Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации

Санитари изнасят тялото на бизнесмена Йордан Марков( на снимката в карето)

И до днес остава загадка кой стои зад взрива срещу Данчо Марков.Охраната му била от грузинци - гардове на Едуард Шеварнадзе

На 21 ноември 1996 г. точно в 4.17 ч. на варненската ул. “Ангел Кънчев” 22 озбухва взрив. Адската машина с близо 800 гр. тротилов еквивалент е поставена на покрива на асаньора и е предназначена за “страшилището” на Варна Йордан Марков,пише trud.bg

По това време босът на групировката СИК в морската столица е всевластен господар не само в града, но и цялата Варненска област. Той е в развод и във фаталната нощ изпраща новата си приятелка до наетата за нея квартира. 

19-годишната търновка Весела Попова по чудо остава жива,защото Марков я е прегърнал и всъщност прикрил с тялото си. Взривът, който избухва между 1-ия и 2-ия етаж обаче отнася половината му глава и тежко ранява телохранителя му - грузинеца Манук Дениладзе, който умира в болница часове по-късно. 

Весела се разминава с повърхностни рани и счупена ръка, но изпада в шок.Според криминалисти килърите избират този нетрадиционен начин за убийство заради сериозните бодигардове на Марков. Те са грузинци, охранявали съвсем доскоро бившият външен министър на СССР и президентът на новата република Едуард Шевернадзе. Научени са да проверяват всяка педя на местата, които посещава босът им. Нощта на взрива не прави изключение - охраната се качва пеша до 6-ия етаж, където живее Весела, за да провери няма ли засада, след това слиза с асансьора. Това обаче е безсмислено. Най-вероятно убиецът има видимост към асансьора на партера и задейства бомбата от дистанция, когато вътре са Данчо Марков, приятелката му и бодигардът.

Кой е варненецът, от когото целият град трепери? Външно Марков не прилича на мутра - дребен, без задължителните за 90-те години златни ланци. Бивш състезател по кикбокс, брат на Марко Марков - основател на кикбокса у нас и световен шампион. Марко обявява награда от 10 млн. тогавашни лева за този, който помогне да се стигне до убиеца на Данчо, който обаче не е разкрит и до днес.Сикаджията има много врагове. Няма дейност във Варна по онова време, която да не се държи от групировката - като се почне от продажбата на цветя, хазарта и проститутките и се стигне до сериозния бизнес. Марков не дава въздух на нито една друга структура и започва се смята за всесилен. От огромните печалби той отделя мръсни пари за политически партии, отделни висши полицаи и магистрати.

Сикаджията знае обаче, че е под заплаха и взема сериозни мерки за сигурност. От колата до заведенията около него плътно вървят верните му грузинци, а човек може да влезе в офиса му единствено след щателен личен обиск на входа. Ситуацията е удобна за МВР- Марков държи в страх престъпните групировки, в морската столица всичко е под негов контрол и хаосът, характерен за всички по-големи градове през 90-те, във Варна липсва.Йордан Марков има 4 фирми, като най-печелившата е “Робул” ООД, която създава ро-ро линията Варна-Поти, в която участие има и грузинецът Нодар Тукашвили. 

Едновременно с нея се появява и “ИРАО” ООД, в която участват бившият директор на военния завод “Черно море” Момчил Вълков и грузинците Иракли Шалиашвили, Рамаз Шургая, Давид Гацадзе. Пряко свързан с двете фирми е бившият представител на съветското МВР в България по времето на соца Владимир Илич Тутберидзе. Според МВР именно връзките и бизнесконтактите на Марков с грузинците водят до смъртта му. Според тях убийството е свързано с изчезването в България на четирима грузински младежи. 

В Грузия са задържани двама мафиоти, които в показанията си споменават контактите си през март 1995 г. с фирма ИРАО и Йордан Марков. Те твърдят, че са били свидетели как сикаджията и техни сънародници застрелват четиримата млади мъже,натоварват ги на катер, закачат по телата им тежести, излизат на около 10 километра в морето и ги изхвърлят. Телата така и не са намерени, но по искане на грузинското МВР Данчо Марков е разпитан и отрича информацията. Дали той е бил замесен в смъртта на изчезналите грузинци, ще остане тайна, но е възможно убийството му да е поръчано и изпълнено за отмъщение от грузинската мафия.

Втора, също много възможна версия, е свързана със спонсорството на политици от висок ранг. За никого във Варна не е тайна, че Марков дава пари на по-първи хора, но и надлежно документира кой колко получава, което го прави изключително опасен за корумпираните.

По-малко вероятни хипотези са свързани с мачкането на конкуренти и престъпната му дейност. Данчо Марков ръководи бригадите на автоапаши в морската столица, които по това време започват да връщат коли срещу откуп. Има големи апетити да превземе целия бизнес с публични домове в града и по курортите, където имат “обекти” от групировката ВИС-2. Той е в обтегнати отношения с застрахователната и охранителна фирма на бившите барети “Аполо и Болкан”. Освен това върти търговия със захар, жито, петрол, алкохол. Фирмата му “Бумеранг” ООД експлоатира няколко увеселителни заведения в курорта Златни пясъци и Варна.Името му фигурира в доста полицейски преписки за рекет и изнудване, но никога не е бил арестуван и съден.

Със смъртта на Йордан Марков СИК във Варна се срива. Въпреки, че е негласен бос на групировката, той е авторитетът є в морската столица и името му всява страх дори у редовите варненци, които нямат вземане даване с подземния свят. Запознати са категорични, че без съгласието и одобрението му не се решавали никакви важни дела дори във варненската община по това време. Веднага след атентата официален говорител на групировката обявява, че Марков не е техен служител и няма нищо общо със СИК. 

Това е обичайната практика по това време и неслучайно мутрите слагат подставени лица начело на фирмите си, за да не се набиват на очи. Едно от дружествата на Марков обаче - “Бумеранг 94” е с адрес ул. “Дръзки”14. Това е адресът и на офиса на СИК във Варна, чийто официален представител е Стоян Попов, който има обща фирма с Данчо Марков. Самият Марков не крие връзките си и на висок глас се хвали, че е босът на СИК в морската столица. Което е точно така.

Източник:trud.bg




През 1951 г. Гаврил Славчев от с. Трекляно, Кюстендилско, е изпратен да следва в селскостопанския университет в Москва, който завършил с отличие през 1956 г. След това 3 г. работил като агроном-икономист в колхоза в украинското село Поленовка.


През 1959 г. се върнал в България с отлична атестация. Поради това го назначили за председател на ТКЗС в с. Дяково на мястото на дотогава заемащия длъжността Тодор Масларов. Макар и със средно образование, той бил председател на стопанството от неговото създаване през 1952 г., за което имал личен принос и се ползвал с голям авторитет в селото. По случай встъпването си в длъжност Гаврил Славчев поканил селяните на скромно тържество в двора на стопанството, но се отзовали само около 50 души, а по това време жителите му били 960.


Тодор Масларов пуснал слух, че младокът ще е само няколко месеца председател, и затова не трябва да му се обръща внимание, но самият той присъствал на тържеството. Двамата седели един до друг на трапезата и си разменяли наздравици.


Минала една година и кооператорите започнали да питат Масларов кога младокът ще се разкара, защото били недоволни от него. Той затегнал яко трудовата дисциплина и пресякъл възможностите за кражби. Възползвайки се от недоволството, Тодор подсказвал ту на един, ту на друг, че на Гаврил трябва да му се даде знак, че не е желан в селото. Славчев живеел в сградата на ТКЗС-то и през една нощ в нея избухнал пожар, от който той едва се спасил.


Милицията не успяла да установи кой е извършителят, но Гаврил бил почти сигурен, че го знае. След потушаването на пожара той намерил табакерата на селския пъдар Минчо Ковачев. Повикал го в опожарения си кабинет и ребром го попитал кой му е поръчал да подпали сградата: „Казвай, иначе ще те изпратя до живот в затвора!” Оня, хъката-мъката, признал, че го е подтикнал Масларов. Гаврил му дал лист и молив, за да го напише. На другия ден повикал Тодор Масларов, прочел му показанията на Ковачев и му казал, че за него има две възможности. Едната - да напусне селото и всичко да остане скрито-покрито, а другата  - да предаде случая на прокуратурата. 


Масларов избрал първия вариант. Две години за него не се чуло нищо. През това време Гаврил се оженил за една от учителките в селското училище. През август 1961 г. жена му била бременна в шестия месец. Когато една привечер се върнал вкъщи, открил, че я няма. Прекарал безсънна нощ в размисли какво може да се е случило. Когато на сутринта отишъл в кабинета си, по телефона му се обадил Масларов: „Ако искаш отново да видиш бременната си жена, след три дни да си напуснал селото.“  Уговарили се за среща до стената на новоизградения язовир в седем часа вечерта.


„Този човек няма да миряса, докато не се озове на два метра под земята”, мислел си Гаврил. Затова наредил на Минчо Ковачев да се укрие в храстите и когато Масларов се появи, да го застреля, защото е обявен за държавен престъпник и за това се полага награда от 800 лв., като в аванс му дал половината. Когато Масларов дошъл на срещата, Минчо му пратил един куршум. Но вместо да го убие, само го ранил в лявото рамо. Тодор като че ли предусетил какво може да се случи и се въоръжил с пистолет. Открил стрелба и ранил Минчо в коляното, а Гаврил - в гръдния кош. Раните и на тримата не били тежки, но поради загуба на кръв всички умрели в утрото на следващия ден./Ретро.бг/



Тамара Джеджева е родена на 21 октомври 1929 г. в Поморие. Умира на 6 ноември 1973 г. в Тунис при неизяснени обстоятелства. 

Живее само 44 години, но успява да се превърне в една от легендите на българската журналистика. Тамара завършва русенската гимназия “Баба Тонка” и веднага след това започва да се препитава като разпространител на местния вестник “Дунавска правда”. 

Бързо се преквалифицира като професионален автор и се мести в София, където последователно работи в “Народна младеж”, “Земеделско знаме”, “Поглед”, “Жената днес”, Радио София. Безспорно най-известните й и скандални за времето си публикации се появяват на страниците на “Поглед”. Това е най-търсеният, либерален и авторитетен вестник в България от края на 60-те и началото на 70-те години. Редом с Тамара там работят Владимир Костов, Дамян Обрешков, Кирил Янев. Тамара Джеджева завинаги ще остане в историята на публицистиката ни като първия журналист, написал очерк за бащата на компютъра Джон Атанасов.

Това стихотворение написах години след това – болката от нейната внезапна и преждевременна смърт си остана за цял живот.


НА ТАМАРА


Невидимата ти душа от необята ме поглежда с търпение и със надежда,че все пак ще я утеша:

че утаеното кафе

от кафеника ще изпия,

че панталона ще ушия

от сгънатото кадифе,


че счупения лампион

ще се опитам да поправя,

че наема ти ще оставя

на шести, вторник, във „Жилфонд“,че твоята последна снимка

от лентата ще откопирам,

тиренцето ще ремонтирам

на пишещата ти машинка,

че книгата ще продължа,

пиесата ти ще довърша

и името ти ще избърша

от прах, забрава и лъжа,

че цинковия ти ковчег

все някой ден ще разпечатам,

за да повярвам, че в земята

не е погребан друг човек.




Братята Слави и Васко Цоневи, които се превърнаха в национални герои след като потрошиха от бой няколко френски командоси край село Коиловци проговориха. Пред БТВ те разказаха за странната случка от нощта 15 срещу 16 октомври преди няколко години.Почнали да викат, че са туристи. "Ама, късно е либе за китка", разказват братята Слави и Васко

Те обработват земя до Коиловци и тъй като често са обирани обикалят нивите си. През тази нощ с тях е Румен Цветанов, който е полицай. Виждат тъмен джип и отиват да питат хората в колата кои са. Този от дясната страна скочи да се бие, разказва Слави. От другата страна излиза и шофьора, за да помогне на колегата си. Двамата братя се сбиват с непознатите, а от храстите излизат още трима.

Тогава полицаят Румен Цветанов стреля във въздуха, за да спре мелето. Непознатите обаче продължават боя, тогава Цветанов стреля в крака на единия. Двама от командосите побягват. Шофьорът на джипа се опитва да избяга с колата, но смелите братя успяват да го свалят и джипа се забива в храстите. 

Българите бързо се справят със съпротивата на чужденците и ги връзват със сезал за ръцете и краката. Като ги напънахме яко на бой, почнаха да казват, че са туристи. Ама „Късно е либе на китка“ казват в наше село, разказва Слави. А на въпроса как се чувстват след като са пребили френски командоси, Слави скромно отбелязва: „Явно са бягали много от час тези командоси“.



След Десети ноември става модерно да имаш гадже мутра. Млади момичета мечтаят за мъже с дебели ланци, без да съзнават, че това може да им коства живота. Това разбира една ученичка, която по чудо оцелява под дъжд от куршуми, предназначени за известния й приятел – касоразбивач №1.

На 22 януари 2009 г. Йордан Цонков-Джиджи се прибира без да знае, че текат последните му минути. Той е прекарал вечерта с любовницата си Теодора, която още е ученичка, пише в. „Труд“ днес. Както обикновено, 44-годишният ъндърграунд герой първо закарва момичето с луксозния си мерцедес S-класа и двамата се уговарят кога да се видят на следващия ден. Близо до бл. 914 в квартал “Люлин“ скрит между блоковете го чака автомобилът с килъра. Когато лимузината на Джиджи приближава, зад нея изскача другото возило. В движение от отворения му прозорец се подава автомат „Калашников“. 

Куршумите надупчват мерцедеса и Цонков, но той продължава да натиска педала на газта. Заради високата скорост тежко раненият мъж не може да овладее колата, която се забива в стар паркиран „Москвич“. При удара лимузината отскача, блъска микробус, почти отсича метална улична лампа и се забива под 45 градуса в трети автомобил – „Опел Астра“.След катастрофата килърът слиза от колата си и пуска още един автоматичен откос от по-близко разстояние, за да е сигурен, че Джиджи няма да оживее. 

Като по чудо след дъжда от куршуми напълно невредима, само с няколко одрасквания от катастрофата, се отървава ученичката, която се вози в колата на Цонков. Дни народ момичето ще е в шок след убийството, което като на филм се разиграва пред очите му. От окървавената лимузина Теодора е измъкната от охранители от близкия магазин, които мислят, че е ранена. Те се обаждат в полицията и след 10-ина минути на мястото пристигат 2 патрулки и линейка.

Лекарите обаче не могат да помогнат с нищо на Джиджи. Той е издъхнал, надупчен на 24 места, 9 от куршумите са останали в тялото му. Мястото почернява от полиция. Жертвата е стар неин познайник, версиите за мократа поръчка са няколко. Той не само е касоразбивач ?1 в България, ное и тартор на всички крадци в София. Той не само ги познавал и обучавал, а и дава разрешение за всеки по-сериозен удар.

Всяка информация за богат офис, който може да бъде опразнен, минава първо през Цонков, който решава кой и кога да извърши обира. Самият Джиджи участвал лично само при много едри случаи и когато смятал, че няма риск следите да доведат до него. Част от парите си той влага в апартаменти в един вход на блок в столичния квартал „Люлин“, където настанява десетки свои роднини. Цонков започва кариерата си още преди Десети ноември като крадец – отначало на дребно. 

Куршумите го заварват като тартор и автор на обири от каси.Година преди да бъде убит, той е задържан за кражба на над 120 000 лева в различна валута от каса в офис на фирма за мобилни технологии. След ареста му обаче съдът преценява, че няма нужда да го оставя зад решетките, и го пуска под гаранция от 3000 лева. Джиджи започва да живее, както винаги досега, но той не знае, че смъртната му присъда вече е подписана. Криминалисти нищят и версията, че Цонков е участвал в кражбата на голямо количество хероин, което му е коствало живота.

По време на разследването, пред спец-прокуратурата проговаря един от групата на Джиджи – Николай Генов-Тавата. Той разказва, че разстрелът е дело на Вальо Бореца и Мартин Антов от „Килърите 2“, заради открадната от бандата на Джиджи пратка от 70 кг хероин през януари 2008 г. Дрогата е на кюрди и е предназначена за Холандия. Цонков научил от митничар, че камион с турска регистрация, по документи превозващ платове, ще влезе в България. Той организирал засада на пратката край Сливница.Според показанията, в „удара“ участвали Ванко Волуешки, Валери Дабата, Митко Горнобанския, Таци и Николай Стойков-Куфара. 

Камионът, управляван от турчин, е спрян от бандитите, облечена с полицейски униформи, край бившия мотел „Божур“. Шофьорът е пребит, вързан и захвърлен в полето край София, а камионът закаран в предварително нает склад в района на Волуяк. Групата прибрала пакетите с чист хероин и изчезнала. Месеци по-късно в крими средите се разчува, че именно Джиджи стои зад грабежа на наркотика. Той обаче не успява да пласира у нас толкова голямо количество, като за година продава едва 5 кг. Но за главата му вече е обявена награда – кюрдите и техните хора нагоре по веригата – косовари, търсят мъст.

Според разследващите, Цонков е предаден от свои хора – Бореца и Антов, които се съгласяват да го ликвидират, недоволни от факта, че не са получили нито лев от сделките с хероина. Тази версия обаче също не беше доказана. Най-малко вероятната възможност е Джиджи да е бил застрелян от някой от крадците, на които е бил тартор, за да бъде превзет разработеният му „бизнес“. Тя също е проверена от криминалисти, но не е намерено нито едно доказателство за това.

Бандата му задига 10 милиона от банка „Биохим“

Hеуловимата люлинска бригада на Йордан Цонков-Джиджи стои зад смятания за първи успешен обир на голям трезор у нас в клона на „Бихоим“ край столичния Южен парк, смятат полицаи, но така и не успяват да го докажат. В нощта срещу 23 март 2004 г. крадците се вмъква в трезора през пробита дупка в пода и успяват необезпокоявана да разбият и опразнят 44 сейфа там. Според данни на полицията и потърпевшите, бандитите са си тръгнали с 2,3 млн. долара, близо 2 млн. лева и 1 милион евро.

Касоразбивачите са прибрали и около 8 кила злато. Групата на Йордан Цонков въведе у нас и модата да се обират банкомати, твърдят в ъндърграунда. Полицаи си спомнят как при първия случай на ударено АТМ устройство била отмъкната цялата машина, за да се разучи. Бандитите първо заглушавали СОТ-а в помещението, където е гърбът на банкомата, после режели с оксижен заключващото устройство и си тръгвали с плячка между 40 и 80 хил. лева.



Милиционерът Живко Димитров разстрелва две касиерки от Универсалния магазин и свой познат в гр. Добрич (по това време гр. Толбухин) и отмъква 100 бона. Опитва да инсценира смъртта си, но не му се получава и колегите му го залавят.

На 10 февруари 1981 г. двете касиерки от универсален магазин Паша и Влайка трябва да отидат пеша до банката, придружени от двама старшини, тъй като носят голяма суми пари. В този ден 35-годишният майор има съвсем други планове. Поради висотата на чина си Живко освобождава двамата старшини, които са разпределени да вардят касиерките. 

Те са две млади момчета и не могат да се възпротивят на разпореждането на майора.Живко, вече задействал коварния си план, качва двете жени в личния си автомобил „Москвич“. Касиерките носят със себе си 100 хиляди лева, което за онова време е извънредно голяма сума (заплатите са били по 120-150 лв. на месец).Майорът казва на Паша и Влайка, че иска да измери колко време ще отнеме да се отиде с кола до банката. Ще прецени дали парите да не се съпровождат с кола или полицейски конвой от съображения за сигурност.

Вече натоварил нищо неподозиращите си жертви в колата, милиционерът потегля. По едно време на касиерките им става ясно, че майорът не се е отправил към банката, а кара към околовръстното, напуска града. Казва им, че трябва да зареди бензин. Според някои източници той спира на светофар и застрелва от упор седящата до него касиерка. След това тръгва към село Бранище, където погубва и другата жена с куршум в главата. Според други и двете жени са затрити в околностите на селото, пише сайтът pronewsdobrich.bg . Подробностите около двете убийства са обгърнати в неясноти и до ден днешен.

Майор Живко решава да инсценира собствената си смърт след жестокото двойно убийство и кражбата на стоте хилядарки. Трябва му човек, който прилича на него, има подобно телосложение и ръст и никой няма да го издирва. След размисъл се сеща за свой познат турчин на име Себайдин.

Килърът се обажда на Себайдин и иска фиата му, за да отиде уж до Варна. Турчинът се отзовава веднага и в колата се качват той, Живко и приятелката му Пепа. „Първоначално мислех да заведа Себайдин до москвича и да го вържа за някое дърво. 

Той обаче видя убитите жени и изрева от ужас. Аз се уплаших и стрелях в него. Трупът му се свлече наполовина вън от колата“, казва майорът по време на разпитите, проведени от колегите му. Протоколите от тях излизат наяве в третия брой на списание „Общество и право“ през 1992 г.

След като очиства и своя двойник, Живко слага на ръката му масивния си златен пръстен и часовника си. Опитва да подпали собствената си кола с трите трупа в нея. Надява се те да бъдат опожарени и трудни за разпознаване. Идеята е да внуши, че убитият е той самият. Всички са щели да търсят неизвестен извършител, а не него.

За съжаление на жестокия убиец това не се случва. Вероятно от вятъра, запалените шалчета, с които е искал да изгори автомобила, угасват. Колата не избухва, труповете не са опожарени и инсценировката на майора претърпява пълен крах.

В следващите часове той се крие в боровата горичка край Аксаково с приятелката си Пепа. После отиват във Варна. По-голямата част от парите оставя при Пепа, другите взема със себе си. Купува си дрехи. На приятелката си казва да отнесе пачките в родното й село. Уговарят се по какъв начин да се чуват по телефона и се разделят.

Милицията открива колата-ковчег на 11 септември и колегите на Живко разбират за какво иде реч. Осъзнават, че именно той е извършителят на трите убийства, и започват незабавно издирване. След известно време килърът е спипан във Варна и осъден на смърт.

Над сто ченгета го търсят

Тогавашният началник на Окръжното управление в Добрич е Стоян Иванов. 40 г. по-късно той споделя пред пронюздобрич колко са били потресени колегите на убиеца Живко. „Всички бяхме изненадани. Не вярвахме служител на МВР да направи такова нещо. Част от нашите действия бяха и да успокояваме хората, защото целият Толбухински окръг беше в стрес. Даже и след като го хванахме, хората не вярваха, че е заловен.“ По думите на Иванов над 100 служители на МВР са били ангажирани пряко със случая.

Източник:pronewsdobrich.bg



Коматевският убиец отнася всичките си тайни в гроба.

Студент в трети курс българска филология е намерен мъртъв в 7,30 часа на 8 септември 1996 г. в леглото му в пловдивската Първа градска болница. Според официално съобщение на следствието каратистът Христо Бекирски, известен още като коматевския убиец, издъхва след операция, предизвикана от силни болки в корема.

„Истината за смъртта на сина ми никога няма да излезе наяве” – казва майката на 24-годишния младеж, прочул се като тартор на т. нар. кървава седморка.

Докато погребват коматевския убиец заедно с ужасните му тайни, двама от неговата банда – Георги Гаджев и Красимир Делипетров, вече гният под земята в ковчези. Според криминалисти и двамата са умъртвени от техния лидер с присъщата за него сила и жестокост.

В хода на разследването Бекирски, неговите жертви Гаджев и Делипетров и съучастниците им Костадин Танев, Йордан Урумов, Виолин Вачуров и Димитър Ковачев са уличени в убийствата на сарафите от чейнджбюрата „Типо” и „Скиптър”. Гаджев и Делипетров са ликвидирани на 7 май 1996 г. по подозрение, че доносничат на полицията за злодеянията.

Роднините на Бекирски днес са убедени, че арестантите Танев, Урумов, Вачуров и Ковачев са пратили в небитието своя водач, за да му припишат всички „мокри” престъпления.

И петимата са арестувани на 14 май 1996 г. – 7 дни след насилствената смърт на техните двама авери. При разпитите обаче четиримата неохотно говорят, а тарторът им непреклонно мълчи. „Той ни подведе и е автор на всички убийства” – твърдят разговорливите по адрес на мълчаливеца.

„Бекирски е роден лидер, със забележителен интелект, висока степен на комбинативност и бързина в мисловния процес” – преценяват психолози след прегледи на злия гений.

„Злобно извънземно се е вселило в мен. Коварно същество от непознати светове се е вселило в мен от ранно детство”, разказва убиецът от пловдивския квартал „Коматево” приживе, опитвайки да симулира лудост в килията. Извънземното изсмуквало положителната му енергия и командвало неговата деятелност в престъпна посока.

Задържаният няма истински симптоми на психично разстройство и твърденията му са обосновани от напълно адекватното намерение да се представи за болен, отсичат психиатри след тестовете. Според лекарите краен егоизъм и силен стремеж към изява доминирали в характера на Бекирски, в темперамента му се разпознавали смесени черти на сангвиник и холерик.

Малко преди да умре в болнична пижама, арестантът Бекирски прави един от най-драстичните опити за бягство в правоохранителната ни история.

Към 19 часа на 30 август 1996 г. сержантите Георги Гочев и Сребрин Георгиев от охраната на окръжния следствен арест невъоръжени тръгват с баките да разнасят вечеря на задържаните. Сребрин влиза в единичната килия на Бекирски и се навежда да сипе храната в чинията му. В този момент заострената дървена лъжица раздира левия клепач и лицето му. Изкрещявайки неистово от силната болка, 23-годишният полицай пада окървавен. По-възрастният му колега се притичва на помощ, но шишът, движен от ръката на Бекирски, се забива в лявото му око. „Дай ключовете от килиите, ако ти е мил животът! – крясва арестантът на ослепения и го използва за щит, когато на шестия етаж пристигат по тревога трима униформени. Ако стреляте, ще го убия!” – заявява терористът по адрес на заложника, осигурявайки си нужния за бягството му коридор.

От страх за живота си пленникът събира неочаквано сили и избива острието от ръката на своя похитител. Макар и майстор по бойни изкуства, Бекирски е надвит в двубоя и вързан с белезници с намесата на подкрепление от ІV РПУ.

По тялото му остават синини от битката, определени по-късно от негови близки като „следи от жесток побой над вързан и безпомощен човек”.

Часове след опита за бягство екзекуторът на сарафите от „Типо” и „Скиптър” е прегледан от съдебен лекар. По-късно е наблюдаван ежедневно от фелдшерката на ареста. Оплаквания от неразположения обвиняемият няма. Добро здраве демонстрира и пред окръжния прокурор.

За първите болки в стомаха Бекирски съобщава два дни след покушението над охраната. Няма разкъсвания на вътрешните органи, установяват хирурзи след резекция и зашиват отново корема му. Пациентът обаче издъхва неочаквано, преди да свалят конците от операцията. Тройна съдебномедицинска експертиза документира причините за леталния изход. Поставен под подробни наблюдения на патоанатоми, трупът е погребан едва на 4 октомври.

Кончината на основния свидетел неизбежно ще предизвика промяна в хода на следствието, коментират единодушно юристи. Близките на покойния килър вероятно ще търсят съдебно възмездие. Без самопризнанията на Бекирски съдебните заседатели едва ли ще приемат безусловно тезата, че само неговите ръце са оцапани с кръв. Пострадали сарафи са готови да платят и за гибелта на останалите живи от седморката, гласи упорита мълва.

Как кървавата седморка праща чейнчаджии в гроба?

Двама братя сарафи са покосени от куршуми на автомат „Калашников” в 8,20 часа на 14 септември 1995 г. пред чейнджбюро „Типо” на пловдивската улица „Преслав” № 40. На място е убит и 39-годишния собственик на бюрото Георги Караджов. По-големият му брат Димитър е откаран спешно във ВМИ. Хирурзи спасяват живота му, изваждайки куршум, проникнал в коремната кухина и разкъсал червата.

Братя Караджови пристигат пред офиса си около 8,00 часа с мерцедес. Те прекосяват улицата и отключват неохраняваното бюро. Измитат и сядат на масичката на тротоара в очакване на трития си брат Ангел. Той обаче закъснява, а междувременно Георги и Митко са обсипани с дъжд от куршуми от четирима маскирани стрелци. Според очевидци екзекуторите стрелят от движеща се с около 40 км/ч бяла лада комби. Други свидетели твърдят, че убийците излизат от колата и тогава натискат спусъците.

Според полк. Благовест Гюлев от РДВР изстрелите са около 15 и са произведени от автомат „Калашников” 7,62 мм и 9-милиметров пистолет със заглушител. Той и колегите му са убедени, че разследват не показен разстрел, а смъртоносен опит за грабеж. По време на престъплението касата на братята сарафи, известни с прозвището Щъркелите, съдържала 4,5 милиона лева.

Три месеца след погребението на Георги Караджов при въоръжен грабеж в Пловдив загива и 50-годишният дилър Вълко Челев. Той е нападнат около 19,50 часа на 11 декември до касата в чейнджбюро „Скиптър” на бул. „Руски” 96. Три попадения от куршуми на пистолет са открити в гърлото му при аутопсията. Осем милиона лева са задигнати от касата му.

В разстрела на Челев криминалисти разчитат почерка на покушението в „Типо” и нападението над чейнджбюро „Каре”, което се намира също на бул. „Руски”. Оттам около 13,40 часа на 17 август 1995 г. двама маскирани задигат 2 милиона лева във валута. Прийомите на разбойниците напомнят и се свързват по-късно с инсценираната катастрофа между пощенска уазка и краден бордови военен ЗИЛ на 16 ноември 1995 г. По пътя между селата Строево и Труд тогава въоръжени с „Калашников” бандити отмъкват чували с 2 милиона лева, предназначени за пенсии.

Възелът от престъпления започва да се разплита след Гергьовден следващата година. На 12 май в пловдивското му жилище е намерен мъртъв след разстрел от упор Георги Гаджев от град Раковски. Четири попадения на 9-милиметрови куршуми от „Макаров” откриват в сърцето му експерти по съдебна медицина.

По полицейски данни 25-годишният мъж е свързан с регионален трафик на крадени автомобили и е обявен за полицейско издирване през януари заради влязла в сила присъда за грабеж. Трупът му е открит в неделя на първия етаж в квартира на ул. „Братя Бъкстон” № 95 в квартал „Кючук Париж”, увит в окървавен килим. Престъплението вероятно е станало във вторник, след като Гаджев отпразнувал именния си ден с шумен купон. Глухи гърмежи чува към полунощ будна съседка, но смята, че гуляйджиите трошат мебели в пияно състояние. Оттогава шумовете в жилището рязко секват, а след няколко дни през вратата започва да се процежда тежка воня.

Междувременно става ясно, че съквартирантът на убития – Красимир Делипетров – Йозо, е изчезнал безследно седмица по-рано с обявен за издирване краден фолксваген. По версията, че Гаджев е ликвидиран от съжителя си, се работи само 48 часа.

На 14 май сутринта 21-годишният Делипетров е намерен бездиханен в дере край родопското село Лилково. Той е прострелян и разкъсан от вързана за врата му тротилова шашка, става ясно при огледа. Под дъжда наблизо се валя и туба бензин, предназначена вероятно за заличаване на следите.

В хода на разследването примката около студентската банда се затяга неудържимо. Във връзка с образуваното заради смъртта на Гаджев и Делипетров дело прибират зад решетките Бекирски, Урумов, Вачуров и Ковачев.

Полицаи наблюдават шайката от около месец по подозрение, че е замесена в сарафските „мокри” дела, се разбра в последствие. Гаджев и Делипетров „пропели” пред полицията и платили за това с живота си.

От снетите подробни показания се изяснява, че Бекирски е „мозъкът” на разбойниците. Той е роден в Пловдив на 29 април 1972 г. Завършва техникума по механотехника „Калини” с отличен 5,79. Записва да учи славянски филологии, но във втори курс се прехвърля при българистите. Майка му Катя е бивша работничка в завод „Елпром”, а бащата Петър (който по-късно е привлечен като съучастник по делото) е бивш моряк от „Океански риболов”. Семейството е заможно, самият Христо управлява собствен фиат. Пред близките си той не издава нелегалните си занятия. От квартирата му на ул. „Драговец” 22 А в кв. „Коматево” е иззета видеокасета с части от екшъни, ползвана като пособие за грабежи и разстрели.

Заедно с родителите си на същата улица живее Урумов, съученик на Бекирски от техникума. Приятелят им Танев пък е възпитаник на английската гимназия в града.

Бандата е действала в продължение на две години – самостоятелно, без методическа помощ от чужбина и без връзки с „борчески” формирования, уверяват от РДВР. В разрез с такова заключение обаче е супермодерното оръжие на бандитите, намерено в тайници и в подмолите на Марица. В арсенала влизат над 50 кг 400-грамови пресовки тротил с възможност да вдигнат във въздуха цял квартал, куфари с патрони, автомати „Калашников” с гилзоуловители, пушки помпи, пистолети „Макаров” със заглушители, арбалети, бронежилетки, полицейски униформи, шокови палки и дори противотанков гранатомет.

Версията, че коматевските убийци са самотна глутница вълци, не издържа – произходът на пушкалата остава неизвестен и необяснен.

Съучастниците на Бекирски твърдят като един, че оръжието е било доставяно от него. Погребаният вече коматевски тартор няма никога да отговори на въпроса, откъде го е взел.

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“



Изчезването на Кейт и Шийла Лайън през 1975 година бил същински потрес за уютния град Уитън, Мериленд. Всички били в неразбиране: къде могат да отидат девойките на 10 и 11 години?

Изчезването им довело до едно от най-мащабните търсения в историята на щата, което било осъществено от цялостен ​​екип детективи. Едва четири десетилетия по-късно обаче казусът бил разрешен…

В комерсиалния център 

Шийла, Кейт и по-големият им брат са родени в богато и уважавано семейство. Баща им бил известен радиоводещ във Вашингтонска радиостанция, а майка им – доктор.

Сестрите били доста другарски настроени, постоянно ходели дружно на разходка. Така било на 25 март 1975 година, когато девойките посетили комерсиалния център Wheaton Plaza в Уитън. Току-що било украсено за Великден, тъй че Кейт и Шийла желали да прегледат украсата.

В мола бил и 14-годишният им брат. Родителите му го помолили да се грижи за сестрите си, само че той се интересувал повече от игралната зала, тъй че момчето рядко обръщало внимание на девойките. За финален път той видял Кейт и Шийла към 14:30 – девойките ядяли пица в Orange Bowl.

Изглежда нещо ги е предиздвикало бързо да изоставен пицарията, защото още в 14.40 часа девойките са видяни наоколо до мола. И си тръгнали към дома. 

Г-жа Лайън споделила на Кейт и Шийла да се приберат до 16:00 часа, само че те не се появили в уречения час. А когато брат им се върнал, цялото семейство отиде в мола да ги търси. След двучасово безрезултатно търсене към 19:00 часа те се свързали с полицията.

Дългокосият мъж

В устрема си да открие децата допустимо най-бързо, полицията ревниво се заела с издирването. В същия ден те разпитали няколко десетки души и разпознали първия обвинен – млад мъж с дълга коса, който наподобява следил девойките.

Показанията пристигнали от 11-годишна другарка на Кейт и Шийла, който се срещнал със сестрите в мола. Полицай изработил фоторобот на млад мъж с дълга коса и няколко белега по лицето.

Но никой, с изключение на свидетелката, не си спомнил за човек с такова изложение. Заради това полицията решила, че момичето нещо се е объркало  или даже си измисля. Поради тази причина детективите в никакъв случай не са считали „ дългокосия “ за обвинен.

Нова тенденция

Вместо това полицията се фокусирала върху възрастен мъж в кафяв костюм, който бил забелязан да беседва с девойките в заведението за хранене. Той бил забелязан до Кейт и Шийла от трима очевидци едновременно, тъй че скоро станал основният и единствен обвинен.

На 2 април 1975 година, когато описанието на мъжа с якето е оповестено във вестниците, Лойд Уелч се свързва с полицията, заявявайки, че е видял сходен мъж да качва две девойки в кола на паркинг и да потегля с тях.

Когато 18-годишният Лойд бил разпитан за повторно, той съумял да си спомни още повече детайлности. По думите му възрастният мъж куцал с десния си крайник и имал забележима бенка на ръката.

Наличието на сходни детайлности объркали полицията и те предложили Уелч да даде показания на детектор на лъжата. Накрая той си признал, че не е виждал никого и си измислил историята, с цел да притегли малко внимание.

Продължително търсене

За страдание, даже откакто разкрила още няколко следи, полицията не съумя да се докопа до нито една от тях. Това включва няколко свидетелства, че девойките са видени във Флорида и други щати. Детективите не съумели да потвърдят нито една от тези версии.

Междувременно водолази претърсили всички близки водни басейни, стотици доброволци обиколили региона на Уитън, а Националната армия претърсила всички гори в радиус от 30 километра.

Дните се трансформирали в седмици, а седмиците в месеци. През идващите 38 години детективите не напредват в издирването на девойките. Мнозина към този момент почнали да мислят, че казусът в никакъв случай няма да бъде позволен.

Пробивът

През 2013 година няколко детективи, които дълги години разследвали изгубването на Шийла и Кейт, се пенсионирали едновременно, тъй че неразгадният случай бил трансфериран в нов отдел.

Един от назначените в него детективи е Крис Хомрок, който взема решение да изследва всички материали от нулата. И когато преглеждал файловете, вниманието му незабавно било привлечено от фотография на Лойд Уелч, който външно доста приличал на фоторобота на оня „ дългокос човек “.

Детективът решил, че не е зле да изследва биографията на Уелч. Не му се наложило да рови дълго, тъй като по това време Лойд излежавал 33-годишна присъда за… закононарушение против 10-годишно момиче.

Задушевен диалог

Възможно ли е нарушителят да е човек, чието изложение е формирано още в първите дни на издирването и който самичък е пристигнал в полицията, където е дал лъжливи показания? Изглеждало необикновено, че тогава не бил обвинен, само че всичко изглеждало тъкмо по този начин.

Крис Хомрок решил да опита да приказва с Лойд, с цел да „ тества водите “. За негова изненада Уелч, който бил в пандиза две десетилетия, елементарно откликна;. Вероятно просто му липсвала връзката, тъй че се радвал най-малко на някакъв събеседник.

Лойд разказал странна и объркваща история за това по какъв начин оказал помощ на чичо си да примами сестрите Лион в колата, след което откарали девойките на насаме място. В същото време Уелч добави, че „ той е взел минимално присъединяване и не е умъртвил никого “.

Чичото на Лойд към този момент бил умрял по това време, само че когато полицията проучила биографията му (той прекарал доста години в пандиза за сходни закононарушения и блудство), думите на Уелч почнали да наподобяват по-правдоподобни.

Какво се случило с девойките?

Но колкото повече детективите разпитвали Лойд, толкоз повече той променял историята си за случилото се с Кейт и Шийла. Само едно нещо оставало непроменено – той постоянно оставал „ почтен очевидец “.

Детективите почнали да виждат, че има повтарящи се елементи в неговите необясними разкази. Лойд разказва плачещи девойки в задната част на комби, мазе, опиати и две огромни зелени чанти.

Въз основа на тази информация детективите почнали да търсят места, където може да се е случило това извънредно закононарушение. Едно от тях била къщата на братовчед на Лойд, Хенри Паркър, който живеел в планината по време на изгубването на девойките.

През декември 2014 година Хенри споделя на детективите, че през 1975 година Лойд отишъл до колата си и го помолил за помощ, с цел да изгори две военни чанти. По негови мемоари всяка от чантите е тежала по 25-30 кг.

И двете торби били хвърлени в огъня. Съседи, които към момента живееха наоколо, споделиха на детективите, че към момента помнят миризмата на печено месо, която тегнела във въздуха няколко дни.

Малко по-късно детективите разкрили под къщата на родителите на Уелч, където живеел Лойд, партерен етаж, който приличал повече на мазе. Криминалистите разкрили следи от кръв там, която принадлежала на Шийла и Кейт.

Заключение

През септември 2017 година Лойд се признава за отговорен за убийствата и получава две 48-годишни присъди. При състояние, че той ще изкара предходната си присъда едвам през 2026 година, той няма късмет да бъде освободен.

Телата на Кейт и Шийла в никакъв случай не са открити. Уелч отказал да даде каквито и да е детайлности за закононарушението си, ограничавайки се до признание на виновността.

Интересно е, че за сходно закононарушение Лойд бил застрашен със смъртно наказване, само че по някаква причина родителите на девойките поискали затвор за нарушителя. Прокурорите, уважавайки мнението на фамилията, не възразили.

Говорейки от името на брачната половинка и двамата си сина (между другото, това момче, което трябвало да се грижи за сестрите на 25 март 1975 година, в този момент е полицай), Джон Лайън споделя:

– Искаме да благодарим на детективите. Сега знаем истината. По-добре е, в сравнение с да живееш в неопределеност 40 години.Вижте още:Дете излиза да играе пред блока през 90-те и така и не се връща

Източник: svobodnazona.com



До днес още е загадка кой поиска смъртта му. Съдебната сага през годините само засилваше интригата, но не доведе до разплитане на случая, пише 24 часа.


На 1 юни т.г. Бургаският окръжен съд оправда някогашния бос на СИК Пламен Дишков-Кела като поръчител на убийството и Тодор Неделчев-Недю като помагач.


Съдът отхвърли като недоказани гражданските искове на жената, сина и майката на Мастара за общо 350 000 лв.


Като очаквана развръзка определи решението подсъдимият Пламен Дишков и не пропусна да благодари на магистратите за обективността. Той обаче е наясно, че го чакат още две инстанции преди окончателния финал, който ще сложи точка и на съдебното следствие за убийството на Стаматов.


Мастара е застрелян с един куршум в сърцето на 21 ноември 2002 г. Около 16,30 часа 39-годишният собственик на месарска фирма спира мерцедеса си на бул. “Стефан Стамболов” срещу гимназията по туризъм. Дошъл е да нагледа строителството на купен от него парцел.


Стаматов говори с един от работниците, когато се чува слаб пукот като от пиратка. Месарският бос прикляка и пада, а един от гардовете му го чува да казва: “Удариха ме…”


Минути след стрелбата на място пристига Мариан Георгиев-Марата, съдружник и близък приятел на Мастара. Той и гардовете на простреляния мъж го натоварват в мерцедеса му и потеглят към болницата, но босът издъхва.


Аутопсията, извършена на следващия ден, дава яснота за ъгъла на проникване на куршума и голямата денивелация между входната и изходната рана. Това за криминалистите е ясен знак, че е стреляно отвисоко. Така те определят най-вероятното място на стрелбата – покрива над вх. 3 в бл. 33, жк “Братя Миладинови”, откъдето се открива необходимата видимост към лобното място на Мастара.


Първоначално не откриват улики, но при повторен оглед попадат на малокалибрена пушка калибър 22, пълнител с 3 патрона, тъмносин сак, работна куртка, отвертка и пакет с червен пипер, използван за заличаване на следи. При допълнителен оглед е открита и гилза от патрон 22-и калибър в улук между парапета и покрива на блока. Патронът така и не е намерен.


Първите разпитани са Пламен Дишков-Кела, Тодор Неделчев-Недю и Бойко Стоянов.


Разследващите са насочени към тях от приятели на Мастара, които разказват, че между месарския бос и Кела е имало вражда.


Криминалисти си спомнят, че и на тримата са взети натривки от ръцете, но пробите се оказват отрицателни.


Два дни след убийството на Мастара – на 23 ноември, Дишков напуска страната с полет за Полша и е в неизвестност до август 2011 г. Той е арестуван в португалския град Кашкайш и върнат в България с европейска заповед за арест. Излиза на свобода през есента на 2013 г., тъй като надлежава максималния двугодишен срок на предварителния арест.


Бойко Стоянов е задържан на 3 декември 2002 г. и обвинен като директен извършител на убийството. Първоначално отрича, но след като е поставен на детектор на лъжата, прави самопризнания и сочи като поръчители и помагачи Кела и Недю. Стоянов получава 20-годишна присъда, но излиза предсрочно условно през 2015 г. и оттогава е на свобода. През април 2004 г. на първа инстанция Пламен Дишков, срещу когото делото се води задочно, и Неделчев са оправдани. Апелативният съд обаче ги осъжда на 20 г. затвор за Кела и 16 г. – за Недю.


След връщането на Пламен Дишков в България той обжалва задочната си присъда и с решение на ВКС от 16 май 2012 г. тя е отменена, а разследването срещу него започва отначало.


Тодор Неделчев пък изненадващо се появява като прокурорски свидетел в края на 2012 г. по вече възобновеното дело срещу Дишков. Недю е доведен за разпит в съда при невиждани мерки за сигурност.


Новите му показания изцяло уличават Дишков като поръчител. Според прокуратурата той е подпомогнал прекия извършител Бойко Стоянов, като му осигурил около 3000 лв., малокалибрена пушка, дал му указания за начина на действие при извършване на престъплението и как да заличи следите си.


Неделчев пък е обвинен, че е осигурил пушката, с която е убит Стаматов, и че е предал на Бойко Стоянов $ 10 000 четири дни след убийството. През 2013 г. като свидетел по възобновеното дело срещу Кела е разпитан и стрелецът Бойко Стоянов. Той променя показанията си и твърди, че Мариян Георгиев-Марата е натиснал спусъка. Двамата били на покрива на блока, откъдето е стреляно по Мастара, и заедно напуснали местопроизшествието.


Стоянов казва, че бил притискан да натопи Кела, а истинският убиец Марата искал да завземе бизнеса на Мастара. Когато разказва това обаче, Марата не е между живите – той е застрелян в офиса си в Равда през 2005 г., а убийството му е неразкрито.


Прокуратурата повдига обвинение на Бойко Стоянов за лъжесвидетелстване, но през 2014 г. съдът го оправдава. Така интригата около екзекуцията на месарския бос става още по-заплетена.


Възобновеното дело срещу Дишков и Неделчев влиза в съда през 2016 г. След произнасянето на двете оправдателни присъди на 1 юни т.г. прокуратурата внася протест. Тя настоява за 18 г. затвор за Кела и оправдателна присъда за Неделчев.


“Протестът вече е факт, но изчакваме да видим мотивите на съда, за да можем да коментираме с подробности. Делото е с много сложна фактическа и правна страна”, каза пред “24 часа” зам. апелативният прокурор на Бургас Йовита Григорова.

Източник:www.24chasa.bg



 „Студени досиета”, така е прието да се наричат всички случаи на престъпления, които са забравени, отдавна приключени или трупат прах, принудително спрени заради изтекла давност. Една история на бивш мой колега разпали любопитството ми към такива, непознати за широката публика случаи, като този за серийния убиец Христо Георгиев. В следващите редове ще се опитам да ви разкажа за перипетиите, през които преминава Народната милиция преди случайността да тикне в ръцете на правосъдието автора на четири кървави престъпления.


Предполагам, че писанието ми ще разбуни отново духовете, които нашепват в главите на нашите читатели положителни или отрицателни емоции за онова време, но целта ми е да представя 3колосалния труд извършен по разкриването на тези убийства и характера на работа на тогавашната система на МВР, а не да правя политическа оценка на дейността им.


Ще видите как са се използвали тайни агенти, нещатни сътрудници, как са се разпитвали близки и съседи на заподозрените, как хомосексуалистите и хората с аморално поведение са били обект на специален надзор, как са се реализирали мероприятия по подслушване, как се изграждат версии и колко отделни престъпления се разкриват, успоредно с преследването на мистериозния садист.


Всичко започва през 1974 година в квартал Момкова махала, близо до Северния парк. Сега тази част на София е известна като Надежда IV част. Там на ъгъла между улиците „Г. Костов” и „П. Михайлов” е намерено тялото на 35 годишния Захари Христов. Дата, на  която се предполага, че е извършено престъплението е 23 срещу 24 август, между часовете 22 и 01. Трупът е намерен от ранобудни граждани, а гледката е трудно поносима дори и за най – хладнокръвните следователи. Счупени ребра, разкъсани вътрешности и обезобразено лице. Това е резултата от грубото насилие довело до смъртта на жертвата. Загиналият носи прякора Фурнаджията, затова и делото разследващо смъртта му е със същото име. Захари е с основно образование, алкохолик, с разбито семейство, а последната му месторабота е като хамалин на свободна практика. Живее в къща в същия квартал, на която предстои отчуждаване.Това кара разследващият ст. л–т Г. Дилков да започне работа по 4 основни хипотези. Първата е, че всичко е станало по хулигански подбуди следствие на злоупотреба с алкохол (с цел грабеж или сексуално насилие), втората е, че става дума за дело на психопат, третата предполага неуредени дългове с приятели и четвъртата намесва семейството и роднините, с които Захари е в доста лоши отношения, а и имат имотен спор.


Огледът на местопрестъплението е направен в 9:10 сутринта от следовател Хр. Мишев. Тялото е проснато по гръб със смъкнати панталони и раздърпана риза. В джоба му има кутия цигари „Стюардеса”, 8 билетчета от по 4 ст., 2 банкноти от по 1 лев, лотариен билет и фиш за Тото 2. Алкохолът в кръвта е със забележителна стойност 2.83 промила.Без да се бавят, започват с разпит на ватмана Павел, който последно е возил Захари. При съпругата му е изпратен да подпита агент „Ана”, проучват се Саро, Горчо, Синето и други интересни на милицията стари познайници. Екипи обикалят по заведенията „Харков”, „Хъшовете” и пиаците за строителни работници. Нещатни сътрудници донасят за влюбените двойки, които са се разхождали до късно във въпросната вечер. Изготвя се списък на всички хомосексуалисти в района, а от психо диспансерите се изисква справка на всички агресивни лица, които са на отчет при тях.


Захари Христов (Войнов) е в София от 1948 г, като отначало работи като фурнаджия. В последствие сменя доста работи, като постоянно е начетен с пари и в крайна сметка всичко това се плаща от съпругата му, а сумата е огромна за онова време – 1800 лв. За 2 години успява да посети и 22 пъти отрезвителното отделение. В семейството му не са рядкост побоищата, като през 1972 г., голямата му дъщеря го удря с чук по главата.


Интересен момент от свидетелските показания представляват думите на Н. Станков, който вижда съседа си пиян в компанията на няколко младежи, единият от които видимо се преструва. Висок е около 180 см, слаб, със светла коса и вид на „гъзарче” с бабаитска походка. По неясни причини тази следа обаче скоро е изоставена.


Тук ще направя малко отклонение, преразказвайки обясненията на заподозрения Цветомир Енев. Те водят до задънена улица, но са интересни, защото показват някои черти на тогавашния подземен свят, сходни със съвременния. Цветомир е заподозрян, защото на 22.08.1974 идва в София, за да подаде молба за постъпване в МК „Кремиковци”.  Не успява да се срещне с началника, който му трябва и започва да скита из столицата. Привечер вижда пиян мъж на земята и се опитва да му помогне да стане. Той обаче решава, че се опитват да го оберат, развиква се и на помощ му се притичва милиционерски патрул. Те отвеждат Енев за разпит. Тази случка дава повод същият да бъде заподозрян като нападател на граждани злоупотребили с алкохол. След като е освободен, той решава да преспи в Парка на свободата, днес Борисовата градина. Там се събужда с откраднати обувки. На следващия ден отново обикаля забележителностите на София и когато решава да си почине отново в същия парк, става неволен свидетел на разговор между няколко младежи, които се хвалят със скорошен побой. Оказва се, че при този случай единият си къса обувките и заради това открадва тези на Цветомир Енев. Той неразумно се обажда и си ги иска обратно, при което е заплашен с нож и обран. Лошият късмет го изпраща в лапите на бандата на Лудия от Перник, които обаче са толкова благородни, че му оставят 6 от 9 – те му лева, за да има за обратен билет към родното място.


Следващите заподозрени са братята от Орландовци, известни като Гробищарите. Те са редовни побойници, а жертвата е и прокурорски свидетел срещу тях. Внедрен е агент „Пламен”, но те се оказват с добро алиби.В крайна сметка се стига до реализацията на т. нар. мероприятие „Родопи”, касаещо семейството на Захари Христов. Агент „Алб4ерт” става близък до съпругата му Веска Войнова и през 1976 г. подава точна информация кога жилището ще е празно, за да се внедрят подслушвателните устройства. Покрай това, за да накарат заподозрените да изпуснат някоя дума пред микрофоните, зетят на Захари е подложен на натиск. Разпитван е. Взети са му проби от косата и кожата, отпечатъци, домът му е обискиран. Използва се трик с фалшиво писмо изпратено до съпругата, в което „анонимен свидетел” и казва, че знае всичко и ще я издаде на милицията. Всичко това стресира дъщерята Емилия и майка й, но само до степен да започнат да си измислят глупаво алиби, притеснявайки се, да не ги набедят и измият ръцете с тях. В крайна сметка и всички версии за изчерпани, а убиецът остава на свобода.


Усилията обаче не са напразни. В хода на разследването са разпитани 17 криминално проявени лица, 25 психично болни, 8 близки на Захари Иванов и 9 заподозрени. Разкрити са 13 стопански престъпления и две хулигански прояви.

Както виждате, уважаеми читатели, подземният свят на София е кипял от дейност, но органите на МВР не му отстъпват по активност. В следващата част, ще Ви разкажем за останалите деяния на все още мистериозния убиец, като чрез дейталното описание на работата по случаите, ще Ви дадем и по – подробна картина на дейноста на Народната милиция.Народната милиция се сблъсква с неуловим сериен убиец през 70-те.Оказва се милиционер

Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР./socbg.com/


7 април 1977 г., атентат на "Баадер-Майнхоф" срещу федерален прокурор в Карлсруе

Едва на 23 години той персонално обезврежда и задържа рисковия западногермански терорист с название Зорге. Екшънът се разиграл през 1985 година на столична Централна гара. Германецът е търсен като член на фамозната лява терористична организация “ Баадер Майнхоф „. Тя е известна с взривяване на далекопроводи и предприятия, похищения на политици и банкери и др. Радикалната организация, водена от Андреас Баадер (Мориц Блайбтрой), Улрике Майнхоф (Мартина Гедек) и Гудрун Енслин (Йохана Вокалек) сее страх и смут.


През октомври 1985 година, българското контраразузваването получава сведение, че немският терорист Зорге е в България. Подбрани са трима от най-добрите ни командоси от отряда за борба с тероризма, с цел да заловят рисковия западногермански шпионин. Изборът пада върху сержант Алексей Петров, Свилен Свиленов и Петър Руневски.


Задачата била германецът да бъде повален и съблечен гол без дрехи , тъй като имало информация,че пришива в яките и подгъвите на всичките си облекла ампули със мощна отрова. Първоначално командосите са пратени на адрес в Пловдив, само че по пътя ги връщат назад в София.


Зорге трябвало да дойде на идващия ден на жп гарата в столицата. Когато влакът спира на перона, контраразузнавач показва на


шефа на баретите майор Васил Велков терориста. Той пък го показва на Петров и сътрудниците му. Щурмоваците чакат терориста на перона, преоблечени като редови полицаи.


Германецът върви с младо момиче, с което се е срещнал и запознал във влака. Атакуват го тъкмо, когато свива от перона към кафенето на жп гарата. Сержант Петров се хвърля в краката му и го просва го на земята, забива мощен лакът в гърба и му и бързо закопчава белезниците на ръцете му.Баретите са толкоз сръчни, че когато майор Велков ги приближава, единственото облекло на германеца са белезниците а баретите изнасят на ръце голия немец. Друг командос с фотоапарат прави снимки на задържането и пътниците мислят, че се снима филм.


Алексей Петров получава премия за дейностите си и след този случай е изместен от отряда на баретите на работа в Държавна сигурност.Вижте още:Кой беше Алексей Петров в миналото..?



По информация на bTV с него е била и жена, която е откарана в болница в тежко състояние.

По първоначална информация убийството е станало в столичния квартал "Драгалевци". 

На място е имало и жена, която също е простреляна. Тя е откарана в болница в тежко състояние,съобщи БТВ.На 15 август 2002 г. е извършен неуспешен атентат срещу него.

На 29 октомври 2015 г. отново е извършен неуспешен атентат с гранатомет срещу него. 

На 13 ноември същата година Алексей Петров обявява награда от 100 000 долара за информацията кой стои зад атентата срещу него.



Кочанова е кадър на агенция “Визаж” и през 2007 г. се окичва с короната, поставена на красивата й глава лично от Жени Калканджиева


Модният свят потъна в траур. Някогашната Мис България Вселена Гергана Кочанова беше показно екзекутирана в резиденцията на мъжа си Къро в Кейптаун на 25 май сутринта, предава местната полиция. Кочанова е кадър на агенция “Визаж” и през 2007 г. се окичва с короната, поставена на красивата й глава лично от Жени Калканджиева. Славата й носи мимолетни връзки с множество знакови имена от бизнеса, хайлайфа и спорта, била е гадже и на футболиста Иван Бандаловски, на когото тя според градските клюки е слагала рога с боса на групировката СИК Николай Маринов - Малкия Маргин. Първата си любов среща на 16 години в лицето на друг футболист - Николай Дойчев от ЦСКА.


Гери изгрява и в гореща фотосесия за еротичното списание “Максим” и цяла България вижда препълнената й със силикон пазва. През 2007 г. заминава на снимки в САЩ, от където се връща година по-късно с пеленаче на ръце, наречено Красимир.


Бебето е родено на 11 август в болница в Чикаго. Раждането е преминало нормално и малкият юнак се е появил на бял свят с идеалните мерки – 3,480 кг и 51 см. Докато Гери е била в САЩ в грижите за детето й помагали приятелят й и нейният баща, който бил много радостен, че е станал дядо.“Щастлива съм, че имам Краси – казва Гергана, – че е здраво и хубаво бебе. В момента и двамата трябва да свикваме с живота си тук и да се опознаем. Малко странно се чувствам като майка, но всяка раждала жена казва, че в началото е така, и не се притеснявам да си го призная." Още тогава започват догадки дали бащата не е митичният Красимир Каменов-Къро. Той по онова време е женен за първата си съпруга Светлана, която обаче хваща на калъп с доверения си бодигард Размиг Чакърян - Ами.


Отношенията на Къро и Гери са официализирани едва през 2015 г., когато двамата емигрират за ЮАР заради проблемите на гангстера с родното правосъдие. В жълти медии се появяват дописки за раждането на наследник на Каменов. По това време Гергана Кочанова сменя фамилията си в социалните мрежи от “Кочанова” на „Каменов“.


В Южна Африка според слуховете Красимир Каменов заживява с моделката в огромно имение насред саваната, макар и в публикациите от преди 8 години да се твърди, че Каменов се е разделил с манекенката и детето е от друга, то съвпаденията в имената изглежда твърде съмнителна. Проверка на медията установи, че от години Гери Кочанова живее в ЮАР в голям дом и има икономка, отглежда две момчета и едно момиченце.

Източник:flagman.bg



 


Чирпанската есен е ярка, топла и пълна с плод. Тази година още от август се заредиха едни тежки мъгли. Ароматът на топла земя се смесваше с мократа влага във въздуха. Есента се усещаше, но лятото все още не искаше да избяга. В града дойде панаира - приятно шарено разнообразие за децата и за възрастните.

Във времето на нашата история (края на 70-те години на 20 век), панаирите пътуваха от град на град в дълги колони от автомобили и камиони. Няколко дни да се устроят и в града вече гърмеше диско музика, светеха светлини, вечерта се събираха всички около лъскавите въртелешки и сергии. Хората от панаира живееха своя живот на номади, неподчиняващи се на законите на социалистическа България, облечени шарено и в западни дрехи, неразчитащи на заплата, аванс, непритеснявани от началник и партиен секретар. 

Един ден са тук, на другия ден на друго място, къде да ги хванеш, как да ги спреш?

В една мъглява сутрин панаирът пристигна и веднага започна да се устройва на голямата празна поляна. Това бе събитието на годината, нямаше как да го изпуснат. След два дни гръмнаха Boney M и градът се събра на преобразената поляна, пълна със светлини, аромати, шум, въртележки и атракции. Какво можеш да правиш там, да ядеш пуканки и фъстъковки, да се люлееш на люлките, да играеш на безбройните игри или да стреляш с пушка, за да спечелиш някоя от атрактивните награди. Пушкаджийницата беше нова, в огромен бляскав фургон, който за първи път идваше в града ни. Пред нея се тълпяха момчета, мъже и старци, за да стрелят и да спечелят награда. Но причината съвсем не беше в любовта на чирпанлии към стрелбата, нито в шарените кутии с карти за игра, пакетите Малборо, дънките или сребристия касетофон, които бяха главните награди.

Момичето на пушкаджийницата успя да плени сърцата на всички - около 25-30 годишна, с игрив смях, лек акцент. Стоеше непрекъснато с една разкопчана карирана ризка и къси дънкови панталони, особен матов тен, който всички приписваха на произхода й - баща италианец, майка българка, цирков артист. Това знаеха за нея в Чирпан, казвала се Сара, от малка обикаляла с панаирите.

Разкопчаната карирана ризка и късите дънкови панталони, които показваха изпечените стройни бедра на Сара успяха да подлудят чирпанлии. Бе онова време на годината, когато лозов сок тече във вените на мъжете от този край, а всяка емоция можеше да го накара да ферментира и да полудеят. Още на другата сутрин "младата на пушкаджийницата" беше най-обсъжданата тема в града. Вечерта панаирът беше още по-грандиозно посетен, като тълпата стоеше тихо и като в храм пред пушкаджийницата, за да не изпусне нито една дума или късче от смеха на Сара, която откровено се забавляваше и леко флиртуваше със своите стрелци. Излизаха мъжете, плащаха си своите левчета и стреляха, зяпайки бедрата й, осветени от цветомузиката, която проникваше в полумрака на фургона. Не печелеха нищо, но даваха пушките на следващите, с топли и потни приклади. Сара се смееше и им подвикваше окуражаващо.

На другия ден Сара и още няколко жени от панаира бяха видени в града из магазините. Представете си страхопочитанието и дистанцията, как на метри от нея се тълпяха мъжете, уж случайно, но без да съберат куража да я докоснат. Защото на слънчева светлина тя беше още по-красива, с изрязани сандали и изпечени от слънцето бедра, неземно еротична за Чирпан през 1979 година. Та тогава жените още ходеха със забрадки и дълги поли, които метяха улиците.

Валеше топъл септемврийски дъжд, но мъжете пред сергията не намаляваха, стояха и чакаха своя ред - всяка вечер панаирът беше пълен. Уж идваха само заради панаира, но най-големите опашки бяха пред Сара, за Сара и след Сара. Тя откровено бе подлудила мъжете в града, ако се говореше нещо друго, то бяха някакви несъществени неща.

Течеше последната вечер на панаира. Част от атракциите вече пътуваха за Стара Загора, където скоро щеше да се пренесе всичко. Сара с нейната пушкаджийница все още стоеше, пълна с мъже, които искаха да я погледат. Мъжете обикновено мълчаха, чакаха тя да говори.

Затова и се изненадаха, когато един от опашката застана до сергията и извика "Сара, обичам те! Остани да живееш с мен в Чирпан". Разшумяха се, позасмяха се, стар ерген, пък къде се е навирил за Сара. Къде точи зъби, не е това за него хапка. 

Сара само се засмя, каза "Стреляй, стреляй, само така ще ме задържиш - ако уцелиш."

Никой сякаш не забеляза, че той се прицелва, но пушката му не е от тези в пушкаджийницата, а я извади от дългия калъф, който носеше със себе си. Не го забеляза и Сара, докато изведнъж една червена роза не цъфна на гърдите й и тя се свлече на пода, все така усмихвайки се игриво, сякаш готова да подвикне - "Момче, уцели, твоя съм!"

И изведнъж настана тишина, ухаеше ужасно много на земя, на жадна за влага пръст, на лудост, която се е стаила в замлъкналия панаир. Милицията дойде първа, а линейката минути след нея. Лекарите само поклатиха глава и посочиха към мъжа, който стоеше прав до пушкаджийницата, обграден от стотици мълчащи негови съграждани. Ако беше направил само и едно движение, тълпата щеше да го разкъса, но той стоеше като омагьосан и гледаше Сара, свлечена на дъсчения под.

Изгаснаха светлините на другите фургони и започнаха да се подготвят по никое време да пътуват. Панаирът беше свършил.

Никой не разбра къде изчезна убиецът. Никой не коментираше, дори и градските милиционери мълчаха. Пред очите им беше още осиротелият светещ фургон на пушкаджийницата, от който се чуваше веселия смях и "Опитайте пак, момчета. Да заредя ли?"

Когато след десетина години се появи в града в болнав вид и с движението на ръце си имитираше пушка и правеше "Пам пам", малцина вече си спомняха за онази нощ и за Сара. Бе лежал в затвор за душевно болни и си беше привършил престоя - или по-скоро, с идването на демокрацията нямаше кой да го храни и лекува. Поживя като куче на улиците на града и една сутрин през зимата го откриха замръзнал извън града. Все не го свърташе и обикаляше, сигурно за да намери Сара, която не пожела да бъде негова.

Но бяха вече други години, никой не помнеше звънкия смях на Сара и онзи изстрел, който накара червената роза да цъфне на гърдите й.

*в статията е ползвана илюстративна снимка от панаир в Луковит през 80-те



Не знам дали има друг случай на човек, който да е осъден заради любовни стихове. Но нека да ви разкажа моята история. През 1980 година се върнах на село. Почти завършено висше образование Българска филология и най-прозаичната причина за завръщането - мама и тате нямаха достатъчно пари. Аз работех в София като хамалин, но парите не стигаха. Наложи се да се върна и по семейни причини обратно, като отложих дипломирането. На село ме чакаха с радост, даже и работа ми бяха намерили - тиха и спокойна, уредник в читалището. Хем някакви пари да събера за останалата половин година в София, хем да имам време да уча. По тогавашните размери - селото ни беше почти с населението на град и имаше огромно читалище, в което се случваше какво ли не - пееха баби, деца играеха, имаше даже и библиотека, пенсионерски клуб, кино-зала и малка книжарничка. Започнах  да си изпълнявам задълженията, вечно с едни листове с хартия след председателката - това да запиша, онова. Стигнахме и до книжарничката - малка, пълна с топки, тетрадки, книжки за училището, пластелини. Там книжарка беше кака Р. (имената са умишлено скрити). Тя беше меланхолична красавица с очила, оказала се в нашето село покрай щастлива любов. След три деца и няколко години семеен живот, любовта бе заминала за Коми и не даваше никакви признаци на желание за връщане. Кака Р. много се зарадва, че има млади хора в читалището. Почнах да се отбивам при нея и да гледам книгите, докато си говорим. Млад мъж бях, тя беше много красива и какво друго да говорим, освен за книги. Когато тя се отпусна малко, един ден ми каза, че иска нещо да ми покаже. Вкара ме в едно малко складче, което не бях забелязвал. За моя изненада, там беше пълно с книги. Надали можете да си го представите, но в онова време имаше "дефицитни книги", за които хората се редяха на опашки. Плановата икономика зареждаше с еднакво количество всяка книжарница, а книгите, които в София свършваха за минути, тук стояха в склада и даже не се продаваха - нямаше интерес. Моят наивен ентусиазъм по интересните книги в склада леко обърка кака Р., която изведнъж ме прегърна и така ме целуна, че мравки попълзяха по краката ми. И ако до този момент не бях сигурен какво е да си мъж, в обедната почивка на този ден аз го разбрах. Връзката ни продължи тайно няколко месеца, като складчето беше много удобно за срещите ни. Всичко в читалището беше наред, а аз се готвех и да се върна в София.

Наложи се да посетя университета за едни документи. Направи ми впечатление, че някои от дефицитните книги, които ставаха ежедневен свидетел на нашите страсти, струваха няколко пъти повече от коричната цена в антикварните книжарници. Подбрах си няколко, попитах, нямаше проблем да ми изкупят всичко - но да са нови. Нещата бяха прости - още на другия ден попитах кака Р. как да взема книгите, че "приятели от София искат да четат". Тя се учуди, че  ги няма в големия град и ми връчи няколко кашона с книги - "да им занеса". Заедно направихме протокол, че от теч книгите са унищожени.

Продадох ги бързо, дори не се наложи да нося всички до София - още във влака пътниците поискаха да си купят. Пред очите ми се отвори златна възможност. След няколко курса до София вече имах 1000 лева спестени, а таванът на малкото складче беше прогизнал от вода и непрекъснато капеше и унищожаваше книгите. Така поне излизаше по документи.

С тези дефицитни книги успях да вляза и в кръга на нелегалните търговци на книги, които искаха свежа стока и плащаха на ръка, без много въпроси. Ако исках още пари, трябваха ми още книги. Реших да си пробвам късмета и в книжарницата на съседното село. Там ме чакаше с ококорени очи младо момиче, наивна, руса и добронамерена. Ще я нарека П. Оказала се в селото покрай своя съпруг, той бил много зает, нямал време за нея. Няколко вафли пред книжарницата, разговор за Павел Матев, едни цветя за празник и разбрах, че е "поетеса, обичала стихове за любовта, но била недолюбена, искала повече". И както предполагах, книгите пак бяха в складчето, а всяко влизане там бе съпроводено от преживявания, от които комплектите за рисуване и плажните топки можеха да почервенеят от срам. Излизах си с едно-две кашончета книги, които тя ми подаряваше. Не знаела и без това какво да ги прави.

Бях млад и наивен и си вярвах в късмета, но това ми е било и грешката. Няколко месеца преминаха безоблачно, пачката в скрина, а и двете книжарници изписваха всички нови книги и ми ги доставяха веднага щом излизат. Търговията се развиваше. 

Оказа се, че веднъж годишно в окръга имали събрание и на него наградили П. и кака Р. за "най-много поръчани книги от световни автори". Двете се гледали малко странно, но взели грамотите. Привидно нищо, но в главата на П. се появили съмнения. За да ги успокои и за да изненада приятно влюбения в нея български филолог (тоест, аз), тя започнала да вкарва във всяка книга, която ми дава, по едно красиво стихотворение за любовта. Естествено, посветено на мен. Аз въобще обаче не отварях книгите, а директно ги пусках на черната борса, където пък те тръгвали по различни платежоспособни клиенти. Готвех се да се върна обратно в София, с достатъчно пари за кола, апартамент и да завърша образованието. 

Но кой да предположи, че в една и съща седмица, при П. дошла ревизия да видят къде са поръчаните книги и защо не се продават, при кака Р. дошли на проверка за тавана в склада, защото загубите от течовете вече били огромни, а при моите хора в борсата дошла Икономическа полиция и конфискували всичко.

И докато аз съм си стягал багажа, унесен в мъжки мечти, П. признала на своя съпруг, че има друг и заради мен ревизията й не излиза с много левове. За мой лош късмет, съпругът на П. бил милиционерът на селото, който се усетил емоционално и професионално жегнат. Веднага подал към началниците, че жена му е жертва на измама, а измамникът е П.Т.Т. от село В. Сигналът му се сблъскал в управлението със запитването от София "кой е П.Т.Т. от село В. и какво търсят романтични стихотворения за него в конфискувани книги". Кака Р. само изплакала и припаднала, когато след комисията дошли и от Икономическа полиция.

Не ме арестуваха с показна акция, дойде милиционерът и вика "айде П, каквито си си ги надробил, да ги сърбаш". И аз си тръгнах с него. Със спестените пари успях да върна част от откраднатото, лежах година и половина в едно затворническо общежитие с най-долната сган на света. За зла ирония - направиха ме библиотекар. Няколко пъти идваха кака Р. и П. (вече се беше развела, мъжът й не беше издържал позора). Молех да им кажат, че съм болен, че не искам. После спряха. На излизане ми подариха бройка от "Богат-беден", в който с красивия си почерк П. бе описала любовта ни, с моите три имена и село. Откъснах страницата и хвърлих книгата.

Поех по своя път към един от големите индустриални градове, в които работата е черна и не питат нищо - за минало или за бъдеще. На село се връщах рядко, за да не ме види кака Р. по улиците, срам ме беше. След години разбрах, че и тя не е там, тръгнала бе с трите деца да си търси късмета в големия град. При едно от многото премествания загубих и страницата със стихотворението на П., заради което ме бяха разкрили. Не ми трепна, вече живеех друг живот.




Близките на Мария Георгиева не вярват, че се е самоубила.Според данните от полицията сигналът за скочилата от шестия етаж на блок Мария Георгиева бил подаден към 22 часа на 5 март.


Екипи на МВР и на Спешна помощ пристигнали на място, но само била констатирана настъпилата смърт. Към момента всичко сочи към самоубийство, като причината за трагедията се разследва в рамките на образувано досъдебно производство, твърдят от полицията. Близки и роднини на певицата обаче смятат, че не е възможно тя да е сложила сама край на живота си. Случаят досега не е оповестяван публично информират от  Марица


В последните години Мария Георгиева работила като фризьорка. Родом е от Димитровград, но преди време си купила апартамент в район „Южен“ със заем. Успяла да развие успешна дейност, благодарение на която изплащала без проблем кредита и не е имала финансови проблеми. В близкото минало Мария се изявявала като фолкпевица. Тя била част от предизвикателното трио „Спасителките“, което има няколко успешни песни.На 5 март, малко преди да бъде открита мъртва, тя говорила с майка си по телефона. Темата била детето й. Уговорили се то да остане при баба си да пренощува и Мария да го вземе на следващия ден. Малко след това тялото й било открито пред блока от минувачи.


„Според нас има нещо нередно. Пералнята в апартамента й е работела, вратата била отключена, а тя винаги заключваше. Освен това кой би пуснал пералнята, след което да тръгне да се самоубива. Мария беше борбена и никога не би направила това. Всичко случило се е загадка за нас“, заявиха нейни роднини пред „Марица“.


Погребението на младата жена се е състояло преди седмица, на 8 март. Роднините й смятат, че определено при настъпването на смъртта на Мария има нещо нередно и искат полицията да им даде отговори.


Още по-загадъчно е, че нейна приятелка, също част от триото „Спасителките“, умира отново при странни обстоятелства, като официално се съобщава за самоубийство. 


В края на април 2010 г. 22-годишната Атанаска Гюргакова е паднала от виадукт на 30-ия километър на магистрала „Хемус“ в посока Варна. Официална информация за инцидента не била съобщена от МВР, а близките й се съмняват, че би посегнала сама на живота си. По същия начин според тях смъртта й е останала загадка.






Вечерта на 30 януари 2003 г. купонът в Студентски град набира сила. След 22 ч. тепърва започва веселието, когато прозвучават картечни откоси. Черен мерцедес, в който пътуват двама мъже, е направен на решето. 

Шофьорът по чудо оцелява, ранен в краката. Куршумите обаче почти откъсват главата на возещия се на седалката до него съдия по борба Тодор Матов, пише „Труд“.

Полицията е в шок – спортистът, въпреки връзките си с борците, никога не е бил замесен и в тъмни дела.Във фаталната вечер Матов и мъжът зад волана Янчо Костадинов се връщат от заседание на Федерацията по борба в Националната спортна академия. Нищо не предвещава трагедията, която ще се случи минути след края му. На последната спирка на автобус 280 спрял встрани автомобил светва с фарове в очите на шофьора Янчо и той намалява. Тогава зачаткват изстрелите.

По-късно криминалисти ще установят, че килърите са чакали залегнали на близкото възвишение, а в ръцете им е гърмяла 7,62-милиметрова картечница “Калашников”. Атентаторите са били двама. Те зарязват смъртоносното оръжие и се мятат във возилото, което е успяло да накара “Мерцедеса” да намали. При огледа на автомобила полицаите откриват четири дупки от куршуми в дясното стъкло, откъм убития съдия.

Други два куршума са пробили вратата на шофьора Янчо Костадинов, също член на Българската федерация по борба. Той е закаран жив в реанимацията на “Пирогов” и лекарите успяват да го спасят, защото куршумите са попаднали в краката му. Възстановява се под тежка охрана.

Тодор Матов е загинал на място. Страшна гледка очаква пристигналите за минути на мястото полицаи – куршумите почти са откъснали главата на съдията. Той е на 60 години и е бивш треньор. Известен е с това, че е обучил и направил успешни голяма група нашенски борци. По-късно става уважаван международен съдия. Часове след убийството тогавашният главен секретар на МВР Бойко Борисов и шефът на Дирекция на полицията Васил Василев обявяват, че Матов е станал жертва погрешка.

Смята се, че мишената е бил Димитър Джамов, който също е бивш борец и също е присъствал на заседанието на Федерацията по борба. Нещо повече – мерцедесът му е същия като на съдия Матов. Джамов се забавил с потеглянето и колата с двамата му колеги минала първа покрай засадата на килърите, които нямали време да гледат номерата на “Мерцедеса”.Разследващите намират до изоставената лека картечница и 13 гилзи. Номерата на смъртоносното оръжие са изтрити. Димитър Джамов е извикан на разпит в СДВР. Не случайно още вечерта след стрелбата, вниманието на разследващите се насочва към него.

Пет месеца по-рано срещу Джамов, който е бивш републикански шампион по борба на България и участник на европейски и световни първенства, се извършва атентат, при който той надупчен с няколко куршума в корема. Посред бял ден на 16 август 2002 г. двама мотористи откриват огън по “Мерцедеса” му с автомати. Атентатът е близо до офиса му в столичния хотел “Хемус”, на оживено кръстовище, на метри от автобусна спирка. Джамов оцелява след операция на корема. Животът му е спасен, но той продължава да твърди, че бизнесът му е законен и не знае защо е станал обект на покушение.След убийството на съдия Матов, Джамов отново заявява категорично, че стрелбата с картечница не е била предназначена за него. Бившият борец има стари закачки със закона. През 1993 г. Джамов беше обявен за национално издирване като един от основните участници във въоръженото нападение над спортния комплекс “Дескрим” на 16 октомври. Тогава бе отвлечен един от лидерите на съюз “Защита” – Слави Бинев. Тъкмо това нападение постави началото на гангстерската война в столицата, завършила с няколко трупа.

Джамов и двама от шефовете на СИК – Красимир Маринов-Големия Маргин и Дмитрий Минев-Руснака, се скриха в Гърция, докато свидетелите от “Дескрим” си променят показанията и обвиненията срещу тримата бяха свалени.

Джамов се завърна в България през септември 1994 г. Година по-късно, след убийството на боса на ВИС Васил Илиев, той пое овакантения от него пост на президент на Федерацията по борба. Тъкмо в това си качество бе показно арестуван от барети по заповед на министър Николай Добрев по време на световно младежко първенство в Зимния дворец в София през юни 1996 г. с обвинение за въоръжен грабеж на циганския клан Панови в столичния квартал “Овча купел” година по-рано.То обаче не издържа поради липса на достатъчно доказателства и борецът беше обвинен за притежаване на незаконно оръжие и фалшив паспорт, открити при обиск в една от вилите му извън София. Джамов изкара година в ареста, но не успяха да го осъдят. Оттам подаде оставка като президент на федерацията.Бившият борец направи кариера като кмет

Джамов: Оня горе решава кой кога да си отиде

През 90-те години Димитър Джамов беше типичен борец, станал застраховател. Не беше нито от ВИС, нито от конкурентната СИК, а нещо трето, което му позволяваше да гравитира около двете. Легалният му бизнес бе като шеф на компанията “Зора инс”, която през 1997 г. загуби лиценза си. Джамов се пробва в различни бизнеси, свързани с имоти и строителство, но през 2007 г. реши да влезе в политиката.Той се яви на изборите за кмет на родното си село Семчиново, Пазарджишко и спечели с Живковски резултат от 99,9%. Четири години по-късно се пробва и за кмет на община Септември, но загуби още на първия тур. Години по-късно – през 2011 г. бившият борец намекна в интервю, че е имало човек по върховете на СИК, който е създал интрига, че пречи на бизнес интереси на групировката, но отрече това да е вярно.

“Наркотици в моя живот никога не е имало, това не е бизнес за всеки”, казва Джамов по повод на спряганите версии, че именно преразпределение на наркопазара е било повод за стрелбите. “Оня горе решава кой кога да си замине. Няма човек, който може да се опази, когато искат да го убият”, каза той. През 2016 г. Джамов като кандидат на ДПС изгуби изборите в Семчиново и оттогава за него не се чува нищо.Вижте още:Показния разстрел на Боса на ВИС-2 в Пиринско

Източник: Блиц


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив