Последната бележка на разстреляния на 25 април Васил Илиев: Да пратя на мама още пари за…

22 години след убийството на основателя на ВИС Васил Илиев, разследването е прекратено поради давност, убийците не са задържани, а версиите са десетки, припомня Дир.бг. в рубриката си „Студени досиета“. На 25 април 1995 г. около 21.15 часа 30-годишният Васил Илиев пътува с луксозния си „Мерцедес“ към „централата“ на ВИС – ресторант „Мираж“ в София. Двамата гардове на Императора го следват със „Сеат Толедо“. Двете коли навлизат в кварталната улица „Никола Каменов“, която е осеяна с дупки. Наблизо има строеж. Васил Илиев намалява скоростта, за да не потроши новия сребрист „Мерцедес“, който е купил ден по-рано от Филип Найденов-Фатик. Тогава от строежа изскачат двамата килъри, въоръжени с автомати „Заги“, и откриват огън по колата на Илиев.

Дъждът от куршуми пръска предното стъкло, а след това и предния десен прозорец на автомобила. Васил Илиев издъхва за секунди, а гардовете му така и не успяват да реагират на смъртоносната атака. Двамата убийци пък изчезват в тъмнината между блоковете. При огледа в мерцедеса на основателя на ВИС са открити видеокасети с филмите „Кръстникът” и „Шотландски боец”, златна гривна, златен часовник, мобилен телефон, 2000 лева, документи и бележка с надпис: „Да пратя на мама още пари за ремонта в Кюстендил!”. Два дни след убийството основателят на ВИС е погребан пищно в родния си град Кюстендил. Около 5000 облечени в черно мъже плачат на 4-километрова траурна процесия. Сред тях са братът на Васил – Георги Илиев, Константин Димитров-Самоковеца и Димитър Димитров-Маймуняка. През следващите 10 години и тримата бяха ликвидирани от наемни убийци. През 2015 г. разследването на поръчковия разстрел е прекратено поради давност. Убийците не са разкрити, поръчителят също. Сред най-спряганите имена обаче са тези на сръбския наркобос Сретен Йосич и на един от босовете на групировката СИК Милчо Бонев-Бай Миле, който бе застрелян заедно с охранителите си на 30 юли 2004 година от група маскирани като антимафиоти в ресторант-градина „Славия“ в София. В Кюстендил пък внушителната гробница, в която преди 22 години е погребан Васил Илиев, все още е под денонощна охрана. Основателят на ВИС има една дъщеря – Ивона от първата си съпруга Мариета. Преди две години Ивона Илиева присъства на юбилейното 20-о издание на международния турнир по борба за кадети „Васил и Георги Илиеви“. „Пазя само скъпи спомени с баща ми. Като всяко дете сме ходели на различни места, на почивки заедно. Бях на 9 години, когато почина, така че имам ярки спомени. Но това са лични неща и се натъжавам много. Винаги съм била свързана със спорта. Родителите ми са майстори на спорта. Майка ми е акробатка, а татко професионален борец. Може да се каже, че съм израснала в залите“, сподели тогава младата жена. Във „Фейсбук“ пък от няколко години са създадени групи ВИС-1 и ВИС-2, втората от които има вече над 35 000 последователи, обменящи снимки, разкази и спомени за мутренските времена от началото на 90-те години.

Източник: БЛИЦ

Научете повече

Народната милиция се сблъсква с неуловим сериен убиец през 70-те.Оказва се милиционер...

„Провинциалистката” – така се казва следващият случай, в който Народната милиция се сблъсква с неуловимия сериен убиец. Всъщност никой не мисли, че става дума за такъв вид престъпник, защото по това време връзка между отделните случаи не се прави. Зловещият престъпник извършва делата си хаотично, без никаква логика или реална причина. Това пречи на следователите да намерят нещо общо между жертвите и от там да потърсят реална следа към него.

На 06.10.1979 г., в 16 часа на ул. „Ген. Липранди” в столичния квартал „Хаджи Димитър“ е открито тялото на Цветанка Станчева. Убита е с остър предмет. Лицето Н.Н. събира тухли от изоставена сграда, когато се натъква на зловещата находка. Особеното в случая е, че жертвата е заразно болна от сифилис, което насочва следователите към всички регистрирани болни, които не са посочили източника на заразата си. Поради особеностите на личния живот на Цветанка са заподозрени евентуалните й любовници, както и версията за психопат. Родена е 1960 г. в с. Мирково, Софийско. Започват масови проверки по кожно – венерическите кабинети. Логично се разпитва и персоналът на хотели, известни като свърталища на проститутки. Следвайки тази линия се установяват възрастни мъже и чужденци, които тя е обслужвала.

Цветанка е висока около 160 см, със стройна фигура, тъмно кестенява коса дълга до раменете и светло кафяви очи. Облечена е с черна вълнена блуза и дънки марка Levi’s. Тялото е предвидливо скрито под купчина парцали, но на местопрестъплението е открит отпечатък от палец и мъжки пръстен. Повечето от раните са нанесени по гърба на жертвата, която очевидно се е съпротивлявала и е успяла да пробяга известно разстояние.

Жертвата е от село, с родители земеделци. Има по–голям брат. Не успява да завърши училище, защото избягва с по – възрастен от нея мъж в с. Главница, но той я пребива системно. Продължава училище в Копривщица, но я изключват за лошо поведение, след което започва работа в ханчето на село Мирково. Там се запознава с Васил Деянов, който я отвежда в София, където се разделят и тя остава в града без легална работа.

Започва връзки с различни интимни приятели, при които живее през това време. Редовно „бръмчи” по модерните тогава заведения „Ялта”, „Пролет”, „Бяло агне”, „Преслав”, „Прага” и „Парк хотел Москва”. Следователите съвестно снемат отпечатъци от свидетелите намерили трупа. Търси се връзка с убийството на артиста Любо от бар „Ориент”. Агент „Антон” е внедрен сред група от проститутки, а агент „Орлин” започва да разработва средите на хомосексуалистите с цел изясняване на редовните й клиенти и контактите й  с „колежки”. В следствие на тези действия са арестувани Бореца, Курилеца, Бати и А. Узунов – известни столични сутеньори. Интересна част в това досие представлява бележка, която отбелязва немарливостта на оперативния състав. Посочва се, че свидетелите не са разпитвани незадълбочено и не се правят усилия да се разследват всички хипотези. За да се активизира работата, се създават специални анкетни листи, които да се попълнят за всички заподозрени. Постепенно разследването стига до лицето Цеца Арабката, която както подсказва прякора й обслужва предимно гости на страната ни от Близкия Изток и Северна Африка. Оказва се, че Цветанка за последно е видяна с оркестрант от бар „Ориент”.

Важният момент в случая е, че за първи път се прави предположение за връзка с друг случай – смъртта на Мариолка Найденова (Господинова), убита 17 дни по–късно. Тялото й е открито на 23.10.1979 в двора на „Строително управление 1”, на ул. „Козлодуй” No 4, с нанесени 36 прободни рани по него.

Сходството в двата случая дава основание на МВР да разкрие делото „Садиста”, обединяващо подобен род престъпления. По време на него са проверени 600 психично болни. Оказва се, че Цветанка е любителка на груповите забави с известни в подземния свят герои. Милиционерите разбират, че преди време е хващана в неудобна ситуация с трима осъдени за изнасилване в залата по борба в Дианабад. Докато четях документите попаднах на цветущи прякори на престъпници от онова време като Бай Слави Бръснаря – известен сутеньор, „Буби”, Катя Куцата, Насо Пора и др.

Допълнителни затруднения създават и фалшивите следи подхвърлени от разни самохвалковци, които искат да впечатлят един или друг събеседник. Лицето П.С., наричан Пешо, разказва пред една своя бивша съученичка и нейна колежка работещи в книжарница, как негов приятел, наречен Пенчо, често взимал момичета на автостоп и ги принуждавал да правят секс с него. Малко преди убийството двамата взимат обща позната от „Горублянско ханче”, с която имат полов контакт, след който се налага да пият антибиотици. Афектиран от тази дребна неприятност и чул за убийството, Пешо разказва пред двете жени как неговия приятел пречукал някаква болна от сифилис, която го заразила. Те съвестно съобщават в МВР, но се оказва, че и двамата хулигани имат стабилни алибита.

Крайната сметка е 154 лица, за които е установено, че са имали връзка с убитата Цветанка. 23 – ма са били интимни партньори с нея, 4 – ма със сифилис, проверени са 800 душевно болни и са проучени 45 сведения от агенти. Резултатът обаче е нулев.

По–горе споменах за злощастната съдба на Мариолка Господинова, което е сходно с това на предната жертва. Основните версии са ревност, психично болен или някой от бившите й съпрузи. Тялото е намерено до ламаринена барака на споменатите вече дата и място. В близост до него има кания от нож, монети, опаковки от лекарства, дамско палто, огледалце, портмоне, цигари БТ и НВ, презервативи, значка на ФК „Левски” и личен паспорт. В джоба й намират шперц. Трупът е в седнало положение, подпрян на купчина стари кабели. Съблечена е гола до кръста, като сутиена и блузата й са зад нея.

Мариолка е развеждана два пъти. Има 2 деца от първия си съпруг. С последния си съпруг сключва устна „сделка” да излиза 2 пъти в месеца с други мъже, тъй като той е възрастен и болен. Тя е с основно образование. За първи път се омъжва през 1962 г., но системните й изневери разтрогват брака седем години по–късно. За това време успява да зарази съпруга си с трипер и да остави съмнение в него за бащинството на втората им дъщеря.

През 1972 г. се омъжва отново, за да се разведе през 1974 г. За последен път сключва брак през 1979 г., който трае само няколко месеца, поради системното й нарушване на уговорката. Въпреки това тя остава да живее при бившия си съпруг.

При тази богата биография, логично първите трима заподозрени са кристално ясни. Първият съпруг обаче е бил на гости в твърде голяма компания. Вторият също гостува при приятели, при това с приспиване. Третият е в тежко здравословно състояние и умира малко след събитията. Интерес за разследващите представлява и младеж с психични отклонения, мечтаещ за реки от кръв и склонен към самонаранявания.

Оказва се че двете с Цветанка Станчева се познават, което и навежда следователите към мисълта за връзка между двете убийства. В това време мъж на име Цоньо занася оцапан с кръв костюм на химическо чистене. Съпругата му вижда в това повод да го „накисне” и донася в МВР. Оказва се обаче, че е участвал в разтърваване на побойници.

Установяват се 10 нейни любовници, през последните 3 години, но всичките се оказват извън всякакво подозрение. Заподозрян обаче е, вече доказаният убиец Стефан Христов, който на 30.12.1979 отнема живота на Георги Георгиев от ревност. Преди да извърши грозното си деяние, той заподозира приятелката си във връзка с неговия приятел Георги. Подлага я на нечовешки изтезания чрез побоища, пускане на кръв, заливане с вряла вода, в следствие на които тя признава за несъществуваща връзка. Подлудял от тези самопризнания, той издебва жертвата си дома му и го заколва. За съжаление на разследващите органи обаче, нито една улика не сочи към него.

В кървавия списък идва ред на Анжела Пантова. На 3-ти срещу 4-ти март 1980 г. тя е убита на гара Курило, близо до павилион за хранителни стоки, след което е пренесена в празен вагон. Преди това е била в парк-хотел „Москва”, след което в 23:10 се качва на трамвай 14 и от Централна гара хваща влака София – Лакатник, и слиза от него в компанията на 2–ма младежи. За разлика от останалите жертви, тя е получила един единствен удар с нож в гърба, след който бяга около 30 метра, преди да бъде удушена, а пред9и това вероятно и изнасилена. Тук се стига до прозрението, че жертвите са убити на места в близост до, които има връзка с трамвай номер 14. Поради съпротивата на жертвата се установява и кръвната група на извършителя – АВ.

Следващата жертва на нашия „герой” се казва Лилия Христова. Младото момиче изчезва на 24 март 1980. Сигналът подават родителите й. Проверяват се отделенията на Бърза помощ, приятели, роднини и настоящият й приятел К. Захариев. Със сигурност е установено, че до 22 часа на тази дата е била в дома си в кв. „Емил Марков”, след което излиза на среща с гаджето си. За ужас на всичките й близки, на 15 април 1980 г. тялото на Лилия е открито в парка „Христо Смирненски”. Жертвата е родена 1959 г. и е само 21 годишна. Дрехите й са свалени, но здрави, няма следи от алкохол, а дамската й чанта липсва. Логично първият заподозрян е мъжът, с който се е видяла последно. В обясненията си той разказва, че се познават от няколко години, когато след излизане с обща компания преспиват заедно и започват мимолетна връзка. Една вечер след посещение в дома на Христова, Захариев прави забележка на брат й относно чистотата в жилището и двамата се сбиват. Тогава те скъсват отношенията си и ги възобновяват малко преди убийството. Вечерта преди изчезването прекарват в дома му, където гледат телевизионният театър „Гешефти”. След това той я изпраща до спирката на автобус 74.

В хода на разследването се установява, че Лилия е имала многократни връзки с различни мъже, а от друга страна е жертва на домашно насилие и дори има поставена психиатрична диагноза „Невроза”.

Кръгът на заподозрените е тесен, а всички те имат адекватно алиби. В случая на К. Захариев, в негова полза свидетелстват и двамата му родители, които са били заедно с него в жилището му, след като той изпраща момичето. След няколкократни подновявания, делото е затворено.

За „десерт” на това грозно блюдо от убийства, идва ред на три опита за обири, които в крайна сметка разплитат възела, който се оказва неразрешим, въпреки къртовския труд на милицията.

На 20.03.1980 г. в асансьора на блок в кв. Надежда 1–ва част към 22:30 е заплашено с нож (наподобяващ този използван при другите случаи) младо момиче. 30 минути по–късно на ул. „Яков Латинов”, опитът вече е успешен и от девойка са отнети след заплаха 2 лв. Двете жертви дават сходно описание – млад мъж, висок около 170 см, строен и неможещ да изговаря буквата „Р”.

Фаталният ден за този софийски кошмар е 18 април 1980 г. В Парка на свободата млад мъж прави опит да откъсне златно синджирче от врата на разхождаща се жена. На близо обаче се оказва пъргав служител на реда, който го залавя. Заведен в близкия милиционерски участък, заловеният е принуден да даде отпечатъци, като този от десния му палец съвпада с намерения при убийството на  Цветанка Станчева. Какво точно казва в признанията си не можах да прочета, тъй като делото е предадено на съда.

Все пак се оказва следното:

Извършител на серията убийства е Христо Георгиев. Роден е през 1956 г. в София. Баща му Богдан е по професия шивач, а майка му Цветанка е предачка и сърдечно болна. Има двама братя. Богомил, който е бивш боксьор и известен на органите на МВР като агресивен тип и Евгени, който е с умствени аномалии. Парадоксално в случая е, че Христо е бивш служител на Народната милиция. В началото на 70–те е назначен в Автостопанство номер 6, но алкохолизма и несериозното поведение му пречат да работи адекватно. На 09.11.1978 г. започва работа към МОП СГУ, Второ автопатрулно поделение. В началото на 1979 г. започва системно да отсъства и на 10.07 1979 е уволнен. Остава тайна как този агресивен човек, минава ситната цедка на психотестовете за започване на работа в системата на МВР. Все пак след няколко години работа и доза късмет Христо Богданов Георгиев е предаден на съда, който постановява най – тежкото наказание на 28.08.1980 г.

След тази канонада от престъпления изводите оставям на Вас, уважаеми читатели. За себе си поне разбрах, че нищо не е от вчера и че престъпност и подземен свят винаги ще има.

Източник:socbg.com
Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР.
/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/

Научете повече

Очевидец на ужасът в Студентски град на Коледа през 1974 г. разказва

Беше 1974 година. Бях студент в София и живеех на общежитие в Студентски град. В навечерието на празниците от Стара Загора пристигна „голямата ми любов” Маруся. На 25-ти декември се разхождахме дълго в града, купихме разни деликатеси за ядене, като не пропуснахме и попътните магазини за дребни подаръци. В края на деня се добрахме с трамвая до спирката на автобуса за Студентския град. Вече се чувствах уморен и премръзнал, та затова посрещнах с неохота предложението на Маруся да се отбием в близкото кафе. Но тя се „запъна”- кафе, та кафе. Напразно й обяснявах, че в стаята си имам кафе и можем да си сварим веднага след като се приберем, защото бяхме само на пет минути от блока. Нервирах се на тая нейна упоритост, но накрая отстъпих. В кафенето беше топло, пълно с цигарен дим и весело студентско настроение. Раздразнението ми бързо отмина и прекарахме близо час в приятни разговори, отпивайки от кафето, подсилено с малко коняк „Плиска”.

Отпочинали и развеселени, тръгнахме към блока. Отдалече съзрях оживление на стълбите пред входа. Имаше спрени няколко коли и хора притичваха в разни посоки. Забързах се, защото явно ставаше нещо… Бях избран за командир на Доброволния отряд (ДОТ) и имах отговорност за реда в блока. Вече имаше сбивания между групи от арабски студенти, негрите също се биеха помежду си и се налагаше да ги разтърваваме – понякога с помощта на милицията.

Затичах се към входа. Видях, че вкарват в частна кола човек в безпомощно състояние и шофьорът потегли с бясна скорост. В този момент от фоайето изкараха пред блока втори кървящ човек. Момчета и момичета се движеха наоколо в хаотичен транс. Опитвах се да разбера от някого какво става, но получавах само несвързани отговори.

Портиерката ме видя през стъклото на портиерната и източи глава като жираф през малкото прозорче. Лицето й беше изкривено в ужасена гримаса, а очите – подпухнали и зачервени, се опитваха да изскочат от орбитите си.

– Къде ходииииш? Виж, кво става тукаааа! (Като командир на ДОТ* имах стая на партера до портиерната, за да бъда под ръка в случай на нужда.)

– Звъни в милицията – викнах аз.

– Звъня, ама не идваааат – изви отново тя.

Трябваше да разбера какво става и – напълно забравил за гостенката, се втурнах към асансьора. В този момент човешка вълна се изля по стълбите от горните етажи. Едни бягаха навън, други се втурнаха по дългите коридори на партерния етаж. Влизаха в първата отключена врата и се залостваха вътре. Увлечен от мнозинството и поддал се на мигновена паника се озовах в някаква стая, притиснат между тежко дишащи момчета и момичета. Дочух сирени и си помислих, че пристига милицията, но някой, който гледаше през прозореца, викна, че са дошли линейки и че изнасят още хора навън. Чувствах, че е крайно време да предприема нещо. Разбутах телата, подпиращи вратата, и изтичах към централното фоайе. От горните етажи се спуснаха студенти, които викаха:

-Хванаха го, хванаха го!

Нямах представа кого са хванали и кои са го хванали, нямаше време и да разпитвам. Отвън се чу воят на множество сирени на милиционерски коли. Пристигнаха накуп и наобиколиха блока. Десетина униформени се втурнаха във фоайето. По-късно разбрах, че са дошли с такова закъснение, защото са чакали да се съберат достатъчно коли, за да могат да обградят сградата. Няколко милиционери наобиколиха портиерката и се опитваха да разберат нещо от паникьосаната жена. Съзряла ме, тя ме посочи с думите: „Този е шефът на Доброволния отряд”. Някакъв началник се насочи към мен, а другите тръгнаха бавно и предпазливо по стълбите с пистолети в ръце. Спрелият се при мен ми обясни тактиката набързо. НИКОЙ НЕ ТРЯБВА ДА ИЗЛИЗА ОТ БЛОКА, ВСИЧКИ СТУДЕНТИ ТРЯБВА ДА СЕ ПРИБЕРАТ ПО СТАИТЕ ДО ИЗЯСНЯВАНЕ НА СИТУАЦИЯТА.

Фоайето беше пълно с изплашени младежи, които милицията не пускаше да излязат. Навсякъде имаше стъпки от множеството крака, прегазили кървавите локви. Въздухът беше наситен с миризма на пот, кръв и урина. Вече бях забелязал в тълпата няколко момчета от отряда. Изтичах и им предадох нарежданията на милиционерския началник. Започнахме да убеждаваме студентите да се приберат по стаите. Тези, които живееха на горните етажи, се страхуваха да се върнат и се вмъкваха в най-близките врати. Едно момче заяви, че няма да остане в блока и скочи през един прозорец. Явно до стената на сградата е имало притаени милиционери, защото няколко се хвърлиха върху него, ступаха го с палките и му надянаха белезници.

По едно време някакъв милиционер се разкрещя по радиостанция от горните етажи и негови колеги от фоайето хукнаха нагоре. После се разбра, че в този момент младежите, заловили убиеца, се борели с тълпа разярени студенти, напиращи да линчуват стрелеца. С момчетата от отряда тръгнахме към горните етажи. На всяка етажна площадка стояха милиционери с пистолети и се вторачваха подозрително във всеки появил се. Трябваше на всеки етаж да обясняваме кои сме и къде отиваме. Те вече знаеха, че има заловен, но допускаха, че заради многото жертви може да има и съучастници.

Получихме нова задача. Започвайки от последния етаж, трябваше да минем от стая в стая и да изкараме студентите навън. Там униформените се бяха организирали да проверяват личните документи, да събират свидетелски показания и да разпитват всички, които не бяха жители на блока. Повечето от студентите не чакаха втора покана.

Грабваха палтата и тръгваха навън. Имаше обаче такива, които се бяха барикадирали в стаите и отказваха да излязат. Други стояха затаени зад залостените врати и не отговаряха на настойчивото ни чукане. Мнозина не бяха разбрали, че убиецът е заловен, други допускаха, че може да има съучастници и е опасно да се излиза. Пред всяка заключена врата ние казвахме кои сме, защо чукаме, какво искаме и защо трябва да се излезе от блока. Когато увещанията не помагаха, заплашвахме, че ще дойдат ми-лиционерите, ще разбият вратата и ще пуснат вътре настървените кучета. (Така се правеше, ако има подозрение, че някъде се спотайва въоръжен престъпник). Понякога се оказваше, че водим монолози пред заключени празни стаи, защото много студенти вече бяха заминали за празниците по родните си места.

Имаше куриозни случаи да намирам хора, скрити под леглата. Чукам на вратата – няма отговор. Натискам бравата и влизам. Лампата свети, в пепелника гори цигара, а човек не се вижда. Навеждам се да погледна под леглото, а притаилият се отдолу се опитва да ме ритне в лицето. В следващите подобни ситуации вече бях много по-предпазлив – още открехвайки вратата започвах да обяснявам на висок глас кой съм и защо идвам. Влизах предпазливо, защото разбрах, че има голяма вероятност някоя паникьосана студентка да ме тресне с тиган по главата.

Друг куриозен случай. Тропам настойчиво по една врата – защото разбрах че вътре има някой, и след минута към мен се хвърлят няколко милиционери с насочени пистолети. Оказа се, че една студентка се подала до кръста през прозореца и неистово крещяла, че убиецът се опитва да влезе в стаята й.

Паниката може да накара хората да вършат невероятни неща, понякога надхвърлящи нормалните физически възможности. Спомням си, че влизайки в антрето на една от стаите съзрях неподвижно босо момиче. Преди да успея да го заговоря, то се шмугна като невестулка покрай мен и хукна нанякъде. Отвътре се чуваха писъци, затова се втурнах натам. Пред очите ми се разкри изненадваща картина. Една девойка пищеше, без да спира, и скачаше непрестанно между две легла. Подскачаше по няколко пъти върху пружината и прелиташе на отсрещното легло. После действието се повтаряше в обратна посока. Шокиращото в случая бе, че разстоянието между двете легла беше почти два метра и в нормално състояние тя не би била способна на такива отскоци. Момичето не ме удостои с внимание и не спираше да скача. Опитах да я спра, заставайки с разперени ръце по средата на траекторията й, но тя вече се беше заси-лила и със скока си ме повали на леглото зад мен. Настана кратко боричкане, но писъците привлякоха вниманието на колега от отряда, който влезе и помогна да я поукротим. Накарахме я да си обуе обувките, пъхнахме й палтото в ръцете и я избутахме навън в коридора.

Ходейки от стая в стая, ние изпълнявахме възложената задача, но в същото време не знаехме почти нищо за случилото се в блока. На петия етаж се озовах в стаята на убитите виетнамци, които в момента на разстрела празнували рождения ден на домакина. Не мога да забравя открилата се пред очите ми картина : отрупаната с ястия и бутилки маса и сгънатият върху стола виетнамец. Това беше най-невероятната поза, в която съм виждал човешко тяло. Представете си, че метнете на облегалката на стол панталоните си – те ще се отпуснат плътно от двете страни. Така огънат върху облегалката на стола изглеждаше дребничкият младеж – темето му се подпираше на седалката, а от другата страна висеше тялото му от кръста надолу. Впоследствие разбрах, че върху стола бил рожденикът Ву Нон Суан. Заедно с него била застреляна приятелката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан.

Изпразването на блока и изясняването на случая продължиха до сутринта. След това изпратих гостенката си до автогарата, откъдето тя хвана първия автобус за провинцията. Там вече бяха и други студенти, които бързаха да се махнат далеч от преживения кошмар.

Върнах се в общежитието. Блокът беше пълен със специалисти, които щракаха с фотоапарати, събираха отпечатъци, изследваха балистични траектории. Вече беше станала известна самоличността на убиеца – 17-годишният Бранимир Дончев, който влязъл в блока, въоръжен с нож и пистолет. Оръжието било на баща му, който бил някакъв голям началник.

Независимо, че бе установено, че Бранимир е действал самостоятелно, през следващите седмици имаше постоянно милиционерско присъствие в блока. Общежитието, което нормално приличаше на пчелен кошер, беше странно пусто и тихо. Новата година посрещнахме десетина човека, събрани в централното фоайе на блока. С нас бяха портиерката и няколко милиционери. Нямаше веселие и танци, но храна и напитки имаше в изобилие, защото колегите, които заминаха, оставиха приготвените за празника провизии. Бяхме се събрали пред телевизора и гледахме новогодишната програма. В един момент се обърнах към масата с храната и се вце-пених от изненада. До масата стоеше един от дежурните милиционери и пъхаше пържоли в джобовете на униформата си. Стана ми толкова гадно от неговата дребна кражба, че оставих малката група колеги и се прибрах в стаята си.

Никога не разбрахме колко е бил точният брой на жертвите. Някои бяха убити на място, а други – изнесени ранени. Колко впоследствие бяха починали от раните си и колко оцеляха не стана ясно. Официална информация липсваше. Два дни след събитието във вестник „Работническо дело“ излезе кратко съобщение на Главна прокуратура, което информираше, че в студентските общежития в кв.“Дървеница“ са убити шест студенти, а десет са ранени. Един от убитите и трима от ранените са чужди граждани. Твърдеше се, че убиецът бил в „болестно състояние на психиката“. Бащата Дончо Делчев, зам. главен директор на ДСО „Стара планина”, беше арестуван и осъден на четири години затвор, задето е оставил оръжието си без надзор.

След малко повече от два месеца в общежитието се появи служителят на милицията, който отговаряше за студентските доброволни отряди. Събра ни и делово съобщи, че убиецът Бранимир е застрелян при опит за бягство. С интонацията и многозначителното си изражение остави у нас недвусмисленото убеждение, че бягството е инсценирано. Ние посрещнахме с радост новината, че убиецът си е получил заслуженото. Родители на някои от жертвите бяха писали до прокурора, че ако съдът изкара Бранимир невменяем и го освободи от отговорност, те лично ще му изпълнят смъртната присъда. Така с „опита за бягство” проблемът беше решен. Близките бяха доволни, а властта се избави от излишни усложнения.

По повод на тридесетата годишнина от трагичното събитие някои вестници публикуваха допълнителна информация по случая. В деня на убийството Бранимир гледал филма „Кръстникът,” който го вдъхновил за убийствата. Това ни го бяха казали още през 1974 година, но тогава си мислех, че се търси повод да се забранят западните филми – заради „лошото им влияние върху младежта”. След убийството се говореше, че властите са ограничили прожекциите на филма, а най-кървавите сцени били цензурирани.

От статиите се разбра, че майката на Бранимир била психично болна и се самоубила три години преди синът й да извърши първото масово убийство в България. Делян, братът- близнак на Бранимир, бил също психично болен и завършил живота си със самоубийство. Близки на семейството обаче подозирали, че му е „помогнато” да се самоубие от страх, че може да последва примера на брат си. Сестра им Тотка разказва, че през 1988 г. Делян бил в кюстендилски санаториум. Съобщили им, че е паднал от някаква тераса. Как точно е паднал, така и не се разбрало… Тя изказала няколко хипотези – допускала, че може да е ликвидиран по заповед, че е жертва на вендета от близки на убитите или, че наистина се е самоубил.

Сигурно подробностите ще останат неизяснени, но за мен е ясно, че упоритото желание на моята гостенка да пием кафе вероятно ми спаси живота. При портиерката имаше копче на звънец, с който да ме повика при нужда. Ако бях в общежитието, щях веднага да хукна по етажите, за да разбера какво става и почти сигурно щях да срещна убиеца. Той се разхождал по коридорите и избирал кого да атакува. След като убиел някого прибирал пистолета в джоба и продължавал обиколката из блока. Щях да се натъкна на него и последиците можеха да бъдат фатални. Затова всяка година на 25-ти декември си пия символично кафето с малко коняк – като възпоминание за загиналите колеги и с благодарност, че съм бил пощаден от съдбата.
Автор и очевидец: Д-р Николай Колев
/соц.бг/

Научете повече

Топкриминалистът Ботьо Ботев и неговата истина за разстрелите на Илия Павлов, Кюлев, Луканов, босовете на ВИС-2 братя Илиеви

Ботьо Ботев е бивш директор на отдел „Убийства“. През 2002 г. е удостоен със специалната награда „Полицай на годината“. Ботев е единственият офицер от българската полиция, който е отличен с орден Стара Планина, връчен му от президента Георги Първанов по повод неговата 60-годишнина. В интервю пред БЛИЦ Ботев говори за разстрелите на Илия Павлов, Емил Кюлев, Бай Миле, босовете на ВИС-2 Васил и Георги Илиеви.


– Г-н Ботев, какво е Вашето професионално мнение за убийството на Милчо Бонев-Бай Миле, който беше направен на решето заедно с петима от гардовете му от преоблечени като полицаи килъри в градината на ресторант „Славия“?
– По убийството на Бай Миле имаше конкретни обвиняеми.
– Да, но те бяха оправдани от съдебните инстанции?
– Оправдани от съда, да. Може би доказателствата не бяха достатъчни за пред съда, но аз бих казал нещо друго – ако в една нормална държава с материалите, които имаше по делото, смятам че нямаше да има този резултат и това убийство щеше да се отчете като разкрито.
– Като човек с богат криминален опит, смятате ли, че някога ше бъде разкрито убийството на Илия Павлов?
– Трудно е да се правят такива прогнози. Трудно! Ако се работи целенасочено и така както трябва, дори понякога след години излизат престъпления. Едно от първите убийства, които ми възложиха в моята практика бе разкрито на шестата година, а аз го поех на третата година от извършването му.
– Кое е това убийство?
– Това е обикновено убийство, но на знакова фигура от онова време, което беше извършено в „Люлин“.

– Как гледате на твърдението, че над големите поръчкови убийства е разтворен чадър, за да не се разкрият?
– Не считам, че такова твърдение има основание. Това са приказки, които се говорят от гледна точка на някакви интереси. Но мисля, че когато се касае за деяния от подобен род за поръчкови убийства, свързани пряко с престъпните среди, няма основание да се смята, че има такъв чадър. В някои моменти след разкриване на определени престъпления може да се оказва влияние чрез адвокати и различни среди. В тази посока аз винаги съм цитирал делото за убийството на Андрей Луканов.
– Какво е мнението Ви за подсъдимите по това дело, които бяха оправдани от съда?
– Това дело е престъпление срещу съдебната система и срещу държавността на България.
– По време на разследването на убийството на Луканов се роди легендата за “къщата на ужасите“ в Копривщица, където са били измъчвани заподозрените за престъплението. Вие имате картина на тази къща в кабинета си. Потвърдиха ли се митовете за „къщата на ужасите“?
– Това е един мит, който бе създаден от журналисти. Това мога да кажа.
– Какво си спомняте от екзекуцията на Емил Кюлев – единственият банкер, който бе сполетян от такава жестока участ?
– Аз лично не съм работил по този случай, но мога да изразя едно свое виждане, че килърът е действал твърде неразумно. Представете си така както е извършено убийството, знаете каква беше ситуацията, ако зад колата, от която се стреля, съм бил аз, някой военен или човек, който е имал официално разрешително за ползване на оръжие. Изваждам пистолета и го застрелвам. Това нещо предвидил ли го е убиецът? Явно не. Разбирате ме за какво говоря. Самото престъпление не е било обмислено както трябва от гледна точка на безопасността на килъра. В практиката почти няма такъв случай. Има подобни, но със средства, които позволяват на извършителите веднага да се измъкнат от местопрестъплението.

– По времето, в което Цветанов беше вътрешен министър, каза, че МВР е близко до разкриването на убийството на Кюлев. Смятате ли, че това може да се случи с по-късна дата?
– Не мога да кажа, но би трябвало! Но не трябва да се процедира както при делото, което се води в Бургас срещу Кела. Той е бил задържан на базата на издирване с червената бюлетина на Интерпол в Германия. През цялото време той е скитал в Европа с фалшиви паспорти. Това е доказано. И се връща в България, когато го екстрадират от Германия. Как той казва, че не е знаел, че срещу него се води дело, когато баща му беше конституиран като адвокат по делото.
– Това е скандално. Защо толкова много се говори за съдебна реформа, а тя все не се случва?
– Не искам да взимам становище по този въпрос. Налице са редица парадокси. Приема се, че дело, по което има издадена задочно присъда, може да се възобнови при определени условия. Но аз питам дали тези условия са налице в случая с Кела? Категорично не!
– Вие казвате, че едно убийство може да бъде разгадано дори няколко години след извършването му, когато се появят нови факти, доказателства и обстоятелства.
– Да, разбира се.

– Едно от тези убийства е на Георги Илиев. По този случай 10 години след разстрела на боса на ВИС-2 от МВР заявиха, че физическият му убиец е Райко Кръвта, който го е прострелял смъртоносно със снайпер. Споделяте ли това мнение?
– Не мога да споделям мнение там където не съм запознат в детайли. В началото съм работил по този случай, но впоследствие не съм имал отношение по това, което е установено по него, въпреки че имам свое мнение по въпроса.
– Може ли да вземете отношение по убийството на брата на Георги Илиев – Васил Илиев, който беше разстрелян през 1995 г.?
– Сложен въпрос! Може би много може да се говори, но специално по този случай аз имам едно становище, че тогава от висшите ръководители на министерството този случай беше предаден на ЦС БОП (днешен ГД БОП) – аз познавах началниците на този отдел, които никога не са работели по убийства. Случаят се даде на работа при тях. Криминалните служби ги оставиха да работят само по местопроизшествието. Впоследствие някои хора съжаляваха за това решение, защото много конкретна информация се събра, свързана с цялата тази история, но реалната работа по убийството на Васил Илиев остана скрита в бумагите на тогавашната ЦС БОП. Аз определено знам как и какво са работили.
– Случайно ли разследването на убийството на Васил Илиев беше дадено в ръцете на хора, които никога не са разследвали убийства?
– Не искам да взимам становище. Казвам само факти!

Източник: БЛИЦ

Научете повече

Неизвестни килъри държат в страх пловдивските сарафи в продължение на една година през 90-те

В продължение на една година неизвестни убийци държат в страх и ужас пловдивските сарафи. Маскирани, въоръжени до зъби мъже нападнаха 3 обменни бюра в центъра на града. Двамата сарафи са разстреляни, а друг тежко ранен. Месеци наред полицаите търсят убийците фантоми. Проверени са стотици криминално проявени лица. Групата е разкрита обаче едва когато членовете є започват да се избиват помежду си. Тогава криминалистите разбират, че кошмарът е дело на седмина младежи, които доскоро са ходели на училище. Тартор на бандата е студент по българска филология. Останалите са изпълнявали безпрекословно заповедите му. Кварталът, в който са израснали седмината, дава името на най-жестоката банда, вилняла някога под тепетата - Коматевската.

Коматевският убиец отнесе всичките си тайни в гроба

Студент в трети курс българска филология е намерен мъртъв в 7,30 часа на 8 септември 1996 г. в леглото му в пловдивската Първа градска болница. Според официално съобщение на следствието каратистът Христо Бекирски, известен още като коматевския убиец, издъхва след операция, предизвикана от силни болки в корема.
„Истината за смъртта на сина ми никога няма да излезе наяве” – казва майката на 24-годишния младеж, прочул се като тартор на т. нар. кървава седморка.
Докато погребват коматевския убиец заедно с ужасните му тайни, двама от неговата банда – Георги Гаджев и Красимир Делипетров, вече гният под земята в ковчези. Според криминалисти и двамата са умъртвени от техния лидер с присъщата за него сила и жестокост.
В хода на разследването Бекирски, неговите жертви Гаджев и Делипетров и съучастниците им Костадин Танев, Йордан Урумов, Виолин Вачуров и Димитър Ковачев са уличени в убийствата на сарафите от чейнджбюрата „Типо” и „Скиптър”. Гаджев и Делипетров са ликвидирани на 7 май 1996 г. по подозрение, че доносничат на полицията за злодеянията.
Роднините на Бекирски днес са убедени, че арестантите Танев, Урумов, Вачуров и Ковачев са пратили в небитието своя водач, за да му припишат всички „мокри” престъпления.
И петимата са арестувани на 14 май 1996 г. – 7 дни след насилствената смърт на техните двама авери. При разпитите обаче четиримата неохотно говорят, а тарторът им непреклонно мълчи. „Той ни подведе и е автор на всички убийства” – твърдят разговорливите по адрес на мълчаливеца.
„Бекирски е роден лидер, със забележителен интелект, висока степен на комбинативност и бързина в мисловния процес” – преценяват психолози след прегледи на злия гений.
„Злобно извънземно се е вселило в мен. Коварно същество от непознати светове се е вселило в мен от ранно детство”, разказва убиецът от пловдивския квартал „Коматево” приживе, опитвайки да симулира лудост в килията. Извънземното изсмуквало положителната му енергия и командвало неговата деятелност в престъпна посока.
Задържаният няма истински симптоми на психично разстройство и твърденията му са обосновани от напълно адекватното намерение да се представи за болен, отсичат психиатри след тестовете. Според лекарите краен егоизъм и силен стремеж към изява доминирали в характера на Бекирски, в темперамента му се разпознавали смесени черти на сангвиник и холерик.
Малко преди да умре в болнична пижама, арестантът Бекирски прави един от най-драстичните опити за бягство в правоохранителната ни история.
Към 19 часа на 30 август 1996 г. сержантите Георги Гочев и Сребрин Георгиев от охраната на окръжния следствен арест невъоръжени тръгват с баките да разнасят вечеря на задържаните. Сребрин влиза в единичната килия на Бекирски и се навежда да сипе храната в чинията му. В този момент заострената дървена лъжица раздира левия клепач и лицето му. Изкрещявайки неистово от силната болка, 23-годишният полицай пада окървавен. По-възрастният му колега се притичва на помощ, но шишът, движен от ръката на Бекирски, се забива в лявото му око. „Дай ключовете от килиите, ако ти е мил животът! – крясва арестантът на ослепения и го използва за щит, когато на шестия етаж пристигат по тревога трима униформени. Ако стреляте, ще го убия!” – заявява терористът по адрес на заложника, осигурявайки си нужния за бягството му коридор.
От страх за живота си пленникът събира неочаквано сили и избива острието от ръката на своя похитител. Макар и майстор по бойни изкуства, Бекирски е надвит в двубоя и вързан с белезници с намесата на подкрепление от ІV РПУ.
По тялото му остават синини от битката, определени по-късно от негови близки като „следи от жесток побой над вързан и безпомощен човек”.
Часове след опита за бягство екзекуторът на сарафите от „Типо” и „Скиптър” е прегледан от съдебен лекар. По-късно е наблюдаван ежедневно от фелдшерката на ареста. Оплаквания от неразположения обвиняемият няма. Добро здраве демонстрира и пред окръжния прокурор.
За първите болки в стомаха Бекирски съобщава два дни след покушението над охраната. Няма разкъсвания на вътрешните органи, установяват хирурзи след резекция и зашиват отново корема му. Пациентът обаче издъхва неочаквано, преди да свалят конците от операцията. Тройна съдебномедицинска експертиза документира причините за леталния изход. Поставен под подробни наблюдения на патоанатоми, трупът е погребан едва на 4 октомври.
Кончината на основния свидетел неизбежно ще предизвика промяна в хода на следствието, коментират единодушно юристи. Близките на покойния килър вероятно ще търсят съдебно възмездие. Без самопризнанията на Бекирски съдебните заседатели едва ли ще приемат безусловно тезата, че само неговите ръце са оцапани с кръв. Пострадали сарафи са готови да платят и за гибелта на останалите живи от седморката, гласи упорита мълва.

Как кървавата седморка праща чейнчаджии в гроба?
Двама братя сарафи са покосени от куршуми на автомат „Калашников” в 8,20 часа на 14 септември 1995 г. пред чейнджбюро „Типо” на пловдивската улица „Преслав” № 40. На място е убит и 39-годишния собственик на бюрото Георги Караджов. По-големият му брат Димитър е откаран спешно във ВМИ. Хирурзи спасяват живота му, изваждайки куршум, проникнал в коремната кухина и разкъсал червата.
Братя Караджови пристигат пред офиса си около 8,00 часа с мерцедес. Те прекосяват улицата и отключват неохраняваното бюро. Измитат и сядат на масичката на тротоара в очакване на трития си брат Ангел. Той обаче закъснява, а междувременно Георги и Митко са обсипани с дъжд от куршуми от четирима маскирани стрелци. Според очевидци екзекуторите стрелят от движеща се с около 40 км/ч бяла лада комби. Други свидетели твърдят, че убийците излизат от колата и тогава натискат спусъците.
Според полк. Благовест Гюлев от РДВР изстрелите са около 15 и са произведени от автомат „Калашников” 7,62 мм и 9-милиметров пистолет със заглушител. Той и колегите му са убедени, че разследват не показен разстрел, а смъртоносен опит за грабеж. По време на престъплението касата на братята сарафи, известни с прозвището Щъркелите, съдържала 4,5 милиона лева.
Три месеца след погребението на Георги Караджов при въоръжен грабеж в Пловдив загива и 50-годишният дилър Вълко Челев. Той е нападнат около 19,50 часа на 11 декември до касата в чейнджбюро „Скиптър” на бул. „Руски” 96. Три попадения от куршуми на пистолет са открити в гърлото му при аутопсията. Осем милиона лева са задигнати от касата му.
В разстрела на Челев криминалисти разчитат почерка на покушението в „Типо” и нападението над чейнджбюро „Каре”, което се намира също на бул. „Руски”. Оттам около 13,40 часа на 17 август 1995 г. двама маскирани задигат 2 милиона лева във валута. Прийомите на разбойниците напомнят и се свързват по-късно с инсценираната катастрофа между пощенска уазка и краден бордови военен ЗИЛ на 16 ноември 1995 г. По пътя между селата Строево и Труд тогава въоръжени с „Калашников” бандити отмъкват чували с 2 милиона лева, предназначени за пенсии.
Възелът от престъпления започва да се разплита след Гергьовден следващата година. На 12 май в пловдивското му жилище е намерен мъртъв след разстрел от упор Георги Гаджев от град Раковски. Четири попадения на 9-милиметрови куршуми от „Макаров” откриват в сърцето му експерти по съдебна медицина.
По полицейски данни 25-годишният мъж е свързан с регионален трафик на крадени автомобили и е обявен за полицейско издирване през януари заради влязла в сила присъда за грабеж. Трупът му е открит в неделя на първия етаж в квартира на ул. „Братя Бъкстон” № 95 в квартал „Кючук Париж”, увит в окървавен килим. Престъплението вероятно е станало във вторник, след като Гаджев отпразнувал именния си ден с шумен купон. Глухи гърмежи чува към полунощ будна съседка, но смята, че гуляйджиите трошат мебели в пияно състояние. Оттогава шумовете в жилището рязко секват, а след няколко дни през вратата започва да се процежда тежка воня.
Междувременно става ясно, че съквартирантът на убития – Красимир Делипетров – Йозо, е изчезнал безследно седмица по-рано с обявен за издирване краден фолксваген. По версията, че Гаджев е ликвидиран от съжителя си, се работи само 48 часа.
На 14 май сутринта 21-годишният Делипетров е намерен бездиханен в дере край родопското село Лилково. Той е прострелян и разкъсан от вързана за врата му тротилова шашка, става ясно при огледа. Под дъжда наблизо се валя и туба бензин, предназначена вероятно за заличаване на следите.
В хода на разследването примката около студентската банда се затяга неудържимо. Във връзка с образуваното заради смъртта на Гаджев и Делипетров дело прибират зад решетките Бекирски, Урумов, Вачуров и Ковачев.
Полицаи наблюдават шайката от около месец по подозрение, че е замесена в сарафските „мокри” дела, се разбра в последствие. Гаджев и Делипетров „пропели” пред полицията и платили за това с живота си.
От снетите подробни показания се изяснява, че Бекирски е „мозъкът” на разбойниците. Той е роден в Пловдив на 29 април 1972 г. Завършва техникума по механотехника „Калини” с отличен 5,79. Записва да учи славянски филологии, но във втори курс се прехвърля при българистите. Майка му Катя е бивша работничка в завод „Елпром”, а бащата Петър (който по-късно е привлечен като съучастник по делото) е бивш моряк от „Океански риболов”. Семейството е заможно, самият Христо управлява собствен фиат. Пред близките си той не издава нелегалните си занятия. От квартирата му на ул. „Драговец” 22 А в кв. „Коматево” е иззета видеокасета с части от екшъни, ползвана като пособие за грабежи и разстрели.
Заедно с родителите си на същата улица живее Урумов, съученик на Бекирски от техникума. Приятелят им Танев пък е възпитаник на английската гимназия в града.
Бандата е действала в продължение на две години – самостоятелно, без методическа помощ от чужбина и без връзки с „борчески” формирования, уверяват от РДВР. В разрез с такова заключение обаче е супермодерното оръжие на бандитите, намерено в тайници и в подмолите на Марица. В арсенала влизат над 50 кг 400-грамови пресовки тротил с възможност да вдигнат във въздуха цял квартал, куфари с патрони, автомати „Калашников” с гилзоуловители, пушки помпи, пистолети „Макаров” със заглушители, арбалети, бронежилетки, полицейски униформи, шокови палки и дори противотанков гранатомет.
Версията, че коматевските убийци са самотна глутница вълци, не издържа – произходът на пушкалата остава неизвестен и необяснен.
Съучастниците на Бекирски твърдят като един, че оръжието е било доставяно от него. Погребаният вече коматевски тартор няма никога да отговори на въпроса, откъде го е взел.

ТАРТОРЪТ
Не се признавам за виновен по предявеното ми обвинение. Така започва всеки от разпитите на Христо Бекирски. Не познавам лицето Иван Казанмъшев, нито съм правил грабежи с Костадин и Йордан. Не зная къде се намира бюро “Каре” , не съм извършил грабеж на работещите в него. Сещам се къде е бюро “Типо”, но не съм го нападал и никого не съм убивал. Не зная къде е бюро “Скиптър”, не зная кой го е ограбил. Така Бекирски отговаря на следователя по време на дългите разпити в ОСС. Срещу неговите думи обаче са самопризнанията на останалите членове на бандата. Според мен моите приятели са ме наклеветили, защото ме мразят. Йордан Урумов ме мрази, завижда ми и иска да ме очерни, защото Здравка Желязкова ми е приятелка и не може да ходи с нея. Освен това той живее при по-лоши условия от мен, нашата къща е завършена и обзаведена, докато тяхната не. Димитър ме мрази органически поради това, че си губи времето, отбивайки редовната си военна служба, докато аз бях в чужбина и печелех пари, а той никога не е разполагал с пари. Костадин ме мрази, че имам кола “Фиат Уно”, а неговият баща не му дава да кара дори москвича. Виолин пък ми завижда за телосложението и духа, който притежавам като личност. Завижда ми за умението да шофирам и техническите познания, които имам за автомобилите. Георги Гаджев ме познава малко и не знам дали ми завижда. Братовчед му обаче ­ Максим Телкийски, също ми завижда за колата и затова, че съм въздържател и не употребявам алкохол. С никого от тях не съм се карал. Просто в контактите ми с тях усещах тези негативни черти от характерите им по отношение на моята личност. Ето защо тези момчета ми приписват престъпления, които е правил някой друг.

Още по-странни са обясненията на убиеца за оръжието, което притежава. Арбалета си купих от магазин в Стария град. Не съм го давал на никого, държах го вкъщи като сувенир. (Арбалетът е използван при грабежа на Иван Казанмъшев). Бухалката я имам от доста време, правих си я като ученик, за да имам сигурност, ако някой ни нападне вкъщи. Двете електрошокови палки купих от магазин до Мебелна къща, за да дразня едно куче в махалата.
Самурайския меч го имам като сувенир още от училище. Нунджакото го купих от спортен магазин, тъй като тренирах джудо. Четирите гумени маски съм ги използвал като маскировка на кукерските празници.

СЪУЧАСТНИЦИТЕ
Костадин ТАНЕВ, дясната ръка на Бекирски
С Бекирски и Урумов се познаваме от години живеем в една махала. Виждахме се често и с Вачуров, Ковачев и Гаджев. веднъж Христо сподели, че търси начин да си купи пистолет. След това ни се похвали, че си е намерил. Беше газов барабанлия, но пригоден за боен. Един ден Христо и Йордан ме поканиха да следя с тях някакво беемве. Обясниха ми, че собственикът му има заложна къща и всеки ден носи със себе си големи суми. Следихме колата в продължение на две седмици. Един ден беемвето спря на някаква спирка в ЖР “Тракия” да чака някого, а Христо слезе и се качи при него през дясната врата. След това потеглиха, ние тръгнахме след тях. Настигнахме ги над Храбрино. Христо беше изкарал Иван навън, претърсваше го, а в едната си ръка държеше револвера. Заплашваше го, че ако не му даде 10 000 марки, ще му вземе беемвето. Иван се свърза с брат си.
След като взехме парите, се прибрахме в Коматево. Христо даде на всеки от нас по 1000 марки и по 5000 лева, а останалите пари остави у себе си. Заяви, че това ще е капитал за бъдещите разходи на групата и за оръжие. На първо време Христо купи от Виолин два пистолета “Макаров” за 40-50 хиляди лева и един автомат “Калашников”. Автоматът беше чисто нов, със сгъваем приклад. След това към групата се присъедини Димитър Ковачев. Христо предложи да обикаляме по чейнчбюрата, да следим как са укрепени, движение около тях, работно време, за да набележим най-удобното за оглед бюро. Обиколихме много бюра, като за прикритие обменяхме дребни суми. Накрая Христо предложи да оберем “Каре” на бул. “Руски”. В уречения ден аз и Йордан отидохме дотам с моята кола, а Христо и Димитър с ладата на Бекирски. Двамата носеха пистолетите си в плътни найлонови торбички. Аз и Йордан трябваше да останем отвън и да следим някой да не влезе. Христо носеше радиостанция, аз също. Двамата влязоха в бюрото и затвориха вратата. Не се бавиха много, излязоха след минути. Качихме се в ладата, но тя не можа да запали. Йордан остана при ладата, а ние се качихме на едно такси и отидохме у Димитър. Преброихме парите. Христо даде на всички по 17 500, а останалите прибра. След това той
купи още един автомат “Калашников” от Виолин. Христо купуваше оръжията без заглушители, а след това ги оборудваше. След удара в “Каре” купихме бяла “Тойота” комби с пазарджишка регистрация. Наехме апартамент в “Смирненски”, където държахме оръжията. С тойотата направихме нападението в чейчбюро “Типо”. Христо насрочи удара за сутринта, тъй като нямало много клиенти. Преди това облепихме стъклата с фолио, а с лепенки залепихме всички надписи и емблеми по колата. Сменихме и регистрационния номер на колата. Предишния ден ние отидохме до “Типо”, но се отказахме, тъй като имаше много хора. След това отидохме до църквата над Икономическия техникум да запалим по една свещ за успех на обира. В колата носехме плетени качулки с дупки за очите за четиримата. На следващия ден отново отидохме. Всички бяхме с бронежилетки и гумени ръкавици. Изчакахме собствениците да отворят. Сложихме си качулките и спряхме пред бюрото. Насочих пистолета към този, който беше застанал на вратата, и му казах да влиза вътре и да ляга на пода. Той обаче не се подчини. Христо започна да стреля с автомата по мъжа. Той политна напред и падна на плочките. Не видях какво стана с другия, но започна стрелба с автомат и по него. Не очаквахме нещата да се развият по този начин, мислехме, че сарафите ще се подчинят, както направиха в първото бюро. Аз не стрелях изобщо, предполагам, че Димитър и Виолин са стреляли, тъй като от техните пълнители липсваха патрони. Христо беше много недоволен от провала, аз казах, че повече не искам да участвам в такива обири.
Костадин Танев е този, който помага на Бекирски да се отърве от трупа на Георги Гаджев.

В деня след Гергьовден Христо дойде вкъщи с фиата и ми каза, че е застрелял Жоро и Красьо. Поиска да му помогна да изнесем труповете. Отидохме на “Братя Бъкстон” . Двамата изнесохме тялото на Красимир и го оставихме на задната седалка. Над Храбрино свалихме трупа на земята. Христо завърза една тротилова шашка към главата на Красимир, а към гърба му прикрепи пластмасова туба, пълна с бензин. После запали фитила и бутна трупа в пропастта. Чу се доста силен гръм. По пътя Христо ме убеждаваше да вдигнем и трупа на Жоро, но аз отказах, защото ме беше страх. На другия ден пак дойде да ме уговаря да изнесем Жоро, но аз казах, че ми е лошо. Не съм го питал как е убил Жоро и Красьо, сигурно с пистолет. Христо е споделял пред мен, че Жоро е боклук, лайнар и други подобни. На следващия ден разбрах, че от полицията са ме търсили и бащата на Христо ­ Петър Бекирски, ми помогна да махна от къщи оръжието, което съхранявах. Взе сака и каза, че ще го хвърли в Марица. После откара от гаража и крадено “Пежо 106”.

Йордан УРУМОВ
Христо проявяваше голям интерес към различните видове оръжия. Той основно купуваше различно оръжие ­ пистолети, арбалета, автомати. Когато планирахме обира на “Каре”, Христо каза, че ако персоналът окаже съпротива, трябва да се застреля. Аз се уплаших и не исках да участвам в такива работи. Съгласих се да ги чакам в колата и да ги извозя. Когато трябваше да потегля обаче, ладата отказа да запали. заключих я и се прибрах с автобуса. След убийството в “Типо” аз окончателно се оттеглих от групата, защото бях възмутен. После разни хора от групата са ми предлагали пари да се върна, но аз не исках да имам нищо общо с тях.

Димитър КОВАЧЕВ
След обира в “Типо” Христо каза на мен и на Коцето, че сме некадърници, защото не сме взели парите. Аз го попитах защо е стрелял, а той отговори: “Нямаше друг начин”. Ковачев първоначално се опитва да отрича за участието си в нападенията в “Каре” и “Скиптър”, но след като е разпознат при една от очните ставки, той се разприказва. След обира на “Скиптър” Христо ме извика в “Скай бар”. Каза ми, че съм шубе, защото съм напуснал поста си, и нищо няма да взема от плячката. На другия ден разбрах, че има убит сарафин. След време Христо започна да негодува срещу Жоро, че харчел много пари. Гаджев си беше купил “Фолксваген Джета” и “Фолксваген Голф”. Купуваше си скъпи дрехи и харчеше много пари по заведения. Случвало се е в заведения Жоро да плаща сметки 10-15 хиляди лева. Гаджев не обръщаше внимание на съветите на Христо и той много се вбесяваше. Жоро ми е споделял, че го е страх да остава насаме с Христо, защото мисли, че ще го застреля. Според мен Христо го уби от яд, защото не му се подчиняваше. Христо споделяше, че ще направи още един удар и ще напусне страната. Три дни след Гергьовден при мен дойде братовчедът на Георги ­ Максим, и ни каза, че са трупове. Попитах го кои, а той ми отговори. “Жоро, Красьо, а може и още хора да има”. Няколко дни след това не се прибрах вкъщи от страх да не ме задържат. Предадох се чак като хванаха всички от групата.

Виолин ВАЧУРОВ,
оръжейният доставчик
Запознахме с Христо миналата година, много пъти ми е поправял колата. Веднъж той ми каза, че му трябва пистолет. От един старшина от Свързочния полк купих “Макаров” и му го продадох за 55 000 лева. После купих още три пистолета без фабрични номера и автомат “Калашников”. Участвал съм само в нападението в “Типо”.След това се уплаших. Отказах да взема пари от плячката, когато разбрах, че има убит и ранен. Продължих да продавам на Христо оръжие, боеприпаси и взривове. Не съм го питал за какво са му, той не обичаше и аз гледах да не го ядосвам.

Петър БЕКИРСКИ,
баща на тартора
Бащата на тартора на коматевските убийци е твърд не по-малко от сина си. Той не се признава за виновен. Когато арестуваха Христо, попитах Костадин дали имат някакво оръжие. Той ми донесе един сак. Беше много тежък и се усъмних, че в него има оръжие. Затова реших да го хвърля в Марица. На брега го отворих и видях, че вътре има пистолети и автомат. Имаше и бомби. Изхвърлих ги във водата. След това заведох полковник Ямаков на мястото, където ги бях хвърлил, и му го показах.



СМЪРТНАТА ПРИСЪДА
На 8 септември Христо Бекирски умира в Първа общинска болница.
Причина за смъртта е остра дихателна и сърдечна недостатъчност. Седмица по-рано той е пострадал при опит да избяга от следствения арест на ул. “Петко Д. Петков”. При отварянето на вратата на килията му той ослепява надзирателя Георги Гочев със заострена лъжица. Гочев и колегата му Сребрин Георгиев са единствените, които охраняват 40-те арестанти в следствието същата нощ. Двамата тръгват да разнасят с количка по етажа яденото на задържаните. Стигат до килията на Бекирски. Сребрин отключва вратата и се навежда да сипе храната. Внезапен удар с дръжката на лъжицата му разпорва веждата. Георги се вцепенява и Бекирски забива лъжицата в окото му.
Сребрин успява да ритне арестанта и хуква по стълбите, като вика за помощ. Полицаят успява да затвори междинната желязна врата, преди бандитът да го догони. Сребрин взема два пистолета и с още няколко ченгета от конвоя се връща. В същото време коматевският терминатор е взел Георги за заложник. Бекирски крещи, че ще го убие, ако не го пуснат към стълбището. Докато говори, Георги успява да му извие ръката и отклонява лъжицата от гърлото си. Полицаите влизат и го обезвреждат. Ранените полицаи са откарани в хирургиите.
По-късно Бекирски се оплаква от силни болки в корема и е откаран в дежурната хирургия към Първа градска болница.
Той е опериран, но лекарите не откриват никакви вътрешни кръвоизливи. Два дни по-късно той мистериозно умира.

ПРИЯТЕЛКАТА
С Христо се познаваме от години, от 1995-а сме по-близки. През последните месеци живеехме заедно. Той е изключително толерантен, затова съм с него. Не пие, не пуши, не обича да ходи по заведения, домошар е. Зная, че Христо дружеше с другите задържани момчета, но с какво точно са се занимавали не знам. Не вярвам, че може да са извършили такива неща. Виждала съм у Христо самурайски меч, разни ножове, газов пистолет, железни звездички и други неща, към които имат слабост момчетата. Тя не може да потвърди алибито на Христо за 7 май. Спя дълбоко, може да е излизал от къщи, без да го чуя, казва тя. Христо ми е дал пари веднъж, за един курс по английски.

ОРЪЖИЕТО
С оръжията, открити в река Марица и в домовете на бандата, спокойно може да бъде въоръжен армейски взвод. Полицаите откриват два автомата “Калашников”, пушка -помпа, три пистолета “Макаров”, револвер, гранатомет, заглушители, огромни количества боеприпаси и взривни вещества. Намерени са също части от полицейска униформа, радиостанции и противогаз.

ОБВИНЕНИЕТО
Костадин Танев е обвинен за въоръжените грабежи в обменни бюра “Каре”, “Типо” и “Скиптър” и на бизнесмена Иван Казанмъшев. Срещу Урумов е повдигнато обвинение за участие в същите престъпления, с изключение на “Скиптър”. Димитър Ковачев е обвинен за опита за убийство на Димитър Караджов Виолин Вачуров отговаря за нападението в “Типо” и търговията с оръжие и боеприпаси. Прокурорът Георги Пенев пледира за смъртно наказание за Танев и Ковачев.

ПРИСЪДИТЕ
Общо 76 години затвор получиха коматевските убийци. Разширен състав на Пловдивския окръжен съд с председател Николай Дърмонски признава всички обвиняеми за виновни. Най-тежката присъда - 22 години, получава Костадин Танев, Димитър Ковачев е осъден на 20 години. Виолин Вачуров ще прекара зад решетките 16 години, Йордан Урумов - 18.
Бащата на тартора - Петър Бекирски, е осъден на 7 месеца.

Прокурорът по делото Георги Пенев, както и защитата на семействата на пострадалите протестират и искат по-големи наказания. Те искат произнасяне на две смъртни присъди - на Костадин Танев и Димитър Ковачев. Протестът им обаче не е уважен.


Европейският съд в Страсбург е осъдил България да плати рекордните 80 000 евро обезщетение на семейството на Христо Бекирски от Пловдив, загинал при опит за бягство от следствения арест през септември 1996 г. Държавата ще трябва да даде и 11 000 евро за разноски по делото, съобщиха от Българския Хелзинкски комитет. Родителите ще получат парите 14 години след смъртта на младежа.

Делото е заведено от семейството на Бекирски, който бе задържан през май 1996 г. като тартор на прочутата Коматевска банда, замесена в поредица от обири и убийства на чейнчаджии и бизнесмени от Пловдив. Съратниците на тартора Костадин Танев, Димитър Ковачев, Йордан Урумов и Виолин Вачуров вече са излежали присъдите си. Виолин дори успя да се сблъска още веднъж със закона и получи нова присъда за цигари без бандерол. Бекирски обаче не успя да се изправи пред съда, защото почина по време на разследването.

Коматевската банда вилнееше под тепетата от есента на 1995 г. до май 1996 г. Членовете й действаха нагло, брутално и без да допуснат гаф, в продължение на месеци. Стреляха от упор срещу сарафи, грабеха пари и злато и бягаха, като прикриваха майсторски следите си. С един техен съучастник  -  Георги Гаджев, влизат в спор за плячката. Христо го застрелва, а трупът е изхвърлен в урва над Храбрино, след като е взривил туба с бензин, залепена с тиксо за врата му. Екип на Планинска служба го извади при опасна акция, но се оказа, че трупът е обезглавен, но цял, тъй като тубата не е избухнала.

Христо Бекирски е арестуван и на 30 август 1996 г. прави опит да избяга. Охранителите го хващат и е окован с белезници. На 6 септември същата година пак тръгва да напуска ареста по стълбите, но един от охранителите Георги Гочев го пресреща. Бекирски го намушква с дървена лъжица в окото, напада и друг полицай. За да го спрат, започва схватка по стълбите с няколко полицаи. Гочев, на когото остават няколко месеца до пенсии, ослепява. Бекирски е повален от полицаите и откаран в болницата. Два дни по-късно издъхва от остра сърдечносъдова недостатъчност.

 Европейският съд приема, че при задържането са нарушени два члена от Европейската конвенция - правото на живот, както и забраната за изтезания и нечовешко и унизително третиране. Според Евросъда разследването срещу полицейските служители е неколкократно прекъсвано. Прекратено е със становище, че офицерите са действали при самоотбрана, а раните по тялото и главата на Бекирски са следствие от опита му за бягство.

Решението по делото Бекирски срещу България е първото, в което магистратите не само намират нарушения по чл. 3 от конвенцията, но и го квалифицират изрично като изтезание. 

Източник:mishenabg

Научете повече

През 1984 година, Централна жп гара в Пловдив е разтърсена от мощен взрив

Бомбата е поставена в чакалнята, тогава пълна с хора. Ранени са 26 души, най-тежко пострадалата - 50 годишната Добра Послиева от Кърджали, умира от раните си. Без око остава 13 годишният Мустафа Шентюрк от Пловдив.
Още петима от ранените са пловдивчани, останалите са от всички краища на страната. Бомбата унищожава металния покрив и няколко стени на чакалнята на гарата. На мястото, където е избухнала, е поставена паметна плоча.
Атентатът в Пловдив е част от поредица актове през 1984 година. Сред тях има и успешни, и неуспешни. Пет месеца преди взрива на гарата, пак в Пловдив в близката автогара "Юг" е открит от бдителна продавачка куфар с позив и увита във вестник спирателна обувка, която може да дерайлира влак, ако бъде поставена на релсите.

В деня, в който избухва бомбата на Централна жп гара в Пловдив, само половин час по-късно избухва взривно устройство на паркинга на летище Варна. Ранени са две жени от морския град. По- късно разследването ще установи, че целта на атентаторите е било фойето на летището, където биха пострадали много повече хора.
От деня на взрива в Пловдив до 1 ноември на следващата година в Пловдивското мюфтийство има 11 анонимни обаждания за нови терористични акции.

Серията продължава. Без жертви по някаква случайност се разминава атентатът в църквата "Св. Дух" в кърджалийското село Бенковски. Той става на 22 ноември 1984 година, нанесени са щети на сградата.
Най-жестокият и кървав атентат е на 9 март 1985 година на гара Буново. При навлизане в района на гарата на бързия влак Бургас - София в 21.32 минути избухва взривно устройство във вагона за майки с деца. Жертвите са седем, сред тях две глухонеми деца. Бомбата е трябвало да избухне в тунела, който започва непосредствено след гарата на път за София. Тогава жертвите щяха да бъдат десетки. Заради маневра на гара Златица, влакът закъснява с две минути и това предотвратява още по- голямата трагедия. В същия ден в 22.03 ч избухва взривно устройство в кафе-сладкарницата на хотел "Сливен" в едноименния град. Ранени са 23 души, предимно младежи. Нанесени са щети за 60 000 лева.
На 26 декември 1985 година в шахта за питейна вода в Карнобат са изсипани отровни пестициди. На 31 юли следващата година на плажа в курорта "Дружба" край Варна е открит взрив в гюм за мляко, поставен в изоставен куфар. Не избухва по случайност.

Трима терористи от турски произход са арестувани по оперативната разработка "Мерзавците", водена от Шесто управление на Държавна сигурност. Това са Емин Мехмедали, който по това време е с българско име Елин Маджаров. Разкрити са още Абдула Чакъров (Алцек) и Саафет Реджеб (Сава Георгиев).
Няколко месеца по- късно те са осъдени на смърт, присъдите им са изпълнени. По случая е задържан и помагач, който получава 6 години затвор, но лежи само две, защото е помилван от президента Жельо Желев. Той е брат на един от терористите и по- късно се издига до лидер на ДПС в Бургас. Тогава той издига чешма в памет на тримата осъдени, която е премахната шест години по късно по разпореждане на окръжния прокурор на Бургас. Година по- късно е възстановена, за да бъде разбита този път от група младежи. В крайна сметка теренът окончателно е заравнен.

Източник:bgnes

Научете повече

За период от 5-6 месеца през 1989 г. в Добрич безследно изчезват 24 човека, повечето на възраст между 23 и 30 години...

Освен с това, че Добрич се намира в житницата на България, градът се прочу и с факта, че след 1989 година там изчезнаха безследно най-много млади хора. През 1998 г. в Добрич за период от 5-6 месеца безследно изчезват 24 души, повечето на възраст между 23 и 30 години.
Родители на изчезналите млади хора твърдят, че Добрич е градът с най-много изчезнали млади хора, като основно това е станало през 1997-1998 г.

Почти 20 години и над десетима вътрешни министри се оказаха недостатъчни за разкриването на мистерията с изчезналите в Добрич от 1998 г. Черната статистика сочи общо 52-ма безследно изчезнали в региона.
До 2007 г. 36 случая са разкрити, като само през въпросната година се изяснява съдбата на шестима от тях. Трима са намерени живи. Изчезванията обаче продължават.
Междувременно обаче много митове около добричките изчезвания биват разрушени. Дълго се говори за една-единствена банда, която действа на територията на областта и е отговорна за отвличанията. Оказва се обаче, че приликите между случаите са много по-малко от разликите
В много от историите изобщо не става въпрос за похищение, а за лично отмъщение. Други казуси завършват благоприятно - със завръщането на изчезналите. До ден-днешен стоят и множество неизвестни. Кръстинка - майката на изчезналата Румяна, все още не се е отказала да търси справедливост, след като дъщеря й е обявена за мъртва. Следите на момичето се губят след фаталната 1998 г.

Жената заявява категорично, че знае кой е отвлякъл дъщеря й, но според нея истината е била прикрита. В същото време източници от полицията разкриват, че редица грешки в оперативната работа са били причината толкова дълго тайната на изчезванията в Добрич да не бъде разгадана. В годините досега около тези случаи възникнаха редица теории, като най-често се говореше за организирана група, която е действала в областта.
Към момента обаче е ясно, че в града, наричан Бермудския триъгълник заради поредицата безследни изчезвания, има само едно-единствено класическо отвличане за откуп - Иван Иванов. Осем са труповете, които биват намерени след 2010 г., като единият е именно на същия младеж. Смъртта при повечето изчезнали настъпва при съвсем различни обстоятелства - убийства от ревност, скандали, дори една естествена смърт. Два от случаите пък се оказват обикновени бягства, в които изчезналите не искат да срещат роднините си и впоследствие са намерени живи и здрави.

Излезе ли истината за изчезналите хора в Добрич?

През 2011 г. в кладенец до село Одърци, област Добрич бяха открити костите на двама от изчезналите - Иван Иванов и Венцислав Йорданов.

Иван Иванов е отвлечен от четирима души през 2006 г. пред погледа на приятелката си. Те напъхали Иван Иванов в колата си и взели телефона на приятелката му, като й обяснили, че до един час ще го върнат жив и здрав. Извършителите на отвличането искат откуп от 550 000 евро от баща му - Йордан Иванов. Похитителите не идват на срещата за предаването на откупа. По-късно са задържани четирима души - Тимур Куртсаид, Дончо Славов, Петър Петров и Христо Христов. Тъй като трупът на Иван Иванов не е открит, те са осъдени единствено за рекет.
Няма информация за изчезването и смъртта на Венцислав Йорданов и как тялото му се е озовало в същия кладенец. Той живее с майка си и след телефонно обаждане излиза по чехли пред блока в който живее. От тогава никой не го е виждал. Костите му са открити в същия кладенец, в който са и тези на Иван Иванов, но няма никакви предположения кой е извършител на неговото убийство и каква е причината. Иван Иванов и Венцислав Йорданов нямат допирни точки помежду си.
Неразкритото изчезване на Димитър Василев
На 2 ноември 1998 г. в центъра на Добрич в ресторант "Happy" в късния следобед влиза неизвестен мъж, който търси Димитър Василев. Василев е главния готвач на ресторанта, но отказва да излезе, тъй като има много работа и не желае да сваля бялата униформа с която готви.

В 23:05 ч. Димитър приключва смяната си и необичайно излиза през задния изход, придружен до вратата от един от колегите си Станко, който свидетелства, че не е видял нищо съмнително в поведението му. В ръцете си Димитър е носил торбичка с чехлите, с които работи в кухнята.

Причината за изчезването на Димитър Василев е желанието му да си купи кола от Австрия. В тази връзка той тегли 3 млн. стари лева заем и ги прибавя към спестените вече 1 млн. лева в дебитната си карта. Димитър дава пари на своя братовчед - Христо, който поел ангажимент да уреди визите и всичко останало за пътуването до Австрия.
Дори след изчезването му, Христо отново отива при майката на Димитър и й иска още 170 000 стари лева за да довърши уреждането на визите, тъй като бил сигурен, че Димитър ще се върне, а не искал парите, които е дал до момента да изгорят.
В продължение на 9 дни след безследното изчезване на Димитър, от картата му са изтеглени почти всичките 4 млн. стари лева, като това се е случвало от банкомати в Добрич и Варна. Камера върху един от банкоматите заснема човека, който тегли парите, но на нея той умишлено крие лицето си. Лицето от снимката не е облечено с дрехи на Димитър Василев.
След разпит на братовчеда на Василев в полицията става ясно, че даваните пари не са били депозирани никъде и уреждането на визите за пътуването въобще не е започвало от страна на Христо. Въпреки тези действия, 15 години по-късно няма повдигнати обвинения за изчезването и вероятното убийство на Димитър Василев. Още на следващия ден след изчезването в дома на Димитър Василев започват позвънявания с мълчание по десетина пъти на ден. Телефонът, който звъни е мобилен и през 1998 г. няма нужната техника за неговото проследяване.

Наталия Влахова

През януари 1998 г. изчезва 24-годишната Наталия Влахова. Официално тя работи вечерно време по ресторантите, като продавачка на цветя. Месеци по-рано се запознава с Деян Димитров, известен в Добрич с прякора Дидо Хюмнето. По данни на полицията, той и брат му Ивелин ръководят клона на тогавашната групировка СИК в Добрич и са известни като Котараците.
Във въпросната вечер Наталия има резервирана маса за нея, Деян Димитров, Ивелин Димитров и приятелката му Теодора в ресторант "Лебед". Никой обаче не идва на резервираната маса в уречения час, а Наталия изчезва.
Три години по-късно, през 2001 г. българската полиция започва и издирването на другото момиче, което е трябвало да бъде на масата - Теодора. Според познати на компанията, Наталия е водила стандарт на живот, несъответстващ на приходите й от продажбата на цветя. По неофициална информация Наталия Влахова е била замесена в бизнес с фалшиви визи, а голяма част от спечелените пари е отпускала като заеми срещу лихва.
Три години след изчезването на Наталия на 10 км. от град Малага в Испания е арестуван човек от компанията на Ивелин и Деян Димитрови. Според испанската полиция, лицето се е занимавало с трафик на проститутки от България към Испания, кражба на автомобили, трафик на наркотици и разпространението на фалшиви пари. Установено е, че въпросното лице е напуснало България с фалшива виза и чужд паспорт.На следващия ден след изчезването на Наталия Влахова, майката й Виолета Влахова отива в полицията и я приемат тогавашните ръководители на звеното за борба с организираната престъпност - Християн Христов и
Ивелин Пейчев.

Няколко часа по-късно Виолета Влахова получава първото си обаждане по телефона със заплаха да спре да ходи в полицията, защото ще последва пътя на дъщеря си.По случая е задържан единствено Деян Димитров, който е освободен след четири часа.
Според показанията, въпреки, че Деян Димитров има резервация с брат си, приятелката му и Наталия в заведение, във въпросния час той е играл карти в друга част на града с приятели.

През 1998 г. началник на "Криминален отдел" към Първо РПУ в Добрич е Йордан Костов. Той лично отговаря за издирването на всички изчезнали по това време и поема отговорност пред роднините, че близките им ще бъдат намерени.
През месец февруари 2010 г. Йордан Костов бе арестуван като съучастник в групата за отвличания с цел откуп наречена "Наглите", чиито участници бяха осъдени за 11 доказани отвличания.
В тази връзка родините на изчезналите в Добрич поискаха той да бъде подложен на детектор на лъжата за отвличанията през 1998 г., но до момента това не е направено.
Преди 10 години чрез ДНК експертиза бе установен изчезнал добруджанец преди 18 години. Намерените преди 4 години човешки кости край добричкото село Главанци се оказали след експертизата на изчезналия преди 18 години Богомил Маринов, съобщи началникът на Окръжната следствена служба в Добрич Атанас Атанасов. Експертизата е направена в Научноизследователския институт по криминалистика и криминология към МВР. 35-годишният Богомил Маринов е в неизвестност от 1989 г. По същото време съпругата и децата му се преселват в Турция. Близките им не са обезпокоени от факта, че Богомил го няма - предполагат, че и той е напуснал страната. Затова те подават сигнал за изчезването му в РПУ - Балчик едва след 12 години, чак през 2001 г.

Образувано е следствено дело. През 2003 г. в землището на с. Главанци са открити човешки кости. Назначена е ДНК експертиза, която не доказва по неоспорим начин, че костите са на Богомил. Повторната експертиза обаче е показала, че костите са на Маринов.

Източници: 168 часа, в-к Стандард, crimesbg, blitz

Научете повече

Сак с 10 милиона лева коства живота на скандален радиоводещ през 2010 година

На 5 януари 2010 г. 31-годишният скандален радиоводещ среща смъртта си на стълбите в стара кооперация на столичния бул. "Александър Стамболийски" в центъра на София посред бял ден. Разстрелът става към 12,25 ч, когато двама килъри го причакват в дъното на входа на кооперацията докато той отива на среща с адвокатите си.

Жертвата получи 7 куршума в главата и тялото си, а при стрелбата бяха тежко ранени двама души, които имаха нещастието по същото време да влязат във входа. Убийците изчезнаха и до днес няма следа от тях. Какво става на ужасно студения и заснежен 5 януари. Около 12,20 ч Цанков пристига с брониран джип до кантората. Той е без охрана, само с шофьор.
Бившият радиоводещ слиза от джипа, пресича улицата и влиза във входа на кооперацията сам. Секунди по-късно там започва канонада.

Жертвата:Боби Цанков

Скандалният водещ скрил сак с 10 милиона лева,пише uniconbg.com

"Пред самата врата на входа ме изпревари мъж, който беше с гръб към мен. Вратата на входа беше отворена. Побързах да използвам да се вмъкна и аз, за да не звъня да ми отварят. Движех се на около 2-3 м. от непознатия, но по-бавно от него. Човекът пред мен изкачи първите стълби в коридора и сви към централното стълбище. Тогава се чу стрелба, може би 6-7 гърмежа. Първоначално реших, че някой хвърля пиратки.
Помещението се изпълни с пушеци, замириса на барут. Миг по-късно се усетих, че може би се стреля, сигурно съм се уплашил, обърнах се и тръгнах инстинктивно към вратата на улицата, за да изляза на булеварда. Но в момента, в който се обърнах, усетих парене в кръста, паднах надясно с лице към входната врата по очи". Това разказва пред медиите няколко месеца след убийството 48-годишният Любен Любенов, който е имал нещастието да влезе след Цанков в кооперацията. Мъжът е тежко ранен и дълги месеци се лекува във ВМА. Друго младо момче, влязло пък след него, също е ранено от ръцете на убийците.
Първоначално МВР ги обявява за гардове на Цанков, даже са разпитвани в болницата от прокурори. Убийците знаели, че Цанков ще пристигне на среща в този час. Затова са подготвени и откриват огън по него незабавно. В последния момент жертвата ги вижда и прави опит да закрие лицето си с ръка.

Два от куршумите тях се забиват в предмишницата му. Единият убиец продължил да стреля в главата му, а другият - в тялото. Два куршума пронизали Цанков в бузата, трети се забил в слепоочието му.
Вторият стрелец го прострелял два пъти в гърдите. След канонадата Цанков се свлякъл мъртъв на земята. В тялото му са намерени 5 от куршумите. Те са от две различни оръжия. Открити са и 17 гилзи край трупа.
Убийците спокойно прескачат ранените мъже и се измъкват по улицата.

След смъртта на Цанков МВР и прокуратурата започват истинска вакханалия и лов на "убийци", но и до момента обвинен, подсъдим или осъден за показният разстрел на бул. "Александър Стамболийски" няма. За разлика от десетките неразкрити поръчкови убийства на прехода почти всяка година МВР подхвърляше информация за възможни убийци на скандалния радиоводещ.  Първо бяха хора на Петър Стоянов-Сумиста и групата му "Килърите". После се твърдеше, че физическият ликвидатор на Цанков е Тихомир Георгиев-Боксьора, арестуван в Лондон, докато се издирваше да влезе в затвора за убийства. Накрая пък се лансира версията, че всъщност убийството на радиоводещия е дело на бандата наречена "Новите килъри" ръководена от Валентин Янев-Бореца и Мартин Антов. Още вечерта след разстрела барети атакуват комплекса "Царско село", натръшкват охраната на Красимир Маринов-Големия Маргин и арестуват него самия. Брат му Николай Маринов-Малкия Маргин обаче изчезна и досега е в неизвестност. В ареста попада и Стефан Бонев-Сако. Ден по-късно съдът пусна Стефан Бонев, а на Големия Маргин беше повдигнато обвинение в подбудителство за убийството на Цанков. Прокуратурата заявява, че Цанков трябвало да заведе важен свидетел  по делото срещу Маргините на последното заседание по процеса на 13 януари. Цанков е бил убит, за да му се попречи да заведе свидетеля в съдебната зала.
Тази теза обаче не е доказана с нищо. На никой от изброените по-горе герои не бе повдигнато обвинение за смъртта на Цанков, а Маргините бяха напълно оправдани.

Кой е Боби Цанков ?  Той завършва средно музикално училище "Любомир Пипков". Водещ е на радиопредавания и радиоигри в програмите на радио "Спорт", радио "Вива", радио "Сигнал плюс", радио "Практика", радио "7 дни", радио "Браво" - Варна, радио "Екстрийм" - Перник.
Бил е изпълнителен директор на радио "7 дни". Водещ в Тв "Канал 2001", "Балкан-Българска телевизия", телевизия "СКАТ", ВGTV ("България кабел"), телевизия "7 дни". Съдружник е на убития Антон Милтенов - Клюна във фирмата "РСБ комюникейшън". Към януари 2009 г. срещу Боби Цанков текат 5 наказателни и десетки граждански дела за измами от ефира на различни радиа. Той оцелява и при два бомбени атентата. На 15 ноември 2003 г. в 16.45 ч. на ул. "Цар Асен" в София пред дома на журналиста Боби Цанков и родителите му избухва взривно устройство. В момента на взрива Цанков се намирал в дома си. Пред журналисти той заявява, че няма представа кой би могъл да постави взрива и казва, че е получавал заплахи и по телефона. На 2 юни 2004 г., няколко часа след като дава показания за задържания същия ден Антон Милтенов - Клюна в СДВР, Боби Цанков е ранен при взрив във входа на дома му на ул. "Цар Асен". Разследващите свързват взрива и с факта, че Цанков в ефира на радио "Вива" съобщава, че разполага със запис, според който соченият за наркодилър Илиян Варсанов е подготвял покушение срещу Антон Милтенов - Клюна. След атентата е установено,  че Боби Цанков е охраняван от служители на НСО. В   резултат на разразилия се скандал двама служители на НСО са уволнени дисциплинарно, а още осем са отстранени по Закона за достъп до класифицираната информация. След 12-годишна служба началникът на НСО ген.-лейт. Димитър Владимиров също е освободен.

На 20 януари 2004 г. в Софийския районен съд започва наказателно дело срещу Боби Цанков за измама в големи размери на Ваня Червенкова. В обвинителния акт се твърди, че на 6 август 2002 г. в хотел "Принцес" Цанков, водещ в радио "Спорт", измамил Червенкова, с цел да набави за себе си имотна облага, като я заблудил, че има разрешение от Столична община да изгражда билбордове. Тя му дала 50 000 лв. в брой на ръка, за да рекламира фирмата й. До този момент Цанков не е изградил обещаните билбордове, нито е върнал парите. По делото са приложени документи от Столична община, че фирмата на Боби Цанков "Медиа БГ" ЕООД никога не е получавала разрешение за строеж на билбордове. На 14 май 2006 г. Софийският районен съд оправдава Боби Цанков, но той остава в ареста (арестуван е на 27 февруари 2006 г.) по обвинение, че за няколко месеца е измамил10 души за различни суми пари за излъчване на реклами в радио "Практика", като според прокуратурата става въпрос за 23 790 лв.

На 6 юни 2004 г. Софийският районен съд налага мярка за неотклонение "домашен арест" на радиоводещия Боби Цанков, обвинен за измама в особено големи размери. Той е обвинен, че в качеството си на изпълнителен директор на радио "7 дни" през 2001 г. е сключил договори за реклама, без да има право за това, с 10 човека, но не изпълнил договорите, с което ги е ощетил с 21 500 лв. Срещу Цанков е повдигнато и друго обвинение - за присвояване на радиотехника на стойност 40 711 лв. Престъплението е извършено на 6 август 2001 г., когато от радио "7 дни" е изчезнала голямо количество специализирана техника.


През септември 2004 г.  Боби Цанков  е освободен  срещу "парична   гаранция" от 10 000 лв.
На 23 юни 2006 г. Софийски районен съд одобрявя споразумение с прокуратурата, след като Боби Цанков се признава за виновен, че е измамил на 17 януари 2003 г. в хотел "Кемпински Зографски" жена (М. А.) с 1500 лв. за излъчване на реклама по радио "Вива". За измамата е осъден на три години условно с пет години изпитателен срок.

На 13 ноември 2009 г. около 16 ч. Боби Цанков се движи с колата си по бул. "Витоша" посока Южен парк. Застигнат е от брониран автомобил "Ауди", управляван от Стефан Бонев - Сако. След кратко преследване, по време на което Сако отправя недвусмислено предупреждение: "Ще те убия, ако продължиш да пишеш за Мето Илиянски",  Цанков успява да се изплъзне и отива в ГДБОП.  Там подава оплакване. Същия ден Стефан Бонев - Сако е арестуван в дома си. Прокуратурата му повдига обвинение за заплаха за убийство.
На 24 ноември 2009 г. Софийски градски съд освобождава Сако срещу 6000 лв.  Впоследствие Боби Цанков твърди, че причина за заплахата е неговата книга "Тайните на мутрите",  в която от първа ръка разказва за събитията в подземния свят през последното десетилетие. В книгата е споменаван и самият Сако. Според разследващи "Тайната на мутрите" и изявите на Цанков в предаването на Венета Райкова "Горещо" с дръзкото заглавие: "Пряка линия от подземния свят" едва ли са били причината за неговият разстрел. Малцина знаят, че освен двата бомбени атената срещу Цанков е извършен и още един трети. Това става година преди смъртта му в кафене до парка "Заимов".
Затова си спомня един от най-близките му хора Иво Илчев, с който Цанков разговаря по телефона в момента на убийството му. Илчев чува в слушалката само: "Свърши се".

Той е защитен свидетел по делото срещу Маргините, но разпита му пропада и той е арестуван заради възпрепиястване на правосъдието.
Илчев разказва, че двамата са били заедно във въпросното кафене когато куршум пробива облицовката на стената до мястото, където е стоял Цанков. Просто бившият радиоводещ се навежда и това го спасява.
Така или иначе самообявилият се за "летописец на мутрите" Цанков е убит по брутален начин. Нито прокуратурата, нито МВР успяват да заловят неговите убийци, въпреки бодрите твърдения на тогавашният градски прокурор на София Николай Кокинов, че знаят кои са хората, ликвидирали скандалният радиоводещ.

Източник:uniconbg.com

Научете повече

Дете излиза да играе пред блока през 90-те и така и не се връща

За болката да не знаеш какво се е случило с детето ти говориха майката на изчезналата през 2002 г. Деси и бащата на Съвестин, който през 1997 г. излиза да играе пред блока и така и не се връща.

"Осем години след изчезването на Деси обвинения бяха повдигнати на тогавашния й приятел Божидар Пеков, които обаче впоследствие бяха снети”, разказа пред "Нова тв" майката на изчезналото момиче Анжела Маринова.

В хода на разследването заподозреният многократно променя показанията си и категорично отказва да застане пред детектора на лъжата.

"Това действие трябва да стане задължително, когато има обосновани предположения, че съответният задържан има връзка със случая”, каза адвокат Яничка Методиева.

Бащата на Съвестин, който изчезва, когато е едва 7-годишен, е категоричен, че синът му е бил отвлечен с цел осиновяване. Похитителите проучвали навиците на семейството с месеци, а за момченцето получили 200 000 евро.

В продължение на близо 20 години, случаят на Съвестин минава през ръцете на четирима премиери, двама главни прокурори и няколко вътрешни министри. След две гладни стачки и опит за самозапалване пред Европарламента, бащата на Съвестин успява да осъди България в Страсбург. Но не и да си върне детето.

Като пример за държавно бездействие, бащата Тодор Деянов посочва ситуация отпреди четири години. В метрото в Лион българка забелязва младеж, чиято прилика с фоторобота на Съвестин, е поразителна. Незабавно подава сигнал.

Три дни след подадения сигнал обаче записът от охранителните камери е автоматично унищожен от системата в метрото. Тодор не успява да го види.

"България няма детективско издирване в МВР! Инструкциите са едни формални глупости, които са и секретни, за да не може да разберете, че са глупости. До ден днешен оперативното дело за Съвестин, което е в МВР, е секретно. Отказаха да го дадат на двама съдии, отказват и на прокуратурата да го дадат. Последният шанс е той все пак сам да тръгне да търси кой е”, споделя бащата на Съвестин.Вижте още:За период от 5-6 месеца през 1989 г. в Добрич безследно изчезват 24 човека, повечето на възраст между 23 и 30 години...

Боряна Павлова www.dnes.bg

Научете повече

От понеделник до неделя дни за убиване – автентичен разказ на Надя Дункин, оцеляла в концлагера Слънчев ден

Надя Дункин, снимка от досието и в милицията

През вече далечната 1994 в жилището й в София Надя Дункин е намерена зверски убита. Дункин е главният свидетел по скандалното дело за лагерите и палачите на комунизма. Предстояло е Темида да поднови съдебния процес, а Надя е трябвало да даде нови свидетелски показани за мъченията в Белене, Ловеч, Скравена, Куциян… С убийството й обаче е даден ясен публичен знак, че

„който не мълчи, ще умре“

Така и до днес няма осъдени и наказани за убийствата и издевателствата срещу хиляди невинни българи в комунистическите лагери на смъртта, но няма осъден или обвивен и за смъртта на Надя Дункин.
Журналистът и член на Комисията по досиетата Екатерина Бончева предостави на Faktor.bg единствения запазен автентичен разказ на актрисата, както и нейни  снимки. На бюрото си във вестник “Демокрация“ Бончева намира писмо от неизвестната жена, която иска среща.
„Видяхме се през април на 1990 г. в градинката пред „Кристал“. Тогава се запознах с Надя Дункин и страшната й съдба. Тя беше единствената жена, която първа дръзна да проговори за дните прекарани в комунистическите лагери. По-късно през есента на 1990 г. Надя участва и на среща, организирана в редакцията на „Демокрация“ с оцелели лагерници. Много от тях се виждаха за първи път след зловещите дни в Белене и Слънчев ден. Инициатори бяхме с покойния Свилен Пътов. Но никога няма да забравя, че в един момент стенографката на вестника – младо момиче, не издържа на тежките разкази, разплака се, хвърли писалката, а по-късно научих, че е имигрирала“, спомня си Бончева. По-късно разказите на лагеристите са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“, която днес е библиографска рядкост.

Ето автентичния разказ на Надя Дункин представен в сайта  kolevn38.blog.bg
„Една сутрин през 1959 година се позвъни у нас в 5 часа сутринта. Помислих, че е адресна проверка, нещо обикновено за това време. Отворих вратата. Цивилен агент стоеше отвън: „Елате с мен за справка в Трето районно управление. Там ме вкараха в една стая като изба, стоях три-четири часа, без никой да ме потърси. После дойде един милиционер, качи в кола със спуснати пердета, да не се вижда кой е вътре и ме заведе в „етапното“ на гара София. Там отново ме вкара в една малка стая, след около час вкара още една жена, много развълнувана, плачеше. Прегърна ме, макар че не се познавахме и ми каза: „Арестуваха ме, понеже видях моя мъж с приятелката му пред халите. Бях много разстроена, нахвърлих се върху него да му скъсам пагоните, той е военен. А имаме две –годишно дете. То вика, е ще се отърве от мен и явно е наредил да ме изселят“. Маргарирта се казваше.
Прекарахме нощта в тази стая, на сутринта идват двама милиционери. „Излизайте навън, на двора, там има мъже, но с никой няма да говорите.“ Отидохме, където ни наредиха и чакахме . по едно време започнаха да отвеждат мъжете към влака, един от тях, минавайки покрай мен, успя да ми каже: „Не падайте духом.“ Качихме се във вагоните, пътуваме нанякъде и все питаме къде отиваме. Не знаем, не можем да ви кажем, ни отговарят милиционерите. На гара Плевен слязохме и пак в „етапното“. Началникът на гарата беше културен на вид човек, обърна се към мен, аз бях млада тогава, с много бяло лице и каза: „Жалко за хубавото лице, на Слънчевия бряг е много топло.“ По-късно ми дойде наум, че той сигурно се е опитал да ме подготви за това къде ни водят, може би за да опитаме да избягаме. Ние обаче не го разбрахме, макар че бяхме чували за лагер в Ловеч. Освен това не се страхувах, защото не бях извършила никакво престъпление. Чак когато стигнахме до гара Ловеч, разбрахме какво ни се готви. На гарата любопитни хора, гледан ни, опитват се да ни дадат цигари, локум, усеща се, че ни съчувстват. Натовариха ни на една затворническа кола и към лагера. Зловещо място в дълбока долина, заобиколена с високи скали. Още със спирането на затворническата кола един куц циганин, Шохо му казвахме, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за „добре дошли“. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: Маргарита, Господ да ни е на помощ,

тук ще мрем

 Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим на този ужас. Виждам, че вече е страшно. Това е лагер.“
Вкараха ни в едно помещение, поизмихме се и чакаме. Почнаха да идват лагеристките. Окъсани, мръсни, гладни, мършави, заобиколиха ни, нови ли сте, питат, от къде идвате, вестници носите ли, пари имате ли, знаят ли за нас нещо навън? Все жени с интелигентни лица. Дойде време за проверка. Идва една жена в милиционерска униформа, хубава, стройна. Изкомандва: „новите навън!“ Излизаме ние, тя се приближава към мен и пита: „Ти ли си артистката! Помниш ли Пловдивския театър, аз бях също там, но ти беше надменна, не ми обръщаше внимание, защото играеше, даваха ти все централни роли.“
Аз я гледам и най-човешки питам: „Как може да не ви познавам, след като сте били в театъра? А тя отново: „А, не помниш?“ И почна да ме бие с бичовете. Явно ме е предизвикала, за да й отговоря и това да стане повод да ме бие. В никакъв театър никога не е била. И жесток бой с бичовете, а аз само си пазя очите, за да не ослепея. След това вика Маргарита. „Ти, каква си ма? А Маргарита отговаряше: „Защо сте така груа, какво съм ви направила? „А, питаш какво си ми направила?“ И това беше  повод за жесток побой. Наричаха я Юлка Хубавата. Така ни „включиха“ в живота на лагера.
Помещението , където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 4—50 см място. Ако едната се обърнеше на лявата страна и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавници. Бяхме около 200 жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.
Първият ден, след като пристигнахме, ни водят да копаем царевица в село Българене. Беше много топъл ден, ужасно слънце. Казаха ни, ще вървите всички в една редица и ще копаете. Която изостане, бичовете ще я догонят. Аз за първи път държах в ръката си мотика. Старите лагеристки, по-опитни, явно, станах им симпатична, почнаха да ми помагат. Но аз нали не съм свикнала, работата много, слънцето жари и съм припаднала. От изтощение и слънчев удар. И надзирателките почват с бичовете по мен. Ако издържа – да продължа да работя. Ако не – да умирам. И тъй като не съм се свестила, ме хвърлили в храстите. После ми казаха, че съм била

 в безсъзнание 14 часа

Минал работният ден, аз все още в несвяст и когато всички тръгват да се прибират, мен ме захвърлят при кучетата. Там имаше огромни граничарски кучета, но завързани. В това време се връща от работа и мъжете. Минават по същия път и един доктор, който после умря в лагера / бил партиен секретар в ИСУ/ ме видял, опипал  ми пулса и казал: „Едва работи сърцето, до един час тя ще си отида!“ Но тъй като се грижел а персонала в лагера, имал в себе си камфорови инжекции и ме инжектирал. И чудото става. Когато си отворих очите, нищо не помня, имах само усещането, че съм била умряла. Около мен тъмнина и звезди. Уплаших се и започнах да вика. Кучетата се разлаяха, милиционерите идват и ме вкарват в лагера. А там знаят, че аз съм умряла. Почват жените да пищя, но виждат, че постепенно идвам на себе си, покриват ме с някакви парцали и ме оставят на спокойствие. На другия ден ми дадоха почивка. Заключиха ме, разбира се  без храна, за лекарства да не говорим.

Така оцелях

За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можехме да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячки. За да не се морят биячките, които бяха тук на заплата – Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.
Една вечер чуваме страхотно лаене на кучета. И си викаме – сигурно ще ни нападнат отвън, идват да ни освободят. Нали все за това си мислехме. На сутринта гледаме – долината блокирана от милия и кучета. Разбра се, че някакво момче, син на комунист от Бургас, избягало. Пребил милиционера на входа с камъни и избягал. Не можаха да го намерят. Разправяше се, че отишъл в Ловеч и разказал за нас. Но такава помощ не получихме.
Имаше обаче и един милиционер, който беше човек. Казваше ни:

„Не мога да гледам страданията ви повече. Хвърлям униформата“

 И действително напусна. Колко го молихме да остане, но той не склони, явно не му издържаха нервите. Бяхме го кръстили „Дъждовничето“, защото когато той беше на смяна, винаги валеше дъжд и той ни прибираше от работа. И като го видехме, че идва на работа, си казвахме: „Днес ще останем живи, днес няма да ни убият“.
Веднъж в кариерата пристигна явно голям началник. Идва при мен и ме пита: „Вие сте била актриса! Какви роли сте играла“ Отговарям му: „Не ме питайте какви роли съм играла, другарю, а ме питайте сега какво игра. Играя ролята на умиращ лебед.“ Погледна ме състрадателно, нищо не каза. Отиде при втора, при трета жена и вечерта казвам на лагеристките: „Този човек ще ни спаси.“ И наистина, след 15-20 дни, една сутрин ни казват: „Ставайте, която си чуе името, няма да отиде на работа“. И действително освободиха около 50 жени. Ние вече се намирахме в лагера в с. Славена около 100 жени. И казват: „Като минава камионът през Ботевград, ще пеете.“ И ние пеем, щастливи, ние въобще не сме бити и пребити. Кой беше този, който ни помогна, така и не разбрахме. Хубав човек, елегантен, интелигентно лице.
Но две случки никога няма да забравя. Един ден, когато работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: „Татко, татенце, татко, татенце.“ Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден поина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за „превъзпитание“ беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш – ще работиш, а ко ли не, пукай.
Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: „Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра.“ Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: „Абе, запалете й косата.“
И запалиха косата й. това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: „Детето ми, детето ми, да знае как един ден…Бузлуджа, Бузлуджа…“ Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцелеят да разкажат на близките й…“

С БИЧ И ТОЯГА В ДУХА НА НОВОТО ВРЕМЕ

В ловешкия концлагер Надя я наричали „Тревичката“, разказва Екатерина Бончева. Защото веднъж, когато окопавала царевицата, а смъртоносният бич плющял зад гърба, тя простенала на глас: „Тревичке, моля те излизай, да ти..“ Изрекла нецензурните думи грубо, но мъжки, а всъщност била млада, хубава и нежна, артистка от Пловдивския и Русенския театър. Навя Илкова, по мъж Дункин, дъщеря на пловдивския комунист и политзатворник  Васил Христов Илков. В Ловешката преизподня попаднала както всички останали – без съд и присъда. Заради думи срещу комунистическата власт.
Две години там я „превъзпитали“ с бичове и тояги в духа на новото время. Тя обаче оцеляла. Освободили я заедно с още 50 жени. Натоварили ги на един камион и ги стоварили на Ботевградското шосе. Чували с картофи.
Месец по-късно извикали Надя Дункин в МВР и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. С две думи – пито-платено.
Но белезите в душите ни за тези зверства остават завинаги, казва Бончева.
Фактор

Източник:kolevn38.blog.bg

Научете повече