Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Най-големият банков обир от последните години е извършен през нощта на 23 март 2004 г. в клон „Южен парк“ на банка „Биохим“ в София. Крадците проникват в банката през тунел, който е свързан с мазетата на прилепения към банката блок. Тунелът бил строен за бомбоубежище и минавал точно под пода на гражданския трезор. От мазетата на блока крадците влизат в тунела за бомбоубежището и стигат до мястото на трезора. Там пробиват дупка в пода на банката, който е изграден от около 40 см железобетон. Елиминират датчиците на охранителната система и разбиват 41 сейфа от общо 600-те, които са се намирали в трезорното помещение.

След като опразват касетките, бандитите наръсват по земята червен пипер за заличаване на следите и цял чувал с чужди косми, събирани от фризьорски салони. Това е направено, защото често за идентифициране на престъпници в криминалистиката се използва ДНК експертиза на открити на местопроизшествието косми. За още по-сигурно, крадците разбиват тръба на канализацията и наводняват помещенията.

Стойността на откраднатите лични вещи и пари е около 7 млн. лева. Банката се охранявала от частен СОТ (фирма СОД 161). Не е имало физическа охрана.
След обира полицаи и следователи се заканваха по медиите да разкрият крадците, но това не се е случило и до днес.

Говореше се, че бандитите са имали вътрешна информация. Те предварително са знаели как са разположени охранителните датчици и какви са техническите им възможности. Познавали са добре помещението и са изчислили къде точно има непокрито от сензори място, за да разбият тези 41 каси, при които няма да се задейства алармата. Знаели са и къде да пробият плочата на пода, за да влязат.

Предполага се, че може да са действали и чрез подставен клиент на трезора, който да си е наел сейф специално заради обира, да е огледал добре мястото и да е обърнал внимание на датчиците.
Дълго се изясняваше защо охранителните топлинни датчици не са реагирали и не се е включила алармата. Според шефа на фирма СОД 161 бандитите са разгънали екрани или паравани пред датчиците. Тъй като те не отделят топлина, алармата не се е задействала. Полицията имаше друга версия – че е използвано самоделно устройство за блокиране на сигналноохранителната техника.

Въпреки че „Биохим” беше застраховала сейфовете в „Алианц-България”, повечето от ограбените собственици на касети се заканиха да съдят банката, охранителите и застрахователите. Те обявиха загуби в размер на милиони левове. Банката обаче постави условие всеки да докаже, че наистина е притежавал изчезналите суми, книжа и вещи.
През април 2004 година само четирима от пострадалите 41 човека представиха съответните документи. На останалите застрахователят „Алианц България“ изплати обезщетения съгласно общите условия по полицата.
През август същата година банка „Биохим“ въведе нови договори за използване на личните сейфове, при които банката поема застраховката на клиентите си до определена сума. Ако тя бъде надвишена, наемателите на сейфове са длъжни да застраховат сами парите и имуществото, което надхвърля застрахователния максимум на банката.

След обира в клона на „Биохим” тогавашният директор на банката Румен Беремски (един от малкото българи с докторска степен от Харвард) подаде оставка и обяви, че ще се занимава с недвижими имоти с партньори от Ирландия.

36-годишният мъж, задържан за зверското убийство в село Сваленик, Две могили, е братовчед на жертвата. Сигналът за жестокото престъпление е подаден в 22:23 часа в петък чрез тел. 112 в РУ – Две могили.

На място веднага е изпратен полицейски екип от районното управление, който е установил трупа на 37-годишен местен жител.

Местопроизшествието е било запазено от полицията,  предприети са всички необходими оперативно-издирвателни и процесуално следствени действия за изясняване на случая. Извършен е оглед на адреса от дежурна оперативна група на ОДМВР – Русе.

В хода на първоначалната работа са събрани данни, че става въпрос за убийство, след битов скандал. Последвала е светкавична реакция от полицаите и много скоро, още тази нощ, в селото е задържан 36-годишен мъж.

Случаят е документиран и докладван в Окръжна прокуратура – Русе, като в ОДМВР – Русе е образувано досъдебно производство.

Още криминални новини от миналото и сега ВИЖТЕ ТУК >>>

Районът около сградата на Областна администрация в момента е отцепен. Има засилено полицейско присъствие.

В РУМВР-Ловеч е образувано досъдебно производство във връзка с намерена мъртва млада жена в ниша на сградата на Областна администрация –Ловеч, съобщиха от прокуратурата. При огледа е установено ,че жената виси на кабел, преминаващ по стената на нишата.

Починалата е френска гражданка, на 23 г., пристигнала на 1 ноември Ловеч със свой приятел. През нощта срещу 2 ноември е била в заведение с приятелите си, откъдето си тръгнали след полунощ.

Извършен е оглед на местопроизшествието, провеждат се разпити. В ход е и проверка за наличие на записи от камери за видеонаблюдение. Предстои извършване аутопсия на тялото. Обсъждат се всички възможни версии във връзка с настъпването на смъртта. Разследването се води под ръководството на прокурор от Окръжна прокуратура-Ловеч.

Майка, която е заклала изнасилвача си и след това скрила тялото му, бе осъдена на 10 години затвор

35-годишната жена пробола с нож в сърцето престъпника, след което отрязала гениталиите му. Бруталното клане се е случило само няколко дни след като Грант Касар изнасилил Роксана Питърс. Той се върнал в къщата й и заплашил да направи същото с дъщеря и, пише Mirror.

Жената нападнала Грант, когато той влязъл в дома й и заплашил, че ако не спи с него, ще стигне до дъщеря и.  Жената няколко пъти е наръгала мъжа с нож с думите: "Вече няма да ме изнасилваш".  След убийството Роксана закачила тялото за колата си и тръгнала по улиците на Куинсленд, Австралия, след което го хвърли в канавка. Трупът е открит на следващия ден. Установено е, че Грант е получил повече от 60 наранявания, по-специално рани с нож в областта на сърцето, пениса и хранопровода.

Роксана бе осъдена на десет години, след като се призна за виновна за убийство. Съдията се съгласи, че починалият е провокирал жената, но първо е трябвало да отиде в полицията. Също така се оказа, че Касар е наркоман и многократно е нарушавал закона. След като мъжът вързал Роксана и я изнасилил, той се втурнал към къщата на майка си, за да и иска пари за наркотици.

Инцидента става, докато пътува по столичния бул. "България" заедно с шофьора си Румен Желязков - Жабока в автомобила си - "Мерцедес" S600 с номер BB FN 888. Фатик Исмет Шабан е роден на 7 юли 1963 година в Турция в семейството на Исмет Тюркмен Шабан, което е от сирийско-кюрдски произход.

Когато е на около 10 години, се местят в България, където баща му, известен и като Големия Фатик, е вербуван от Държавна сигурност и става активен участник в т. нар. "специфични търговски операции", извършвани по онова време под контрола на държавата. Шабан Тюркмен получава псевдонима Фатик, което на арабски означава "човекът, който отваря". Твърди се, че кръстник му е полк. Славил Тодоров, който тогава ръководи II Главно управление на ДС, чийто икономически отдел е координирал целия чуждестранен контингент от вносители и износители на контрабандни стоки. Властите предоставят на Големия Фатик специална къща в Бояна и през следващите три десетилетия задачата му е била "да отваря врати", които иначе биха останали затворени за аристократичната партийна номенклатура. Затова и е разполагал с изключителни привилегии. "Като слизаше от Бояна към центъра, той ползваше пътя на Тодор Живков. Охранителите на бившия Първи го познаваха толкова добре, че дори оглеждаха маршрута и заради него" - разказват хора от системата на някогашното МВР. Разглезен от това внимание към фамилията му, Фатик - младши израства със самочувствието на човек, който може да си позволи всичко. Дружи с децата на висшата соцноменклатурата. При свада поради невъздържания си характер, Фатик бил пребит като куче, след което Стария Шабан записва сина си да тренира борба. След смъртта на Фатик - Старши през 1998 година, Малкия Фатик поема контрабандните канали, използвани от баща му за трафик на крадени автомобили, наркотици и други стоки. Негов е първият "Мерцедес S - класа", както и първото"Ламборджини", появили се по улиците на София. Предизвиква респект сред подземния свят. Често се цитира случаят, при който неизвестни открадват автомобила на майка му, но след като разбират чий е, го изоставят на столичния бул. "Патриарх Евтимий" с бележка: "Извинявай, Баба!" Фатик е показно разстрелян на 19 август 2003 година, докато пътува по столичния бул. "България" заедно с шофьора си Румен Желязков - Жабока в автомобила си - "Мерцедес" S600 с номер BB FN 888.
Фатик Шабан или Малкия Фатик (Снимка: Булфото)


Когато Румен Желязков спира на червен светофар на кръстовището с бул. "Гоце Делчев", от спрян наблизо автомобил внезапно излизат двама мъже, които откриват стрелба по "Мерцедес"-а му с автомати "Калашников" АК-47. Автомобилът му е уцелен с над 30 куршума, а Фатик загива на място. Желязков успява да запази самообладание и веднага потегля към Военна болница, където само констатират смъртта на шефа му и стабилизират състоянието на ранения шофьор.

На 15 април 2005 година Румен Желязков, който е единственият, видял убийците на Фатик, е открит прострелян в главата в село Душинки, Брезник, с пистолет "Парабел" в ръката. До него са намерени предсмъртно писмо с дата 19 януари 2005 и вестник от миналия ден. За убийството на Фатик са задържани Асен Петров - Шаки, Костинбродския, Йосиф Йосифов - Йоско, Борис Арсов - Арчо, Стефан и Даниел Георгиеви и Ивайло Симеонов. По-късно всички са освободени от ареста. Дълго време Малкия Фатик се афишира като Филип Павлов Найденов и твърди, че бащата на шефа на "Мултигруп" Илия Павлов го е осиновил. Павел Найденов - баща на боса на "Мултигруп" Илия Павлов, застрелян през март същата година, разкри ексклузивни любопитни подробности за приятеля на сина си - Малкия Фатик. - От кога датира приятелството ти с Шабан Исмет и сина му - Малкия Фатик? - Баща му, Шабан, не ми е бил приятел, а просто познат като бизнесмен, уважаван от тогавашните държавни мъже. Явно, това, което е правил, е било полезно за държавата и тя е имала нужда от такъв сътрудник като него. Той беше под крилото на държавата. След промените направи някаква ферма за гъски, произвеждаше гъши дроб и го изнасяше. Не съм си купувал от него. Но децата ни, Илия и синът на Шабан, Фатик, бяха близки. Искаше да става борец като него и се беше записал да тренира, но не стана. А синът ми стана балкански шампион на крехка възраст - 18-годишен. Борбата го направи дисциплиниран. По времето, когато държах бар "Астория", Фатик идваше там с компании. По едно време го бяха обвинили, че е направил беля на други хора. И той, за да покаже, че това не е истина, силно раздразнен, си простреля с пистолет лявата ръка. Куршумът мина през дланта, но успя да се възстанови. Илия го упрекна тогава, че е постъпил по този начин. Такова поведение беше чуждо за сина ми. Илия и Фатик бяха близки, но бяха с коренно различно поведение. Илия никога не е парадирал: "Вижте ме кой съм аз!" и никога не е защитавал достойнството си по агресивен начин. Ако някой го е упреквал в нещо, той по дипломатичен начин е решавал въпросите. А Фатик беше бурен, леко неумерен, когато трябва да доказва себе си. Но към мен се отнасяше добре, а аз, както към всички, и към него съм се отнасял добре. Като идваше при мен, го уважавах, обядвахме заедно. Или като съм управлявал различни заведения - той гладен, а аз кажа да му сервират нещо за ядене. Такива неща. - Каква е тази история с приемането от него на твоята фамилия? - Той имаше проблем с арабското си име Фатик. Смяташе, че то предизвиква съмнение към него, че кара хората да го мислят за мошеник и недостоен човек. И понеже, както ти казвам, си общуваха много с Илия, Фатик с присъщата си емоционалност, поиска да се побратимят. (смее се) Пожела да носи моята фамилия, имаше уважение към мен. Каза ми: "Искам да се казвам Филип Павлов Найденов!" А аз му отговорих: "Ами, добре."

- Но това официално ли стана, ходихте ли да оформяте документи, ти де юре осинови ли го? - Не съм го осиновявал. Не съм ходил нито в съвет, нито в съд, никъде. Това беше формална работа. Може би, ако му потърси някой досието, това няма да съществува. Не е законно. Но той се гордееше с това име. - Защото, ако беше официално брат на Илия Павлов, след като синът ти си отиде, щяха да възникнат наследствени казуси. Не се е чувало за такова нещо... - Няма такова нещо. Това му беше нещо като псевдоним. Не е имало юридическа процедура по осиновяване. Уговорка "на маса", както се казва. - Смяташ ли, че има нещо общо между поръчителите и мотивите на двете убийства - на сина ти, и на Фатик? - Не, Фатик работеше на друг фронт, който наследи от баща си. Нито аз, нито Илия сме работили с тях. Бизнесът на Илия нямаше нищо общо с дейността на Фатик. А Фатик точно какво е правил, дали е имал грешки, нарушения - не знам... А на Илия посегнаха хора от вътрешната конкуренция, защото той беше изпреварил всички.

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА, Дир.бг
Източник:БЛИЦ

Задържаният за двойното убийство в столичния кв. „Надежда” Викторио Александров вече е преместен в МВР болница. Пред екипа на NOVA родителите му показаха писмо, което твърдят, че е написано от сина им. То е предадено на полицията. В него Викторио е написал, че много обича детето си и че няма да позволи да му се случи нищо лошо.

Тепърва ще се прави графологична експертиза, от която ще стане ясно дали убийствата са били предварително планирани, съобщава Нова телевизия. Пред разследващите той твърди, че продължава да не помни за двете убийства. Не помнел, че пътувал и до бензиностанцията, където прострелва детето си. Обвиненията срещу него са три – за убийството на Дарина, на детето и за принуда по отношение на таксиметровия шофьор. Какво точно е накарало 26-годишният Викторио Александров да извърши двойното убийство все още е рано да се каже. Не се знае и дали е бил под въздействието на наркотици. Ясно е обаче, че в четвъртък Викторио подава жалба срещу жена си.

Тя е за психически тормоз. След като излязоха детайлите по случая, остана въпросът можел ли е таксиметровият шофьор да се намеси и да спаси живота на детето. Според психиатърът д-р Веселин Герев причината за убийството е ревност. През последните пет години Викторио Александров е работил в частна охранителна фирма. От там отказаха да коментар пред камера, но ни увериха, че при постъпването си на работа 26-годишният мъж е минал успешно през психотест. В четвъртък ще се гледа мярката за неотклонение на задържания за убийствата. 

Само от началото на тази година 22 жени са били убити от своите бивши или настоящи партньори. Данните са на Българския фонд за жените на база медийните публикации. В тази статистика влиза и убитата Дарина. Нейната дъщеря Никол също стана част от черната статистика. Според фонда за жените от началото на годината три деца са били убити от собствените си бащи.

/БЛИЦ/


Приятели на застреляната Дарина искат смърт за изверга

Викторио Александров, който застреля в София жена си Дарина Министерска и едногодишното им дете Никол, ще оживее. Това съобщи пред ПИК във вторник директорът на УМБАЛ "Пирогов" проф. Асен Балтов.

26-годишният охранител бе откаран в спешния център, след като бе открит прострелян в колата си близо до бензиностанция в Горни Богров. В автомобила била и малката му дъщеря, която той прострелял след пристигането на полицията, а след това натиснал спусъка и към себе си,пише retro.bg

"Пораженията на детето бяха несъвместими с живота. Това е съвсем малко дете, било е простреляно от много голяма близост директно в главата", обясни проф. Балтов. По думите му раната от куршума е била огромна в малката глава на момиченцето и гледката е била наистина шокираща. Лекарите няколко часа се борили за живота на изпадналото в кома бебе, но то починало.
"Мъжът е в стабилно състояние. Неговата рана също е в главата, но не е сериозна. Няма никаква опасност за живота му”, добави още проф. Балтов. По думите му убиецът се е прострелял в главата, но раната му е съвсем повърхностна.

Викторио Александров е под постоянна полицейска охрана в лечебното заведение.

23-годишната Дарина Министерска беше убита с два изстрела в столичния квартал „Надежда”. Двамата с Викторио живеели там под наем. След като ликвидирал Дарина, той отвлякъл едногодишната им дъщеричка Никол, която по-късно прострелял в главата край Долни Богров. Двойното убийство става само шест дни, след като близки на Дарина на Викторио са отпразнували първия и за съжаление, последен рожден ден на детето им.

След него родителите се скарали сериозно, което довело до раздялата им и до това мъжът да се изнесе от общото им жилище. Това се е случило миналия четвъртък. В петък пък мъжът подал сигнал за оказван психически тормоз над него от страна на Дарина.
След раздялата 23-годишната жена се притеснявала, че бившият ѝ партньор може да ѝ навреди или посегне. Това наложило през уикенда бащата на жертвата да спи в апартамента, за да не се тревожи тя. Тялото на застреляната жена е открито от нейните родители, които били загрижени, че не могат да се свържат с дъщеря си и повикали ключар, който да отвори вратата. Тогава те сигнализирали в полицията, че дъщеря им е простреляна няколко пъти.

Приятели на убитата Дарина са потресени от трагедията и плачат за нея. "Смърт за този изверг, който уби моята приятелка Дарина снощи и нека да се вдигнем в подкрепа на моите приятели и близки Георги Министерски и Ваня Министерска. В памет на Дарина Министерска и нейното съкровище. Моля ви, всички да помогнем. Споделяйте го. Моите искрени съболезнования!", пише във „Фейсбук“ Ивайло Радев.

Източник:retro.bg

Мъж (отговарящ на описанието на издирвания във връзка с убийството на 23-годишната жена) и дете бяха открити простреляни на бензиностанция край Горни Богров. Най-вероятно те са свързани с убийството на жена в столичния квартал "Надежда". Лекарите се борят за живота им, състоянието им е тежко. Момиченцето на 1 годинка е простреляно в главата. Детето е закарано живо в "Пирогов", но е в кома, съобщава bTV, позовавайки се на информация от Центъра за спешна медицинска помощ.  Втори екип се бори да стабилизира мъжа и да го транспортира в „Пирогов”.

Екипите на Спешна помощ са реагирали мигновено на сигнала. Линейката е пристигнала на мястото на седмата минута. Мъжът се е криел край населеното място, съобщава "Хоризонт", позовавайки се на информация  от Министерството на вътрешните работи.  При идването на екипи на полицията той първо е прострелял дъщеря си, 1-годишното момиченце, след което се е прострелял. Двамата са откарани в изключително тежко състояние в "Пирогов". 

Както по-рано бе съобщено, сигналът за убийството е получен към 18:30 часа в понеделник.

В столичния кв. "Надежда" беше открито тяло на простреляна млада жена. Полицията започна да издирва мъжа, с когото живеела на семейни начала, но наскоро се разделили. С него е била и едногодишната им дъщеричка. Мъжът притежава законно оръжие. Той е на 26 години, служител в частна охранителна фирма и не е криминално проявен, съобщи по-рано директорът на СДВР ст. комисар Ивайло Иванов. 

Появиха се зловещи подробности за убийството, станало по-рано днес в столичния квартал „Надежда“. Убитата е млада 23-годишна жена. Безжизненото й тяло било намерено в апартамент, който се намира на улица „Бели Дунав“. Сигналът е подаден от съседи на жената, които е чули изстрелите.

По първоначална информация в апартамента на жената е имало и дете, което обаче не е там и в момента се издирва. Полицията издирва съпруга на жената. Предполага се, че той е евентуалният извършител на престъплението и се смята, че е въоръжен и опасен. Съседи на убитата жена споделиха, че малко след изстрелите мъж е излязъл тичешком от блока, качил се е в кола и е офейкал с мръсна газ. Столичната полиция е вдигната на крак, за да издирва евентуалния извършител.

От МВР заявиха следното: „Към 18.30 часа в полицията е получен сигнал за открита от близки простреляна и починала 23-годишна жена в жилище в столичния кв.“Надежда“. Към мястото са насочени екипи на СДВР и Второ РУ-СДВР. Предприети са процесуално-следствени и издирвателни действия“.

Източник:bulmedia

Едва ли има бургазлия, който да не е чувал за Георги Николов – Мечката. Името на боса на „Първа частна милиция” все още всява респект, вече над 20 години след поръчковото му убийство, пише „Флагман“. Мечката добива митичен статут, след като в бума на силовите групировки ВИС и СИК успява да наложи тотален контрол върху охранителния бизнес по Южното Черноморие. За по-малко от 2 години Николов успява да превърне ПЧМ в най-мощната охранителна структура в региона. Фирмата работи дори и след като лицензът й е отнет през 1994 г., също като ВИС-2 на Васил Илиев, чийто представител „Първа частна милиция” става в началото на 1995 г. След разстрела на бившия спецполицай ПЧМ рухва като пясъчна кула.

Версиите за разстрела са няколко – от поръчка на руската мафия до борба за територии с ВИС и СИК
Само след броени дни – на 10-ти юни се навършват 23 години от убийството на Гошо Мечката. Разследването по случая е прекратено съвсем скоро заради изтекла давност – официално на 6 март т. г. Това означава, че вече дори и да бъде разкрит, убиецът няма да носи никаква наказателна отговорност за разстрела на една от най-знаковите фигури в региона по онова време.
Изданието прави разследване по случая и отвори „студеното досие” за убийството за боса на „Първа частна милиция”. За пръв път официално по случая проговори една от водещите фигури по разследването – прокурор Емил Христов, който по това време е оглавявал следствието към Бургаската полиция. В ексклузивно интервю за медията той призна, че основната – руска версия за убийството, с поръчител Анатолий Домнушкин и пряк извършител Андрей Баранецкий де факто е провалила разкриването на тежкото престъпление. „Съсредоточихме се само върху тази версия, което после се оказа голяма грешка и доведе до неразкриването на убийството, защото мина време. Освен гилзите и проектилите, други преки доказателства нямаше. Бяха подценени други възможни версии за българска връзка”, казал Емил Христов. Днес, 23 години по-късно, той е категоричен, че зад поръчковото убийство стоят българи. През 1995 г. обаче разследващите нямат друг избор, освен да тръгнат по руската следа, тъй като престъплението е видяно много добре и описано в детайли от десетокласничка от Химическия техникум, която редовно тренирала в зала „Атлант“.

Момичето категорично разпознава убиеца, като твърди, че той тренирал в залата със свои приятели руснаци няколко дни преди да застреля Мечката. На фаталния 10 юни 1995 г., минути след 19:30 ч., бившият полицай от Специализирания отряд за борба с масовите безредици паркира черното си Порше Карера кабрио със софийска регистрация пред входа на фитнеса в жк „Славейков”, още преди да слезе от колата обаче е прострелян смъртоносно с 2 куршума в главата и врата. Кървавата сцена се разиграва буквално пред очите на бургаската ученичка. Нейна приятелка също вижда убиеца, но той вече е в гръб, бягайки към парка. „Мечката беше вътре в колата, облегнат на седалката и целият облян в кръв”, казва момичето. Ето и непубликувания досега разказ на единствения очевидец на убийството на Мечката: „Откъм алеята бързешком излезе един от тези руснаци, които съм виждала да тренират в залата, много добре го познах! Явно е бил скрит там. В дясната си ръка държеше голям черно-кафяв пистолет, по-голям от обикновените. Георги не го видя. Всичко стана много бързо. Руснакът стреля от разстояние около 1 м, 1,5 м, диагонално отзад, вдясно зад Мечката. Стреля в главата му. Излезе дим от пистолета. Аз се изплаших и влязох вътре, тогава чух втори изстрел. Видях как този руснак вече се е приближил и му стреля трети път, отзад в тила. На Георги му текна кръв от устата. След това този руснак се изхили и побягна с пистолета в ръка към алеята. Не чух да потегля кола, нито пък видях там да има кола или други хора! Веднага отидох горе и се развиках, че са убили Мечката. Всички наскачаха! Пред очите ми е тази сцена, как този руснак му стреля отзад, в тила. Даже след третия изстрел Мечката успя да ми махне и се опита да ми каже нещо. Бях на около 15-20 м от колата, когато този руснак стреля. Видях го много добре и съм сигурна, че това е човекът, който тренираше в залата с още двама руснаци.” След подробното описание няма съмнение в каква посока ще поеме разследването. Създаден е фоторобот на извършителя, а убийството веднага е разиграно при следствен експеримент в присъствието на свидетелката. Малко след това тогавашният шеф на полицията в Поморие предоставя видеокасета, на която е записано сватбено тържество в местен хотел през април 1995 г. – около месец преди убийството на Мечката. На кадрите е запечатан украинецът Андрей Баранецкий. „Категорична съм, че това е човекът, който пред мен застреля Мечката. Познах го по лицето, косата, усмивката и телосложението”, казва единствената свидетелка на разстрела при вида на видеозаписа.
На 3-ти август 1995 г. срещу украинеца е повдигнато обвинение за предумишлено убийство. Задочно му е взета постоянна мярка за неотклонение, а майката на Мечката е конституирана като граждански ищец. Тя иска 500 000 лв. за смъртта на сина си. В края на годината разследващите правят нов пробив по случая. Точно на 31-ви декември Баранецкий е засечен заедно с още двама свои сънародници да пресича границата с влак. Групата обаче не е закопчана веднага, а разследващите успяват да ги проследят и ги арестуват заедно с бизнесмена Анатолий Домнушкин. Тогавашният министър на вътрешните работи Любомир Начев дори съобщава, че убийството на Мечката е разкрито.

Арест с кръвен враг на Мечката и желязно алиби
По това време се знае, че руснакът има сериозен конфликт с Мечката. ПЧМ е наета да охранява един от магазините в Слънчев бряг на Домнушкин, но двамата се скарват жестоко след спор за пари. Бизнесменът дори обвинява Георги Николов и хората му, че са отвлекли неговата приятелка Елена Попгорелова. Един от арестуваните украинци признава, че заедно с Баранецкий и още 6 души поели охраната на магазина на бизнесмена след раздялата с ПЧМ. Останалите обаче категорично отричат това твърдение. Украинците казват още, че не познават Мечката и никога не са тренирали в неговата зала. Отишли при Домнушкин като сънародник, за да искат помощ за развиването на собствен бизнес в България. Задържаните вадят на пръв поглед желязно алиби. Баранецкий и аверите му твърдят, че в средата на май са арестувани в Стара Загора, след което са екстрадирани с влак през Русе. Това се случило буквално дни преди разстрела на боса на Първа частна милиция. Според разказа на чужденците тогава им е наложена 6-месечна забрана да стъпват в България. Разпознатият от единствената свидетелка като килър на Мечката има алиби и за деня на убийството. Той твърди, че тогава е бил на сватба в украинския град Енергодар.Ново разпознаване на убиеца и командировка в Москва.

Междувременно бургаската ученичка за пореден път посочва категорично Баранецкий като екзекутора на Георги Николов. В Русия са командировани лично началникът на РДВР-Бургас Аргир Бояджиев и шефът на следствието Емил Христов, за да проверят алибито на заподозрения. След тяхното завръщане – на 6-ти март 1996 г. са свалени обвиненията срещу Баранецкий и Домнушкин поради липса на доказателства. Двамата са екстрадирани, тъй като са уличени в незаконно преминаване на границата. Близо месец по-късно производството за разследването на поръчковия разстрел е спряно и повече не е подновено.

Източник: БЛИЦ

Криминалистите твърдят, че няма перфектно убийство. Винаги остават следи. Неразкрити убийства, обаче, има и е интересно да се види в перспектива какви са те. Случаите имат давност и в зависимост от тежестта на обвинението тя варира, но за най-тежките случаи на умишлено убийство досието се затваря след 30 години, пише "Трафик". 21 са неразкритите случаи на убийства в Пловдив и областта от 1999 до 2013-та -  летоброенето започва от средата на 90-те. През 2013 главният прокурор разпореди създаването на екипи, които работят по студени досиета. Общо 6 са разкритите стари убийства от 90-те, последните две бяха миналата година. Характерното беше употребата на огнестрелно оръжие.

То е използвано в 14 от случаите. 90-те бяха годините, в които мутренските убийства следваха едно след друго. Те създадоха и легендата на прословутото мутренско погребение, истински римейк на "Кръстника". Извършителите на повечето така и останаха неизвестни, предполагаше се, че са чужди наемници. За поръчителите можехме да се сетим по следващото убийство. В купчината нерешени в цялата страна случаи влиза и убийството на Андрей Луканов, бивш премиер. Концентрацията на тези убийства се сгъстяваше и от медиите, които дотогава мълчаха - нямаше как по вестниците преди 89-та, и съвсем пък по радиото или телевизията, да излезе и дума за убийство. Убийства при социализма нямаше, такава беше тезата.  Всъщност за същия период от време, който отчитаме в момента, в Пловдив и областта са останали неразкрити горе -долу същият брой убийства. Макар и за някои случаи криминалистите да са били наясно кои са извършителите, явно не са успели да го докажат. Много от тези случаи отдавна са погребани и под давността на закона, дори да се има предвид най-дългия срок- 30 години. Излиза, че поне 15 убийци са влезли в 90-те съвсем необезпокоявани, а жертвите на някои са срещнали смъртта си още през 70-те. С една дума- и при социализма е имало престъпност. Това за всички, които са повярвали, че е било безоблачно.

Впрочем сред жертвите на неразкритите убийства има и три деца. Най- малкото е на година и половина. Ето накъсо списък на случаите, които успяха да се впишат в дефиницията " перфектно убийство" до 92-ра. На 21 декември 1970-та до механа "Тракия" в Пловдив е открит убит Господин Захариев Славчев, на 30.Х.- 1971-ва на улица "Градинарска" откриват трупа на Доник Торосян, дете на 18 месеца е открито в Стамболийски на 2 декември 1974-та. На 10 февруари 1978-ма във външна тоалетна на асеновградско училище е открит удушен 12-годишният Христо Даскалов. На 14 август 1978 на ъгъла между улиците "Славянска" и "Варшава" в Пловдив е открита удушена Атанаска Семерджиева. На 12 февруари 1982 година е открит смъртоносно прободен в сърцето в новия комплекс "Тракия" Милко Милев. На 29 декември същата година неизвестен все още убиец причинява смъртта на Райна Дидова в Калофер. Убийството е извършено в присъствието на внучето й.. На 26 август 1983-та е близо до Ботаническата градина в Пловдив е открит трупът на Костадин Колев. Убиецът е правил опити да го изгори. На 6 август 1984-та на разклона към Цалапица е открит убит турският гражданин Ибрахил Айдоган. Навръх женския празник през 1988 е убит в комплекс "Тракия" таксиметровият шофьор Миран Мишев. На 12 декември 1991 в хотел "Санкт Петербург" откриват трупа на убития югославски гражданин Хопи Ферит. Пет дни по- късно в село Дълго поле е убита Ана Стайкова, а на 15 юни 1992 в село Гълъбово е убит Атанас Цветанов.

Това са само неразкритите и досега убийства от този период, който предшества мутренския и чиито жертви очевидно не се свързват с последвалите обстоятелства. Отдавна вече никой и не се занимава с тях. Третото дете, чието убийство остава мистерия, е петокласничката Венета Дюлгерян. Този случай занимаваше медиите пет години по- късно, защото наистина беше заплетен, но дори и журналистите да напипаха някакви следи, и той си остана неразкрит. Момиченцето е било само у дома си в блок 1 на новостроящия се комплекс "Тракия", след като се прибрало от училище. Поведението му в училище не е предвещавало нищо зловещо. Прибрало се е по обед, а в 17.30 го откриват удушено в апартамента. Няма следи от взлом. Кой го е убил, така и не стана ясно. Престъплението е извършено на 23 октомври 1985-та година. Впрочем и то вече най-вероятно е покрито с давност. Както и повечето от останалите жертви, които така и не получиха възмездие. Излиза, че перфектни убийства все пак има. И не са никак малко. За малко в този списък да се впише и един съпруг, който в началото на 90-те убива жена си в Пловдив и хвърля трупа на бунището. Не са го подозирали много сериозно, докато той сам не започва да вдига пара, да пише писма до полицията, до Окръжния комитет на БКП, накрая писал и на Тодор Живков и се оплаквал как милицията не си върши работата. В крайна сметка се оказва, че именно той е убиецът. Случая ми разказа преди години един от опитните стари криминалисти- Костадин Батинков. Другите, обаче, остават неразкрити.

Радослав и Владимир са си подготвяли бягството поне един месец. Отпред ги е чакала кола. В бягството обаче е намесен и служител. Това сподели затворник, станал свидетел на целия случай, при който двамата опасни рецидивисти избягаха от софийския пандиз. „Извикаха ни всички на техника, минахме почти всички като ни раздадоха нещата. Докато ставаше суматохата и всеки гледаше какво си взима, бях седнал на гишето. Първо се появи Пелов, после излезе Ради с голям нож. Насочиха пистолети. Владимир челно с коляно удари единия служител. Другият затворник който е жичкаджия – Ради тръгна заедно с Владимир. Отвориха си вратата и заплашиха с пистолет, този който я пази, те са страхливи тези служители“, разказа свидетелят пред Нова тв.„Просто им видяхме гърбовете. Единият полицай и другият, който седи на адвокатското, питаха „к’во става“. Те дори не знаеха какво става. Хората са си подготвяли бягството поне един месец. Отпред ги е чакала кола. Този хубав боен пистолет, който го видях, им го е вкарал някой от персонала. На нас всичко ни минава на скенер, включително и храната. Такъв пистолет е абсурдно да мине – служител го е вкарал“, добави той. Радослав Колев работел в кухнята повече от половин година и там се предполага, че се е сдобил с големия нож. Запитан защо не са намерили оръжията им в килията, той отвърна: „Как ще го намерят? Има хора, на които им се прави фиктивен тараш, като си платиш“. Друг свидетел, който отишъл на свиждане в затвора на негов познат, добави: „Бях на 4-часово свиждане на един мой служител. Момчетата, които се връщаха от техниката, започнаха да залягат. Казаха: „Въоръжени са“ и започнаха да лягат по земята и да се изтеглят“.

В момента продължава търсенето на избягалите затворници по няколко направления. Това каза пред БТВ главният секретар на МВР Младен Маринов. Той увери, че всички полицейски сили са ангажирани в търсенето, извършват се проверки и издирвателни дейности. „В такива случаи има методики, по които се работи. Към момента близките на избягалите са в полицейските управления, работи се с тях“, каза Маринов. „Рано е още да правим заключения как се е случило. Имаме откъслечна информация как се е стигнало до там и какво се е случило вътре“, коментира той относно пропуските в охраната на Софийския затвор. „Имали логистика и това нещо е организирано много добре“, допълни Маринов. „И двамата са изключително опасни. Присъдите са им големи, така че те са готови на всичко, за да не се върнат в затвора“, посочи главният секретар на МВР. „Много бързо се задействаха всички системи за сигурност, включително и гранична полиция“, каза Маринов и посочи, че при тази бърза реакция Владимир Пелов и Радослав Колев едва ли са стигнали много далеч извън столицата.

Източник: БЛИЦ

Кръстникът на “Коза ностра” Матео Месина Денаро, който се укрива от над 20 години, си е направил пластична операция на лицето и на пръстовите отпечатъци в България. Това пише в свое разследване италианското сп. L’espresso, цитирано местната агенция lacnews24.it.
Според публикации в италиански медии, цитирани от „Труд“, Денаро е определен за своя наследник от последния “бос на босовете” Тото Риина–Звяра, който почина в затвор в Парма в края на миналата година на 87-годишна възраст, след като страдаше от различни заболявания, включително рак.

Денаро – последният изтъкнат бос на “Коза ностра”, също има здравословни проблеми – със зрението и е на диализа, сочат данните на L’espresso, придобити от “супер свидетел”, който се е срещал мафиота.Матео Месина Денаро е най-силният мъж в Сицилия, който премахва враговете си и прави приятелите мощни индустриалци. Но истинското чудо е неговата способност да създава поминък и да разкрива работни места в един изключително изостанал регион.

ВИДЕО:

Нещо повече – той успява да манипулира всеки вот така, че най-верните му политици да бъдат избрани в институциите на централната и на местната власт. Без значение на това, че от 21 години е най-търсената в Европа личност, която се укрива успешно от правосъдието. То отдавна го е пратило доживот зад решетките заради извършени лично или по негово нареждане десетки убийства, включително на деца и жени, но той продължава да се радва на свободата.

Източник trud.bg

Ице, не обичам да говоря по телефона, затова ти пиша. Ще правя банка" – така започва писмото на шефа на ВИС Васил Илиев до неговия приятел от спортното училище "Олимпийски надежди" Христо Марков. Написано е на 26 февруари 1995 г.

По това време Марков е депутат в Народното събрание от СДС и има многобройни контакти във всички сфери.
Точно два месеца след като е изпратено писмото, могъщият бос на групировката ВИС е разстрелян в черния си "Мерцедес" на път за ресторант "Мираж",пише сайтът dnes.bg

"Очистиха го заради тази банка", разкрива за първи път пред "България Днес" Марков.

"Васил искаше да я кръсти "Осогово". За разлика от тогавашните кредитни милионери, Васил имаше пари в брой. Истински, свежи пари. Виждал съм в офиса му чували с кинти. Държеше ги в един гардероб. Той си знае по какъв начин ги е спечелил, но е факт, че ги имаше. А по това време банковата система вече беше започнала да се клати. Подготвяше се онзи внимателно планиран катаклизъм, който в крайна сметка доведе до рухването на цялата финансова система. И изведнъж - някакво момче от Кюстендил с огромна финансова мощ иска да се намеси в играта. Не му позволиха. Убеден съм, че това е основната причина Васил да бъде разстрелян", казва още бившият депутат.

Илиев неслучайно се доверява на Христо Марков, когато търси доверен човек за банката си. Двамата учат заедно в софийското спортно училище "Олимпийски надежди" през 80-те години.

"Аз тренирах щанги, а Васил борба", спомня си бившият депутат.

"Илиев беше по-умен от останалите борчета и четеше доста. Като спортист беше пресметлив. В схватките взимаше това, което му трябва, без излишни емоции. Напуснах "Олимпийски надежди" около година и половина след като влязох в това училище. Майка ми е фармацевт и бързо разбра, че там ни тъпчат с всякакви химикали. Измъкна ме оттам, въпреки че моето желание беше да продължа да се занимавам със спорт. С Васил Илиев се засякохме отново в началото на 90-те години в Слънчев бряг. Поддържахме добри отношения и често се срещахме. Видяхме се и на световното по футбол в САЩ през 1994 г., когато нашият отбор стигна до полуфинал. Няма да забравя как след победата над Аржентина с 2:0 Васил черпеше на корем всички българи в един ресторант. Американците не бяха виждали такова нещо. Изпи се огромно количество уиски. Всичко плащаше Васил. Истината е, че той беше пословично щедър. Любимата му песен беше "Бедни-богати", мисля, че Тони Дачева я изпълнява. Веднъж в софийско заведение си поръча това парче на певицата и и даде толкова пари, колкото тя не беше виждала през целия си живот.

Факт е, че след убийството на Васил Илиев неговият брат Георги го наследи, но приживе Васко го държеше малко настрана от бизнеса. Жоро обичаше купоните, винаги беше готов да се напие и да се сбие. Васил не харесваше тези демонстрации. Той беше на път да мине на друго ниво в бизнеса, но не му позволиха. Добър или лош, този човек игра важна роля в историята на България през 90-те. И за мен основната причина да бъде ликвидиран е, че не се вписа в сценария с рухването на банките", разказва още Марков.

Така Илиев не успява да сбъдне голямата си мечта и да превземе финансовия Олимп.

Враговете му се оказват по-силни и той е засипан с дъжд от куршуми в луксозната си лимузина. И до днес се говори, че убийците го разстрелват, докато босът на ВИС пътува за среща със Слави Трифонов.

Смъртта на Васил Илиев го превръща в култова фигура за подземния свят. Наскоро негови последователи обявиха, че са готови да възродят организацията и да вдигнат паметник на братя Илиеви.

А иначе в писмото си до Марков Васил Илиев иска от него да му посочи финансист, който е да млад, много кадърен, да е завършил финанси и кредит, за изпълнителен директор на банката.

"Ще е много доволен от заплащането, ама МНОГО! А и да е дискретен и да не говори много-много. Да иска да се развива. Затова разчитам на теб да ми посочиш подходящ човек. Виж там, в Пловдив, може да има. Трябва ми много бързо. Айде, ще почерпя богато! Чакам", пише още Илиев.

Камелия Цветанова
Източник:www.dnes.bg

„Не трябваше да го убивам“, това признава след почти 20 години Стефан Въжарски, килърът на един от знаковите босове на родния ъндърграунд Иво Карамански. В момента той излежава наказанието си в софийския затвор и е все още на строг режим. Източници на БЛИЦ, които в момента също са зад решетките, твърдят, че Въжарски се държал с всички подозрително и предпочитал да не общува с никого.


„Държи се настрана от всички, взима медикаменти за изчистване на токсини, лежа по лечебници и има параноя, че е предозиран с медикаменти. Не говори с никого. Смята, че някой може да го убие в затвора. Няколко пъти прави опит да наклевети следовател от Националната следствена служба, че е дал пари да го убият. Отказва всякакви свиждания. Преди време една от дъщерите на Карамански поиска да се срещне с него, но той отказа“, разкрива източникът на БЛИЦ.

Справка в търговския регистър показва, че днес от някогашната империя на Карамански не е останало нищо. Фирмите, които бяха наследени от вдовицата Галина Лукановска, вече са ликвидирани. Знаковата „Корона инс“ е закрита през 2001 г., а другата – „Корона И. Г.“ преминава в ръцете на известния ром от Видин Мирослав Ценов, който е сред бушоните на дедесарската мафия и върти десетки „кухи“ фирми. Няколко години след прехвърлянето на собствеността и тази фирма е закрита.
Източник: БЛИЦ


22 години след убийството на основателя на ВИС Васил Илиев, разследването е прекратено поради давност, убийците не са задържани, а версиите са десетки, припомня Дир.бг. в рубриката си „Студени досиета“. На 25 април 1995 г. около 21.15 часа 30-годишният Васил Илиев пътува с луксозния си „Мерцедес“ към „централата“ на ВИС – ресторант „Мираж“ в София. Двамата гардове на Императора го следват със „Сеат Толедо“. Двете коли навлизат в кварталната улица „Никола Каменов“, която е осеяна с дупки. Наблизо има строеж. Васил Илиев намалява скоростта, за да не потроши новия сребрист „Мерцедес“, който е купил ден по-рано от Филип Найденов-Фатик. Тогава от строежа изскачат двамата килъри, въоръжени с автомати „Заги“, и откриват огън по колата на Илиев.

Дъждът от куршуми пръска предното стъкло, а след това и предния десен прозорец на автомобила. Васил Илиев издъхва за секунди, а гардовете му така и не успяват да реагират на смъртоносната атака. Двамата убийци пък изчезват в тъмнината между блоковете. При огледа в мерцедеса на основателя на ВИС са открити видеокасети с филмите „Кръстникът” и „Шотландски боец”, златна гривна, златен часовник, мобилен телефон, 2000 лева, документи и бележка с надпис: „Да пратя на мама още пари за ремонта в Кюстендил!”. Два дни след убийството основателят на ВИС е погребан пищно в родния си град Кюстендил. Около 5000 облечени в черно мъже плачат на 4-километрова траурна процесия. Сред тях са братът на Васил – Георги Илиев, Константин Димитров-Самоковеца и Димитър Димитров-Маймуняка. През следващите 10 години и тримата бяха ликвидирани от наемни убийци. През 2015 г. разследването на поръчковия разстрел е прекратено поради давност. Убийците не са разкрити, поръчителят също. Сред най-спряганите имена обаче са тези на сръбския наркобос Сретен Йосич и на един от босовете на групировката СИК Милчо Бонев-Бай Миле, който бе застрелян заедно с охранителите си на 30 юли 2004 година от група маскирани като антимафиоти в ресторант-градина „Славия“ в София. В Кюстендил пък внушителната гробница, в която преди 22 години е погребан Васил Илиев, все още е под денонощна охрана. Основателят на ВИС има една дъщеря – Ивона от първата си съпруга Мариета. Преди две години Ивона Илиева присъства на юбилейното 20-о издание на международния турнир по борба за кадети „Васил и Георги Илиеви“. „Пазя само скъпи спомени с баща ми. Като всяко дете сме ходели на различни места, на почивки заедно. Бях на 9 години, когато почина, така че имам ярки спомени. Но това са лични неща и се натъжавам много. Винаги съм била свързана със спорта. Родителите ми са майстори на спорта. Майка ми е акробатка, а татко професионален борец. Може да се каже, че съм израснала в залите“, сподели тогава младата жена. Във „Фейсбук“ пък от няколко години са създадени групи ВИС-1 и ВИС-2, втората от които има вече над 35 000 последователи, обменящи снимки, разкази и спомени за мутренските времена от началото на 90-те години.

Източник: БЛИЦ

„Провинциалистката” – така се казва следващият случай, в който Народната милиция се сблъсква с неуловимия сериен убиец. Всъщност никой не мисли, че става дума за такъв вид престъпник, защото по това време връзка между отделните случаи не се прави. Зловещият престъпник извършва делата си хаотично, без никаква логика или реална причина. Това пречи на следователите да намерят нещо общо между жертвите и от там да потърсят реална следа към него.

На 06.10.1979 г., в 16 часа на ул. „Ген. Липранди” в столичния квартал „Хаджи Димитър“ е открито тялото на Цветанка Станчева. Убита е с остър предмет. Лицето Н.Н. събира тухли от изоставена сграда, когато се натъква на зловещата находка. Особеното в случая е, че жертвата е заразно болна от сифилис, което насочва следователите към всички регистрирани болни, които не са посочили източника на заразата си. Поради особеностите на личния живот на Цветанка са заподозрени евентуалните й любовници, както и версията за психопат. Родена е 1960 г. в с. Мирково, Софийско. Започват масови проверки по кожно – венерическите кабинети. Логично се разпитва и персоналът на хотели, известни като свърталища на проститутки. Следвайки тази линия се установяват възрастни мъже и чужденци, които тя е обслужвала.

Цветанка е висока около 160 см, със стройна фигура, тъмно кестенява коса дълга до раменете и светло кафяви очи. Облечена е с черна вълнена блуза и дънки марка Levi’s. Тялото е предвидливо скрито под купчина парцали, но на местопрестъплението е открит отпечатък от палец и мъжки пръстен. Повечето от раните са нанесени по гърба на жертвата, която очевидно се е съпротивлявала и е успяла да пробяга известно разстояние.

Жертвата е от село, с родители земеделци. Има по–голям брат. Не успява да завърши училище, защото избягва с по – възрастен от нея мъж в с. Главница, но той я пребива системно. Продължава училище в Копривщица, но я изключват за лошо поведение, след което започва работа в ханчето на село Мирково. Там се запознава с Васил Деянов, който я отвежда в София, където се разделят и тя остава в града без легална работа.

Започва връзки с различни интимни приятели, при които живее през това време. Редовно „бръмчи” по модерните тогава заведения „Ялта”, „Пролет”, „Бяло агне”, „Преслав”, „Прага” и „Парк хотел Москва”. Следователите съвестно снемат отпечатъци от свидетелите намерили трупа. Търси се връзка с убийството на артиста Любо от бар „Ориент”. Агент „Антон” е внедрен сред група от проститутки, а агент „Орлин” започва да разработва средите на хомосексуалистите с цел изясняване на редовните й клиенти и контактите й  с „колежки”. В следствие на тези действия са арестувани Бореца, Курилеца, Бати и А. Узунов – известни столични сутеньори. Интересна част в това досие представлява бележка, която отбелязва немарливостта на оперативния състав. Посочва се, че свидетелите не са разпитвани незадълбочено и не се правят усилия да се разследват всички хипотези. За да се активизира работата, се създават специални анкетни листи, които да се попълнят за всички заподозрени. Постепенно разследването стига до лицето Цеца Арабката, която както подсказва прякора й обслужва предимно гости на страната ни от Близкия Изток и Северна Африка. Оказва се, че Цветанка за последно е видяна с оркестрант от бар „Ориент”.

Важният момент в случая е, че за първи път се прави предположение за връзка с друг случай – смъртта на Мариолка Найденова (Господинова), убита 17 дни по–късно. Тялото й е открито на 23.10.1979 в двора на „Строително управление 1”, на ул. „Козлодуй” No 4, с нанесени 36 прободни рани по него.

Сходството в двата случая дава основание на МВР да разкрие делото „Садиста”, обединяващо подобен род престъпления. По време на него са проверени 600 психично болни. Оказва се, че Цветанка е любителка на груповите забави с известни в подземния свят герои. Милиционерите разбират, че преди време е хващана в неудобна ситуация с трима осъдени за изнасилване в залата по борба в Дианабад. Докато четях документите попаднах на цветущи прякори на престъпници от онова време като Бай Слави Бръснаря – известен сутеньор, „Буби”, Катя Куцата, Насо Пора и др.

Допълнителни затруднения създават и фалшивите следи подхвърлени от разни самохвалковци, които искат да впечатлят един или друг събеседник. Лицето П.С., наричан Пешо, разказва пред една своя бивша съученичка и нейна колежка работещи в книжарница, как негов приятел, наречен Пенчо, често взимал момичета на автостоп и ги принуждавал да правят секс с него. Малко преди убийството двамата взимат обща позната от „Горублянско ханче”, с която имат полов контакт, след който се налага да пият антибиотици. Афектиран от тази дребна неприятност и чул за убийството, Пешо разказва пред двете жени как неговия приятел пречукал някаква болна от сифилис, която го заразила. Те съвестно съобщават в МВР, но се оказва, че и двамата хулигани имат стабилни алибита.

Крайната сметка е 154 лица, за които е установено, че са имали връзка с убитата Цветанка. 23 – ма са били интимни партньори с нея, 4 – ма със сифилис, проверени са 800 душевно болни и са проучени 45 сведения от агенти. Резултатът обаче е нулев.

По–горе споменах за злощастната съдба на Мариолка Господинова, което е сходно с това на предната жертва. Основните версии са ревност, психично болен или някой от бившите й съпрузи. Тялото е намерено до ламаринена барака на споменатите вече дата и място. В близост до него има кания от нож, монети, опаковки от лекарства, дамско палто, огледалце, портмоне, цигари БТ и НВ, презервативи, значка на ФК „Левски” и личен паспорт. В джоба й намират шперц. Трупът е в седнало положение, подпрян на купчина стари кабели. Съблечена е гола до кръста, като сутиена и блузата й са зад нея.

Мариолка е развеждана два пъти. Има 2 деца от първия си съпруг. С последния си съпруг сключва устна „сделка” да излиза 2 пъти в месеца с други мъже, тъй като той е възрастен и болен. Тя е с основно образование. За първи път се омъжва през 1962 г., но системните й изневери разтрогват брака седем години по–късно. За това време успява да зарази съпруга си с трипер и да остави съмнение в него за бащинството на втората им дъщеря.

През 1972 г. се омъжва отново, за да се разведе през 1974 г. За последен път сключва брак през 1979 г., който трае само няколко месеца, поради системното й нарушване на уговорката. Въпреки това тя остава да живее при бившия си съпруг.

При тази богата биография, логично първите трима заподозрени са кристално ясни. Първият съпруг обаче е бил на гости в твърде голяма компания. Вторият също гостува при приятели, при това с приспиване. Третият е в тежко здравословно състояние и умира малко след събитията. Интерес за разследващите представлява и младеж с психични отклонения, мечтаещ за реки от кръв и склонен към самонаранявания.

Оказва се че двете с Цветанка Станчева се познават, което и навежда следователите към мисълта за връзка между двете убийства. В това време мъж на име Цоньо занася оцапан с кръв костюм на химическо чистене. Съпругата му вижда в това повод да го „накисне” и донася в МВР. Оказва се обаче, че е участвал в разтърваване на побойници.

Установяват се 10 нейни любовници, през последните 3 години, но всичките се оказват извън всякакво подозрение. Заподозрян обаче е, вече доказаният убиец Стефан Христов, който на 30.12.1979 отнема живота на Георги Георгиев от ревност. Преди да извърши грозното си деяние, той заподозира приятелката си във връзка с неговия приятел Георги. Подлага я на нечовешки изтезания чрез побоища, пускане на кръв, заливане с вряла вода, в следствие на които тя признава за несъществуваща връзка. Подлудял от тези самопризнания, той издебва жертвата си дома му и го заколва. За съжаление на разследващите органи обаче, нито една улика не сочи към него.

В кървавия списък идва ред на Анжела Пантова. На 3-ти срещу 4-ти март 1980 г. тя е убита на гара Курило, близо до павилион за хранителни стоки, след което е пренесена в празен вагон. Преди това е била в парк-хотел „Москва”, след което в 23:10 се качва на трамвай 14 и от Централна гара хваща влака София – Лакатник, и слиза от него в компанията на 2–ма младежи. За разлика от останалите жертви, тя е получила един единствен удар с нож в гърба, след който бяга около 30 метра, преди да бъде удушена, а пред9и това вероятно и изнасилена. Тук се стига до прозрението, че жертвите са убити на места в близост до, които има връзка с трамвай номер 14. Поради съпротивата на жертвата се установява и кръвната група на извършителя – АВ.

Следващата жертва на нашия „герой” се казва Лилия Христова. Младото момиче изчезва на 24 март 1980. Сигналът подават родителите й. Проверяват се отделенията на Бърза помощ, приятели, роднини и настоящият й приятел К. Захариев. Със сигурност е установено, че до 22 часа на тази дата е била в дома си в кв. „Емил Марков”, след което излиза на среща с гаджето си. За ужас на всичките й близки, на 15 април 1980 г. тялото на Лилия е открито в парка „Христо Смирненски”. Жертвата е родена 1959 г. и е само 21 годишна. Дрехите й са свалени, но здрави, няма следи от алкохол, а дамската й чанта липсва. Логично първият заподозрян е мъжът, с който се е видяла последно. В обясненията си той разказва, че се познават от няколко години, когато след излизане с обща компания преспиват заедно и започват мимолетна връзка. Една вечер след посещение в дома на Христова, Захариев прави забележка на брат й относно чистотата в жилището и двамата се сбиват. Тогава те скъсват отношенията си и ги възобновяват малко преди убийството. Вечерта преди изчезването прекарват в дома му, където гледат телевизионният театър „Гешефти”. След това той я изпраща до спирката на автобус 74.

В хода на разследването се установява, че Лилия е имала многократни връзки с различни мъже, а от друга страна е жертва на домашно насилие и дори има поставена психиатрична диагноза „Невроза”.

Кръгът на заподозрените е тесен, а всички те имат адекватно алиби. В случая на К. Захариев, в негова полза свидетелстват и двамата му родители, които са били заедно с него в жилището му, след като той изпраща момичето. След няколкократни подновявания, делото е затворено.

За „десерт” на това грозно блюдо от убийства, идва ред на три опита за обири, които в крайна сметка разплитат възела, който се оказва неразрешим, въпреки къртовския труд на милицията.

На 20.03.1980 г. в асансьора на блок в кв. Надежда 1–ва част към 22:30 е заплашено с нож (наподобяващ този използван при другите случаи) младо момиче. 30 минути по–късно на ул. „Яков Латинов”, опитът вече е успешен и от девойка са отнети след заплаха 2 лв. Двете жертви дават сходно описание – млад мъж, висок около 170 см, строен и неможещ да изговаря буквата „Р”.

Фаталният ден за този софийски кошмар е 18 април 1980 г. В Парка на свободата млад мъж прави опит да откъсне златно синджирче от врата на разхождаща се жена. На близо обаче се оказва пъргав служител на реда, който го залавя. Заведен в близкия милиционерски участък, заловеният е принуден да даде отпечатъци, като този от десния му палец съвпада с намерения при убийството на  Цветанка Станчева. Какво точно казва в признанията си не можах да прочета, тъй като делото е предадено на съда.

Все пак се оказва следното:

Извършител на серията убийства е Христо Георгиев. Роден е през 1956 г. в София. Баща му Богдан е по професия шивач, а майка му Цветанка е предачка и сърдечно болна. Има двама братя. Богомил, който е бивш боксьор и известен на органите на МВР като агресивен тип и Евгени, който е с умствени аномалии. Парадоксално в случая е, че Христо е бивш служител на Народната милиция. В началото на 70–те е назначен в Автостопанство номер 6, но алкохолизма и несериозното поведение му пречат да работи адекватно. На 09.11.1978 г. започва работа към МОП СГУ, Второ автопатрулно поделение. В началото на 1979 г. започва системно да отсъства и на 10.07 1979 е уволнен. Остава тайна как този агресивен човек, минава ситната цедка на психотестовете за започване на работа в системата на МВР. Все пак след няколко години работа и доза късмет Христо Богданов Георгиев е предаден на съда, който постановява най – тежкото наказание на 28.08.1980 г.

След тази канонада от престъпления изводите оставям на Вас, уважаеми читатели. За себе си поне разбрах, че нищо не е от вчера и че престъпност и подземен свят винаги ще има.

Източник:socbg.com
Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР.
/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/

Беше 1974 година. Бях студент в София и живеех на общежитие в Студентски град. В навечерието на празниците от Стара Загора пристигна „голямата ми любов” Маруся. На 25-ти декември се разхождахме дълго в града, купихме разни деликатеси за ядене, като не пропуснахме и попътните магазини за дребни подаръци. В края на деня се добрахме с трамвая до спирката на автобуса за Студентския град. Вече се чувствах уморен и премръзнал, та затова посрещнах с неохота предложението на Маруся да се отбием в близкото кафе. Но тя се „запъна”- кафе, та кафе. Напразно й обяснявах, че в стаята си имам кафе и можем да си сварим веднага след като се приберем, защото бяхме само на пет минути от блока. Нервирах се на тая нейна упоритост, но накрая отстъпих. В кафенето беше топло, пълно с цигарен дим и весело студентско настроение. Раздразнението ми бързо отмина и прекарахме близо час в приятни разговори, отпивайки от кафето, подсилено с малко коняк „Плиска”.

Отпочинали и развеселени, тръгнахме към блока. Отдалече съзрях оживление на стълбите пред входа. Имаше спрени няколко коли и хора притичваха в разни посоки. Забързах се, защото явно ставаше нещо… Бях избран за командир на Доброволния отряд (ДОТ) и имах отговорност за реда в блока. Вече имаше сбивания между групи от арабски студенти, негрите също се биеха помежду си и се налагаше да ги разтърваваме – понякога с помощта на милицията.

Затичах се към входа. Видях, че вкарват в частна кола човек в безпомощно състояние и шофьорът потегли с бясна скорост. В този момент от фоайето изкараха пред блока втори кървящ човек. Момчета и момичета се движеха наоколо в хаотичен транс. Опитвах се да разбера от някого какво става, но получавах само несвързани отговори.

Портиерката ме видя през стъклото на портиерната и източи глава като жираф през малкото прозорче. Лицето й беше изкривено в ужасена гримаса, а очите – подпухнали и зачервени, се опитваха да изскочат от орбитите си.

– Къде ходииииш? Виж, кво става тукаааа! (Като командир на ДОТ* имах стая на партера до портиерната, за да бъда под ръка в случай на нужда.)

– Звъни в милицията – викнах аз.

– Звъня, ама не идваааат – изви отново тя.

Трябваше да разбера какво става и – напълно забравил за гостенката, се втурнах към асансьора. В този момент човешка вълна се изля по стълбите от горните етажи. Едни бягаха навън, други се втурнаха по дългите коридори на партерния етаж. Влизаха в първата отключена врата и се залостваха вътре. Увлечен от мнозинството и поддал се на мигновена паника се озовах в някаква стая, притиснат между тежко дишащи момчета и момичета. Дочух сирени и си помислих, че пристига милицията, но някой, който гледаше през прозореца, викна, че са дошли линейки и че изнасят още хора навън. Чувствах, че е крайно време да предприема нещо. Разбутах телата, подпиращи вратата, и изтичах към централното фоайе. От горните етажи се спуснаха студенти, които викаха:

-Хванаха го, хванаха го!

Нямах представа кого са хванали и кои са го хванали, нямаше време и да разпитвам. Отвън се чу воят на множество сирени на милиционерски коли. Пристигнаха накуп и наобиколиха блока. Десетина униформени се втурнаха във фоайето. По-късно разбрах, че са дошли с такова закъснение, защото са чакали да се съберат достатъчно коли, за да могат да обградят сградата. Няколко милиционери наобиколиха портиерката и се опитваха да разберат нещо от паникьосаната жена. Съзряла ме, тя ме посочи с думите: „Този е шефът на Доброволния отряд”. Някакъв началник се насочи към мен, а другите тръгнаха бавно и предпазливо по стълбите с пистолети в ръце. Спрелият се при мен ми обясни тактиката набързо. НИКОЙ НЕ ТРЯБВА ДА ИЗЛИЗА ОТ БЛОКА, ВСИЧКИ СТУДЕНТИ ТРЯБВА ДА СЕ ПРИБЕРАТ ПО СТАИТЕ ДО ИЗЯСНЯВАНЕ НА СИТУАЦИЯТА.

Фоайето беше пълно с изплашени младежи, които милицията не пускаше да излязат. Навсякъде имаше стъпки от множеството крака, прегазили кървавите локви. Въздухът беше наситен с миризма на пот, кръв и урина. Вече бях забелязал в тълпата няколко момчета от отряда. Изтичах и им предадох нарежданията на милиционерския началник. Започнахме да убеждаваме студентите да се приберат по стаите. Тези, които живееха на горните етажи, се страхуваха да се върнат и се вмъкваха в най-близките врати. Едно момче заяви, че няма да остане в блока и скочи през един прозорец. Явно до стената на сградата е имало притаени милиционери, защото няколко се хвърлиха върху него, ступаха го с палките и му надянаха белезници.

По едно време някакъв милиционер се разкрещя по радиостанция от горните етажи и негови колеги от фоайето хукнаха нагоре. После се разбра, че в този момент младежите, заловили убиеца, се борели с тълпа разярени студенти, напиращи да линчуват стрелеца. С момчетата от отряда тръгнахме към горните етажи. На всяка етажна площадка стояха милиционери с пистолети и се вторачваха подозрително във всеки появил се. Трябваше на всеки етаж да обясняваме кои сме и къде отиваме. Те вече знаеха, че има заловен, но допускаха, че заради многото жертви може да има и съучастници.

Получихме нова задача. Започвайки от последния етаж, трябваше да минем от стая в стая и да изкараме студентите навън. Там униформените се бяха организирали да проверяват личните документи, да събират свидетелски показания и да разпитват всички, които не бяха жители на блока. Повечето от студентите не чакаха втора покана.

Грабваха палтата и тръгваха навън. Имаше обаче такива, които се бяха барикадирали в стаите и отказваха да излязат. Други стояха затаени зад залостените врати и не отговаряха на настойчивото ни чукане. Мнозина не бяха разбрали, че убиецът е заловен, други допускаха, че може да има съучастници и е опасно да се излиза. Пред всяка заключена врата ние казвахме кои сме, защо чукаме, какво искаме и защо трябва да се излезе от блока. Когато увещанията не помагаха, заплашвахме, че ще дойдат ми-лиционерите, ще разбият вратата и ще пуснат вътре настървените кучета. (Така се правеше, ако има подозрение, че някъде се спотайва въоръжен престъпник). Понякога се оказваше, че водим монолози пред заключени празни стаи, защото много студенти вече бяха заминали за празниците по родните си места.

Имаше куриозни случаи да намирам хора, скрити под леглата. Чукам на вратата – няма отговор. Натискам бравата и влизам. Лампата свети, в пепелника гори цигара, а човек не се вижда. Навеждам се да погледна под леглото, а притаилият се отдолу се опитва да ме ритне в лицето. В следващите подобни ситуации вече бях много по-предпазлив – още открехвайки вратата започвах да обяснявам на висок глас кой съм и защо идвам. Влизах предпазливо, защото разбрах, че има голяма вероятност някоя паникьосана студентка да ме тресне с тиган по главата.

Друг куриозен случай. Тропам настойчиво по една врата – защото разбрах че вътре има някой, и след минута към мен се хвърлят няколко милиционери с насочени пистолети. Оказа се, че една студентка се подала до кръста през прозореца и неистово крещяла, че убиецът се опитва да влезе в стаята й.

Паниката може да накара хората да вършат невероятни неща, понякога надхвърлящи нормалните физически възможности. Спомням си, че влизайки в антрето на една от стаите съзрях неподвижно босо момиче. Преди да успея да го заговоря, то се шмугна като невестулка покрай мен и хукна нанякъде. Отвътре се чуваха писъци, затова се втурнах натам. Пред очите ми се разкри изненадваща картина. Една девойка пищеше, без да спира, и скачаше непрестанно между две легла. Подскачаше по няколко пъти върху пружината и прелиташе на отсрещното легло. После действието се повтаряше в обратна посока. Шокиращото в случая бе, че разстоянието между двете легла беше почти два метра и в нормално състояние тя не би била способна на такива отскоци. Момичето не ме удостои с внимание и не спираше да скача. Опитах да я спра, заставайки с разперени ръце по средата на траекторията й, но тя вече се беше заси-лила и със скока си ме повали на леглото зад мен. Настана кратко боричкане, но писъците привлякоха вниманието на колега от отряда, който влезе и помогна да я поукротим. Накарахме я да си обуе обувките, пъхнахме й палтото в ръцете и я избутахме навън в коридора.

Ходейки от стая в стая, ние изпълнявахме възложената задача, но в същото време не знаехме почти нищо за случилото се в блока. На петия етаж се озовах в стаята на убитите виетнамци, които в момента на разстрела празнували рождения ден на домакина. Не мога да забравя открилата се пред очите ми картина : отрупаната с ястия и бутилки маса и сгънатият върху стола виетнамец. Това беше най-невероятната поза, в която съм виждал човешко тяло. Представете си, че метнете на облегалката на стол панталоните си – те ще се отпуснат плътно от двете страни. Така огънат върху облегалката на стола изглеждаше дребничкият младеж – темето му се подпираше на седалката, а от другата страна висеше тялото му от кръста надолу. Впоследствие разбрах, че върху стола бил рожденикът Ву Нон Суан. Заедно с него била застреляна приятелката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан.

Изпразването на блока и изясняването на случая продължиха до сутринта. След това изпратих гостенката си до автогарата, откъдето тя хвана първия автобус за провинцията. Там вече бяха и други студенти, които бързаха да се махнат далеч от преживения кошмар.

Върнах се в общежитието. Блокът беше пълен със специалисти, които щракаха с фотоапарати, събираха отпечатъци, изследваха балистични траектории. Вече беше станала известна самоличността на убиеца – 17-годишният Бранимир Дончев, който влязъл в блока, въоръжен с нож и пистолет. Оръжието било на баща му, който бил някакъв голям началник.

Независимо, че бе установено, че Бранимир е действал самостоятелно, през следващите седмици имаше постоянно милиционерско присъствие в блока. Общежитието, което нормално приличаше на пчелен кошер, беше странно пусто и тихо. Новата година посрещнахме десетина човека, събрани в централното фоайе на блока. С нас бяха портиерката и няколко милиционери. Нямаше веселие и танци, но храна и напитки имаше в изобилие, защото колегите, които заминаха, оставиха приготвените за празника провизии. Бяхме се събрали пред телевизора и гледахме новогодишната програма. В един момент се обърнах към масата с храната и се вце-пених от изненада. До масата стоеше един от дежурните милиционери и пъхаше пържоли в джобовете на униформата си. Стана ми толкова гадно от неговата дребна кражба, че оставих малката група колеги и се прибрах в стаята си.

Никога не разбрахме колко е бил точният брой на жертвите. Някои бяха убити на място, а други – изнесени ранени. Колко впоследствие бяха починали от раните си и колко оцеляха не стана ясно. Официална информация липсваше. Два дни след събитието във вестник „Работническо дело“ излезе кратко съобщение на Главна прокуратура, което информираше, че в студентските общежития в кв.“Дървеница“ са убити шест студенти, а десет са ранени. Един от убитите и трима от ранените са чужди граждани. Твърдеше се, че убиецът бил в „болестно състояние на психиката“. Бащата Дончо Делчев, зам. главен директор на ДСО „Стара планина”, беше арестуван и осъден на четири години затвор, задето е оставил оръжието си без надзор.

След малко повече от два месеца в общежитието се появи служителят на милицията, който отговаряше за студентските доброволни отряди. Събра ни и делово съобщи, че убиецът Бранимир е застрелян при опит за бягство. С интонацията и многозначителното си изражение остави у нас недвусмисленото убеждение, че бягството е инсценирано. Ние посрещнахме с радост новината, че убиецът си е получил заслуженото. Родители на някои от жертвите бяха писали до прокурора, че ако съдът изкара Бранимир невменяем и го освободи от отговорност, те лично ще му изпълнят смъртната присъда. Така с „опита за бягство” проблемът беше решен. Близките бяха доволни, а властта се избави от излишни усложнения.

По повод на тридесетата годишнина от трагичното събитие някои вестници публикуваха допълнителна информация по случая. В деня на убийството Бранимир гледал филма „Кръстникът,” който го вдъхновил за убийствата. Това ни го бяха казали още през 1974 година, но тогава си мислех, че се търси повод да се забранят западните филми – заради „лошото им влияние върху младежта”. След убийството се говореше, че властите са ограничили прожекциите на филма, а най-кървавите сцени били цензурирани.

От статиите се разбра, че майката на Бранимир била психично болна и се самоубила три години преди синът й да извърши първото масово убийство в България. Делян, братът- близнак на Бранимир, бил също психично болен и завършил живота си със самоубийство. Близки на семейството обаче подозирали, че му е „помогнато” да се самоубие от страх, че може да последва примера на брат си. Сестра им Тотка разказва, че през 1988 г. Делян бил в кюстендилски санаториум. Съобщили им, че е паднал от някаква тераса. Как точно е паднал, така и не се разбрало… Тя изказала няколко хипотези – допускала, че може да е ликвидиран по заповед, че е жертва на вендета от близки на убитите или, че наистина се е самоубил.

Сигурно подробностите ще останат неизяснени, но за мен е ясно, че упоритото желание на моята гостенка да пием кафе вероятно ми спаси живота. При портиерката имаше копче на звънец, с който да ме повика при нужда. Ако бях в общежитието, щях веднага да хукна по етажите, за да разбера какво става и почти сигурно щях да срещна убиеца. Той се разхождал по коридорите и избирал кого да атакува. След като убиел някого прибирал пистолета в джоба и продължавал обиколката из блока. Щях да се натъкна на него и последиците можеха да бъдат фатални. Затова всяка година на 25-ти декември си пия символично кафето с малко коняк – като възпоминание за загиналите колеги и с благодарност, че съм бил пощаден от съдбата.
Автор и очевидец: Д-р Николай Колев
/соц.бг/

Ботьо Ботев е бивш директор на отдел „Убийства“. През 2002 г. е удостоен със специалната награда „Полицай на годината“. Ботев е единственият офицер от българската полиция, който е отличен с орден Стара Планина, връчен му от президента Георги Първанов по повод неговата 60-годишнина. В интервю пред БЛИЦ Ботев говори за разстрелите на Илия Павлов, Емил Кюлев, Бай Миле, босовете на ВИС-2 Васил и Георги Илиеви.


– Г-н Ботев, какво е Вашето професионално мнение за убийството на Милчо Бонев-Бай Миле, който беше направен на решето заедно с петима от гардовете му от преоблечени като полицаи килъри в градината на ресторант „Славия“?
– По убийството на Бай Миле имаше конкретни обвиняеми.
– Да, но те бяха оправдани от съдебните инстанции?
– Оправдани от съда, да. Може би доказателствата не бяха достатъчни за пред съда, но аз бих казал нещо друго – ако в една нормална държава с материалите, които имаше по делото, смятам че нямаше да има този резултат и това убийство щеше да се отчете като разкрито.
– Като човек с богат криминален опит, смятате ли, че някога ше бъде разкрито убийството на Илия Павлов?
– Трудно е да се правят такива прогнози. Трудно! Ако се работи целенасочено и така както трябва, дори понякога след години излизат престъпления. Едно от първите убийства, които ми възложиха в моята практика бе разкрито на шестата година, а аз го поех на третата година от извършването му.
– Кое е това убийство?
– Това е обикновено убийство, но на знакова фигура от онова време, което беше извършено в „Люлин“.

– Как гледате на твърдението, че над големите поръчкови убийства е разтворен чадър, за да не се разкрият?
– Не считам, че такова твърдение има основание. Това са приказки, които се говорят от гледна точка на някакви интереси. Но мисля, че когато се касае за деяния от подобен род за поръчкови убийства, свързани пряко с престъпните среди, няма основание да се смята, че има такъв чадър. В някои моменти след разкриване на определени престъпления може да се оказва влияние чрез адвокати и различни среди. В тази посока аз винаги съм цитирал делото за убийството на Андрей Луканов.
– Какво е мнението Ви за подсъдимите по това дело, които бяха оправдани от съда?
– Това дело е престъпление срещу съдебната система и срещу държавността на България.
– По време на разследването на убийството на Луканов се роди легендата за “къщата на ужасите“ в Копривщица, където са били измъчвани заподозрените за престъплението. Вие имате картина на тази къща в кабинета си. Потвърдиха ли се митовете за „къщата на ужасите“?
– Това е един мит, който бе създаден от журналисти. Това мога да кажа.
– Какво си спомняте от екзекуцията на Емил Кюлев – единственият банкер, който бе сполетян от такава жестока участ?
– Аз лично не съм работил по този случай, но мога да изразя едно свое виждане, че килърът е действал твърде неразумно. Представете си така както е извършено убийството, знаете каква беше ситуацията, ако зад колата, от която се стреля, съм бил аз, някой военен или човек, който е имал официално разрешително за ползване на оръжие. Изваждам пистолета и го застрелвам. Това нещо предвидил ли го е убиецът? Явно не. Разбирате ме за какво говоря. Самото престъпление не е било обмислено както трябва от гледна точка на безопасността на килъра. В практиката почти няма такъв случай. Има подобни, но със средства, които позволяват на извършителите веднага да се измъкнат от местопрестъплението.

– По времето, в което Цветанов беше вътрешен министър, каза, че МВР е близко до разкриването на убийството на Кюлев. Смятате ли, че това може да се случи с по-късна дата?
– Не мога да кажа, но би трябвало! Но не трябва да се процедира както при делото, което се води в Бургас срещу Кела. Той е бил задържан на базата на издирване с червената бюлетина на Интерпол в Германия. През цялото време той е скитал в Европа с фалшиви паспорти. Това е доказано. И се връща в България, когато го екстрадират от Германия. Как той казва, че не е знаел, че срещу него се води дело, когато баща му беше конституиран като адвокат по делото.
– Това е скандално. Защо толкова много се говори за съдебна реформа, а тя все не се случва?
– Не искам да взимам становище по този въпрос. Налице са редица парадокси. Приема се, че дело, по което има издадена задочно присъда, може да се възобнови при определени условия. Но аз питам дали тези условия са налице в случая с Кела? Категорично не!
– Вие казвате, че едно убийство може да бъде разгадано дори няколко години след извършването му, когато се появят нови факти, доказателства и обстоятелства.
– Да, разбира се.

– Едно от тези убийства е на Георги Илиев. По този случай 10 години след разстрела на боса на ВИС-2 от МВР заявиха, че физическият му убиец е Райко Кръвта, който го е прострелял смъртоносно със снайпер. Споделяте ли това мнение?
– Не мога да споделям мнение там където не съм запознат в детайли. В началото съм работил по този случай, но впоследствие не съм имал отношение по това, което е установено по него, въпреки че имам свое мнение по въпроса.
– Може ли да вземете отношение по убийството на брата на Георги Илиев – Васил Илиев, който беше разстрелян през 1995 г.?
– Сложен въпрос! Може би много може да се говори, но специално по този случай аз имам едно становище, че тогава от висшите ръководители на министерството този случай беше предаден на ЦС БОП (днешен ГД БОП) – аз познавах началниците на този отдел, които никога не са работели по убийства. Случаят се даде на работа при тях. Криминалните служби ги оставиха да работят само по местопроизшествието. Впоследствие някои хора съжаляваха за това решение, защото много конкретна информация се събра, свързана с цялата тази история, но реалната работа по убийството на Васил Илиев остана скрита в бумагите на тогавашната ЦС БОП. Аз определено знам как и какво са работили.
– Случайно ли разследването на убийството на Васил Илиев беше дадено в ръцете на хора, които никога не са разследвали убийства?
– Не искам да взимам становище. Казвам само факти!

Източник: БЛИЦ

В продължение на една година неизвестни убийци държат в страх и ужас пловдивските сарафи. Маскирани, въоръжени до зъби мъже нападнаха 3 обменни бюра в центъра на града. Двамата сарафи са разстреляни, а друг тежко ранен. Месеци наред полицаите търсят убийците фантоми. Проверени са стотици криминално проявени лица. Групата е разкрита обаче едва когато членовете є започват да се избиват помежду си. Тогава криминалистите разбират, че кошмарът е дело на седмина младежи, които доскоро са ходели на училище. Тартор на бандата е студент по българска филология. Останалите са изпълнявали безпрекословно заповедите му. Кварталът, в който са израснали седмината, дава името на най-жестоката банда, вилняла някога под тепетата - Коматевската.

Коматевският убиец отнесе всичките си тайни в гроба

Студент в трети курс българска филология е намерен мъртъв в 7,30 часа на 8 септември 1996 г. в леглото му в пловдивската Първа градска болница. Според официално съобщение на следствието каратистът Христо Бекирски, известен още като коматевския убиец, издъхва след операция, предизвикана от силни болки в корема.
„Истината за смъртта на сина ми никога няма да излезе наяве” – казва майката на 24-годишния младеж, прочул се като тартор на т. нар. кървава седморка.
Докато погребват коматевския убиец заедно с ужасните му тайни, двама от неговата банда – Георги Гаджев и Красимир Делипетров, вече гният под земята в ковчези. Според криминалисти и двамата са умъртвени от техния лидер с присъщата за него сила и жестокост.
В хода на разследването Бекирски, неговите жертви Гаджев и Делипетров и съучастниците им Костадин Танев, Йордан Урумов, Виолин Вачуров и Димитър Ковачев са уличени в убийствата на сарафите от чейнджбюрата „Типо” и „Скиптър”. Гаджев и Делипетров са ликвидирани на 7 май 1996 г. по подозрение, че доносничат на полицията за злодеянията.
Роднините на Бекирски днес са убедени, че арестантите Танев, Урумов, Вачуров и Ковачев са пратили в небитието своя водач, за да му припишат всички „мокри” престъпления.
И петимата са арестувани на 14 май 1996 г. – 7 дни след насилствената смърт на техните двама авери. При разпитите обаче четиримата неохотно говорят, а тарторът им непреклонно мълчи. „Той ни подведе и е автор на всички убийства” – твърдят разговорливите по адрес на мълчаливеца.
„Бекирски е роден лидер, със забележителен интелект, висока степен на комбинативност и бързина в мисловния процес” – преценяват психолози след прегледи на злия гений.
„Злобно извънземно се е вселило в мен. Коварно същество от непознати светове се е вселило в мен от ранно детство”, разказва убиецът от пловдивския квартал „Коматево” приживе, опитвайки да симулира лудост в килията. Извънземното изсмуквало положителната му енергия и командвало неговата деятелност в престъпна посока.
Задържаният няма истински симптоми на психично разстройство и твърденията му са обосновани от напълно адекватното намерение да се представи за болен, отсичат психиатри след тестовете. Според лекарите краен егоизъм и силен стремеж към изява доминирали в характера на Бекирски, в темперамента му се разпознавали смесени черти на сангвиник и холерик.
Малко преди да умре в болнична пижама, арестантът Бекирски прави един от най-драстичните опити за бягство в правоохранителната ни история.
Към 19 часа на 30 август 1996 г. сержантите Георги Гочев и Сребрин Георгиев от охраната на окръжния следствен арест невъоръжени тръгват с баките да разнасят вечеря на задържаните. Сребрин влиза в единичната килия на Бекирски и се навежда да сипе храната в чинията му. В този момент заострената дървена лъжица раздира левия клепач и лицето му. Изкрещявайки неистово от силната болка, 23-годишният полицай пада окървавен. По-възрастният му колега се притичва на помощ, но шишът, движен от ръката на Бекирски, се забива в лявото му око. „Дай ключовете от килиите, ако ти е мил животът! – крясва арестантът на ослепения и го използва за щит, когато на шестия етаж пристигат по тревога трима униформени. Ако стреляте, ще го убия!” – заявява терористът по адрес на заложника, осигурявайки си нужния за бягството му коридор.
От страх за живота си пленникът събира неочаквано сили и избива острието от ръката на своя похитител. Макар и майстор по бойни изкуства, Бекирски е надвит в двубоя и вързан с белезници с намесата на подкрепление от ІV РПУ.
По тялото му остават синини от битката, определени по-късно от негови близки като „следи от жесток побой над вързан и безпомощен човек”.
Часове след опита за бягство екзекуторът на сарафите от „Типо” и „Скиптър” е прегледан от съдебен лекар. По-късно е наблюдаван ежедневно от фелдшерката на ареста. Оплаквания от неразположения обвиняемият няма. Добро здраве демонстрира и пред окръжния прокурор.
За първите болки в стомаха Бекирски съобщава два дни след покушението над охраната. Няма разкъсвания на вътрешните органи, установяват хирурзи след резекция и зашиват отново корема му. Пациентът обаче издъхва неочаквано, преди да свалят конците от операцията. Тройна съдебномедицинска експертиза документира причините за леталния изход. Поставен под подробни наблюдения на патоанатоми, трупът е погребан едва на 4 октомври.
Кончината на основния свидетел неизбежно ще предизвика промяна в хода на следствието, коментират единодушно юристи. Близките на покойния килър вероятно ще търсят съдебно възмездие. Без самопризнанията на Бекирски съдебните заседатели едва ли ще приемат безусловно тезата, че само неговите ръце са оцапани с кръв. Пострадали сарафи са готови да платят и за гибелта на останалите живи от седморката, гласи упорита мълва.

Как кървавата седморка праща чейнчаджии в гроба?
Двама братя сарафи са покосени от куршуми на автомат „Калашников” в 8,20 часа на 14 септември 1995 г. пред чейнджбюро „Типо” на пловдивската улица „Преслав” № 40. На място е убит и 39-годишния собственик на бюрото Георги Караджов. По-големият му брат Димитър е откаран спешно във ВМИ. Хирурзи спасяват живота му, изваждайки куршум, проникнал в коремната кухина и разкъсал червата.
Братя Караджови пристигат пред офиса си около 8,00 часа с мерцедес. Те прекосяват улицата и отключват неохраняваното бюро. Измитат и сядат на масичката на тротоара в очакване на трития си брат Ангел. Той обаче закъснява, а междувременно Георги и Митко са обсипани с дъжд от куршуми от четирима маскирани стрелци. Според очевидци екзекуторите стрелят от движеща се с около 40 км/ч бяла лада комби. Други свидетели твърдят, че убийците излизат от колата и тогава натискат спусъците.
Според полк. Благовест Гюлев от РДВР изстрелите са около 15 и са произведени от автомат „Калашников” 7,62 мм и 9-милиметров пистолет със заглушител. Той и колегите му са убедени, че разследват не показен разстрел, а смъртоносен опит за грабеж. По време на престъплението касата на братята сарафи, известни с прозвището Щъркелите, съдържала 4,5 милиона лева.
Три месеца след погребението на Георги Караджов при въоръжен грабеж в Пловдив загива и 50-годишният дилър Вълко Челев. Той е нападнат около 19,50 часа на 11 декември до касата в чейнджбюро „Скиптър” на бул. „Руски” 96. Три попадения от куршуми на пистолет са открити в гърлото му при аутопсията. Осем милиона лева са задигнати от касата му.
В разстрела на Челев криминалисти разчитат почерка на покушението в „Типо” и нападението над чейнджбюро „Каре”, което се намира също на бул. „Руски”. Оттам около 13,40 часа на 17 август 1995 г. двама маскирани задигат 2 милиона лева във валута. Прийомите на разбойниците напомнят и се свързват по-късно с инсценираната катастрофа между пощенска уазка и краден бордови военен ЗИЛ на 16 ноември 1995 г. По пътя между селата Строево и Труд тогава въоръжени с „Калашников” бандити отмъкват чували с 2 милиона лева, предназначени за пенсии.
Възелът от престъпления започва да се разплита след Гергьовден следващата година. На 12 май в пловдивското му жилище е намерен мъртъв след разстрел от упор Георги Гаджев от град Раковски. Четири попадения на 9-милиметрови куршуми от „Макаров” откриват в сърцето му експерти по съдебна медицина.
По полицейски данни 25-годишният мъж е свързан с регионален трафик на крадени автомобили и е обявен за полицейско издирване през януари заради влязла в сила присъда за грабеж. Трупът му е открит в неделя на първия етаж в квартира на ул. „Братя Бъкстон” № 95 в квартал „Кючук Париж”, увит в окървавен килим. Престъплението вероятно е станало във вторник, след като Гаджев отпразнувал именния си ден с шумен купон. Глухи гърмежи чува към полунощ будна съседка, но смята, че гуляйджиите трошат мебели в пияно състояние. Оттогава шумовете в жилището рязко секват, а след няколко дни през вратата започва да се процежда тежка воня.
Междувременно става ясно, че съквартирантът на убития – Красимир Делипетров – Йозо, е изчезнал безследно седмица по-рано с обявен за издирване краден фолксваген. По версията, че Гаджев е ликвидиран от съжителя си, се работи само 48 часа.
На 14 май сутринта 21-годишният Делипетров е намерен бездиханен в дере край родопското село Лилково. Той е прострелян и разкъсан от вързана за врата му тротилова шашка, става ясно при огледа. Под дъжда наблизо се валя и туба бензин, предназначена вероятно за заличаване на следите.
В хода на разследването примката около студентската банда се затяга неудържимо. Във връзка с образуваното заради смъртта на Гаджев и Делипетров дело прибират зад решетките Бекирски, Урумов, Вачуров и Ковачев.
Полицаи наблюдават шайката от около месец по подозрение, че е замесена в сарафските „мокри” дела, се разбра в последствие. Гаджев и Делипетров „пропели” пред полицията и платили за това с живота си.
От снетите подробни показания се изяснява, че Бекирски е „мозъкът” на разбойниците. Той е роден в Пловдив на 29 април 1972 г. Завършва техникума по механотехника „Калини” с отличен 5,79. Записва да учи славянски филологии, но във втори курс се прехвърля при българистите. Майка му Катя е бивша работничка в завод „Елпром”, а бащата Петър (който по-късно е привлечен като съучастник по делото) е бивш моряк от „Океански риболов”. Семейството е заможно, самият Христо управлява собствен фиат. Пред близките си той не издава нелегалните си занятия. От квартирата му на ул. „Драговец” 22 А в кв. „Коматево” е иззета видеокасета с части от екшъни, ползвана като пособие за грабежи и разстрели.
Заедно с родителите си на същата улица живее Урумов, съученик на Бекирски от техникума. Приятелят им Танев пък е възпитаник на английската гимназия в града.
Бандата е действала в продължение на две години – самостоятелно, без методическа помощ от чужбина и без връзки с „борчески” формирования, уверяват от РДВР. В разрез с такова заключение обаче е супермодерното оръжие на бандитите, намерено в тайници и в подмолите на Марица. В арсенала влизат над 50 кг 400-грамови пресовки тротил с възможност да вдигнат във въздуха цял квартал, куфари с патрони, автомати „Калашников” с гилзоуловители, пушки помпи, пистолети „Макаров” със заглушители, арбалети, бронежилетки, полицейски униформи, шокови палки и дори противотанков гранатомет.
Версията, че коматевските убийци са самотна глутница вълци, не издържа – произходът на пушкалата остава неизвестен и необяснен.
Съучастниците на Бекирски твърдят като един, че оръжието е било доставяно от него. Погребаният вече коматевски тартор няма никога да отговори на въпроса, откъде го е взел.

ТАРТОРЪТ
Не се признавам за виновен по предявеното ми обвинение. Така започва всеки от разпитите на Христо Бекирски. Не познавам лицето Иван Казанмъшев, нито съм правил грабежи с Костадин и Йордан. Не зная къде се намира бюро “Каре” , не съм извършил грабеж на работещите в него. Сещам се къде е бюро “Типо”, но не съм го нападал и никого не съм убивал. Не зная къде е бюро “Скиптър”, не зная кой го е ограбил. Така Бекирски отговаря на следователя по време на дългите разпити в ОСС. Срещу неговите думи обаче са самопризнанията на останалите членове на бандата. Според мен моите приятели са ме наклеветили, защото ме мразят. Йордан Урумов ме мрази, завижда ми и иска да ме очерни, защото Здравка Желязкова ми е приятелка и не може да ходи с нея. Освен това той живее при по-лоши условия от мен, нашата къща е завършена и обзаведена, докато тяхната не. Димитър ме мрази органически поради това, че си губи времето, отбивайки редовната си военна служба, докато аз бях в чужбина и печелех пари, а той никога не е разполагал с пари. Костадин ме мрази, че имам кола “Фиат Уно”, а неговият баща не му дава да кара дори москвича. Виолин пък ми завижда за телосложението и духа, който притежавам като личност. Завижда ми за умението да шофирам и техническите познания, които имам за автомобилите. Георги Гаджев ме познава малко и не знам дали ми завижда. Братовчед му обаче ­ Максим Телкийски, също ми завижда за колата и затова, че съм въздържател и не употребявам алкохол. С никого от тях не съм се карал. Просто в контактите ми с тях усещах тези негативни черти от характерите им по отношение на моята личност. Ето защо тези момчета ми приписват престъпления, които е правил някой друг.

Още по-странни са обясненията на убиеца за оръжието, което притежава. Арбалета си купих от магазин в Стария град. Не съм го давал на никого, държах го вкъщи като сувенир. (Арбалетът е използван при грабежа на Иван Казанмъшев). Бухалката я имам от доста време, правих си я като ученик, за да имам сигурност, ако някой ни нападне вкъщи. Двете електрошокови палки купих от магазин до Мебелна къща, за да дразня едно куче в махалата.
Самурайския меч го имам като сувенир още от училище. Нунджакото го купих от спортен магазин, тъй като тренирах джудо. Четирите гумени маски съм ги използвал като маскировка на кукерските празници.

СЪУЧАСТНИЦИТЕ
Костадин ТАНЕВ, дясната ръка на Бекирски
С Бекирски и Урумов се познаваме от години живеем в една махала. Виждахме се често и с Вачуров, Ковачев и Гаджев. веднъж Христо сподели, че търси начин да си купи пистолет. След това ни се похвали, че си е намерил. Беше газов барабанлия, но пригоден за боен. Един ден Христо и Йордан ме поканиха да следя с тях някакво беемве. Обясниха ми, че собственикът му има заложна къща и всеки ден носи със себе си големи суми. Следихме колата в продължение на две седмици. Един ден беемвето спря на някаква спирка в ЖР “Тракия” да чака някого, а Христо слезе и се качи при него през дясната врата. След това потеглиха, ние тръгнахме след тях. Настигнахме ги над Храбрино. Христо беше изкарал Иван навън, претърсваше го, а в едната си ръка държеше револвера. Заплашваше го, че ако не му даде 10 000 марки, ще му вземе беемвето. Иван се свърза с брат си.
След като взехме парите, се прибрахме в Коматево. Христо даде на всеки от нас по 1000 марки и по 5000 лева, а останалите пари остави у себе си. Заяви, че това ще е капитал за бъдещите разходи на групата и за оръжие. На първо време Христо купи от Виолин два пистолета “Макаров” за 40-50 хиляди лева и един автомат “Калашников”. Автоматът беше чисто нов, със сгъваем приклад. След това към групата се присъедини Димитър Ковачев. Христо предложи да обикаляме по чейнчбюрата, да следим как са укрепени, движение около тях, работно време, за да набележим най-удобното за оглед бюро. Обиколихме много бюра, като за прикритие обменяхме дребни суми. Накрая Христо предложи да оберем “Каре” на бул. “Руски”. В уречения ден аз и Йордан отидохме дотам с моята кола, а Христо и Димитър с ладата на Бекирски. Двамата носеха пистолетите си в плътни найлонови торбички. Аз и Йордан трябваше да останем отвън и да следим някой да не влезе. Христо носеше радиостанция, аз също. Двамата влязоха в бюрото и затвориха вратата. Не се бавиха много, излязоха след минути. Качихме се в ладата, но тя не можа да запали. Йордан остана при ладата, а ние се качихме на едно такси и отидохме у Димитър. Преброихме парите. Христо даде на всички по 17 500, а останалите прибра. След това той
купи още един автомат “Калашников” от Виолин. Христо купуваше оръжията без заглушители, а след това ги оборудваше. След удара в “Каре” купихме бяла “Тойота” комби с пазарджишка регистрация. Наехме апартамент в “Смирненски”, където държахме оръжията. С тойотата направихме нападението в чейчбюро “Типо”. Христо насрочи удара за сутринта, тъй като нямало много клиенти. Преди това облепихме стъклата с фолио, а с лепенки залепихме всички надписи и емблеми по колата. Сменихме и регистрационния номер на колата. Предишния ден ние отидохме до “Типо”, но се отказахме, тъй като имаше много хора. След това отидохме до църквата над Икономическия техникум да запалим по една свещ за успех на обира. В колата носехме плетени качулки с дупки за очите за четиримата. На следващия ден отново отидохме. Всички бяхме с бронежилетки и гумени ръкавици. Изчакахме собствениците да отворят. Сложихме си качулките и спряхме пред бюрото. Насочих пистолета към този, който беше застанал на вратата, и му казах да влиза вътре и да ляга на пода. Той обаче не се подчини. Христо започна да стреля с автомата по мъжа. Той политна напред и падна на плочките. Не видях какво стана с другия, но започна стрелба с автомат и по него. Не очаквахме нещата да се развият по този начин, мислехме, че сарафите ще се подчинят, както направиха в първото бюро. Аз не стрелях изобщо, предполагам, че Димитър и Виолин са стреляли, тъй като от техните пълнители липсваха патрони. Христо беше много недоволен от провала, аз казах, че повече не искам да участвам в такива обири.
Костадин Танев е този, който помага на Бекирски да се отърве от трупа на Георги Гаджев.

В деня след Гергьовден Христо дойде вкъщи с фиата и ми каза, че е застрелял Жоро и Красьо. Поиска да му помогна да изнесем труповете. Отидохме на “Братя Бъкстон” . Двамата изнесохме тялото на Красимир и го оставихме на задната седалка. Над Храбрино свалихме трупа на земята. Христо завърза една тротилова шашка към главата на Красимир, а към гърба му прикрепи пластмасова туба, пълна с бензин. После запали фитила и бутна трупа в пропастта. Чу се доста силен гръм. По пътя Христо ме убеждаваше да вдигнем и трупа на Жоро, но аз отказах, защото ме беше страх. На другия ден пак дойде да ме уговаря да изнесем Жоро, но аз казах, че ми е лошо. Не съм го питал как е убил Жоро и Красьо, сигурно с пистолет. Христо е споделял пред мен, че Жоро е боклук, лайнар и други подобни. На следващия ден разбрах, че от полицията са ме търсили и бащата на Христо ­ Петър Бекирски, ми помогна да махна от къщи оръжието, което съхранявах. Взе сака и каза, че ще го хвърли в Марица. После откара от гаража и крадено “Пежо 106”.

Йордан УРУМОВ
Христо проявяваше голям интерес към различните видове оръжия. Той основно купуваше различно оръжие ­ пистолети, арбалета, автомати. Когато планирахме обира на “Каре”, Христо каза, че ако персоналът окаже съпротива, трябва да се застреля. Аз се уплаших и не исках да участвам в такива работи. Съгласих се да ги чакам в колата и да ги извозя. Когато трябваше да потегля обаче, ладата отказа да запали. заключих я и се прибрах с автобуса. След убийството в “Типо” аз окончателно се оттеглих от групата, защото бях възмутен. После разни хора от групата са ми предлагали пари да се върна, но аз не исках да имам нищо общо с тях.

Димитър КОВАЧЕВ
След обира в “Типо” Христо каза на мен и на Коцето, че сме некадърници, защото не сме взели парите. Аз го попитах защо е стрелял, а той отговори: “Нямаше друг начин”. Ковачев първоначално се опитва да отрича за участието си в нападенията в “Каре” и “Скиптър”, но след като е разпознат при една от очните ставки, той се разприказва. След обира на “Скиптър” Христо ме извика в “Скай бар”. Каза ми, че съм шубе, защото съм напуснал поста си, и нищо няма да взема от плячката. На другия ден разбрах, че има убит сарафин. След време Христо започна да негодува срещу Жоро, че харчел много пари. Гаджев си беше купил “Фолксваген Джета” и “Фолксваген Голф”. Купуваше си скъпи дрехи и харчеше много пари по заведения. Случвало се е в заведения Жоро да плаща сметки 10-15 хиляди лева. Гаджев не обръщаше внимание на съветите на Христо и той много се вбесяваше. Жоро ми е споделял, че го е страх да остава насаме с Христо, защото мисли, че ще го застреля. Според мен Христо го уби от яд, защото не му се подчиняваше. Христо споделяше, че ще направи още един удар и ще напусне страната. Три дни след Гергьовден при мен дойде братовчедът на Георги ­ Максим, и ни каза, че са трупове. Попитах го кои, а той ми отговори. “Жоро, Красьо, а може и още хора да има”. Няколко дни след това не се прибрах вкъщи от страх да не ме задържат. Предадох се чак като хванаха всички от групата.

Виолин ВАЧУРОВ,
оръжейният доставчик
Запознахме с Христо миналата година, много пъти ми е поправял колата. Веднъж той ми каза, че му трябва пистолет. От един старшина от Свързочния полк купих “Макаров” и му го продадох за 55 000 лева. После купих още три пистолета без фабрични номера и автомат “Калашников”. Участвал съм само в нападението в “Типо”.След това се уплаших. Отказах да взема пари от плячката, когато разбрах, че има убит и ранен. Продължих да продавам на Христо оръжие, боеприпаси и взривове. Не съм го питал за какво са му, той не обичаше и аз гледах да не го ядосвам.

Петър БЕКИРСКИ,
баща на тартора
Бащата на тартора на коматевските убийци е твърд не по-малко от сина си. Той не се признава за виновен. Когато арестуваха Христо, попитах Костадин дали имат някакво оръжие. Той ми донесе един сак. Беше много тежък и се усъмних, че в него има оръжие. Затова реших да го хвърля в Марица. На брега го отворих и видях, че вътре има пистолети и автомат. Имаше и бомби. Изхвърлих ги във водата. След това заведох полковник Ямаков на мястото, където ги бях хвърлил, и му го показах.



СМЪРТНАТА ПРИСЪДА
На 8 септември Христо Бекирски умира в Първа общинска болница.
Причина за смъртта е остра дихателна и сърдечна недостатъчност. Седмица по-рано той е пострадал при опит да избяга от следствения арест на ул. “Петко Д. Петков”. При отварянето на вратата на килията му той ослепява надзирателя Георги Гочев със заострена лъжица. Гочев и колегата му Сребрин Георгиев са единствените, които охраняват 40-те арестанти в следствието същата нощ. Двамата тръгват да разнасят с количка по етажа яденото на задържаните. Стигат до килията на Бекирски. Сребрин отключва вратата и се навежда да сипе храната. Внезапен удар с дръжката на лъжицата му разпорва веждата. Георги се вцепенява и Бекирски забива лъжицата в окото му.
Сребрин успява да ритне арестанта и хуква по стълбите, като вика за помощ. Полицаят успява да затвори междинната желязна врата, преди бандитът да го догони. Сребрин взема два пистолета и с още няколко ченгета от конвоя се връща. В същото време коматевският терминатор е взел Георги за заложник. Бекирски крещи, че ще го убие, ако не го пуснат към стълбището. Докато говори, Георги успява да му извие ръката и отклонява лъжицата от гърлото си. Полицаите влизат и го обезвреждат. Ранените полицаи са откарани в хирургиите.
По-късно Бекирски се оплаква от силни болки в корема и е откаран в дежурната хирургия към Първа градска болница.
Той е опериран, но лекарите не откриват никакви вътрешни кръвоизливи. Два дни по-късно той мистериозно умира.

ПРИЯТЕЛКАТА
С Христо се познаваме от години, от 1995-а сме по-близки. През последните месеци живеехме заедно. Той е изключително толерантен, затова съм с него. Не пие, не пуши, не обича да ходи по заведения, домошар е. Зная, че Христо дружеше с другите задържани момчета, но с какво точно са се занимавали не знам. Не вярвам, че може да са извършили такива неща. Виждала съм у Христо самурайски меч, разни ножове, газов пистолет, железни звездички и други неща, към които имат слабост момчетата. Тя не може да потвърди алибито на Христо за 7 май. Спя дълбоко, може да е излизал от къщи, без да го чуя, казва тя. Христо ми е дал пари веднъж, за един курс по английски.

ОРЪЖИЕТО
С оръжията, открити в река Марица и в домовете на бандата, спокойно може да бъде въоръжен армейски взвод. Полицаите откриват два автомата “Калашников”, пушка -помпа, три пистолета “Макаров”, револвер, гранатомет, заглушители, огромни количества боеприпаси и взривни вещества. Намерени са също части от полицейска униформа, радиостанции и противогаз.

ОБВИНЕНИЕТО
Костадин Танев е обвинен за въоръжените грабежи в обменни бюра “Каре”, “Типо” и “Скиптър” и на бизнесмена Иван Казанмъшев. Срещу Урумов е повдигнато обвинение за участие в същите престъпления, с изключение на “Скиптър”. Димитър Ковачев е обвинен за опита за убийство на Димитър Караджов Виолин Вачуров отговаря за нападението в “Типо” и търговията с оръжие и боеприпаси. Прокурорът Георги Пенев пледира за смъртно наказание за Танев и Ковачев.

ПРИСЪДИТЕ
Общо 76 години затвор получиха коматевските убийци. Разширен състав на Пловдивския окръжен съд с председател Николай Дърмонски признава всички обвиняеми за виновни. Най-тежката присъда - 22 години, получава Костадин Танев, Димитър Ковачев е осъден на 20 години. Виолин Вачуров ще прекара зад решетките 16 години, Йордан Урумов - 18.
Бащата на тартора - Петър Бекирски, е осъден на 7 месеца.

Прокурорът по делото Георги Пенев, както и защитата на семействата на пострадалите протестират и искат по-големи наказания. Те искат произнасяне на две смъртни присъди - на Костадин Танев и Димитър Ковачев. Протестът им обаче не е уважен.


Европейският съд в Страсбург е осъдил България да плати рекордните 80 000 евро обезщетение на семейството на Христо Бекирски от Пловдив, загинал при опит за бягство от следствения арест през септември 1996 г. Държавата ще трябва да даде и 11 000 евро за разноски по делото, съобщиха от Българския Хелзинкски комитет. Родителите ще получат парите 14 години след смъртта на младежа.

Делото е заведено от семейството на Бекирски, който бе задържан през май 1996 г. като тартор на прочутата Коматевска банда, замесена в поредица от обири и убийства на чейнчаджии и бизнесмени от Пловдив. Съратниците на тартора Костадин Танев, Димитър Ковачев, Йордан Урумов и Виолин Вачуров вече са излежали присъдите си. Виолин дори успя да се сблъска още веднъж със закона и получи нова присъда за цигари без бандерол. Бекирски обаче не успя да се изправи пред съда, защото почина по време на разследването.

Коматевската банда вилнееше под тепетата от есента на 1995 г. до май 1996 г. Членовете й действаха нагло, брутално и без да допуснат гаф, в продължение на месеци. Стреляха от упор срещу сарафи, грабеха пари и злато и бягаха, като прикриваха майсторски следите си. С един техен съучастник  -  Георги Гаджев, влизат в спор за плячката. Христо го застрелва, а трупът е изхвърлен в урва над Храбрино, след като е взривил туба с бензин, залепена с тиксо за врата му. Екип на Планинска служба го извади при опасна акция, но се оказа, че трупът е обезглавен, но цял, тъй като тубата не е избухнала.

Христо Бекирски е арестуван и на 30 август 1996 г. прави опит да избяга. Охранителите го хващат и е окован с белезници. На 6 септември същата година пак тръгва да напуска ареста по стълбите, но един от охранителите Георги Гочев го пресреща. Бекирски го намушква с дървена лъжица в окото, напада и друг полицай. За да го спрат, започва схватка по стълбите с няколко полицаи. Гочев, на когото остават няколко месеца до пенсии, ослепява. Бекирски е повален от полицаите и откаран в болницата. Два дни по-късно издъхва от остра сърдечносъдова недостатъчност.

 Европейският съд приема, че при задържането са нарушени два члена от Европейската конвенция - правото на живот, както и забраната за изтезания и нечовешко и унизително третиране. Според Евросъда разследването срещу полицейските служители е неколкократно прекъсвано. Прекратено е със становище, че офицерите са действали при самоотбрана, а раните по тялото и главата на Бекирски са следствие от опита му за бягство.

Решението по делото Бекирски срещу България е първото, в което магистратите не само намират нарушения по чл. 3 от конвенцията, но и го квалифицират изрично като изтезание. 

Източник:mishenabg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив