементи за мен си беше да стоим на витрините на Комсомолския магазин, точно срещу Гъбата. Десетина прозореца, тежки каменни основи, на които е много удобно да седнеш и да зяпаш какво се случва. Още повече, никой не ти искаше пари за нищо, а през теб минаваха всички, хубаво да те огледат и ти тях. След което привечер отивахме на скамейките на Градската, където вече пиеха какво ли не, пушеха, някои спяха там.

Имаше и още много заведения, но вече с по-ниска репутация, примерно Полковника, едно мизерно фургонче (под кръговото на Билла), което точно на ръба на канала събираше всички местни алкохолици, заедно с хеви метълите от Митьо Станев и Три чучура. Имаше и дискотеки, в които редовно пускаха в края едно или две парчета с рок, за да си осмисли престоя и пиенето една голяма част от посетителите. Да, имаше и запознанства с момичета на нашите години. Орбита или Опера (днес Пощенска банка) срещу Стария театър беше класически пример. Имаше и няколко още подобни младежки клубове (един зад Художествената галерия, на мястото на паркинга), друг в блока над Царя (днес детска градина), имаше и други, но те бяха вече на определени предприятия, с малко по-затворен достъп.

Но пусто, по онова време - водещ мотив за събиране някъде беше по-скоро пиенето, момичетата, но не и музиката. Не се учудвайте, за пореден път го казвам - пиеше се всичко и от всички. Стига да не те хванат. А музиката беше покрай другото. Нещо като екзотично мезе на един начин на живот, който намирахме за протест срещу не знам и аз какво. И ако сме си мислели,че е протест, вероятно би изглеждал просто консуматорско отношение на едни деца към света, който им отказва удоволствия, а те сами си ги набират. Вероятно така са стоели нещата при голяма част от моите набори.

Изведнъж всичко стана много сериозно. Толкова сериозно, че покрай перестройката - по телевизията пуснаха Круиз и Гунар Грапс и то в официален телемост, в който ние им пускахме Братя Аргирови и Тангра. Това лято нещата се промениха и в Стара Загора.

Роз Мари Стателова официално обяви, че има хеви метъл, но е опасен. Ченгето от ДС, което ни обясняваше в училище за Възродителния процес призна, че като пуснат по радиото Deep Purple и той харесва и натиска газта. Наш съученик, дете на партиен феодал, запита смело "А не те ли спират от КАТ?", което го накара да смени няколко цвята на лицето. Но нямаше как да каже нещо на детето на другаря.

Улиците се изпълниха с хора, които имаха дълги коси, носеха тениски, имаха скъсани дънки, кубинки, кожени якета. През 1987 се състоя първият старозагорски рок фестивал на Бирхала, който буквално ни отвя главите с младите тогава групи от училищата. Оказа се, че не само има любители на тази музика, но има и дори групи, които свирят. Комсомолът вече искаше да трупа точки, вече неформалните групи бяха официални, имаше какво да кажат, търсеше се мнението им. За какво ли, вероятно за да се втвърди комсомолското ядро, защото вече бяхме и комсомолци. С ризи и униформи в училище, а вечер - кой каквото има. 

В музикално отношение - вече беше много по-лесно да се намери музика, нямаше проблеми и листове със забранени албуми. Цените по студиата бяха същите, въпреки инфлацията. Имаше и нещо като черна борса за музика. Лятото се събирахме пак на същите места, но вече бяхме доста по-шарени и многобройни. Често при нас идваха какви ли не хора, включително луди, както и такива, които определено мислех тогава за странни, но определено бяха просто цивилни ченгета. С въпроси - имате ли долари, искам да продам това, да купя онова...

Ние бяхме на по 15 години, какви долари, какво чудо. Но те си питаха.

Имаше и много пътуващи хора, които тогава тръгнаха да обикалят България. Започва лятото, у дома нямат нужда от теб, събрал си 20 лева, тръгваш на стоп за морето, там вече просто преживяваш, все се намира нещо за ядене, за пиене, приятели, никога не оставаш навън и сам. Беше нормално в едни сигурни времена, в които сякаш храната и парите идваха от небето, а и при това бяха сигурни. В краен случай, набезите върху градините на невинните селски стопани осигуряваха препитание. Крайбрежието беше пълно с малки къщички, сега, където има грамадни и често празни хотели.

В тези години се оформи ясна музикална култура, на базата на това, че вече различавахме хеви метъл, пънк, хард рок, нова вълна. Всеки можеше да избере, но нямаше разделение. Особено в Стара Загора, където явките продължаваха да са същите, да са все по-пълни с хора от града и околността. Вървежните младежки дискотеки на Бирхалето събираха всички наолоко. Още помня как прикриваха с едни тежки завеси, за да не се вижда вътре какво е.

Комсомолът се беше спретнал да организира концерти, особено на младежки групи. Имаше няколко големи фестивала, включително и един на Летния, в който дебютираха групи като Торментор (феноменален траш!), а не можаха да дебютират Драусен (защото заглавната им песен Drausen Beer звучала на журито като "Дай са и*ем"). Цареше хаос, в който всички очакваха промени, а дори Комсомолът се опита да направи Рок клуб в Стара Загора, в младежкия дом на Загорка (отдавна унищожен). Бяхме се събрали много хора, говореха се какви ли не неща, очакваше се, че от утре ще бъдем всички членове на клуба, който под егидата на комсомола да развива рок култура...

Да, но не се случи. Покрай промяната на 10 ноември, Комсомолът вече изгуби всякакво желание да общува с младите, дори и чисто проформа.

През 1990 година беше вече доста различно. Да приемем, че музиката беше вече много важна, а хората искаха да слушат нови и нови групи. Това роди огромно многообразие от фенове, които не се притесняваха от нищо. Милицията беше заета да охранява протестите и митингите. Лятото на 1990 цялата градска градина беше осеяна с палатки на спящи хипита, които преминаваха през града на път за морето. Покрай тях - местни кадри пиеха, дишаха лепило. Храстите на градината помнят това и онова. За наколко дни Стара Загора се сдоби и със своя Град на истината, редовно гостуваха пастори-евангелисти, не знам дали можете да си представите центъра толкова шарен и пълен с какво ли не, даже и с дълга редица сергии.

Старите традиционни бирарии паднаха рязко като посещаемост, защото навън беше по-интересно, а алкохол имаше навсякъде. Изведнъж се оказа, че от дълги години в града ни е имало и наркомани, които намериха сили да се афишират и да се смесят със шарената тълпа. Наличието на всичко възможно по аптеките и лесния режим на отпускане даде възможност за какво ли не. Казват, всичко в името и за музиката.

Може да се каже, че за няколко месеца Стара Загора беше не по-различна от един Удсток, където странни хора правят нелогични неща, а от храстите се чува музика. И не само. Това беше (естествено) само едно лято, защото лятото на 1991 нещата бяха доста по-различни. Полицията вече не се шегуваше, а каменните основи на витрините на Комсомолския вече ги нямаше, вече беше започнал ремонт и помещението имаше някакъв собственик.

Но Стара Загора вече имаше няколко рок магазина, които предлагаха тениски и музика, както и списания. През определени месеци се появяваха заведения, които привличаха вниманието на неформалните групи и събираха там посетители. Предвид високата динамика, посещавахме различни места - част от които вече отдавна не са заведения или не съществуват. Но беше нормално да влезеш в Короната (горе на Боруйград) и да я намериш пълна с хеви метъли, които пият и слушат музика. Не знам дали ще ми повярвате, но през 1993 година съм ходил на Ъндърграунд фестивал в подземието на Иречек - 3 дни, където пиехме вино и гледахме концерта на Пинк Флойд в Помпей на видео.

Всъщност, пиенето беше проблем. Както и наркотиците. По онова време, те се свързваха логично с различната музика, а това направи доста подъл номер на много хора.

След 1992 година аз станах студент в Пловдив и въпреки честото връщане у дома, изгубих всякакъв контакт с местните. От време на време виждах някого, чувах разни неща, този починал, този в затвора, този в чужбина. В Стара Загора се появиха и няколко рок клуба, такива, за каквито мечтаехме като деца. С музика, с дълъг бар, напитки и какво ли още не. Интересно, че нито един от тях не успя да изкара повече от година. Все се случваше нещо - някое убийство (Клубът на гарата приключи при подобни обстоятелства), да фалират беше най-обичайното нещо или да се скарат съсобствениците. Бирариите (споменати по-горе) вече бяха затворили или едва кретаха, пълни с алкохолици.

Хиперинфлацията и паричната реформа успяха да смачкат всичко това, което беше като заведения и клубове в града. Поне за различната музика. Така си отидоха и рок магазините. По това време вече пак се бях върнал в града и той ми се струваше пуст и скучен. Пловдив беше доста по-различен и цветен. И още си е, поне откъм културна гледна точка.

Понякога много ми липсват онези цветни и шарени години, но не защото е било по-хубаво. Просто бях по-млад, а градът беше пълен с хора на моя акъл. Сега ми е трудно да ги намеря. Не, че акълът ми е кой знае колко висок.

Нямам особени претенции за пълна картина на онова време, с удоволствие ще приема забележки и коментари. Пък и това са лични спомени, нещата може да са били доста различни от друга гледна точка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как трудоваци изградиха новата централна гара в София – разказ в снимки

На 23 февруари 1971 г. е направена първата копка за новата гара от тогавашния министър на транспорта Григор Стоичков. На 15 април 1974 г. е съборена последната, западната част от старото приемно здание. На 6 септември 1974 г. е открита за експлоатация новата Централна гара София.

Приемната сграда е проектирана от „Транспроект“ – София с главен проектант арх. Милко Бечев, а строителството е извършено от СО „Трансстрой“- І-во строително. На мащабите на гаровата сграда отговаря и предгаровият площад, проектиран от арх. Олга Станева и Снежана Даскалова и построен от СО „Инжстрой“.

През светлата надземна част от малкия шадраван се издига 34-метрова бронзова статуя на майка и дете – символ на красотата и благоденствието, чийто автор е проф. Величко Минеков.

На 1 юни 1975 г. е пуснат в експлоатация и вторият етап и са възстановени всички служби. По време на строителството началник на гарата е чешкият възпитаник Георги Бойкин. Приемната сграда на гарата има 5 блока с 2 подземни и 3 надземни етажа с 365 помещения. Разположените по дължина паралелно 36 Х-образни колони, върху които лежи покривната конструкция, са съчетани с алуминиева дограма, стъкло и бял мрамор.

Монтирани са 24 ескалатора, внесени от СССР, осигурено е парно отопление и климатична инсталация, внедрени са билетопечатащи машини. Гарата разполага с 6 покрити перона и чакални с 500 места за сядане. Обзаведен е киносалон и салон за събрания. За информация на пътниците гаровият район е озвучен с модерна радиоуредба, която включва 1300 високоговорителя. От Италия е внесена електронна информационна уредба „Солари“.

В този си вид сградата на Централна гара София ни е позната и до днес.

Списание „Архитектура“, 1974 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Документален филм показва как е изглеждала България през 1970 г./Видео/

Години след демократичните промени у нас, има хора, които си спомнят за времето на соца с носталгия въпреки тоталитарното управление, репресиите, забраната да се пътува и т.н. Най-интересното е, че хората коментират всичко пречупено през призмата на битовото ни оцеляване, както и с известна доза спомени.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от Конституцията на НРБ по това време, Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в НРБ в тясно братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз. Така двете управляващи партии имат съвместна ръководна роля и решенията на техните ръководни органи – Политбюро на ЦК на БКП, Секретариат на ЦК на БКП и Постоянно присъствие на БЗНС имат задължителен характер за висшите държавни органи, макар немалко решения на висши държавни органи да са вземани без предварително решение на висши партийни органи. 

Поради това ръководните длъжности във висшите органи на БКП и БЗНС – генерален секретар на ЦК на БКП, секретари на ЦК на БКП – всеки отговарящ за съответен ресор от политиката и иакономиката на държавата, членове на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на БЗНС, секретари на Постоянното присъствие на БЗНС – всеки отговарящ за съответен ресор на политиката и икономиката на държавата и членове на Постоянното присъствие на БЗНС имат държавен статут, и съгласно установената практика партийни (на БКП и БЗНС) ръководители участват в заседанията на държавните органи, като ролята на партийните ръководители е да координрат по партийна линия съответния политически или икономически ресор, а съгласно правилниците за държавен протокол и държавно обслужване, при подреждане на официални мероприятия стоят в протокола по-високо от висшите държавни ръководни длъжности и подобно на държавните ръководители се обслужват от държавното Управление за безопасност и охрана – УБО. 

Има много случаи, в които членове на партийните ръководства на БКП и БЗНС заемат едновременно висши държавни постове като министър, заместник-председател на Министерския съвет, заместник-председател на Държавния съвет, член на Държавния съвет. Генералният секретар на ЦК на БКП е и председател на Държавния съвет на НР България, а секретарят на БЗНС е първи зам.-председател на Държавния съвет на НРБ. Членовете на Политбюро на ЦК на БКП и секретарите на Постоянното присъствие на БЗНС са по право членове на Държавния съвет на НРБ или са министри от правителството и заместник-председатели на Министерския съвет. 

Членовете на Постоянното присъствие на БЗНС могат да бъдат и са избирани за министри. Навсякъде решенията за управлението на страната се взимат съвместно от двете партии и държавното ръководство. За функциите на висшите партийни ръководни органи действа постановеното в уставите на БКП и БЗНС (казионен), като за официален държавен нормативен акт, регламентиращ правомощията и функциите им се приема текстът на чл. 1 ал. 3 от Конституцията на България от 1971 г., съгласно който двете партии в тясно братско сътрудничество ръководят изграждането на развито социалистическо общество.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Късчета пловдивска история-спомен за пролетния панаир през 80-те

Едновремешните журналисти в края на 80-те години въздишаха и казваха: „Панаирът си беше панаир, когато беше един път в годината“.

Дълги години имаше един панаир – Есенният. На него имаше всичко – и тежка промишленост, и лека, и магазинчета с вносни стоки, и кебапчета и т.н.

В началото на 80-те години беше обявено, че ще има Пролетен панаир. В началото на май. Само за лека промишленост.

То помня онзи май с първия Пролетен панаир. Най-хубавият панаир в живота ми.

Доста години като журналист бях мобилизиран да „отразявам“ панаирите.

Тичахме по цял ден, блъскахме се с тълпите хора...

На този първи пролетен панаир нямаше хора. Хората още не бяха го научили. Тихо и спокойно. И много фирмени магазинчета. Продаваха свободно тоалетна хартия – българска. Хората купуваха по десетина ролки, навързваха ги с канап и ги окачваха на врата си като туземци от Таити.

Бяха пуснали и едни оранжеви пластмасови щайгички за плодове. На спирката пред панаира десетки посетители чакаха с щайгички в ръка.Продаваха май свободно и доста видове тапети.

На първия пролетен панаир имаше даже две барачки за колбаси. На подредената още от предишната вечер витрина се виждаха толкова дефицитни деликатеси, каквито никъде не можеха да се намерят. Някои от тях поотделно бяхме виждали през годините, но всички заедно на едно място – това можеше да се случи само на панаир.

Продавачката каза, че ще ги пусне в продажба към обед.

Едното магазинче беше в северната зона, другото – в южната. 

Официалните лица разглеждаха панаира от север на юг.

От ранна сутрин се бяхме залепили за магазинчето и чакахме кога ще дойде разпореждането „Сезам, отвори”.

По едно време дотича куриер откъм северната част и съобщи, че тамошното магазинче вече е отворено и за пет минути всичко е разграбено.

Съобщихме новината на нашата продавачка, но тя с леден глас съобщи каква инструкция и получила:

Да се отвори, след като мине другарят Живков!

Неизвестно кой болен мозък беше решил, че на официалните лица трябва да се поднесе една лъжа.

По това време по магазините пускаха няколко вида колбаси и те свършваха набързо.

Деликатеси не бяхме виждали с месеци.

Та щеше да мине другарят Живков, да хвърли едно око на измислената витрина и сигурно щеше да разреши:

Да яде народът!

Още преди да се появи Пролетният панаир в дъното на Есенния се отваряха по няколко сергии за специални панаирни стоки. Там можеше да се намерят прахосмукачки „Урал”, гръцки обувки, съветски бонбони, а една година пуснаха даже четирипистови магнетофони „Хорнифон”.

Върхът е обаче пускането на няколко бройки от легендарните италиански мотоциклети „Мото Гуци”.

Митко Костов ми беше разказвал как си купил от Панаира цяла чешко фотолаборатория „Магнифакс”. Цяла нощ не спал от вълнение, още по-тъмно се наредил пред затворените врати и в крайна сметка успял.

И да не си помислите, че с новата лаборатория е започнал да копира шедьоври на фотографското изкуство?

- Най-много преснимах снимки на голи мадами – признава си тогавашният фотолюбител.

Постепенно хората научиха, че е по-.добре да се идва на Пролетния, а не на Есенния панаир, където имаше само машини. 

Отначало хората си идваха на Панаира със сандвичи в мрежичка.Имаше и кебапчета, ама бяха скъпи. 

Че има други начини за изхранване на хората, разбрахме чак към 86-а или 87-а, когато английската фирма „Уимпи” опъна действаща закусвалня. Тогава и научихме думата „фаст фуд”.

Впрочем още през 60-те години американците, които минаха на специализирани изложби, показаха техника за закусвални. На место пържеха картофки и миризмата се разнасяше далеч извън палатата. Не помня да са раздавали вече изпържените картофки – сигурно е ставал голям бой.

При „Уимпи” нямаше бой, защото всичко се продаваше. Опашките бяха огромни, затова не се и наредих.

Въпреки че си заслужаваше – това си беше нещо като екскурзия на Запад.

От фирмата раздаваха и големи кръгли значки с надпис „Уимпи” – който има значка, значи вече знаеше какво означава „фаст фуд”.

Тогавашният министър на вътрешната търговия и услугите Георги Караманев имаше искреното желание да извади българското бързо хранене от ориенталските стандарти и беше намерил пари за сделка с „Уимпи”. 

Англичаните обаче му бяха поискали още толкова, за използването на марката. Министърът се чудеше как може една дума да струва толкова скъпо, преговорите изглежда зациклиха и така си останахме без „Уимпи”.

Преди няколко години закриха Пролетния панаир. Беше му минало времето. Останаха спомени обаче...

Автор Евгений ТОДОРОВ/POTV

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ