Той беше перфектният Левски

Спомняте ли си Илия Караиванов, останал като най-автентичният образ на Дякона Левски в българското кино? Един от най-красивите български театрали за съжаление ни напусна навръх Нова година на 2008-а, само три месеца след като отпразнува своя 60-годишен юбилей. Но погледнато иначе може ли един актьор да иска нещо повече от това – публиката да го запомни млад и красив?

От архива на режисьорката Магда Каменова, доайен на Телевизионния театър по БНТ, излязоха уникални и неизвестни досега снимки на екранния Апостол на свободата.

„Илия Караиванов беше страшно суетен. По време на снимките на „Смъртта на търговския пътник” на Артър Милър под моя режисура, този прекрасен актьор, който си отиде толкова рано, все се гласеше: „Не искам тази страна да ми снимате, искам от тука – близкия план! Тази страна не ми е хубава!”.

Пак там имахме един много мил и в същото време много драматичен инцидент между неко и Георги Калоянчев, който му даде много добър урок. Участваха още Леда Тасева младите тогава Анета Сотирова и Георги Кадурин. И както си седеше мирно, Илия ми казва: „Г-жо Каменова, защо през цялото време се занимавате със старите актьори, а на нас, младите, не обръщате никакво внимание?”. Докато се сетя как да се оправдая, Калата се надигна от един стол, започна да пристъпва и да вика: „Кои са стари актьори, бе? Аз ли съм стар? Магда, давай камера, снимаме!”.  

Илия трябваше да се разплаче и да му каже: „Тате, ти даде чорапите на мама на любовницата”, в чиято роля беше Анета. Калата, когото знаехме като сатиричен актьор, а не драматичен, влизаше за секунди в ролята. Правеше я виртуозно и се разплакваше, а ние стояхме като треснати – как е възможно това?

Илия го гледа втрещен и казва: „Ама как така снимаме, аз не съм готов!”. „А така ли бе, а аз как съм готов? Какво чакаш бе, давай си репликите!”, гневи се Калоянчев, а Караиванов отговаря вече съвсем смутен: „Ама как можете така без репетиции, от раз?”. „Ами мога!”. Така завърши този скандал и Калата каза „Край на снимките!”. На другия ден все едно нищо не беше се случвало”.  

След тази случка Илия Караиванов си взима поука, а с колегите си се държи уважително. Никой не може да отрече таланта му. Публиката завинаги ще го помни с ролите му във филмите „Смъртта може да почака”, „Голямото нощно къпане”, „Адаптация”, „Бой последен” „Апостолите” и „Обратно към небето”, както и с театралните му превъплъщения в „Преспанските камбани”, „Солунските съзаклятници” и много други.

През 1988 г. играе Дякона в пиесата „Левски” на Васил Мирчовски под режисурата на Герда Луканова. И досега в архивите могат да се открият вестникарски статии, в които пише: „За пръв път след „Демонът на империята” се появи актьор, който покрива на сто процента представата на всеки българин за националния ни герой”. И въпреки че Илия Караиванов вече не е сред нас, за мнозина той завинаги ще остане „най-убедителният изпълнител на образа на Апостола”. Особено, ако човек го съпостави с неубедителния Веселин Плачков…

Не е тайна, че между Караиванов и неговия адаш Илия Добрев, който също се превъплъти в Дякона Левски, до последно са прехвърчат искри. Не могат „да си поделят” първенството кой по-добре е „изваял” ролята на великия българин. Феновете на Добрев са предимно хора от гилдията, докато редовите зрители и най-вече зрителки спонтанно отдават предпочитанията си на Караиванов. Той се доближава максимално до визуалния образ на Апостола – със сини очи и червеникаво-тъмноруса коса. Генетиката явно си е казала думата, защото красивият актьор е далечен потомък на роднини на Васил Левски.

За жалост след настъпването на „нежната революция” магнетичният актьор става жертва на любовта си към чашката и депресията, свързана с тотална липса на ангажименти. 

Роденият в Бургас екскадър на „Сълза и смях” не можел да се примири и с критиките на една от последните постановки с негово участие – „Солунските съзаклятници”, написана специално от някогашния драматург на театъра Георги Данаилов римейк на култовата му пиеса, поставена преди 20 години. В Интернет-форумите, пък и в някои по-разкрепостени издания спектакълът е посечен с определенията „пълна скука”, „изваден от нафталина” и „училищно театро от началото на миналия век”. Всички критикари го сравняват с „Хъшове” на Морфов – „една истинска модерна постановка”. Въпреки това „Съзаклятниците” гостуват в Скопие, където местната преса по обясними причини е доста по-благосклонна в оценките си.

Една от най-запомнящите се роли на покойния Караиванов в киното е във филма „Софийска история” по едноименната повест на Любен Станев.

Когато излиза преди повече от 35 години, ретроградно настроените критици я посрещат на нож. Заклеймена е на специално свикано събрание на СБП като „дребнотемие” и „сив поток”. Но читателите и част от кинаджиите я посрещат с овации. В книжарниците книгата се разграбва като топъл хляб. Въло Радев оглавява „опашката” на желаещите да я филмират режисьори. Часът на „Софийска история” обаче удря чак след промените. С екранното пресъздаване на повестта се нагърбва дъщерята на писателя – Надя Станева, млад и обещаващ режисьор от Студията за игрални филми. За главния герой – красавеца Ликов, е поканен Илия Караиванов.

Във филма за любовта му се състезават две жени, а когато отново започнаха да се правят съвременни български филми, Илия Караиванов вече трябваше да играе не съблазнител, а сърдито старче.

Като горд човек Илия не тръгва да се моли на режисьори и продуценти за участия. Страда, че младите изобщо не го познават. Принуден е да се пенсионира, а още бил пълен със сили, иска да играе, да се чувства част от съсловието. Липсват му аплодисментите и общуването с колегите. Метлата на промените, както много от колегите му,  помита и него.

Източник:narod.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват брат и сестра по особено жесток начин. Нямали са 20 години

Историята на Георги и Гита Господинови е една от най-тежките и трагични съдби в българската антифашистка съпротива. Брат и сестра от село Малко Шивачево, израснали в едно семейство и възпитани с едни и същи ценности, те поемат по общ път в едно време, когато подобен избор означава преследване, затвор или сигурна смърт. И двамата загиват млади, далеч преди да имат възможност да изживеят живота си, убити след пленяване по особено жесток начин.

Гита Господинова Митрова е родена през 1924 г. в Малко Шивачево. Още като съвсем млада тя се включва в антифашисткото движение и става партизанка в отряд „Георги Жечев“, част от Първа средногорска бригада „Христо Ботев“. В партизанските редици Гита е заедно със своя брат Георги – факт, който придава още по-дълбок човешки смисъл на съдбата им. Те не са просто съратници, а роднини, споделящи лишенията, опасностите и постоянния страх от залавяне.

Георги Господинов Митров е активен деец на Работническия младежки съюз още като ученик в Чирпанската гимназия. Участието му в РМС и последвалото включване в партизанското движение го превръщат в цел на властите. За него и за сестра му нелегалният живот означава студ, глад, укриване, постоянни преходи и риск от предателство. Тяхната младост преминава не в мечти и планове, а в борба за оцеляване и вярност към каузата, която са приели.

На 20 и 21 януари 1944 г. в Средна гора, под връх Братан, в местността „Дерменка“, се води тежка двудневна битка между партизани и армия. След сраженията Гита и Георги са заловени. Те не загиват в боя, а попадат в плен, където са подложени на разпити и жестоко насилие. Впоследствие са разстреляни.

Свидетелствата за последните им часове са сред най-мрачните разкази от онова време. Спомен на Лилия Найденова, чиито баща е бил в една килия с тях, разкрива нечовешката жестокост на разправата – Гита е измъчвана пред очите на брат си, а убийството й е извършено по особено жесток начин.

Ето какво разказва тя:

„Моят баща е бил в една килия с Гита и Георги. Убили са ги зверски, като са рязали Гита парче по парче пред Георги до землянката.“

Дори десетилетия по-късно тези думи звучат непоносимо. Това не е просто разстрел на пленници, а демонстрация на жестокост, целяща да сломи не само телата, но и духа. Да накараш брат да гледа как измъчват сестра му – това остава отвъд всякакви оправдания и военна логика.

След войната паметта за Гита Господинова остава жива. През 1949 г. родното й село Малко Шивачево е преименувано на Гита – име, което носи и до днес. В историческото си развитие селото е сменяло няколко имена – Каратерзилери, Западно Шивачево, Малко Шивачево – за да приеме накрая името на едно момиче, загинало едва на деветнадесет години.

На пътя Чирпан – Стара Загора, на разклона за селата Гита и Осларка, се намира паметникът на Гита Господинова – мълчалив знак за трагичната й съдба и за съдбата на брат й Георги. За тях е създадена и народна песен, което показва колко дълбоко историята им е останала в народната памет.

Георги и Гита Господинови остават символ на една прекършена младост и на време, в което брат и сестра могат да загинат заедно – не защото са търсили смъртта, а защото са направили избор, от който не са отстъпили до самия край.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя изпя една от най-великите български песни, а до вчера се хранеше в кухня за бедни

 

Ани Павлова е от онези имена в българската естрада, които остават завинаги свързани с образа на България от миналото. Гласът й звучи в един от най-патриотичните и обичани шлагери на социализма – „Нашата мила родна страна“, познат на поколения и под своя емблематичен рефрен „Пътнико свиден, пътнико млад“. Именно с тази песен тя печели „Мелодия на годината“ през 1972 г., а отличието я превръща в истински символ на епохата. Павлова получава и званието „Заслужил артист“, което само потвърждава статута й в тогавашната културна среда.

Кариерата и започва в края на 60-те години, когато младата певица бързо привлича вниманието на композитори и редактори в държавните медии. Нейният чист, светъл и запомнящ се глас става разпознаваем в радиоефира, а песните й – винаги тематично обвързани с родината, пътя, младостта и връзката с България – я нареждат сред най-слушаните изпълнители на времето. Павлова участва в десетки концерти, в телевизионни програми и фолклорно-естрадни формати, а сценичните й партньори я описват като скромна, нежна и дисциплинирана артистка.

Въпреки популярността си през 70-те и 80-те години, началото на прехода бележи драматичен обрат. Финансовият й крах започва през 90-те, когато – според множество източници – губи всичките си спестявания в пирамидална схема. Това я оставя без резерви и без стабилни доходи в труден и непредвидим период. Пенсията й се оказва унизително ниска и за да оцелява, тя е принудена да работи далеч от сцената – включително като чистачка на входове в София.

Постепенно Ани Павлова напълно се отдръпва от публичността. Последното й интервю е от 1996 година, след което тя остава в пълно мълчание, отказвайки медийни участия и срещи с журналисти. Това допринася за появата на различни слухове около съдбата й – че се реди на опашки за безплатна храна, че живее в крайна бедност и че няма никаква подкрепа. Част от тези твърдения през годините остават непотвърдени, а други намират отзвук чрез разкази на хора, които твърдят, че са й помагали.

Ясното е едно: в последните години Ани Павлова се бори с тежко здравословно състояние. Според близки до семейството й тя получава инсулт, след което единствената й дъщеря я взема при себе си в чужбина. Там певицата намира грижа, спокойствие и възможност да се възстанови далеч от трудностите, които я съпътстваха у нас буквално до последните години. Продадено е и гаражно помещение на нейно име в София, което вероятно е част от опита да се осигури някаква финансова стабилност.

Тъжната съдба на Ани Павлова е отражение на общата картина, която съпътства много от емблемите на българската естрада – хора, които са създавали култура, памет и идентичност, но след промените са останали сами, бедни и забравени. Песента, която някога вдъхновяваше цяла България да обича своята родина, се оказва тежък контраст на личната й житейска реалност.

Днес Ани Павлова живее далеч от родината, за която е пяла с такава страст. И макар да не желае публичност, нейният глас остава – като спомен от времето, когато една песен можеше да обедини милиони хора, а една певица можеше да стане символ на цяла епоха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Последно сбогом на един от най-големите комици на България

 

Веселин Савов — Весо Шоу — си е заминал. Тръгнал си е по същия начин, по който е живял цял живот: без много шум, без претенции за вниманието, което му се е полагало. Само хората, обичали го, знаят колко голяма е загубата.

Роден е на 17 август 1949 г. в София. Баща му загива млад при катастрофа и Весо поема в живота рано — от 14-годишна възраст работи и е фактическият мъж в семейството. Тези обстоятелства формират характера му: практичен, самостоятелен, свикнал да разчита на себе си, но с рядко срещано умение да разсмива и опростява живота на хората около него.

Кариерата му се разгръща в две успоредни посоки, на пръв поглед несъвместими. Първо идва музиката. Като ръководител на оркестър той акомпанира на практически целия пантеон на българската естрада в най-силните им години — Лили Иванова, Емил Димитров, Мими Иванова, Борислав Грънчаров, Нели Рангелова, Кичка Бодурова, Катя Филипова, Стефка Берова, Йордан Марчинков, Боян Иванов. Работил е и с легендите на хумора — Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Методи Атанасов, Герасим Младенов, Тошко Козарев — и с народните певци Костадин Гугов, Кайчо Каменов, Каньо Бедров, Стайка Гьокова и много други. Списъкът е толкова дълъг, че звучи като историческа летопис на българската забавна музика — защото всъщност е точно това. Весо Шоу е бил жива енциклопедия на онова, което се е случвало зад кулисите и на сцената в продължение на десетилетия.

После идват фокусите. Или по-точно — илюзията. Веселин Савов се превръща в един от най-разпознаваемите родни илюзионисти, изнесъл над 14 500 спектакъла на четири континента — Европа, Азия, Африка и Америка. В шоуто му звездата е Радка — артистичната патка телепатка, която чете мисли, разкрива тайни и смята. Номерът „Руска рулетка“ е признат за световно постижение. Можеш да бъдеш от онези хора, за които фокусите са само трикове с карти и монети, и пак да изгубиш дъха си, гледайки Весо Шоу — защото той не прави фокуси, той разказва история.

От 1993 г. е приет за член на Международното братство на илюзионистите — организация, в която членуват най-големите професионални магове на съвременността. Бил е преподавател в НАТФИЗ в класа по вариететна режисура. Учредил е парична награда на свое име на международния магичен фестивал „Златна котка“ в Габрово. През 2023 г. е удостоен с наградата „Златен век“ — признание, дошло закъсняло, какъвто е обичаят в България с хората, заслужили го отдавна.

До последно е обикалял България и е показвал фокуси. Не защото е нямал избор, а защото е обичал това. Разликата между двете неща е огромна и рядко срещана.

Весо Шоу знаеше как да накара патка да проговори, как да направи невъзможното да изглежда очевидно и как да те накара да се усмихнеш, когато не си очаквал. Тези неща не се учат в академия. Те идват от живот, изживян изцяло на сцената — с оркестър зад гърба, с фокуси в ръцете и с публика пред очите.

Сбогом.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Загина геройски, без да каже нито дума на врага

 

Повече от 13 години от своя прекрасен младежки живот Христо Ников посвети на борбата. През това време той беше много пъти арестуван, съден, лежа в затвора и извърши големи дела, които обезсмъртиха името му.

Христо Димитров Ников е роден на 27 април 1911 г. в гр. Самоков, където детството му протича в голяма мизерия. Още от малък той остава без баща, който вследствие на жестоки побоища, нанесени му заради неговото участие в Септемврийското въстание, мъченически умира. Революционните традиции в семейството му и революционните борби в Самоков през бурното време 1918—1923 г. събуждат в будния юноша чувство и воля за борба, смелост, омраза и презрение към фашистките банди.

Едвам достигнал 13-годишна възраст, Христо надига багаж и се упътва към София да търси работа и хляб. Хваща се на работа в различни предприятия. Рано изпитва на гърба си капиталистическата експлоатация. През 1928 г. постъпва на работа в сладкарската фабрика на братя Пееви, където участва в борбите на работниците за по-добро заплащане на труда им, за по-сносни условия на работа, за 8-часов работен ден. В процеса на борбата класовото съзнание на Христо расте, в средата на работническия колектив той се издига като културен момък, трудолюбив и любознателен, учтив и интелигентен младеж. Такъв го помнят работниците от фабриката от онова време.

Във фабриката Христо Ников става член на БКМС и се проявява като смел и способен организатор на работническите борби.

Оценил неговите качества на ловък конспиратор и добър организатор, Софийският градски и едновременно окръжен комитет на БКМС през 1932 г. го издига за завеждащ военния отдел при комитета, дейност особено опасна и рискована за неговия живот. Независимо от дълбоката му конспиративна длъжност, която той е изпълнявал, Ников взимаше в началото на 30-те години живо участие в публичните прояви на РМС и НРПС в София, крачеше с раница на гърба по пътеките на Витоша, пееше, декламираше, играеше. С тая си явна дейност той ловко прикриваше пред врага конспиративната си работа във военния отдел. На мене ми правеше приятно впечатление неговата хубава външност (той беше физкултурник и турист от висока класа), неговата интелигентност, замисленост и задълбоченост. Христо Ников приказваше тихо, логично и убедително. Всяка дума у него беше премерена и казана точно на място. Той привличаше младежите към себе си като магнит, защото беше много внимателен с тях, изслушваше ги, никога не се поставяше над тях, разбираше ги. Влияеше им с идеите си, ума, словото си и примера си. Разбираха го и те, следваха го и го обичаха. Всеки младеж се чувстваше щастлив да другарува с него.

Такъв беше този млад работник, с лице на интелектуалец, съчетал в себе си най-добрите черти на пролетарската младеж от 30-те години.

По-късно, през лятото на 1934 г., Христо Ников е привлечен на работа в окръжния комитет на БКП. Скоро обаче, по провал на комитета, той е арестуван и осъден на няколко години затвор, откъдето излезе по амнистия през 1937 г. Сега той наново започна да се мярка сред софийските си другари. През това време до навечерието на антисъветската война от 22 юни 1941 г. Христо Ников разви голяма партийна дейност в провеждането на новия курс на партията, в изграждането на Народния фронт в столицата, развива активна синдикална дейност сред работниците в София, с които той имаше широки връзки.

След вероломното нападение на хитлеристка Германия над СССР, като член на областната военна комисия в София, Христо Ников всеотдайно работи по изграждането на бойните групи в София. И сам той лично ръководи една от първите бойни групи в столицата, която е трябвало да извършва саботажи по ж.п. линия София—Бов, за да пречи на движението на хитлеристки части и военно снаряжение към Източния фронт. В Музея на революционното движение в България има изложени оръжие, клещи, секачи, шипове, употребени от неговата група, които красноречиво говорят на посетителите за големите грижи, които Ников е полагал при ония страшни трудности и опасности за въоръжаването на бойните групи.

Под ръководството на Никола Ботушев и Христо Ников групите  пристъпват към саботажи. Полицията усеща тяхната дейност. По това време Дирекцията на полицията издава заповед: „Да се задържи при щателен обиск лицето Христо Димитров Ников, живущ на ул. „Брегалница“ 105.“ Търсят го в София и в Самоков. Няма го. Тогава министърът на вътрешните работи издава заповед до всички полицейски органи в страната, в която заповядва: „Да се залови лицето Христо Димитров Ников. Да се предаде жив или мъртъв в ръцете на полицията, който го залови, ще получи голяма награда“. И той е заловен… Почват разпити, мъчения. Смелият комунист мълчи. Според някои автори той прави смел опит да избяга от Дирекция на полицията. „На десет крачки от входа е настигнат — писа в. „Самоковска комуна.“ от 22. IV. 1961 г. — и ранен с нож. Започват зверски побоища и инквизиции. Смелият болшевик, железният физкултурник встъпва в еднолична борба с гадовете, фашисти изроди. „Да живее маршал Тимошенко ! Да живее доблестната Червена армия ! Фашистка Германия ще бъде разбита !“ — Така се държа прекрасният комунист — продължава вестникът — в последната схватка с врага. Нанесени му бяха много удари с ножове и тъпо оръжие. Той загина на (1 октомври 1941 г. — б. м.). геройски, без да каже нито дума на врага“.

Христо Ников умря за великото комунистическо дело като истински герой на революцията, верен син на работническата класа, като един от най-първите радетели на бойната дружба през 1941—1944 г. между революционните сили у нас и Съветската армия в общата борба срещу фашизма и хитлеристката агресия.

Автор:  Стоян Стоименов

Източник: Годишник на Музея на революционното движение в България, София, 1967 г.

                                                       –––––––––––-

Забележка:  На името на героя беше наименуван бившия военен завод „Христо Ников“ в Самоков, който през 1990 г. бе преименуван на „Самел 90“.  Имаше и кооперация за сладкарски изделия „Христо Ников“ в София, която след 2015 г. прекрати дейността си.

През септември 1941 г. Христо Ников пише следното писмо до сестра си:

„Мила сестричке, пиша ти набързо, защото знам, че вече се безпокоиш за мене. В момента съм на един таван, на удобно място край комина. Борбата става на живот и смърт! Победата ще бъде наша, разбира се. Пресата четеш, нали? Съобщават за бързото напредване на германците. Но знай едно, че съветският народ ще победи, та макар и до Москва да стигнат тия гадове! Събитията така се стичат, че може би няма да се видим вече, но борбата изисква жертви, не тъжете за мене. Ние сме хиляди, през костите на които ще минете, за да построите прекрасния социалистически живот! На мама не казвай подробности за мен. Няма нужда да се тревожите. Не зная кога пак ще се обадя.“

Същия месец, той е заловен от фашистката полиция с помощта на провокатор. Подложен е на жестоки мъчения, но не признава нищо, след което е отнесен полумъртъв в килията и на шията му са завързани връзките на обувките му, за да могат фашистките палачи да съобщят на близките му, че се е обесил… Датата е първи октомври 1941 г….

.В негова памет другарите му разпространяват следния позив:

„Позив от другарите на Христо Ников по повод обесването му.

Полицейските озверени шайки на Филов под командата на германски полицаи грабнаха от улицата честния, предан български син, борец ХРИСТО НИКОВ, 33-годишен (всъщност 30-годишен бел. ред.), работник. Подложиха го в Дирекцията на полицията на страшни инквизиции и го обесиха без съд, без присъда. Екскортиран от същите пияни зверове, които го обесиха, трупът бе захвърлен в един гроб на софийските гробища.

Граждани!

Смъртта на Христо Ников е сигнал! Тя ни сочи какво чака всеки честен български гражданин, ако продължаваме да търпим тежкото и срамно иго на Хитлер и Филов у нас. Тяхната престъпна политика не знае средни пътища: пълно ограбване на българския народ и, накрая, хвърлянето му в унищожителна и гибелна война срещу братска Русия – ето замислите.

И ако не днес, то утре неизбежно ще бъде засегнат всеки един от Хитлеровия водовъртеж на убийства и престъпления. Недавнашните чешки събития ще започнат да се повтарят и у нас. А те ще засегнат всички слоеве от населението без изключение.

Граждани!

На борба против Хитлеровите обирачи!

На борба против хитлеристкото правителство на Филов!

Против братоубийствената война срещу Русия!

Против интерниранията и убийствата!

От другарите му.“

Писмото и позивът се публикуват със съдействието на Марин Спасов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наричаха я кулата на самоубийците

На снимката се вижда съоръжение, приличащо едновременно на наблюдателна кула и индустриално скеле, издигнато върху скалистия ръб на плевенския парк „Кайлъка“. Над скалата се спуска парашут, от платформата вече е полетял човешки силует, а долу се е събрала тълпа. Снимката е от време, в което всичко това е изглеждало като спорт и приключение. По-късно обаче мястото придобива съвсем различна репутация.

Парашутната кула в парк „Кайлъка“ е построена през 1958 г. за тренировъчни парашутни скокове. Идеята е напълно типична за епохата. ДОСО — Държавна организация за съдействие на отбраната — изгражда подобни съоръжения из цялата страна като част от подготовката на гражданите за евентуална военна необходимост, представена чрез езика на масовия спорт и патриотичното възпитание. „Кайлъка“ предлага подходящ терен — високи скали, лесен достъп и достатъчно пространство за демонстрации и тренировки.

Скоковете се извършват чрез въжена система. Парашутистът не лети свободно, а бива контролиран и спускан от платформата към земята. Достатъчно реалистично за обучение, достатъчно впечатляващо за публика и напълно достатъчно, за да създаде усещането, че и обикновеният човек може да се докосне до света на истинските парашутисти.

Още през социализма около кулата започват да се носят мрачни истории. Имало е случаи на хора, хвърлили се от нея, но подобни трагедии рядко достигат до обществеността в онези години. Системата не обича подобни теми — нито в пресата, нито в официалните разговори. Историите остават полушепнешком предавани между хората, като нещо, за което всички са чували, но никой не говори открито.

В началото на 90-те години кулата спира да функционира. Никой не я демонтира, никой не я поддържа и никой не я охранява. Тя просто остава там — ръждясваща метална конструкция над скалите, все по-опасна, все по-мрачна и все по-достъпна за хора, дошли не да тренират, а просто да скочат.

През 1994 г. трагедията окончателно превръща мястото в символ на смъртта. Младо момиче се хвърля от кулата заради несподелена любов. Случаят разтърсва целия Плевен. Говори се за него дълго, почти като за градска рана, която всички помнят. Именно тогава името „кулата на самоубийците“ започва да се произнася вече не като мрачна шега, а като нещо напълно буквално.

След този случай районът около съоръжението постепенно става негласно отбягван. Кулата продължава да стои над скалите — ръждясала, празна и зловеща, сякаш самото й присъствие напомня за всичко, което се е случило там. Под нея остава мраморната плоча, посветена на 50-годишнината на Алпийски клуб – Плевен — детайл с почти неволна символика. Паметна плоча за алпинизъм под конструкция, останала в паметта на хората най-вече с паданията.

Едва през юли 2014 г. Община Плевен най-после взима решението, което е трябвало да бъде взето много по-рано. Металната конструкция е демонтирана изцяло, след като е определена като опасна заради лошото си състояние и дългогодишната липса на поддръжка. Демонтажът преминава тихо, без особена публичност. От общината съобщават, че на мястото няма да бъде изграждано друго съоръжение.

Така скалата в „Кайлъка“ остава сама — без кулата, без платформата и без въжената система. Само скала.

Парашутни кули като плевенската са изграждани в десетки социалистически градове с ясна военна логика. Повечето от тях споделят сходна съдба — изоставяне, ръжда и мрачна местна известност, събрала в себе си много от неуспехите и разочарованията на годините след промените.

Днес „Кайлъка“ е красив парк, пълен с хора, туристи и живот. Скалата още е там. Кулата я няма. И може би точно така трябва да бъде.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагедията на Петрохан от 1991 г. Тръгват 10, оцеляват само трима

На 24, 25 и 26 май 1991 година България става свидетел на рядко метеорологично явление – обилен сняг в края на пролетта, когато обикновено природата вече се подготвя за лятото.

Тази необичайна климатична аномалия, предизвикана от силен средиземноморски циклон, връща зимата на Балканския полуостров и остава запечатана в паметта на мнозина като едно от най-студените и изненадващи събития в края на май.

Петрохан отново попадна в центъра на общественото внимание заради жестокото убийство край хижата, нашумяло през последните дни. Но далеч преди криминалните хроники да насочат прожекторите към този район, проходът вече носи тежката памет на една от най-драматичните планински трагедии в новата ни история. На 25 май 1991 година именно тук се разиграва бедствие, при което седем души губят живота си, а от група от десет туристи само трима се завръщат живи.

В онзи майски ден десетимата поемат на преход в района на хижа „Петрохан“, планирайки сравнително лек маршрут по билото на Стара планина. Пътуването е замислено като пролетен поход, без очакване за екстремни условия. Времето в началото не дава сериозни индикации за опасност, което се оказва решаващо и подвеждащо. Туристите са облечени и екипирани за сезон, в който сняг и бурен вятър изглеждат малко вероятни.

Само часове по-късно планината показва съвсем друго лице. Високо в Балкана времето се обръща рязко и без предупреждение. Започва силен снеговалеж, придружен от ураганен вятър, температурите падат стремглаво, а видимостта се свежда до няколко метра. Пътеките изчезват под снега, ориентирите се губят, а движението става все по-трудно и хаотично.

В опит да се спасят, туристите губят връзка помежду си. Част от тях продължават напред, други се опитват да се върнат обратно, трети търсят някакво укритие от стихията. В тези условия студът и влагата започват бързо да взимат своето. Настъпва хипотермия, силите се изчерпват, а всяко следващо решение става все по-фатално.

Тримата, които оцеляват, успяват да вземат навременно решение да слязат към по-ниските и по-защитени части на планината. След тежка борба със студа и изтощението те достигат до гората, където условията са по-поносими, и в крайна сметка са спасени. Техните разкази по-късно дават възможност да бъде възстановена картината на трагедията и разкриват колко бързо една привидно безопасна разходка се е превърнала в смъртоносен капан.

След подаден сигнал започва мащабна спасителна акция. Планински спасители и доброволци претърсват района при изключително тежки условия. В следващите дни са открити телата на седемте загинали туристи. Причината за смъртта е измръзване и пълно физическо изтощение. Някои от жертвите са намерени на сравнително малко разстояние една от друга – мълчаливо доказателство колко безпощадна може да бъде планината дори в края на май.

Трагедията от 25 май 1991 година остава завинаги в паметта на планинарската общност като жесток урок за непредсказуемостта на Стара планина и за опасността от подценяване на условията, независимо от сезона. Десет души тръгват на поход, но само трима се връщат.

Днес, когато районът край хижа „Петрохан“ отново е обвит в мрачни новини заради тежко криминално престъпление, споменът за тази трагедия изплува с нова сила. Различни времена, различни причини, но едно и също място, което отново напомня, че тук границата между живота и смъртта може да бъде прекрачена внезапно. Петрохан не е прокълнат, но остава безмилостен към всяка грешка и самоувереност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Технологичната революция на ВТУ през 80-те: Създадени са първите дигитални студентски терминали в България

През втората половина на 80-те години на XX век Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“ се превръща в пионер на дигитализацията в българското висше образование. Във време, когато персоналните компютри са рядкост, висшето училище въвежда в експлоатация първите у нас публични информационни машини за студенти.

Иновативните терминали, разположени в коридорите на университета, дават на младите хора безпрецедентен за епохата директен достъп до различни неща.

Във визуално футуристичните за времето си кабини са вградени върховите постижения на родното и източноевропейското инженерство по онова време. Всеки терминал е захранван от хардуер на българските персонални компютри от серията „Правец“. Изображението се визуализира чрез модифицирани кинескопи от популярната марка телевизори и монитори „Електрон“

Тази конфигурация позволява на студентите да взаимодействат с компютърната система чрез опростен интерфейс, избирайки вълнуващата ги информация директно от клавиатурата. За епохата, в която административните справки се извършват изцяло на хартия и пред препълнени канцеларии, проектът е истински скок в бъдещето.

Тази ранна дигитална система полага основите на силни традиции в областта на компютърните науки във ВТУ. Днес Факултетът по математика и информатика на университета продължава да развива модерни Компютърни науки и иновативни Информационни технологии. Архивите и спомените за тези първи „информационни будки“ остават ярък символ за това как Велико Търново изпревари времето си и показа на младите хора дигиталното бъдеще още преди настъпването на интернет ерата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е днес дъщерята на Апостол Карамитев, чиято най-запомняща се роля е в „Опасен чар“

Дъщерята на големия Апостол Карамитев – Маргарита, не е сред щастливите български емигранти. Вече близо 25 години бившата актриса живее заедно със съпруга си – инженер по професия, във Ванкувър, Канада.

Когато заминали да си търсят късмета там, Карамитева решила да се захване с психология. В момента водела частни сеанси и се хващала да работи на парче където успее. Не живеела никак луксозно, но нямала намерение да се завръща у нас, защото отдавна загубила позициите си в артсредите, а и конкуренцията вече била по-непробиваема. Все пак потомствената актриса не могла напълно да изтръгне от сърцето си театъра.

Маргарита се прехранва като психолог, не поддържа връзка с брат си.

Преди няколко години създала любителска трупа, в която постъпили хора от Ванкувър и Сиатъл. Никой от тях не се занимавал професионално с актьорско майсторство и всички имали коренно различни професии. Маргарита, като човек с по-голям опит на сцена, била ръководител на камерния състав. Тъй като не успявали да си намерят финансиране, събирали пари за декори, наеми на зали и всякакви други разходи. На последната си постановка по текст на Йордан Радичков успели да съберат 70 души публика и това засега бил най-големият им успех.

Синът на Маргарита, който носи името на знаменития си дядо, също избягва публичността, а последното, което се знае за него, е, че се е оженил на скромна сватба и живее в гр. Гоце Делчев. С майка му не били особено близки и не се чували всеки ден. Почти никакъв контакт щерката на Карамитев не поддържала и с родния си брат. Момчил от близо 40 години живее зад граница, като в Лос Анджелис сред киногилдията не се представял с рождено си име, а с измислен от него псевдоним.

Той също е кадър на ВИТИЗ, но в Щатите бил от хората зад прожекторите. Занимавал се с продуцентство и режисура. Момчил бил гордостта на покойната си майка Маргарита Дупаринова, която до последно се хвалела, че е женен за седмо поколение римлянка. С италианката синът на Карамитев се запознал, когато отишъл на специализация в Ботуша, а после двамата заедно отпрашили за Америка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Животът в снимки на един бивш президент

Георги с родителите си и баба си минути преди да постъпи в казармата.

Георги Първанов бил любимото дете на бабите в пернишкия квартал „Рудничар“. Родителите му – Мария и Седефчо, работили почти денонощно в машиностроителния завод „Струма“ и бъдещият държавен глава отраснал в комшийската къща. Той още бил признателен на леля Стефка, която го поела от бебе.

Когато проходил и проговорил, малкият Георги сам изявявал желание да й ходи на гости, защото от цялата махала само тя имала телевизор. От сутрин до вечер Гошко, както го наричат най-близките му роднини, гледал предавания и за деца, и за възрастни. Наизустявал съдържанието им отведнъж, а после го разказвал на другите баби от улицата. Понякога се случвало дори да заспива в чуждата къща, а родителите му по тъмно идвали да си го вземат и го пренасяли на ръце до неговия креват.

В Перник им се носела слава на големи купонджии, а баща му Седефчо винаги забавлявал компанията с вицове и песни. От майка му Мария всички имали страх, защото била силна жена и управлявала кран наравно с мъжете. За пръв път качила Георги на огромната машина още като бебе. Въпреки че била строга, най-много плакала, когато го изпращала в казармата.

Службата му в поделението „Ломски форт“ била тежка, а старшините много го юркали. Съказармениците му разказват, че тогава бъдещият главнокомандващ армията разпускал, слушайки „Бийтълс“, въпреки че бил отявлен русофил. Момичетата оттогава много го харесвали заради гъстата му черна коса, но на свиждане не му отишла нито една от обожателките.

С настоящата си съпруга Зорка се запознали на студентски купон, а тя обичала да се шегува, че не си спомняла кога е било, защото изкарала целия си живот с него.

АБИТУРИЕНТ 

Като абитуриент с баща си Седефчо (вляво), който макар контузен, е във вихъра на купона.

СЕМЕЙСТВО

Мария и Седефчо Първанови на банкет. Седефчо танцува бос в средата на дансинга.

ОБОЖАТЕЛКИ 

Младият Георги станал любимец на жените заради стройната си осанка и гъстата черна коса.

СЪПРУГАТА 

Зорка поздравява съпруга си със спонтанна целувка, след като е обявен за Мъж на годината през 2003 г.

КЪМПИНГАР

Август 2009 година. Първанов пали огън в местността Трещеник над Якоруда, където всяка година от запознаството си със Зорка се отбивали след поход в Рила.

НА ПРОТЕСТ

Първите стъпки в политиката прави, участвайки в акция срещу НАТО.

И ЛОВЕЦ СЪМ, И РИБАР СЪМ

Ловът е голямата страст на бившия президент.

ДЯДО И ВНУЧЕ

С внук си Жорко, който е кръстен на него, изучават екзотиката на фауната.

В ДЕСЕТКАТА

Весела Лечева го запалва по стрелбата.

АДРЕНАЛИН

Георги и Зорка всяко лято се надбягват с джетове във Варненския залив.

КУМИР

Покойният Николай Добрев му е пример в политиката и в живота.

ВОЙНИК 

Снимка за спомен преди уволнението.

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина красивата актриса, звездата от Шатовалон

Френската актриса Шантал Нобел, запомнена като една от най-ярките телевизионни звезди на 80-те години, е починала на 77-годишна възраст. Със своята елегантност, характерна прическа и силно екранно присъствие тя оставя траен отпечатък в историята на френската телевизия.

Нобел придобива огромна популярност с ролята си на адвокатката Флоранс Берг в сериала „Шатовалон“, излъчван по френската телевизия Antenne 2.

Продукцията, често сравнявана с американския хит „Далас“, се превръща в истински феномен, привличайки близо 14 милиона зрители. Историята, изпълнена с интриги, властови борби и политико-финансови конфликти около вестника „La Dépêche républicaine“, променя представите за телевизионните драми във Франция. Заглавната песен „Puissance et gloire“, изпълнена от Ербер Леонар, също се превръща в голям хит.Кариерата на актрисата обаче е прекъсната драматично в разгара на успеха ѝ. През 80-те години тя попада в тежка автомобилна катастрофа край Траси-сюр-Лоар. Автомобилът – Porsche 924 Carrera GT – е управляван от популярния певец Саша Дистел, след участие в предаването „Champs-Élysées“.

По това време Шантал Нобел е на 37 години и е майка на две деца – Александра и Ан-Шарлот. След инцидента лекарите дават тежка прогноза, че тя може да остане инвалид за цял живот. Този момент бележи рязък край на нейната възходяща кариера, а планираният втори сезон на „Шатовалон“ така и не е реализиран.

Освен в този сериал, Нобел участва и във филми като „Le Permis de conduire“ и „Tout le monde il est beau, tout le monde il est gentil“, с които допълнително затвърждава присъствието си в киното.

След катастрофата актрисата се оттегля от публичния живот, което поражда множество слухове през годините. В действителност обаче тя намира опора в семейството си. В интервю за Europe 1 тя споделя, че живее спокойно и щастливо, далеч от светлините на прожекторите. До нея остава съпругът ѝ Жан-Луи Жулиан, който я подкрепя неотлъчно. Последиците от травмите я принуждават да се придвижва с бастун или с негова помощ.

Макар че през годините е изразявала желание да се върне към актьорството, това така и не се случва. През 2010 година тя признава, че е приела съдбата си, оставяйки зад гърба си гнева и разочарованието.

Шантал Нобел ще бъде запомнена не само като талантлива актриса, но и като жена, преминала през тежко изпитание с достойнство и сила.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дуетът на сцената и в живота

Стефка Берова и Йордан Марчинков са сред най-разпознаваемите и обичани дуети в историята на българската естрада – не само заради песните си, но и заради факта, че зад сценичния образ стои истинска житейска връзка. Те са от малкото артистични двойки, при които любовта не е била декор, а реална основа на съвместното творчество.

Стефка Берова е родена на 3 май 1942 година в Сопот. Още в ранните си години проявява интерес към сцената и изкуството, което закономерно я отвежда към актьорската професия. Тя завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (днес НАТФИЗ), специалност актьорско майсторство, и започва професионалния си път в драматичния театър. Работи на сцените във Велико Търново и Варна, а по-късно и в Народния театър „Иван Вазов“. Театралната й подготовка, чувството й за драматургия и изразителното сценично присъствие по-късно се превръщат в едно от най-силните й оръжия и в музиката.

Йордан Марчинков е роден на 7 декември 1944 година в София. За разлика от Берова, неговият път е изцяло музикален. Той завършва естрадния отдел на Българската държавна консерватория, където изгражда стабилна вокална и музикална култура. Още в началото на кариерата си се откроява с дисциплина, усет към ансамбловото пеене и способност да работи в дуетна форма – качества, които по-късно ще се окажат решаващи за успеха на общия им проект.

Пътищата им се пресичат в период, когато и двамата вече търсят своето утвърждаване.

Срещата им първоначално е професионална, но бързо прераства в лична връзка, която естествено намира отражение и на сцената. Между тях се появява онова трудно обяснимо съчетание от хармония и емоционална близост, което публиката усеща още при първите им съвместни изяви. Те не „играят“ близост – тя е реална и лична, а сцената просто я усилва.

Когато оформят дуета си през 70-те години, те вече са двойка и в живота. Това придава на изпълненията им особена искреност – песните звучат като разговор между двама души, които се познават дълбоко и споделят общ свят. Успехът идва бързо, а заедно с него и огромното натоварване. Концертният им живот е изключително интензивен – стотици участия годишно, непрекъснати пътувания, записи и турнета в България и зад граница. Домът им често е временен, а личното време – оскъдно, но въпреки това те дълго успяват да съхранят баланс между сцената и семейството.

Раждането на дъщеря им Косара Марчинкова е едно от най-важните събития в съвместния им живот. Тя се появява във време, когато популярността им е в своя апогей, а ангажиментите – непрекъснати. И двамата родители се стремят да бъдат пълноценна част от нейното израстване, въпреки динамиката на професията си. Косара расте в атмосфера на музика и изкуство, но съзнателно е държана далеч от публичността. Родителите й не я превръщат в част от сценичния си образ и я пазят от натиска на известността, като за тях тя остава преди всичко дете, а не продължение на кариерата им.

С времето натрупаната умора, различията в характерите и постоянният съвместен живот – и професионален, и личен – започват да оказват влияние върху отношенията им. Краят на 80-те години носи и дълбоки промени в културната и обществената среда, което допълнително усложнява ситуацията. Раздялата им идва без гръмки скандали и без публични обвинения. Тя слага край както на брака им, така и на дуета – по-скоро като тихо отстъпване от една обща сцена, отколкото като рязък разрив.

След раздялата двамата поемат по различни пътища, но остават свързани чрез общото си минало и чрез дъщеря си. Стефка Берова продължава активната си творческа дейност, носейки със себе си опита и популярността, натрупани през годините на дуета. Йордан Марчинков постепенно се отдръпва от активния музикален живот и избира по-спокоен и личен ритъм на съществуване. Въпреки дистанцията, уважението помежду им остава, а споменът за съвместните години не е заличен.

Днес дуетът на Стефка Берова и Йордан Марчинков се помни не само чрез конкретни песни и отличия, а като символ на време, в което сцената и животът често са били едно цяло. Историята им е разказ за любов, споделено творчество, всекидневни компромиси и неизбежни раздели, а присъствието на дъщеря им Косара придава на тази история човешка дълбочина, която я прави истинска и разпознаваема и за днешната публика.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Фаталната българка, която преди 18 години бе най-добрият модел на Европа а голямата и любов загива пронизан от куршуми

През последните години сякаш все по-рядко чуваме името на Цеци Красимирова. Някога, тя бе сред водещите топ модели у нас – и бе добре познато лице от рекламите и модните подиуми.

Около Цеци се шумеше много и по отношение на личния й живот и често бе свързвана с имената на редица популярни българи. Но през 2010 г. тя внезапно реши да напусне България – и до днес дели времето си между родната страна и Испания.

И предпочита уединения начин на живот. Преди две години призна, чрез публикация във Facebook, че се е развела със съпруга си милионера Майкъл Струмейтис, с когото сключи брак през 2019 г.

Оттогава насам Цеци развива собствен бизнес. Разработва кремове и интимни гелове на базата на конопа, създадени с мисъл за автентична грижа и хармония с природата.

В профила си в Instagram Цеци често споделя новите продукти, които са разработвани с помощта на специалисти технолози.

Когато не е заета с козметичния и бранд, 45-годишният модел е отдадена на грижи за своите котки. Признавала е, че са нейна голяма страст и дори мечтае един ден да създаде приют за бездомни котки, защото тези институции според нея не са толкова много, колкото приютите за кучета.

Преди няколко месеца се похвали с най-новото си попълнение – белия пухкав котарак Аполо, към чиято снимка написа: „Ново бебе у дома“.

Цеци е на етап в живота си, в който с чиста съвест може да се грижи преди всичко за своите котки – дъщеря й Джудит е вече пораснало момиче и има свой собствен път.

Коя е Цеци Красимирова.Рождена дата: 24.01.1980

Цеца (по-известна като Цеци) Красимирова Петкова е родена на 24 януари 1980 година в Мездра. Хубавицата е зодия Водолей. Още като ученичка се мести в Елин Пелин, за да се запише в местното в хореографското училище. „В града всички ме познават“, смее се днес манекенката. Забелязват я и от агенция „Визаж“. На 17 г. се явява на конкурса „Мис Шопкиня“ с фамилното си име. Записана е като Цеци Петкова. Печели безапелационно. В журито е и писателят Дончо Цончев. Още същата година е избрана за най-добър модел на България. Най-добрият модел на България за 1997 г. признава, че едва 10-годишна е усетила първия досег с модата.

Тогава красивото дете Цеци е записано на курс за модели, който постепенно възпитава на дисциплина и отговорност манекенката с котешки очи. След като е обявена за най-добър модел на България, красивата нашенка отива на конкурса най-добър модел на света, в който се състезава за приза с още 80 претендентки за короната. Неочакваното се случва – Цеци Красимирова става най-добрият модел на Европа за 2007 година. Модни агенции от Италия и Франция я затрупват с предложения за работа. Но тя решава, че детето, което е на път, е по-важно от кариерата й. Тогава Цеци е едва на 18 години. Ражда дъщеричката си Джудит. „Тя ми е одрала кожата“, радва се Цеци. Днес малката е висока почти колкото нея.

По-късно се разделя с бащата на детето, но си остават приятели и заедно се грижат за отглеждането му. Напълнява близо 30 килограма след раждането. Никой не може да си представи, че някога ще се върне на модния подиум. Цеци обаче може. Прави всичко възможно. Смъква излишните килограми само за два месеца и половина. Единствената й храна са ябълките. Пие по 3-4 литра минерална вода. Блъска във фитнеса от зори. Завръща се победоносно на модния подиум. С перфектните мерки 90-61-91 и височина от 1.77 см българският топмодел работи както в България, така и в чужбина.

“Мъжко момиче, което все се бори сама с живота, непредвидима, избухлива, интересна, фрапантна, жената­ вамп, жената хиена, буен нрав, силен характер“. Така шефката на агенция Визаж Евгения Калканджиева определя Цеци Красимирова.

Цеци Красимирова се оказа на фронта на войната в престъпния свят, на площад Дам в Амстердам, където застреляха Косьо Самоковеца, а тя самата беше ранена в главата от същия куршум. Зловещото парче остава в кухината под едното й око. Докато фаталната жена се бореше за живота си в болница в Германия, в България се чуваха насмешливи подмятания.

Косьо Самоковеца за Цеци е голямата любов. „Да. И каквото и да говорят сега за него, за мен той ще си остане един от най-невероятните мъже, с които съм била. Той ме научи как да бъда силна и да не се огъвам пред трудностите. Той често обичаше да казва: „Това, което не ме убива, ме прави по-силен!““, разказва тя пред пресата. Куршумът удари нея, но отприщи и канонада от думи.

Личният живот на топманекенката винаги е бил коментиран. Все я свързват с имената на известни персони. Скандалите се редуват един след друг. Клюката я сочи за любовница на малкия Маргин, който я завел навремето във Визаж, на Георги Илиев, на бившия нападател на Левски Георги Иванов. Наравно с любовта си към ревютата, обучението на млади модели и грижите за дъщеря си, Цеци намира време и за любимото си хоби – танците. Многолики като лицето й са страстите на красавицата – грижа за домашния уют – апартамент над салона на Мая Илиева на Патриарха, наравно с увлечението по екстремни спортове.

Източник:ladyzone, slava.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Иван Славков: Людмила Живкова се омъжи за мен по сметка

Легендарният бохем Иван Славков-Батето е роден на 11 май 1940 г. Той е бивш председател на Българския олимпийски комитет. Професор по спортен мениджмънт и социално управление към Киевския университет. Носител на званието „Доктор хонорис кауза“ на Националната спортна академия. Бивш генерален директор на Българската телевизия.

„Доброто прекарване е винаги там, където съм. Скучно ми е там, където ме няма“, казваше без капка скромност Иван Славков. Плейбой, червен принц, зет на Тато, Човекът телевизия. Такива прякори и характеристики често може да бъдат чути за Батето. Лафовете извираха един след друг от устата му – кой от кой по-цветист. Имаше мнение по всички въпроси, независимо дали се отнасят до спорта, политиката, културата, бизнеса или геополитиката. Обявяваха го за нахален циник, а той твърдеше, че просто се забавлява. Животът му бе от „Осанна“ до „Разпни го“, макар да бе далеч от какъвто и да било библейски образ и нищо човешко да не му бе чуждо.

„Аз съм доволен от всичко в живота си. Включително и от това, че лежах в затвора“, казваше той. Носеше му се славата, че е преспал с повече от 1000 другарки и дами и че няма служителка от БНТ, която да не е минала през леглото на чаровния зет на генералния секретар на ЦК на БКП. Батето обаче приемаше с усмивка и с типичното си чувство за хумор подобни легенди.

„Не аз се ожених по сметка за Людмила Живкова, а тя за мен, за да получи софийско жителство – нали баща ? е от Правец“, така зевзекът отговаряше на подмятанията, че бракът му с дъщерята на Тодор Живков е брак по сметка и че се е издигнал благодарение на факта, че е рода с Първия. „Лично на мен бракът ми харесва. Аз съм се женил три пъти“, отсече той в мемоарите си, озаглавени чисто и просто „Батето“. Славков живее с Людмила Живкова 13 години.

По-интересна може би е третата съпруга на Батето – Валя. Тя е и последната му. Бившата манекенка остава с него до края му. Тя е и голямата му любов, както сам признава плейбоят. Любовната история със съпругата на известния актьор Ники Сотиров започва през 1987-а, но едва тринадесет години по-късно се женят. Разказват, че Батето паднал на колене, за да ? поиска ръката – нещо, което никога дотогава не е правил.

Съжителството им е хармонично, за всеобща почуда се разбират перфектно. Валя е винаги редом до Батето и на семейни сбирки, и на купони с приятели с вечната си цигара. Двамата подписват през 2000 г., навръх рождения ден на Батето – 11 май.

Стари градски легенди тръбят, че зет номер едно е откраднал булката на Ники Сотиров и го оставил с разбито сърце. Мнозина обаче смятат, че Сотиров се правел на умряла лисица за аферата на жена си с Батето, защото се надявал да намаже нещо покрай връзките в цял свят на съперника си. „Това, че съм откраднал Валя, са глупости. Аз я познавах още от малка, тъй като бях близък с баща ?. Той беше дипломат в Италия, много фин човек“, обясняваше приживе Иван Славков.

Столичната клюка разказва, че любовната искра между двамата пламнала на рожден ден на Ники Сотиров. Други пък мълвят, че Батето се влюбил в бившата манекенка, впечатлен от стройната ? фигура, когато се появила в офиса му да иска пари за някакъв бизнес. Неукротимият бохем веднага ? взел телефона, а после я поканил на романтична вечеря.

Илюзия е обаче да се твърди, че дипломатската щерка е успяла да промени привичките на закоравелия бохем, страстта му към чашката и гуляите до зори. Вече болен, Батето радваше с типичния си хумор: „Не мога да ходя, но любя жена си всеки ден!“. В едно от последните си интервюта разказва: „Тя ме познава добре. Не съм и изневерявал. Аз съм моногамен човек“.

Вдовицата на Славков не може да забрави как мъжът ? написва на лист думите „Обичам те!“, когато вече не можел да говори. И явно е изповядал самата истина, защото заради нея издига къща палат на „Хан Омуртаг“ 32. Любовта на Валя пък ясно виждат сестрите в Правителствена болница, където Батето издъхна на 1 май 2011 г.

„Изплаках очите си за него“, споделя пред близките си последната му жена. Вече вдовица, Валя е категорична, че е приключила с мъжете в живота си. Тесният и по-широк кръг около третата съпруга обаче не спира да коментира, че тя добре е осребрила брака си.

Иван Славков се сбогува с пожизненото си членство в МОК и шефството в БОК след филма на Би Би Си „Да купиш игрите“ и последвалия корупционен скандал от 2004-та, в който бе замесено името му. Макар външно да приемаше нещата с усмивка и с голяма доза цинични коментари, истината е, че обвиненията в корупция го разболяха тежко и в крайна сметка го убиха, тъй като от 2008 до смъртта си през 2011 г. непрекъснато боледуваше.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Застреляха я на собствената й сватба. Била е на 16 години

На 6 юли 1944 година в село Расник, Брезнишко, се разиграва сцена, която остава като кървава рана в паметта на едно цяло поколение. Тодорка Истратиева е едва на 16 години. Тя е булка. Денят й започва с венец, с бяла рокля и с надеждата за живот напред. Свършва с куршуми.

По време на сватбата, пред очите на събрали се роднини, съселяни и деца, в селото нахлуват жандармеристи. Няма предупреждение, няма обвинение, няма съд. В един миг празникът е прекъснат от викове и тропота на ботуши. В следващия — изстрели.

Тодорка е застреляна на място. Бялата й булчинска рокля се напоява с кръв. Момичето пада пред всички — пред майка си, пред бъдещия си съпруг, пред хората, които секунди по-рано са пеели и благославяли. Настъпва шок, онова парализиращо мълчание, в което никой не разбира какво се случва.

Майка й се хвърля върху тялото й, ридае над изстиналото си дете, опитва се да я вдигне, сякаш още може да я спаси. Около тях хората са вцепенени — уплашени, безгласни, безсилни. Никой не смее да помръдне.

Бъдещият съпруг на Тодорка вижда всичко. Онемял. Неспособен да повярва, че жената, с която току-що е трябвало да започне живот, лежи мъртва в краката му. В един момент шокът отстъпва място на отчаянието и яростта. Той тръгва срещу убийците — не като партизанин, не като бунтовник, а като човек, на когото са отнели всичко. Прострелват и него.

Жандармеристите се качват на камионетката си и напускат селото така внезапно, както са се появили. След тях остават тишина, кръв и хора, които знаят, че току-що са станали свидетели на нещо непоправимо.

Тодорка Истратиева не е въоръжена, не е в гората, не е част от бойна група. Единствената й „вина“ е, че е булка на партизански брат.

В последните месеци на Втората световна война, във времената на антифашистката съпротива в България, това е напълно достатъчно, за да бъде човек убит без съд и присъда.

Да застреляш човек е престъпление. Да застреляш дете е жестокост. Да застреляш 16-годишна булка на сватбата й — пред майка й, пред бъдещия й съпруг, пред цялото село — е символ на време, в което страхът и насилието са заместили закона и човечността.

Името й днес е забравено. Но фактът, че е убита на сватбата си, остава като рана в паметта на историята. Тодорка Истратиева — 16-годишната булка от Расник — е едно от онези безгласни свидетелства, които ни напомнят докъде може да стигне едно общество, когато страхът и омразата заменят закона и морала.

Снимката е илюстративна

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Намериха го на Запад и го убиха в затвора, за назидание.Преди да бъде жестоко ликвидиран пише последното си писмо

На 12 април 1974г., от ул. “Гудрунсвай” № 14 в кв. “Брабранд” на датския град Орхус загадъчно изчезва един българин. Името му е Борис Арсов Илиев – председател на новосъздадената емигрантска организация Съюз на българските революционни комитети (СБРК) със седалище Копенхаген. Той е и член на Българската лига за правата на човека и представител на Българския национален фронт в Дания. Издава бюлетин “Левски”, от страниците на който критикува престъпния режим на Тодор Живков. Самият Арсов, както и датската полиция и служби за сигурност не знаят, че той е влязъл в полезрението на българската ДС няколко месеца преди това и срещу него е планирана секретна операция.

Борис Арсов е български политически емигрант и антикомунист, борец срещу престъпния комунистически режим в България през 60-те и 70-те години на ХХ век и в частност срещу управлението на другаря Тодор Живков. Убит от комунистическите уроди за назидание в Пазарджишкия затвор на 20 декември 1974г. В периода 1960-1962г. Арсов участва в група, която тайно разпространява в центъра на София анонимки. Те са определени от Държавна сигурност определя като “вражески и насочени против дружбата със СССР”. В тях групата пише:

“Братя българи, съгласни ли сте България да бъде изправена пред заколение заради Русия? Вън руснаците от нашата страна, за да ползваме собствените си блага! Братя българи, продажната политика на лъженародното управление тласкат прекрасната ни родина към страшна катастрофа. На борба за излизане от Варшавския пакт!”

Групата е разкрита, а Арсов е на шест години затвор по обвинение, че е „членувал в организация, която си е поставила за цел да събори или подрони или отслаби народнодемократическата власт в НРБ чрез бунт”.

Преди да бъде жестоко ликвидиран Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Бившата съпруга на Арсов и сина му са известени за смъртта му от офицери на ДС. Те ги контролират до последно, като ги придружават до гробищата в Пазарджик, където организират погребението. Най-близкият човек на Арсов сестра му Йорданка Арсова също не е информирана за гибелта, научава случайно за погребението и пристига в последния момент. На близките не им е разрешено да огледат трупа или да поискат аутопсия за изясняване на причините за смъртта. На сестрата на Арсов ДС забранява да разлепи некролози в квартала, в който живее в София, заплашвайки я да не се случи нещо с децата й. По едноименната книга на Христо Христов през 2000 г. БНТ засне и излъчи документален филм за съдбата на Борис Арсов.

Роден през 1915 г. в София, Арсов е шестото дете на преселници от Вардарска Македония. Бащата му изхранва фамилията с малка фурна в работническия квартал “Ючбунар”. Арсов завършва средно образование, а през 1942 г. постъпва на работа в стопанската полиция, където работи до края на 1945 г. След 9 септември 1944 г. става член на “Звено”. Заради това, че е работил в полицията, през 1949 г. е въдворен в лагерите в Богданов дол и Белене. Това му попречва да завърши стопанския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Впоследствие работи на различни места като деловодител.

През 1952 г. оперативен работник от тогавашното Пето управление на ДС го вербува за агент с псевдоним “Огнянов”. В строго поверителна справка е посочено, че вербовката е извършена въз основа на “компрометиращи материали за минала дейност”. Четири години по-късно, през март 1956 г., в досието му в Софийско окръжно управление на МВР, за Арсов е записано:

„На 24 ноември 1952 г. е вербуван за агент на ДС. Като такъв не е дал съществена работа. На ръководство в окръжно управление минава към края на 1955 г. Досега не е дал никакво донесение. С цел активизирането му в началото на февруари бе извикан в службата. При разпита даде обещание, че за бъдеще ще работи честно с органите на ДС. Още на първата среща агент „Огнянов“ не се яви, на контролната също, потърсен по телефона отказа категорично да работи повече с нас. Въз основа на горното същият е изключен от агентурния апарат”.

Този отказ на Арсов се оказва решаващ за бъдещето му. Срещу него започват доноси на различни директори на предприятия, в които работи, за недоволството му от положението в страната. Директорът на ДСО “Динамо” пише за него: “ Безпартиен и почти безактивен по провежданите от партията и правителството мероприятия. В него не се забелязва страх, което е причина да се отнася привидно безразлично към сегашната политика на народната власт. Макар и дълбоко в душата си крие недоволство от порядките, които съществуват както в организацията, така към обществения и културен живот. Не се включва в обществена работа”. В друг донос е посочено: “Не обича установения порядък в страната.”

Бягство към свободата на Запад

Излиза предсрочно от затвора през 1964 г., но трудно намира работа и при поредното си уволнение през 1969 г. решава да напусне България и бяга на Запад.

Установява се в Дания, където получава социална помощ. Там основава БТРК. В бюлетина на емигрантската организация „Левски” атакува просъветската политика на БКП Арсов предвижда БКП да бъде свалена от власт чрез обща стачка и масови демонстрации, които да преминат в народно-освободителна революция, като комунистическата партия, ДКМС и профсъюзите бъдат разпуснати. В програмната декларация на СБРК Арсов посочва, че само по революционен път може да се стигне до промяна на режима в България, че е необходимо създаването на всеобщо съпротивително движение. Това предизвиква реакцията на ДС и тя го набелязва за ликвидиране.

От самото начало ВГУ разполага със свой агент в близкото обкръжение на Арсов. Това е Димитър Филипов с агентурен псевдоним “Николай”. Той е и един от членовете на СБРК и по този начин има достъп до Арсов.

През февруари 1974 г. на среща с офицери от ДС в Австрия Филипов е превербуван от ВГУ и получава нов псевдоним – “Маринов”. Без да има каквито и да е доказателства за терористична дейност ДС на бърза ръка обявява Арсов за терорист.

На 12 февруари1974 г. зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов подписва заповед, в която указва: “Да се разработи комбинация за довеждане в страната на ИР (изменници на родината, б. а.) с цел тяхното ликвидиране или арестуване”. В нея за първи път се използва “ликвидирането” като възможен вариант за обезвреждането на обекти по разработката “Терористи”.

Операцията по отвличането на Арсов от Дания

На 10 април 1974 г. Григор Шопов утвърждава план за „довеждане в страната на главния обект по ГДОР „Терористи” – беглеца Борис Арсов”. В този строго секретен документ от особена важност е отбелязано, че трябва “да се имат предвид и устните указания”. Планът разкрива точния механизъм, по който ДС действа в подобни случаи:

„През февруари т. г. беше прихванато писмо на Арсов до сина му, в което прави оценка за завръщане, разчитайки на ОР (оперативен работник, б. а.) от Софийско управление на МВР подп. Христо Велчев, който го е вербувал и ръководил като сътрудник и оказвал много пъти помощ. По същото време постъпиха данни за настъпило разочарование в Арсов. По наше указание синът му отговори на Арсов, подсили носталгията, даде известни надежди и гаранции за безопасно завръщане. Без знанието на другите членове на СБРК Арсов се е обадил по телефона в посолството и е подал молба и документи за завръщане..

Арсов отговори на сина си, че е съгласен да се завърне веднага при гарантирана безопасност, предлага да се срещне с Хр. Велчев и уговорят за завръщането. Синът му писа, че неговият въпрос е разрешен благоприятно от отговорно място и че допълнително ще му каже какво трябва да направи.

Считаме за целесъобразно да се използва настъпването на разочарование и желание на Арсов да се завърне в страната тъй като при завръщане на Арсов в СБРК ще настъпи дезорганизация, смени и противоборства.

без Арсов определените за диверсии и терористични акции бегълци не могат да се подготвят и проведат подривните акции.

някои от бегълците в СБРК под страх от репресии ще преустановят подривната дейност срещу НРБ.

чрез Арсов ще разкрием цялата дейност на СБРК, дейността на други емигрантски организации и бегълци.

ПРЕДЛАГАМ:

Подп. Христо Велчев от Софийско градско управление на МВР и полк. Димитър Йотов от Второ главно управление на ДС да отидат в Копенхаген по повод “служебна” работа в търговското представителство със задача да установят контакт с обекта Борис Арсов да му окажат въздействие и организират завръщането му в страната.

Контактът с Арсов да стане със съдействието на служителя от търговското представителство Петър Боев – посещение на квартирата му и предаване на писмо от сина му. Да му се дадат гаранции, че няма да му се търси наказателна и друга отговорност . Да го убедят да се върне.

Ако Арсов с документите, които има, може да замине за Западен Берлин, оттам със самолет за ГДР, Чехословакия, Полша, Унгария или България.

Ако няма необходимите документи, да замине за Виена или Западен Берлин и там да му се даде служебен паспорт с негова снимка, но на друго име.

Ако са иззети документите му, с предварително изготвен пасаван да бъде изведен от Дания, като обясни, че си е загубил паспорта.

В краен случай Арсов ще иска официално разрешение от датските власти да отиде по своя работа за няколко дни до Австрия или Западен Берлин, откъдето ще бъде изведен със служебен паспорт.

Ако въпреки всичко Арсов не се съгласи или не може да се завърне, с ОР ще се уговорят кога и как в посолството да стане и да му дадат указания.

Ако Арсов категорично откаже да се върне или се разбере, че търси контакт с нас с друга цел, да му се каже направо, че сме се излъгали, като сме му повярвали, и предупреди да преустанови подривните си действия срещу НРБ.”

Убит за назидание в Пазарджишкия затвор

След отвличането на Арсов ДС прави подробен план, който предвижда неговото активно използване за „компрометиране на българската вражеска емиграция”. Арсов обаче отказва да участва в него. През септември 1974 г. е осъден на 15 години строг тъмничен затвор за диверсия и предателство. ДС изготвя специален план за неговата изолация в Пазарджишкия затвор.

В килията му няма нищо, освен две одеяла и едно шкафче. Разпореден е постоянен надзор, дори бръсненето на Арсов трябва да се извършва в килията. При пристигането в затвора той е съблечен изцяло и от него са иззети всички вещи. Затворникът пише писма до министъра на вътрешните работи, които не са изпратени. За особено жестокото отношение към Арсов говори фактът, че той е оставен при минусова температура, напълно изолиран в тясната метър на два килия и без легло на гол циментов под и лишен от правото да излиза от нея за кратки разходки, както другите затворници. На шестия ден от престоя си в Пазарджишкия затвор той записва на гърба на обвинителния акт с отслабващ почерк:

“Беше 17 декември 1974 година, намирам се в килия № 11 на Пазарджишкия затвор в следственото отделение. Килията е без всякакво отопление, а прозорците, закърпени с парчета стъкла, през които декемврийският студ нахлува нахално в килията ми. Когато пристигнах в този затвор, над входната врата прочетох голям надпис: “Ако не знаеш ще те научим, ако не искаш ще те заставим!” Изтръпнах като прочетох надписа. През време на войната прочутите с безчовечността си и жестокост лагери на смъртта били украсени така на входната врата с надписа: “На всеки му заслуженото”. В името на тези три думи те тикнаха в крематориумите хиляди човешки същества.”

На 20 декември 1974 г. Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14 ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70 м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Чудовищната игра, узаконена под формата на оперативна разработка, смачкала безмилостно една беззащитна жертва, е гордост за ДС, за която най-важното е, че нейната дейност в случая не е разкрита. Цялата постановка с Арсов от началото до края е потвърдена от двама високопоставени офицери от ПГУ пред журналиста Владимир Костов, работещ по това време за разузнаването в Париж, която той по-късно описва в книгата си „Българският чадър”:

„Акцията на нашите служби срещу предателя Борис Арсов през 1974 година бе оценена като образцова! Работа ефикасна, без оставяне на компрометиращи следи и доведена докрай. Неговото отвличане бе забелязано тогава, когато той се появи в съдебната зала. Никой нищо не можеше да докаже срещу нас. Процесът премина по правилата. Арсов не бе осъден на смърт, въпреки че го заслужаваше. Защо да създаваме мъченици? Достатъчно бе да го пратим в затвора. Няколко месеца по-късно той почина. Но какво по-естествено? Очевидно е, че подобен идеален сценарий не успява всеки месец. Трябва да се разнообразяват формите и средствата за действие. Във всеки случай делото Арсов остава пример за операция, доведена до успешен завършек, без да се даде повод за каквито и да било обвинения срещу нас.

Асен Виденов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ