Смърт на жена след участие в екзорсистки ритуал в Първомай

Пловдивската полиция разследва загадъчна смърт на млада жена след странен ритуал в град Първомай. По информация на TrafficNews, инцидентът е станал през месец май, а тялото на жената е било открито в личния ѝ автомобил, паркиран в близост до градския стадион.

Според източници, жената е намерена мъртва след участие в ритуал по екзорсизъм, воден от известна в района „гледачка“, предлагаща ясновидски и други услуги . Във фаталната вечер имало група хора, дошли за духовно изцеление. Починалата пристигнала в нетрезво състояние. Въпреки това тя взела участие в ритуала, а по време на церемонията, по указания на лечителката, изпила отвара от билки. Малко след като напуснала мястото, жената започнала да повръща в автомобила си, където и е настъпила смъртта ѝ от задушаване.

По-късно в кръвта ѝ били открити високи нива на алкохол и никотин. Към този момент разследващите работят активно по установяване на причината заради която е настъпила смъртта. Разследва се и ролята на лицето, организирало ритуала, както и съставът на отварата, която е приета от починалата жена.

TrafficNews изпрати официално запитване до Районна прокуратура – Пловдив относно случая. От държавното обвинение отговориха , че в Районна прокуратура – Пловдив е образувано досъдебно производство за изясняване на причините за смъртта в Първомай на жена, която е на 35-годишна възраст.

„По досъдебното производство са назначени съдебномедицинска експертиза за установяване на причината за смъртта и химически експертизи на иззети веществени доказателства. След получаване на заключенията на експертизите делото ще се докладва на наблюдаващия прокурор с оглед анализ на събраните доказателства”, заявиха от държавното обвинение.Разследването продължава, а прокуратурата увери, че ще приключи в рамките на законовия срок.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

ЗНАКОВИТЕ УБИЙСТВА НА ПРЕХОДА: Наследството на сикаджията продължава да е апетитна хапка 21 години след разстрела му в ресторант „Славия“!

 

Вдовицата ключов свидетел за паркомястото на Митьо Очите

Убийството на легендарния сикаджия Милчо Бонев – Бай Миле, през юли 2004 г. в ресторант-градина „Славия“ все още навява спомени у старите мутри, оцелели през годините на прехода.

Наследството на сикаджията продължава да е апетитна хапка за мнозина, дори новоизлюпени престъпни авторитети, опитващи се да го присвоят.Особено имотите на Бай Миле по Българското Черноморие са обект на спорове между вдовицата му Силвия Панагонова, личния му и много доверен поп – архимандрит Харалампий, Радослав – син на близкия му приятел Туцо Дебелия от бандата на „Килърите“, от една страна, и Божидар Кузманов – Кравата, и пазарджишката му банда, от друга.Между тях в играта е несебърският бос Димитър Желязков – Митьо Очите, който опита да възвърне позициите си в Слънчев бряг преди десетина години и влезе в остър конфликт с Кравата, тлеещ и досега.

Тайни

Тайните схеми за преразпределение на благата, наследството и влиянието на сикаджийските структури край морето изплуваха от проточилото се във времето дело за стрелбата срещу Митьо Очите, при която той бе тежко ранен, а бодигардът му Александър Алексиев – Сашо Водолаза, или Японеца, както е познат, бе убит.Патакламата стана при откриването на летния сезон на 8 юни 2016 г. в ресторанта „4 you” в Слънчев бряг. Тогава хората на Очите се спречкаха с тези на Кравата, а МВР официално определи случая като „спор за паркомясто“ пред заведението.

Истината обаче е много по-различна, а тайната дълбоко пазена. Какво точно преразпределят мутрите в това заведение? Може би отговор на този въпрос има не кой да е, а прочулият се през годините като попа на Бай Миле архимандрит Харалампий.Той е основен свидетел по делото за стрелбата, защото е бил офис мениджър в кaзиното на вдовицата на Бай Миле Силвия Панагонова, което се намира в близост до ресторанта.

По това време попът е отлъчен от Българската православна църква заради далавери с манастирски имоти. Започва работа при Панагонова, с която е близък покрай приятелството си с покойния Бай Миле.

В момента духовникът служи на Вселенската патриаршия и пребивава в манастир в Атон, Гърция. Той е трудно откриваем за делото, което след закриването на спецсъда в София бе преместено в Бургас, където все още не може да тръгне отначало. Причината е тъкмо липсата на свидетели, които са трудно откриваеми.

Сбирка

Данни от делото в София сочат, че преди патакламата между Очите и Кравата, хората на несебърския бос – Пешо Габъра, Явор Дългия, Миро Патрула, Кольо Магарето, Сашо Водолаза и още няколко силоваци се събрали пред офиса на боса. Целта била да отидат в заведението на Кравата и да се разберат за бизнеса преди старта на сезона.

Според свидетели Очите казал: „Да отидем да видим тези какво искат“. Митьо Очите влязъл в заведението „4 you” заедно с убития Сашо Водолаза и Явор Радков-Дългия.

Срещу тях директно проехтели изстрели от страна на хората на Кравата, които дори не изчакали да разговарят и да се разберат. Напрежението между двете банди назряло няколко години по-рано, след като Кравата завзел доста територии в Слънчев бряг, а Очите искал да си възвърне позициите си, след като излиза от затвора през 2015 г.

Причини

Освен скандалния поп Харалампий по делото за свидетели са записани вдовицата Силвия Панагонова и съдружникът й Радослав Попов – син на Янко Попов – Туцо Дебелия, от бандата на „Килърите“, който лежи все още в затвора.

Панагонова и Радослав са в тежък конфликт с Божо Кравата или Козела, както е известен в Пазарджик. Конфликтът им е още от лятото на 2013 година. Тогава Кравата влезе в спор с Панагонова за златен терен от 10 дка в сърцето на Слънчев бряг, намиращ се в непосредствена близост до хотел „Кубан“.

Текезесарският ЗиЛ

Мутрите на Кравата докараха ЗиЛ, взет от двора на бившето ТКЗС в близкото село Тънково, натовариха го с камъни и го забиха директно в заведението на Панагонова.

И двамата претендираха за по-голяма част от парцела, а не за равни по 5 декара. Този парцел бе изключително апетитен, тъй като години наред там се разполагаха сергии и само от наем се печелеха луди пари.

Спорът им продължи през целия сезон тогава с грозни сцени - от спиране на тока в района на обекта до тотални изстъпления, включително и с туристите. Към 2013 г. формированията около Митьо Очите все още не бяха така укрепнали и нямаха претенции да завоюват демонстративно нови територии.

Това обаче се променя 5 г. по-късно и Очите иска да се завърне.

Оказва се, че Кравата му пречи, докато вдовицата на сикаджията е по-склонна на преговори с бившия представител на конкурентната групировка ВИС за Черно море, какъвто бе Очите навремето.

Връзка

Така се стига до общия конфликт с Божо Кравата и пазарджишката му банда, завършил със стрелбата в Слънчев бряг. От 2018 г. досега обаче процесът продължава да се точи в съда и не се вижда скоро да приключи.

Божо Кравата

В хода на делото се разбра за връзката на попа с патакламата. Преди стрелбата той участва в типично мутренска битка в Слънчев бряг. Повод е спорът между Панагонова и Кравата за контрола над огромния парцел в курорта.

Има данни, че една от акциите е ръководена лично от скандалния духовник Харалампий, за което съдът в Бургас държи да го разпита. Попът е бил и съдружник на Панагонова, която в момента е собственик на фирми в туризма и хотелиерството – сред по-известните са „Вилни селища – Боровец“, хотелите „Мура“, „Ела“ и „Бреза“, както и селищата „Ягода“ и „Малина“ в Боровец, също така и няколко хотела и търговски обекти в Слънчев бряг чрез дружеството „Холидей БГ“.

Вдовицата има и имоти на полуостров Халкидики в Гърция. Делото за убийството на мъжа й Милчо Бонев тръгна две години след смъртта му - през 2006 г. Но и четиримата подсъдими за смъртта му бяха оправдани.

Щерката на боса живее в Монако

Дъщерята на Бай Миле Йоана Бонева от години живее в Монако.

Богатата наследница на сикаджийския бос е извън семейния бизнес.

Той е поверен на брат й Милчо Бонев-младши и майка й Силвия Панагонова.

Дъщерята се наслаждава на живота си, има мъж до себе си, с когото живее без брак. Той е бизнесмен, но няма интереси към инвестиции в България. Мълвата свързваше Йоана преди години с големия син на Сретен Йосич – Никола, но това си остана само слух.

Източник:Телеграф

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Намери смъртта си на път за вечеря със Слави Трифонов - над 15 хиляди се стичат на погребението му

Основателят на ВИС застрелян заради петрол, 15 хиляди се стичат на погребението му в Кюстендил.

Цели 30 години след първото знаково убийство на мафиотски бос в България – това на основателят на борческата групировка ВИС Васил Илиев, поръчителите и изпълнителите на мократа поръчка остават неизвестни. 

Разследването на убийството на кюстендилския борец, чийто живот бе отнет с куршуми на 25 април 1995 г., отдавна е прекратено, а времето е заличило даже оскъдните и косвени улики. Твърде вероятно е екзекуторите и поръчителите на убийството на първия застрахователен бос в България също да не са между живите. Едно обаче е сигурно – и 30 години след смъртта на Васил Илиев той си остава митична фигура, а легендите за неговото гангстерско царуване се разказват и до ден днешен. Lupa.bg припомня как борческият бос бе убит точно преди 30 години.

Криминалисти правят оглед на мерцедеса, в който бе застрелян Васил Илиев

Животът на Васил Илиев приключва в 21,15 часа вечерта на 25 април 1995 г. в разнебитената, тясна и неосветена улица „Никола Каменов” в софийския квартал „Емил Марков”. Там босът на борческата застрахователна компания ВИС е издебнат от наемни убийци, докато отива към ресторанта си „Мираж” за късна вечеря с шоумена Слави Трифонов. Преди това Васил Илиев е на среща с партиен функционер от БСП в парк хотел „Москва”.

В последния ден от живота си босът на борците е щастлив – в България най-после е пристигнал поръчковия му „Мерцедес 600 SL” в сребрист цвят, регистриран същия ден в КАТ, след като е внесен от близкия му приятел Фатик от Германия. Васил Илиев очаква мерцедеса си близо 3 месеца, след като си го поръчва за подарък по случай 30-ия му юбилеен рожден ден, празнуван на 22 януари. Успява да измине има -няма 30 километра с уникалното за времето си возило, преди да издъхне в колата, покосен с дъжд от куршуми.

Стрелците са поне двама. Наемниците откриват стрелба със заглушител от 2-3 метра, възползвайки се от разбития път, заради който Васил Илиев се движи с около 20 км/ч., следван от тримата си бодигардове, возещи се в червен „Сеат Толедо”. Охранителите не успяват да видят нищо и дори не отвръщат на огъня, макар да са въоръжени. Те само констатират смъртта на боса си.

„Чу се шум като от пукащи се балони. Мерцедесът беше целия обвит в пушеци, заби калника си в дясно на уличката, в металната ограда на строяща се кооперация. И предното, и дясното и лявото стъкло бяха станали на сол от куршумите. Васил беше върху волана, с килната глава настрани. Нямаше никакъв пулс, когато опитахме да го извадим, вече беше мъртъв…”, пише в показанията си един от тримата охранители на борческия шеф.

При полицейския оглед на местопрестъплението ще стане известно, че срещу Васил Илиев са изстреляни 17 куршума, като 3 от тях го уцелват. Два от куршумите са в главата му, трети пронизва рамото му и спира в гръбначния стълб.

Васил Илиев на сватбата на брат си Георги с Мая Илиева.

Убийството на Васил Илиев буквално разтърсва България. Екзекуцията му предизвиква извънредно закрито заседание на правителството за спешни мерки срещу престъпността. Експерти вещаят избухването на свирепа гангстерска война, правят се мрачни прогнози за предстоящи кървави бани. В София гъмжи от полицаи, изкарани на улиците за респект, а десетки представители на борческия застрахователен елит се покриват за дълго. Някои се укриват в Гърция, други се насочват към Унгария и Сърбия. Слави Трифонов държи прочувствена реч по телевизията, в която през сълзи обявява, че България е изгубила един от най-достойните си синове, визирайки убийството на Васил Илиев.

Погребението на основателят на ВИС се състои на 27 април 1995 г. в Кюстендил, като Васил Илиев е погребан с многолюдно траурно шествие. Километричната колона от мъже в черно с тъмни очила и остригани вратове се точи с часове по централната кюстендилска улица „Цар Освободител”. Очевидци си спомнят, че над 15 000 души изпращат Васко Бореца в последния му земен път. Церемонията в центъра на Кюстендил е разрешена лично от кмета, а почти целия град е по тротоарите, за да наблюдава мълчаливо многолюдното шествие.

Хиляди покрусени се стичат на погребението на Васил Илиев в Кюстендил.

Над 500 коли от София, натъпкани със „застрахователни агенти”, идват в Кюстендил. Тялото на покойника е докарано с черен „Додж”, ескортиран от две лимузини. Ковчегът носят най-близките съратници на Васил Илиев, а сред тях са Косьо Самоковеца и Димитър Димитров – Маймуняка. Години по-късно и двамата също умират в поръчкови покушения.

На погребението присъстват десетки спортисти, сред тях изобилстват героите от САЩ’94 Христо Стоичков, Любо Пенев, Йордан Лечков, Трифон Иванов, Борислав Михайлов, Илиян Киряков, Божидар Искренов и други. Шоузвезди също не липсват, както и мастити конкурентни босове. На погребението венци поднасят всички шефове на конкурентната групировка СИК, предвождани от братята Красимир и Николай Маринови – Маргините. Единствен отсъстващ е Младен Михалев – Маджо, който по това време е в софийска болница.

Венка Илиева оплаква сина си Васил, ридаейки над ковчега му. Десет години по-късно майката изгуби и другия си син Георги.

Няколко дни след мафиотското убийство на Васил Илиев, ученик от 73-то училище в София открива едно от оръжията, ползвани при екзекуцията. Картечен пистолет „Заги”, хърватско производство, без идентификационен номер, е захвърлен край дърво в района. Това навежда криминалистите към мисълта, че наемните убийци са от Сърбия, или Хърватска.

И до днес версията, че Васил Илиев е ликвидиран от сръбски наемници, е приемана за меродавна и в ъндърграунда, и сред топ криминалистите от МВР. Доказателства не са открити, но според постъпилата оперативна информация седмици след екзекуцията, поръчката минава през сикаджията Милчо Бонев – Бай Миле.

В този период Бай Миле ръководи контрабандата на горива от България към ембаргова Сърбия с влакови композиции. Васил Илиев също навлиза в този бизнес. Твърди се, че висаджии похищават цяла влакова композиция с горива на Бай Миле и завземат граничния контролно- пропускателен пункт „Стрезимировци”, през който не могат да минават контрабандни петролни „кервани” на СИК. Според оперативните сигнали, постъпили в МВР още през 1995 г., партньор на Бай Миле в този бизнес е сръбския мафиот Сретан Йосич. Именно през Йоца Амстердама минава мократа поръчка, изпълнена от сърби, или хървати. В този период ВИС и СИК воюват и по линията на „силовото” застраховане, двете групировки повсеместно принуждават прохождащите бизнесмени в България да им плащат за сигурността си.

Версията, че убийството на Васил Илиев е с печат СИК е толкова разпространена в първите месеци от разследването, че се налага Красимир Маринов – Големия Маргин да даде интервю, в което да я опровергае. „С Васил бяхме приятели още от 1979 г., знаем се от спорта и казармата. Въпреки, че в последните години бяхме конкуренти, винаги сме поддържали приятелски отношения. Няма да позволя двете групировки СИК и ВИС да бъдат насъсквани една срещу друга”, обявява Големия Маргин в интервю пред „Стандарт”.

Висаджиите също търсят напразно кой е отговорен за убийството на боса. Мето Илиенски и Чавдар Писарски обявяват награда за информация в ъндърграунда, стимулирани са и разследващите полицаи. Приближени до Васил Илиев даже отиват при Ванга със списъци с имена на заподозрени, а делегацията е водена от покойния банкер Емил Кюлев. Петричката пророчица обаче е безсилна да разкрие каквото и да е и отказва да се ангажира с посочването на виновници. Все пак се приписват думи на Ванга, произнесени по повод убийството на Васил Илиев: „Не се е опазил от приятелите!”

Убийството на Васил Илиев остана неразкрито, но основната версия е, че е ликвидиран от конкуренти в контрабандата на петрол към ембаргова Югославия.

Дни след покушението на Васил Илиев в групировката ВИС решават, че по-малкия брат Георги ще бъде новия шеф. До този момент Жоро Илиев има славата на калпазанин и гуляйджия. Противно на очакванията, Главния не само съумява да възроди ВИС, но даже и да надмине славата на батко си Васил, преди също да бъде ликвидиран от наемен убиец 10 години след брат си – през лятото на 2005 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Навръх 24 май абитуриентки загиват с балните си рокли в свирепа катастрофа

Класът на момичета в деня на завършването им.

На 23 срещу 24 май, преди точно 23 години, абитуриентските празненства във Велико Търново бяха помрачени от една от най-тежките пътни трагедии в историята на града. 

Три млади живота – две 18-годишни абитуриентки и кавалерът на едната – бяха отнети в жестока катастрофа, случила се минути след края на бала им.

Инцидентът става в ранните часове на 24 май, в района на Южния пътен възел край града, малко след като младежите са напуснали историческия хълм Света гора, където празнували с класа си.

В трагичния момент те са пътували в мощен, луксозен автомобил, който при висока скорост се разбива с такава сила, че частите му отхвърчат на над 100 метра – чак до светофара при бирената фабрика „Болярка“.

„Колата беше толкова смачкана, че не можеше да се разпознае каква е. 

От нея почти нищо не беше останало цяло“, разказва пред вестник „Телеграф“ Тодор Тодоров, тогавашен полицай, първи пристигнал на местопроизшествието. С дългогодишен опит зад гърба си, той признава, че това е най-ужасяващата катастрофа, на която е бил свидетел.

„На предната седалка имаше момиче в бална рокля – мъртва, цялата в кръв. На задната седалка – още две момичета, също в официални тоалети. Всичко беше ясно – бяха се връщали от бала си. Хората на предната седалка бяха загинали на място. Гледката беше толкова тежка, че трябваше да се отдръпна и да запаля цигара, не можех да го понеса“, разказва още той.

Пристигналите медицински екипи установяват смъртта на две от момичетата и младия шофьор. Останалите две пътнички от задната седалка са откарани по спешност в болница, но за една от тях се потвърждава по-късно, че е починала.

Трагедията оставя дълбока следа в съзнанието на великотърновци и се помни и до днес като една от най-кървавите касапници на пътя в региона. Болката от загубата на три млади живота в нощта, в която би трябвало да празнуват новото начало в живота си, остава жива и след повече от две десетилетия.

Източник:ko4.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Брутално убийство късно снощи в бургаския кв. „Сарафово“

91-годишен бивш полицай гръмна зет си – на 68 години, също ексслужител от системата на МВР. 

Сигнал за инцидента е получен малко преди полунощ, а сцената се разиграла в имот, намиращ се в близост до Военната база в квартала. Това съобщава Флагман. 

Очевидци разказват, че на мястото са били изпратени 7 полицейски автомобила, защото е имало опасение, че дядото-убиец може да се барикадира, но той в крайна сметка се е предал доброволно и е направил пълни самопризнания.

По първоначална информация жертвата е Георги Генов, човек, когото мнозина полицаи все още помнят като доблестен служител на реда.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Петима си отидоха с тайната за убийството на сестрите Белнейски

Разпитани били 8000 заподозрени за двойното убийство, осъдиха Лазар Колев, но останаха въпроси.

Четирима души, които знаеха нещо за убийството на сестрите Росица и Христина Белнейски от Пазарджик, вече не са между живите. Пети изчезна безследно. За смъртта на момичетата излежава доживотна присъда Лазар Колев. По време на делото срещу него обаче се прокрадна информацията, че той не е бил сам, а имал съучастник. Повече за това никой не заговори, пише "Труд".

Патоанатомът проф. Стойчо Раданов, Васил Славов - Иширковеца, овчарят, намерил телата на двете момичета, частният детектив Енчо Генчев и учителят по ски Димитър Юруков са хората, които знаеха по нещо важно, което би могло да хвърли светлина върху страшната трагедия, за която има само един осъден - Лазар Колев.

Месеци наред след смъртта на момичетата пълзяха слухове, че в убийството е замесен човек на висока позиция, доказателства обаче не се намериха. В началото на разследването се създаде впечатлението, че полицията прави всичко възможно да заличи следите.

Стана ясно, че телата на двете жертви са били измити с маркуч преди аутопсията, което направи невъзможно вземането на ДНК материал. Въпреки, че Колев беше осъден именно въз основа на генетично изследване и показанията на изчезналия безследно Васил Славов - Иширковеца.

Няколко пъти британски и американски лаборатории връщаха пробите, взети изпод ноктите на сестрите, със заключението, че не може да се изолира ДНК. След няколко години обаче, внезапно успяха да го направят. Едва ли само от некадърност ченгетата минираха делото предварително.

Криминалисти се хвърляха на десетки версии и дадоха своя принос в световната криминалистика, която не беше виждала такъв мащаб на безсмислена работа. Проверени бяха 8 хиляди потенциално заподозрени, повече от тях бяха и разпитани. Такова убийство се разкрива за седмица, най-много две, смятат професионалисти. То не е поръчково, извършителите са аматьори, оставили много следи на мястото. Повечето обаче са били унищожени.

Криминалистите са работили хаотично, хвърляйки се напосоки. Екипът на националната полиция пристига дни по-късно, за да се включи, вместо това да стане в деня на намирането на телата, каквато е практиката. Колегите им смятат, че това е станало от мързел и немарливост. Ценни улики са изгубени завинаги.

На 31 януари 2006 г. в 15,35 ч. мъжки глас съобщава в полицията в Пазарджик за страшна находка - в местността “Грамадите” между Пещера и Брацигово са открити телата на две млади момичета.Това е местен овчар, който вече не е между живите. На мястото се изсипва цялата пазарджишка полиция. Групата за оглед е придружена от няколко десетки униформени. Те обикалят и търсят из храстите следи от престъплението. Пушат и хвърлят цигарите на земята. Малко след получаването на сигнала е информиран дежурният в националната полиция в София.

Но в този случай не тръгва екип от столицата. Няма и нареждане да се запази местопрестъплението до следващия ден. На фаровете на коли и прожектори през нощта десетките полицаи успяват да стъпчат всичко, което може да доведе до разкриване на престъпниците. Оттук нататък започва да се работи на сляпо. На следващия ден повече от сто жители на съседните градчета и журналисти започват свой “оглед”.

Ако нещо от уликите е било останало, то вече е заличено. Няма криминалист и експерт от института по криминалистика при аутопсията. Никой не го вика. Съдебен лекар описва раните, заключението е, че момичетата са загинали от черепно-мозъчни травми. Той обаче не е длъжен да тълкува заключенията си. На мястото са намерени и люспи от сребрист автомобил.

По версията за катастрофа, която само проблясва, не работи никой. Нищо, че от заключението на съдебния лекар проф. Стойчо Раданов е ясно, че спукването на черепа е предизвикано от удар с голяма кинетична енергия, която не може да се получи от човешка ръка.Въпреки категоричната версия на полицията, че сестрите са пребити до смърт, при аутопсията е установено, че нямат счупени зъби и травми от побой. Което е почти невъзможно, ако някой ги удрял.

Почти три години след смъртта на момичетата - през октомври 2008 г., проф. Раданов е намерен обесен на катерушка близо до дома му. Тогавашният шеф на Съдебна медицина Станислав Христов, който прави аутопсията, твърди, че по главата на професора имало кръвонасядане. Раданов не е оставил предсмъртно писмо, което кара колегите му да подозират, че става дума за убийство.

Нелепо умира и ски-учителят Димитър Юруков, който видял двете момичета ден преди смъртта им на писта в курорта “Св. Св. Константин и Елена” над Пещера.

Той си отива от този свят от тромб в сърцето, въпреки че според негови близки е бил здрав като канара и никога не се е оплаквал от сърдечни проблеми. Хора от персонала на курортния комплекс пък са категорични, че някой е помогнал на бай Митко да умре. От сърце умира и друга ключова фигура в пазарджишката мистерия - частният следовател Енчо Генчев, ангажиран от родителите на Росица и Христина да води собствено разследване.

Той издъхва малко преди да предаде папка на Фани и Стоимен, чието съдържание не е ясно и до днес. Пред репортери в Пазарджик Танчев имал неблагоразумието да се похвали, че е попаднал на вярната следа.

В началото на 2016 г. полицаи намериха кола с няколко литра кръв в нея, която се оказа на основния свидетел на прокуратурата Владимир Славов - Иширковеца.Той беше вкаран в килията на Лазар Колев, за да получи информация за убитите сестри Белнейски. Показанията му бяха спорни, но въпреки това Колев беше осъден. А Иширковеца така и не беше открит. Той също вече вероятно не е между живите.

Версията на проф. Раданов: Автомобил е убил момичетата

Проф. Раданов - дойенът на съдебната медицина по онова време у нас, е стигнал опасно близо до извършителите на двойното убийство и това е коствало живота му, смятат негови колеги. Той не се поколеба да обори резултатите на първоначалната експертиза и посочи някои основни грешки като невзети проби, грешно становище за удушването на едното момиче и много други.

Неговото категорично мнение беше, че Христина и Росица са загинали при катастрофа, а тази версия, както е известно в Пазарджишко, насочва опасно разследването към влиятелни хора в града.

Дори ако проф. Раданов се е самоубил, експертизите по делото Белнейски вероятно са имали ключова роля за вземане на фаталното решение, твърдят негови познати. Той се  оплаквал, че е бил заплашван и вероятно не е искал заради работата му да страдат близките му./Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1989 г. жестоко престъпление от виетнамец разтърсва България

Виетнамска поговорка гласи – “Хем беден, хем ребро си счупи.” За хилядите виетнамски работници в различните страни тази поговорка има изключително голямо значение. Откъснати от своята родина, попаднали в общества с други традиции и обичаи, тези жертви на мизерията и недоимъка остават доволни, ако могат да се отърват само със счупено ребро. Историята, която се случи в китното българско село Ведраре, показва, че това наистина е така.

Фам Зуи Хяеу пристига в нашата страна с петгодишен договор за работа. Той е само на осемнадесет години. Баща му работи във Виетнам във военен завод, а майка му е домакиня.

Фам е най-големият от четирите деца в семейството. И едва изкарал юношеството си, идва в една далечна и непозната страна, което ще се окаже фатално за него и за още един виетнамец, доста по-опитен и възрастен, но също така без късмет. Във Виетнам наричат хилядите свои сънародници, които са тръгнали да търсят своя шанс като работници в други страни, „черни хора“. Народът на тази страна не е бил галеник на съдбата – имал си е работа с европейски и азиатски завоеватели, с икономическа разруха и изобщо с всичко лошо, което историята може да поднесе на един народ. Но той се отнася към своите „черни хора“ със смесица от презрение, съжаление и страх. И случилото се потвърждава, че има защо да се отнася така.

Фам изкарва своите пет години като работник в Комбината за трактори в село Ведраре, Карловско. Живее като всички свои сънародници в общежитие. Как е живял неукрепналият младеж, едва ли някога ще узнаем. Не за друго, а понеже към „черните хора“ ние не се отнасяме по-различно от техните сънародници. Всъщност не съм съвсем точен. По-скоро се опитваме да не ги забелязваме. И само някои от нас, гражданите, практикуващи определен вид търговия, от време на време си иматработа с тях. Петте години на Фам отминават. Не знаем колко е спечелил, но това не е толкова важно. 

По-интересно е какво е загубил. Ето идва датата 16 май 1989 г. Тя е много важна. На този ден Фам е трябвало да отлети за своята родина. Сигурно го е чакал с нетърпение. Или може би му се искало този момент да дойде колкото се може по-късно. Това също не знаем. Знаем само, че на тази дата Фам не е отлетял. Причината за това е, че сънародниците му са имали прекалено много багаж и самолетът е бил пре-товарен. Част от желаещите да пътуват остават за следващия полет. Новата дата, на която останалите от групата е трябвало да тръгнат, е 23 май. Оттук започва драмата на Фам. Той се връща в общежитието в село Ведраре. Там научава не съвсем приятната новина,че ще трябва да заплати 512 лева за самолетен билет до родината си. Това за Фам е изненада, тъй като работещите виетнамци имат право на безплатен билет за връщане, след като им изтече договорът. Но тъй като полетът му на 16 май е отложен по вина на негови колеги, той трябва да заплати билета си. 

Фам няма пари в наличност. Той не е очаквал такъв обрат. И, затова без много да се колебае, решава да обере стаята на Нго Нгок Чък и Нгуен ли Тин. Фам знае, че във всяка стая има около петстотин лева в брой, но за всеки случай посещава предварително своите сънародници,за да се запознае с обстановката. На 22 май в набелязания час той се промъква през терасата, чупи стъклото и влиза в стаята. Започва да тършува. Отначало намира съвсем дребни суми и това го изнервя. Стаят» вече е в безпорядък. Фам смята, че добре си е направил сметката.

Обирът извършва на 22 май, а полетът му е на другия ден от 15,45 ч. Но за беда вратата се отваря. В стаята влиза 34-годишният Нго Нгок Чък, профпредседател на виетнамците в завода. Фам се опитва да се скрие, но напразно. Чък го забелязва и следва безсмисленият въпрос: „Какво правиш тук?“ След това, без да дочака отговора, побягва. Тогава Фам го настига и го удря с попадналото му под ръка тежко желязо, което Чък, кой знае защо, е държал в стаята си. Но тъй като човекът има неизвестни възможности за оцеляване, жертвата не умира, а само е зашеметена. Фам продължава да удря Чък, който напук на всичко продължава да диша. Отчаяният убиец започва да го мушка в гърлото с попаднала му под ръка отвертка. Жертвата и след това не е доубита. 

Накрая Фам го довършва, като го удушва с кабела на вентилатора. Този път работата е чиста. Чък най-после престава да диша. След това на Фам като че ли започва да му върви. Той намира в стаята 631,80 лв. и два часовника. Това му се вижда недостатъчно и за- прибира и десет носни кърпи по 38 ст. всяка. Като профпредседател Чък е купувал носни кърпи и тоалетни сапуни и ги е раздавал на своите сънародници за добра работа. След това Фам обува панталон на убития, тъй като собственият му е силно опръскан с кръв. И тръгва веднага за София, като взима такси от село Ведраре за Карлово. 

На гарата в Карлово разбира, че влакът е заминал. За таксито до столицата заплаща 70 лева. В София той разбира от свои познати, че е можел да не плаща тези фатални 512 лева за билет, тъй като посолството на Виетнам е разпоредило тези, които нямат пари в наличност, също да пътуват, а след това да им се удържи сумата от приведените суми във Виетнам. Но вече е късно. Чък няма да възкръсне. Тогава Фам купува 70 долара по 8 лева единият от свои сънародници. С останалите пари взема дребни подаръци на роднините си. Вечерта преспива при познати виетнамци в кв. „Подуяне“. Ключовете от стаята на Чък захвърля в софийска градинка. На 23 май отива на летището и предава багажа си за товарене в самолета. Минути преди да се качи на вътрешния автобус, той е арестуван от милицията. Явно не само във филмите доброто побеждава в последния момент.

Защо Фам убива Чък? Казва, че не го е искал, но го е било страх да не бъде издаден. На пръв поглед доста банална причина. Жертвата е убита с особена жестокост, по извънредно мъчителен за нея начин. Но Фам не е професионалист. Откъде да знае как се убива безболезнено. Нашият злополучен герой ще изкара двадесет години от своя живот в български затвор. Ще има много време за размишления, включително и по въпроса за спогодбите за набиране на работна ръка между България и Виетнам. Той можеше да стане убиец и другаде. Но стана тук. В нездравата среда, която е създадена от присъствуващите „черни хора“ и нашето общество.

Убийците между виетнамци не са рядкост. Печатът напоследък отрази някои от тези случаи. Не са един и два обирите, извършвани от виетнамци на магазини за платове и аптеки. Лекарствата те изнасят за Виетнам и ги продават на баснословни цени. От платовете шият дрехи, с които „снабдяват“ както нашия черен пазар, така и своята страна. „Черните хора“ са се впили като октопод във и без това слабичката ни търговска мрежа. Навсякъде около престижните магазини се навъртат виетнамци. Когато някой се преумори, идва да го смени друг и така, докато пристигне дефицитната стока. 

Тя се изкупува светкавично в огромни количества. Бях свидетел на това как в една аптека служителките безуспешно се опитваха да изгонят приседналия вътре виетнамец. Той не искаше да си тръгне. Чакаше да пристигнат дефицитни лекарства, за да купи колкото се може повече. От чейнчаджии чух, че чужденците предпочитали да правят валутните си далавери с тях, защото били по-честни от нашите спекуланти. Минете край новотел „Европа“ и ще видите, че около него постоянно има виетнамци. Те са блокирали целия район. В намиращата се наблизо сладкарница „Славини“ се сменя валута направо на масите, без „черните хора“ особено да се боят, че могат да дойдат правозащитните органи. В кв. „Дървеница“, във виетнамско общежитие, се предлагат виетнамки по 25-30 лева. За девствените цената е по-висока. Всичко дефицитно се купува и продава – малък търговски рай в склерозиралата планова икономика на страната.

Защо възникна в България виетнамският проблем? Защо дойдоха тези хора от хиляди километри и бяха подложени тук на съблазните, които предоставя престъпният начин на живот? Те пристигнаха, за да могат повече наши сънародници да станат председатели, началници, завеждащи и т.н. За да може нездравата ни екстензивна икономика да се развива още по-екстензивно. Или за да може нашата страна да участвува в голямата политика – от Замбия до Океания? Днес никой не знае колко са точно виетнамците в България. Предполага се, че са около седемнадесет хиляди. Голяма част от тях нямат документи или когато ги търси милицията, преотстъпват един на друг паспортите си и нашите контролни органи трудно различават непознатите им източни лица едно от друго. България вече започва да се отказва от услугите на „черните хора“. Отказват се и други страни в Източна Европа. Според съобщение на „Дойче веле“ някои западни страни са проявили интерес към този излишък от работна ръка. Може би те ще ги използуват по-рационално. Това ще покаже бъдещето. Но контрата остава у нас. Безсмисленото строителство на големи и губещи предприятия създаде виетнамския проблем.

Не искам да идентифицирам престъпниците сред „черните хора“ с виетнамския народ.Той е достоен за уважение след всички исторически изпитания, които е преживял. Въпреки значителните си финансови възможности виетнамците не посещават скъпи заведения, рядко злоупотребяват с алкохол, въобще живеят сравнително скромно. В този народ има много добродетели, но трябва да има подходяща среда, в която да се развият. Ние не им предоставихме такава среда. Десетки години бяхме в плен на собствените си заблуди. И сега дойде времето да платим за това, предстои ни нелек път към Европа, а чрез нея и към останалия свят. Виетнамският проблем ни показа как не трябва да пътуваме.

Препечатано от сп. „Отечество“, 1989 г. Автор: Димитър Лазаров

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откриха мъртва изчезналата Магдалена Русева

Тялото на издирвано от 26 април 18-годишно момиче от Хасково е открито днес в изоставена къща в града.

Магдалена Русева изчезна в събота сутринта и беше обявена за издирване, съобщава Нова телевизия.

По случая е задържан 17-годишен младеж, с когото момичето е било видяно за последно. Разследването е по подозрение за убийство.

При първоначалното издирване полицията откри мобилния ѝ телефон, като тогава не бяха намерени доказателства за отвличане.

След приключване на огледа, около 18 часа, тялото беше транспортирано за аутопсия.

ВИЖТЕ ОЩЕ:Убийството на Криси от Сотиря възкреси кошмар отпреди 19 години

Източник:haskovolive

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бариерата на сенките и едно убийство в кооперативния пазар на малко балканско градче

В малкото балканско градче Каменец, приютено в сгушена между върховете котловина, общинският пазар отдавна бе изгубил някогашния си блясък. Между напукани сергии и избелели сенници се движеха само призраци на един отминал живот. Единствената връзка с външния свят беше ръждясалата желязна бариера, която отделяше пазара от тесния калдъръмен път.

Там, в малката будка от напукан шперплат и посивял ламаринен покрив, бай Кольо прекарваше дните си в монотонно съществуване. Мъж на шейсет и три, с набраздено от времето лице и очи, които сякаш се взираха отвъд видимото. Униформата му – избеляла зелена риза с общинския герб и протрит панталон – висеше на кокалестите му рамене като на закачалка. Работата му беше проста – да вдига бариерата за редките коли, които влизаха в пазара, и да бди над умиращата търговия.

Улицата на пазара, някога оживена артерия на градеца, сега приличаше на музей на упадъка. От двете страни се редяха къщи със слепи прозорци и поддаващи се на времето фасади. Някои бяха изоставени, с паяжини по ъглите и напукани стъкла, които се взираха като мътни очи към улицата. В други все още живееха старци, хора забравени от времето, които излизаха само привечер, когато палеха малки лампи в прозорците си – единственото осветление в тази част на града.

Когато слънцето залезеше зад близкия баир, пазарът се превръщаше в царство на сенките. Тишината се стелеше като погребален саван, нарушавана единствено от скърцането на бариерата, когато бай Кольо я пробваше преди да си тръгне. Уличното осветление отдавна не работеше – общината пестеше средства, а и кой се нуждаеше от светлина там, където почти никой не минаваше?

В онази лятна вечер, когато въздухът трептеше от жега, четирима младежи от съседния квартал решиха да си "позволят" няколко дини от сергията на стария Петко. Дребна пакост, така си мислеха. Промъкнаха се покрай бариерата, която бай Кольо бе оставил леко отворена, тъй като очакваше камионетката на зарзаватчията Гошо.

Момчетата се движеха между сергиите като сенки – Виктор, водачът, с изрусена коса и вечно присвити очи; Кирчо, едрото момче с белег на брадичката; Стамен, мълчаливият; и Емил, най-младият, който всъщност не искаше да участва, но се страхуваше да откаже. Когато стигнаха до сергията, Виктор разряза първата диня с джобното си ножче.

"Кой е там?" – гласът на бай Кольо изскърца в тъмнината като несмазана панта. Старецът беше чул шума и излязъл да провери с електрическото си фенерче, чиято жълтеникава светлина едва пробиваше мрака.

Виктор замръзна, държейки разрязаната диня. За момент времето сякаш спря. След това всичко се случи като в кошмар. Кирчо сграбчи близката дървена щайга и я стовари върху главата на стареца. Тялото на бай Кольо се свлече на земята като празна дреха, а момчетата се вкамениха от ужас.

"Да го скрием!" – изсъска Виктор, обзет от паника.

На няколко метра от сергиите имаше отворена шахта, която водеше към стария дренаж на пазара. Метален капак отдавна ръждясваше встрани, забравен от работниците. С треперещи ръце, момчетата повлякоха безжизненото тяло на бай Кольо към зиналата паст на шахтата. Последно, което видяха, беше униформата му, проблясваща смътно в тъмнината, докато тялото изчезваше в непрогледния мрак.

На следващия ден липсата на бай Кольо беше отбелязана само с раздразнение от няколкото търговци, които не можеха да влязат с колите си. Общинският служител, който дойде да провери, сви рамене. "Сигурно най-накрая е решил да се пенсионира. Кой би издържал на такава работа?"

Дните се превърнаха в седмици, седмиците в месеци. Есенните мъгли обгърнаха пазара и скриха престъплението под пелената на забравата. Зимата дойде с виелици, които заличиха всички следи. Никой не търсеше истински бай Кольо – самотник без семейство, живеещ в малка стаичка на края на града. Някои предполагаха, че е отишъл при далечни роднини, други – че просто е умрял някъде от естествена смърт.

Две години по-късно, когато общината най-накрая намери средства за дълго отлаганата реконструкция на пазара, започнаха изкопни работи за нова дренажна система. Зловещата находка дойде привечер, когато багерът разкри входа към старата шахта. Работникът, който слезе да провери състоянието на тръбите, изскочи блед като платно, кръстейки се неистово.

Тялото на бай Кольо, все още облечено в избелялата униформа, седеше опряно на влажната стена на шахтата. Влагата и подземните условия бяха забавили разлагането, превръщайки тялото в нещо средно между мумия и скелет. Но най-ужасяващото беше изражението, запечатано на съсухреното лице – широко отворени очи и изкривена в безмълвен вик уста, сякаш старецът беше умрял, гледайки право в лицата на своите мъчители.

Вестниците раздухаха сензацията. "УЖАСЯВАЩА НАХОДКА НА КАМЕНЕЦКИЯ ПАЗАР! ПАЗАЧЪТ-МЪЧЕНИК!" – крещяха заглавията. Местните телевизии изпратиха репортери, полицията отцепи района, патолози дойдоха от областния град. Заключението беше еднозначно – убийство с тъп предмет, последвано от укриване на трупа.

В нощта след огласяването на новината, Виктор се събуди, плувнал в пот. В съня си беше видял бай Кольо, застанал до бариерата, махащ му с костеливата си ръка да премине. Когато Виктор се приближи в съня си, видя, че лицето на стареца е съсухрено и покрито с паяжини, а от устата му излизаха стонове, подобни на скърцането на неподдържана бариера.

Сънят се повтори на следващата нощ. И на по-следващата. Виктор започна да отбягва съня, да пие, за да изпадне в безпаметност, но образът на бай Кольо продължаваше да се промъква в съзнанието му. "Минавай, ела при мен." – шепнеше бай Кольо в кошмара, вдигайки бариерата, която скърцаше като човешки стон.

Не само Виктор страдаше. Кирчо започна да чува скърцането на бариера от празния си гардероб. Стамен виждаше силуета на стареца да стои в ъгъла на стаята му, когато угасяше лампата. Емил, най-крехкият психически, започна да говори в просъница, молейки бай Кольо за прошка.

Два месеца след откриването на тялото, четиримата, вече мъже в началото на двайсетте си години, не издържаха повече. Явиха се в полицейския участък една дъждовна вечер, мокри до кости и с празни погледи. Признанието им беше накъсано от хлипове и молби за прошка, но достатъчно ясно.

Дори след съдебния процес и присъдите кошмарите не спряха. Затворническите надзиратели разказваха, че през нощта четиримата затворници крещят насън, а понякога сядат в ъглите на килиите си и разговарят с невидим събеседник.

На пазара в Каменец животът сякаш продължи. Общината постави нова бариера, автоматична, с дистанционно управление. Но странностите започнаха почти веднага. Понякога бариерата се вдигаше и спускаше сама посред нощ, без видима причина. Електрониката беше проверявана многократно, но техниците не откриваха повреда.

Старците от съседните къщи започнаха да шепнат помежду си. Баба Донка, която живееше точно срещу входа на пазара, се кълнеше, че нощем вижда фигурата на бай Кольо, застанала до бариерата, просветваща леко в мрака. Дядо Спас твърдеше, че чува стъпките му по калдъръма в полунощ. Младата Марина, наследила къщата на починалата си леля, разказваше как нещо почуква по прозореца й в три след полунощ – точно часът, в който според следствието, бай Кольо е бил убит.

Лека-полека историите се превърнаха в местна легенда. Мнозина избягваха да минават покрай пазара нощем. Шофьорите предпочитаха да заобикалят, дори когато това означаваше много по-дълъг път. Бариерата продължаваше да се движи сама от време на време, а електронната система често прекъсваше без видима причина.

Десет години по-късно, когато градът най-накрая събра средства за цялостен ремонт на пазара, бариерата беше премахната. На нейно място се появи широк вход с модерна настилка и ярко осветление. Площта беше разширена, старите сергии заменени с нови. Но въпреки модернизацията, странностите продължиха.

В прозорците на старите къщи около пазара светлини продължаваха да мигат без причина. Електроуредите в новите магазинчета се включваха сами. Охранителните камери засичаха размазани силуети, които се движеха между сергиите след затваряне. А понякога, в особено тихи нощи, когато луната се скриеше зад облаците, хората все още чуваха онова особено скърцане, сякаш невидима бариера се вдигаше и спускаше, пазейки вечната граница между света на живите и мъртвите.

Най-странното обаче бяха следите – малки локвички вода, които се появяваха от време на време на мястото, където някога стоеше будката на бай Кольо. Водата миришеше на дренажните тръби, където тялото му беше лежало две години. И когато местните деца, в пристъп на храброст или глупост, дръзваха да скочат в тези локви, кълняха се, че за момент виждат отражението не на собствените си лица, а на съсухреното, изкривено в ужас лице на стария пазач, който продължаваше да бди над своя район.

Защото бай Кольо никога не напусна поста си. Не и наистина. Там, където някога стоеше бариерата, понякога въздухът става по-студен, по-плътен. И ако се вгледаш внимателно в тъмнината, можеш да зърнеш слаб силует, вдигащ ръка в поздрав или предупреждение – стоящ на вечната граница между два свята, пазещ бариерата, която само той може да вижда.

Някои казват, че душата му не може да намери покой, защото е умрял внезапно и насилствено. Други смятат, че е проклел убийците си с последния си дъх. Но старците от пазарската улица знаят истината – бай Кольо просто си върши работата, както винаги го е правил. Бди над района си. Пази го. И ако си крадец или злосторник, ще те чака на бариерата, за да те преведе към другата страна – там, където няма връщане.

Тази история се разказва шепнешком в Каменец и до днес. И когато дойде есента и мъглите забулят малкото балканско градче, никой не се осмелява да мине покрай пазара след залез. Защото бай Кольо все още е там, все още чака. И бариерата все още се вдига за онези, които трябва да преминат отвъд.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагичния инцидент с шестте обезглавени столични красавици през 50-те

Призраците на шест обезглавени красавици продължават да бродят в центъра на столицата, почти четири десетилетия след трагичния инцидент, който разтърси града и остави дълбок отпечатък в съзнанието на софиянци.

На ъгъла на улиците "Ленин" и "9-ти септември" стои сграда, чийто приземен етаж е зазидан с червени тухли. Зад тези тухли се крие история, която местните жители предават от уста на уста вече близо 40 години.

През далечната 1952 година, когато сградата била нова, приземният етаж приютявал луксозния за времето си фризьорски салон "Модерна прическа". Салонът бил известен с красивите си служителки и се превърнал в любимо място за среща на младите жени в центъра на София.

Всичко се променило в дъждовната вечер на 17 октомври 1952 година.

Въпреки напредналия час, салонът бил пълен с младите фризьорки и няколко техни приятелки, които останали след работно време да си споделят последните клюки и да обсъждат рецептата за козуначените кифли на майката на Надежда – най-младата от тях.

Тази вечер по улицата минавал товарен камион "ЗИС", натоварен с метални листове за новостроящия се жилищен блок наблизо. Водачът Стоян Николов, уморен след дълъг работен ден, не забелязал черната котка, която внезапно пресякла улицата.

"Беше все едно гледам филм на ужасите, но на забавен кадър," разказвал по-късно единственият свидетел на инцидента – нощният пазач на магазина отсреща. "Котката пресече пътя, шофьорът завъртя рязко волана, спирачките изсвириха и камионът се наклони. Металните листове се плъзнаха като гилотини през стъклената витрина точно когато жените се смееха на някаква шега."

Според доклада на милицията, шестте жени били обезглавени моментално и с хирургическа точност от острите метални листове. Кръвта от салона се стичала по тротоара часове наред, за ужас на екипите на линейките и служителите на реда.

Шофьорът Николов излежал 12 години в затвора за непредумишлено убийство поради небрежност, но според слуховете, излязъл от там с побелели коси и разстроен ум, повтаряйки непрекъснато, че чува смеха на младите жени.

"Това беше само началото на странните неща," споделя 78-годишната Мария Петкова, която от 50 години живее в сградата. "След инцидента никой не искаше да наеме помещението. Няколко опита за какво ли не се провалиха. Хората твърдяха, че през нощта чуват шепот, смях и шум от ножици."

През 1963 година властите решили да сложат край на историите за призраци, като зазидали вратите и прозорците на салона с тухли. Но това само подхранило още повече легендата.

"И до ден днешен, ако сложите ухо на тухлената стена, особено във вторник – денят на трагедията – ще чуете как младите жени си говорят за мъже, за рецепти и за хора от квартала, които отдавна са на оня свят," твърди Петкова.

Най-странното е, че според живущите в блока, призраците на шестте фризьорки сякаш знаят какво става в живота на хората наоколо. Миналата година, когато синът на домоуправителя се сгодил, от запечатаното помещение се чули тостове и поздравления.

Доц. Кръстев от Института по парапсихология коментира: "Сградата изглежда действа като своеобразен 'акумулатор' на енергията от драматичния момент. Жените, в мига на своята внезапна и трагична смърт, сякаш са остали 'заключени' в пространството, продължавайки своя вечен разговор."

Любопитен факт е, че през 1987 година двама строителни работници, които се опитали да разбият стената, за да преустроят помещението, били приети в болница с необясними порязвания по ръцете и лицето. И двамата твърдели, че докато удряли стената, чули женски глас да казва: "Моля, не влизайте. Тук е нашият дом."

Днес, с навлизането на демокрацията и свободния пазар, мнозина предприемачи проявяват интерес към централно разположения имот, но собствениците на сградата категорично отказват да го продадат или дадат под наем.

"Нека момичетата имат своя покой," казва настоящият домоуправител Петър Илиев. "Напоследък дори носим цветя пред зазиданата стена на рождените им дни. Те ни пазят, а ние пазим тяхната памет."

Според служителите от близкото кафене, понякога призраците дори правят прически на клиентите им. "Една жена седна с разрошена коса, отиде до тоалетната и се върна с прекрасно оформена прическа," твърди сервитьорката Елена. "Когато я попитахме кой я е нагласил така, тя изуменно отвърна, че никой."

Независимо дали вярвате в свръхестественото или не, следващия път, когато минавате по стария булевард Ленин, обърнете внимание на зазиданата част от сградата с номер 17. И може би ще доловите далечен смях и шепот на шест млади жени, които продължават своя разговор, прекъснат преди почти четири десетилетия от един зловещ инцидент в дъждовна октомврийска вечер.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Нови разкрития за смъртта на близнаците Пенкови, открити в река край София

 

Мъжете, които са на 63-годишна възраст, били активни спортисти и запалени планинари

Близнаците културисти Иван и Тома Пенкови, чиито тела бяха открити в канал на река „Какач“ край „Илиянци“, са били изхвърлени от жилището си в жк „Свобода“ и били затънали в дългове. Това разкриха техни близки, които са в шок от случилото се.

Мъжете са на 63-годишна възраст. Били са активни спортисти и запалени планинари. Седмица преди да бъдат обявени за издирване от близките си дори направили голям планински преход, съобщава „Телеграф“.

Видимо не давали признаци, че имат проблеми. Често излизали на разходка по планини и поляни, край реки и морета.

Били позитивни, неконфликтни личности, изключително запалени по спорта. В младите си години двамата са активни състезатели по културизъм, явявали са се на множество състезания и конкурси по целия свят.Телата им бяха открити на 8 април от местен табунджия, който наглеждал пасящите в близост коне. По тях няма видими следи от насилие.

Очакват се резултатите от назначената съдебномедицинска експертиза, но една от версиите на разследването е, че близнаците са се самоубили, употребявайки отрова.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Заложническата драма на летище Сарафово през 1981 г. – първата битка на бойците с червени барети

Датата е 24 май 1981 г. В цялата страна се провеждат празнични манифестации по повод Деня на славянската писменост и култура. Специалното поделение във Враня е вдигнато по тревога в 9 часа и 18 минути. На летище Сарафово край Бургас е извършено принудително кацане на турски пътнически самолет с 86 души на борда, без да се брои екипажа. Приземяването е по нареждане на превзелите с оръжие машината четирима турски терористи. Техният ултиматум е: освобождаване на съидейници в турски затвори и получаване на политическо убежище в България. В противен случай самолетът щял да бъде взривен.

На  злополучния ден обаче, командирът на баретите Нено Ганчев  и началник-щаба на батальона са в Москва на обмяна на опит с добилите го вече в Афганистан съветски елитни спецподеления. Нарушен е елементарен военен принцип – винаги един от двамата да е на разположение. Заместник началник щаба капитан Маринов е принуден да поеме командването. В определоното от норматива време от 199 човека се явават само 6 офицери и 42 сержанти. Тоест, едва 1/4 от целия личен състав. Останалите 3/4 от състава със заповед на шефа на СГУ са пръснати по улици и площади в София, за да охраняват ученическата манифестация. Оказва се, че самото ръководство на МВР е „ликвидирало“ елитното си поделение. В тази напрегната обстановка капитан Маринов получава заповед да подбере група от 3 офицери и 22 сержанти. Запознават ги с обстановката: на летището край Бургас е кацнал самолет ДС-9 на турските авиолинии, овладян от терористи.

Групата се снаряжава с щатното оръжие и малко след 13.00 часа излита за морския ни град със служебния самолет на военния министър Добри Джуров. В 14 часа те вече са на летище Сарафово. В Бургас вече е създаден оперативен щаб, който е започнал преговори с похитителите. Командирът е извикан и му е поставена първата бойна задача. Бойците се разполагат в Почивния дом на МНО в Сарафово и започват да навлизат в обстановката.

ДС-9 изпълнявал редовен полет от Истанбул за Анкара. Отвлечен е от трима души; на място към тях се присъединява симпатизиращ им пътник – войник от турската армия. Отклоняват полета и кацат в България. Искат незабавно освобождение на около 50 техни съидейници от затвора, откуп от 500 000 долара и публикуване на тяхно политическо възвание в няколко анкарски вестника. Държат се намахано и агресивно. Твърдо заявяват, че ако не бъдат удовлетворени исканията им, ще започнат да разстрелват пътниците с американско поданство. Ако и това не стресне и принуди турските власти да отстъпят, категорично обявяват, че ще взривят самолета с всички на борда. В процеса на разговорите пилотите успяват да осведомят нашите власти, че терористите имат два пистолета и разнасят някакъв пакет с военни щемпели, за който твърдят, че е адска машина.

Бойците са разпределени в подгрупи, на всеки е поставена персонална задача.

Обстановката е все по-усложняваща се. Аеропортът и пистата са отцепени, самолетът е в края на терена, близо до оградата. Тук, на мястото на действието, става ясен и пропуск в подготовката – нашите барети са обучавани да щурмуват самолети само по принцип, на никого не е минавало през ума подробно изучаване на обстановката вътре в машините на различните марки самолети. Никой от командосите няма представа за салона, помещенията, кабините и люковете. Стига се до абсурда бойците да се готвят за щурм, а нямат никаква представа за разположението на салоните, сервизните помещения, багажното отделение, люковете. За щастие, късно следобяд на летището каца самолет с турски представители на външното им министерство и командоси. Истински, натренирани, подготвени. И познаващи ДС-9 до последното кабелче. Тенастояват да се заемат със случая. От най-високо място в София отговарят, че това си е наша работа, а мотивите за отказа са най-вече политически.

Капитан Маринов не спи. Той тутакси оценява шанса да се добие представа как изглежда  вътрешността на отвлечения ДС-9. Машината с турските дипломати и командоси е същата. В интерес на общата работа турците скланят да допуснат нашите бойци до техния самолет, за да го огледат и опознаят. За половин час двама офицери правят скици на отделните салони и отделения, пресмятат откъде биха могли да атакуват. Когато обаче започват да планират конкретно, разбират, че в схемите им липсват още много неща. Отново молят турците за допуск в самолета. Те великодушно им отпускат още 45 минути. Турските дипломати са категорични: никакви отстъпки. Преговори – докато се създадат условия за атака от командосите. И дават да се разбере недвусмислено, че при атаката пленници няма да се вземат. Цяла нощ преговорите продължават.Те обаче текат бавно. Турските дипломати нервничат и настояват техните командоси да решат проблема.

Към 22 часа терористите дават съгласие на самолета да се качат представители на летището, които да донесат храна и вода. Преоблечени като обслужващ персонал, при терористите отиват капитан Маринов и лейтенант Колев. Няколко часа по-късно отново се връщат и внимателно оглеждат самолета отдолу. С малко данни и много фантазия ръководството успява да сглоби план за атака. В същото време психолози се опитват да убедят по радиовръзката терористите в необходимост от преговори очи в очи. Това е за печелене на време.

 С падането на нощта излиза наяве още един недопустим пропуск – групата не разполага с прибори за нощно наблюдение. Оперативният щаб пък прави друга глупост – вместо да ги остави да почиват, възлага на момчетата цяла нощ да охраняват двата самолета и главния ход на аерогарата. Нещо, което и десетина пенсионирани военни биха свършили идеално. На разсъмване бойците сдават охраната на местни милиционери и се прибират за почивка в Сарафово. Едва полегнали, след час получават заповед да се приготвят за атака. Недоспали и уморени, са натикани в автобус, паркиран зад централната част на аерогарата.

Денят е горещ. Акумулаторите на аероплана се изчерпват, радиостанцията отказва, климатикът спира работа. За кратко време температурата в салоните на самолета достига 40 градуса. Терористите нареждат да се отворят вратите. Шансът е оценен от оперативния щаб правилно и заедно с техниците в самолета са изпратени и двама офицери от спецгрупата. Те наместват липсващите части от мозайката. Добиват и представа за психологическата обстановка – терористите са изнервени от ситуацията и разтревожени от забавянето на двамата техни преговарящи другари, мъжката част от пътниците пък е на крачка от бунт и саморазправа с похитителите си.

Терористите приемат да преговарят очи в очи. Към 10.00 часа изпращат парламентьор, който освен, че иска зареждане на акумулаторните батерии и ремонт на радиостанцията, категорично  заявява: до 12 часа да започне процедура по освобождаването на затворниците в Турция и даването им на политическо убежище в България. В противен случай започват екзекуции като начало, а като финал – взривяването на самолета.

Около 12.00 часа агресивността нараства. Похитителите на самолета вече са сигурни, че преговарящият им е задържан, че никакви преговори не се водят, че им се готви някакъв капан и поставят ултиматум: или изпълнение на исканията им, или започват убийствата. Нещо повече – всички пътници са заставени да напишат прощални писма до близките си. Оперативният щаб разбира, че е преиграл и съобщава, че връща парламентьора-терорист на борда. Другарят му, който е в пилотската кабина вижда как го качват на лек автомобил и изтичва да го посрещне на изхода.

Командирът на отвлечения самолет за миг е оставен без надзор и включва двигателите. Самолетът бавно се плъзва по пистата. Терористите се объркват. Страхът взривява пътниците – една част започват да скачат през отворените врати, друга се нахвърля върху похитителите. Проехтяват гърмежи.  Трима по-смели мъже от пътниците се нахвърлят върху единия от терористите и го повалят, отнемат му пистолета и го застрелват. Другият се шмугва в скачащата през люковете навалица. Голяма част от останалите пътници се спускат да търсят аварийните изходи. От страна на оперативния щаб успяват само да наредят да се блокира пистата от пожарните автомобили. Без заповед от никого автобусът със спецгрупата се насочва към самолета.

Командирът на групата капитан Маринов даже не е там, а пред централната сграда на летището. Виждайки, че леката кола с парламентьора тръгва към самолета, съобразява светкавично и се спуска подире й.  Шофьорът-милиционер го вижда и усещайки, че нещо не е наред, спира. Капитанът отваря вратата и поваля терориста по очи на асфалта. Същевременно щурмовата група се хвърля, за да овладее паниката сред безразборно напускащите машината пътници. Самолетът бавно допълзява до пожарните. От него продължават да скачат ужасени хора. Една част от бойците го обкръжават, други подгонват пътниците. Стрелят във въздуха, за да ги респектират и заповядват всички да легнат. Пътниците разбират каква е целта и изпълняват послушно всичко. Те посочват третия от терористите, който веднага е заловен. Последният е намерен в самолета и обезвреден. Проверката после показва, че самолетът не е бил миниран, както са твърдели терористите.

Кошмарът свършва. След това започват анализите. За съжаление, изводът е тъжен: България все още няма антитерористична част, подготвена да даде адекватен отговор на планиран и подготвен терористичен акт. Заповедта да се създаде специално поделение не прави командоси. Те се създават с много пот, ум и не накрая – пари. Държавата дава последното. Закупени са пистолети със заглушител, компактни картечни пистолети, револвери с възможност за стрелба със стоп-патрони и газови боеприпаси, светлинно-шокови гранати… Нарядите по линияна СГУ са спрени. Момчетата се трудят.

Когато на 7 май 1983 г. четирима отвличат АН-24 от редовен полет София – Варна, МВР вече има командоси. Специализираният оперативен милиционерски батальон издържа изпита и с чест може да носи червените барети.

Терористите изискват промяна на полета до Австрия.

Оперативният щаб планира и провежда акция, която е чест за всеки мозъчен тръст и заслужава да влезе във всеки добър учебник по антитероризъм. Специалистите нареждат на пилотите да симулират полет към Виена. Самолетът се върти почти два часа из България и се насочва към Варна, в която осветлението е спряно. Малко след 20.00 часа преминават над Девненския канал и един от пилотите обяснява на нахаканите младежи, въоръжени с ножове:

– Това е Дунав, вече сме над Виена.

Когато кацат на пистата, към самолета се насочва група командоси в „австрийски“ униформи. Един от терористите се усъмнил, гледайки атлетичните мъже, сграбил стюардесата и опрял нож в гърлото й. Бойците са натренирани, те вече са онази мечтана пружина, която не може да бъде спряна. Щурмът завършва за една минута – люковете са избити, командосите нахлуват, ехтят изстрели. Бабаитът, посегнал на момичето, е застрелян, а другите трима са проснати и овързани на пода…

България вече има своите червени барети. Те са там, където другите не могат!

Източници: http://anika.hit.bg/; www.blitz.bg; www.desant.net; www.temanews.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Нови подробности за садистката Габи, която изтезава животни за пари

В социалните мрежи беше посочена садистката, която бе задържана за причиняване на смърт на животни по особено жесток начин с цел набавяне на имотна облага. Тя и 35-годишният мъж, на който бяха щрактнати също белезници като неин помагач в зверствата, остават под постоянен арест, реши съдът.

В профилите ѝ в социалните мрежи се изливат брутални заплахи и квалификации по неин адрес, след оповестяването на информацията за изтезаваните животинки, а видимо самата тя е споделяла кадри, на които се любува на кучета и влечуги.

Профилите й са публични и все още съществуват, тъй като в ареста 26-годишната жена не разполага с телефон.

Междувременно от ГДБОП разпространиха снимки на иззети вещи при обиските в София и Перник, които са свързани с тежките престъпления, които извършвали, за да припечелват.

От Апелативната прокуратура в София пък съобщиха на свой ред, че 26-годишна жена и 35-годишен мъж от Перник са задържани за причиняване на смърт на животни по особено жесток начин с цел набавяне на имотна облага.Двамата са обвинени, че са убивали животните, заснемали са действията си и са продавали кадрите на клиенти от чужбина, които са ги поръчвали. Заплащането е извършвано чрез криптовалута и различни онлайн платформи за разплащания.

Сред измъчваните и убивани особено жестоко животни са морски свинчета, заек, котка, бяла мишка.Под ръководството на Окръжната прокуратура в Перник се провеждат действия по разследване по досъдебно производство за извършени няколко престъпления от Наказателния кодекс.

Извършени са претърсвания на адреси в няколко населени места, сред които Перник и София. Иззети са компютър, телефони и други вещи, послужили за извършване на престъпленията.

Сцените на умъртвяване били изключително брутални, уточниха пред „Мироглед“ от Апелативната прокуратура в София.Сигналът за отвратителното деяние е подаден от Германия. Гражданин се натъкнал на покъртителното видео в „Телеграм“. Незабавно подал сигнал на природозащитна организация, който пък сигнализирала властите.Така започнало разплитането на случая. Доказано е, че IP адреса е от България и престъплението довело до арестите на двамата перничани.

Заради престъплението са извършени претърсвания на адреси в няколко населени места, в това число в Перник и София.

До момента е установено, че в периода от септември 2022 г. до януари 2025 г. обвиняемите са се сговорили помежду си да убиват животни в страната и чужбина, чрез което да се набавя имотна облага.

26-годишната жена е сочена като извършител, а 35-годишният мъж – като помагач. Сред иззетите вещи са и такива, използвани за мъчението на животните, както и дрехите, с които е било облечено лицето от женски пол за целите на създаването на видеоматериалите, които лицето от мъжки пол е заснемало.

Двамата са обвинени и за извършване на финансови операции или сделки с имущество, за което знаели или предполагали, че е придобито чрез престъпление.

Има хора, определяни за зоосадисти, които получават сексуална възбуда, сексуално удоволствие или удовлетворение от измъчването на животни. Засега не се съобщава обаче дали клиентите на обвиняемите са били зоосадисти и са търсили кадрите с цел постигане на сексуална удовлетвореност.

Източник:kriminalno.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разкри се голяма измама: Аз съм дъщерята на Васил Божков! Отвлякоха ме…

В разкритата измама от пловдивската полиция за близо 35 000 лева, е било замесено името на скандалния развенчан олигарх Васил Божков. Днес Районна прокуратура – Пловдив привлече като обвиняем и задържа 29-годишен мъж, който по хитра схема е успял да измами 61-годишен мъж и му е отнел сума в размер на 34 700 лева.

По информация на „Трафикнюз“, всичко започнало, когато пострадалият 61-годишен мъж видял в социалните мрежи публикувана обява, с която се отправял призив за събиране на помощ за болно дете, което спешно се нуждаело от лечение. Съобщението било пуснато от профил на жена под името Галя Божкова, представяща се за дъщеря на Васил Божков.

„Дъщерята” влязла в комуникация с измамения, като му поискала първоначално сумата от 300 лева за дарението с претекст, че след седмица ще му бъде върната сумата от 1200 лева. Обещанието било, че размерът на всички суми, които бъдат дадени за лечението, на детето ще бъдат възстановени многократно на дарителите. Така 61-годишният мъж се съгласил да помогне и многократно общувал по мобилно приложение с „жената”. Той на няколко пъти изпратил парични преводи в общ размер на 29 000 лева.

В един от случите измамничката заявила, че Васил Божков живее в Резиденция Бояна, но енергото е спряло тока в жилището му. Така помолил измамения за сума ,с която да бъде платено електричеството, а 61-годишният се вързал на казаното и пратил отново пари на задържания.

В началото на март 2025 г. на пострадалия по телефона се обадил задържаният, който си преправял умело гласа и се представял през цялото време за дъщеря на хазартния бос. Първоначално съобщил на наивника, че трябва да изпрати още 2000 лева, а след това му се обадил с мъжки глас и казал, че „дъщерята” на Божков била отвлечена от дома й в София и похитителите искали 3500 лева откуп. Пострадалият се съгласил и превел исканата сума. Впоследствие се усъмнил и подал сигнал в полицията в Пловдив.

Така бил извършен и ареста на обвиняемия, който е задържан за 72 часа с постановление на наблюдаващия прокурор. Предстои Районна прокуратура – Пловдив да внесе искане в съда за определяне на мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо него.Иначе е публично известо, че Васил Божков няма дъщеря. Олигархът има един-единствен син – Антон.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Нови подробности за бруталното убийство на Мариян убит по особено жесток начин

20-годишният мъж от Видинско, обявен за издирване преди четири дни, бе убит по особено жесток начин. Извършителите са установени, но държавното обвинение отказва да дава каквито и да е било подробности за тежкото престъпление пред медиите.

„От хората чуваме от града, че той е бил тормозен, но той лично не ни го е казвал това нещо. Питали сме го, но той не е искал да ни споделя, явно не е искал да ни притеснява“, казва приемната му майка – Павлинка.Мариян е отглеждан от приемните му родители – Павлинка и Валери Вътови. Напуска дома им през лятото на 2023 година, но понякога се отбивал при тях. Мести се на различни адреси в града, опитал е да работи и в чужбина.

„На 23 февруари последно идва вкъщи, дадох му пари, храна, но той не ни споделя нищо. От хората чуваме, че е бил тормозен. Много е добър, но не искаше да ни слуша, искахме да е при нас, но настоя да е сам“, каза още Павлина.Къщата, в която последно е живял Мариян, е била обитавана от няколко души. В момента в нея няма никой. А следи от това, че е била претърсвана, още личат по тротоара пред нея.

Изясняването на фактите и обстоятелствата по случая продължава.

Междувременно излезна информаия,че двама души са задържани за жестокото убийство на 20-годишния Мариян Пасков от Кула, Видинско. Това съобщава БНТ, позовавайки се на свои източници.

Изплува и сексуално насилие в бруталното убийство на Мариян.Във Видинско са ужасени от зверското престъпление с 20-годишното момче, зоват за справедливост.Това гласи информация, споделена от в групите Кула без цензура и Гражданско Движение - АЗ ОБИЧАМ ВИДИН.

Според непотвърдена информация престъплението е извършено с изключителна жестокост и подчертава тежък проблем – какво се случва с уязвимите младежи, които навършват пълнолетие, но не са напълно готови да се справят сами?Липсата на защита и подкрепа за такива хора ги оставя изложени на опасности, а този трагичен случай поставя въпроси, които не можем да подминем.Все още няма официално потвърждение от полицията, но десетки граждани пишат в социалните мрежи за престъплението. Много от тях споделят, че предпочитат да са анонимни, тъй като градът е малък и се притесняват.

„Брутално убийство в град Кула област Видин.

Нека запалим по една свещичка днес в памет на това добро и наивно момче Мариян Пасков!

Почивай в мир!

Трагедията на Мариян и въпросите, които не можем да отминем.

Тази седмица научихме за ужасяващата смърт на Мариян – едно от децата, които пораснаха в приемна грижа. Той беше едва на 20 години.

Вероятно убит по особено жесток начин. Според непотвърдена информация от общността, престъплението е съпроводено със сексуално насилие, с прорезни рани, обгорен. Вероятно става дума за изключителна жестокост.

Мариян беше абитуриент миналата година – един от онези млади хора, които след години в приемно семейство правят първите си стъпки към независим живот. Приемните му родители искаха да го подкрепят в намирането на работа и дом, но той настоя да се справя сам. Въпреки всички опити за помощ, той отказа.

И тук идва най-големият въпрос: какво правим като общество за тези млади хора, които не са напълно самостоятелни, но по закон са пълнолетни?

Мариян е бил уязвим. Дете с интелектуални затруднения, което попада в онази опасна “сива зона” – правно достатъчно голям, за да взема сам решения, но не достатъчно защитен, за да избегне злоупотреби.

За такива като него опасностите са навсякъде. Много младежи с лека или умерена умствена изостаналост стават лесни жертви на експлоатация – използвани за просия, принуждавани да проституират, вкарвани в дългове или изолирани от обществото.

Този случай отново поставя труден, но неизбежен въпрос: къде е границата между личната свобода и обществената отговорност?

Социалните работници не могат да задължат един пълнолетен човек да остане в защитено жилище. Държавата не може да го принуди да търси помощ. Но когато такъв млад човек остане сам, без подкрепа, без контрол, без защита – последствията могат да бъдат фатални.

В град Кула много хора са знаели, че с Мариян нещо не е наред. Че е сам, че е уязвим.

Трагедията на Мариян е аларма, която ни напомня, че има хора, оставени в нищото – твърде уязвими, за да оцелеят сами, и твърде “самостоятелни”, за да получат нужната защита.

Не можем да си позволим да затворим очи. Но какво можем да направим?,“ пишат от гражданското движение./Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

29 г. след разстрела на трима полицаи в „Люлин“: Убиецът заплашва надзиратели и осъди България!

Канонада от изстрели отеква сред панелните блокове на столичния жк „Люлин“ в ранното утро на 3 май 1996 година. Минути по-късно във вход В на блок 329 окървавени издъхват трима полицаи – Красимир Трошанов и Йордан Бинев от РДВР-София, и колегата им от Девето РПУ Ангел Ангелов. Край телата им е единственият оцелял – старши сержантът от Девето РПУ Пламен Варадинов, който е ранен.

Двамата стрелци се измъкват от входа и побягват между сградите. След миг районът почернява от полиция, но от тях няма следа.

Три месеца и половина отнема на разследващите, за да стигнат до единия от стрелците – 32-годишния Иво Кашавелов. Той е арестуван, след като извършва ново брутално престъпление – пребива жена, която му направила забележка, че е паркирал неправилно, затова блъснала лекия му автомобил „Фолксваген Джета“. Съпругът й вижда това от балкона и го догонва с кола. Кашавелов обаче вади пистолет и стреля.

Раненият мъж дава описание на стрелеца, което съвпада с портрета на издирвания за убийството на тримата полицаи. На 5 август 1996 г. на автобусна спирка в жк „Младост“ Иво Кашавелов е арестуван. При разпитите обаче той отказва да говори или отрича всичко.

За да открият доказателства, разследващите залагат капан. Слагат подслушвателни устройства в килията му, а при него е настанен арестант, който трябва да бъде пуснат скоро. Кашавелов му разказва за таен гараж в кв. „Слатина“, като му казва, че може да вземе всичко от вътре, само да унищожи всички улики.

Така криминалистите откриват скривалището на тройния убиец, в което има експлозиви и оръжие. При експертизата на едно от тях се установява, че именно от него са изстреляни смъртоносните куршуми по полицаите. 32-годишният Кашавелов обаче е направил и още една грешка – запазил е дънките, с които е бил облечен при разстрела, въпреки че куршум го е улучил в крака и ги е скъсал.

Плочата в памет на убитите служители на МВРСнимка: СДВР

Смъртоносно съвпадение

При разследването на зловещото престъпление се оказва, че животът на тримата полицаи е отнет в резултат от случайно, но смъртоносно съвпадение. Всъщност четиримата служители на МВР не са отишли в „Люлин“, за да търсят Кашавелов и съучастика му. А по сигнал на лекарката Юлия Машалова, която се оплакала, че след тежкия развод на сина й, е станала жертва на рекет. В жалбата си медичката описала, че е видяла съмнителни млади мъже около дома си. 

Заповедта към четиримата полицаи е да задържат рекетьорите и да ги отведат в районното управление. В същата фатална сутрин Иво Кашавелов, който се занимава основно с кражби на коли, и негов съучастник планират да отмъкнат лъскавия джип на съсед на лекарката. Двамата са въоръжени с автомат „Калашников“ и пистолети.

Така полицаи и крадци се озовават едни срещу други пред блок 329. Служителите на МВР тръгват към двамата мъже, които пък хукват да бягат и влизат в един от входовете. Красимир Трошанов, Йордан Бинев и Ангел Ангелов ги последват, а на Пламен Варадинов казват да изостане малко. Това спасява живота му.

Във входа избухва стрелба, а години по-късно следователят Емил Иванов разказва, че при огледа са открити две шепи гилзи. Красимир и Йордан издъхват на място. Ангел успява да стреля няколко пъти по Кашавелов и го ранява, но умира преди да дойде линейката. 

„Аз отскочих назад, застанах на няколко метра зад входната врата… за няколко секунди не виждах какво става. Заредих служебното си оръжие. След миг видях двамата бандити. По-високият държеше в дясната си ръка по-дълго оръжие. Не мога да твърдя дали е малък „Калашников“ или „Скорпион“. С това оръжие той даде още няколко изстрела по колегите от близко разстояние. Двамата побягнаха през колите между детската градина и жилищния блок“, казва пред разследващите простреляният, но оцелял Пламен Варадинов.

Най-страшното е децата да си отиват преди родителите, казват почернените близки

Той обяснява, че не е стрелял по тях, защото срещу него имало жилищен блок и може да нарани невинен гражданин.

Доживотна присъда без право на замяна

Месец, след като е задържан, Иво Кашавелов е обвинен в убийството на трима полицейски служители, а на 4 юни 1997 г. са му повдигнати обвинения по най-малко десет други престъпления. През следващата година делото влиза в Софийския градски съд. 

Безскрупулният престъпник трябва да отговаря пред магистратите за убийството на трима полицейски служители, няколко опита за убийство, обири, кражби, незаконно лишаване от свобода и незаконно притежание на огнестрелни оръжия. 23-годишният Ангел Ангелов, 34-годишният Йордан Бинев и 46-годишният Красимир Трошанов са погребани в София. 

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

Между май 1999 и 8 март 2000 г. СГС провежда най-малко седем заседания, като на последната дата осъжда Кашавелов за убийство при отегчаващи вината обстоятелства, хулиганство, опит за въоръжен обир, лишаване от свобода и незаконно притежание на огнестрелни оръжия и го оправдава по другите обвинения. Наказанието е най-тежкото предвидено в закона – доживотен затвор без право на замяна при усилено строг тъмничен режим – т.нар. „специален режим“.

Присъдата окончателно е потвърдена от Върховния касационен съд през август 2004 г. Съучастникът му пък така и остана неразкрит.

Мъката остава за близките

Стотици колеги, приятели и близки изпращат в последния им път младши лейтенант Ангел Ангелов, старши лейтентант Красимир Трошанов и капитан Йордан Бинев. 

„Най-страшното е децата да си отидат преди родителите“, казва през сълзи бащата на Ангел – Александър Ангелов.Погребението на тримата полицаи. Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

23-годишният Ангел е започнал работа в Девето РПУ след мисия в Камбоджа. Той все още не е семеен. 46-годишният Красимир Трошанов и 34-годишният Йордан Бинев оставят синовете си сираци. Момченцето на психолога Йордан е само на 6 години. 

Стотици колеги, приятели и близки изпращат в последния им път тримата убити полицаи. Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

11 шефове в МВР бяха наказани, защото са изпратили неподготвени служители. Тогавашният министър на вътрешните работи Любомир Начев подава оставка само седмица след тройния разстрел, след като бе заснет от журналисти как се весели в компанията на манекенки часове след трагедията. 

26 г. по-късно: Заплахи към надзиратели и отказ от работа, но с право на фитнес

Нежелаещ да комуникира, наказван за заплахи към надзиратели и други лишени от свобода и отказващ да работи. Така звучи част от личното досие на осъдения на доживотен затвор без право на замяна Иво Кашавелов, съобщиха за Dir.bg от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“

Според затворническата администрация тройният убиец демонстрира явно нежелание да общува със служители, подлагайки на съмнение всеки опит за комуникация. Това силно затруднява ежедневните опити за въздействие и реализиране на социално-възпитателни дейности. Отношението му към лишените от свобода в групата не се различава особено от това към служителите на затвора, допълват пред Dir.bg от ГДИН. Вече 58-годишният Кашавелов не желае да участва в общогруповите мероприятия на затвора, включително му е предлагана работа, която също е отказал.

Преди години е наказван за заплахи към служители от надзорно-охранителния състав и физическа саморазправа с друг затворник. Към момента няма актуални наказания. Продължава обаче да бъде на специален режим. 

Именно заради условията в Софийския централен затвор и систематичното поставяне на белезници при извеждането му от неговата килия, през 2011 г. тройният убиец успя да осъди България в съда в Страсбург. Той получи обезщетение от 7000 евро.

Сега от ГДИН казаха, че Кашавелов е настанен в самостоятелно помещение, в зоната с повишена сигурност на Софийския затвор, където разполага с 8 кв. м. жилищна площ, с достъп до пряка слънчева светлина и възможност за проветряване. През студените месеци спалните помещения се отопляват с монтирани радиатори. В помещението има обособен санитарен възел с тоалетна и подвижен душ с топла и студена вода. Разполага с легло, шкаф, маса и стол.

Той ползва правото си на престой на открито, в рамките на минимума определен от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, ежедневно в размер на час и половина. На територията на групата, в която е настанен, функционира оборудвана фитнес зала, която той има право да посещава още един час ежедневно. 

Автор : Надежда Христова dnes.dir.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ