През последните години сякаш все по-рядко чуваме името на Цеци Красимирова. Някога, тя бе сред водещите топ модели у нас – и бе добре познато лице от рекламите и модните подиуми.
Около Цеци се шумеше много и по отношение на личния й живот и често бе свързвана с имената на редица популярни българи. Но през 2010 г. тя внезапно реши да напусне България – и до днес дели времето си между родната страна и Испания.
И предпочита уединения начин на живот. Преди две години призна, чрез публикация във Facebook, че се е развела със съпруга си милионера Майкъл Струмейтис, с когото сключи брак през 2019 г.
Оттогава насам Цеци развива собствен бизнес. Разработва кремове и интимни гелове на базата на конопа, създадени с мисъл за автентична грижа и хармония с природата.
В профила си в Instagram Цеци често споделя новите продукти, които са разработвани с помощта на специалисти технолози.
Когато не е заета с козметичния и бранд, 45-годишният модел е отдадена на грижи за своите котки. Признавала е, че са нейна голяма страст и дори мечтае един ден да създаде приют за бездомни котки, защото тези институции според нея не са толкова много, колкото приютите за кучета.
Преди няколко месеца се похвали с най-новото си попълнение – белия пухкав котарак Аполо, към чиято снимка написа: „Ново бебе у дома“.
Цеци е на етап в живота си, в който с чиста съвест може да се грижи преди всичко за своите котки – дъщеря й Джудит е вече пораснало момиче и има свой собствен път.
Коя е Цеци Красимирова.Рождена дата: 24.01.1980
Цеца (по-известна като Цеци) Красимирова Петкова е родена на 24 януари 1980 година в Мездра. Хубавицата е зодия Водолей. Още като ученичка се мести в Елин Пелин, за да се запише в местното в хореографското училище. „В града всички ме познават“, смее се днес манекенката. Забелязват я и от агенция „Визаж“. На 17 г. се явява на конкурса „Мис Шопкиня“ с фамилното си име. Записана е като Цеци Петкова. Печели безапелационно. В журито е и писателят Дончо Цончев. Още същата година е избрана за най-добър модел на България. Най-добрият модел на България за 1997 г. признава, че едва 10-годишна е усетила първия досег с модата.
Тогава красивото дете Цеци е записано на курс за модели, който постепенно възпитава на дисциплина и отговорност манекенката с котешки очи. След като е обявена за най-добър модел на България, красивата нашенка отива на конкурса най-добър модел на света, в който се състезава за приза с още 80 претендентки за короната. Неочакваното се случва – Цеци Красимирова става най-добрият модел на Европа за 2007 година. Модни агенции от Италия и Франция я затрупват с предложения за работа. Но тя решава, че детето, което е на път, е по-важно от кариерата й. Тогава Цеци е едва на 18 години. Ражда дъщеричката си Джудит. „Тя ми е одрала кожата“, радва се Цеци. Днес малката е висока почти колкото нея.
По-късно се разделя с бащата на детето, но си остават приятели и заедно се грижат за отглеждането му. Напълнява близо 30 килограма след раждането. Никой не може да си представи, че някога ще се върне на модния подиум. Цеци обаче може. Прави всичко възможно. Смъква излишните килограми само за два месеца и половина. Единствената й храна са ябълките. Пие по 3-4 литра минерална вода. Блъска във фитнеса от зори. Завръща се победоносно на модния подиум. С перфектните мерки 90-61-91 и височина от 1.77 см българският топмодел работи както в България, така и в чужбина.
“Мъжко момиче, което все се бори сама с живота, непредвидима, избухлива, интересна, фрапантна, жената вамп, жената хиена, буен нрав, силен характер“. Така шефката на агенция Визаж Евгения Калканджиева определя Цеци Красимирова.
Цеци Красимирова се оказа на фронта на войната в престъпния свят, на площад Дам в Амстердам, където застреляха Косьо Самоковеца, а тя самата беше ранена в главата от същия куршум. Зловещото парче остава в кухината под едното й око. Докато фаталната жена се бореше за живота си в болница в Германия, в България се чуваха насмешливи подмятания.
Косьо Самоковеца за Цеци е голямата любов. „Да. И каквото и да говорят сега за него, за мен той ще си остане един от най-невероятните мъже, с които съм била. Той ме научи как да бъда силна и да не се огъвам пред трудностите. Той често обичаше да казва: „Това, което не ме убива, ме прави по-силен!““, разказва тя пред пресата. Куршумът удари нея, но отприщи и канонада от думи.
Личният живот на топманекенката винаги е бил коментиран. Все я свързват с имената на известни персони. Скандалите се редуват един след друг. Клюката я сочи за любовница на малкия Маргин, който я завел навремето във Визаж, на Георги Илиев, на бившия нападател на Левски Георги Иванов. Наравно с любовта си към ревютата, обучението на млади модели и грижите за дъщеря си, Цеци намира време и за любимото си хоби – танците. Многолики като лицето й са страстите на красавицата – грижа за домашния уют – апартамент над салона на Мая Илиева на Патриарха, наравно с увлечението по екстремни спортове.
Легендарният бохем Иван Славков-Батето е роден на 11 май 1940 г. Той е бивш председател на Българския олимпийски комитет. Професор по спортен мениджмънт и социално управление към Киевския университет. Носител на званието „Доктор хонорис кауза“ на Националната спортна академия. Бивш генерален директор на Българската телевизия.
„Доброто прекарване е винаги там, където съм. Скучно ми е там, където ме няма“, казваше без капка скромност Иван Славков. Плейбой, червен принц, зет на Тато, Човекът телевизия. Такива прякори и характеристики често може да бъдат чути за Батето. Лафовете извираха един след друг от устата му – кой от кой по-цветист. Имаше мнение по всички въпроси, независимо дали се отнасят до спорта, политиката, културата, бизнеса или геополитиката. Обявяваха го за нахален циник, а той твърдеше, че просто се забавлява. Животът му бе от „Осанна“ до „Разпни го“, макар да бе далеч от какъвто и да било библейски образ и нищо човешко да не му бе чуждо.
„Аз съм доволен от всичко в живота си. Включително и от това, че лежах в затвора“, казваше той. Носеше му се славата, че е преспал с повече от 1000 другарки и дами и че няма служителка от БНТ, която да не е минала през леглото на чаровния зет на генералния секретар на ЦК на БКП. Батето обаче приемаше с усмивка и с типичното си чувство за хумор подобни легенди.
„Не аз се ожених по сметка за Людмила Живкова, а тя за мен, за да получи софийско жителство – нали баща ? е от Правец“, така зевзекът отговаряше на подмятанията, че бракът му с дъщерята на Тодор Живков е брак по сметка и че се е издигнал благодарение на факта, че е рода с Първия. „Лично на мен бракът ми харесва. Аз съм се женил три пъти“, отсече той в мемоарите си, озаглавени чисто и просто „Батето“. Славков живее с Людмила Живкова 13 години.
По-интересна може би е третата съпруга на Батето – Валя. Тя е и последната му. Бившата манекенка остава с него до края му. Тя е и голямата му любов, както сам признава плейбоят. Любовната история със съпругата на известния актьор Ники Сотиров започва през 1987-а, но едва тринадесет години по-късно се женят. Разказват, че Батето паднал на колене, за да ? поиска ръката – нещо, което никога дотогава не е правил.
Съжителството им е хармонично, за всеобща почуда се разбират перфектно. Валя е винаги редом до Батето и на семейни сбирки, и на купони с приятели с вечната си цигара. Двамата подписват през 2000 г., навръх рождения ден на Батето – 11 май.
Стари градски легенди тръбят, че зет номер едно е откраднал булката на Ники Сотиров и го оставил с разбито сърце. Мнозина обаче смятат, че Сотиров се правел на умряла лисица за аферата на жена си с Батето, защото се надявал да намаже нещо покрай връзките в цял свят на съперника си. „Това, че съм откраднал Валя, са глупости. Аз я познавах още от малка, тъй като бях близък с баща ?. Той беше дипломат в Италия, много фин човек“, обясняваше приживе Иван Славков.
Столичната клюка разказва, че любовната искра между двамата пламнала на рожден ден на Ники Сотиров. Други пък мълвят, че Батето се влюбил в бившата манекенка, впечатлен от стройната ? фигура, когато се появила в офиса му да иска пари за някакъв бизнес. Неукротимият бохем веднага ? взел телефона, а после я поканил на романтична вечеря.
Илюзия е обаче да се твърди, че дипломатската щерка е успяла да промени привичките на закоравелия бохем, страстта му към чашката и гуляите до зори. Вече болен, Батето радваше с типичния си хумор: „Не мога да ходя, но любя жена си всеки ден!“. В едно от последните си интервюта разказва: „Тя ме познава добре. Не съм и изневерявал. Аз съм моногамен човек“.
Вдовицата на Славков не може да забрави как мъжът ? написва на лист думите „Обичам те!“, когато вече не можел да говори. И явно е изповядал самата истина, защото заради нея издига къща палат на „Хан Омуртаг“ 32. Любовта на Валя пък ясно виждат сестрите в Правителствена болница, където Батето издъхна на 1 май 2011 г.
„Изплаках очите си за него“, споделя пред близките си последната му жена. Вече вдовица, Валя е категорична, че е приключила с мъжете в живота си. Тесният и по-широк кръг около третата съпруга обаче не спира да коментира, че тя добре е осребрила брака си.
Иван Славков се сбогува с пожизненото си членство в МОК и шефството в БОК след филма на Би Би Си „Да купиш игрите“ и последвалия корупционен скандал от 2004-та, в който бе замесено името му. Макар външно да приемаше нещата с усмивка и с голяма доза цинични коментари, истината е, че обвиненията в корупция го разболяха тежко и в крайна сметка го убиха, тъй като от 2008 до смъртта си през 2011 г. непрекъснато боледуваше.
На 6 юли 1944 година в село Расник, Брезнишко, се разиграва сцена, която остава като кървава рана в паметта на едно цяло поколение. Тодорка Истратиева е едва на 16 години. Тя е булка. Денят й започва с венец, с бяла рокля и с надеждата за живот напред. Свършва с куршуми.
По време на сватбата, пред очите на събрали се роднини, съселяни и деца, в селото нахлуват жандармеристи. Няма предупреждение, няма обвинение, няма съд. В един миг празникът е прекъснат от викове и тропота на ботуши. В следващия — изстрели.
Тодорка е застреляна на място. Бялата й булчинска рокля се напоява с кръв. Момичето пада пред всички — пред майка си, пред бъдещия си съпруг, пред хората, които секунди по-рано са пеели и благославяли. Настъпва шок, онова парализиращо мълчание, в което никой не разбира какво се случва.
Майка й се хвърля върху тялото й, ридае над изстиналото си дете, опитва се да я вдигне, сякаш още може да я спаси. Около тях хората са вцепенени — уплашени, безгласни, безсилни. Никой не смее да помръдне.
Бъдещият съпруг на Тодорка вижда всичко. Онемял. Неспособен да повярва, че жената, с която току-що е трябвало да започне живот, лежи мъртва в краката му. В един момент шокът отстъпва място на отчаянието и яростта. Той тръгва срещу убийците — не като партизанин, не като бунтовник, а като човек, на когото са отнели всичко. Прострелват и него.
Жандармеристите се качват на камионетката си и напускат селото така внезапно, както са се появили. След тях остават тишина, кръв и хора, които знаят, че току-що са станали свидетели на нещо непоправимо.
Тодорка Истратиева не е въоръжена, не е в гората, не е част от бойна група. Единствената й „вина“ е, че е булка на партизански брат.
В последните месеци на Втората световна война, във времената на антифашистката съпротива в България, това е напълно достатъчно, за да бъде човек убит без съд и присъда.
Да застреляш човек е престъпление. Да застреляш дете е жестокост. Да застреляш 16-годишна булка на сватбата й — пред майка й, пред бъдещия й съпруг, пред цялото село — е символ на време, в което страхът и насилието са заместили закона и човечността.
Името й днес е забравено. Но фактът, че е убита на сватбата си, остава като рана в паметта на историята. Тодорка Истратиева — 16-годишната булка от Расник — е едно от онези безгласни свидетелства, които ни напомнят докъде може да стигне едно общество, когато страхът и омразата заменят закона и морала.
На 12 април 1974г., от ул. “Гудрунсвай” № 14 в кв. “Брабранд” на датския град Орхус загадъчно изчезва един българин. Името му е Борис Арсов Илиев – председател на новосъздадената емигрантска организация Съюз на българските революционни комитети (СБРК) със седалище Копенхаген. Той е и член на Българската лига за правата на човека и представител на Българския национален фронт в Дания. Издава бюлетин “Левски”, от страниците на който критикува престъпния режим на Тодор Живков. Самият Арсов, както и датската полиция и служби за сигурност не знаят, че той е влязъл в полезрението на българската ДС няколко месеца преди това и срещу него е планирана секретна операция.
Борис Арсов е български политически емигрант и антикомунист, борец срещу престъпния комунистически режим в България през 60-те и 70-те години на ХХ век и в частност срещу управлението на другаря Тодор Живков. Убит от комунистическите уроди за назидание в Пазарджишкия затвор на 20 декември 1974г. В периода 1960-1962г. Арсов участва в група, която тайно разпространява в центъра на София анонимки. Те са определени от Държавна сигурност определя като “вражески и насочени против дружбата със СССР”. В тях групата пише:
“Братя българи, съгласни ли сте България да бъде изправена пред заколение заради Русия? Вън руснаците от нашата страна, за да ползваме собствените си блага! Братя българи, продажната политика на лъженародното управление тласкат прекрасната ни родина към страшна катастрофа. На борба за излизане от Варшавския пакт!”
Групата е разкрита, а Арсов е на шест години затвор по обвинение, че е „членувал в организация, която си е поставила за цел да събори или подрони или отслаби народнодемократическата власт в НРБ чрез бунт”.
Преди да бъде жестоко ликвидиран Арсов пише последното си писмо:
“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”
Същия ден малко след 14ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”
Бившата съпруга на Арсов и сина му са известени за смъртта му от офицери на ДС. Те ги контролират до последно, като ги придружават до гробищата в Пазарджик, където организират погребението. Най-близкият човек на Арсов сестра му Йорданка Арсова също не е информирана за гибелта, научава случайно за погребението и пристига в последния момент. На близките не им е разрешено да огледат трупа или да поискат аутопсия за изясняване на причините за смъртта. На сестрата на Арсов ДС забранява да разлепи некролози в квартала, в който живее в София, заплашвайки я да не се случи нещо с децата й. По едноименната книга на Христо Христов през 2000 г. БНТ засне и излъчи документален филм за съдбата на Борис Арсов.
Роден през 1915 г. в София, Арсов е шестото дете на преселници от Вардарска Македония. Бащата му изхранва фамилията с малка фурна в работническия квартал “Ючбунар”. Арсов завършва средно образование, а през 1942 г. постъпва на работа в стопанската полиция, където работи до края на 1945 г. След 9 септември 1944 г. става член на “Звено”. Заради това, че е работил в полицията, през 1949 г. е въдворен в лагерите в Богданов дол и Белене. Това му попречва да завърши стопанския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Впоследствие работи на различни места като деловодител.
През 1952 г. оперативен работник от тогавашното Пето управление на ДС го вербува за агент с псевдоним “Огнянов”. В строго поверителна справка е посочено, че вербовката е извършена въз основа на “компрометиращи материали за минала дейност”. Четири години по-късно, през март 1956 г., в досието му в Софийско окръжно управление на МВР, за Арсов е записано:
„На 24 ноември 1952 г. е вербуван за агент на ДС. Като такъв не е дал съществена работа. На ръководство в окръжно управление минава към края на 1955 г. Досега не е дал никакво донесение. С цел активизирането му в началото на февруари бе извикан в службата. При разпита даде обещание, че за бъдеще ще работи честно с органите на ДС. Още на първата среща агент „Огнянов“ не се яви, на контролната също, потърсен по телефона отказа категорично да работи повече с нас. Въз основа на горното същият е изключен от агентурния апарат”.
Този отказ на Арсов се оказва решаващ за бъдещето му. Срещу него започват доноси на различни директори на предприятия, в които работи, за недоволството му от положението в страната. Директорът на ДСО “Динамо” пише за него: “ Безпартиен и почти безактивен по провежданите от партията и правителството мероприятия. В него не се забелязва страх, което е причина да се отнася привидно безразлично към сегашната политика на народната власт. Макар и дълбоко в душата си крие недоволство от порядките, които съществуват както в организацията, така към обществения и културен живот. Не се включва в обществена работа”. В друг донос е посочено: “Не обича установения порядък в страната.”
Бягство към свободата на Запад
Излиза предсрочно от затвора през 1964 г., но трудно намира работа и при поредното си уволнение през 1969 г. решава да напусне България и бяга на Запад.
Установява се в Дания, където получава социална помощ. Там основава БТРК. В бюлетина на емигрантската организация „Левски” атакува просъветската политика на БКП Арсов предвижда БКП да бъде свалена от власт чрез обща стачка и масови демонстрации, които да преминат в народно-освободителна революция, като комунистическата партия, ДКМС и профсъюзите бъдат разпуснати. В програмната декларация на СБРК Арсов посочва, че само по революционен път може да се стигне до промяна на режима в България, че е необходимо създаването на всеобщо съпротивително движение. Това предизвиква реакцията на ДС и тя го набелязва за ликвидиране.
От самото начало ВГУ разполага със свой агент в близкото обкръжение на Арсов. Това е Димитър Филипов с агентурен псевдоним “Николай”. Той е и един от членовете на СБРК и по този начин има достъп до Арсов.
През февруари 1974 г. на среща с офицери от ДС в Австрия Филипов е превербуван от ВГУ и получава нов псевдоним – “Маринов”. Без да има каквито и да е доказателства за терористична дейност ДС на бърза ръка обявява Арсов за терорист.
На 12 февруари1974 г. зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов подписва заповед, в която указва: “Да се разработи комбинация за довеждане в страната на ИР (изменници на родината, б. а.) с цел тяхното ликвидиране или арестуване”. В нея за първи път се използва “ликвидирането” като възможен вариант за обезвреждането на обекти по разработката “Терористи”.
Операцията по отвличането на Арсов от Дания
На 10 април 1974 г. Григор Шопов утвърждава план за „довеждане в страната на главния обект по ГДОР „Терористи” – беглеца Борис Арсов”. В този строго секретен документ от особена важност е отбелязано, че трябва “да се имат предвид и устните указания”. Планът разкрива точния механизъм, по който ДС действа в подобни случаи:
„През февруари т. г. беше прихванато писмо на Арсов до сина му, в което прави оценка за завръщане, разчитайки на ОР (оперативен работник, б. а.) от Софийско управление на МВР подп. Христо Велчев, който го е вербувал и ръководил като сътрудник и оказвал много пъти помощ. По същото време постъпиха данни за настъпило разочарование в Арсов. По наше указание синът му отговори на Арсов, подсили носталгията, даде известни надежди и гаранции за безопасно завръщане. Без знанието на другите членове на СБРК Арсов се е обадил по телефона в посолството и е подал молба и документи за завръщане..
Арсов отговори на сина си, че е съгласен да се завърне веднага при гарантирана безопасност, предлага да се срещне с Хр. Велчев и уговорят за завръщането. Синът му писа, че неговият въпрос е разрешен благоприятно от отговорно място и че допълнително ще му каже какво трябва да направи.
Считаме за целесъобразно да се използва настъпването на разочарование и желание на Арсов да се завърне в страната тъй като при завръщане на Арсов в СБРК ще настъпи дезорганизация, смени и противоборства.
без Арсов определените за диверсии и терористични акции бегълци не могат да се подготвят и проведат подривните акции.
някои от бегълците в СБРК под страх от репресии ще преустановят подривната дейност срещу НРБ.
чрез Арсов ще разкрием цялата дейност на СБРК, дейността на други емигрантски организации и бегълци.
ПРЕДЛАГАМ:
Подп. Христо Велчев от Софийско градско управление на МВР и полк. Димитър Йотов от Второ главно управление на ДС да отидат в Копенхаген по повод “служебна” работа в търговското представителство със задача да установят контакт с обекта Борис Арсов да му окажат въздействие и организират завръщането му в страната.
Контактът с Арсов да стане със съдействието на служителя от търговското представителство Петър Боев – посещение на квартирата му и предаване на писмо от сина му. Да му се дадат гаранции, че няма да му се търси наказателна и друга отговорност . Да го убедят да се върне.
Ако Арсов с документите, които има, може да замине за Западен Берлин, оттам със самолет за ГДР, Чехословакия, Полша, Унгария или България.
Ако няма необходимите документи, да замине за Виена или Западен Берлин и там да му се даде служебен паспорт с негова снимка, но на друго име.
Ако са иззети документите му, с предварително изготвен пасаван да бъде изведен от Дания, като обясни, че си е загубил паспорта.
В краен случай Арсов ще иска официално разрешение от датските власти да отиде по своя работа за няколко дни до Австрия или Западен Берлин, откъдето ще бъде изведен със служебен паспорт.
Ако въпреки всичко Арсов не се съгласи или не може да се завърне, с ОР ще се уговорят кога и как в посолството да стане и да му дадат указания.
Ако Арсов категорично откаже да се върне или се разбере, че търси контакт с нас с друга цел, да му се каже направо, че сме се излъгали, като сме му повярвали, и предупреди да преустанови подривните си действия срещу НРБ.”
Убит за назидание в Пазарджишкия затвор
След отвличането на Арсов ДС прави подробен план, който предвижда неговото активно използване за „компрометиране на българската вражеска емиграция”. Арсов обаче отказва да участва в него. През септември 1974 г. е осъден на 15 години строг тъмничен затвор за диверсия и предателство. ДС изготвя специален план за неговата изолация в Пазарджишкия затвор.
В килията му няма нищо, освен две одеяла и едно шкафче. Разпореден е постоянен надзор, дори бръсненето на Арсов трябва да се извършва в килията. При пристигането в затвора той е съблечен изцяло и от него са иззети всички вещи. Затворникът пише писма до министъра на вътрешните работи, които не са изпратени. За особено жестокото отношение към Арсов говори фактът, че той е оставен при минусова температура, напълно изолиран в тясната метър на два килия и без легло на гол циментов под и лишен от правото да излиза от нея за кратки разходки, както другите затворници. На шестия ден от престоя си в Пазарджишкия затвор той записва на гърба на обвинителния акт с отслабващ почерк:
“Беше 17 декември 1974 година, намирам се в килия № 11 на Пазарджишкия затвор в следственото отделение. Килията е без всякакво отопление, а прозорците, закърпени с парчета стъкла, през които декемврийският студ нахлува нахално в килията ми. Когато пристигнах в този затвор, над входната врата прочетох голям надпис: “Ако не знаеш ще те научим, ако не искаш ще те заставим!” Изтръпнах като прочетох надписа. През време на войната прочутите с безчовечността си и жестокост лагери на смъртта били украсени така на входната врата с надписа: “На всеки му заслуженото”. В името на тези три думи те тикнаха в крематориумите хиляди човешки същества.”
На 20 декември 1974 г. Арсов пише последното си писмо:
“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”
Същия ден малко след 14 ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70 м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”
Чудовищната игра, узаконена под формата на оперативна разработка, смачкала безмилостно една беззащитна жертва, е гордост за ДС, за която най-важното е, че нейната дейност в случая не е разкрита. Цялата постановка с Арсов от началото до края е потвърдена от двама високопоставени офицери от ПГУ пред журналиста Владимир Костов, работещ по това време за разузнаването в Париж, която той по-късно описва в книгата си „Българският чадър”:
„Акцията на нашите служби срещу предателя Борис Арсов през 1974 година бе оценена като образцова! Работа ефикасна, без оставяне на компрометиращи следи и доведена докрай. Неговото отвличане бе забелязано тогава, когато той се появи в съдебната зала. Никой нищо не можеше да докаже срещу нас. Процесът премина по правилата. Арсов не бе осъден на смърт, въпреки че го заслужаваше. Защо да създаваме мъченици? Достатъчно бе да го пратим в затвора. Няколко месеца по-късно той почина. Но какво по-естествено? Очевидно е, че подобен идеален сценарий не успява всеки месец. Трябва да се разнообразяват формите и средствата за действие. Във всеки случай делото Арсов остава пример за операция, доведена до успешен завършек, без да се даде повод за каквито и да било обвинения срещу нас.
Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и БНР.
Почина композиторът Георги Красимиров - Герасим. Това съобщи с пост във фейсбук Лили Иванова.
Георги Георгиев – Герасим се утвърди като един от най-продуктивните български композитори и продуценти, като остави значима следа в поп музиката и телевизионното изкуство. Той създаде емблематични албуми за Лили Иванова, сред които „Ветрове“ и „Любовта...“, и реализира успешни проекти с Берковската духова музика, Нина Николина и Камен Воденичаров. В ролята си на телевизионен продуцент и режисьор той вдъхна живот на популярни предавания като „Байландо“, „Обичам България“ и музикалната класация „Големите 10“, а документалният му филм за гостуването на група „Тату“ се превърна в забележителен медиен проект, припомня "БГ Радио".
Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и Българското национално радио, където той зае поста главен продуцент на музикалната продукция. В този период Герасим основа джаз фестивала „JazzIt“ и организира мащабни събития като „Дни на БНР в НДК“ и годишните награди „Сирак Скитник“. През своята кариера той композира над 300 песни и повече от 500 детски творби, а международно признание получи с хоровата композиция „Господи помилуй“, издадена от „Virgin“. В своето богато творчество той си сътрудничи с най-видните български поети и композитори, съчетавайки успешно традиция и съвременен звук в различни жанрове.
В историята на индустриална София има имена и образи, които днес изглеждат като от далечен, различен свят. Един такъв спомен оживява от черно-бялата фотография на Георги Панамски, запечатала лицата на две жени от легендарния текстилен комбинат „Ернст Телман“.
Лицата на успеха
На преден план виждаме Стоилка Ранкова – жена, чието име по онова време е синоним на висок професионализъм. Тя не е просто работничка, а „Герой на социалистическия труд“. Текстът под снимката ни казва нещо изумително за днешните стандарти: Стоилка е обслужвала едновременно 4400 вретена. До нея, със същия устрем, работи и Цветана Домишлярска, която се грижи за 3600 вретена и към момента на снимката вече е изпълнила личния си план за цялата 1977 година.
Духът на „Седмата петилетка“
Снимката е направена в началото на Седмата петилетка – период, в който държавната идеология поставя акцент върху „предсрочното изпълнение на плановете“. За тези жени работата не е била просто прехрана, а въпрос на чест и съревнование. Завод „Ернст Телман“, разположен в сърцето на тогавашната промишлена зона на София, е бил сочен за пример за мобилизация и ефективност.
Поглед към ежедневието
Въпреки официалния повод на снимката, погледите на Стоилка и Цветана издават нещо повече от статистически данни. В тях се чете умора, примесена със специфична гордост. Те са представители на цяло поколение жени, които изнасят на гърба си индустриализацията на страната, балансирайки между шума на цеховете и домашните задължения.
Днес заводът отдавна не функционира в стария си вид, а „вреденните планове“ са останали в архивите. Но тази снимка остава да ни напомня за времето, когато трудът беше основната мярка за човешкото достойнство и когато лицата на текстилните работнички бяха „звездите“ на вестникарските страници.
Преди известно време стояхме на площада пред паметника на септемврийците в Михайловград. Радвахме се на хубаво, топло и приятно време с моя съученик Симеон (Мончо) Мадански от село Лехчево. Разговорът ни върна много години назад.
Ноември 1943 година. Герго Луканов (Къско), партизанин, се укрива в къщата на Цветан Мадански, бащата на Мончо. Полицията подразбира, но няма достатъчно данни и търси начин да се добере до хора, които ще й помогнат. Ползват човек, който помага в полската работа на ятака. Той трябва да съобщи на кмета или на полицията кога у Мадански има нелегални хора. Освен това полицията и местните фашисти използват връзките на по-големия син на Мадански – Гено, който има приятелско отношение с Верка, бащата на която е бивш полицай. Той съобщава на кмета, че Гено Мадански е идвал у тях да иска дъщеря му за жена. Проведеният разговор между двамата младоженци за партизанина Къско е предаден на кмета. Той уведомява полицията. Замислената провокация се провежда успешно.
През ноември Верка пристава на Гено и същата вечер се събират в къщата на Мадански ремсисти и антифашисти. Тук е и партизанинът Къско. Гено е доволен, че е довел в къщата исканата девойка. Бащата отива до съседното село Громшин да покани роднини, но е проследен, арестуван и предаден на полицията. Това никой не знае.
В къщата, състояща се от две стаи, всички са весели и спокойни. В едната стая са другарите на Гено – Евгени Върбанов, Йордан Вълчов, Костадин Димитров, Анков, брат му Мончо, а в другата е партизанинът Герго Луканов. Общинските служители – Кирил Некьов и Витан Манчов – ремсисти и ятаци, подразбират, че има нещо нередно и тръгват да уведомят домакините.
Но вече е късно. Къщата е оградена от пристигналата от града полицейска част начело с началника й Светозаров. Полицаите откриват огън и Костадин Димитров пада покосен. Пролята е първата младежка кръв, а Анков по чудо се спасява и избягва. На терасата фашистките куршуми посрещат Евгени Върбанов, младоженецът Гено Мадански, брат му Мончо и Йордан Вълчов. Двамата – Гено и Евгени – са ранени, едва се добират до една от стаите. В друга стая, заедно с партизанина, е ятакът Кирил Некьов. Хвърлена е бомба в стаята, тя разтърсва цялото село.
Полицаите решават, че всички са убити. Началникът им нарежда да се преброят труповете.
– Шест души – всички са убити.
– Да се провери още веднъж! – нарежда Светозаров.
Полицаите проверяват наред. Повдигат Костадин Димитров – първият прострелян, и тялото му увисва без признаци на живот. Хващат другия. Кръв тече от него, но се преструва. Хвърлят и него. В коридора са Мончо и Йордан – лежат в собствената си кръв. Повдигат ги, но никакви признаци на живот.
– Свършили са и тези – докладва полицаят.
Проверяват другите двама в стаята – Гено и Евгени.
– Тези са живи – обажда се стражарят.
– Да се убият веднага! – нарежда полицейският началник.
Автоматът прострелва Гено и той, облян в кръв, пада в стаята, а Евгени Върбанов е ранен на 22 места. Полицията решава, че и той е убит. В другата стая убиват Герго Луканов и неговия ятак Кирил Некьов.
Да се провери още един път! – чува се команда.
– И осемте са убити! – докладват на началника.
Полицейската част си отива с мисълта, че осемте ремсисти и антифашисти са убити. След това настъпва тишина.
Тогава Йордан Вълчов, прострелян на 8 места, и Мончо Мадански – на 10, се споглеждат и решават да се придвижат до някоя съседна къща. Тръгват със счупени крака, ръце и рамене, влачейки се с диря от кървища. Добират се до най-близката къща и се настаняват в обора. Прекарват нощта в страшни болки от тежките рани.
Рано сутринта Йордан съобщава на едно момче да се обади на баща му, че е ранен, да доведе лекаря. Бащата и лекарят Кунев пристигат, но заварват на вратата полицай. Събират се хора. Д-р Кунев проявява смелост и влиза в обора. Превързва и двамата.
Откарват ги в болницата във Фердинанд (днес Монтана) уж за лечение, а замисълът е бил да бъдат доубити. Там обаче се намесва бъдещата съпруга на Евгени Върбанов – Йорданка Ангелова, медицинска сестра, която се грижи за тях и им носи храна от вкъщи. В болницата се опитват да ги отровят, за да няма живи свидетели на зверството, но тя ги спасява.
Вследствие на разстрела на Евгени е отрязан единият крак до слабините, защото е раздробен от куршумите. Когато полицаите се връщат да ги доубият, единият от тях стъпва на гърдите на Евгени Върбанов и се опитва да го довърши с автоматичен откос. 8 от куршумите, заседнали в тялото на Евгени, не са извадени, защото са на места, където лекарите не са смеели да ги пипат.
След 9.09.1944 Евгений никога не е заемал държавни постове и над 50 години е бил пенсионер по болест.
В мрачната нощ обаче загиват Герго Луканов – партизанин, младоженецът Гено Мадански, Кирил Некьов – ятак, и Костадин Димитров. Невредим се спасява Анков, а Евгени Върбанов, ранен на 22 места, Йордан Вълчов, ранен на 8 места, и Симеон (Мончо) Мадански – ранен на 10 места, остават живи. Те са свидетели на страшно кърваво деяние, което в Михайловградския край наричат „Кървавата сватба“.
Е, имало ли е фашизъм в България?!
Историята разказа Тодор Павлов – Туки, с допълнения от Катя Върбанова, снаха на Евгени Върбанов.
Живял съм и при оная и при тая власт, с политика не съм се занимавал. Нито в партии съм членувал. Майка ви едно време я приеха за член на БКП, като дъщеря на активен борец, но отпадна още на втората година заради неплатен членски внос. Само на ОФ се пишех член и плащах членския внос, макар, че на събрания мразех да ходя. Сега ще ви разкажа за един главорез от нашата околия
Светозаров:
Стефан Светозаров беше началник на полицията във Фердинанд преди Девети. Известен беше не само в нашата околия, а в цялата държава. Знаеше го и последният циганин у наше село. Способен полицай,мамка му и вера, ама мръсник и главорез от класа. Лично командваше шпиц-командата /полицейско звено в околията/, която извършваше най-кървавите сблъсъци с тогавашната опозиция.
Лично той е бил у село по време на така наречената “кървава сватба”, където са избити неколко младежи- виновни и невинни само заради това, че сватбата била повод да се скрие некакъв нелегален младеж.За този случай много е говорено, много е писано, цяла глава е посветена на него в историята на Лехчево от Върбан Христов. Този изверг лично е доубивал ранените младежи без око да му мигне. .Ето и разказът в съкратен вид на един от младежите пострадали при един от случаите: Така наречената „Кървава сватба“
„На 28 ноември 1943 год един приятел ни се похвали, че тази вечер ще прави пристануша . Ние, трима приятели, решихме да отидеме, защото ни беше интересно, че момата ту се съгласяваше, ту отказваше да се пристане за Гено Мадански Бяхме позакъснели и видяхме, че ламби светат и в двете къщи. В големата беха по старите хора, а невестата и младоженяка бяха в по-малката Там имаше вече още няколко младежи и момичета. Вътре беха и местните полицаи Кирил и Витан. Не след дълго те си тръгнаха. Не минаха и пет шест минути и вратата на стаята се отвори с трясък и нахлуха непознати полицаи, въоръжени с карабини и бомби. Пребъркаха ни и като не намериха никакво оръжие ни заповедаха да излезнеме на езлъка /терасата./, като преди това беха извели жените навънка. Осветиха ни с прожектори и видях 20-30 полицай наредени отпред на обръч. Тогава Светозаров лично извика „Готово“ и започна стрелба от всички страни .Аз паднах прострелян на няколко места. След 5-6 минути стрелбата спря и Светозаров и още един полицай се качиха в къщата и започнаха да доубиват всеки, който още мърдаше. Аз се направих на умрял. Опитаха се да ме повдигнат , но ме пуснаха в локвата кръв…….
А двамата лехчевски полицаи беха бити така, че целите беха посинели. Часове след като шпиц-командата си замина се оказа, че сме останали трима недоубити. На сутринта уплашените съседи извикаха лекаря- д.р Кунов и бехме закарани в болницата във Фердинанд, където се лекувахме три месеца под надзора на полицията, без да можеме да стъпиме на крак. Тази сватба лехчевчени нарекоха „Кървавата сватба“ и се разчу за нея из цялата държава. Тогава не намериха човека, когото търсеха., но един от гостите уж бил нелегален“ Та тогава загинаха 5 невенни младежи, включително и младоженяка, а ние – трима , дето бехме направени на решето останахме живи.
Това са една малка част от спомените на Йордан Вълчев Шахов от с. Лехчево
Българският композитор Кирил Икономов е починал внезапно. Тъжната вест съобщи неговата съпруга – певицата Мая Нешкова, в публикация във Facebook.
„Снощи внезапно си отиде моето момче. Маестро Кирил Икономов. Моето всичко…“, написа тя.
Икономов е роден на 10 май 1954 г. в гоцеделчевското село Мусомище и завършва музикалното си образование в София. През февруари 2025 г. композиторът отбеляза своя 70-годишен юбилей с мащабен концерт в Зала 1 на НДК. Тогава празника споделиха както Мая Нешкова, така и двете им дъщери Ивана и Весела.Творческият и житейски път на двамата музиканти остана неразривно свързан в продължение на десетилетия. Преди време Нешкова сподели публично за дългогодишната им любов , а самият Икономов винаги е подчертавал силната си връзка с българската публика.
Мая Нешкова е родена на 1 май 1957 г. в София. Още като студент в Естрадния отдел при Българската държавна консерватория (БДК) участва във вокално трио „Обектив“ 1976 – 1977, с което осъществява редица концерти и записи. Завършва консерватория през 1978 г. в класа на Ирина Чмихова.
След завършването си се установява в Благоевград, където постъпва в новоучредения оркестър с ръководител композитора Кирил Икономов. В началото на 1980-те популярността на оркестър „Благоевград“ и неговата солистка постепенно надхвърля регионалните граници с песни като „Конче вихрогонче“ и „Слънчева обич“, в които Икономов използва близки до народната музика интонации. Като солист на оркестър „Благоевград“ Мая Нешкова работи в Западна Европа и осъществява концертни турнета в СССР и Югославия.
През 1986 г. БНТ излъчва филма „Слънчева обич“ от концерта на оркестър „Благоевград“ в Сандански. През 1987 г. печели Голямата награда на международния фестивал в Улан Батор, Монголия.
Популярността на Мая Нешкова през 1980-те години дотолкова нараства, че тя става единствената певица на българската поп музика, която прави концертите си на стадиони. През 1995 г. слиза от сцената, за да роди и отгледа своите близначки.
През 2001 г. на Международния фестивал „Еврофест“ в Скопие Мая Нешкова получава купата за цялостно творчество. 4 години по-късно тя се връща на сцената с нови проекти.
През 2015 г. Мая Нешкова взема активно участие в юбилейния концерт на Мустафа Чаушев „50 години с песните на Мустафа Чаушев“, който се провежда в град София.
През май 2016 г. е удостоена от президента Росен Плевнелиев с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – II степен по предложение на министъра на културата Вежди Рашидов за принос в развитието на културата и изкуството.
На 29 септември 2017 година е обявена за почетен гражданин на Благоевград.
Нали съм си с екзотичен външен вид и често ме бъркат с чужденка (то, аз съм си, де) и веднага ми се лепна местната птица. В момента, в който разбра, че съм от София, а не от Стокхолм и загуби интерес, но си останахме приятели. Момчето беше хасковлия и подхождаше към заниманието си супер професионално.
Грижливо се епилираше (до тогава не бях виждала мъж да се обезкосмява), гелосваше и подбираше грижливо оскъдните си бански. Важно ми обясняваше, че това се харесвало от висшата клиентела – разбирай скандинавките. Германките (от ГДР), полякините и чехкините считаше за втора категория клиентки, на които не се отказва, но не се и престараваш за тях. Най-достъпните, маркетингово ми разясняваше, били рускините и за тях не губел време, но, ако била много, ама, много красива, щял да се прежали и да й направи услуга.
Приятелството ни се изразяваше главно в това да му превеждам като забиеше некоя германка или англо говоряща. А, той ми разправяше за мъжките трикове на сваляне и други мурафети, използвани от тях, и от какво да се пазя. След онова лято на 86′ повече не го видях, предполагам, че професионалната му цел и лична мечта се е сбъднала – да забие некоя западнярка и да си „устрои“ живота на Запад.
Познавам един такъв бивш гларус в Холандия. В началото на 80-те е забил една холандка и я е омаял до толкова, че тя да се омъжи за него и да го изтегли на Запад. Представям си го как е потривал доволно ръце, предвкусвайки Ла долче вита и скоро след това озъбвайки се, когато холандската реалност го е смазала. Булката се оказала фермерско чедо и го гърчила по 12 часа дневно на нивите на фамилията.
А, нашият, освен гларус, е бил и сервитьор на Слънчака – глезена работа. Свикнал да заработва един апартамент на сезон и ухажван от хубавиците. Дъчката му е стопила лагерите. Едвам е издеянил 5-те години за паспорт и я е напуснал. Сега е жалка развалина, залага в казиното всяка неделя и гледа белким некой бабешкер в Схефенинхен му обърне внимание и да намаже некой круиз….
Тя е първият носител на голямата награда от "Златният Орфей"
На 97-годишна възраст си отиде един от най-ярките и запомнящи се гласове на българската популярна музика – Маргрет Николова. Легендарната певица, смятана за един от пионерите на родната естрада, остави след себе си внушително музикално наследство.Половин век на сцената.
С кариера, продължила повече от 50 години, Маргрет Николова е изнесла над 9400 концерта. Богатият ѝ репертоар съдържа над 600 песни, сред които вечни хитове, останали в сърцата на поколения българи – "Ропотамо", "Сън сънувах" и "Любили сме, любили".
Тя работи с най-значимите български композитори от златните години на поп музиката. Зорница Попова създава за нея музиката към емблематичната песен "Да бъдеш жена" по текст на Блага Димитрова. Свои произведения ѝ поверяват автори като Тончо Русев, Йосиф Цанков, Светозар Русинов, Ангел Заберски и Петър Ступел.
Името на Маргрет Николова завинаги ще остане записано в историята на българската култура. Тя печели голямата награда в първото издание на престижния фестивал "Златният Орфей". Талантът ѝ получава категорично признание, като през същата година е отличена и в авторитетния телевизионен конкурс "Мелодия на годината".
В последните години от живота си изпълнителката избра спокойствието на град Трън, където живееше далеч от светлините на прожекторите, запазвайки достойнството на истинска легенда.
Няколко поколения пеят нейните „Ропотамо”, „Сън сънувах”, „Любили сме, любили” и още над 600 песни, много от тях превърнали се в истински шлагери на естрадната музика.
Ако се беше появила на сцената сега, сигурно щяха да я наричат суперзвезда. Но славата й и днес не е помръкнала - помнят я всички онези поколения, израсли с нейните песни през 60-те и 70-те години на миналия век. Българите тогава я обожават, а и не само те, песните й звучат непрекъснато по радиото. Залите, в които се появява, са пълни, грамофонните й плочи се въртят във всеки български дом. В бившия Съветски съюз тя също е звезда. Сравняват плътния й и кадифен глас с този на великата Далида.
Изнесла е безброй концерти в страната и чужбина, статистиката сочи, че те са над 7500. Маргрет Николова е и първият естраден изпълнител у нас, удостоен със званието заслужил артист.
Вечерта на 10 април 1979 г., БТА предава дългоочакваната новина – българин лети в Космоса. По това време страната ни трескаво се готви за честванията по повод 1300 години от нейното създаване, а датата 10 април почти съвпада с двайсетгодишнината от полета на Юрий Гагарин. Цял един ден народът ликува без преструвка. Рядък случай, когато нацията ни целокупно е овладяна от радостно очакване.
Минути след съобщението на информационните агенции за полета на „Союз-33“ с първия български космонавт над 100 многоцветни ракети ознаменуват събитието в родния му град Ловеч над старинната крепост „Хисаря“. Въпреки късния час стотици граждани на Ловеч изпълват улиците на квартал „Вароша“. В къщата на Георги Иванов на ул. „Хисарска“ №4 се е събрал едва ли не целият град. Там са родителите му Анастасия и Иван Иванови, сестра му Малина, племенниците Владимир и Илиана, целият му род. В цялата страна са организирани митинги, на които е изразена радостта от полета на първия българин в Космоса.
За ознаменуване на радостното събитие се създават и песни, отразяващи чувството на национална гордост и радост, че „сред космическите герои има и българин“.
Ансамбълът за песни и танци на Българската народна армия изпълнява песента „Здравей, космонавт“ по текст на Иван Карадачки. „Космически братя“ е заглавието на документалния филм на студията на Българската народна армия на оператора Димитър Бебeнов и режисьора Мирчо Манолов. Сценаристи на лентата, която разказва за подготовката на полета, са полк. Георги Златинов и Георги Аврамов.
„Българийо, тържествувай със своята космическа слава“ – започва най-новата дългосвиреща плоча на Завода за грамофонни плочи „Балкантон“, създадена в нощта след изстрелването на космическия кораб. Няма българин, който да не си припява най-популярната песен от нея
„Колко е хубаво щом сме двама, щом сме двама страшно няма. Рамо до рамо, крило до крило винаги така е било….“.
Тя се казва „Песен за космонавта” и е по текст на поета Орлин Орлинов и музика на Ангел Заберски.
Студията за научно-популярни и документални филми излъчва филма „Българският принос в развитието на Космоса“ на режисьора Константин Обрешков, посветен на развитието на космическите изследвания в България и на българската апаратура, летяла в Космоса.
На 11 април 1979 г. в София е открита изложба „Космосът започва от Земята“, организирана от БТА, ТАСС, Общонародния комитет за българо-съветска дружба и Дома на съветската наука и култура в София. Тя включва около 150 фототабла за подготовката на двамата космонавти в Центъра за подготовка на космонавти „Юрий Гагарин“.
България, която към момента на полета има развита солидна космическа наука, става шестата страна, изпратила човек в Космоса, след СССР, САЩ, Чехословакия, Полша и ГДР.
А една от най-хубавите песни придобила широка популярност е „Звездна песен”, по музика на Александър Йосифов. Песента е изпълнена и записана на грамофонна плоча от най-популярният дует тогава Лили Иванова и Асен Гаргов.
Една избеляла паспортна снимка от 80-те – така започна новата вълна от интерес към Къци Вапцаров, след като той я публикува наскоро във Facebook. Момчето от снимката е със строг вид, с поглед едновременно младежки и решителен, вперен някъде напред – в онова бъдеще, което още тогава, без да го знае, ще го превърне в най-разпознаваемото лице на българското телевизионно шоу от 90-те. Тази снимка не е просто архив. Тя е ключ към времето, в което Вапцаров е още студент във ВИТИЗ, разкъсван между мечтата за сцена, за музика, за движение и онази неудържима вътрешна необходимост да прави шоу – нещо различно, живо, цветно, в контраст с сивия фон на късния соц.
Кръстю Георгиев Вапцаров е роден на 25 юли 1963 г. в Русе. В детството си расте като жизнено и любопитно момче, което не стои на едно място – рисува, играе, измисля сценки, а учителите му често отбелязват, че „има нещо артистично в него“. Но истинската му среда се оказва ВИТИЗ, където влиза в класа на проф. Атанас Илков и завършва актьорско майсторство за куклен театър. Редко поколение – млади, жадни, упорити. Работят от 7 сутринта до полунощ, състезават се кой ще измисли по-смел етюд, по- оригинална сценка. Юлия Огнянова, Ищван Наги, Желчо Мандаджиев – преподаватели, които моделират не просто актьори, а артисти с гъвкава психика, пластичност и абсолютна свобода да експериментират.
Между лекциите Вапцаров е обсебен от едно – шоуто. Сцената, музиката, движението. Мечтае за мюзикъл, за големи, експлозивни спектакли. Затова и когато идва моментът за разпределение, съдбата се намесва. Вместо да замине за провинциален театър, както е по правилата, режисьорът Вили Цанков буквално го „изисква“ за Сатирично-вариететния театър в Габрово. Там започва период, който го оформя – репетиции с най-добрите хореографи, ежедневни упражнения с корепетитор, работа със Стефан Димитров и Нелко Коларов, спектакли с политически подтекст, пълни салони, публика, която две години преди 1989-а тръпне на всяка по-смела реплика. Вапцаров попада в среда на кипяща енергия, младост и постоянна надпревара с ограниченията на системата.
Легендарната постановка „Подземният“ на Христо Бойчев става символ на това време – залата е препълнена месеци напред, а актьорите усещат, че нещо голямо предстои. На 10 ноември новината за падането на Тодор Живков го заварва именно там – между две роли, две епохи и два различни начина да бъдеш артист в България.
След края на социализма цялата му натрупана енергия сякаш изведнъж намира естествения си път. БНТ търси нови форми за забавление и Вапцаров попада точно в целта. Първо е „Супершоу Невада“ – цветно, екстравагантно, несравнимо за времето си. Там той вече престава да бъде просто актьор – превръща се в символ на новата телевизионна епоха. Ученикът по куклено майсторство от ВИТИЗ, танцьорът от Габрово, младежът от паспортната снимка – всички те сякаш се сливат в един образ: шоуменът Къци.
През 1994 г. идва „Риск печели, риск губи“ – предаване, което десетилетие ще бъде вписано в ДНК-то на българската телевизия. Вапцаров създава стил, който никой преди него не е опитвал – смесица от енергия, импровизация, театралност, бърза мисъл и леко съзаклятническо намигване към зрителите вкъщи. Изрази и жестове от шоуто му стават част от народния хумор, а съботните следобеди без неговия глас изглеждат немислими. „Риск печели, риск губи“ не е просто формат – той създава телевизионна звезда от нов тип.
Така онова момче от паспортната снимка, с което започва историята, се превръща в човек, белязал цяло поколение. Но снимката все пак остава важна – тя напомня за годините преди славата, за онова време на пробиви, опити, грешки, смелост и много мечти. Тя е вход към живота на артист, който винаги е вярвал, че публиката усеща нещо много просто – кое е истинско. И затова обича да й го дава./Show.blitz.bg/
С тъга ви съобщаваме, че ни напусна Рени Анастасова – дългогодишен водещ на предаването „Психологически портрет“ по телевизия „Евроком“, предаде Евроком.
"Тя ще остане в сърцата ни като човек с голямо сърце, отдаден на хората и тяхната болка, и като глас на съпричастност и разбиране.
Изказваме искрени съболезнования на нейните близки и всички, които я обичаха.
Рени Анастасова е позната основно като водеща на предаването „Психологически портрет“ по телевизия „Евроком“.
Води предаване, посветено на психология, личностно развитие и житейски проблеми
Работи с реални зрителски казуси – често на живо, чрез обаждания
Кани както специалисти, така и хора с лични истории
Има дългогодишен опит в работа с хора и консултиране
Поклонението пред Рени Анастасова ще се състои в събота, 11 април, 12 ч., на гробищния парк „Бакърена фабрика“.
След новината за кончината на Янка Рупкина на 87 години си струва да се припомни една от най-тежките трагедии, белязали живота ѝ – самолетната катастрофа от 1971 г., при която загиват Паша Христова и още български артисти.„Благодаря на Господ, че съм жива!“, споделя пред „България Днес“ легендарната изпълнителка години по-късно, като признава, че и до днес не може да повярва как е оцеляла.
Инцидентът става на 21 декември 1971 г., когато група български музикални изпълнители, сред които Янка Рупкина, Паша Христова, Мария Нейкова и Борис Гуджунов, пътуват за Алжир. Силен страничен вятър и повреда в самолета предизвикват трагедията, при която загиват няколко български артисти.Рупкина остава жива по чудо, но с тежки изгаряния. Ръцете ѝ са изгорени до лактите, краката – до коленете, а лицето ѝ също е сериозно засегнато. Дълго време след инцидента тя няма вежди и коса.
„Винаги ще помня този ден и никога няма да забравя ужаса, който изпитвах тогава! Щастлива съм, че след тази тежка катастрофа останах жива и вече много години пея на хората“, разказва певицата.Въпреки тежките травми Рупкина не се пречупва и намира сили да продължи напред. Само дни след като излиза от болницата, тя се качва отново на самолет, за да излезе на сцена.
„Не ме е страх от самолети след катастрофата. Винаги съм обичала и продължавам да обичам да летя. Ако тогава бях останала вкъщи, щях да се съсипя и никой нямаше да помни Янка Рупкина„, категорична е тя.
Обичаната изпълнителка споделя, че всяка година отбелязва датата на трагедията като свой „втори рожден ден“, като същевременно отдава почит на загиналите си колеги.
„Над 50 години минаха, а мъката не намалява“, казва тя.
Днес Янка Рупкина остава в историята не само с незабравимия си глас, но и със силата, с която преодолява една от най-черните трагедии в българската музика.
Днес България загуби една от най-обичаните си народни певици — неповторимата Янка Рупкина. Гласът й, способен да прониже душата и да прескочи континенти, остави България на световната музикална карта. Но освен с таланта си, Рупкина остава в историята и с една невероятна, почти нереална случка — срещата й с легендарния Джордж Харисън от The Beatles, който дори й предложил… брак.
„Вдигна ме на ръце, сякаш сме стари приятели“
Историята се случва в Лондон, където Рупкина гастролира с артистите от трио „Българка“. След концерт, докато още е в гримьорната, тя не подозира, че зад вратата я очаква един от най-големите музиканти на света. Когато влиза в стаята, Харисън я вижда, приближава се и – по думите ? – направо я вдига на ръце, като че ли се познават цял живот.
Той е очарован от гласа й, от енергията, от странно хипнотичния начин, по който тя изпълнява българския фолклор. Харисън започва да говори развълнувано, обсипвайки я с комплименти, които тя самата е разказвала с огромна усмивка.
„Ще се оженим! Официално!“
Те прекарват дълго време в разговори, шеги и музика. Харисън, впечатлен не само от гласа, но и от магнетичното ? присъствие, казва прословутата реплика, която тя помни до края на живота си:
„Ще се оженим! Направо ще се оженим!“
Той говори напълно сериозно, макар и с нотка артистичен хумор, а Рупкина, с типичната си непосредственост, му отвръща в същия дух. Тя не скрива, че между тях има силно привличане и топъл човешки контакт, който изненадва всички, станали свидетели.
В знак на привързаност Харисън й подарява малък музикален сувенир – предмет, който за нея остава символ на уважението му към българския фолклор. Рупкина го пази години наред и често го показва, когато разказва историята.
По-късно тя споделя, че ако животът беше дал друга възможност, тази шега можеше да се превърне в необичаен, но истински житейски завой. „Щях да се омъжа за него, ако не беше смъртта му“, казваше тя — и въпреки лекото намигване в думите, е ясно, че между двамата е имало искрена човешка близост.
Смъртта на Янка Рупкина днес затваря страницата на един необикновен живот. Но историята за това как българският фолклорен глас покори дори сърцето на един член на Бийтълс остава — като доказателство, че истинският талант няма граници, а харизмата на Янка Рупкина е била достатъчна да омагьоса дори световна легенда.
Почина един от най-великите гласове в българската народна музика - славеят на Странджа Янка Рупкина.
87-годишната певица, която дълги години бе част от "Мистерията на българските гласове", си отиде след продължителен престой в болнично заведение, където медицинските екипи се бориха за живота.
Янка Рупкина остава в историята като един от значимите посланици на българския фолклор по света.
Биография:
Янка Рупкина е родена на 15 август 1938 година, но поради трудното възстановяване на майка ѝ след раждането е записана в регистрите с рождена дата 25 август. През 1954 г. завършва средното си образование в техникум за медицински сестри в Бургас.
В семейството ѝ винаги се е пеело. Тя самата запява народни песни от малка и на 22 години печели първа награда от събора-надпяване в село Граматиково. Сред гостите на събора са и видни фолклористи, които я канят в София на конкурс на Ансамбъла за народни песни на Българското национално радио, който Рупкина печели. От 1960 г. в продължение на 30 години е негова солистка. Прави много записи за фонда на БНР, издава няколко грамофонни плочи в „Балкантон“, снима много филми за БНТ.
В много от записите ѝ се откриват варианти за съвременна интерпретация на фолклорното песенно наследство. Осъществява много модерни фолклорни проекти с трио „Спешен случай“, с композитора Димитър Пенев и с кавалджията Теодосий Спасов. Нейната песен „Калиманку, Денку“ в обработка на Красимир Кюркчийски впечатлява особено много швейцарския продуцент Марсел Селие, който я нарежда сред любимите си в поредицата албуми на „Мистерията на българските гласове“.
За изключителното си вокално майсторство е удостоена с много награди:
1961 – първа награда от радиотелевизионния конкурс в Нови Сад.
1967 – първа награда в международния фолклорен фестивал в Картаген, Тунис.
1973 – награда от международния фестивал на грамофонната плоча в Братислава.
2007 – награда „Нестинарка“ на Международния фолклорен фестивал в Бургас.
В края на 1970-те години заедно с Ева Георгиева и Стоянка Бонева създава трио „Българка“. Именно с трио „Българка“ Янка Рупкина печели световна популярност и представя българското народно пеене по целия свят. Самостоятелно и с триото осъществява съвместни проекти със световноизвестни музиканти като Кейт Буш, Крис де Бърг, Джордж Харисън, Линда Ронстад и „Трансглобал Ъндърграунд“.
Преломен момент в живота на певицата е 21 декември 1971 г. На този ден група български музикални изпълнители, между които Янка Рупкина, Паша Христова, Мария Нейкова, Борис Гуджунов, фолклорен ансамбъл „Аура“, трябва да заминат за Алжир. Неправилната поддръжка на самолета обаче предизвиква тежка катастрофа, при която Паша Христова загива. Рупкина остава жива, но е с изгаряния по ръцете, за които по-късно твърди, че ѝ дават сила да лекува.
Янка Рупкина издирва и записва стотици оригинални песни от Странджанския край за БНР и Балкантон. През 2005 г. излиза албумът ѝ „Керанка“, посветен на майка ѝ, като резултат от сътрудничеството на Рупкина с холандския композитор Робърт Елмар Янка Рупкина записва много сполучливи дуети с Калинка Вълчева, Йовчо Караиванов и Добрин Коев.
През 2012 година е удостоена с високото държавно отличие орден „Кирил и Методий“.Почетен гражданин на Бургас от 2017 г.
В историята на българската космонавтика има мигове, които остават запечатани не само в официалните архиви, но и в духа на едно време, изпълнено с технологичен оптимизъм. Тази рядка фотография ни връща в края на 80-те години – времето на интензивна подготовка за втория съвместен съветско-български полет по програмата „Шипка“.
На снимката виждаме четирима мъже, чиито съдби са неразривно свързани с Космоса. От ляво надясно това са:
Владимир Ляхов: Легендарен съветски космонавт, летял три пъти в орбита. По време на мисията „Союз ТМ-5“ той е командир на дублиращия екипаж, а по-късно прекарва драматични часове в Космоса при завръщането си от станцията „Мир“.
Красимир Стоянов: Българският дубльор за полета. Въпреки че не излита в Космоса, неговата подготовка е на абсолютно същото ниво като на основния екипаж. Той остава в историята като един от най-подготвените ни специалисти.
Александър Серебров: Опитен космонавт-изследовател, участвал в четири полета. Тук той е част от съветската група, подпомагаща обучението и техническата подготовка.
Александър Александров: Човекът, който на 7 юни 1988 г. стана вторият българин, достигнал звездите. За разлика от първия полет на Георги Иванов, мисията на Александров беше пълен успех, позволявайки му да работи на борда на станцията „Мир“ и да изпълни десетки научни експерименти.
Снимката улавя не официалния блясък на парадните униформи, а делника на подготовката. Четиримата са съсредоточени върху технически елементи – вероятно част от системите за оцеляване или научната апаратура, която Александров ще използва в орбита.
Това е периодът, в който България е сред водещите космически държави. Програмата „Шипка“ не е просто полет, а сложен комплекс от 42 научни експеримента в областта на космическата физика, медицина и биология, разработени изцяло от български учени.
Топлите цветове на фотографията и специфичните работни облекла веднага ни пренасят в една епоха на тясно сътрудничество и мечти за бъдещето сред звездите. Днес подобни кадри ни напомнят, че България има своето достойно място в историята на световната космонавтика.
Меню „Шипка“: Как България нахрани космонавтите със сарми и кисело мляко
Когато на 7 юни 1988 г. Александър Александров излита към орбиталната станция „Мир“, той носи със себе си нещо повече от научна апаратура. В багажа му пътуват над 20 вида храни, разработени от български учени, които променят представата за това как се яде в Космоса.
Макар Георги Иванов да е първият ни космонавт, неговата мисия през 1979 г. не успява да се скачи със станцията „Салют-6“ поради техническа повреда. Така Александър Александров става първият българин, прекрачил прага на космическия дом „Мир“. Там той не само провежда 42 сложни експеримента, но и представя на своите колеги Владимир Титов и Муса Манаров постиженията на българската кулинарна наука.
Тайната на българската космическа храна се крие в Института по криобиология и лиофилизация към БАН. Чрез процеса на лиофилизация (сушене чрез замразяване във вакуум), храната запазва 95% от своите вкусови качества, витамини и хранителна стойност, като същевременно става изключително лека и трайна (до 5 години).
За разлика от ранните години, когато храната беше предимно в тубички като паста за зъби, Александров разполагаше с истински ястия, които се възстановяват с топла вода:
Класически български вкусове: Боб по манастирски, лютеница, сарми, телешко с грах и гювеч.
Световно признатото кисело мляко: Българските учени първи успяват да създадат лиофилизирано кисело мляко с живи бактерии Lactobacillus bulgaricus, което е жизненоважно за микрофлората на космонавтите.
Ябълки, праскови, кайсии и дори ядки, обработени така, че да не създават опасни трохи в безтегловност.
България беше пионер в тази област. Нашите храни бяха високо оценени от съветските специалисти заради превъзходния им вкус в сравнение със стандартните дажби. Това не беше просто храна, а доказателство за високото ниво на родната наука. Александров често споделя в интервюта, че ароматът на българските ястия е бил истински празник за екипажа на „Мир“.
Понякога любовта не чака думи, обяснения или логика. Тя се случва внезапно, от пръв поглед – един миг, в който сякаш всичко наоколо замлъква и само сърцата знаят какво се случвa. Без предупреждение, без причина, просто среща, която променя всичко.
Именно една такава съдбовна среща бележи завинаги живота на Михаил Белчев и съпругата му Кристина. Среща, продължила повече от 40 години.
И макар днес съпругата му да се сбогува със своята половинка, едно е сигурно – тя ще съхрани завинаги любовта си завинаги.
Да се влюбиш в песента
Интересен факт, съдба или случайност е, че няколко дни преди Кристина да срещне Михаил, тя чува по радиото песента „Самота”,в изпълнение на Лили Иванова, чиито думи изключително силно я докосват. И в този момент младата актриса си задава въпроса къде са тези сантиментални мъже, които пишат толкова красиво.
И само два дни по-късно съвсем случайно попада на място, където е и Мишо Белчев. Един софийски купон, който превръща живота им в безкраен празник на любовта. И дори разликата в годините не се оказва пречка – тя е едва на 23 години, а той на 37.
По-късно композиторът признава, че се влюбва от пръв поглед в бъдещата си съпруга, впечатлен от хубостта й. А Кристина, от своя страна, е казвала, че моментално го е усетила много близък, макар и да не са се познавали.
Живот в пълно единство и хармония
„Живея с нея, дишам с нея“, споделял е убедено поетът и музикант пред камерите на bTV за съпругата си Кристина. Именно заради нея и семейството, което заедно изграждат, той е определя себе си като истински щастлив човек.
Винаги носи снимки от сватбата със себе си – последните години в телефона си. На важната церемония той носи тъмносин костюм, а Криси – рокля в червено и черно, защото именно тази комбинация отговаря на артистичната й същност.
Най-голямото щастие
Седем години след като сключват брак, Михаил и Кристина Белчеви стават родители на така дългоочаквания син. Това се превръща в най-значимото събитие в живота на двамата. „Той ни е пратен от Господ, който явно се е престарал, пращайки го“, заявявал е с гордост поетът.
Константин сега е на 29 години и е музикант е, въпреки че завършва Варненския свободен университет със специалност „Защита и управление на националната сигурност”. Двамата са баща си работят в изключителен синхрон. „Когато Косьо има някаква идея, той задължително я споделя с баща си и иска съвет. Мишо го изслушва, след което пише текста към мелодията.
Самият Константин е споделял, че винаги се е чувствал обичано и обгрижвано дете. „Усещането е само и единствено любов. Никой от нас не може без другия“, заявявал е той.
Михаил и Кристина подкрепят сина си не само в професионалния му път, но и в личен план. Те са изключително близки с избраницата на Косьо, с която той сключи брак в края на 2025 г. на пищно сватбено тържество.
Михаил Белчев – музикантът, възпял столичния булевард „Руски” като по-красив от парижкия „Шанз Елизе” си отиде от този свят днес, 6 април, 4 месеца преди да навърши 80. Софиянци от няколко поколения неволно неволно си припяват големия хит в миг на особено лежерно настроение.
Михаил Белчев е може би един от малкото певци, устояли да не залитнат по банални и елементарни мелодии еднодневки. Щастлив е от привилегията да пее по музика на най-големите ни композитори. Наричат го българския Жо Дасен, може би защото песните му са изцяло изградени по каноните на френския шансон. А той самият приживе признава: „В душата ми още цъфтят кестени”. Но и отбелязва през смях: „Аз съм голям перко. На 13 август като мен са родени Фидел Кастро, Хичкок, Леа Иванова, Андрей Слабаков, все такива цветни екземпляри!”.
Въпреки че никога не е имал поведението на надменна звезда от голямата сцена, хитовете на Мишо Белчев отдавна са легенда – от „Не остарявай любов“ по музика на Хайгашот Агасян, „Булевардът“, „От много, много отдалеч“, „Младостта си отива” на Найден Андреев, та чак до „Откровение“, „Приятелство“ и още стотици популярни мелодии по негови стихове, изпети все от наши топ музиканти. Неслучайно, талантливият музикант грабва първа награда на „Златния Орфей” още през 1969, после 1984, 1990, 1998 г., както и приз за цялостно творчество през 1996 г. В много постановки и филми звучи неговата музика. В началото на кариерата си е „човекът оркестър” – сам пише текстовете, музиката и изпълнява своите песни. Винаги работи с композитори от най-висок ранг – Зорница Попова, Александър Бръзицов, Борис Карадимчев, Стефан Димитров, Найден Андреев, Стефан Диомов, Хайгашот Агасян, „Шурците”, ФСБ. Дал е заглавия на куп албуми на известни изпълнители – „След десет години“ на ФСБ, „Майчице“ на Георги Христов, „Пътят“ на Ваня Костова, „Ще продължавам да пея“ на Йорданка Христова. Има издадени вече 8 стихосбирки. Песните му звучат по БНТ във филмите „Къде сте, приятели“, „Двойник“, „Щурец на паважа“, „Късна любов“, „Бяла истина“, „Един наивник на средна възраст“.
Мишо Белчев е софийско чедо, роден е през 1946-та в столицата, израсъл е на площад „Македония”. Макар и единствено дете в семейството, не помни родителите му да са го глезили някога. Давали му свобода и пълно доверие, но не допускали да стане хаймана. „От тях се научих да обичам живота и да давам любов”, признава най-важната роля на родителите си певецът. Като малчуган хич не бил от кротките и все се оказвал в центъра на белите в махалата. На първия учебен ден взел, че си откраднал съученичка и направо я отвел у дома си. Ужасените родители я търсили с часове, преди да узнаят, че е пристанала на Мишо. Момичето пък изобщо нямало желание да си ходи вкъщи.
С музиката се захваща отрано. Още като малък, се записва да пее в хор „Бодра смяна”, въпреки лекия дефект със заекването. Мнозина обаче така и не разбират затова, защото докато пее, няма и помен от това. Без притеснение разказва как се сдобил с тази неприятност. „Докато играех на двора едно лято, изневиделица се появи петел. Видя ме, засили се и скочи върху мен. Уплаших се много силно. Оттогава, от този стрес, започнах да заеквам. Необратимо!”, споделя Мишо. В типичен шеговит стил, певецът казва: „И така стана, че този петльов фал се превърна в мой страхотен чар!”.
Той обаче изпаднал в шок, когато веднъж на турне в Русия от стрес и напрежение загубил гласа си. Стреснал се до смърт, защото помислил, че онемява завинаги. Като много таланти на сцената и Мишо е започнал с точните науки. Следвал в Минно-геоложкия институт за малко, но след това, под влиянието на първата си жена Васа Ганчева, се заинтригувал от режисурата и през 1977 отива да учи в Театралната академия в Ленинград, където признава, че остава част от душата му.
Звездната кариера на музикант започва със „Закъснели срещи“, изпълнена за първи път с Мария Нейкова на „Златният Орфей” през 1969 г., с която буквално омагьосват публиката. Преди това рокмузикантът Гошо Минчев пее парчето с Мария Нейкова във филма „Мъже в командировка”, но нещо не я харесва и казва на Петър Ступел, че не иска да я изпълнява. Той я дава на тромпетиста Светомир Димитров, но след като чува неговото изпълнение в „Зала България”, се мръщи и тогава намира Мишо, който още е студент. Дава му я на касетка и казва кратко: „Пей”. А бардът признава, че точно за такава песен отправял молитви да получи, защото пасвала идеално на неговия натюрел. Запознава се с Мария Нейкова два дни преди финала на „Златният Орфей” и веднага си допадат.
Тук дошъл друг проблем – не харесали как изглежда младият изпълнител – шефката на телевизията Леда Милева каза, че Мищо й прилича на Рафе Клинче – много слаб, изпит и с траурен черен костюм. Мишо обаче си признава без смущение: „Това ми е абитуриентския костюм, аз други костюми нямам, майка ми и баща ми са чиновници!”
Спасява го Георги Минчев, който му дава назаем новия си костюм, изпратен от Австрия от сестра му. А за Мария купуват бели обувки, защото била облякла булчинската си рокля. Забравили обаче всички мъки, когато стигнали до микрофона и изпели песента на един дъх. Публиката е на крака и аплодира до прималяване. „Видяха двама човека – чисти, непознати, целите в бяло, пеят за любов, хванати за ръка. Харесаха ни!”, спомня си с гордост и носталгия Мишо. Песента спечели първа награда. А големият Тончо Русев им казва: „А, бе,какво направихте? Вие объркахте сметките на журито!”
След като взели наградата, двамата млади изпълнители хвърлили парите за царска почерпка. А „Закъснели срещи” става трамплинът за международно признание на музиканта. Оттам нататък кариерата на Белчев тръгва рязко нагоре. Почти всяка негова песен крие уникална предистория и той с удоволствие разказва. „След 10 години” например, написва за Владимир Заимов, загинал в самолетна катастрофа. Мелодията го връхлита точно по пътя от Киев към София. Парчето става страхотен хит и почти нито един абитуриентски бал и до днес не минава без него. Най-софийската си песен – „Булевардът” пък написва на купон у Миряна Башева. Там Мишо чете нейно стихотворение, когато се вдъхновява, хваща китарата и се получава големия хит. Кристиян Платов взима нещата в свои ръце и създаде аранжимента. Така се ражда тази трубадурска, софийска, улична песен, която всеки кореняк си подсвирква за настроение.
С „Пак ще се прегърнем” в изпълнение на ФСБ печели „Мелодия на годината”. Музиката е на Сашо Бахаров, а аранжиментът на ФСБ. С това умопомрачително парче дори удрят в земята „Телефонна любов” на Васко Найденов. Мишо Белчев разказва как на сбирка у Гошо Минчев гледат конкурса, а Кирчо Маричков пристига и каза: „Така както гледам, върви към ФСБ.”, а те направо не вярват, че това е възможно. Но чудото става. Песента „Майчице”, станала известна в изпълнение на Жоро Христов, написва по молба на певеца, който го склонява да напише песен за майка му. А Мишо му отвърнал „За твоята майка не мога да напиша, но ще напиша за моята, а ти ще я изпееш за твоята!” Така се ражда хитът.
Прочувственият хит „Живот” („Тихо шепна на вятъра. Тихо шепна на слънцето твоето име, живот. Тихо тръгвам по пясъка. Тихо крия следите ти в своето тяло, живот…) написва на гости у Стефан Димитров. Той пеел на ухото му мелодията, а Мишо записвал на цигарена кутия. След това Вили Кавалджиев изпява прекрасно песента за момчето, което служи на границата, но е убито в последната нощ, преди да се уволни. Самият певец казваше, че иска някой ден епитафията му да бъде от тази песен: „Тихо пия водата ти. Тихо лягам в земята ти. Ти ме повика, живот”.
Малко смехотворно се развиват нещата покрай уникалния хит на Веско Маринов „За теб, Българийо”. „Песента не беше одобрена. Намериха нещо – „защо ще застава лирическият герой на колене, не може!” Върнаха я, поради липса на качество”, разказва бардът. На цензура е подложен и стихът за песента „По първи петли”, изпълнена виртуозно от Васил Найденов. Оригиналът е следният „По трети петли, уморени мъгли се разкъсват от страх и се впиват в прозореца, сутрин. Старият ключ се огъва от студ и го няма домът, и я няма вратата, сутрин.” Комисията обаче отсъжда, че този куплет отпада, защото не може да се пее за това, че няма изход. И Кеца и до днес си пее цензурирания вариант.
6 години е съпруг на Васа Ганчева, развеждат се с купон
Малцина знаят, че първата съпруга на Мишо Белчев е покойната вече преводачка от шведски, режисьорка и тв критичка Васа Ганчева. Певецът се жени за колоритната дама на младини и целият им брак минава в постоянен гуляй по известните софийски кръчми. Самият Мишо нарича чувствата си към Васа „една щура и доста шантава любов”.
Васа и той изживяват страстна любов в Русия. Бракът им е нонстоп купон – шумни артистични компании до зори, весел живот – така си изкарват 6-7 години. Когато решават да се оженят, канят Лили Иванова за кума, но тя отказва с оправданието, че тогавашния й мъж Янчо Таков щял да пътува в чужбина. Някои техни познати казват, че режисьорката водела добродушния Мишо за носа, други обаче казват, че въпреки плахия си вид, Белчев също се озъбва, когато се наложи.
След като характерите им се посблъскват, и двамата най-цивилизовано взимат решението за развод, като си остават приятели. Казват, че някои навици разбили брака. Васа искала да отглежда котки, а Мишо бил направо алергичен към животни вкъщи. Поетесата Миряна Башева, свидетел на развода им, помни, че делото им е направо за филмова сцена. Втората свидетелка – журналистката Маргарита Михнева изпуснала изкуствените си мигли и лазила по пода да ги търси. Процесът завършва с дружески гуляй за прясно разведените и техните свидетели в Руския клуб. Гостите до един се чудили какво празнуват – сватба или развод, толкова весело и забавно било.
След смъртта на първата си съпруга, певецът отказа всякакви коментари. Единственото, което каза, бе, че тъкмо защото е бил твърде близо до нея в миналото, ще почете паметта й с мълчание.
Голямата любов обаче връхлита певеца доста по-късно и до ден днешен Мишо е категоричен, че истинската жена в живота му е настоящата му съпруга Кристина, с която живеят мирно и щастливо от дълги години.
Голямата му любов е съпругата му Кристина
Преди 45 години Мишо Белчев написва песента за Лили Иванова „Самота”. Актрисата Кристина Константинова се влюбва в песента и изгаря от желание да се срещне с автора. По това време певецът живее на столичната „Гурко” и с компании често ходи в „Покойника”, където сервират страхотно греяно вино и поднасят сочни мръвки, въобще цари истинска коледна атмосфера.
„Видях Ивайло Диманов и той каза: „Хайде, да те водя, бате, на купон!” Там заварихме Иван Гранитски и още няколко човека, между които и жени. Едното момиче беше Кристина. Много ми хареса. Много чисто излъчване имаше, хубаво момиченце. Млада актриса. И… от тази вечер повече не се разделихме. Тя замина за Ловешкия театър, където беше по разпределение като актриса, заминах с нея. Останах там сума ти дни. Истината беше, че не можех без нея”, разказва замечтан любовната предистория певецът. И до днес с Криси са се разделяли само два пъти – веднъж, когато Мишо е в Одеса и още веднъж при негова командировка в Америка и Канада. Чуват се през 3 часа по телефона.
Кристина е пълната противоположност на Васа Ганчева, първата съпруга на Мишо – тя е нежна, кротка, търпелива и обожава да се грижи за съпруга си вкъщи. Бохемските компании са й чужди, не може да гуляе до зори с мъжете. На вече немладия певец това му допада и той намира своя пристан.
„Никога не съм й изневерявал. Не съм имал нужда да й изневерявам. Тя ми импонира във всяко едно отношение”, изповядва се искрено Мишо. 14 години по-възрастен от любимата, той признава, че се е случвало да я ревнува, но предпочита да не задълбава. „Имал съм моменти, мои си фантазии… По-важното е, че няма основание”, махва с ръка бардът.
Жени се за Криси на прага на 50-те си години. Булката не е в бяло, а в черно и червено, а за специалния празник събират тесен приятелски кръг. „Търкулнала се тенджерата и си намерила похлупака казва певецът и уточнява – това сме аз и Кристина. Бях близо на 40 като я срещнах, а тя – едно яко младо гадже. И хубава, и умна, и тактична – направи ме щастлив тая жена!” Мишо признава, че песента „От много, много отдалеч” е посветена на любимата половинка.
Малцина знаят, че Кристина е племенница на комунистическото страшилище Милко Балев и по този повод мъдро отсича, че човек не си избира роднините, но тя е в много добри отношения със синовете му. „Той бе интелигентен човек, татко, който му е първи братовчед, ми е разказвал, че винаги бил с книга в ръка. Съдействал ми е за намирането на литература от библиотеката на ЦК. Но по принцип не помагаше на роднини, те негодуваха от това. Дори като кандидатствах във ВИТИЗ той не знаеше. Помагаше само за здраве. Например, когато баща ми претърпя тежка катастрофа на 20-я ми рожден ден, той свика комисия от 12 човека и благодарение на него му спасиха живота”, благодарна е на комунистическото величие актрисата.
Маршировки, учения, отдаване на почест на командира, нощни дежурства, лъскане на кубинките, сапунка в спалното, стрелби, тактики, караули, н...
АРХИВ НА САЙТА
Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
8:25
