Почина легенда на „Всяка неделя“ и Българската Национална телевизия

 Почина Мария Кертикова – Мичона, легенда на Българската национална телевизия

На 82-годишна възраст ни напусна Мария Кертикова – Мичона, една от дългогодишните и знакови фигури в историята на Българската национална телевизия (БНТ), съобщи медията.

С творчески път, обхващащ няколко десетилетия, Мичона оставя ярка следа в развитието на българската телевизионна журналистика. Режисьор по професия и призвание, тя беше неизменна част от отдел „Информация“, както и от екипите на едни от най-обичаните и значими предавания в телевизионния ефир.

Сред тях се открояват емблематичните формати:

„Всяка неделя“ – предаване, превърнало се в институция и трибуна за откровени разговори с най-значимите личности на своето време.

„Събота – късен следобед“ – предаване, оставило отпечатък в културния живот на страната.

„Добро утро“ – една от първите и най-устойчиви сутрешни програми в българския ефир.

През годините Мария Кертикова е работила по десетки телевизионни продукции, обединявайки професионализъм с човечност, отдаденост и уважение към зрителя.

Колегите ѝ я запомнят като интелигентна, скромна и изключително отдадена на работата си.

Смъртта ѝ е загуба не само за нейните близки и колеги, но и за българската културна и медийна общност.

Поклон пред паметта ѝ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на Димитър Пенев – спомени и истории за Стратега/Видео/

 Шалче и цветя в памет на Димитър Пенев на стадиона на ЦСКА

тадион "Българска армия" е в процес на реконструкция, но часове след кончината на големия Димитър Пенев на входа към стадиона бе поставен шал с лика на легендата и букет цветя в памет на Стратега. 

"Поклонението пред великия Димитър Пенев ще се състои на 5 януари (понеделник) от 10:00 ч. на Националния стадион „Васил Левски“. Най-големият български треньор и легендарен футболист ни напусна днес (3 януари 2025 г.) на 80-годишна възраст.

Още днес (3 януари) след 20:00 ч. пред централния вход на ст. „Българска армия“ ще бъде оформен възпоменателен кът в памет на Димитър Пенев, където всеки ще може да го почете с цветя, да запали свещ или да остави предмет за спомен.

Поклон пред светлата му памет!

Ще те помним вечно, Пена!", завършва текстът в сайта на ЦСКА.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Димитър Пенев: От началото до края

Димитър Душков Пенев (12 юли 1945 г. – 3 януари 2026 г.), наричан по прякор Пената, е български футболист, защитник, както и треньор по футбол. Една от най-значимите фигури в историята на българския футбол.

Пенев е родом от с. Мировяне. Истинската му рождена дата е 10 юли, но родителите му го записват два дни по-късно и по документи се води, че е роден на 12 юли.

Клубна легенда на ЦСКА София, играл също и в Локомотив София. Има общо 364 мача и 25 гола в А група. По време на 15-годишната си състезателна кариера печели 13 трофея. Два пъти е обявяван за Футболист № 1 на България. С националния отбор участва на три световни първенства.

Като помощник-треньор и старши треньор на ЦСКА печели общо 12 трофея. Като селекционер на България извежда отбора до бронзовите медали на световното първенство в САЩ'94. Обявен за треньор №1 на ХХ век на България.

Умира на 3 януари 2026 година на 80-годишна възраст.

Състезателна кариера на клубно ниво

Юноша е на Локомотив (София). Включен е в първия състав на 17-годишна възраст през сезон 1962/63, когато изиграва 7 мача в А група. През следващия сезон 1963/64 вече е основен футболист на „железничарите“. По време на кампанията изиграва 28 мача и бележи 1 гол, като с отбора печели титлата на България.

През лятото на 1964 г. Пенев е привлечен в ЦСКА (София). В продължение на 13 сезона е основен стълб в защитата на „армейците“. Става 7 пъти шампион на България, а освен това печели 5 пъти националната купа. Изиграва за ЦСКА 329 мача в А група и реализира 24 попадения. На 3-то място във вечната ранглиста на клуба по участия в елитното първенство. Изиграва също 39 мача и 1 гол в евротурнирите. През 1966/67 с ЦСКА достига до полуфинал в КЕШ. Именно през този сезон бележи и единственият си европейски гол. На 28 септември 1966 г. вкарва едно от попаденията за успеха с 3:1 срещу гръцкия Олимпиакос.

Национален отбор

Пенев дебютира за националния отбор на 18-годишна възраст още като футболист на Локомотив (София). Това се случва на 18 март 1964 г. в контрола срещу Югославия (0:1).[5] Играе за България в продължение на 13 години, в които записва общо 90 мача и вкарва 2 гола.[6]

Участник на три световни първенства – Англия'66, Мексико'70 и Германия'74, като играе във всички 9 мача на България от въпросните мондиали. През 1971 г. и 1972 г. в 15 мача е капитан на националния отбор. След това извежда отбора с лентата на ръката си още веднъж през 1974 г.

Треньорска кариера

Пенев завършва висшата треньорска школа във ВИФ „Георги Димитров“. Започва треньорската си кариера през 1977 г., когато е назначен за наставник на втородивизионния Димитровград. Води отбора в продължение на два сезона в Южната Б група.

През 1979 г. влиза в щаба на Аспарух Никодимов в ЦСКА като помощник-треньор. Остава на тази позиция 4 години. В този период „армейците“ стават четири поредни пъти шампиони, веднъж печелят купата, а освен това достигат до полуфинал в КЕШ през сезон 1981/82.

През 1983 г. заминава за Кувейт, където в продължение на 2 години е наставник на Ал Ярмаук. През лятото на 1985 г. се завръща в ЦСКА като помощник на Серги Йоцов, а през декември 1985 г. е назначен за старши треньор на клуба. Води отбора до август 1990 г. Под негово ръководство са спечелени три шампионски титли, три национални купи, три купи на съветската армия и една суперкупа. Извежда ЦСКА до полуфинал в КНК през 1988/89 и до четвъртфинал в КЕШ през 1989/90. Утвърждава в основния състав голямото трио в атака Емил Костадинов, Христо Стоичков и Любослав Пенев.

През 1991 г. Пенев е назначен за селекционер на националния отбор. Под негово ръководство България се класира на четвърто място на Световното първенство в САЩ'94. След това за първи път в историята класира отбора за финали на Европейско първенство в Англия'96.

През 1997 г. застава начело на Ал Насър от Саудитска Арабия, а през пролетта на 1998 г. води Спартак (Варна). На 23 май 1998 г. се завръща като старши треньор в ЦСКА. Под негово ръководство като основни играчи в състава се налагат Стилиян Петров, Мартин Петров и Димитър Бербатов. Извежда отбора до Купата на България през 1998/99. По време на същия сезон обаче „армейците“ регистрират най-голямата си загуба в историята. На 29 ноември 1998 г. губят с 0:8 гостуването си на Литекс (Ловеч). Пенев остава начело на ЦСКА до март 2000 г.

Обявен е за треньор №1 на ХХ век на България. Награден с орден „Стара Планина“ – първа степен. Почетен гражданин на София. През 2001 г. е назначен за консултант в Литекс, а през 2003 г. е начело на китайския Лионинг. На 19 септември 2005 г. е избран за председател на „Клуба на ветераните и деятелите“ на ЦСКА. През април 2006 е назначен за главен мениджър в ЦСКА. На 30 юли 2007 г. се завръща за няколко месеца като селекционер на националния отбор. От януари 2008 г. е директор на младежкия и на юношеските национални отбори.

След като ЦСКА е изваден от евротурнирите през лятото на 2008 г. заради финансова криза, а повечето футболисти напускат, става наставник на отбора за трети път в треньорската си кариера. Сглобява състав, който печели Суперкупата на България. Остава на поста до март 2009 г., когато е заменен от племенника си Любослав Пенев. През 2016 г. е избран за почетен президент на ЦСКА, член на надзорния съвет и председател на УС на клуба.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

От какво си отиде Димитър Пенев

България скърби за Стратега от Мировяне, извел страната ни до бронзовите медали на световното първенство в САЩ през 1994 г.

Стратега е издъхнал малко преди обед на днешния тъжен 3 януари 2026 г. Голямото сърце на огромния Димитър Пенев е спряло. Лекарите не са имали възможност да направят нищо. Пената, извел България до най-големия успех във футболната история – четвъртото място в света през 1994 г., е бил в болница преди 10-ина дни, но се е прибрал у дома преди празниците.

Проблемът със сърцето на старта на 2026 г. сложи край на истинска ера в българския спорт.

Роден на 12 юли 1945 г., Стратегът от Мировяне винаги ще заема специално място в историята на българския футбол. Под негово ръководство националният отбор постигна най-значимия си успех – легендарното четвърто място на световното първенство в САЩ през 1994 година и спечелените бронзови медали. Той изведе България и на Европейското първенство в Англия през 1996 година, затвърждавайки статута си на една от най-влиятелните фигури в родния футбол.

Отличието треньор №1 на 20-и век на България обобщава мащаба на наследството му и мястото му сред най-големите имена в спорта у нас.

Клубната легенда на ЦСКА София, играл също и в Локомотив София, има общо 364 мача и 25 гола в А група. По време на 15-годишната си състезателна кариера печели 13 трофея. Два пъти е обявяван за Футболист №1 на България, а с националния ни отбор участва на три световни първенства. Като помощник-треньор и старши треньор на ЦСКА печели общо 12 трофея.

До последните си дни той оставаше неразривно свързан с любимия си ЦСКА, като следеше с особен интерес и развитието на проекта за новия стадион „Българска армия“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Внезапно почина легендарния Димитър Пенев

Почина легендарният Димитър Пенев! Най-великият треньор на България издъхнал днес преди обяд.

На 12 юли Стратега от Мировяне навърши 80 години.

От bgspomen изказва дълбоки съболезнования на близките и приятелите на непрежалимия Димитър Пенев.

Димитър Пенев

Димитър Душков Пенев, по прякор Пената, е роден на 12 юли 1945 г. Той е една от най-значимите фигури в историята на българския футбол.

Пената е клубна легенда на ЦСКА София, играл е също и в Локомотив София.

Има общо 364 мача и 25 гола в А група.

По време на 15-годишната си състезателна кариера печели 13 трофея. Два пъти е обявяван за Футболист № 1 на България.

С националния отбор участва на три световни първенства. Като помощник-треньор и старши треньор на ЦСКА печели общо 12 трофея.

Той е селекционерът, който извежда България до бронзовите медали на световното първенство в САЩ’94. Обявен е за треньор №1 на ХХ век на България.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Архивни кадри от посрещане на Новата 1968 година и атмосферата в ЦУМ в предпразничния ден (ВИДЕО)

Връщаме лентата назад с половин век. Тогава поръчките изпълнява Дядо Мраз. А всички пътища водят към пазара – парещи баници, патици, пуйки и чесън срещу уроки и магия. Мечтите се сбъдват в ЦУМ! За първите емоции да се возиш на ескалатори и избираш от витрините с детски играчки! Ще чуем и „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ“ на Леа Иванова. За лотарийните билети за леки коли и апартаменти и разбира се – сурвакането за здраве, дълголетие и берекет!

От моловете нямало и следа. Покупките най-често били от пазара или от централния универсален магазин.

В миналото за Новогодишната нощ в София кипяла трескавата подготовка. Парещи баници, патици, пуйки и зарзавати. Любопитни факти и истории във видеото!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Тодор Живков честити новата 1983 година и какво пожела на българите в новогодишната нощ /Видео/

 

Тодор Живков поздравява българския народ с настъпването на новата 1983 година.

Подчертава, че 1982 е била успешна година за страната – икономически, социално и политически.

Говори за успехи в индустрията, селското стопанство и науката, като ги представя като резултат от „общите усилия на народа и партията“.

Изтъква ролята на БКП като водеща сила и гаранция за стабилност.

Подчертава международната обстановка, говори за „мирната политика“ на България и СССР.

Изразява увереност, че 1983 ще бъде още по-успешна, ако народът продължи да работи „със същата отдаденост“.

ВИДЕО:

Завършва с пожелания за здраве, щастие и успехи на всички български граждани.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина актрисата Бриджит Бардо-Френската звезда си отиде на 91 години

 Легендарната френска актриса Бриджит Бардо почина днес, 28 декември, на 91-годишна възраст.

Това съобщи Агенция Франс Прес (AFP), позовавайки се на фондация „Брижит Бардо“.

Звездата на френското кино се отказа от кариерата на актриса преди десетилетия и се отдаде на борбата за защита на правата на животните.Брижит Бардо е родена на 28 септември 1934 г. в Париж.

Смъртта ѝ настъпва след период на влошено здравословно състояние през последните месеци на годината, включващо хоспитализация и операция през октомври 2025 г..

Световната слава ѝ носи филмът на Роже Вадим „И Бог създаде жената“ (1956). Тя се превръща в символ на сексуалната революция и френския шик през 50-те и 60-те години.През 1973 г., на върха на славата си и само на 39 години, тя се оттегля от киното, за да се посвети на каузата на живота си – защитата на животните.

През 1986 г. основава Фондация „Брижит Бардо“. Известна е с борбата си срещу лова на тюлени, коридите и жестокостта в кланиците.

В по-късните си години Бардо често предизвикваше полемики с политическите си изказвания и беше глобявана няколко пъти за подстрекаване към расова омраза.

Сред основните заглавия във филмографията ѝ са „И Бог създаде жената“ (Et Dieu… créa la femme, 1956, „Истината“ (La Vérité, 1960), „Презрението“ (Le Mépris, 1963) „Вива Мария!“ (Viva Maria!, 1965)

Биография:

Брижит Бардо е родена на 28 септември 1934 година в Париж. Тя е дъщеря на Луи Бардо (1896 – 1975) и Ан-Мари Бардо (1912 – 1978). Луи има инженерна степен и работи с баща си Шарл Бардо в семейния бизнес. Луи и Ан-Мари се женят през 1933. Бардо израства във високата средна класа римокатолически бдителен дом. Когато е на седем години, е приета в частно училище. Тя ходи на училище три дни в седмицата, в противен случай учи у дома си. Това дава време за уроци по танци в студиото на Мадам Бургет по три дни в седмицата. През 1947 година е приета в Консерваторията в Париж. В продължение на три години тя ходи на балет при руския хореограф Борис Князев. Една от съученичките ѝ е Лесли Карон.

По покана на познат на майка ѝ участва в модно шоу през 1949 година. През същата година позира за модното списание „Jardin des Modes“, управлявано от журналистката Елен Лазареф. На 15-годишна възраст се появява на мартенската корица на „Elle“ (1950) и е забелязана от кинорежисьора Роже Вадим. Той показва списанието на режисьора и сценарист Марк Алегре, който предлага на Бардо възможност да се яви на прослушване за „Les lauriers sont coupés“. Бардо получава ролята, но снимките на филма са прекратени, това все пак я кара да помисли за кариера на актриса. Познанството ѝ с Роже Вадим, който присъства на прослушването, повлиява на бъдещия ѝ живот и кариера.

Брижит Бардо започва актьорската си кариера през 1952 година, участва в 16 филма, които имат ограничено международно издаване. Тя става световноизвестна през 1957 година след участието си в противоречивия филм „И бог създаде жената“. Привлича вниманието на френските интелектуалци, като е тема за есето на Симон дьо Бовоар – „Синдромът на Лолита“, където Бардо е представена като „локомотив на женската история“ и е изградена върху екзистенциалните теми, за да я представи като първата и най-освободената жена на следвоенна Франция.

По време на кариерата си в шоу-бизнеса тя участва в 47 филма, с изпълнения в няколко музикални предавания и записва над 60 песни.

През 1973 година Бардо се оттегля от развлекателната индустрия.

През 1985 година става носител на Ордена на Почетния легион, но отказва да го приеме.

След пенсионирането си се утвърждава като активист за правата на животните.

Поклон пред паметта и!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 85 години си отива най-силният българин за всички времена

Роден е на днешната дата през 1892 г. Става известен в целия свят. Получава оферта да стане бодигард на Ал Капоне, но отказва.Пръска купища пари за благотворителност – купува самолет на авиацията, дава 2000 долара за адвокат на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, издържа бедни студенти, артисти и начинаещи спортисти ..

Най-силният българин за всички времена е роден на 27 декември 1892 г. в село Сенник, недалеч от град Севлиево. Той е борец. Името му е Дончо Колев Данев. Едва на 17 години, когато по традиция в България се извършват държавнически преврати, Дончо отпътува от пристанището в Истанбул към Новия свят заедно с група балканци. В САЩ започва работа при строежа на жп линия. По това време между работниците често се организират борби, в които българинът разбива в пода всичките си противници. Скоро е забелязан от директора на известния американски пътуващ цирк “Виктория”, където якият българин Дончо се превръща в непобедимия кечист Dan Koloff.

Победите му на организираните от цирка турнири по wrestling скоро му донасят славата на най-известния кечист на територията на САЩ. Десетки от известните по това време борци се изправят очи в очи срещу “железните ръце” на българина – Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Шерей, наричан още Човекът светкавица, Руди Дусес, Джое Стекер, Странглар Левис, Джим Броунинг и много други. 

Нито един обаче не е в състояние да победи Dan Koloff. Още тогава сред почитателите на този спорт тръгва мълвата, че българският борец наистина е надарен с нечовешка сила,подобно на Херкулес и Соломон. Разказвало се, че са го виждали сам да повдига на раменете си железопътна релса, дълга 50 метра, че вдига над главата си борци, почти два пъти по-тежки от него, че съперниците му посинявали от липса на кислород още щом ги хванел през кръста, за да ги преметне. Митологизираният в Щатите Dan Koloff получава покана за участие в единствен по рода си турнир в Япония, където борбата от хилядолетия е национален спорт. На финалната среща на тепиха излизат Dan Koloff, обгърнат с нашето знаме, и Джики Хиген „Удушвача“, идолът на японската борба, непобеждаван от никого. Едва ли светът някога ще забрави тази среща…

Милиони души от всички краища на света застават пред радиата си, за да проследят битката на двамата титани. Новината за победата на българина се разнася над 5-те континента като опустошително цунами. Япония е потопена в скръб, а в България хората наизлизат по улиците като че за втори път да отпразнуват свободата си.

Вечерта Кинг Конг е в хотелския си апартамент и разхождайки се напред-назад, разговаря със своя мениджър Харисън. На милиметри от гърдите му, хвърлени през отворения прозорец от отсрещния апартамент, профучават два самурайски ножа и се забиват във вратата. Веднага пристига взвод полицаи за охрана на победителя, а след час, за да избегне други инциденти, вече го изпраща на пристанището. Едва на палубата той споделя: „Заклевам се, че никога повече няма да стъпя в тази страна, в която хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил един техен шампион.”

На следващата сутрин никой вече не говори за България като за държавица близо до Османската империя – България вече съществува за света. Журналистите се надпреварват да му измислят прякори – „Кинг Конг“, „Кралят на кеча“ или „Балканският лъв“. Поканен е на големия турнир в Париж. И в Европа Dan Koloff размазва всичките си противници, а на финала и любимеца на домакините Анри Деглан „Човекът с хилядата хватки“, който по това време е европейски, световен и олимпийски шампион. След тази победа за всички вече е ясно, че българинът е абсолютният шампион на света. Получава титлата „Европейски шампион“ и блестящия „Диамантен пояс“.

Дончо гътва Циклопа

Животът на царя на кеча е низ от върхове и падове, но българинът никога не забравя откъде е тръгнал. Баща му умира млад от скоротечна туберкулоза. Същата болест поваля и шампиона 40 години по-късно. Семейството му едва свързва двата края. Майка му Янка не може да изхранва всичките 7 деца и 12-годишен, Дончо заминава на гурбет в Унгария. Намира си работа като градинар. Когато го изпраща, майка му хвърля камък по него повече да не се връща.

Една вечер 20-годишният Дончо отива на цирк и тази случайност променя живота му тотално. 

Приятелите му го избутват на манежа, за да премери сили с най-добрия борец в цирк “Виктория” великана Джеф Лорънс, известен като Циклопа. Гигантът тежал 160 кг. И имал славата на непобедим. Дончо обаче го побеждава. Започват да го ангажират и за други борби. Така се ражда артистичният му псевдоним Дан Колов. С него 5 години жъне победи по цирковите арени. Едва на 26 години, става професионален кечист и прави доста късна, но феноменална кариера. Кечистът е висок само 178 см и тежи 105 кг. Коронната му хватка е самолет – влиза в краката на двуметрови мъже, вдига ги нагоре и ги забива в пода. Името му пълни всички стадиони и зали. Двайсет години Дончо от Сенник е най-силният в света кечист. Тушира всички бивши световни шампиони. 

Получава оферта да стане бодигард на Ал Капоне, но отказва.

 

Демонстративно побеждава един от фаворитите на мафиотския бос – протеже на италианския подземен свят. Американските менажери недолюбват кечиста. В началото работи с тях, но отказва да стане янки и да поамериканчи името си. Въпреки милионите, които му предлагат, той отказва да участва в договорени борби. Сам си става импресарио и не дели с никого печалбата.

Реки от долари потичат в джобовете му. Влага милионите си в мини, акции и магазини. Купува си имения в Калифорния и Канада. Побеждава най-силните мъже в света на тяхна територия. Има над 800 победи, а загубите му се броят на пръсти. Световни знаменитости се редят на опашка за негов автограф. Близък става с Шаляпин и оперната прима Илка Попова.

През 1935 г. Дан Колов се завръща в България, за да посети майка си и приятелите от детските години. Посрещат го като национален герой. Опашката от мераклии да го зърнат се точи от Централна гара до църквата “Св. Неделя”. Няма човек с по-широки пръсти от тези на световния шампион. Пръска купища пари за благотворителност – купува самолет на авиацията, дава 2000 долара за адвокат на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, издържа бедни студенти, артисти и начинаещи спортисти.

Щедрият българин плаща лечението на много хора. Хоби на кечиста са ловът, хубавите дрехи и жените. Дан Колов не създава семейство. Личният му живот обаче е пълна мистерия. Фаталната любов на бореца е загадъчната Соня Ефремова – датчанка по произход, която работи като шивачка на оперната прима Илка Попова. Певицата ги запознава и от този момент двамата стават неразделни. Според близки на кечиста именно тя завлякла френските му имоти и влогове в няколко банки. До последния му ден в апартамента му на ул. „Линкълн“ тя е неотлъчно до него.

През 1939 г. туберкулоза го гътва на легло. Якият мъж влиза в болницата 105-килограмов, а излиза… 46. Едва на 47 години, на 27 март 1940 г. той умира в родното си село. Преди да почине, връчва на роднини чек за 2000 долара – последните му пари. Питат го къде са мините и имотите. Дан Колов казва, че по-добре е да не ги търсят. Когато разбира за смъртта му, Соня изчезва загадъчно заедно с шефа на банката, където Дан Колов държи милионите си. Последното желание на шампиона е да хапне попара, козунак и пуешко.

Мистерия:Изчезна диамантеният пояс на шампиона

Диамантеният пояс, 6 пистолета и 7 пушки са изчезнали от музея на Дан Колов в родното му село Сенник, Севлиевско, увери се на място “Над 55” преди четири години. Надпис “Желю и Дан Коловь” още седи на керемиденочервената къща в севлиевското село, където преди 114 години е роден борецът. Местонахождението на милионите на Дан Колов и до днес тъне в пълна мистерия.

Съселяните му предполагат, че поясът вероятно вече е изтъргуван в някой музей на Запад. Губят се следите и на много други ценни предмети. В момента трима кечисти от световна класа излизат на подиума с името Дан Колов.

“Три пъти обираха къщата, след като я реституираха. Върнаха я на наследниците му, а после пак на общината. Обезвредили са СОТ-а и влезли направо през вратата. Първия път му отмъкнаха диамантения колан, втория път взеха пушките и пистолетите. Дан Колов е бил ловец и е имал много ценни антики. Изчезна и уникално седло, инкрустирано със скъпоценни камъни, много медали и купи. Третия път завлякоха всичко, каквото е останало. Отмъкнаха му даже трикото и хавлията.

Въпреки това идват много чужденци да разглеждат музея”, разказа за “Над 55” собственикът на хотел-ресторант “Дан Колов”, който е в близост до родния дом на бореца. Той обаче няма роднинска връзка с шампиона. Единствената кръвна наследница на бореца е неговата племенница. Сега в къщата са останали за разглеждане единствено един костюм, леглото и купища писма.

Холивуд безуспешно ухажвал Дан Колов

Само нежеланието да се снима в суперпродукция не направи нашия кечист първият екшън герой на световното кино

Кинг Конг е щял да бъде българинът Дан Колов. Историята на флирта с Холивуд започва на презокеанския лайнер „Куин Мери“ с една американска филмова звезда. Случайността ги е събрала на най-големия пътнически параход. Дан Колов отива да се бие с Удушвача, а артистите – на снимки в Япония.

И като резултат – един от най-известните кечисти в света бил ухажван дълго, упорито и безуспешно от холивудска актриса, познала мимолетно глезотиите на световната слава. Българинът остава непреклонен към женските прелести, но по неведомите пътища на съдбата флиртът му с актрисата прераства във флирт с Холивуд.

След като побеждава гордостта на Франция Анри Деглан, холивудският режисьор Мекъл е убеден, че няма пречки да направи филм за Кинг Конг в главната роля с Дан Колов и обсажда бореца, подобно на средновековна крепост, да започват снимките.

Хонорарът, който му предлага, е 24 милиона лева 

Дан Колов обаче взема пояса, покрит с диаманти, и след 25 години отсъствие се прибира в България. На режисьора отказва с думите: „Ти не си първият. Имал съм и други предложения, но аз компромиси с моята кариера не правя.“

Минават години. Опитите Дан Колов да бъде вкаран в Холивуд продължават.Та той е звезда от световна величина. Колко приходи би донесъл един филм с негово участие.

Холивудските режисьори и продуценти все така не могат да проумеят как един българин, пък бил той и световноизвестен, ще им отказва – та по тяхната логика малко повече пари и слава никога не са излишни. Сигурно нещо си е наумил? Но какво?

След повече от 25 години на тепиха и повече от 1500 победни боя Дан Колов се завръща в София

На 7 април 1936 г. Борецът прекарва част от почивката си в София. По същото време идва и световната филмова звезда Ханс Алберс, който търси своя партньорка за филма „Под горещо небе“. Режисьор е руснакът Учички. Най-накрая Алберс избира за своя филмова партньорка оперетната актриса Надя Ножарова. Научила за това, примата Мими Балканска е обидена и двете се скарват.

Един ден сред екипа най-неочаквано се появява Дан Колов. Той е стар познат с Ханс Алберс, но режисьора Учички вижда за пръв път. Двамата се отделят на двучасов разговор, говорят си на английски, но накрая режисьорът споделя пред журналисти: „Та той е чудесен актьор. Предложих му участие в моя филм.“

Дан Колов и този път не се съгласява. Единственият филм, за който Дан Колов дава съгласието си, е „Под игото“.

Той трябва да се снима още през 1936 г. от режисьора Александър Вазов. Пари за снимките обаче така и не се намират, Дан Колов умира през 1940 г. в родното си село Сенник, а „Под игото“ е сниман чак през 50-те години.

И до днес остава загадка защо Дан Колов толкова упорито избягва снимачните площадки. Дали е бил толкова богат, та да не са му трябвали пари?

Източник: plovdivglas.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Безсмъртният герой от Бойните групи на София

Скрит в една от отходните тръби на Перловска река, където води сражение повече от ден, накрая слага край на своя достоен живот с последния си куршум...

На 7 февруари 2025 г. се навършиха 110 години от рождението на един от героите на Бойните групи Никола Драганов. Тази годишнина не се спомена от никого. Соросоидите и неофашистите може би не са чували за него, за тях от имената на „комунистическите терористи“ по-известни са Славчо Радомирски, Митка Гръбчева, Виолета Якова, Иван Бураджиев и те съсредоточават своята омраза върху тях, а неговото име за тях или не е известно, или е на заден план. А повечето „левите“ също не се сещат за него, те или са забравили, или са заети с вътрешнопартийни борби. Но все пак той е герой и името му не бива да потъне в забрава, поради което съм решил да публикувам (с някои допълнения) своя материал за него.

Никола Василев Ганчев Драганов е роден на 7 февруари 1915 г. в севлиевското село Бериево в изключително бедно селско семейство, което изкарва своята прехрана само от няколко парчета земя. От малък е принуден да пасе овцете и козите на своите съселяни и да помага на родителите си, но въпреки това, за разлика от други бедни деца не изоставя учението. Той е един от най-добрите ученици и завършва с отличие Севлиевската гимназия. Баща му е доволен от успехите му и се съгласява да продължи образованието си в Телеграфо-пощенското училище в София, въпреки че няма достатъчно средство. В София Никола отново е един от най-добрите ученици и още по време на учението е назначен на работа в една от телеграфно-пощенските станции. Получава относително добра заплата и това му помага да праща пари на своите бедни родители. Завършва училището с отличен успех и е назначен на работа в Централната пощенска станция. Там той се запознава с комунистическите идеи и става техен привърженик, въпреки че до края на своя кратък, но достоен живот не става член на БКП. На работа в пощите не може да търпи мошениците и корумпираните бюрократи, а също и високопоставените служители, които злоупотребяват, и поради своя буен нрав многократно влиза в открити (понякога и физически) сблъсъци с тях. Те разбира се се оплакват на своите покровители, които го наказват. Общо е наказван пет пъти. След време става касиер в Четвърти пощенски клон. Като такъв отделя средства от ценни пратки за помощ за комунисти изпаднали в беда.

През 1942г. участва в набавяне на средства за закупуване на оръжие за бойните групи. След това минава в нелегалност, успявайки да вземе пистолет „Валтер“ от оръжейна пратка и започва да търси връзка с бойната група на Славчо Радомирски. Там приема партизанското име „Гуджо“. Когато Георги Ковачев (Гек) го препоръчва на Радомирски, казва: „Танкове да минат през него, нищо няма да му стане!“ Но Радомирски изпитва известно съмнение заради прекалената му смелост и невъзмутимото му появяване на оживени места където е търсен и на местата където са фашистките агенти. Гуджо приема изключително тежко недоверието и дори му казва: „Все не ми вярваш. Болно ми е. А аз нито съм подлец, нито говоря хвърчащи работи“, на което получава отговор: „Това, което вършиш е неразумно! Внимавай!“

Митка Гръбчева описва Гуджо така: „Никола Драганов беше напет момък, левент, широкоплещест, с матова и гладка кожа. Видът му респектираше с подчертаната физическа сила и неустрашимост. Носеше винаги два заредени пистолета – единият деветмилиметров парабелум. Джобовете му тежаха от резервни пълнители. Не се разделяше и с двете си бомби бухалки. Закачаше ги на вътрешната страна на балтона или на шлифера си. Горната си дреха носеше разкопчана, за да не изпъкват бомбите и винаги да му бъдат подръка.“

Веднъж, отивайки на нелегална среща с другарите си, Гуджо носи в раница патрони и бомби предназначени за изнасяне в Балкана. Но го срещат двама фашистки полицаи, които го карат да се легитимира. Преценявайки обстановката, той решава, че не е добре да стрля, тъй като са двама, а и пистолетът му е несигурен. Затова решава да се измъкне с хитрост и иска да отиде „по нужда“. Двамата фашисти ухилени си казват: „Намокри се от страх“ и го пускат, и докато разглеждат раницата, той успява да откърти две дъски и да избяга. На срещата с нелегалните заключава „Само тъпотата на агента ме спаси, но бомбите и патроните останаха в полицията“ Тогава Станьо Василев го прегръща братски, а той навежда глава. Но подозрението остава и той с огорчение казва на Славчо Радомирски: „Вие не ме смятате за ваш човек.“

По това време Гуджо е следен от две места: от една страна от своите другари, от друга от фашистките агенти. Един от тези агенти, негов съученик, се полакомява за награда и търси удобен момент да го предаде. Тогава Гуджо, гледайки го с омраза му казва „Здрасти!“ и разкопчава палтото си, от където се показват пистолет и две бомби. Тогава фашистът от страх отива при техен общ познат и казва „Кажи на Никола, че не го следя. Полицията, ако ще със злато да ме обсипе, пак няма да ме принуди да го следя!“ Научавайки това, Гуджо се разсмива и казва „Горко на това Отечество, дето го пазят тези плъхове! Ех, братко, разбиращ ли защо ще победим? Защото служим на Народа си от любов, а не за пари!“ По-късно Митка Гръбчева ще напише: „Всички се смяхме на този случай, но на враговете, които познаваха Никола Драганов, наистина не им беше до смях“.

Постепенно Радомирски се убеждава, че Гуджо не е провокатор и решава да му постави задача за изпълнение. Задачата е да се ликвидира високопоставения фашистки депутат Сотир Янев, готвен от хитлеристите за външен министър, един от основните привърженици България да се включи в „кръстоносния поход на хилядолетния райх срещу Болшевишка Русия“, като в защита на това сипе гнусни клевети срещу СССР, като например че там жените са общи, че хората са толкова гладни че в големите семейства родителите ядат децата си и тем подобни простотии.

Гуджо и Йордан Петров пристъпват към изпълнение. Но на входа на залата, където говори Янев застават много фашистки полицаи и те решават да излязат навън и да хвърлят бомба в колата му. Но до колата има много минувачи и Гуджо решава, че могат да пострадат и невинни хора, поради което решава да отложи изпълнението. На следващия ден двамата влизат в кантората на Янев и му светяват маслото. Хората по улицата, които разбират кои са, правят шпалир и им отстъпват място да се измъкнат и ги насърчават „Бягайте!“ След това докладва на Славчо Радомирски: „Няма да лае песът повече!“ Радомирски му казва: „Разказвай! Защо мълчиш? Вие извършихте подвиг!“, но Гуджо се намръщва, тъй като не обича да го хвалят.

Митка Гръбчева разкрива следните черти от характера на Гуджо: „Ние го познавахме не само като безстрашен конспиратор, но и като наш другар – весел, общителен, добродушен. Понякога, когато бяхме сами на Витоша или на Люлин, Гуджо ни приканваше да идем в някое долче и запяваше песен. Прилягаше му, дяволите да го вземат!“

След ликвидирането на Янев, на Гуджо е дадена друга задача: да ликвидира радиоинженера Кулчо Янакиев, ръководещ заглушаването на Радиостанция „Христо Ботев“. Под негово командване, Бойната група започва акцията. Но една предателска душа ги издава и те влизат в престрелка. Гуджо крещи „Дръжте се, другари! Никакво предаване!“ Моментът бил удобен да се справят с фашистите, тъй като са точно срещу тях, но между тях попаднало едно малко дете. За да не пострада детето, Гуджо пребягнал зад едно дърво, след това се скрива в една от отходните тръби на Перловска река, където води сражение повече от ден и накрая слага край на своя достоен живот с последния си куршум. Така на 30 май 1943 г. спира да бие пламенното сърце на достойния син на България, Никола Драганов (Гуджо)…

Подвигът на Гуджо е вълнуващо описан от Митка Гръбчева в нейните книги „В името на Народа“ и „Закъснели отговори“. Много читатели след това ? пращат писма с отзиви и пишат, че техен любим герой от книгите е станал той…

Източник:probuzhdane

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Експерти съветват: Запасете се с пари в брой за 4 дни заради еврото

Банкоматите и ПОС терминалите спират работа в новогодишната нощ между 21:00 и 01:00 часа, напомнят те

Платежните системи в цялата страна ще прекъснат работа в новогодишната нощ заради техническото преминаване към еврото. От 21:00 часа на 31 декември до 01:00 часа на 1 януари 2026 година банкоматите, ПОС терминалите и мобилното банкиране няма да функционира, съобщиха от Асоциацията на банките в България и БНБ.

Техническа пауза за въвеждане на новата валута

Финансовите институции предупреждават, че в посочения четиричасов прозорец системите ще се пренастройват. До 21:00 часа на 31 декември устройствата ще работят с левове, а след 01:00 часа на 1 януари вече ще оперират с евро.

"Тъй като никой не знае колко време ще продължи пренастройването на електронните системи за плащане, нямаме друг избор," заяви Ричард Алибегов, председател на Българската асоциация на заведенията, цитиран от "24 часа".

Заведенията вече информират клиентите с куверти за Нова година да носят пари в брой за допълнителна консумация след полунощ.

Препоръка: Кеш за 4 дни

Банкери и икономисти съветват гражданите да се подсигурят с пари в брой за период от 4 дни – 30 и 31 декември, както и 1 и 2 януари. Това се налага не само заради планираното прекъсване, но и като застраховка срещу евентуални технически смущения в първите часове и дни на новата година.

Това е особено важно за хората, които ще пътуват в зимните курорти или малките населени места, където алтернативите за теглене на пари са ограничени.

Спират и продажбите на винетки

Националното тол управление също въвежда ограничения. От 21:00 часа на 31 декември до 02:00 часа на 1 януари всички канали за продажба на винетки ще бъдат недостъпни заради профилактика на системите на "Борика".

Още по-рано, от 22 декември, спира възможността за купуване на винетки чрез банков превод през сайта bgtoll.bg. Шофьорите трябва да закупят необходимите пътни такси предварително, за да избегнат глоби.

Двойно обращение през януари

От 1 януари 2026 година България влиза в режим на двойно обращение. До 31 януари ще може да се плаща и с левове, и с евро. Търговците са задължени да връщат рестото в евро, освен ако нямат физическа възможност за това.

БНБ припомня, че официалният курс е фиксиран на 1.95583 лева за едно евро. Експертите съветват гражданите да не се доверяват на улични оферти за "по-изгодна" обмяна, тъй като това най-вероятно са опити за измама.

Наличност на банкомати

Към края на 2025 година в страната функционират около 5000 банкомата. Устройствата няма да бъдат изключвани масово, а ще преминат автоматично към новата валута. Въпреки това, в малките населени места е възможно да има временен недостиг на устройства или наличности в евро в първите дни на годината.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Цветан Атанасов – създателят на Ретро музей в България

След едногодишна борба с рак на стомаха почина създателят на „Ретро музей“, варненецът Цветан Атанасов.

Тъжната новина съобщиха от фейсбук страницата на музея.

Скъпи приятели, с дълбока скръб в сърцата си Ви съобщаваме, че днес на 20.12.2025 на Игнажден, Господ прибра при себе си нашия обичан и любим създател Cvetan Atanasov .Той беше пример за труд, честност и човечност. Остави след себе си не само спомени, а дело, което има смисъл и стойност. Загубата е огромна и думите трудно могат да опишат празнотата, която оставя след себе си, но ние с труд и любов ще продължим пътят, който той начерта.

Той ще живее в сърцата ни, в делата ни и във всичко, което ще продължим да правим в негова памет.

Поклон пред светлата му памет.

Благодарим на всички за подкрепата и съпричасността през всички тези месеци.

Поради неизвестни обстоятелсва ще съобщим допълнително кога ще бъде поклонението.

От екипа на bgspomen изказваме нашите най-искрени съболезнования към неговите близки.

Светла му памет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един ден в столичното 138 ЕСПУ „Юрий Гагарин“ в снимки от времето на СОЦА в НРБ

Учебното заведение е открито на 30 октомври 1960 г. и е наречено на първия човек в историята, летял в космоса – Юрий Гагарин. През годините в училището се установява традицията космонавти да засаждат иглолистни дръвчета в специално обособена алея в двора, наречена „Алея на космонавтите“. 

Първото дърво (смърч) е засадено от самия Юрий Алексеевич Гагарин. На същата алея са засадили смърчове също и първият български космонавт Георги Иванов, вторият – Александър Александров, първата жена-космонавт – Валентина Терешкова, и др. В миналото пред всяко дръвче е имало табелка с името на космонавта, който го е засадил. В самото училище е имало стая, посветена на космонавтиката, в която се е съхранявала богата колекция, посветена на Космоса, включително и истински скафандър.

В днешни дни табелките с имената на космонавтите вече ги няма, а част от смърчовете са загинали. На алеята е поставена модернистична паметна плоча с имената на космонавтите, посетили училището, а във фоайето на училището е учреден и Музей на космонавтиката.

Вследствие политическите промени в България през 1989 г., от 1993 г. училището носи името на изтъкнатия български историк проф. Васил Златарски. По този начин учебното заведение има двама патрона, като техните барелефи се намират непосредствено до главния вход.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кой е българинът, който загина биейки се за Украйна

Още един българин е загинал на фронта в Украйна. Името му е Тодор Николаев Кузмов.

Смъртта му не е потвърдена официално от украинска страна, но съобщението беше публикувано във фейсбук-страницата Мемориал – международни доброволци за Украйна, която досега не е публикувала грешна информация.

Нашият обичан български брат Тодор Николаев Кузмов, който служеше в Украйна като доброволец, загина на бойното поле. Чест, слава и благодарност за нашия брат, пише в съобщението, придружено с негова снимкаДосега не беше публично известно, че Тодор Кузмов воюва в Украйна.

Според нашия кореспондент в Украйна Горица Радева най-вероятно Кузмов не е загинал в последните няколко дни, защото наскоро са я питали дали го познава и дали има връзка с него. Може би още тогава е имало съмнения, че е загинал, но са потвърдени едва вчера, предполага Горица Радева.

Досега само за двама български граждани е официално потвърдено, че са загинали в Украйна. Единият е Светослав Славков, който падна в бой с руските нашественици край Купянск в последните дни на 2023 г.

Другият е Владислав Младенов от Дупница, който загина през юни 2025 г.

Не е ясно колко са българите, които в момента се бият за свободата на Украйна.

Източник: Другият е Владислав Младенов от Дупница, който загина през юни 2025 г.

Не е ясно колко са българите, които в момента се бият за свободата на Украйна.

Източник:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актьорът, който никога не забрави откъде е тръгнал

Велко Христов Кънев е роден на 31 юли 1948 година в малкия град Елхово. Родителите му — майка му Кера и баща му Христо — са обикновени хора: тя работи като реквизитор в Театралната трупа към военния културен дом, а баща му е шивач във военното поделение в Елхово. Животът в това скромно семейство, далеч от столичния блясък, оформя в него скромност, трудолюбие и усещане за реалността — качества, които впоследствие ще се отразят и в актьорската му игра.

Още от ученическите си години Велко показва интерес към изкуството — свири на акордеон и на йоника и участва в постановки на читалищната сцена в Елхово. Тези първи изяви — далеч от прожекторите, но близо до хората — дават началото на нещо много по-голямо.

След средното си образование отбива задължителната си военна служба, а после е приет във ВИТИЗ, където през 1973 г. завършва актьорско майсторство в класа на доц. Апостол Карамитев. Сред състудентите му се откроявят имената на Искра Радева, Богдан Глишев, Юрий Ангелов. Дипломната постановка на неговия випуск — „Женско царство“ — се превръща в събитие за театралния сезон и даже е представена във Франция със значителен успех.

След дипломирането му през 1973 г., кариерата на Велко Кънев започва в регионалния театър — първо в Драматичен театър „Стефан Киров“ – Сливен, където играе от 1973 до 1976 г. В него изпъква ролята му в постановката „Милионерът“.

След Сливен идва поканата за Сатиричен театър „Алеко Константинов“ в София — там играе три сезона (1976–1979).

През 1979 година Велко Кънев става част от трупата на Народен театър „Иван Вазов“ — сцена, с която ще свърже най-голяма част от творческия си път. Там създава множество впечатляващи роли — класически и съвременни — и се утвърждава като актьор с изключителен диапазон и дълбочина.

От началото на 1970-те година започва и кариерата му в киното — участията са постепенно, но пробивът идва през 1982 г. с филма Оркестър без име, който го прави звезда и носи широка популярност сред зрителите. След това се снимат редица филми, които се превръщат в любими на поколения — сред тях „Матриархат“, „Мъжки времена“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Да обичаш на инат“, „Бой последен“ и други.

Но не само кино: през 1981 г., след успеха на „Оркестър без име“, Велко — заедно с колегите си Георги Мамалев и Павел Поппандов — основават музикално?комедийна формация, която по?късно се превръща в култовото телевизионно шоу Клуб НЛО. С това Кънев добавя към репертоара си и сатиричен хумор — ново измерение на този, вече зрял артист.

Общият му сценичен и филмов път включва над 40 роли в театъра. Сред най-запомнящите се е ролята му на поп Кръстьо Никифоров в постановката „Великденско вино“ от Константин Илиев, за която получава наградата Аскеер за водеща мъжка роля през 1994 г. През 2008 г. на сцената на Народния театър тържествено отбелязва 60-годишнината си с моноспектакъла „12 разгневени монолога“.

Освен с таланта си, актьорът е запомнен и като деликатен, човечен, скромен човек — колеги и приятели често го описват като такъв. Той остава свързан с корените си: въпреки славата не забравя Елхово и простия бит, от който тръгва.

През последните години от живота си Велко Кънев води тежка битка с рак на гласните струни. Въпреки болестта, се стреми да продължи работата си на сцена и в проекти — доколкото здравословното му състояние го позволява.

На 11 декември 2011 година, на 63-годишна възраст, Велко Кънев умира в София. Смъртта му е загуба за българското театрално и филмово изкуство, но името му и харизмата, които оставя, продължават да живеят — чрез филмите, постановките и спомените на хората.

Наследството на Велко Кънев е многопластово: той не е просто актьор, а емблема на българската комедия, драма и сатира — артист, който със себе си носи съпричастност към човека, уважение към корените и искреност в изкуството.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 30 години пребори рака! Дано Господ е с него и сега…

Любо Пенев го е закъсал лошо. Именитият голмайстор и треньор замина спешно за Германия, след като лекарите му откриха рак на бъбреците и черния дроб. Лечението в специализираната клиника, близо до Дрезден, е започнало във вторник, 2 декември. Положението въобще не е добро, тъй като туморът е открит в напреднала фаза и с разсейки.

Но 59-годишният Любо веднъж вече пребори подобно тежко заболяване и всички се надяват, че ще се справи и сега, колкото и да е трудно. По информация от близките му, цялото лечение ще излезе повече от половин милион евро. Те вече откриха дарителска кампания, а от бившия му отбор „Валенсия” обявиха, че ще съберат спешно поне 300 000 евро на първо време.

Ракът буквално е изял за един месец славния голмайстор, научи „Уикенд”. Заради заболяването 192-сантиметровият исполин Любо се стопил с 30 кг през ноември, по кило на ден, и в момента тежал критичните 62 кила, което е изключително малко за ръста му.„Зловеща гледка е, няма да го познаете – изпит е напълно”, казва през сълзи негов близък.

Заради критично ниското му тегло лекарите се страхуват да го подложат на химиотерапия – организма му трудно би се справил. А в края на октомври играл мач на малки врати с приятели и по нищо не му личало, че е болен. Нито бил отслабнал, нито нищо. След това почнал да изпитва болки, но се надявал да минат. Отначало дори не искал да отиде на лекар, въпреки че видимо почнал рязко да отслабва.

Жена му Кристина успяла да го убеди, че трябва незабавно да мине през скенера в онкологията. Там безпощадната новина за заболяването го връхлетяла като леден вятър.

След диагнозата Любо първоначално не казал на никого, че е болен. Обадил се само на най-близките си приятели, за да им каже, че отива в чужбина и ще отсъства известно време. Веднага заминал на лечение в Германия. Междувременно състоянието му се влошило още повече. Пенев престанал да се храни, а в момента бил съсухрен като скелет. Огромният мъж, който изглеждаше пращящ от здраве съвсем до скоро, отслабнал за нищо време с около 30 кг.

В онкологията до Дрезден лекарите са констатирали още веднъж, че заболяването е в напреднала фаза. Първата фаза на лечение, която са почнали да прилагат от вторник, е с имунотерапия. При нея се извличат клетки, които се имунизират и след това се връщат в тялото, за да се борят с тумора. Първите вливки са били направени във вторник. Преди това медиците успели да захранят изнемощялото му тяло, за да пристъпят към процедурата. В клиниката при Любо са жена му Кристина и двамата му синове Никълас и Любослав – младши. От София кураж по телефона му дава чичото Димитър Пенев.

Втората му съпруга Кристина обяви дарителска кампания, тъй като лечението е на стойност 550 000 евро. Сред първите отзовали се бил Христо Стоичков. Ицата се беше разсърдил на Любо за това, че не дойде на юбилейния му мач по случай 50-ата му годишнина през 2016 г. Почти цяло десетилетие двамата не си говореха. Но сега Христо превел веднага 5000 долара в сметката за лечение.

Именно Стоичков беше един от хората, които помогнаха на Любо да се пребори с рака преди повече от 30 години. В края на януари 1994 г., по време на тренировка във „Валенсия”, нападателят беше ударен с топката в слабините. Почувства болки, след което го пратиха на уролог. Там откриха, за щастие в сравнително ранна фаза, че българският голмайстор има тестикуларен рак. Привържениците на „Валенсия”, както и всички останали запалянковци в Испания и България, бяха потресени от новината. В началото на февруари същата година Любо постъпи за лечение и операция в клиниката „Пуигверт” в Барселона.

На влизане го придружаваха Христо Стоичков, директорът на „Валенсия” Алберто де Мигел и лекарят на отбора Хосе Оро. А с него в болничната стая беше Хуанхо Родри, неговият мениджър. Последният свидетелства, че в отчаянието си Любо ударил един юмрук в стената. Но последвалите 50 сеанса химиотерапия дават резултат.

В крайна сметка Любо прескача трапа и в края на 1994 г. отново е на терена. За да се възстанови, българският голмайстор купува зала за фитнес, в която тренира, за да се върне към играта. И до днес на онкологичните симпозиуми неговото лечение се дава за пример.

Във „Валенсия”, където днес събират пари за лечението му, тогава постъпват гадно. Кроят планове как да се отърват от болния футболист. Докато българинът се бори с рака, новият президент на клуба Пако Ройг и хората му цинично почват да го подпитват дали не е склонен да си преподпише договора. Само че срещу по-ниска заплата. На езика на футболната дипломация това е намек, че трябва да си ходи. Занимават го с комисиони, такси и всякакви простотии точно в най-трудния момент от живота му.

Любо отначало стиска зъби, но след това избухва. В средата на 1995 г. обявява, че се маха от „Валенсия”. Обвинява за напускането си Ройг и се извинява на запалянковците, че е принуден да си тръгне. Отива при прочутия президент Хесус Хил в „Атлетико” (Мадрид), а с него отборът печели шампионската титла и Кралската купа.

Пенев е обявен за играч №1 на „Атлетико”, след като за 42 мача вкарва 22 гола.

Животът на Любо Пенев хич не е лесен, въпреки че е играл в елитни отбори на Испания като „Валенсия”, „Селта” и „Компостела”. Когато почва в ЦСКА, всички казват, че е връзкар, тъй като треньор е чичо му Димитър Пенев. Но след 80 гола с червения екип, нападателят на ЦСКА е продаден в Испания за 1 милион долара през есента на 1989 г., още преди промените. Става един от най-изявените голмайстори в тамошната Първа лига, ползва се с огромно уважение.

В кариерата си в Испания и у нас е изиграл 432 мача и има над 200 гола. Остава в историята на ЦСКА като единственият, който е бил футболист, старши-треньор и президент на клуба. Като наставник е водил още пловдивските „Ботев” и „Локомотив”, „Литекс”, „Царско село”, „Хебър” и националния отбор на България. Видна фигура от Пеневата чета, заради рака Любо пропуска САЩ-94, но по решение на целия отбор също получава медал за заслуги. След Евро-96 е наказан с временно изваждане от националния отбор заради фразата си „Който ме уважава – уважава, който не – да духа супата!”

Той е син на Младен Пенев, по-големият брат на чичо му Димитър Пенев. Младен също почва в „Локомотив” (Сф), по късно носи екипа на „Добруджа”. Умира едва на 66 години.

Любо е поредният от героите от Пеневата чета, който се бори за живота си с тежко заболяване. Славният №5 Петър Хубчев още се лекува от рак в Германия. По-рано миналия месец капитанът на героите от САЩ-94 и бивш шеф на БФС Борислав Михайлов влезе с болница с цироза и инсулт, като все още е в изкуствена кома.

Народ / чрез „Уикенд“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1989 г. тя бе ученичката, която взриви цяла България

Дебютирала на 16 години в „Маргарит и Маргарита”, актрисата още пази оригиналния сценарий на скандалната за времето си лента на Николай Волев

Ирини Антониос Жамбонас е българска актриса, дъщеря на състезателката по тенис на маса Елпиники Жамбон. Родена е на 12 ноември 1969 година. Родителите й напускат родината си през 1944 година, бягайки от хитлеристкия режим, и се установяват в България.

Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в клас на професор Здравко Митков в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1994 г. След това започва работа в „Малък градски театър“ „Зад канала“. Играе и на сцената на „Театър 199“. Първият филм, в който участва, е станалият култов и скандален „Маргарит и Маргарита“.

Има един син от връзката си с Емил Емилов.

През далечната 1989 година Ирини Жамбонас е ученичката, която взриви България. В момичето със странна хубост режисьора Николай Волев вижда главната героиня на топ лентата „Маргарит и Маргарита“. Ролята сякаш е създадена за нея. Тя е огнена и пламенна, а една от сцените все още разбунва духовете. Едва на 16 е, когато се снима, така че сцената с изнасилването на нейната героиня от Васил Михайлов, няма как да не остави отпечатък в съзнанието ни с прословутата реплика на изнасилвача „За да получиш, трябва да дадеш“

За себе си в минало време разказва:

„Завършила съм Вечерно училище. По това време се снимаше „Маргарит и Маргарита“. Имаше предложение да повторя 10 клас, но нещата се промениха, след като разбрах, че по този начин няма да ми се даде възможност да имам по-добри оценки заради намалено поведение. Но аз не се намирам за чешит. Мисленето, характерът и поведението ми създават трудности на хората са с мен и ме обичат. Но те твърдят, че имам мек и топъл характер. Много хора, които за първи път са работили с мен, са се кръстили, че ще работят с мен. Но това се случва само с тези, които нямат болно его“, споделя Ирини Жамбонас и разкрива, че не е понесла добре славата като дете. „Казах си, че ако някога избера тази професия, ще бягам от популярността и от това да те разпознават на улицата. Това не ми харесваше. Затвори ме и ме накара да се почувствам несвободна.

Не обича да дава интервюта, предпочита тишината, уединението, защото когато си насаме със себе си, откриваш новите пътища. Далеч от суетата, славата никога не я е блазнила, но пък върши работата си упорито, прецизно и забележително, за което свидетелстват многото й награди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си поетът Найден Вълчев, автор на песента „Една българска роза“

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес.

На 98 години почина поетът Найден Вълчев, съобщи неговият внук Филип Вълчев. 

Найден Вълчев е автор на популярната през 70-те години на 20-и век песен „Една българска роза, информира БТА.

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес. 

Българският поет, писател и преводач Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, община Ябланица, в семейство на учител. Основното си образование завършва в родното си село, а средното – в  Плевенската мъжка гимназия, където прави и първите си поетически опити. През 1951 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но не практикува професията си, защото се отдава на литературата. 

За първи път публикува свои творби във в. „Лост“  през 1946 г. По време на следването си е член на литературния кръжок „Васил Воденичарски“. Докато е в казармата пише стихове, посветени на войнишкото всекидневие, които издава в първата си стихосбирка „На южната граница“, която излиза през 1953 г. 

През периода 1954 – 1955 г. работи като редактор в сп. „Български воин“ и  в. „Народна армия“, от 1956 г. до 1983 г. – в сп. „Септември“, от 1983 г. до 1988 г. – в сп. „Съвременник“, а от 1988 г. до 1989 г.  е главен редактор на сп. „Дарители“. От 1996 г. до 1997 г. е културно аташе в посолството на България в Минск, Беларус. Найден Вълчев е бил член на Съюза на българските писатели, а през 1983 г. е избран за председател на секция „Поезия“ на съюза. 

Найден Вълчев е автор на стихосбирките „На южната граница“ (1953), „Тиха победа“ (1954), „Малка повест“ (1956), „Пъстра палитра“ (1960), „Химни и повести“ (1964), „Люлякова вечер“ (1968), „Лунапарк“ (1970), „Синьо цвете, влак, жена“ (1975), „Златен август“ (1977), „Северна светлина“ (1965), „Зърна за посев“ (1976), „Златен август“ (1977), „Две снежинки“ (1980), „Написано кленов лист“ (1984), „Гигантски слалом“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1987), „Младата луна и старата луна“ (2001), „Рай за грешни“ (2003), „През три води преплавено“ (2004), „Една българска роза“ (Избрани стихотворения, 2013). В пет книги, наречени „Попътни срещи“, издадени между 2007 г.  и 2016 г., Найден Вълчев разказва в есеистично биографични четива за Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Панчо Владигеров, Христо Радевски, Валери Петров, Станка Пенчева, Веселин Ханчев, Иван Радоев, Лиана Даскалова, Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Тодор Попов, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Димитър Талев, Елиас Канети, Николай Лилиев и др. През 2007 г. е публикувана „Литературна анкета“ на Панко Анчев с писателя. През 2022 г. по повод 95-ата му годишнина е издадена стихосбирката му „Лебед“. За нея Найден Вълчев казва: „Така се казва последното ми стихотворение от 2022 г. То не е посветено на никого, но инвенцията води към лебедова песен. Включено е и първото ми стихотворение от 1952 г. „На границата щъркели прелитат“ от войнишките ми стихове. Това са 70 години стихове.“

Част от поетичното творчество на Найден Вълчев е посветено на децата, като пише под псевдонима Чик Чирик. Това са стихосбирките „Българска земя“ (1963), „Звъни звънче“ (1968), „Фото Есперанто“ (1983), „Жълъдче със шапка“ (2004) и др. 

Найден Вълчев е сред създателите на Съюза на преводачите в България и е негов председател от 11 март 1989 г. до 2 март 1991 г. Той е преводач от руски език. Превел е книги със стихове на поетите – Александър Пушкин, Адам Мицкевич, Михаил Лермонтов, Сергей Есенин, Роберт Рождественски, Бела Ахмадулина и др. За работата си като преводач поетът разказва: „Превеждам стихове и автори, които са ми въздействали силно и които съм искал да бъдат прочетени и от други. Това право на желанието натоварва преводача с огромната отговорност да пренеса автора жив и  здрав на другия бряг на реката. Да спаси всичките или почти всичките му достойнства и да го покаже с мисловната, емоционалната и образната му мощ.“ Според Найден Вълчев истинският преводач трябва да превежда това, от което не би се срамувал, да го превежда със съзнанието, че защитава вече две имена – на автора и своето. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На загиналите граничари – смели бойци на гранични войски

Държавата може да има много атрибути, но границите й са тези, които дават някакъв смисъл на това понятие. Разширяването им може да не е приоритет, но тяхната отбрана и неприкосновеност са задължение на всяка власт, независимо от нейната политическа ориентация. В следващите редове ще ви запознаем с няколко значими подвига, свързани с дейността на това подразделение по време на Народна република България.

 Вече ви разказахме за това как и кога гранични войски се създават във вида им останал в общи рамки същия до 10.11.1989 г. Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни?

Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

 

През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април 1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.

 На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.

През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.

По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

 

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.

В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.

През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.

В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.

Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев… 

 

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

 Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ