На 7 август 1977 г.след жесток побой от ДС той почива. Погребан е набързо в гробището на Пазарджишкия затвор

 

48 години от убийството на непримиримия писател Георги Заркин.

Георги Заркин е един от образците на онези политически затворници по времето на тоталитарния комунистически режим, които платиха най-висока цена за свободата и демокрацията днес, припомня сайтът desebg.com. Както повечето жертви на БКП и Георги Заркин обаче е непознат на голяма част от българското общество, а богатото му затворническо творчество и тежка съдба не се изучават в учебниците по литература и история.

Той е роден през 1940 г. в село Бели Искър, Самоковско. 9 септември 1944 г. обаче белязва семейството му завинаги – след преврата, благодарение на който комунистите влизат във властта на ОФ, баща му Атанас Заркин е един от десетките безследно изчезнали селски стопани и собственици в Самоковския край, ликвидирани без съд и присъда от режима в местността Черната скала в Рила.

Георги Заркин успява да завърши задочно кинематография, но работи като зоотехник в Самоков, а по-късно успява да започне работа като фоторепортер в редакцията на в. „Земеделско знаме” в София.

През 1964 г. се запознава с комунистическия функционер Иван Тодоров – Горуня, който е един от организаторите на неуспешния опит за военен преврат срещу първия секретар на БКП Тодор Живков. Тайната организация е разкрита и обезвредена през 1965 г. от най-верните хора на Живков в Държавна сигурност още преди превратът да бъде задействан, а Горуня се самоубива при опит да бъде заловен жив.

След разкриването на заговора Заркин отпечатва и разпространява в София и Врачанско позиви, призоваващи за въоръжена борба срещу комунистическата власт от името на несъществуваща революционна организация.

Той е разкрит от ДС, арестуван и осъден на 6 години затвор без да се признае за виновен, а присъдата го разделя със семейството си – съпруга и невръстен син.

Лежи в Софийския и Старозагорския затвор. Отказва да работи в затвора, като не престава да твори в килията – творчеството му е едно от най-мащабните, създадено от затворници писатели в световен мащаб.

През 1970 г. Държавна сигурност му образува разработка в затвора под псевдонима „ПРОКЛЕТНИК”, но не успява да го пречупи, поради което Георги Заркин получава вътрешна присъда от 5 години (1969).

Въпреки че излежава присъдите ДС няма намерение той да излезе на свобода и му инсценира втора вътрешна присъда през 1974 г., малко преди да бъде освободен. Разработката срещу него и указанията по нея се дават лично от зам.-министъра на вътрешните работи и един от най-доверените лица на Живков в МВР-ДС ген. Григор Шопов.

В обвинителния акт е подчертано, че „Георги Заркин продължава да се изявява с вражеското си отношение към нашата власт, БКП и СССР”.

В затворническата му характеристика е посочено, че „цялостното поведение на този затворник и вражеското му отношение към мероприятията на народната власт показват, че наложеното му наказание лишаване от свобода и престоят му в затвора не са изиграли още ролята си за неговото превъзпитание, което ще бъде много сложен и продължителен процес”.

Заркин е прехвърлен в Пазарджишкия затвор, където на 7 август 1977 г. ДС инсценира садистичен побой върху него, в резултат на който той почива. Погребан е набързо в гробището на Пазарджишкия затвор без да бъде извършена аутопсия.

След 10 ноември 1989 г. прокуратурата образува следствие за убийства на редица политически затворници в Пазарджишкия затвор, един от които е Георги Заркин. Делото се води срещу бившия началник на затвора полк. Ангел Топкаров, който за кратко е арестуван, но така и не стига до съд.

След промените синът на Георги Заркин – Лъчезар Заркин – събира и издава голяма част от творчеството на баща си.

През 2014 г. президентът Росен Плевнелиев удостоява посмъртно Георги Заркин с орден „За гражданска заслуга”.

Източник:www.faktor.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен от младостта: Как ме хванаха да крада бензин от милиционерска кола през 80-те

През 80-те години, когато бях млад и безгрижен, мотора ми Балкан беше моята гордост и радост. Той беше не само средство за придвижване, но и символ на свобода и бунт срещу системата. Въпреки това, времената бяха трудни, а бензинът – скъп и труднодостъпен.

Една вечер, подтикнат от нуждата и младостта си, реших да направя нещо, което днес бих нарекъл неразумно. Видях паркирана милиционерска кола на уличката близо до дома ми. Идеята ме удари като гръм: „Ами ако открадна малко бензин, за да мога да покарам мотора си?“ Беше рисковано, но младостта често не мисли за последствията.

Докато се промъквах към колата, сърцето ми биеше силно. Бях въоръжен с маркуч и бутилка, готов да открадна онова, което ми трябва. За съжаление, не бях толкова спокоен и дискретен, колкото си мислех. Бързо бях забелязан от случайни минувачи, които не се поколебаха да информират милицията.

Когато те дойдоха, ме хванаха на място."Съветваха" ме с една палка още на място. Осъзнаването на сериозността на положението ме удари моментално. Това беше урок, който нямаше да забравя скоро.

Съдът беше бърз и безмилостен. Осъдиха ме на три месеца общественополезен труд – копаене на канали за полагане на кабели в София. На пръв поглед, това звучеше като наказание, но всъщност се оказа нещо повече от урок по смирение.

Докато копаех канали, имах време да размислям за действията си и за бъдещето си. Запознах се с хора, които имаха свои собствени истории и уроци. Всеки от тях носеше своя товар и своя опит, а нашите разговори ми помогнаха да разбера, че животът е много повече от моментни импулси и необмислени решения.

Тези три месеца ме научиха на много. Научих се на дисциплина, на уважение към закона и най-вече на това, че всяко действие има своите последствия. Оттогава насам винаги обмислям добре, преди да предприема нещо. 

И макар че споменът за онази нощ все още предизвиква усмивка, той служи и като напомняне за уроците, които животът ни предлага по необичайни начини.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 25 юли 1948 г., в България се открива хладилният завод „Антон Иванов“

Това е първият и единствен завод за хладилно машиностроене в страната. Това слага началото на нова индустрия, насочена изцяло към нуждите на българските семейства.

През 1958 година, десет години след създаването на завода, на пазара излиза първата серия български абсорбционни домашни хладилници под марката „Мраз-75“. С обем от 75 литра, тези хладилници не предизвикват особено внимание в началото – дълго време остават по рафтовете на магазините, игнорирани от потребителите.

Но както често се случва, тези, които първи решават да ги купят, стават най-щастливи – „Мраз-75“ доказва своята надеждност и здравина и постепенно намира място все повече домове. Той става символ на новото време – на удобството, технологичния напредък и грижата на държавата за своите граждани.

Днес може би звучи скромно – 75 литра без фризер и без шум. Но за онова време това е било истински лукс.

Дани Ясенов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомените ми от времето на соца

Та и мен ме налегнаха едни спомени:

В началното училище часът започваше с медицинската сестра, която внимателно ни проверяваше кратуна по кратуна за въшки. На когото откриеха въшки, много се срамуваше и го пращаха вкъщи, където с мас, газ и оцет и стригане до голо лекуваха тая срамотия. Някъде към горните класове пък въшките се купуваха, когато ти трябваше малко лично свободно от училище време.

Пак в началните класове проверяваха дали ушите са чисти и ноктите изрязани. Така, дори хигиената вкъщи да не е на ниво, се научаваш ушите и ноктите да са чисти. И главата без въшки. Виж, за бръмбари в главата не проверяваха, та се стигна до сегашно време, където разни с бръмбари в главата оплескаха всичко.

Пишехме си писма с непознати другарчета в СССР. Дори и на нас пишеха. Аз като един социопат не се интересувах много. И понеже го казах, една събота ми връчиха кутия с боя и четка и трябваше да боядисвам оградата на училището. И не само че вкъщи не ми зачетоха някакви граждански права, ами и получих няколко шамара за наместване на чакрите.

Събирахме салфетки и картинки от дъвки. Ходихме на лунапарк, скачахме на ластик, играехме на "народна топка" и сутрин преди училище имахме ведрина - сутрешна гимнастика.

В горните класове една учителка по математика ни събра всички пръстени, обици, синджири и ги сложи в бюрото си, като ни обясни, че суетата води до битово разложение и са ни пратили да учим, а не да се връткаме пред огледалото. Ама от нея научих доста неща за комбинаториката.

И добро и лошо. Мразех манифестациите от все сърце. Почти както сега мразя пълния нихилизъм към празниците. Мразех ленинските съботници така, както сега мразя мръсотията по улиците.

Всъщност угодия няма. Важното е как се е възпитала душата. Другото е суета.

Елена Гунчева-Гривова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

С два лева карах седмицата през 70-те и ми оставаха! Разказ от първо лице

През 70-те години животът в България беше различен, както по отношение на икономика, така и по отношение на социални отношения. Макар че заплатите не бяха високи, хората успяваха да се справят с малко средства. Ето как аз успявах да изкарам седмицата с два лева и дори да ми остават пари.

Първата стъпка беше пазаруването на стоки от пазара. През тези години пазарите предлагаха разнообразие от пресни плодове и зеленчуци на достъпни цени. С няколко стотинки можех да купя картофи, моркови и лук, което беше основа за много ястия през седмицата. Доматите и чушките бяха също евтини и добавяха свежест към всяко ястие.

С наличните продукти готвенето у дома беше задължителна част от ежедневието. Супите и яхниите бяха основни ястия, които можеха да се приготвят с малко съставки, но да са питателни и вкусни. Една тенджера с боб или леща можеше да ме изхрани за няколко дни.

Забавленията не изискваха големи разходи. Често се събирахме с приятели у дома, където играехме настолни игри или просто разговаряхме. Понякога ходехме на кино, но билетите тогава бяха значително по-евтини. Вечерните разходки из парка също бяха чудесен начин да се прекара времето безплатно.

Умението да се спестява от малките разходи беше ключово. Например, вместо да купувам закуски от магазина, приготвях си сандвичи у дома. Така, след като приключеше седмицата, все още ми оставаха пари, които можех да използвам за нещо по-специално или да ги спестя за бъдещи нужди.

Два лева през 70-те години може би не звучат като много пари днес, но тогава тези средства бяха напълно достатъчни за скромен и балансиран начин на живот. Умението да се справяш с малко и да извличаш максималното от наличното беше истинско изкуство, което много хора владееха. Тези времена ни учеха на стойността на парите и на истинската стойност на простите удоволствия в живота.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един мил спомен, който ухае на чай с лимон и филии с масло и мед

Спомняте ли си детската градина? Това беше една малка вселена, където за пръв път се сблъскахме с големия свят, но под грижовния поглед на другарката.

Сутрините ухаеха на топъл чай и филийки с масло и мед.Ръцете на майките , които пускаха нашите пред входа, и целувката ѝ, която още дълго чувствахме по бузата си. Колко пъти се обръщахме през рамо, за да я видим за последно, преди да изчезне зад вратата…

А в двора – старите люлки и пързалки, онези катерушки, по които се катерехме като истински изследователи.

В спалнята... онези малки легълца, наредени едно до друго, с еднакви, шарени одеялца. Ухае на чисти чаршафи, а отвсякъде се носи тихото сумтене на заспали деца.

И ти, полубуден, с едно око следиш дали най-добрият ти приятел вече спи, защото все имаш да му прошепнеш още нещо важно.

Колко ли рисунки с боички сме сътворили там? Колко стихчета сме изрецитирали с пламнали бузки пред гордите погледи на родителите ни... А колко пъти сме плакали за някое счупено кубче или изгубена играчка – сякаш краят на света беше дошъл!

Детските градини през социалистическия период в България

Социалистическият период в България (1944-1989) е време на значителни социални и икономически промени. Една от важните области на развитие през този период е образованието, включително детските градини. Държавата играе ключова роля в предоставянето на образователни услуги, като се стреми да осигури равен достъп до образование за всички деца.

Детските градини през социалистическия период са важна част от образователната система. Те се разглеждат не само като място за грижи за децата, но и като институции за предучилищна подготовка, които да развиват социални умения и да подпомагат физическото и интелектуалното развитие на децата.

Детските градини са финансирани основно от държавата, което гарантира тяхната достъпност за всички семейства. Управлението им е централизирано, което позволява унифицирани стандарти на образование и грижа.

Образователните програми в детските градини са насочени към цялостното развитие на детето. Те включват игри, занимания по музика и изкуство, както и начално обучение по математика и език. Социалистическата идеология влияе на съдържанието на програмите, които акцентират на колективизма и социалната отговорност.

Детските градини играят важна роля в социалистическото общество, като подпомагат работещите родители и насърчават равенството между половете, предоставяйки възможност и на жените да работят, докато децата им са в сигурни ръце. Освен това, те служат като средство за социализация и интеграция на децата от различни социални слоеве.

Детските градини през социалистическия период в България са ключова част от образователната система, която допринася за социалното и икономическото развитие на страната. Те не само осигуряват основа за бъдещото образование на децата, но и играят важна роля в промяната на социалните структури и ценности.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1961 г.тя създава образа на една от емблемите на БНТ куклата Педя човек - лакът брада

В своята кариера има над 80 роли в театъра. Също така участва в различни радио поредици и пиеси. В периода 1992–1997 г. е директор на Кукления театър в София.

През 1961 г. създава образа на куклата Педя човек - лакът брада, герой от телевизионната рубрика „Лека нощ, деца“. Озвучава и дублира игрални и анимационни филми за деца и записва приказки на грамофонни плочи. На 24 април 2011 г. Педя човек – лакът брада навършва 50 години от съществуването си в телевизионния ефир. След любимата поредица, гласът на куклената актриса става толкова популярен, че я канят в много телевизионни детски програми, като „Кукленият град“ (1964).

Рачева понякога се занимава и с дублаж на филми и сериали.

Педя човек – лакът брада е българско телевизионно предаване, поредица за деца, излъчвана по БНТ в периода от 1960-те до 1990-те в часовете, предназначени за Лека нощ, деца.

Гласът на малкото човече с дълга бяла брада е на актрисата Слава Рачева. С това предаване се свързва и името на известния български говорител Никола Филипов. От малкия екран кукленото човече разказва интересни приказки на малките палавници за лека нощ. 

Повечето от сюжетите са взети от народния фолклор. Всяко предаване започва с песента „Аз съм мъничко човече, на децата мил другар! Имам шарено елече, а в торбата − скъп товар!“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първият камион на завод „Мадара“ е проектиран в България през 1951 година

От 1950 до 1964 г. Шумен се нарича Коларовград, но името КАЗ (Коларовградски автомобилен завод), с което по същото време е известен автомобилния завод, не е използвано официално като съкращение, въпреки че емблемата с тази абревиатура стои върху първите прототипи на  камиони, изработени там (подобна идея по принцип е обсъждана като възможен вариант, но е отхвърлена, тъй като съвпада с името на съветските камиони КАЗ „Колхида“, правени в Кутаиси). До 1965 г. заводът носи името ДМЗ, след това за кратко е Автомобилен завод, а от 1967 г. – ЗТА.

При разработката на първите прототипи основната цел е създаването на нова кабина с вътрешно разположение на двигателя, с което се увеличава дължината на товарната платформа при запазване разпределението на натоварването по оси. Всички прототипи са изработени на шасита ГАЗ-51А, а цветът им е или сиво-бял или песъчлив (какъвто е и при оригиналния ГАЗ).Разработка на този тип автомобили с оглед тяхната подготовка за серийно производство обаче е прекратена сравнително скоро, тъй като по същото време ГАЗ спира производството на ГАЗ-51А, а „Мадара“ от своя страна не разполага с необходимите щамповъчни мощности за производство на кабини.

Въпреки че голяма част от възлите на опитните образци като двигател,  скоростна кутия, преден и заден мост и др. са взети от съветския камион, има и някои оригинални компоненти като кабината, рамата, кормилната уредба, преводите на педала на съединителя, резервоарът за гориво, тегличът и др. Управлението на скоростната кутия е дистанционно, а превключването на скоростите се осъществява с лост, изведен на волана, както при леките коли. Този начин на управление на скоростната кутия, който също е разработка на заводските инженери в Шумен, е новост за тогавашните товарни автомобили.

Първият прототип КАЗ (на снимката горе) е показан за първи път пред обществеността на град Шумен по време на манифестацията по случай 7 ноември 1959 г. На 1 май 1960 г. заводът манифестира с втори прототип на самосвал КАЗ, като и в двата случая отговорен конструктор е инж. Изак Яков.Автокъщи наблизо

Третият заводски прототип от 1961 г.

В началото на януари 1961 г. е изработен третият прототип на 3-тонен товарен автомобил КАЗ с отговорен конструктор инж.Димитър Дамянов. За разлика от другите два, кабината му е триместна и много по-удобна. Собственото му тегло е с 270 кг по-ниско от това на ГАЗ-51, който е със същата товароносимост, въпреки че каросерията на българския прототип е с 450 мм по-дълга. Кабината на автомобила може да се завърта около два шарнира, което улеснява ремонта на двигателя, оборудвана е с отопление и има много по-добра видимост благодарение на панорамните стъкла. Чертежите на новия автомобил са изработени в Конструктивния отдел на завода, а самият прототип – от колектива на Прототипния участък.

Последният предложен от завода прототип на 3-тонен камион, наречен „Рила-7“, който е завършен през 1967 г., се отличава с много модерен за времето си дизайн, но по-нататъшната му разработка е спряна на ниво Министерски съвет от икономически съображения. С това приключват и опитите на заводските конструктори за създаването на оригинален български камион. От същата година в Шумен започва производството на ГАЗ, а скоро след това и на LIAZ.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1979 г. в завод „Чавдар“ е създаден прототип на градски автобус в сътрудничество с Volvo

Неговата каросерия, която е близка като пропорции до тази на междуградския модел 11 М4, е базирана на комплектно шаси на Volvo В57-55 и се отличава с опростена двуцветна окраска, седалки от градски тип и външноизнасящи се врати. 

По тази програма е изработен само един опитен образец, като при евентуално серийно производство е бел планиран износ на този модел основно за близкоизточните пазари. Конструкцията на шасито е класическа – рама, съставена от надлъжни греди, двигател, разположен отпред и директно свързан чрез сух  съединител с 5-степенна предавателна кутия, карданен вал и заден двигателен мост с хипоидно главно предаване. Но при това класическо устройство има и твърде много неща, които го отличават от останалите автобусни шасита.

Двигателят е дизелов, с принудително пълнене, 6-цилиндров, с ходов обем само 6,7 литра, но с ефективна мощност 152 кВт (207 к.с.) при 2400 об/мин и въртящ момент 70 кгм при 1400 об/мин. Литровата му мощност е 31 к.с./ литър – стойност, която при тези ниски обороти не е достигната от нито един от произвежданите в света  двигатели. Характеристиката на въртящия момент осигурява много голям коефициент на приспособяемост на двигателя – к = 1.25. С това значително се облекчава управлението на автобуса, особено по планински пътища. Предавателната кутия е механична, 5-степенна със синхронизирани предавки. Задният мост е цяла щамповано-заварена греда. Кормилният механизъм е с хидравличен серво-усилвател, който осигурява леко завъртане на волана, дори когато автобусът е неподвижен. Спирачната система е пневматична, двукръгова. Ръчната спирачка също е пневматична, с автоматично блокиране на задните колела при липса на въздух под налягане в спирачната система. Окачването се състои от полуелиптични ресори, гумени кухи тампони и хидравлични, двойно действащи амортисьори.

На външен вид и като обзавеждане каросерията на автобуса не се отличава от стандартните каросерии на градските автобуси “Чавдар 11Г5”. Специалистите от БТРВ при КА „Чавдар“ успяват в максимална степен да използват стандартни и унифицирани елементи от редовното производство, въпреки че по размери шаситата Volvo значително се различават от използвните у нас шасита Škoda RTO. Конструкцията на каросерията дава възможност за значителна гъвкавост в производството и адаптирането й към шасита с различни размери. Основните параметри на автобуса Чавдар-Volvo 11Г5 са: максимална дължина 11 260 мм, максимална ширина 2515 мм и максимална височина 3150 мм. Собствената маса на автобуса е 8800 кг, а пълната маса (с 80 пътници) – 15 000 кг.

Пътно-експлоатационните изпитания на автобуса, проведени в Лабораторията по двигатели и автомобили – София, установяват, че освен много добра надеждност, автобусът има технически показатели, които значително надхвърлят изискванията, както на нашите стандарти, така и на препоръките на Европейската икономическа комисия на ООН по автомобилен транспорт. В края на 70-те години по линия на една евентуална кооперация с шведски автобусни фирми се е предвиждало и създаването на аналогичен градски автобус, но с десен волан. До реализирането на тези проекти, които са били заложен в дългосрочния план на предприятието, обаче не се стига.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде и как се събираха неформалните групи в Стара Загора? Един интересен разказ за живота през 80-те

Всъщност, горе-долу спомените ми започват от средата на 80-те години, защото тогава вече можех да излизам, а и по някакъв начин имах поглед върху точно тези среди.

Не съм много уверен какво е имало в Стара Загора преди 1985-1986 година, поне от моята камбанария. Да приемем, че уж не е имало нищо, поне според официалната партийна линия. Тук таме съм чувал различни истории за неформални групи преди това време, но нищо нямам документирано или като спомен. 

Имаше много хора с дълги коси, имаше заводски групи, често флиртуваха със западна музика, по стените висяха надписи на AC/DC, Black Sabbath, Kiss и какво ли още не. Но всичко беше полу-легално. Хем имаше, хем нямаше. Имало е силна група на млади хора, които слушат диско музика и през деня са стоели на Верея, а вечер през лятото са затваряли плажа на Баните тях. Предвид на времето, някои от тях са били в далаверата с валутите, стоките от Кореком и от тировете, което е означавало - огромни пари, които често няма за какво да харчиш. Освен за емоции, ядене, пиене и забавление.

Когато бях 6-7 клас, вече можех да ходя по студиата и да търся музика, за която само бях чувал. Намираха се интересни неща, особено ако спечелиш доверието на човека зад тезгяха. Формално, студиата извършваха услуга презапис, но осигуряваха и източник на презаписа - 5.70 лева за 60 минути и май 7.20 лева за 90 минути. Луди пари за онова време. Имаше определени листове със забранени за запис албуми, които тогава по някаква причина не отговаряха на стандарта. Те бяха най-интересните.

Много музика имаше и при приятели, стандартните албуми по половин час на 60 минутна касета, с преведени заглавия и саморъчни обложки. Ключовите студиа бяха в една стара къща зад Тото пункта на централната улица (сега е китайски ресторант там), "бай Киро" в блоковете на Алана, един друг играч в блока на Орбита, още един-двама, които работеха нелегално и от дома.

И като натрупаш самочувствие и репутация с това, че имаш вече няколко касети с хеви метъл, тръгваш да търсиш и къде се събират хората с подобни интереси.

Наложеното мнение по онова време беше, че любителите на хеви метъла/рока са по принцип хулиганите. И това беше определено така, всеки квартал си имаше "лоши момчета", които се биеха, пиеха, крадяха стотинки, разбиваха мазета и въобще, играеха си на bad boys. Някои от тях бяха много свестни, но позьорството ги унищожи.

Най-честите места, по които се събираха тези младежи, както и по-старите неформални елементи бяха места като снекбара на Златна Тракия - заради коняка. Ключови бяха основните бирарии  - Липа (спирката на Верея, сега концертна зала на дома за талантливи деца), България (Първа инвестиционна банка), Берое (какво ли не, сега нон стоп). И въпреки, че нямахме години, там започнахме да се събираме по онова време, защото имаше бира, никакъв контрол, а ако съберяхме пари и за пържени картофи - и това имаше. И трите бирарии бяха пълни непрекъснато, а тъкмо тогава беше вече перестройката. Милицията гледаше през пръсти на всичко, освен ако не ставаше бой. В бирариите не искаха нито паспорти, нито нищо, наливаха и продаваха. Ние имахме куража и да се правим на луди и ако може и да не платим. 

Но истинското място за неформалните елементи за мен си беше да стоим на витрините на Комсомолския магазин, точно срещу Гъбата. Десетина прозореца, тежки каменни основи, на които е много удобно да седнеш и да зяпаш какво се случва. Още повече, никой не ти искаше пари за нищо, а през теб минаваха всички, хубаво да те огледат и ти тях. След което привечер отивахме на скамейките на Градската, където вече пиеха какво ли не, пушеха, някои спяха там.

Имаше и още много заведения, но вече с по-ниска репутация, примерно Полковника, едно мизерно фургонче (под кръговото на Билла), което точно на ръба на канала събираше всички местни алкохолици, заедно с хеви метълите от Митьо Станев и Три чучура. Имаше и дискотеки, в които редовно пускаха в края едно или две парчета с рок, за да си осмисли престоя и пиенето една голяма част от посетителите. Да, имаше и запознанства с момичета на нашите години. Орбита или Опера (днес Пощенска банка) срещу Стария театър беше класически пример. Имаше и няколко още подобни младежки клубове (един зад Художествената галерия, на мястото на паркинга), друг в блока над Царя (днес детска градина), имаше и други, но те бяха вече на определени предприятия, с малко по-затворен достъп.

Но пусто, по онова време - водещ мотив за събиране някъде беше по-скоро пиенето, момичетата, но не и музиката. Не се учудвайте, за пореден път го казвам - пиеше се всичко и от всички. Стига да не те хванат. А музиката беше покрай другото. Нещо като екзотично мезе на един начин на живот, който намирахме за протест срещу не знам и аз какво. И ако сме си мислели,че е протест, вероятно би изглеждал просто консуматорско отношение на едни деца към света, който им отказва удоволствия, а те сами си ги набират. Вероятно така са стоели нещата при голяма част от моите набори.

Изведнъж всичко стана много сериозно. Толкова сериозно, че покрай перестройката - по телевизията пуснаха Круиз и Гунар Грапс и то в официален телемост, в който ние им пускахме Братя Аргирови и Тангра. Това лято нещата се промениха и в Стара Загора.

Роз Мари Стателова официално обяви, че има хеви метъл, но е опасен. Ченгето от ДС, което ни обясняваше в училище за Възродителния процес призна, че като пуснат по радиото Deep Purple и той харесва и натиска газта. Наш съученик, дете на партиен феодал, запита смело "А не те ли спират от КАТ?", което го накара да смени няколко цвята на лицето. Но нямаше как да каже нещо на детето на другаря.

Улиците се изпълниха с хора, които имаха дълги коси, носеха тениски, имаха скъсани дънки, кубинки, кожени якета. През 1987 се състоя първият старозагорски рок фестивал на Бирхала, който буквално ни отвя главите с младите тогава групи от училищата. Оказа се, че не само има любители на тази музика, но има и дори групи, които свирят. Комсомолът вече искаше да трупа точки, вече неформалните групи бяха официални, имаше какво да кажат, търсеше се мнението им. За какво ли, вероятно за да се втвърди комсомолското ядро, защото вече бяхме и комсомолци. С ризи и униформи в училище, а вечер - кой каквото има. 

В музикално отношение - вече беше много по-лесно да се намери музика, нямаше проблеми и листове със забранени албуми. Цените по студиата бяха същите, въпреки инфлацията. Имаше и нещо като черна борса за музика. Лятото се събирахме пак на същите места, но вече бяхме доста по-шарени и многобройни. Често при нас идваха какви ли не хора, включително луди, както и такива, които определено мислех тогава за странни, но определено бяха просто цивилни ченгета. С въпроси - имате ли долари, искам да продам това, да купя онова...

Ние бяхме на по 15 години, какви долари, какво чудо. Но те си питаха.

Имаше и много пътуващи хора, които тогава тръгнаха да обикалят България. Започва лятото, у дома нямат нужда от теб, събрал си 20 лева, тръгваш на стоп за морето, там вече просто преживяваш, все се намира нещо за ядене, за пиене, приятели, никога не оставаш навън и сам. Беше нормално в едни сигурни времена, в които сякаш храната и парите идваха от небето, а и при това бяха сигурни. В краен случай, набезите върху градините на невинните селски стопани осигуряваха препитание. Крайбрежието беше пълно с малки къщички, сега, където има грамадни и често празни хотели.

В тези години се оформи ясна музикална култура, на базата на това, че вече различавахме хеви метъл, пънк, хард рок, нова вълна. Всеки можеше да избере, но нямаше разделение. Особено в Стара Загора, където явките продължаваха да са същите, да са все по-пълни с хора от града и околността. Вървежните младежки дискотеки на Бирхалето събираха всички наолоко. Още помня как прикриваха с едни тежки завеси, за да не се вижда вътре какво е.

Комсомолът се беше спретнал да организира концерти, особено на младежки групи. Имаше няколко големи фестивала, включително и един на Летния, в който дебютираха групи като Торментор (феноменален траш!), а не можаха да дебютират Драусен (защото заглавната им песен Drausen Beer звучала на журито като "Дай са и*ем"). Цареше хаос, в който всички очакваха промени, а дори Комсомолът се опита да направи Рок клуб в Стара Загора, в младежкия дом на Загорка (отдавна унищожен). Бяхме се събрали много хора, говореха се какви ли не неща, очакваше се, че от утре ще бъдем всички членове на клуба, който под егидата на комсомола да развива рок култура...

Да, но не се случи. Покрай промяната на 10 ноември, Комсомолът вече изгуби всякакво желание да общува с младите, дори и чисто проформа.

През 1990 година беше вече доста различно. Да приемем, че музиката беше вече много важна, а хората искаха да слушат нови и нови групи. Това роди огромно многообразие от фенове, които не се притесняваха от нищо. Милицията беше заета да охранява протестите и митингите. Лятото на 1990 цялата градска градина беше осеяна с палатки на спящи хипита, които преминаваха през града на път за морето. Покрай тях - местни кадри пиеха, дишаха лепило. Храстите на градината помнят това и онова. За наколко дни Стара Загора се сдоби и със своя Град на истината, редовно гостуваха пастори-евангелисти, не знам дали можете да си представите центъра толкова шарен и пълен с какво ли не, даже и с дълга редица сергии.

Старите традиционни бирарии паднаха рязко като посещаемост, защото навън беше по-интересно, а алкохол имаше навсякъде. Изведнъж се оказа, че от дълги години в града ни е имало и наркомани, които намериха сили да се афишират и да се смесят със шарената тълпа. Наличието на всичко възможно по аптеките и лесния режим на отпускане даде възможност за какво ли не. Казват, всичко в името и за музиката.

Може да се каже, че за няколко месеца Стара Загора беше не по-различна от един Удсток, където странни хора правят нелогични неща, а от храстите се чува музика. И не само. Това беше (естествено) само едно лято, защото лятото на 1991 нещата бяха доста по-различни. Полицията вече не се шегуваше, а каменните основи на витрините на Комсомолския вече ги нямаше, вече беше започнал ремонт и помещението имаше някакъв собственик.

Но Стара Загора вече имаше няколко рок магазина, които предлагаха тениски и музика, както и списания. През определени месеци се появяваха заведения, които привличаха вниманието на неформалните групи и събираха там посетители. Предвид високата динамика, посещавахме различни места - част от които вече отдавна не са заведения или не съществуват. Но беше нормално да влезеш в Короната (горе на Боруйград) и да я намериш пълна с хеви метъли, които пият и слушат музика. Не знам дали ще ми повярвате, но през 1993 година съм ходил на Ъндърграунд фестивал в подземието на Иречек - 3 дни, където пиехме вино и гледахме концерта на Пинк Флойд в Помпей на видео.

Всъщност, пиенето беше проблем. Както и наркотиците. По онова време, те се свързваха логично с различната музика, а това направи доста подъл номер на много хора.

След 1992 година аз станах студент в Пловдив и въпреки честото връщане у дома, изгубих всякакъв контакт с местните. От време на време виждах някого, чувах разни неща, този починал, този в затвора, този в чужбина. В Стара Загора се появиха и няколко рок клуба, такива, за каквито мечтаехме като деца. С музика, с дълъг бар, напитки и какво ли още не. Интересно, че нито един от тях не успя да изкара повече от година. Все се случваше нещо - някое убийство (Клубът на гарата приключи при подобни обстоятелства), да фалират беше най-обичайното нещо или да се скарат съсобствениците. Бирариите (споменати по-горе) вече бяха затворили или едва кретаха, пълни с алкохолици.

Хиперинфлацията и паричната реформа успяха да смачкат всичко това, което беше като заведения и клубове в града. Поне за различната музика. Така си отидоха и рок магазините. По това време вече пак се бях върнал в града и той ми се струваше пуст и скучен. Пловдив беше доста по-различен и цветен. И още си е, поне откъм културна гледна точка.

Понякога много ми липсват онези цветни и шарени години, но не защото е било по-хубаво. Просто бях по-млад, а градът беше пълен с хора на моя акъл. Сега ми е трудно да ги намеря. Не, че акълът ми е кой знае колко висок.

Нямам особени претенции за пълна картина на онова време, с удоволствие ще приема забележки и коментари. Пък и това са лични спомени, нещата може да са били доста различни от друга гледна точка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как трудоваци изградиха новата централна гара в София – разказ в снимки

На 23 февруари 1971 г. е направена първата копка за новата гара от тогавашния министър на транспорта Григор Стоичков. На 15 април 1974 г. е съборена последната, западната част от старото приемно здание. На 6 септември 1974 г. е открита за експлоатация новата Централна гара София.

Приемната сграда е проектирана от „Транспроект“ – София с главен проектант арх. Милко Бечев, а строителството е извършено от СО „Трансстрой“- І-во строително. На мащабите на гаровата сграда отговаря и предгаровият площад, проектиран от арх. Олга Станева и Снежана Даскалова и построен от СО „Инжстрой“.

През светлата надземна част от малкия шадраван се издига 34-метрова бронзова статуя на майка и дете – символ на красотата и благоденствието, чийто автор е проф. Величко Минеков.

На 1 юни 1975 г. е пуснат в експлоатация и вторият етап и са възстановени всички служби. По време на строителството началник на гарата е чешкият възпитаник Георги Бойкин. Приемната сграда на гарата има 5 блока с 2 подземни и 3 надземни етажа с 365 помещения. Разположените по дължина паралелно 36 Х-образни колони, върху които лежи покривната конструкция, са съчетани с алуминиева дограма, стъкло и бял мрамор.

Монтирани са 24 ескалатора, внесени от СССР, осигурено е парно отопление и климатична инсталация, внедрени са билетопечатащи машини. Гарата разполага с 6 покрити перона и чакални с 500 места за сядане. Обзаведен е киносалон и салон за събрания. За информация на пътниците гаровият район е озвучен с модерна радиоуредба, която включва 1300 високоговорителя. От Италия е внесена електронна информационна уредба „Солари“.

В този си вид сградата на Централна гара София ни е позната и до днес.

Списание „Архитектура“, 1974 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Документален филм показва как е изглеждала България през 1970 г./Видео/

Години след демократичните промени у нас, има хора, които си спомнят за времето на соца с носталгия въпреки тоталитарното управление, репресиите, забраната да се пътува и т.н. Най-интересното е, че хората коментират всичко пречупено през призмата на битовото ни оцеляване, както и с известна доза спомени.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от Конституцията на НРБ по това време, Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в НРБ в тясно братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз. Така двете управляващи партии имат съвместна ръководна роля и решенията на техните ръководни органи – Политбюро на ЦК на БКП, Секретариат на ЦК на БКП и Постоянно присъствие на БЗНС имат задължителен характер за висшите държавни органи, макар немалко решения на висши държавни органи да са вземани без предварително решение на висши партийни органи. 

Поради това ръководните длъжности във висшите органи на БКП и БЗНС – генерален секретар на ЦК на БКП, секретари на ЦК на БКП – всеки отговарящ за съответен ресор от политиката и иакономиката на държавата, членове на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на БЗНС, секретари на Постоянното присъствие на БЗНС – всеки отговарящ за съответен ресор на политиката и икономиката на държавата и членове на Постоянното присъствие на БЗНС имат държавен статут, и съгласно установената практика партийни (на БКП и БЗНС) ръководители участват в заседанията на държавните органи, като ролята на партийните ръководители е да координрат по партийна линия съответния политически или икономически ресор, а съгласно правилниците за държавен протокол и държавно обслужване, при подреждане на официални мероприятия стоят в протокола по-високо от висшите държавни ръководни длъжности и подобно на държавните ръководители се обслужват от държавното Управление за безопасност и охрана – УБО. 

Има много случаи, в които членове на партийните ръководства на БКП и БЗНС заемат едновременно висши държавни постове като министър, заместник-председател на Министерския съвет, заместник-председател на Държавния съвет, член на Държавния съвет. Генералният секретар на ЦК на БКП е и председател на Държавния съвет на НР България, а секретарят на БЗНС е първи зам.-председател на Държавния съвет на НРБ. Членовете на Политбюро на ЦК на БКП и секретарите на Постоянното присъствие на БЗНС са по право членове на Държавния съвет на НРБ или са министри от правителството и заместник-председатели на Министерския съвет. 

Членовете на Постоянното присъствие на БЗНС могат да бъдат и са избирани за министри. Навсякъде решенията за управлението на страната се взимат съвместно от двете партии и държавното ръководство. За функциите на висшите партийни ръководни органи действа постановеното в уставите на БКП и БЗНС (казионен), като за официален държавен нормативен акт, регламентиращ правомощията и функциите им се приема текстът на чл. 1 ал. 3 от Конституцията на България от 1971 г., съгласно който двете партии в тясно братско сътрудничество ръководят изграждането на развито социалистическо общество.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Късчета пловдивска история-спомен за пролетния панаир през 80-те

Едновремешните журналисти в края на 80-те години въздишаха и казваха: „Панаирът си беше панаир, когато беше един път в годината“.

Дълги години имаше един панаир – Есенният. На него имаше всичко – и тежка промишленост, и лека, и магазинчета с вносни стоки, и кебапчета и т.н.

В началото на 80-те години беше обявено, че ще има Пролетен панаир. В началото на май. Само за лека промишленост.

То помня онзи май с първия Пролетен панаир. Най-хубавият панаир в живота ми.

Доста години като журналист бях мобилизиран да „отразявам“ панаирите.

Тичахме по цял ден, блъскахме се с тълпите хора...

На този първи пролетен панаир нямаше хора. Хората още не бяха го научили. Тихо и спокойно. И много фирмени магазинчета. Продаваха свободно тоалетна хартия – българска. Хората купуваха по десетина ролки, навързваха ги с канап и ги окачваха на врата си като туземци от Таити.

Бяха пуснали и едни оранжеви пластмасови щайгички за плодове. На спирката пред панаира десетки посетители чакаха с щайгички в ръка.Продаваха май свободно и доста видове тапети.

На първия пролетен панаир имаше даже две барачки за колбаси. На подредената още от предишната вечер витрина се виждаха толкова дефицитни деликатеси, каквито никъде не можеха да се намерят. Някои от тях поотделно бяхме виждали през годините, но всички заедно на едно място – това можеше да се случи само на панаир.

Продавачката каза, че ще ги пусне в продажба към обед.

Едното магазинче беше в северната зона, другото – в южната. 

Официалните лица разглеждаха панаира от север на юг.

От ранна сутрин се бяхме залепили за магазинчето и чакахме кога ще дойде разпореждането „Сезам, отвори”.

По едно време дотича куриер откъм северната част и съобщи, че тамошното магазинче вече е отворено и за пет минути всичко е разграбено.

Съобщихме новината на нашата продавачка, но тя с леден глас съобщи каква инструкция и получила:

Да се отвори, след като мине другарят Живков!

Неизвестно кой болен мозък беше решил, че на официалните лица трябва да се поднесе една лъжа.

По това време по магазините пускаха няколко вида колбаси и те свършваха набързо.

Деликатеси не бяхме виждали с месеци.

Та щеше да мине другарят Живков, да хвърли едно око на измислената витрина и сигурно щеше да разреши:

Да яде народът!

Още преди да се появи Пролетният панаир в дъното на Есенния се отваряха по няколко сергии за специални панаирни стоки. Там можеше да се намерят прахосмукачки „Урал”, гръцки обувки, съветски бонбони, а една година пуснаха даже четирипистови магнетофони „Хорнифон”.

Върхът е обаче пускането на няколко бройки от легендарните италиански мотоциклети „Мото Гуци”.

Митко Костов ми беше разказвал как си купил от Панаира цяла чешко фотолаборатория „Магнифакс”. Цяла нощ не спал от вълнение, още по-тъмно се наредил пред затворените врати и в крайна сметка успял.

И да не си помислите, че с новата лаборатория е започнал да копира шедьоври на фотографското изкуство?

- Най-много преснимах снимки на голи мадами – признава си тогавашният фотолюбител.

Постепенно хората научиха, че е по-.добре да се идва на Пролетния, а не на Есенния панаир, където имаше само машини. 

Отначало хората си идваха на Панаира със сандвичи в мрежичка.Имаше и кебапчета, ама бяха скъпи. 

Че има други начини за изхранване на хората, разбрахме чак към 86-а или 87-а, когато английската фирма „Уимпи” опъна действаща закусвалня. Тогава и научихме думата „фаст фуд”.

Впрочем още през 60-те години американците, които минаха на специализирани изложби, показаха техника за закусвални. На место пържеха картофки и миризмата се разнасяше далеч извън палатата. Не помня да са раздавали вече изпържените картофки – сигурно е ставал голям бой.

При „Уимпи” нямаше бой, защото всичко се продаваше. Опашките бяха огромни, затова не се и наредих.

Въпреки че си заслужаваше – това си беше нещо като екскурзия на Запад.

От фирмата раздаваха и големи кръгли значки с надпис „Уимпи” – който има значка, значи вече знаеше какво означава „фаст фуд”.

Тогавашният министър на вътрешната търговия и услугите Георги Караманев имаше искреното желание да извади българското бързо хранене от ориенталските стандарти и беше намерил пари за сделка с „Уимпи”. 

Англичаните обаче му бяха поискали още толкова, за използването на марката. Министърът се чудеше как може една дума да струва толкова скъпо, преговорите изглежда зациклиха и така си останахме без „Уимпи”.

Преди няколко години закриха Пролетния панаир. Беше му минало времето. Останаха спомени обаче...

Автор Евгений ТОДОРОВ/POTV

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя беше най-голямата транспортна фирма в Европа! СОМАТ – мостът на три континента (СНИМКИ)

СО “МАТ ” беше гордостта на българската икономика. От опита му се учеха всички. СО “МАТ” беше най-големият автомобилен превозвач в Европа, въз основа на чийто пионерски опит германците пишеха университетските си учебници по логистика още преди повече от 40 години. Днес от най-големия автопревозвач в Европа остана само старата слава.

Историята на стопанското обединение за международен автомобилен транспорт (СО “МАТ ”) започва през далечната 1960 г., когато съществуващите по това време в България четири предприятия за вътрешна и международна транспортна  дейност се обединяват в Държавно автомобилно предприятие (ДАП) – Международни превози. Началото на своята дейност фирмата поставя със сто автомобила от марката “Волво”. За да отговори на строгите изисквания на висококонкурентния международен  пазар за автомобилни превози, компанията е реорганизирана многократно – през 1966 г. в нейния състав се включва товарният клон на ДАП – София, а три години по-късно към автопарка й се прибавя и този на „Тексим”. Така през 1969 г. общият брой автомобили на СО „МАТ” достига 1250. Паралелно с растежа на автомобилния парк, във фирмата настъпват и качествени промени, които й дават възможност да се утвърди като основен участник не само на българския, а и на европейския и близкоизточния пазар на транспортни услуги.

Само за десет години, благодарение на изключителния професионализъм и всеотдайността на своите служители СО„МАТ” успява да увеличи мащабa на своята дейност над 20 пъти. В резултат на това от 1971 г. до 1985 г. тази организация предоставя на държавата около $1 млрд. и 200 млн. валутен резултат (валутна печалба). До края на 1989 г. числата нарастват на $1 млрд. и 400 млн, а капиталът на дружеството е огромен дори и за световните мащаби. Всичко това е постигнато само от около 10 000 служители и работници. От друга страна, българското стопанство е осигурено със собствен елитен, подвижен, бърз и евтин транспорт за внос и износ. България заема първо място в международния автомобилен транспорт на три континента. Нейните близо 5000 транспортни посланици са чакани с уважение от хиляди товародатели, спедитори и търговци по света, които с увереност им доверяват своята стока и са сигурни, че тя ще пристигне непокътната точно по предназначение.

След политическите промени през 1989 г. Стопанското обединение за международен автомобилен транспорт, създадено с разпореждане на Министерския съвет през 1960 г. е преструктурирано в акционерно дружество. Процедурата за продажбата на дружеството е открита на 1 септември 1993 г. Приватизационният проект е разработен от френската консултантска фирма Mercer Management Consulting и финансиран от програмата PHARE. Активите на СОМАТ са оценени на $100 млн. 

Преди приватизацията в тв предаването „Плюс-минус“ тогавашният шеф на фирмата Анастас Вълканов обаче заявява, че активите само в България възлизат на 18 млрд. лв., а СОМАТ притежава  и огромни капитали в чужбина. Пресметнато по тогавашния курс – 55 лв. за долар, оценката би трябвало да е над $327 млн. На 22 юли 1994 г. за купувач е избран Internationale Spedition Willi Betz GmbH & Co.KG. 

Продажбата на международния автомобобилен превозвач влиза в историята като първата голяма приватизационна сделка в България. 

Снимки: Фейсбук страница SOMAT

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ