Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации


 „Студени досиета”, така е прието да се наричат всички случаи на престъпления, които са забравени, отдавна приключени или трупат прах, принудително спрени заради изтекла давност. Една история на бивш мой колега разпали любопитството ми към такива, непознати за широката публика случаи, като този за серийния убиец Христо Георгиев. В следващите редове ще се опитам да ви разкажа за перипетиите, през които преминава Народната милиция преди случайността да тикне в ръцете на правосъдието автора на четири кървави престъпления.


Предполагам, че писанието ми ще разбуни отново духовете, които нашепват в главите на нашите читатели положителни или отрицателни емоции за онова време, но целта ми е да представя 3колосалния труд извършен по разкриването на тези убийства и характера на работа на тогавашната система на МВР, а не да правя политическа оценка на дейността им.


Ще видите как са се използвали тайни агенти, нещатни сътрудници, как са се разпитвали близки и съседи на заподозрените, как хомосексуалистите и хората с аморално поведение са били обект на специален надзор, как са се реализирали мероприятия по подслушване, как се изграждат версии и колко отделни престъпления се разкриват, успоредно с преследването на мистериозния садист.


Всичко започва през 1974 година в квартал Момкова махала, близо до Северния парк. Сега тази част на София е известна като Надежда IV част. Там на ъгъла между улиците „Г. Костов” и „П. Михайлов” е намерено тялото на 35 годишния Захари Христов. Дата, на  която се предполага, че е извършено престъплението е 23 срещу 24 август, между часовете 22 и 01. Трупът е намерен от ранобудни граждани, а гледката е трудно поносима дори и за най – хладнокръвните следователи. Счупени ребра, разкъсани вътрешности и обезобразено лице. Това е резултата от грубото насилие довело до смъртта на жертвата. Загиналият носи прякора Фурнаджията, затова и делото разследващо смъртта му е със същото име. Захари е с основно образование, алкохолик, с разбито семейство, а последната му месторабота е като хамалин на свободна практика. Живее в къща в същия квартал, на която предстои отчуждаване.Това кара разследващият ст. л–т Г. Дилков да започне работа по 4 основни хипотези. Първата е, че всичко е станало по хулигански подбуди следствие на злоупотреба с алкохол (с цел грабеж или сексуално насилие), втората е, че става дума за дело на психопат, третата предполага неуредени дългове с приятели и четвъртата намесва семейството и роднините, с които Захари е в доста лоши отношения, а и имат имотен спор.


Огледът на местопрестъплението е направен в 9:10 сутринта от следовател Хр. Мишев. Тялото е проснато по гръб със смъкнати панталони и раздърпана риза. В джоба му има кутия цигари „Стюардеса”, 8 билетчета от по 4 ст., 2 банкноти от по 1 лев, лотариен билет и фиш за Тото 2. Алкохолът в кръвта е със забележителна стойност 2.83 промила.Без да се бавят, започват с разпит на ватмана Павел, който последно е возил Захари. При съпругата му е изпратен да подпита агент „Ана”, проучват се Саро, Горчо, Синето и други интересни на милицията стари познайници. Екипи обикалят по заведенията „Харков”, „Хъшовете” и пиаците за строителни работници. Нещатни сътрудници донасят за влюбените двойки, които са се разхождали до късно във въпросната вечер. Изготвя се списък на всички хомосексуалисти в района, а от психо диспансерите се изисква справка на всички агресивни лица, които са на отчет при тях.


Захари Христов (Войнов) е в София от 1948 г, като отначало работи като фурнаджия. В последствие сменя доста работи, като постоянно е начетен с пари и в крайна сметка всичко това се плаща от съпругата му, а сумата е огромна за онова време – 1800 лв. За 2 години успява да посети и 22 пъти отрезвителното отделение. В семейството му не са рядкост побоищата, като през 1972 г., голямата му дъщеря го удря с чук по главата.


Интересен момент от свидетелските показания представляват думите на Н. Станков, който вижда съседа си пиян в компанията на няколко младежи, единият от които видимо се преструва. Висок е около 180 см, слаб, със светла коса и вид на „гъзарче” с бабаитска походка. По неясни причини тази следа обаче скоро е изоставена.


Тук ще направя малко отклонение, преразказвайки обясненията на заподозрения Цветомир Енев. Те водят до задънена улица, но са интересни, защото показват някои черти на тогавашния подземен свят, сходни със съвременния. Цветомир е заподозрян, защото на 22.08.1974 идва в София, за да подаде молба за постъпване в МК „Кремиковци”.  Не успява да се срещне с началника, който му трябва и започва да скита из столицата. Привечер вижда пиян мъж на земята и се опитва да му помогне да стане. Той обаче решава, че се опитват да го оберат, развиква се и на помощ му се притичва милиционерски патрул. Те отвеждат Енев за разпит. Тази случка дава повод същият да бъде заподозрян като нападател на граждани злоупотребили с алкохол. След като е освободен, той решава да преспи в Парка на свободата, днес Борисовата градина. Там се събужда с откраднати обувки. На следващия ден отново обикаля забележителностите на София и когато решава да си почине отново в същия парк, става неволен свидетел на разговор между няколко младежи, които се хвалят със скорошен побой. Оказва се, че при този случай единият си къса обувките и заради това открадва тези на Цветомир Енев. Той неразумно се обажда и си ги иска обратно, при което е заплашен с нож и обран. Лошият късмет го изпраща в лапите на бандата на Лудия от Перник, които обаче са толкова благородни, че му оставят 6 от 9 – те му лева, за да има за обратен билет към родното място.


Следващите заподозрени са братята от Орландовци, известни като Гробищарите. Те са редовни побойници, а жертвата е и прокурорски свидетел срещу тях. Внедрен е агент „Пламен”, но те се оказват с добро алиби.В крайна сметка се стига до реализацията на т. нар. мероприятие „Родопи”, касаещо семейството на Захари Христов. Агент „Алб4ерт” става близък до съпругата му Веска Войнова и през 1976 г. подава точна информация кога жилището ще е празно, за да се внедрят подслушвателните устройства. Покрай това, за да накарат заподозрените да изпуснат някоя дума пред микрофоните, зетят на Захари е подложен на натиск. Разпитван е. Взети са му проби от косата и кожата, отпечатъци, домът му е обискиран. Използва се трик с фалшиво писмо изпратено до съпругата, в което „анонимен свидетел” и казва, че знае всичко и ще я издаде на милицията. Всичко това стресира дъщерята Емилия и майка й, но само до степен да започнат да си измислят глупаво алиби, притеснявайки се, да не ги набедят и измият ръцете с тях. В крайна сметка и всички версии за изчерпани, а убиецът остава на свобода.


Усилията обаче не са напразни. В хода на разследването са разпитани 17 криминално проявени лица, 25 психично болни, 8 близки на Захари Иванов и 9 заподозрени. Разкрити са 13 стопански престъпления и две хулигански прояви.

Както виждате, уважаеми читатели, подземният свят на София е кипял от дейност, но органите на МВР не му отстъпват по активност. В следващата част, ще Ви разкажем за останалите деяния на все още мистериозния убиец, като чрез дейталното описание на работата по случаите, ще Ви дадем и по – подробна картина на дейноста на Народната милиция.Народната милиция се сблъсква с неуловим сериен убиец през 70-те.Оказва се милиционер

Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР./socbg.com/


7 април 1977 г., атентат на "Баадер-Майнхоф" срещу федерален прокурор в Карлсруе

Едва на 23 години той персонално обезврежда и задържа рисковия западногермански терорист с название Зорге. Екшънът се разиграл през 1985 година на столична Централна гара. Германецът е търсен като член на фамозната лява терористична организация “ Баадер Майнхоф „. Тя е известна с взривяване на далекопроводи и предприятия, похищения на политици и банкери и др. Радикалната организация, водена от Андреас Баадер (Мориц Блайбтрой), Улрике Майнхоф (Мартина Гедек) и Гудрун Енслин (Йохана Вокалек) сее страх и смут.


През октомври 1985 година, българското контраразузваването получава сведение, че немският терорист Зорге е в България. Подбрани са трима от най-добрите ни командоси от отряда за борба с тероризма, с цел да заловят рисковия западногермански шпионин. Изборът пада върху сержант Алексей Петров, Свилен Свиленов и Петър Руневски.


Задачата била германецът да бъде повален и съблечен гол без дрехи , тъй като имало информация,че пришива в яките и подгъвите на всичките си облекла ампули със мощна отрова. Първоначално командосите са пратени на адрес в Пловдив, само че по пътя ги връщат назад в София.


Зорге трябвало да дойде на идващия ден на жп гарата в столицата. Когато влакът спира на перона, контраразузнавач показва на


шефа на баретите майор Васил Велков терориста. Той пък го показва на Петров и сътрудниците му. Щурмоваците чакат терориста на перона, преоблечени като редови полицаи.


Германецът върви с младо момиче, с което се е срещнал и запознал във влака. Атакуват го тъкмо, когато свива от перона към кафенето на жп гарата. Сержант Петров се хвърля в краката му и го просва го на земята, забива мощен лакът в гърба и му и бързо закопчава белезниците на ръцете му.Баретите са толкоз сръчни, че когато майор Велков ги приближава, единственото облекло на германеца са белезниците а баретите изнасят на ръце голия немец. Друг командос с фотоапарат прави снимки на задържането и пътниците мислят, че се снима филм.


Алексей Петров получава премия за дейностите си и след този случай е изместен от отряда на баретите на работа в Държавна сигурност.Вижте още:Кой беше Алексей Петров в миналото..?



По информация на bTV с него е била и жена, която е откарана в болница в тежко състояние.

По първоначална информация убийството е станало в столичния квартал "Драгалевци". 

На място е имало и жена, която също е простреляна. Тя е откарана в болница в тежко състояние,съобщи БТВ.На 15 август 2002 г. е извършен неуспешен атентат срещу него.

На 29 октомври 2015 г. отново е извършен неуспешен атентат с гранатомет срещу него. 

На 13 ноември същата година Алексей Петров обявява награда от 100 000 долара за информацията кой стои зад атентата срещу него.



Кочанова е кадър на агенция “Визаж” и през 2007 г. се окичва с короната, поставена на красивата й глава лично от Жени Калканджиева


Модният свят потъна в траур. Някогашната Мис България Вселена Гергана Кочанова беше показно екзекутирана в резиденцията на мъжа си Къро в Кейптаун на 25 май сутринта, предава местната полиция. Кочанова е кадър на агенция “Визаж” и през 2007 г. се окичва с короната, поставена на красивата й глава лично от Жени Калканджиева. Славата й носи мимолетни връзки с множество знакови имена от бизнеса, хайлайфа и спорта, била е гадже и на футболиста Иван Бандаловски, на когото тя според градските клюки е слагала рога с боса на групировката СИК Николай Маринов - Малкия Маргин. Първата си любов среща на 16 години в лицето на друг футболист - Николай Дойчев от ЦСКА.


Гери изгрява и в гореща фотосесия за еротичното списание “Максим” и цяла България вижда препълнената й със силикон пазва. През 2007 г. заминава на снимки в САЩ, от където се връща година по-късно с пеленаче на ръце, наречено Красимир.


Бебето е родено на 11 август в болница в Чикаго. Раждането е преминало нормално и малкият юнак се е появил на бял свят с идеалните мерки – 3,480 кг и 51 см. Докато Гери е била в САЩ в грижите за детето й помагали приятелят й и нейният баща, който бил много радостен, че е станал дядо.“Щастлива съм, че имам Краси – казва Гергана, – че е здраво и хубаво бебе. В момента и двамата трябва да свикваме с живота си тук и да се опознаем. Малко странно се чувствам като майка, но всяка раждала жена казва, че в началото е така, и не се притеснявам да си го призная." Още тогава започват догадки дали бащата не е митичният Красимир Каменов-Къро. Той по онова време е женен за първата си съпруга Светлана, която обаче хваща на калъп с доверения си бодигард Размиг Чакърян - Ами.


Отношенията на Къро и Гери са официализирани едва през 2015 г., когато двамата емигрират за ЮАР заради проблемите на гангстера с родното правосъдие. В жълти медии се появяват дописки за раждането на наследник на Каменов. По това време Гергана Кочанова сменя фамилията си в социалните мрежи от “Кочанова” на „Каменов“.


В Южна Африка според слуховете Красимир Каменов заживява с моделката в огромно имение насред саваната, макар и в публикациите от преди 8 години да се твърди, че Каменов се е разделил с манекенката и детето е от друга, то съвпаденията в имената изглежда твърде съмнителна. Проверка на медията установи, че от години Гери Кочанова живее в ЮАР в голям дом и има икономка, отглежда две момчета и едно момиченце.

Източник:flagman.bg



 


Чирпанската есен е ярка, топла и пълна с плод. Тази година още от август се заредиха едни тежки мъгли. Ароматът на топла земя се смесваше с мократа влага във въздуха. Есента се усещаше, но лятото все още не искаше да избяга. В града дойде панаира - приятно шарено разнообразие за децата и за възрастните.

Във времето на нашата история (края на 70-те години на 20 век), панаирите пътуваха от град на град в дълги колони от автомобили и камиони. Няколко дни да се устроят и в града вече гърмеше диско музика, светеха светлини, вечерта се събираха всички около лъскавите въртелешки и сергии. Хората от панаира живееха своя живот на номади, неподчиняващи се на законите на социалистическа България, облечени шарено и в западни дрехи, неразчитащи на заплата, аванс, непритеснявани от началник и партиен секретар. 

Един ден са тук, на другия ден на друго място, къде да ги хванеш, как да ги спреш?

В една мъглява сутрин панаирът пристигна и веднага започна да се устройва на голямата празна поляна. Това бе събитието на годината, нямаше как да го изпуснат. След два дни гръмнаха Boney M и градът се събра на преобразената поляна, пълна със светлини, аромати, шум, въртележки и атракции. Какво можеш да правиш там, да ядеш пуканки и фъстъковки, да се люлееш на люлките, да играеш на безбройните игри или да стреляш с пушка, за да спечелиш някоя от атрактивните награди. Пушкаджийницата беше нова, в огромен бляскав фургон, който за първи път идваше в града ни. Пред нея се тълпяха момчета, мъже и старци, за да стрелят и да спечелят награда. Но причината съвсем не беше в любовта на чирпанлии към стрелбата, нито в шарените кутии с карти за игра, пакетите Малборо, дънките или сребристия касетофон, които бяха главните награди.

Момичето на пушкаджийницата успя да плени сърцата на всички - около 25-30 годишна, с игрив смях, лек акцент. Стоеше непрекъснато с една разкопчана карирана ризка и къси дънкови панталони, особен матов тен, който всички приписваха на произхода й - баща италианец, майка българка, цирков артист. Това знаеха за нея в Чирпан, казвала се Сара, от малка обикаляла с панаирите.

Разкопчаната карирана ризка и късите дънкови панталони, които показваха изпечените стройни бедра на Сара успяха да подлудят чирпанлии. Бе онова време на годината, когато лозов сок тече във вените на мъжете от този край, а всяка емоция можеше да го накара да ферментира и да полудеят. Още на другата сутрин "младата на пушкаджийницата" беше най-обсъжданата тема в града. Вечерта панаирът беше още по-грандиозно посетен, като тълпата стоеше тихо и като в храм пред пушкаджийницата, за да не изпусне нито една дума или късче от смеха на Сара, която откровено се забавляваше и леко флиртуваше със своите стрелци. Излизаха мъжете, плащаха си своите левчета и стреляха, зяпайки бедрата й, осветени от цветомузиката, която проникваше в полумрака на фургона. Не печелеха нищо, но даваха пушките на следващите, с топли и потни приклади. Сара се смееше и им подвикваше окуражаващо.

На другия ден Сара и още няколко жени от панаира бяха видени в града из магазините. Представете си страхопочитанието и дистанцията, как на метри от нея се тълпяха мъжете, уж случайно, но без да съберат куража да я докоснат. Защото на слънчева светлина тя беше още по-красива, с изрязани сандали и изпечени от слънцето бедра, неземно еротична за Чирпан през 1979 година. Та тогава жените още ходеха със забрадки и дълги поли, които метяха улиците.

Валеше топъл септемврийски дъжд, но мъжете пред сергията не намаляваха, стояха и чакаха своя ред - всяка вечер панаирът беше пълен. Уж идваха само заради панаира, но най-големите опашки бяха пред Сара, за Сара и след Сара. Тя откровено бе подлудила мъжете в града, ако се говореше нещо друго, то бяха някакви несъществени неща.

Течеше последната вечер на панаира. Част от атракциите вече пътуваха за Стара Загора, където скоро щеше да се пренесе всичко. Сара с нейната пушкаджийница все още стоеше, пълна с мъже, които искаха да я погледат. Мъжете обикновено мълчаха, чакаха тя да говори.

Затова и се изненадаха, когато един от опашката застана до сергията и извика "Сара, обичам те! Остани да живееш с мен в Чирпан". Разшумяха се, позасмяха се, стар ерген, пък къде се е навирил за Сара. Къде точи зъби, не е това за него хапка. 

Сара само се засмя, каза "Стреляй, стреляй, само така ще ме задържиш - ако уцелиш."

Никой сякаш не забеляза, че той се прицелва, но пушката му не е от тези в пушкаджийницата, а я извади от дългия калъф, който носеше със себе си. Не го забеляза и Сара, докато изведнъж една червена роза не цъфна на гърдите й и тя се свлече на пода, все така усмихвайки се игриво, сякаш готова да подвикне - "Момче, уцели, твоя съм!"

И изведнъж настана тишина, ухаеше ужасно много на земя, на жадна за влага пръст, на лудост, която се е стаила в замлъкналия панаир. Милицията дойде първа, а линейката минути след нея. Лекарите само поклатиха глава и посочиха към мъжа, който стоеше прав до пушкаджийницата, обграден от стотици мълчащи негови съграждани. Ако беше направил само и едно движение, тълпата щеше да го разкъса, но той стоеше като омагьосан и гледаше Сара, свлечена на дъсчения под.

Изгаснаха светлините на другите фургони и започнаха да се подготвят по никое време да пътуват. Панаирът беше свършил.

Никой не разбра къде изчезна убиецът. Никой не коментираше, дори и градските милиционери мълчаха. Пред очите им беше още осиротелият светещ фургон на пушкаджийницата, от който се чуваше веселия смях и "Опитайте пак, момчета. Да заредя ли?"

Когато след десетина години се появи в града в болнав вид и с движението на ръце си имитираше пушка и правеше "Пам пам", малцина вече си спомняха за онази нощ и за Сара. Бе лежал в затвор за душевно болни и си беше привършил престоя - или по-скоро, с идването на демокрацията нямаше кой да го храни и лекува. Поживя като куче на улиците на града и една сутрин през зимата го откриха замръзнал извън града. Все не го свърташе и обикаляше, сигурно за да намери Сара, която не пожела да бъде негова.

Но бяха вече други години, никой не помнеше звънкия смях на Сара и онзи изстрел, който накара червената роза да цъфне на гърдите й.

*в статията е ползвана илюстративна снимка от панаир в Луковит през 80-те



Не знам дали има друг случай на човек, който да е осъден заради любовни стихове. Но нека да ви разкажа моята история. През 1980 година се върнах на село. Почти завършено висше образование Българска филология и най-прозаичната причина за завръщането - мама и тате нямаха достатъчно пари. Аз работех в София като хамалин, но парите не стигаха. Наложи се да се върна и по семейни причини обратно, като отложих дипломирането. На село ме чакаха с радост, даже и работа ми бяха намерили - тиха и спокойна, уредник в читалището. Хем някакви пари да събера за останалата половин година в София, хем да имам време да уча. По тогавашните размери - селото ни беше почти с населението на град и имаше огромно читалище, в което се случваше какво ли не - пееха баби, деца играеха, имаше даже и библиотека, пенсионерски клуб, кино-зала и малка книжарничка. Започнах  да си изпълнявам задълженията, вечно с едни листове с хартия след председателката - това да запиша, онова. Стигнахме и до книжарничката - малка, пълна с топки, тетрадки, книжки за училището, пластелини. Там книжарка беше кака Р. (имената са умишлено скрити). Тя беше меланхолична красавица с очила, оказала се в нашето село покрай щастлива любов. След три деца и няколко години семеен живот, любовта бе заминала за Коми и не даваше никакви признаци на желание за връщане. Кака Р. много се зарадва, че има млади хора в читалището. Почнах да се отбивам при нея и да гледам книгите, докато си говорим. Млад мъж бях, тя беше много красива и какво друго да говорим, освен за книги. Когато тя се отпусна малко, един ден ми каза, че иска нещо да ми покаже. Вкара ме в едно малко складче, което не бях забелязвал. За моя изненада, там беше пълно с книги. Надали можете да си го представите, но в онова време имаше "дефицитни книги", за които хората се редяха на опашки. Плановата икономика зареждаше с еднакво количество всяка книжарница, а книгите, които в София свършваха за минути, тук стояха в склада и даже не се продаваха - нямаше интерес. Моят наивен ентусиазъм по интересните книги в склада леко обърка кака Р., която изведнъж ме прегърна и така ме целуна, че мравки попълзяха по краката ми. И ако до този момент не бях сигурен какво е да си мъж, в обедната почивка на този ден аз го разбрах. Връзката ни продължи тайно няколко месеца, като складчето беше много удобно за срещите ни. Всичко в читалището беше наред, а аз се готвех и да се върна в София.

Наложи се да посетя университета за едни документи. Направи ми впечатление, че някои от дефицитните книги, които ставаха ежедневен свидетел на нашите страсти, струваха няколко пъти повече от коричната цена в антикварните книжарници. Подбрах си няколко, попитах, нямаше проблем да ми изкупят всичко - но да са нови. Нещата бяха прости - още на другия ден попитах кака Р. как да взема книгите, че "приятели от София искат да четат". Тя се учуди, че  ги няма в големия град и ми връчи няколко кашона с книги - "да им занеса". Заедно направихме протокол, че от теч книгите са унищожени.

Продадох ги бързо, дори не се наложи да нося всички до София - още във влака пътниците поискаха да си купят. Пред очите ми се отвори златна възможност. След няколко курса до София вече имах 1000 лева спестени, а таванът на малкото складче беше прогизнал от вода и непрекъснато капеше и унищожаваше книгите. Така поне излизаше по документи.

С тези дефицитни книги успях да вляза и в кръга на нелегалните търговци на книги, които искаха свежа стока и плащаха на ръка, без много въпроси. Ако исках още пари, трябваха ми още книги. Реших да си пробвам късмета и в книжарницата на съседното село. Там ме чакаше с ококорени очи младо момиче, наивна, руса и добронамерена. Ще я нарека П. Оказала се в селото покрай своя съпруг, той бил много зает, нямал време за нея. Няколко вафли пред книжарницата, разговор за Павел Матев, едни цветя за празник и разбрах, че е "поетеса, обичала стихове за любовта, но била недолюбена, искала повече". И както предполагах, книгите пак бяха в складчето, а всяко влизане там бе съпроводено от преживявания, от които комплектите за рисуване и плажните топки можеха да почервенеят от срам. Излизах си с едно-две кашончета книги, които тя ми подаряваше. Не знаела и без това какво да ги прави.

Бях млад и наивен и си вярвах в късмета, но това ми е било и грешката. Няколко месеца преминаха безоблачно, пачката в скрина, а и двете книжарници изписваха всички нови книги и ми ги доставяха веднага щом излизат. Търговията се развиваше. 

Оказа се, че веднъж годишно в окръга имали събрание и на него наградили П. и кака Р. за "най-много поръчани книги от световни автори". Двете се гледали малко странно, но взели грамотите. Привидно нищо, но в главата на П. се появили съмнения. За да ги успокои и за да изненада приятно влюбения в нея български филолог (тоест, аз), тя започнала да вкарва във всяка книга, която ми дава, по едно красиво стихотворение за любовта. Естествено, посветено на мен. Аз въобще обаче не отварях книгите, а директно ги пусках на черната борса, където пък те тръгвали по различни платежоспособни клиенти. Готвех се да се върна обратно в София, с достатъчно пари за кола, апартамент и да завърша образованието. 

Но кой да предположи, че в една и съща седмица, при П. дошла ревизия да видят къде са поръчаните книги и защо не се продават, при кака Р. дошли на проверка за тавана в склада, защото загубите от течовете вече били огромни, а при моите хора в борсата дошла Икономическа полиция и конфискували всичко.

И докато аз съм си стягал багажа, унесен в мъжки мечти, П. признала на своя съпруг, че има друг и заради мен ревизията й не излиза с много левове. За мой лош късмет, съпругът на П. бил милиционерът на селото, който се усетил емоционално и професионално жегнат. Веднага подал към началниците, че жена му е жертва на измама, а измамникът е П.Т.Т. от село В. Сигналът му се сблъскал в управлението със запитването от София "кой е П.Т.Т. от село В. и какво търсят романтични стихотворения за него в конфискувани книги". Кака Р. само изплакала и припаднала, когато след комисията дошли и от Икономическа полиция.

Не ме арестуваха с показна акция, дойде милиционерът и вика "айде П, каквито си си ги надробил, да ги сърбаш". И аз си тръгнах с него. Със спестените пари успях да върна част от откраднатото, лежах година и половина в едно затворническо общежитие с най-долната сган на света. За зла ирония - направиха ме библиотекар. Няколко пъти идваха кака Р. и П. (вече се беше развела, мъжът й не беше издържал позора). Молех да им кажат, че съм болен, че не искам. После спряха. На излизане ми подариха бройка от "Богат-беден", в който с красивия си почерк П. бе описала любовта ни, с моите три имена и село. Откъснах страницата и хвърлих книгата.

Поех по своя път към един от големите индустриални градове, в които работата е черна и не питат нищо - за минало или за бъдеще. На село се връщах рядко, за да не ме види кака Р. по улиците, срам ме беше. След години разбрах, че и тя не е там, тръгнала бе с трите деца да си търси късмета в големия град. При едно от многото премествания загубих и страницата със стихотворението на П., заради което ме бяха разкрили. Не ми трепна, вече живеех друг живот.




Близките на Мария Георгиева не вярват, че се е самоубила.Според данните от полицията сигналът за скочилата от шестия етаж на блок Мария Георгиева бил подаден към 22 часа на 5 март.


Екипи на МВР и на Спешна помощ пристигнали на място, но само била констатирана настъпилата смърт. Към момента всичко сочи към самоубийство, като причината за трагедията се разследва в рамките на образувано досъдебно производство, твърдят от полицията. Близки и роднини на певицата обаче смятат, че не е възможно тя да е сложила сама край на живота си. Случаят досега не е оповестяван публично информират от  Марица


В последните години Мария Георгиева работила като фризьорка. Родом е от Димитровград, но преди време си купила апартамент в район „Южен“ със заем. Успяла да развие успешна дейност, благодарение на която изплащала без проблем кредита и не е имала финансови проблеми. В близкото минало Мария се изявявала като фолкпевица. Тя била част от предизвикателното трио „Спасителките“, което има няколко успешни песни.На 5 март, малко преди да бъде открита мъртва, тя говорила с майка си по телефона. Темата била детето й. Уговорили се то да остане при баба си да пренощува и Мария да го вземе на следващия ден. Малко след това тялото й било открито пред блока от минувачи.


„Според нас има нещо нередно. Пералнята в апартамента й е работела, вратата била отключена, а тя винаги заключваше. Освен това кой би пуснал пералнята, след което да тръгне да се самоубива. Мария беше борбена и никога не би направила това. Всичко случило се е загадка за нас“, заявиха нейни роднини пред „Марица“.


Погребението на младата жена се е състояло преди седмица, на 8 март. Роднините й смятат, че определено при настъпването на смъртта на Мария има нещо нередно и искат полицията да им даде отговори.


Още по-загадъчно е, че нейна приятелка, също част от триото „Спасителките“, умира отново при странни обстоятелства, като официално се съобщава за самоубийство. 


В края на април 2010 г. 22-годишната Атанаска Гюргакова е паднала от виадукт на 30-ия километър на магистрала „Хемус“ в посока Варна. Официална информация за инцидента не била съобщена от МВР, а близките й се съмняват, че би посегнала сама на живота си. По същия начин според тях смъртта й е останала загадка.






Вечерта на 30 януари 2003 г. купонът в Студентски град набира сила. След 22 ч. тепърва започва веселието, когато прозвучават картечни откоси. Черен мерцедес, в който пътуват двама мъже, е направен на решето. 

Шофьорът по чудо оцелява, ранен в краката. Куршумите обаче почти откъсват главата на возещия се на седалката до него съдия по борба Тодор Матов, пише „Труд“.

Полицията е в шок – спортистът, въпреки връзките си с борците, никога не е бил замесен и в тъмни дела.Във фаталната вечер Матов и мъжът зад волана Янчо Костадинов се връщат от заседание на Федерацията по борба в Националната спортна академия. Нищо не предвещава трагедията, която ще се случи минути след края му. На последната спирка на автобус 280 спрял встрани автомобил светва с фарове в очите на шофьора Янчо и той намалява. Тогава зачаткват изстрелите.

По-късно криминалисти ще установят, че килърите са чакали залегнали на близкото възвишение, а в ръцете им е гърмяла 7,62-милиметрова картечница “Калашников”. Атентаторите са били двама. Те зарязват смъртоносното оръжие и се мятат във возилото, което е успяло да накара “Мерцедеса” да намали. При огледа на автомобила полицаите откриват четири дупки от куршуми в дясното стъкло, откъм убития съдия.

Други два куршума са пробили вратата на шофьора Янчо Костадинов, също член на Българската федерация по борба. Той е закаран жив в реанимацията на “Пирогов” и лекарите успяват да го спасят, защото куршумите са попаднали в краката му. Възстановява се под тежка охрана.

Тодор Матов е загинал на място. Страшна гледка очаква пристигналите за минути на мястото полицаи – куршумите почти са откъснали главата на съдията. Той е на 60 години и е бивш треньор. Известен е с това, че е обучил и направил успешни голяма група нашенски борци. По-късно става уважаван международен съдия. Часове след убийството тогавашният главен секретар на МВР Бойко Борисов и шефът на Дирекция на полицията Васил Василев обявяват, че Матов е станал жертва погрешка.

Смята се, че мишената е бил Димитър Джамов, който също е бивш борец и също е присъствал на заседанието на Федерацията по борба. Нещо повече – мерцедесът му е същия като на съдия Матов. Джамов се забавил с потеглянето и колата с двамата му колеги минала първа покрай засадата на килърите, които нямали време да гледат номерата на “Мерцедеса”.Разследващите намират до изоставената лека картечница и 13 гилзи. Номерата на смъртоносното оръжие са изтрити. Димитър Джамов е извикан на разпит в СДВР. Не случайно още вечерта след стрелбата, вниманието на разследващите се насочва към него.

Пет месеца по-рано срещу Джамов, който е бивш републикански шампион по борба на България и участник на европейски и световни първенства, се извършва атентат, при който той надупчен с няколко куршума в корема. Посред бял ден на 16 август 2002 г. двама мотористи откриват огън по “Мерцедеса” му с автомати. Атентатът е близо до офиса му в столичния хотел “Хемус”, на оживено кръстовище, на метри от автобусна спирка. Джамов оцелява след операция на корема. Животът му е спасен, но той продължава да твърди, че бизнесът му е законен и не знае защо е станал обект на покушение.След убийството на съдия Матов, Джамов отново заявява категорично, че стрелбата с картечница не е била предназначена за него. Бившият борец има стари закачки със закона. През 1993 г. Джамов беше обявен за национално издирване като един от основните участници във въоръженото нападение над спортния комплекс “Дескрим” на 16 октомври. Тогава бе отвлечен един от лидерите на съюз “Защита” – Слави Бинев. Тъкмо това нападение постави началото на гангстерската война в столицата, завършила с няколко трупа.

Джамов и двама от шефовете на СИК – Красимир Маринов-Големия Маргин и Дмитрий Минев-Руснака, се скриха в Гърция, докато свидетелите от “Дескрим” си променят показанията и обвиненията срещу тримата бяха свалени.

Джамов се завърна в България през септември 1994 г. Година по-късно, след убийството на боса на ВИС Васил Илиев, той пое овакантения от него пост на президент на Федерацията по борба. Тъкмо в това си качество бе показно арестуван от барети по заповед на министър Николай Добрев по време на световно младежко първенство в Зимния дворец в София през юни 1996 г. с обвинение за въоръжен грабеж на циганския клан Панови в столичния квартал “Овча купел” година по-рано.То обаче не издържа поради липса на достатъчно доказателства и борецът беше обвинен за притежаване на незаконно оръжие и фалшив паспорт, открити при обиск в една от вилите му извън София. Джамов изкара година в ареста, но не успяха да го осъдят. Оттам подаде оставка като президент на федерацията.Бившият борец направи кариера като кмет

Джамов: Оня горе решава кой кога да си отиде

През 90-те години Димитър Джамов беше типичен борец, станал застраховател. Не беше нито от ВИС, нито от конкурентната СИК, а нещо трето, което му позволяваше да гравитира около двете. Легалният му бизнес бе като шеф на компанията “Зора инс”, която през 1997 г. загуби лиценза си. Джамов се пробва в различни бизнеси, свързани с имоти и строителство, но през 2007 г. реши да влезе в политиката.Той се яви на изборите за кмет на родното си село Семчиново, Пазарджишко и спечели с Живковски резултат от 99,9%. Четири години по-късно се пробва и за кмет на община Септември, но загуби още на първия тур. Години по-късно – през 2011 г. бившият борец намекна в интервю, че е имало човек по върховете на СИК, който е създал интрига, че пречи на бизнес интереси на групировката, но отрече това да е вярно.

“Наркотици в моя живот никога не е имало, това не е бизнес за всеки”, казва Джамов по повод на спряганите версии, че именно преразпределение на наркопазара е било повод за стрелбите. “Оня горе решава кой кога да си замине. Няма човек, който може да се опази, когато искат да го убият”, каза той. През 2016 г. Джамов като кандидат на ДПС изгуби изборите в Семчиново и оттогава за него не се чува нищо.Вижте още:Показния разстрел на Боса на ВИС-2 в Пиринско

Източник: Блиц



Това е трагичната съдба на Мирослава, която остава завинаги на 17 години. Тя е застреляна преди 11 години, а тялото ѝ не можеше да бъде открито повече от 2 месеца. 

През това време близките ѝ получават SMS-и, в които се иска откуп от тях. Те обаче не знаят, че Мирослава вече е убита брутално.

Висш шеф от ГДБОП заявява, че въпреки есемесите, които близките ѝ получават за откуп, девойката не е отвлечена, а вероятно е избягала с приятели в чужбина. Истината обаче се оказва зловеща – Мирослава е убита и заровена на безлюдно място край село Планиница.Полицията стига до двамата килъри, но единият от тях се самоубива пред служители от ГДБОП и то, докато е с белезници. Покрай самоубийството му все още има куп неясноти, които ще останат тайна завинаги.

17-годишната Мирослава е ученичка в елитна гимназия в Перник. Красивото момиче тренира таекуондо. Само след няколко месеца предстои да стане абитуриентка. На 7 ноември 2011 г. вечерта отива на тренировка в местната спортна зала. Отвън в тъмното я причакват двама души – Марио Любенов–Заека и Стойчо Стоев–Чочо. Вторият е познат на момичето, именно той решава, че трябва да я отвлекат, пише „Труд“.

Двамата са научили, че приятелят на сестра ѝ Елеонора – Борислав Чолев, е получил огромно наследство от починалия си баща, с когото не общувал от години. Похитителите смятат, че няма да е проблем да получат половин милион лева откуп от парите на Чолев.

Стойчо е въоръжен с незаконен пистолет, който купил специално за целта. Мъжете са с маски и се нахвърлят върху ученичката, събарят я на земята и връзват ръцете ѝ със „свински опашки“. Докато я влачат към автомобила им „Фолксваген Голф“, Мирослава познава Чочо по гласа. Той сваля маската и ѝ шепне: „Спокойно! Нищо няма да ти се случи.Само трябва да вземем едни пари!

Това се оказва лъжа – бандитите са решили предварително за по-сигурно да убият заложницата, преди да получат искания откуп. Карат Мирослава да напише писмо до сестра си, че е отвлечена и колко пари ще спасят живота ѝ. Момичето е било спокойно – Чочо не е чужд човек, той е работел като шофьор при Чолев, значи няма да ѝ стори нищо лошо.

На 15-ина километра от Перник, в района на с. Батановци, Чочо и Заека карат Мирослава да звънне на сестра си, за да ѝ каже, че е отвлечена, че не трябва в никакъв случай да се обажда в полицията. Момичето не знае, че му остава още минути живот.

„Голфът“ с престъпниците и жертвата спира в гората над с. Планиница. Похитителите нямат план някъде да я скрият и после да се освободят, а носят в багажника въже с халки. 

Извеждат Мирослава навън и Чочо я събаря на земята. Притиска я силно, в това време Заека премята примка през врата ѝ, усуква въжето и започна да тегли двете халки. След няколко минути Мирослава притихва и тялото ѝ се отпуска. Двамата копаят плитък гроб, събличат момичето голо и заравят трупа му.След това изхвърлят дрехите в кофа в близкото село Братановци. Притеснени, че Мирослава не се прибира след тренировката, близките ѝ започват да я търсят. Отначало при приятели и съученици, след това заявяват в полицията, че им се обадила, че е отвлечена. Разпитани са 30 човека, десетина са подложени на детектор на лъжата.Заека и Чочо не са под подозрение, в първите дни те чакат поисканите от Борислав половин милион лева.

Заедно с второто писмо, което пишат, оставят и сим-карта, на която да се свързват. Още на следващия ден агенти на ГДБОП намират откъде е била купена. Бандитите помолили случайна жена да я плати, но тя успява да опише външността им подробно.

„Взимате парите, ако сестра ми е жива“

Телефонът се подслушва, докато Чочо се обажда на Елеонора. Тя се съгласява да им даде парите, но само при едно условие – доказателства, че сестра ѝ е жива. Разговорът е от уличен автомат и полицията успява да засече Чочо в района. Той е задържан. Вечерта на 11 януари 2012 г. – два месеца след убийството, признава, че в съучастие с Марио Любенов-Заека са отвлекли Мирослава и са искали откуп. За да проговори обаче, той има условие – да стане защитен свидетел. Разследващите му го обещават.

Чочо води полицаите до гроба на девойката, където тялото е намерено. Заека е задържан, а Чочо започва да разбира, че ченгетата няма да изпълнят обещанието си.През цялото време той е окован с белезници на гърба. Полицаите от ГДБОП го водят в дома му за повторен оглед. Той моли да го откопчаят, за да отиде до тоалетната. Полицаите преместват белезниците отпред. Стойчо излиза в коридор, в който има метален шкаф за оръжие. Той и баща му са ловци и там са длъжни да си държат пушките. Там е и пистолетът „Глок“ на Чочо. Той успява да отвори вратата на шкафа, грабва пищова и се гръмва в главата.

Смърт без отговор – как Чочо се самопростреля?

Единият от похитителите се самоубива мистериозно – с белезници на ръцете и пред очите на полицията.

Антимафиотите, които придружават Чочо по време на самоубийство, са наказани, но въпросите около смъртта така и не намират отговори. И до днес има хора, които смятат, че е бил застрелян от служителите на ГДБОП, за да се приключи случая. Извършено е прецизно разследване, множество огледи и експертизи.

Марио Заека се оказва по-твърд от двамата, мълчи месеци наред и се прави на луд. Едва в съда през юни 2013 г. признава участието си в убийството на Мирослава и иска делото да се гледа по съкратената процедура. Получава 25 г. затвор и обжалва присъдата, след което Софийският апелативен съд му добавя още 3 години. Върховният касационен съд потвърждава убиецът на Мирослава да прекара 28 години зад решетките.

МВР издало разрешителни на мъж с крими досие

През годините криминално проявеният Стойчо Стоев – Чочо е получил 5 разрешителни за оръжие от полицията в Перник. Така той се е сдобил с 2 карабини, една ловна пушка и два пистолета – единият от тях „Глок“-а, с който се самоубива.

На 19 декември 2003 г. Стойчо получава първото разрешително за купуване на „Берета“ с цел самоотбрана, второто е на 31 август 2005 г. – за ловна пушка. На 25 февруари 2008 г. получава разрешение за пистолет за спортни цели. Купува си и карабина – ловният вариант на автомат „Калашников“. Отговор как на криминално проявен са издадени разрешителни за оръжия и има ли някой наказан старшина, така и не беше даден от МВР.

Източник: Блиц



Хората, живеещи в Казичене, още потръпват, спомняйки си злокобната нощ преди 30 година, когато тежка влакова злополука умъртви 8 и рани тежко 56 души. Живеещите покрай гарата се готвели да си лягат, когато заплашителен гръм ги предиздвикал да хукнат към релсите, където стотици ранени и оживели се опитвали да излязат от смачканите вагони. Разследване откри отговорните, съдът ги наказа. А хората, които оцеляха, дълги години не смеят да пътуват с трен.


Денят е 17 август 1992 година Стотици софиянци пътуват с нощния експрес „ Слънчев бряг “ към морето. 

Около 22.30 ч. те преди малко са се отправили от гарата в столицата и предусещат ваканцията, която са чакали цяла година. В същото време машинистът Красимир Тодоров и помощникът му Валентин Кръстев изчакват позволение за маневра на ръководената от тях товарна комбинация на жп гара Казичене, с цел да реалокират товарните вагони на различен коловоз. Внезапно Тодоров взема решение да прескочи да си вземе нещо за ястие, като оставя помощника си Кръстев самичък. В отсъствието на титулярния ватман композицията получава светлинен сигнал, с който се позволява маневрирането и Кръстев взема решение да го извърши. По-късно ще се окаже, че е пил, което му донесе по-тежка присъда.


Помощник-машинистът подкарва товарния трен, гледайки към задната му част, с цел да следи сигналите от маневрената бригада и не вижда две, оказали се съдбовни, неща начело - че светлинният сигнал към този момент се сменил и е червен и че стрелката се обърнала и е дала линия на експрес „ Слънчев бряг “. Той би трябвало да премине пренос през гара Казичене и се движи със скорост от 100 км/ч.  Сблъсък е неминуем  и свиреп. От удара дерайлират двата локомотива, два вагона от товарния трен и пет - от експреса. Няколкостотин метра релси са огънати и разрушени, скъсана е и контактната мрежа. Най-много от починалите са в предната част на експреса, където първокласният вагон е сплескан до неразбираемост.


Светкавично на място са изпратени десетки военнослужещи от Транспортни войски, екипи на полицията, в това число спецподразделението за битка с безредиците на Столична дирекция на вътрешните работи и съвсем всички дежурни коли за спешна помощ на Спешна помощ в София. За да освободят ранените, спасителите режат вагоните с флексове и горелки. В три лечебни заведения - „ Пирогов “, ИСУЛ и ВМА се борят за живота на потърпевшите. Униформените служители на реда са отделили целия периметър към зверския конфликт и задачата им е тежка – би трябвало да удържат десетките родственици на пътуващите в експреса, които единствено за час след злополуката са пристигнали на мястото. В тъмнината пред купчината ламарина те се пробват да намерят околните си. 

На помощ са пристигнали и поданици на Казичане, които идват преди военните и колите за спешна помощ.„ Около вагоните беше осеяно с тела “, спомня си след години Мария Стоева. „ От купчините желязо се чуваха воплите на ранените. Със брачна половинка ми успяхме да спасим трима души. Бяха заклещени в едно от първите купета, което се беше запечатало от удара. Бяха семейство с 10-годишната си щерка. Съпругът ми разруши стъклото на вагона, което беше напукано, само че кой знае по какъв начин и за какво към момента крепко. Първо излезе дребното момиченце, а по-късно родителите му. На детето му нямаше нищо, единствено дето беше изпаднало в потрес. 

Майка му и татко му бяха нарязани от стъклата на вратата, която свързва купето с коридора на влака “, споделя дамата, която живее едвам на стотина метра от мястото на нещастието. Най-много са потърпевшите в предната част на експреса. При удара третият вагон се качва върху четвъртия, а петият се врязва в другите два. Всичко стана за секунди. В купето пътувахме трима души, едното от момчетата беше заспало, по този начин и не се разсъни повече ”, спомня си Румяна Толчева. Тя пътува в третия вагон на експреса, където потърпевшите са най-вече.

Призори идват кранове на Строителни войски дружно с няколко танка и бронетранспортьори, които стартират разбъркването на дерайлиралите вагони. На мястото идват шефовете на Министерство на вътрешните работи и политикът Светослав Лучников, а президентът Желю Желев посещава потърпевшите, настанени в „ Пирогов “. Разследването на злополуката не престава две години. Освен пияният помощник-машинист Валентин Кръстев, обвинени са машинистът Красимир Тодоров, шеф влакът Ангел Ботев и диспечерът Стефан Петров. Делото влиза в съда през 1994 година, само че по-късно 8 пъти е отлагано. 

На 10 юни 1998 година - шест години след нещастието - Софийският градски съд издава присъдите. Магистратите постановяват 12 години затвор за помощника Кръстев, 8 години „ отнемане от независимост “ за машиниста Тодоров и 5 години затвор за шеф влака Ботев. Съдът приема, че тримата са работили по несъобразителност. Единственият оневинен е диспечерът Петров, така като е подал в точния момент забранителният сигнал, само че пияният асистент ватман не го е видял.  По това време Петров е 25-годишен и в нощта на злополуката косата му побелява.


 


На 20 септември 2009 година край бургаския ж.к.Меден рудник Калоян Стоянчов - Голямата Рижа, управляващ лек автомобил Ауди засича мотора на Петко Лисичков. Голямата Рижа с нецензурна жестикулация, придружаван от свой приятел, държащ нож в ръка, се насочва към Лисичков. Ексбаретата вижда двама мъже срещу себе си, агресивни и въоръжени, опитва да се защити с палка, която обаче му е отнета, както по делото пише „със специални умения”.


Голямата Рижа и приятелят му събарят Лисичков на земята и започват да го налагат с палката и ритници. В ръката на единия проблесва острие на нож. В този момент Лисичков вади законно притежаваното си оръжие и прострелва с четири изстрела тялото на Калоян Стоянчов - от упор.„Няма съмнение, че в рамките на нападението подсъдимият се е защитавал. Стрелял е срещу един от нападателите си, за да го отблъсне, защото животът му е бил в опасност предвид репутацията на младежите, за която Лисичков добре знаел. Пределите на неизбежната отбрана не са превишени, защото обвиняемият е действал в състояние на уплаха”, пишат в мотивите си тримата съдии от ВКС.


Те анализират, че от направените в досъдебното производство съдебно-медицински експертизи ставало ясно, че Калоян Стоянчов е отблъснат едва след третия изстрел, който е засегнал големи кръвоносни съдове на белия дроб, от което е последвал сериозен кръвоизлив. Последният четвърти изстрел, довършил Голямата Рижа е бил излишен, но пострадалият е действал в състояние на уплаха и самозащита.Вижте още:25 април, 1995 г.-покушението на Васил Илиев по часове

Източник:Флагман



Полицай е убит до границата с Турция, съобщи МВР. Инцидентът е станал снощи, около 20:35 часа, когато неустановено лице стреля по съвместен наряд на Гранична полиция и военнослужещ, който изпълнява задълженията си по охрана на границата в района на село Голям Дервент.

В резултат на произведените изстрели служителят на Гранична полиция е починал на място, а служителят от МО е успял да се оттегли от мястото, като същият не е пострадал.Към мястото на инцидента са насочени най-близките гранично полицейски наряди.

"Имам информация, която не е проверена, напротив, той е взел необходимата позиция като се е прикрил. Това все пак подлежи на проверка. Прекалено рано е да коментираме каквато и да било хипотеза", заяви министъра на отбраната Димитър Стоянов на брифинг по случая с убития полицай на границата край Елхово,съобщава дарик.бг

"Говорих сутринта рано по телефона с министър Демерджиев, но и той ми предаде същата информация", добави Стоянов.

"Разбира се, че е притеснителен случая, аз лично считам, че това е криминален случай на каналджии, които по един или друг начин се опитват да продължат своята нелегална дейност, за съжаление платена с цената на един човешки живот", заяви Стоянов. 

За инцидента са уведомени турските гранични власти, като е направена среща на линията на държавната граница, с цел установяване и задържане на извършителя.

Предполага се, че извършителят е на турска територия. Изпратените наряди не са установили незаконни мигранти в района.

За случая са уведомени дежурен разследващ полицай, дежурен експерт, оперативен работник, дежурен следовател и дежурен прокурор. 

Към мястото тръгва министърът на вътрешните работи Иван Демерджиев. Очаква се около 9:00 часа той да даде информация за медиите пред РДГП “Елхово”.

Във връзка със случая се отменя официалното отбелязване на празника на националната полиция - 8 ноември.

По думите на кметския наместник Иван Франсъзов в село Голям Дервент ежедневно преминават групи с нелегални мигранти. ой каза още, че в селото, в което живеят около 30 души, не са чули изстрели снощи. Преминаващите мигранти са предимно сирийци и афганистанци, каза още той. По негова информация загиналият полицай е от Елхово.

"Мигрантските групи са от по 20-30 души, предимно млади хора от Афганистан и Сирия. Постоянно минават тук през границата и създават суматоха". обясни Франсъзов. Граничната ограда е в добро състояние, твърди той, но "мигрантският натиск е голям и тях нищо не ги спира".

Бившият министър на вътрешните работи Емануил Йорданов също коментира случая. “Работата по границата никога не би могла да приключи. Трябват повече сили и средства, които да се насочат натам. Не е възможно всяка една ситуация да бъде предвидена”, каза той в ефира на “Здравей, България”.Вижте още:Как охранявахме държaвната ни граница преди 1989 година





Беше през 80-те години на миналия век. Бях служител в кметството. Много често вършех канцеларската си работа в извънработно време. През деня имаше много  други задачи. И затова вечер когато нямаше  вече посетители си работех спокойно.

Беше ясна и топла юнска вечер. Разтворени бяха врати и прозорци. Работех си спокойно. Тогава в кметството имаше нощни дежурни – мъже, бивши военни, преминали вече в запаса. Едовременно чаках и нощния дежурен да предам дежурството, което ставаше по опис. Предупредих го, че може да закъснее, ако има да върши някаква лична работа. Тогава селото беше многолюдно. Имаше голямо движение на хора и превозни средства чак до полунощ. А пък нея вечер имаше и другарска наборна среща. Бяха надошли хора от различни места за да се срещнат в родното село. 

Още през ранния следобед площадът беше пълен с хора. След 20 часа всички се прибраха в залата за официалната част. Около 22 часа чух, че някой се качва по стълбището, защото стаята ми беше на втория етаж. Разбрах, че при мен идва нетрезвен човек. Не се изненадах, защото и друг път ми се е случвало някой пийнал съселянин като види, че съм още в кметството да дойде да ме посети. Този човек ме изненада, когато се появи на вратата. Беше непознат. Изцапан, изкалян и с охлузвания по лицето. 

Явно беше и пиян. Говорейки на пресекулки ми се представи. Бил на гости в нашето село, в дома на мъж с когото се запознал в болницата. След като приключило гостуването отишъл на спирката, но автобусът вече бил заминал. Отишъл в ресторанта. Понеже не познавал никого, седнал сам на маса. След малко трима младежи го наобиколили. Когато той отишъл до тоалетната, те го последвали. Поискали да им даде всичките си налични пари. Той отказал - последвали няколко крушета. Паднал на земята.  Тогава му взели всичките пари.       

Разбрах, че човекът беше дошъл да изплачи мъката си и преживяното. Разпитах го да ми даде някакво обяснение за тези младежи. Познавах всички в селото. От описанието за нападателите разпознах един от тях, но това ми беше достатъчно. Казах на непознатия, че още на сутринта ще бъдат повикани в кметството да отговарят за постъпката си. Мина ми през ума да го настаня да нощува в дежурната стая или в някой друга, но видът му и състоянието, в което бе изпаднал не позволяваше това. Казах му, че времето е топло - да отиде и полежи на някоя пейка и там ще изтрезнее. Сутринта ще го изпратим с автобуса. Послуша ме човека и с бавни крачки, залитайки заслиза надолу.

Когато дойде дежурният го уведомих, че има пиян човек навън. Ако дойде да го безпокои да не се притеснява или да се чуди какво да прави. Прибрах се в къщи. Към два часа след полунощ дежурният ми се обади, че когато хората са се прибирали от тържеството, на една пейка в парка намерили мъртъв човек. Нямаше никакво съмнение, че това е същият човек, който дойде да ми се оплаче. Обадих се на дежурния в районното управление на МВР.

Отидох в кметството, за да изчакам дежурната група. След двадесетина минути пристигнаха трима следователи. Първата им работа, като дойдоха беше да транспортират тялото за аутопсия.  Казах им, че имам съмнение за един от нападателите. Когато доведоха младежа в кметството беше със същия зелен панталон, както ми го беше описал пострадалия. Нямаше никакво съмнение, че за него ставаше дума. 

Трябваше само да се докаже. Той отричаше да е ходил в ресторанта, разправяше, че не е виждал никого. Доведоха и една от сервитьорките. Тя назова и другите двама младежи, които са ходили до масата на непознатия. Забелязала е, че са говорили с него, но не е чула за какво. Доведоха и другите двама.

Оставиха ги по един в стая. При тях имаше и следовател да ги разпитва. След това следователите се сменяха, за да могат чрез кръстосан разпит да разберат истината. Използваха професионален метод за това. Нападателите не знаеха, че непознатият човек е починал. Следователите им казаха, че още е в нетрезво състояние, настанили са го в друга стая - когато изтрезнее напълно ще ги разпознае. 

Тогава нападателите признаха за всичко - завели го завели до тоалетните, той се е съпротивявал и не им дал доброволно парите си. Единият го е ударил в лицето. Падайки назад мъжът си е ударил тила в стъпалата на тоалетната. От това е настъпила и смъртта му по-късно. Това беше потвърдена и от съдебно-медицинската експертиза.Нападателите получиха справедливи присъди за това си криминално деяние.

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско/Наборе.бг/



Годината е 2001-ва. На 11 срещу 12 юни 25-годишен студент стои като камък в общежитието си на бул. „Марица“ в Пловдив и се налива с алкохол. Обзет е от мъка заради смъртта на майка си, заради липсата на приятели, заради света, който не го разбира. 

В момент на душевен афект хваща чук и разбива на парчета черепа на своя съквартирант. Мозъкът му е по цялата стая. Но това не стига на убиеца. Взeма домакински нож и излива завладялата го мъка чрез прободни рани по цялото тяло на колегата си. С толкова ярост, че чак го разчленява. Два дни касапницата остава в тайна.

 Владимир Николов е родом от Долни Дъбник, Плевенско. Пристигнал в Пловдив, за да бъде студент във Висшия институт по хранително-вкусова промишленост. Бил отличникът от курса по „Технология на млякото и месото“. Завършвал дипломната си работа, бил изключително амбициозен. Паралелно с основната специалност Владимир учил още няколко задочно. По характер бил спестовен до скъперничество. Внасял парите си в банка. Получавал издръжка от родителите си, но се занимавал с покупко-продажба на валута.

Колегите му от института го описват като особен. Постоянно стоял сам в стаята си, често обвинявал съквартиранта си за свои проблеми, искал да накара другите да му се подчиняват. Чувствал се самотен, защото двамата му най-добри приятели от ученическите години заминали за Германия.

Запознал се с 24-годишния студент Николай Павлов, с когото съжителствали в общежитие три години. Владо се променил до неузнаваемост след смъртта на майка си, с която споделял най-съкровените си тайни.

На 29 май 2001-ва вечерта той научил лошата вест от портиера, който му казал: „Съжалявам, майката ти не е сред живите.“ Студентът почернява от мъка. „Не знаех на кой свят съм. Питах се какъв е смисълът да живея. Мама я нямаше да ме подкрепи. Успокоявах се, че скоро ще отида при нея. Погребах бъдещето си“, изповядал се синът в съдебната зала.

На 2 юни Владо се прибрал в общежитието. Николай го питал дали е истина, че майка му е починала. Съквартирантът отвърнал само с „да“. Владимир станал още по-затворен. Не ходел на лекции, разхождал се безцелно с автобуси и таксита из Пловдив. Започнал да харчи по 30-40 лв. на ден, което той по принцип не допускал, защото пестил и стотинките.

На 11 юни двамата обядвали в студентския стол, след което се разделили. Владо имал желание да се самоубие в този ден, като тръгнал да търси из аптеките диазепам и нифедипин. Няколко пъти му отказвали, като накрая успял да купи, но на двойна цена. По лицето му бил изписан страх от предстоящата смърт, но не се отказал. Звъннал на близките си, за да се сбогува. Когато затворил телефона, Владо продължил пътуването си без посока. Привечер купил по бутилка вино и ракия. Вървял по улиците, а сълзите се стичали по лицето му. Към полунощ се прибрал в стаята, където Николай спял. Студентът тъкмо се завърнал от родния си град Видин. Владо седнал на масата и решил сам да си устрои пиршество. Сложил чаши, а до тях чук и кухненски нож, който си купил като подарък за студентския празник. Изпил виното до дъно и си налял от ракията.

Едновременно с това глътнал и 10 хапчета диазепам.

Минути след това се изправил, грабнал чука и се отправил към спящия и нищо неподозиращ Николай. С пет удара размазал черепа му, а мозъкът на момчето се разпилял по стените. Не успял дори да извика. Апокалиптичният кървав пейзаж не накарал Владо да се спре. Напротив, вдигнал ножа и започнал безмилостно да го забива в тялото на съквартиранта си – по гърдите, по ръцете и по краката, където сварил. Ръцете му почервенели от кръвта на Николай. Леглото се изпълнило с части от тялото на убития, други се търкаляли по пода.

Владимир се уморил, решил да спре касапницата и да си легне. Николай издъхнал в съня си. Убиецът се порязал повърхностно по гърдите и не излизал два дни от стаята. Заключил вратата с райбер и живял два дни с трупа,без да му мигне окото.

Тайната обаче нямало как да остане скрита дълго време. Родителите на Николай звънели непрестанно по телефона на студента, а той не отговарял. Предусещайки, че се е случило нещо много лошо, те помолили портиерката да провери дали всичко е наред с детето им. Опитала, но никой не отворил вратата на общежитието.

Служителите се усъмнили, когато из етажите се разнесла тежка миризма на разложено тяло. Портиерите повикали дърводелец, който да разбие вратата на стаята.

„Погледнах през ключалката. Владо се разхождаше между леглата. Беше като призрак“, разказал портиерът на полицията. „Удари ме тежка миризма на загниващо месо. Отмаляха ми краката, когато изкарваха момчето“, пък си спомня дърводелецът.

Главата на Николай била размазана, окото избито, устата без зъби, а тялото – на парчета. Баща му изгубил ума и дума, когато бил извикан от съдебните лекари за разпознаване. Убитият студент е погребан в бял ковчег.

След кървавата баня в общежитието Владимир бил оставен за наблюдение в болница в рамките на няколко дни. Раната на гърдите му се оказала повърхностна. Малко след като го преместили в ареста, Владо направил опит да се самоубие. Прерязал си вените със самобръсначка, но негов съкилийник го видял и светкавично извикал надзирателите.

„Съжалявам, че не съм умрял! Кошмар е да си жив! На мен ми харесва перспективата на свободен човек, а не на затворник. Доказателствата сочат, че съм убил Николай. Значи това е направено от моето тяло, а не от психиката. Не от съзнанието. Не от душевността“, казва след убийството 25-годишният Владимир.

Колегите на двамата студенти смятат, че убийството е заради завист. Николай имал приятели, мобилен телефон и лек автомобил, уреден живот. „Завиждаше му за придобивките, подразнил се е и е отмъстил“, споделят тогава състуденти.

„Не можех да си позволя да имам приятелка, защото трябват средства и време. Образованието беше най-голямата ми цел. Исках да завърша и да се реализирам. Ходенето на купони с момичета не се вписваше в моите представи“, разказал още убиецът пред съда. Твърдял, че се разбирали с Николай, тъй като били сродни характери – въздържатели и непушачи.

„Като гръм от ясно небе дойде страшната вест, че синът ми е посегнал на състудента си. Никога не е бил агресивен. Не обърнах внимание, когато взе чука от вкъщи, защото ми каза, че му трябвал да си ремонтира обувките. Ние гледаме кокошки и свине. Владо обичаше пилетата, но е колил животни. Беше много жалостив, а когато се убодеше на пръста, веднага си слагаше лепенка и все питаше дали ще му мине. Как така е посегнал на момчето с нож и го е удрял с чук по главата. Не проумявам!“, казал баща му Петър. Владо му признал, че иска да умре, за да отиде при майка си.

„След нейната смърт е настъпил срив в психиката му“, обяснил неговият адвокат Хари Харалампиев.

Според защитника Владимир се бил откъснал напълно от действителността, което се нарича аутизъм, досущ като героя на Дъстин Хофман във филма „Рейнман“. Експертиза доказала в съда, че Николов е бил вменяем и е знаел какво върши в онази кървава нощ. Осъден е на доживотен затвор./Ретро.бг/



Прокуратурата разследва умишлено убийство на актрисата, потвърдиха за БТА от държавното обвинение. Тялото ѝ, по което са открити следи от насилие, е намерено на 22 октомври след сигнал от съседи. Полицията разбила вратата, за да влезе в жилището.


По информация на "24 часа" по тялото са открити множество прободни рани, има данни и че е душена. По случая са назначени експертизи, за да се установи точната причина за смъртта.  


Към момента официална причина за смъртта на 79-годишната Виолета Донева не се съобщава. 


Заподозряна е нейна родственица, за която има данни, че е с психични проблеми, допълва NOVA. По информация на БНТ заподозряната е внучка на актрисата.Виолета Донева е бивша съпруга на режисьора Людмил Стайков. Двамата имат един син. По-късно се омъжва за баскетболиста Атанас Грънчаров, с когото се познават от деца.


Родената през 1943 г. звезда на театъра от години не се изявява на сцената. Тя бе обявена за "заслужил артист" през 1974 г. и бе носителка на орден "Кирил и Методий" II степен.


Снима се в постановки в телевизионния театър до средата на 80-те години на миналия век. След това са занимава с дублаж на филми и преводи.


Носителка е на голямата наградата от Фестивала на българския игрален филм във Варна от 1972 г. 



Безжизненото тяло на 21-годишната майка Красимира Куковска бе открито на 11 септември през 2020г. в дома й в село Бегово. Първоначалната версия, по която работеха разследващите, бе самоубийство. Няколко дни по-късно обаче 20-годишният й съпруг Любомир бе задържан за 72 часа и направи пълни самопризнания. Според неговата версия, той отишъл в дома на Красимира на 11 септември, влязъл при нея, ала двамата се скарали.

Младата жена започнала да го гони, казвала, че иска да я остави намира, но той я е заплашил, че ще я гръмне. Красимира го провокирала и му казала: „Хайде, направи го, не можеш“. Любомир твърди, че тя е взела въздушната пушка и я е опряла на гърдите си. По думите му, той е натиснал, без да иска, спусъка и не е имал намерение да я убива.

Красимира остави невръстни дечица на 2 месеца и на 2 години сирачета. Тя е имала богато наследство от баща си, който бил мощен арендатор с над 2000 дка земя, но той и майката починали.

Съдебномедицинската експертиза обаче закова Любомир.„Резултатите от експертизата напълно опровергават версията, която той представи пред съда, а именно, че с жертвата са се сборичкали и тогава случайно е произвел изстрели. Любомир вече е с ново обвинение – за умишлено убийство. Случаят вече е в компетенциите на Окръжната прокуратура“, каза за „Марица“ на 24 ноември зам. окръжният прокурор Галина Андреева-Минчева.



Той е 55-годишен, нисък на ръст, с лек недъг в едното рамо.Сократ Киршвенг е името на първия сериен убиец в България. Той прилича по-скоро като жертва, отколкото на хладнокръвен и жесток убиец, но истината е друга. Той отнема живота на две свои съпруги и прави опит да убие трета. След като е заловен и осъден, той бива освободен заради двете му деца и... касапницата продължава.

Сократ Алберт Киршвенг е роден от майка циганка и баща с гръцко потекло в село Алино, Самоковско. Родителите му умират рано и сиракът отива в Самоков, където работи като чирак и калфа при един дърводелец, а после става и майстор, пише Desant.net.През 1908 г. се жени за Елена Манова и им се раждат две деца — Александър и Райна.

Животът в Самоков обаче, не му харесва, нито занаята му. Затова оставя семейството си и отива в София. През 1917 г. става надзирател във Военна болница и му е зачислено служебно оръжие - пистолет.

В столицата се среща с Вангелия Юрданова — шивачка, която изпълнява поръчки на болницата. Тя има малка къща в „Модерно предградие“ и той отива да живее при нея. Въпреки че делят един покрив, той не я харесва като жена, защото тя е доста е дебела, а и грозновата.

Междувременно той се запознава с Тинка Николова — прислужничка в болницата. Опитите му да я спечели обаче, удрят на камък, защото тя знае за връзката му с Вангелия.В този момент той решава да се отърве от шивачката. Казва й, че е откраднал голяма сума пари от болницата, които е заровил на скришно място. Предлага й да ги вземат и да заминат за Сърбия. Води я на гробището в Малашевци и й показва мястото, където уж са заровени парите. Започва да копае, но скоро казва, че си е навехнал ръката, затова Вангелия да продължи. Жената взима кирката, чопли земята с нея и изхвърля пръстта с лопата, а Сократ я напътства: „Копай по-дълбоко и надлъж, че не помня къде точно зарових тенекията с парите“.

Когато преценява, че ямата е достатъчно дълбока, той убива Вангелия с пистолета си и я заравя в дупката. На Тинка казва, че Вангелия е заминала неизвестно къде и вече може да се съберат, но тя иска да се оженят.

Понеже Сократ вече има християнски брак с Елена и това е записано в църковните регистри, той не може да се венчае отново, освен ако не се разведе. За да се измъкне от тази ситуация той заявява на Тинка, че майка му е била мюсюлманка и той иска да се върне към нейната вяра, а и тя трябва да стане мюсюлманка.

Тинка се съгласява и двамата приемат исляма, прекръстват се на Шакир и Айше и софийският мюфтия ги венчава. Въпреки добре измислената лъжа Сократ-Шакир се опасява, че новата му съпруга ще разбере за Елена и децата, затова взема още едно смъртоносно решение - да се отърве от първата си съпруга.

Наема каруцаря Димитър Цветков, с когото отиват в Самоков. Когато се прибира при законната си жена и децата си им казва, че ще ги води да живеят в София при него. Малко след Горни Пасарел предлага на Елена да слезе от каруцата, за да й покаже черешовата градина, която е купил.

Когато навлизат в гъсталака, я посича със секирата си, връща се и обяснява, че е оставил Елена при негови роднини. Мушка секирата под черджето в каруцата и когато пристигат в София, отива в полицията, където разказва, че Димитър Цветков е убил жена му. Намират окървавената секира и съдът приема, че убиецът е каруцарят. Той е осъден на смърт и обесен.

Сократ-Шакир заживява с Тинка-Айше, но и тя започва да му омръзва. Тя вече не изглежда така хубава, както преди и решава да се отърве и от нея. Завежда я на разходка в Горна баня и когато стигат до място, което той смята, че е достатъчно усамотено и няма кой да ги види, започва да я души. Тя обаче, успява да извика. Чули вика при тях се появяват хора, викат полиция и убиецът е заловен. Осъден е на смърт.

Заради двете си деца е помилван и лежи 17 г. в затвора, където работи като дърводелец, за да осигурява издръжката им.

Освободен е през 1937 г., но е без пукната пара. Отива при леля си Евтимия, сестра на баща му, която държи малка бакалница в квартал Подуяне, за да иска заем. Жената обаче му казва, че няма пари, но той не ѝ вярва и затова, когато се обръща с гръб към него я съсича със секирата, която носи със себе си. Претършува бакалницата, но намира само 20 лв., което е твърде малка сума. Затова се качва на втория етаж, където се намира жилището на леля му, но и там не намира пари.

В една от стаите е нейният съпруг — 85-годишният Иван. Заплашва го, че ако не му даде пари, ще го убие. Старецът изважда 2 лв. от портфейла си и казва, че това са всичките му пари. Тогава Сократ вижда, че той има позлатен часовник и иска да му го вземе. Старецът се съпротивлява и Сократ го убива със секирата. Взима часовника и някои други вещи, които смята, че може да продаде. На излизане слага табелка на вратата на бакалницата, на която пише, че няма да работи през следващите 10 дни.

Една от редовните клиентки обаче, се усъмнява в истинността на написаното, защото никога до сега магазинчено не е преставало да работи. Обажда се в полицията, разбиват вратата и намират двата трупа. Полицията няма представа, кой е убиецът.

Следователят има зорко око и забелязва, че на колана на Иван виси верижка, а няма часовник. Започва да обикаля часовникарските ателиета. Той разпитва дали някой наскоро не им е продавал позлатен джобен часовник, след като клиентката на убитото семейство разказва в полицията, че е виждала такъв у 85-годишния старец. Попада на един часовникар, който е купил такъв часовник преди два дни и дава описание на мъжа, който му го е продал.

Сократ има досие в полицията, към което са приложени и снимки. Когато ги показват на часовникаря, той веднага го разпознава. Скоро след това убиецът е заловен и осъден на смърт чрез обесване. Последното му желание е да бъде погребан като християнин и децата му да не узнаят, че е убил майка им.



На 31 декември 1993 година Ал Бано и Ромина Пауър чуват дъщеря си Иления Кариси за последен път. Малко по-късно най-голямото момиче на известните италиански певци излиза от хотел в Ню Орлиънс и повече не се връща.

Тогава Иления е на 23 години. Тя е художник, певица, актриса, пише поезия и обича да пътешества по целия свят. Именно хобито й я отвежда в САЩ, където нищо не предвещава, че нещо може да й се случи. Но в първите часове на 1994 година родителите й не успяват да се свържат с нея. Не успяват и в следващите дни. Не успяват никога. На 18 януари те съобщават на полицията за нейното изчезване.

Всичко това се случва при загадъчни обстоятелства в Ню Орлиънс, Луизиана. По това време Иления е отседнала в хотела заедно с уличния музикант Александър Маскела. Първоначално именно той е арестуван за изчезването й, но в последствие се разбира, че не е отговорен, и е освободен.

Следват дълги години на надежда и страх в очакване на различни новини. През тях бащата Ал Бано сякаш свиква с мисълта, че никога няма да открие детето си. Не и майката. Ромина Пауър не престава да вярва, че ще намери дъщеря си, защото тялото й така и не е открито.Една от версиите, които дълго време се разглежда като основна, се базира на показанията на охранител, който описва момиче, напомнящо за Иления. 

Той разказва, че тя се е хвърлила в река Мисисипи с думите, че принадлежи на водата. Тяло обаче така и не е открито. И докато Ромина не спира да смята, че дъщеря й е била отвлечена и сигурно е жива, Ал Бано се опитва да се примири с тъжната истина. През 2013 година той дава да се разбере, че приема версията на охранителя и дори иска декларация за предполагаемата смърт на дъщеря си.Но опитите да бъде разгадана загадката на изчезването не спират. Частни детективи и любители на заплетените случаи продължават да търсят друго обяснение. Не след дълго идва нова версия.

През 2015 г. в град Тампа е открито тяло. Възстановка на лицето на жертвата напомня поразително на Иления. Но без категорично доказателство не може да се твърди нищо. Затова и полицаи от САЩ се свързват с Ал Бано, за да поискат ДНК-то му. Следите на разследването завели полицаите до Кийт Хънтър Джесперсън – 60-годишен канадец, който излежава три доживотни присъди в щатския затвор Сейлъм, щата Орегон.

120-килограмовият сериен убиец е известен като Хепи Фейс – „щастливото лице“, заради усмивката, която рисува под самопризнанията си, изпращани от него до вестниците. Той се хвали с убийствата на 160 души, но е доказано, че е умъртвил 8. Сред тях е и намерената в Тампа жена.Той разказал, че жертвата се представила като Сюзън. Това е псевдонимът, който Иления си е избрала по време на престоя си в САЩ. 

Трупът е намерен на 15 септември 1994 г., а Кийт Джесперсън обяснил и че не помни добре кога точно е извършил убийството. През 2014 г. полицията в Палм Бийч моли експерта Пол Муди да реконструира лицето на неразпознатата жена от Тампа с помощта на заподозрения в престъплението Джесперсън. Приликата с Иления е поразителна, но въпреки това всяко съмнение ще отпадне едва след ДНК експертизата. 

За щастие или не, тя не дава съвпадения. Иления отново не е открита.Въпреки това през декември 2015 година трибунал в италианския град Бриндизи – района, в който била последната жилищна регистрация на Иления, обяви дъщерята на певците официално за мъртва. Това стана по молба на самия Ал Бано. Съдът спази процедурата и 2 г. очакваше новини за евентуалната съдба на момичето. Ромина Пауър обяви, че е дълбоко огорчена от решението на Ал Бано, с когото в този момент вече бяха разделени.

Въпреки всички опити историята да бъде разплетена, и до днес тя няма обяснение. И се е превърнала в един от най-големите италиански трилъри.Вижте още:Дете излиза да играе пред блока през 90-те и така и не се връща

Източник:bg-voice.com






Едно от най-загадъчните убийства по Черноморието и до днес остава неразкрито. Куршумите покосяват Димитър Янков – председател на Общинския съвет на Несебър и най-големият хотелиер в Слънчев бряг. Килърът не е намерен, поръчител може да бъде всеки от враговете на бизнесмена, а те са много. 

Убийството го спира за осъществи една от мечтите си – да бъде кмет на Несебър. Покушението е извършено няколко месеца преди местните избори, но мотивът не е политически, а икономически, твърдят криминалисти, пише в. „Труд“.

На 9 май 2007 година вечерта, както почти през ден, Димитър Янков е тръгнал при любовницата си Красимира Маринова. Този път той е без охрана. Около 21,30 ч общинарят паркира луксозния си джип „Порше Кайен“ пред дома й на бургаската улица „Гладстон“. Приготвя се да слезе, когато към автомобила се приближава слаб мъж и стреля. Точно 7 пъти. Всичките куршуми попадат в главата на жертвата. След това килърът спокойно си тръгва.Броят на изстрелите едва ли е случаен. Седем са хотелите на Янков в Слънчев бряг.

Той се прочува като първия приватизатор в курорта, след като купува хотел „Хризантема“. Мъжът, който по-късно ще се изкуши и от политиката, притежава и десетки от най-оборотните заведения в скъпия курорт. Парите обаче не стигат, за да бъде Янков напълно щастлив. Нужна му е и власт, за да пази и развива придобитото, след като Слънчев бряг става апетитен залък за мутри и от групировките в София.

Като председател на местния общински съвет, Янков си създава много врагове, които са хвърлили око на курорта. Затова криминалистите така и не стигат до читава версия за убийството, въпреки че във фаталната вечер има няколко надеждни свидетели. Двама души – продавач и клиент в съседен магазин виждат разстрела и запомнят добре фигурата и други подробности за килъра. Възрастна жена, хвърляща боклука, се разминава с него секунди след стрелбата. Друг минувач забелязва как убиецът се качва в автомобил, който потегля в известна посока. Намерено е и оръжието, което е изхвърлено в контейнер, недалече от мястото на престъплението. 

Това е газов пистолет „Байкал“, преправен в боен. Убиецът дори не се е постарал да изтрие отпечатъците от пръстите си. Изолирано е и ДНК-то на стрелеца, но това не помага той да бъде открит. В масива на МВР няма негови данни.Криминалистите тръгват да нищят най-логичната версия – икономически интереси. Оказва се, че Янков е имал конфликт с видни сикаджии заради спор за границите на концесията за плажа. Басейните на два от хотелите му са построени в зоната, която софийските мутри са получили и затова са му поставили ултиматум – или 100 000 евро годишен наем за басейните, или да ги събори. Той естествено отказва, при това грубо, но разследващите не намират доказателства, че зад убийството стои тази силова групировка.

Откриват се факти за разправиите между Янков и бившия му приятел и колега Николай Трифонов. Двамата първоначално си поделят властта в града – Трифонов е кмет, а Янков – председател на Общинския съвет от листата на Свободна радикалдемократическа партия. Постепенно обаче помежду има започва вражда и взаимни заплахи за убийство. Причината, според местните е, че Янков е искал всичките блага около брега в общината да останат за тамошните хора, докато Трифонов бил на друго мнение, а и притискан от София да наложи мощна външна групировка. Кметът не издържа на напрежението и напуска поста си няколко месеца преди стрелбата, малко след това е изпратен на работа в българското консулство в Одеса. Според запознати, той се страхувал за живота си заради заплахите на Янков.

След като Трифонов се оттегля, приватизатор №1 решава, че най-сетне ще се сбъдне желанието му да стане кмет на Несебър. За временно изпълняващ длъжността е избрана неговата близка Магдалена Мандулева и така Янков започва да се превръща в пълновластен господар на района.

В Несебър и Слънчев бряг още помнят, че Янков е започнал кариерата си като пиколо при социализма. Първата голяма покупка прави през 1994 г. с парите на жена си Регина Щайн, която получава наследство. С нея той се запознава в Германия, докато работи в корабостроителен завод там. После започва да купува парцели и да строи още няколко сгради, взема обекти под аренда, които после стават негови, докато се превърне в най-големият частен собственик в курорта. Това му коства обаче доста нерви и заплахи. 

Говори се, че още в средата на 90-те години Янков вижда в лицето на своя адаш Димитър Желязков – Митьо Очите, надежден защитник срещу атаките от София. По това време Митьо Очите е от ВИС, но това не пречи двамата да се сдушат.През 1997 г. избухва граната на терасата на жилището на тогавашния кмет на Несебър Живко Георгиев. Физическият извършител е заловен – това е Петко Крумов-Камбоджанеца. При разпитите той твърди, че именно Димитър Янков е поръчител на покушението и големият приватизатор и арендатор за кратко е задържан. Скоро след това обаче Камбоджанеца е намерен овъглен при мистериозен пожар в тайната вила, където е настанен.Разследването зацикля, а Янков си наема като охрана Митьо Очите и още няколко яки момчета. Твърди се, че с негласната помощ на новия си покровител Очите бързо прави солидна кариера като тартор на Южното Черноморие.

Месец преди убийството на Янков през 2007 г. Митьо Очите е арестуван. Общинарят става нервен, твърди, че очаква да посегнат на хотелите му. Той обаче не е мислел, че ще посегнат на живота му и затова във фаталната нощ отива сам при голямата си любов, на която е подарил уникално „Бентли“ и изключително скъп мезонет в центъра на Бургас. Там обаче вече го чака килърът, който е изучил в детайли навиците му. И който ще остане неизвестен.

От пиколо – до най-големия баровец на Слънчев бряг

Империята на Димитър Янков не само не се разпада след смъртта му, но продължава да процъфтява. Тя е управлявана от дъщеря му Ивалина, която ръководи най-голямото хотелско дружество на Южното Черноморие „Слънчев бряг хотел холдингс“ АД. Жена му – немкинята Регина, е член на борда на директорите заедно със съдружника на Янков и негов близък приятел – Йордан Йорданов.

Янков започва бизнеса си от нулата. Дълги години той е пиколо, работи и като барман, но след промените на Десети ноември вижда своя шанс да забогатее. Още през 1989 г. става арендатор на бара на хотел „Поморие“по онова време, а след това в съдружие поема под аренда хотелски комплекс „Бургас“. Той е председател на Съюза на наемателите и арендаторите в Слънчев бряг . Годишният оборот от фирмите му е около 100 млн. лева, давал е работа на 1000 души. Името му беше замесвано в почти всички по-големи скандали в комплекса, включително и в опита за тайна приватизация на 18 хотела заедно със скандалния бос на строителна пирамида Соломон Анжел.

Източник:trud.bg




Труп с дълбока рана в гърдите и в напреднал стадий на разлагане бе открит на 25 юли 2005 г. между дърветата и храстите край централната алея на хасковския парк „Кенана“. На страховитата гледка се натъкнала местна жена около 16 часа. 

Веднага след сигнала ѝ до дежурната част на полицията районът бе отцепен от полицаи. Цяла вечер край трупа дежуриха двама униформени, а тялото бе вдигнато в 8.30 часа на следващата сутрин.

Край намерените човешки останки бе открит и инхалатор за астматици, пише в. „Марица“. Мъртвецът бил облечен с фланелка и дънки. Полицаи разпитваха служители от персонала на близко заведение дали не са забелязвали наоколо или да са намирани и летни мъжки чехли.Собственици на породисти кучета пък разказаха, че от около 2 седмици питомците им бягали с подвити опашки от мястото, където бе открито впоследствие тялото на Сашко. Отпреди седмица от силната воня на леш се оплакаха и редовно преминаващи край мястото хасковлии.

„След извършената от съдебния лекар д-р Христо Еленски аутопсия стана ясно, че се касае за убийство“, разказа тогавашният директор на РДВР-Хасково полковник Иван Петров. Според започналото разследване животът на жертвата е отнет 13-14 дни преди да бъде открито тялото. Криминалисти установили, че убийството е извършено на същото място, където е открит трупът. Оперативно-следствената група установила при огледа, че части от тялото били мумифицирани. Полицаите открили, че жертвата е 18-годишният Сашко Дойчев,обявен за национално издирване 21 дни преди да намерят трупа му. 

Сигналът подала неговата баба. За да не се пречи на основната версия, по която работят следователите и криминалистите, първоначално бе дадена заблуждаващата информация, че кръвопролитието е плод на тийнеджърска разправия за момиче. „Целта беше да се притъпи вниманието на основния заподозрян“, споделиха запознати със случая, сред които и дългогодишни криминални репортери.Сашко нямал криминални прояви. Живеел в квартал „Бадема“ заедно с по-голямата си сестра и майка им Таня. Младежът бил кротък, вежлив и не е създавал проблеми на околните с поведението си. Истинският му баща живеел в димитровградското село Странско.

„От около седмица след изчезването на момчето майка му не се била появявала в семейното им жилище, казаха съседи, докато от отворения прозорец на осиротелия и заключен апартамент тъжно се вееше бяло дантелено перде“.Приятел на Таня бил 43-годишният Георги Караджов, когото полицията причаквала пред входа, за да го разпита.

„Георги е автомонтьор, не вярваме той да е затрил сина на Таня“, коментираха тогава хора от квартала. Пред криминалисти други познати на Таня и Георги разказали, че двамата живеели заедно от 1990 г.

„Скандалите при тях бяха ежедневие“,

твърдели обаче съседи пред разследващите. Затова Сашко гледал да ходи често при 65-годишната си баба Стойка, която имала жилище в кв. „Орфей“. По информация на нейни познати Таня решила да се спаси от системния тормоз, като замине на работа в чужбина. Тя обаче оставила писмо, с което предупреждавала сина си да се пази от пастрока си. На този лист хартия се натъкнал и Георги, вероятно тогава е решил да се саморазправи с момчето, за да нарани майка му“, разказаха близки до разследването.

Преди да се стигне до фаталното събитие в нощта на 13 юни, Георги запивал цял ден в кръчма край блок 15 в кв. „Бадема“, разказали информатори на криминалистите.Около час и нещо преди полунощ в съдбоносната вечер тийнейджърът се появил пред входа на майчиния си блок. „Караджов го застигна и двамата взеха да си говорят нещо“, обяснили на полицаите хора от „Бадема“. Пастрокът придумал момчето, че иска да се сдобрят, повикал такси по GSM-а си. Жълтата кола ги оставила до отбивката от пътя към централната алея. Георги помолил шофьора малко да изчака.

„Ще се поразходим малко и се връщаме“,казал Караджов. Минали над 10 минути, а пастрокът и младежът не се появили. Таксиджията набрал номера на Караджов и го попитал да ги чака ли още. „Връщаме се, ей сега“, чуло се в слушалката. Шофьорът преместил возилото си на по-светло, до някогашната Руска гимназия. Минал още около четвърт час и след като 43-годишният мъж и младият му спътник не се появили, в таксито се качили други клиенти.

През това време Георги примамил между дърветата жертвата си. В тъмнината пастрокът извадил джобно ножче и с един удар забил 10-сантиметровото острие в сърцето на Сашко.

Убиецът, докато реже салам: „С ей този нож го прободох“

Процесът по случая започна през юли 2006 г. През цялото време Караджов отричаше да е убил Сашко. Защитата му наблягаше на факта, че няма преки доказателства Георги да е убиеца и дори по иззетия от него нож не били открити следи от кръв и ДНК на 18-годишното момче. Показания пред Темида даваха и представители на криминалния контингент, според един от които подсъдимият си признал пред него на пияна глава, че затрил сина на приятелката си. „С ей този нож го прободох, ми заяви Жоро, докато режеше салам за мезе“, обясни разпитваният.

Караджов и адвокатът – опитният юрист Димо Стоянов, настояваха на версията, че младежът е убит заради борчове на майка му към хора от ъндърграунда. Защитата изрази и съмнение, че майката на Сашко опитвала да подкупва свидетели. Самата Таня пък предяви иск от 100 000 лв. кръвнина към бившия си приятел. Точно след това заседание стана ясно, че мъртвото момче е положено в Централния гробищен парк след социално погребение, като разноските са поети от Община Хасково.

На първа инстанция делото приключи на 3 ноември 2008 г. Тогава Окръжният съд в Хасково призна Георги Караджов за виновен и го наказа с 16 години затвор. Освен ефективна присъда Темида постанови и 50 000 лева кръвнина за роднините на убитото момче наред с разноските по делото. Майката на жертвата реагира тежко и разплакана коментира пред медиите, че единството справедливо наказание за убиеца на сина ѝ е смърт. На 11 май 2009 г. първоинстанционното наказание бе потвърдено и от Апелативния съд в Пловдив.

Опитът за самоубийство

Дни след убийството Караджов решил да сложи край на живота си. Той се качил на виадукт от магистрала „Хемус“ и се обадил на майка си, за да я уведоми, че ще се самоубие. Разтревожената жена веднага се обадила в полицията. На мястото отишъл лично началникът на столичната „Магистрална полиция“ капитан Божидар Вучков. С риск за живота си офицерът успял да придума стъпилия от външната страна на парапета на моста „Ечемешка“ мъж да не скача. „Исках да напусна този свят от любовна мъка“, обяснил Караджов на софийските служители на реда.

„Няма кой друг да го е извършил, значи трябва да съм аз!“. Това заявил Георги пред психолози от МВР след свалянето му от виадукта. Той се съгласил и да мине през детектор на лъжата. Данните от полиграфа, според вещо лице, показали индикации, че Караджов е извършителят, стана ясно на друго заседание.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив