Спомен за една забравена естрадна звезда от соца

Донка Венкова, по-позната на публиката като Доника Венкова, е една от онези български певици, чийто глас остава да отеква в спомените на поколения, въпреки че тя отдавна е избрала тихия живот пред прожекторите. Родена е на 19 ноември 1947 година в село Горско Калугерово, Великотърновско, в семейство на преселници, които идват в селото след преселническите процеси в онези години. Детството й е изпълнено с музика, макар и не професионална. Баща й забелязва още рано, че дъщеря му притежава силно усещане за ритъм и музикалност, затова й купува акордеон, когато е едва третокласничка. Инструментът става първата й сцена — на селски тържества, училищни празници, любителски конкурси. Само на десет години печели награди на местни фестивали, а хората започват да идват специално, за да я чуят. Това е онзи тих, но решаващ момент, в който Донка разбира, че животът й може да бъде свързан с музиката.

Когато пораства, напуска родното си място и се премества в София, където след прослушване в бюро „Естрада“ започва работа като солистка. Още тогава й предлагат да приеме по-артистично име — така Донка става Доника, а фамилията Венкова е избрана заради звучността й. Началото е трудно, но тя постепенно си пробива път сред плеядата от талантливи изпълнители от 70-те години. През 1971 година става солистка на оркестър „София“ — едно от най-силните имена в музикалната сцена по онова време, а само няколко години по-късно се присъединява към оркестър „Младост“. С тези формации тя усъвършенства сценичното си поведение, характерния си мек, но силен глас и способността да изпълнява различни стилове в рамките на популярната музика.

Кариерата й преминава през множество фестивали и конкурси, в които е отличавана, включително с награди в Чехия, Ирландия и Полша. Появява се и на престижния „Златният Орфей“, където е награждавана и където публиката започва да я разпознава като едно от обещаващите имена на българската естрада. Тя изпълнява десетки песни, но една от най-емблематичните остава „Може би“ — песента, която Тончо Русев и Надежда Захариева създават първо за нейния глас, много преди да стане популярна в изпълнение на група „Сигнал“. Десетилетия по-късно именно тази песен често се свързва с периода на най-силния й творчески възход.

През годините Доника Венкова участва в различни концертни програми, телевизионни предавания и турнета, включително в чужбина — Германия, Русия, Унгария, Сирия, Куба. Публиката я помни с нежната й осанка, дълбокия глас и характерното чувство за присъствие, което не разчиташе толкова на външни ефекти, колкото на искреността на изпълнението.

След промените през 90-те години тя постепенно се отдръпва от активната музикална кариера. Животът й я отвежда за известно време в Гърция и Кипър, където живее и работи, но след години в чужбина решава да се завърне в България. Тук тя избира не столичния шум, а спокойствието на родния край, където прекарва годините си и до днес.

Съвременният живот на Доника Венкова е далеч от блясъка на сцената, но близо до всичко, което й е истински ценно. Тя живее в дома си на село, където започва деня си спокойно, с кафе и разходка, а понякога и с любопитни малки ритуали — например да разглежда онлайн как се отглеждат различни растения, включително годжи бери, или да търси семена за непретенциозни култури. Градината е една от големите й радости, защото й дава чувство за принадлежност и продължение — да посадиш нещо, да го видиш да расте, да му се радваш.

Тя говори откровено за пенсията си, която е малка, но винаги добавя, че е успяла да живее достойно от труда си. Не й липсва разточителен живот, нито непрестанен шум. Дори сцената не й липсва така, както човек би предположил — сама признава, че не тъгува за прожекторите, но усеща, че на хората понякога им липсва нейният глас. Въпреки че получава покани за участия, неведнъж е имала разочарования с некоректни организатори, което засилва решението й да стои настрана от естрадния бизнес.

За здравето си говори с простота — с възрастта се появяват болки, най-вече в крака, които й пречат да се движи така леко както преди, но тя не позволява това да я обезкуражи. Продължава да се среща с приятели, да общува със съседи, да се радва на семейство и на внуците си. Телевизията е сред малките й удоволствия, особено предавания като музикални състезания, където често забелязва и подкрепя новите таланти.

Любопитен детайл е, че с времето плочите и записите й започват да се преоткриват от нови поколения слушатели, особено след дигитализацията на голяма част от архивите. Така в последните години песните й отново звучат — в интернет, в ретро програми, в колекции на ценители. Това е своеобразно признание за певица, която никога не е била от най-гръмките имена, но винаги е стояла стабилно в сърцата на публиката.

Доника Венкова е от онези личности, които приемат съдбата си с мекота и достойнство. Тя преминава през славата, през тишината след нея, през живота в чужбина и завръщането у дома, без да загуби характерната си простота. В нея има необичайна комбинация от сила и тихо съзерцание — глас, който някога е изпълвал концертни зали, а днес изпълва един по-спокоен, но не по-малко пълноценен свят. И точно така остава запомнена: като певица, която е взела всичко от музиката, но също така е намерила начин да вземе всичко и от живота.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снахата на Тато: Людмила Живкова не се самоуби, истината е съвсем друга

Покрай скорошните годишнини от раждането и смъртта на Людмила Живкова бившата съпруга на нейния брат Владимир – Маруся Мирчевска, вдигна завесата около мистериите, обгърнали личността й. Ако все още беше между живите, Людмила трябваше да навърши 78 години.

Тя обаче остава завинаги на 39, а около трагичната й смърт все още има десетки въпроси, останали без отговор. Маруся, която е била сред доверените хора на червената принцеса, за пръв път оспорва публично версията за самоубийство на дъщерята на бившия Първи.

„За тези, които още се интересуват за Людмила, стигнах до заключение, че предателството на някои нейни „приятели“ я погуби. Затова, дами и господа, особено тези от нас, които прощаваме по седем пъти по седемдесет, да бъдем бдителни. Людмила не се е самоубила. Това не е в нейния характер. Тя никога нямаше да ме остави сама, без нея, по собствено свое желание.

Тя знаеше, че може да разчита на мен, както и аз на нея. Ние живеехме заедно в един дом, във вила 32. Нямаше да остави и децата си, и моето дете, което тя специално обичаше. Тя беше изключително силна духом и физически, не е боледувала през последните три години на живота си, с изключение на последния месец“, пише в личния си профил във фейсбук Маруся, която от години живее в Щатите със сина си Тодор Живков-младши, цитирана от Ретро.Заедно с Владимир Живков, който е баща на детето й, изкарват само 3 години заедно.

„Най-хубавите спомени от този период са свързани с раждането на сина ми и с присъствието на Людмила Живкова в моя живот. Тя беше от огромно значение за моето развитие като личност, възприемах я като духовна майка и учител. Нейната загуба е една от най-големите и непрежалими загуби в моя живот. Срещнах много хора по света, но нито една личност не може да се сравни с нея“, допълва разказа си Маруся.

„Людмила беше абсолютно самоотвержена, честна, вярваща в доброто и красотата“, казва бившата жена на Владко Живков и допълва, че именно дъщерята на Тато й дава кураж да се изправи на крака след зловеща катастрофа, която преживява.

„Дойде при мен в болницата да ме види, остана няколко часа, говорихме дълго. Накрая лекарите започнаха да се безпокоят и влязоха да видят дали не се е случило нещо, защото Людмила трябваше да бърза за прием, който даваха в нейна чест, понеже по-рано през деня беше приета за член на Политбюро на ЦК на БКП“, откровеничи Маруся.

„Присъствието й като дух в моя живот ми даваше сили и тогава, когато вече я нямаше, когато времената бяха много трудни за мен“, завършва разказа си Маруся, която се разделя драматично с бащата на сина си Владимир, с когото не поддържат връзка от няколко десетилетия.Покрай дружбата си с Людмила, която продължава и след скандалния й развод със сина на Тато, тя успява да се запознае и с баба Ванга, при която щерката на Живков често се отбива. Самата Маруся също става близка с пророчицата, но не желае да разкрива дали двете някога са коментирали странните обстоятелства около смъртта на червената принцеса.

Людмила Живкова умира на 21 юли 1981 г. във вилата си в „Бояна“.

Медицинската експертиза тогава е категорична – мозъчен кръвоизлив. Сред народа обаче веднага тръгват слухове, че тя „не била добре с главата“ още след катастрофата през 1973-та; че някакъв махатма в Индия – руски шпионин, е сложил „нещо“ смъртоносно в тюрбана й; че са я отровили, защото пречи на отношенията ни със Съветския съюз, и прочее догадки. А фактите остават скрити зад партийната „желязна завеса“. Всъщност и до днес.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя беше една от първите тв говорители. Отиде си в големи мъки през 1992 г.

На 14 ноември се навършиха 33 години от смъртта на легендарната говорителка на БНТ Мария Тролева. Обичаната звезда от малкия екран си отива от този свят едва на 49 години, а последните й месеци живот са изпълнени с нечовешки мъки и страдания, спомня си нейната единствена дъщеря Косара. И тази година тя ще почете паметта на майка си достойно, въпреки че отдавна се е изнесла от столицата с втория си съпруг, с когото са се отдали на селска идилия в Люти брод край Мездра, където гледат зарзават, животинки и произвеждат биомед, пише вестник Ретро.

Мария Тролева попада в лапите на рака малко след позорното й уволнение от БНТ, с което до последно не можала да се примири. Водещата на „По света и у нас“ изпаднала в тежка депресия, а унижението и стресът я разболели. Лекарите й поставили диагноза рак на гърдата, като й давали добри шансове за живот. Тя се подложила на спешна операция и едната й гърда била отстранена.

След интервенцията обаче възстановяването и лечението не тръгнали както трябва и Мария получавала страшни болки. Въпреки това запазила достойнство и не искала никой от бившите й колеги да знае, че минавала през деветте кръга на Ада. Макар и тежкоболна, тя посещавала сбирките им и общувала най-често с колежката си Мария Янакиева. Помежду им нямало конкуренция и завист, двете адашки се разбирали добре и докато били на екран, и след това. В нощта, в която Тролева издъхнала в дома си пред очите на втория си мъж, се чула за последно с Янакиева. Уж се разбрали на следващия ден да излязат да се разходят по софийските магазини, но нощеска й прилошало силно и издъхнала. Въпреки че Косара – дъщерята на легендарната говорителка, твърде рано губи майчината опора, до ден днешен спомените й с нея не са избледнели. Тя разказва, че Тролева си е отишла обидена от този свят, но с присъщата й гордост.

Дъщерята на първата говорителка на БНТ разказва, че голяма част от опита си е успяла да придобие от своята майка и това я накарало да поеме по нейните стъпки. В зората на Нова телевизия тя също бе новинарка и водеше централната емисия в медията. По-късно се премести да работи в различни кабелни канали, а последно имаше предаване в земеделската „Агро тв“. От първия си мъж има син и дъщеря, но с него се развеждат. Почти на 60, Косара среща любовта повторно и минава под венчилото. С настоящия й втори съпруг живеят в село Люти брод, далеч от суетата и динамиката на столицата. Бащата на Косара – Александър Мутафчиев, който е първата голяма любов на майка й Мария, също е покойник. Той бе талантлив оператор в националната телевизия, но след напускането си оттам се скри от публичността и почина в забвение.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

НРБ беше тясна за него, но България остана завинаги в сърцето му

Жорж Ганчев остава едно от най-колоритните и противоречиви лица на българския преход — човек, който съчетаваше спортист, актьор, шоумен и политик в едно. Роден е през 1939 година в Пловдив под името Георги Петрушев в обикновено семейство. Баща му е работник, а майка му — учителка, които се стараят да му вдъхнат дисциплина и уважение към труда. Детството му преминава в трудните следвоенни години, когато страната още ближе раните си, а животът е белязан от недоимък и идеологически натиск. Младият Георги расте буен, амбициозен и горд — качества, които не се вписват лесно в рамките на новата социалистическа система.

Още в училище проявява артистичен талант и страст към спорта. Обича театъра, свири на китара, но най-силно се влюбва във фехтовката — спорт, който изисква дисциплина, бърз ум и самоконтрол. Завършва Висшия институт за физическа култура в София и става треньор по фехтовка. В началото на 60-те вече е част от националния отбор, участва в международни състезания и започва да се появява в артистичните среди на столицата. Висок, харизматичен и различен, той се откроява във време, когато личността рядко се насърчаваше да бъде различна.

Младият Ганчев обаче е и човек с бунтарски дух. Не понася подчинението, не се примирява с догмите и властта. Сблъсъците му с режима се множат. Според някои негови съвременници именно това, както и контактите му със западни спортисти и артисти, го поставят под наблюдение от службите. През годините многократно се е коментирало дали е бил агент или сътрудник на Държавна сигурност. В публичното пространство излизат документи, в които фигурира с псевдоним, но той винаги категорично отрича да е бил агент. Твърди, че службите са се опитали да го вербуват, но никога не е подписвал и не е сътрудничил. До днес въпросът остава нееднозначен, а самият Ганчев казва в едно интервю, че “няма нужда от тайни служби, за да обича България”.

В края на 60-те години, по време на състезателно пътуване в чужбина, той решава да не се върне. Заминава първо за Великобритания, после за Съединените щати — едно от редките тогава успешни бягства на българин от режима. Това бележи ново начало в живота му. В Лондон и по-късно в Америка той започва от нулата, като преподава фехтовка и работи като каскадьор. В този период се появява артистичният му псевдоним „Жорж Ганчев“, който се налага като негова постоянна самоличност.

В Америка намира пътя си към Холивуд — работи по филмови продукции, снима се, тренира актьори и дори създава собствена школа по фехтовка. Освен спортен инструктор е и човек на сцената — свири, пее, пише сценарии и поддържа близки връзки с българската емиграция. Жени се, създава семейство и изгражда репутация на успял българин зад океана, който никога не забравя откъде е тръгнал.

След падането на комунистическия режим през 1989 година Ганчев се завръща в България — вече с вид на филмов герой и увереността на човек, който има какво да каже. Със своето самочувствие и темперамент бързо става любимец на медиите. Основава партията „Български бизнес блок“, обявява се за защитник на дребния предприемач и народния интерес и се впуска в политическата буря на 90-те години. В президентските избори през 1992 година постига сензационен резултат — трети с близо милион гласа, изпреварвайки десетки по-утвърдени политици.

Неговият стил е неповторим — смесица от театър, улична мъдрост и американски самоувереност. “Не ме гледай какво говоря, а ме слушай какво ти казвам!” се превръща в крилата фраза, а изявите му често са повече шоу, отколкото политика. Но зад този външен блясък стои човек, който искрено вярва, че може да помогне на България да се изправи.

Извън политиката Жорж остава верен на изкуството. Пише книги, снима филми, издава музикални албуми. Любовта му към сцената не угасва. През годините той говори с обич за страната си, но и с горчивина за това, че тя не е успяла да се възроди така, както е мечтал.

В последните години от живота си живее по-тихо, но остава символ на едно време, в което всичко беше възможно — и трагично, и смешно, и героично едновременно. Умира през 2019 година, оставяйки след себе си образ, който трудно може да бъде повторен.

Жорж Ганчев беше едновременно народен любимец, самоук артист и политически феномен — човек, който обичаше България по свой начин: шумно, театрално, понякога наивно, но винаги с цялото си сърце.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кой създаде ВИС, СИК, Мултигруп и ТИМ

Тодор Живков е свален от власт на 10 ноември 1989 г. На негово място стъпва в длъжност председател (президент) Петър Младенов, заменен по-късно от лицето Жельо Митев Желев. Когато Андрей Карлович Луканов е “избран” за министър- председател на Република България, по негово нареждане са раздадени на 103 българи по 100 000 000 лева. Асен Мичковски е човекът приносител, активист в раздаването на парите. 

Появяват се “Мултигруп”, “Трон”, “Евроенерджи”, “Литекс”, Първа частна банка; никнат една след друга фирми за охрана: “Ипон”, “ВИС1”, “Скорпио”, “Секюрити”, “Делта”, “Гардения”; създават се популярните банки, финансовите пирамиди, започват да се изнасят пари с куфари в чужбина. На улицата цари тотална анархия. Борчески бригади обикалят в градове, села и паланки и насила принуждават собственици на фирми да си плащат за охрана. Контрабандата процъфтява, хазартния бизнес също. Български и вносни проститутки, предимно от Русия и Украйна, заливат цялата страна. Израстват първите милионери, едни с дадени на готово пари, други с получени кредити, трети с контрабанда, четвърти с хазарт, пети с насилие. Горе-долу такава е ситуацията в България след преврата в края на 1989 г. и в началото на 90-те, когато новобогаташите започват да се дрогират и е открит един нов пазар – кокаинов. А по-тарикатите се заемат с търговията, вноса, износа и транзитирането на дрога в страната и извън нея.

image

Генерал Любен Гоцев

Работещите канали на “Кинтекс” и СОМАТ влизат в схемите на новите босове. Но и босовете си имат началници. Дали си кредитен милионер, банкер, фараон, бизнесмен или “борец”, дали си създал мит или легенда за своето богатство, дългата ръка на ДС винаги те държи за ухото и те направлява накъде да вървиш и какви да ги вършиш. В България властта на БКП и ДС се укрепва още повече след “демократичните” промени. Задкулисните играчи, кукловодите, са така нареченият Генералски съвет в БСП, който управлява всички партии и самата държава. Генералското движение в БСП се ръководи от о.з.ген. Любен Гоцев. Той е роден в София през 1930 г., завършва Института по Международни отношения в Москва, школата на КГБ и работи през целия си живот в ДС. Бил е зам.- вътрешен и зам.- външен министър, министър на външните работи при Луканов, представител на НРБ в ООН. Зам.-началник в I-во Главно управление на ДС. Създател е на повечето “силови” групировки, холдинги, банки, крупни финансови институции и мастити бизнесмени. Близък приятел е с генералите Атанас Семерджиев, Нанка Серкеджиева, Бригадир Аспарухов, полковник Димитър Иванов – шеф на 6-и отдел на Шесто главно управление на ДС. Има бизнес-отношения с другарите Младен Мутафчийски, директор на оръжейната фирма “Тератон”; Асен Мичковски, човекът с куфарчетата, шеф на “Селена холдинг”; Петя Славова и Митко Събев от “Нефтинвест”, а преди това с Цветан Начев, докато банката е Международна ортодоксална банка “Св. Никола”; Денис Ершов, Майкъл Чорни и, и, и! Той е от малцината посветени в унищожаването на досиетата. През 1990 г. най-ценните и важни данни за доносниците, агентите, щатните и нещатни сътрудници на ДС изчезват от архивите на МВР. По негово нареждане е унищожена цялата нормативна база, дала огромната власт на ДС. Тогава министър на вътрешните работи е генерал Атанас Семерджиев, а за архива отговаря генерал Нанка Серкеджиева. Бай Любен Гоцев, както го наричат от уважение “борците”, е създател на “силовите” групировки, които са съставени от борчески бригади. Благодарение на него се появяват ВИС-1, СИК, ТИМ, ДИК, “Аполо и Болкан”, “Ипон-1” и всички останали. На него дължат възхода си Илия Павлов, Васил Божков, Красимир Стойчев, Емил Кюлев, като не трябва да омаловажаваме ролите на Андрей Луканов и Огнян Дойнов, Христо Христов и Кеворк Кеворкян, Ангел Стойчев и Димитър Иванов, Петър Манджуков и Младен Мутафчийски.

През 1993 г. борбата за преразпределение на териториите е в разгара си. Парите на партиите се въртят от новоизлюпените “босове”, президенти на фирми – бизнесмени, банкери и всякакви шмекери, решили да отчупят от баницата. Най-некадърните влизат в политиката. Но и най-хитрите – по Андрешковски. Те усещат, че не могат по друг начин да се реализират и стават политици, а по това време партии бол. Появяват се и нов вид тарикати, предусетили вкуса на парите, те са държавни служители и чиновници. Това са съдиите, прокурорите, митничарите, следователите, полицаите и общинарите. За да постъпиш на такава длъжност се плащат определени суми, които се отчитат в партийните каси. Ако е БСП на власт, пълнят се червените каси. Ако е СДС на власт, пълнят се сините каси. Политическата номенклатура стои като чадър над целия бизнес, бил той легален или нелегален. БКП е разделена на няколко фракции: БСП, СДС, ДПС, БЗНС, които уж са в противоборство и или управляват, или са в опозиция. Дава се възможност и на едните и на другите добре да печелят. А балъците по митингите на площадите – тях винаги ще ги има.

image

Иван Кочев – Чомбе и Слави Бинев

Битките за пари са взели вече и жертви. Все по-често бухалките се заместват с куршуми. Повече пари – повече стрелби. На 4 септември 1993 г. е ликвидиран Стефан Мирославов, по- известен като Крушата. Като братята Симеон, Петър и Бойко Щереви, Коко и Гената, Кубето и Върха, Минко Апаша и Тошо Чилов, Стефан Мирославов държи склад в “Илиянци”. Във фирма “Олимпик” е съдружник с друг борец – Страхил Димчев. Върти Далавери с Гриша Ганчев и Иван Кочев – Чомбе. Принадлежи към ловешкия клан на другарката Нора Ананиева от Висшия партиен съвет на БСП. Осмелява се да обере склада на Исмет Шабан, истински бос, а не измислен. Мами и Чомбе като не му плаща два контейнера с цигари. Надхвърля себе си. И бум. Стартът на показните убийства в България е даден. През лятото същата година в дискотека “Златна Ябълка” на Слънчев бряг е убит Валерий Силаруб. Но той не е български гражданин. На 23 август е взривен в село Мрамор до София Георги Стойков, който отговаря за външната търговия на държавни фирми, предприятия и заводи в Пловдивски и Пазарджишки окръг. Декември в кв. Надежда са застреляни капитаните от полицията Дафинов и Григоров, най-вероятно заради дрога. На 31 декември срещу 1 януари 1994 г. Иво Карамански и Сава Бабаидов отиват да спасяват Васил Урумов – Чико, който бива заплашван и рекетиран от Янко Ваташки – Лудия, в “Бедни – богати” на ул. Раковски срещу пожарната, но извършват погром, след като Кръсника съзира вътре много комарджии, които е ограбвал по време на комунизма, като се представял за старшина от Народната милиция. Някои от тях са пребити жестоко, включително и охраната.

***

След нападението на “борците” над “каратистите” на Слави Бинев, повечето борчета се бяха изпокрили. Джамов, Руснака, Маргина и останалите, взели участие в схватката, бяха дълбоко потопени и освен Васко Илиев и Младен Михалев от босовете, можеха да се забележат Румен Николов, Бойко Борисов, Емо Мигача, Симо Щерев из събиранията на момчетата с ниски чела, дебели вратове и счупени уши. Слави Бинев и Венци Прокопов се бяха барикадирали на плажа “Република”, преименуван в къпалня “Мария Луиза”, като навсякъде из гората отвън, вътре зад оградата, дори по покрива патрулираха въоръжени момчетата от “Защита”, асоциация за защита срещу “Борците”, в която членуваха освен спортисти, депутати, полицаи, видни бизнесмени, сред които се открояваха имената на Слави Бинев, Цветан Божков – съдружник на Бинев,

Цветан Цветанов – шеф на ЦСКА, генерал Лилко Йоцов – военен прокурор, Камен Пенков – собственик на охранителна фирма “Скорпио”, Герман Винокуров – афганец от братския СССР, Гриша Топалов – “Кристалбанк”, Петьо Калпакчиев – “Кинтекс”, Здравко Трайков – шеф “Затвори”, Стефан Гайтанджиев, Иван Иванов, Хрисан Христов и други, която е учредена на 4 ноември 1993 г. в “Японския”, преименуван на “Кемпински-Зографски”, след като собственик му става дългогодишният емигрант в Западен Берлин Иван Зографски.

***

Илия Павлов, президент на “Мултигруп”, беше бесен на Любен Гоцев и Андрей Луканов. Двамата измекяри бяха дали на Гришата Ганчев от Ловеч и Красимир Стойчев повече обекти, отколкото на него. Вярно, с Евгени Горанов правеха нова банка, но Гришата и Краси трупаха повече дивиденти от него, Ангел Първанов също. Максим Димов, Миронов, Гришата Топалов и хюмнетата от Варна бяха под контрол, но Луканов му играеше двойна игра. Само той трябваше да изкарва нафта и бензин за Югославия, защо Луканката набутваше в кириза останалите? Даже Чомбе и Коце Маце бяха вътре в играта. Черепа също се дърпаше, искаше да играе самостоятелно.

image

Черепа и Борисов

***

В комбина с Атанас Тонев – генерален директор на Български държавни железници, Боян Лозанов – шеф на БДЖ в град София, Симеон Христов – директор на ТЕТП в БДЖ, Христо Манолов, Иван Балджиев, Крум Каменов – все служители на БДЖ, сръбският представител на югославските железници Божидар Булатович, Иван Кочев – Чомбе, бос от Петрич, Младен Михалев – Маджо, бос от Силистра и отговарящ за превозите

през Калотина, Илия Павлов Найденов организира и извършва огромна контрабанда на горива по маршрута Гара Север, София – Драгоман – Калотина – Димитровград – Ниш. През цялата 1993 г. Илийката е прекарал в Юголславия, с помощта на своите авери, около 10 000 цистерни с бензин и нафта. Тировете, които преминават оттатък под контрола на сливнишкия “аристократ” Боян Петракиев – Барона (прякор, който сам си го измисля във виенския следствен затвор) или танкерите по Дунава от Видин към Нови сад, нито за тях, нито за каквото и било по въпроса за петролната контрабанда, няма в съчиненията и разказите на

Илийката пред журналистите и през януари 1994 г. нарушаването на наложеното от ООН ембарго с резолюция на Съвета за сигурност спрямо Югославия продължава. Любен Беров и неговите министри са богато възнаградени и те замижават. Само техният началник стои с широко отворени очи и следи всичко – Ахмед Доган. И премигва.

Сокола, както го наричат неговите приближени – Доган на турски означава сокол, прави контакт на Илийката с Пламен Камбуров, бивш член на съвета на директорите на “Нефтохим” и член на съвета на директорите на “Петрол”. Контактът е осъществен в Меката на българските политици бар-кабаре “Париж” на улица Солунска под офисите на братя Коларови, приватизаторите на “Плама” в Плевен. Ахмед Доган е редовен клиент в кабарето, собственост на Близнаците, но не Зафирофи – Кольо и Нико, нито Николай и Георги Цветини, а Васковците, участвали в първия дързък обир на злато в ЦУМ, още по Татово време.

Двамата братя тарикати правят първото кабаре в България, което се намира в едно мазе и се слиза по стръмна стълба, а вътре ви очакват знойни гърли, 60 покер-машини и почти целия политико бизнес-елит, освен “борците”, които редовно си ходят там. Толкова редовно, че започват да подражават на Ахмед Доган, и Васко Илиев решава да открие своя дискотека и така се появява “Нерон” – Кафе-театъра в НДК, долу в подлеза до базар “Пасажа”, собственост на Ружка и Вълчев Пожарникаря. Директно от Министерски съвет, където е съветник, Камбура прави сделки с големите производители на бензин и нафта като “Шеврон”, “Тексако” и “Бритиш петролеум”, “Марк Рич” и пр. В далаверата се включват всички фирми на “Мултигруп” – 33 на брой, Гриша Ганчев с неговата “Литекс комерс” и други, с личното съдействие на Марио Тодоров, председател на Комисията по санкциите за спазване на Юго-ембаргото като му помага Марио Пеев, вице-президент на “Мултигруп” заедно с Младен Михалев – Маджо, Венцислав Стефанов и Нейчо Неев, вицепремиер на Любен Беров и министър на търговията.

***

Васко Илиев беше дал нареждане на подразделението в Пазарджик “Гардения – 63”, лицензирана фирма за охрана, да извършат нападение с цел отвличане. Капутите от “Защита”, както ги наричаше Васко Бореца, трябваше да бъдат смазани, след като не приемаха неговото водачество и не желаеха да му се подчинят. А той искаше да е лидер на всички! На всички! Беше влязъл в “Севастопол” и бе заявил на Карамнски: “ Ще ми плащате!”, в дискотека “Ялта” беше заплашил Митко Илиев, комсомолчето със студентските дружества, където участваха Мирослав Севлиевски и Емил Кошлуков, чрез които влизаха без мито повечето цигари

и алкохол, далавера, която не беше за испускане. Беше натрошил мицубишето на Трайо Манекена пред “Блиц” на Витошка. Трайо беше шеф на боксьорите и единствен от всички “борци” правеше реверанси на старите тарикати и не ги закачаше, даже им помагаше с каквото може. Васил заповяда да пребият Евгени Мозъка, до няколко месеца лечение в гипсово корито, нещо, което бе недопустимо в кодекса на старите тарикати, тръгнали от “Бамбука”, “Цветарника”, “Шапките”, “Покойника”, “Бразилия”, “Кристал” и “Медовина”, а и Евгени нарежда “борците” именно защото ги смята за дупета и ги подценява. Васко иска наказание, не че Васил Юрумов – Чико му е много близък. Иска да се докаже като бос на босовете. И изпраща момчетата от Пазарджик, града на Иван Гарелов, Стоян Ганев, Димитър Джамов, Емил Кошлуков, Рената Инджова, Людмил Георгиев, все оправни – тарикатчета. Гарелов е водещ журналист – произведен в чин майор, наравно с Иван Славков, в ДС без да се изкачва по стълбицата на чиновете; Ганев е агент на КГБ и министър на външните работи в правителството на Филип Димитров; Джамов е най-активният побойник в “Д’Eскрийм” и шофьор на Илия Павлов, също охрана на казино “Плиска” заедно с Румен Николов – Пашата, бивша барета от поделението във “Враня”; Кошлуков е основател на студентските протести, политзатворник, според него, и с Мирослав Севлиевски и Митко Илиев координатор на студентските дружества, чрез които минава контрабандата на цигари и алкохол в началото на “демократичния” преход; Инджова е преходен министър-председател и дели един кабинет с Иван Костов, докато преподава в МЕИ; Георгиев е бохем, завъртял далавера с билярд-масите, които са хит тогава и се продават по-лесно от кокаина и натрупал истинско имане.

***

Три коли с пазарджишка регистрация, натъпкани с пехливани, влязоха в София и веднага след Горублянско ханче отбиха вдясно по пътя за Гара Искър и оттам за Дружба. Сред кратуните от Пазарджик имаше и такива от Елин Пелин, родното място на Стефан Флага, комарджия, сутеньор и доносник, прочул се с това, че обрал на барбут самия Мистър Сенко. Паркират не далеч от блока на Данчо Малкия и се приготвят за атака. Гиздада или Малкия, повечето бандити имаха по няколко прякора, гледа през прозореца на апартамента и вижда стълпотворението. Обажда се на Иво Карамански, който е със Слави Бинев и Венци Прокопа. Тримата вечерят заедно по същото време в рибния ресторант на последния и след това ще ходят у Иван. Веднага е събрана ударна бригада и изпратена да отвърне на удара. Момчетата от “Защита” откриват огън още с пристигането си и се започва небивала пукотевица. Цивилна кука вади служебния пищов и тича от входа на съседния блок. Съдружникът на Бинев и тартор на “защитниците” стреля по Вели Главата, но не уцелва и “бореца” го прострелва в шкембето. Цецо се свива на земята и се прави през цялото време, докато продължава престрелката, на умрял. Куката застрелва от упор в главата Велизар и той умира на място. Хората на Карамански застрелват още Петър Маргитин и Ангел Червенков. С Петьо, Анчо и Вели фирата, която дават “борците”, е тройка спатия, докато човекът на Слави Бинев е само ранен в тумбака. Румен Рачев товари ранения Божков в беемвето, с което са дошли и го откарва във ВМА. Цецо е отпускар-пандизчия и макар да е здрав като бик, умира след няколко месеца, досежно отровен в деня преди да го изпишат. Крайна равносметка – четири трупа.

***

Иво Карамански беше заключен в Софийския централен затвор, Сава Бабаидов спаси кожата и се покри в Сърбия, Слави Бинев и момчетата от “Защита”, наравно с Васил Илиев даваха показания пред следователи и интервюта във вестниците, Димата, Маргина и Митко Джамов напуснаха страната и се покриха в Гърция, останалите в България се прегрупираха и готвеха нови вендети. Убийството на полицаи от техни колеги в Бели брези бе определено от министъра на МВР като “Ювелирна акция”. Пантьо Пантев набра скорост, Васил го тачи и му пуска аванта да е по-самостоятелен. Косьо Самоковеца смени престижната работа на bell boy и е влязъл под кожата на боса на ВИС-1, а Методи Методиев от крадец на антични монети се включва в бригадите на “борците” и застава редом до братя Илиеви. Илия Павлов е на върха, мачка и Красимир Стойчев и Емил Кюлев, взима се на сериозно и започва да озаптява непокорници като Васил и Младен, или поне си въобразява, че може да отреже на гущера опашката. Иска му се да е бос на босовете и да подчини всички “борци”. Любен Гоцев само наблюдава и разиграва пешките на шахматната дъска. Трупа богатство, разпределя го по направление и гледа сеир. Всеки ход е изчислен, добре премислен, точно пресметнат, отличчно премерен, дори и да сбърка, в него са царя и царицата, топовете, офицерите и конете, оставя само пешките да се унищожават…

***

В “Аякс” имаше спор. Хотелът с името на гръцкия герой от “Троянската война” се намираше в квартал Витоша, който беше още разорана нива и не приличаше на нормален градски район. Той и хотелът не беше като хотел. “Борците” го бяха превърнали в крепост. Там се криеха. Слави Бинев и Венци Прокопов бяха свободни. Само Карамански беше под ключ. И войната продължаваше. Спорът беше за Васил Илиев и неговата ВИС-1. Васил искаше обединение под негова команда. Останалите се дърпаха. Пашата беше против. Маджо също. Бойко Борисов шикалкавеше, но се слагаше на Пашата. Трайо Манекена – против. Стоил Славов – против. Милчо Бонев – против. Пацо Дългия – против, Киро Японеца – против, Любчо Василев – против, Венци Стефанов – против, Поли Пантев – въздържал се, Емо Мигача – въздържал се, Симеон Щерев – въздържал се. Последните трима си тръгнаха, защото не искаха да се делят на ВИС и “Аякс”, а да останат заедно, нещо немислимо, повече – недопустимо, дори неосъществимо.

image

Бойко Борисов – Рапона до Румен Николов – Пашата на парти на СИК

***

Машата на ДС и Народната милиция Иво Карамнски бе натикан в затвора. Но не толкова, заради парите на Илия Павлов, кешовицата за министъра, а поради простата причина, че куките искаха да оцелее. Беше им още нужен. След преломната точка при нападението в “Бедни-богати”, той трябваше да отлежи, да втаса и да бъде хвърлен отново в битката с “борците”. За баланс. Васил Урумов – Чико беше завел иск срещу държавата за милиони. Преди да го сурвакат с 14 лазарника, съдията по делото Димитър Попов (същият, който бе издал десетки смъртни присъди, а за награда бе даже министър-председател на Република България) му бе казал: “Знам, че си невинен, но ще те осъдя”. Вечерта преди делото му поискаха рушвет, за да му дадат само 9 години и да му оставят вратата отворена, на техен жаргон – да го ликвидират. Чико е от стара коза яре и не се хваща лесно в капани, те го слагат на шейната, но той кара кормилачка. И не приема. И не шари. Вземи тия 14 по 365 и в тоалетната. И отива да ги лежи. А да го сплашат, за да си оттегли иска, му пращат Иво Карамански с Агонцев, Магурата и Сава Бабаидов, които боядисват казиното му цялото в кръв, все едно някой е мазал кетчуп по стените. Има и свидетели. Но вместо да му изпишат вежди, те му изваждат очи. Васил Илиев и всички останали борчески бригади и фирми за охрана натрупват капитали и започват да метаморфозират. Иво Карамaнски вече не е в кириза и никога няма да може да навакса. Остава

на ниво момче за поръчки. Кръстник без кръщелници. А Чико продължава…с Васил Илиев, с когото е от самото начало.

Най-добрият приятел на Карамански се е превърнал в най-голям негов враг и докато единият е на топло в затвора, другият е в Военна болница с простреляна ръка. Младен Михалев, момчето от Силистра, е неформален лидер на “борците” от “Аякс” и “Орбита”. Около него са братята Маргини, Румен Николов, Димата, Венци Стефанов, Стоил Славов, Любчо Василев, Пацо Дългия и Пацо Фалконети, Трайчо Трендафилов, Бойко Борисов. Разбира се отлично с Илия Павлов и Васил Божков. Започнал е вече да изгражда свои структури из страната по подобие на ВИС-1. Опитва се да привлече в своя лагер Пантьо Пантев, Георги и Любен Пехливанови. Голяма част от цистерните на “Мултигруп” минават с негова помощ през Калотина. Заедно със Стоил Славов правят свой канал за износ на петролни продукти и в един момент се превръща в най-мощният контрабанден бос на бензин и нафта в бивша Югославия. Изключително предан и лоялен към Партията и ДС. Нарежда от болницата да бъде ликвидиран Герман Винокуров, афганеца в редиците на “Защита”. Само 16 часа след престрелката пред “Севастопол”, където Маджо е леко ранен, е застрелян в квартал Дружба от Веско Въртийски, борец от Ихтиман и прякор Патичето, таекундоистът и старши-лейтенант от СА Герман Винокуров, който е истински кошмар за всички “борци” и не им дава покой, докато не го премахнат. Слави Бинев и Венци Прокопов започват да губят позиции в силовото охраняване.

След убийството на Марин Чанев и Георги Георгиев – Индианеца от техния колега Митьо пред апартамента на Иван Иванов в Бели брези, куките се настройват много срещу хората около Карамански и цялата “Защита”, макар организацията да е създадена от ченгетата. “Секюрити” на Горан и “Скорпио” на Камен, “Ипон” на Бойко и “Делта – Г” на Кольо започват да изместват от бизнеса бригадите на Слави и Прокопа. Стикери ВИС-1 са почти на всяка втора витрина, врата и прозорец. Босовете на фирмата са млади, жизнерадостни и красиви. Особено по-малкият брат Георги, който е направо хубавец сред кратунестите, деболоврати и нискочели пехливани със зурлести, маймунести мутри и с акъл на врабчета.

“Борците” инвестират в хазарта, учат се от стари кримки като Черепа и Чико. Слагат ръка на повечето клубове за проститутки и идиотките по магистралите. Съюзяват се все повече с ченгетата, поемат заедно трафика, разпространението и продажбите на наркотици. Много “бивши” милиционери стават бригадири. Появяват се Златко Баретата, Алексей Петров, Галевите от Дупница, а такива като Бойко Борисов и Румен Николов са отдавна в играта. Нарколабораториите за каптагон и амфетамини никнат като гъби след дъжд. Създават канали за хора. От Турция и бившия СССР ги прекарват в Гърция и Европа, появява се нов занаят – каналджия. Овладяват изцяло производството и износа на компактдискове, превръщат ги в основен експортен артикул и наравно с парите ментета, нареждат България на Първо място в света, следвана от Колумбия – нередовно зелено – и Народна република Китай – CD-та. Участват в изкупуването на череши, манатарки, орехи и слънчогледово семе. Превземат всички тържища и стокови борси. Настаняват се на плажната ивица и печелят търговете за концесии. Влизат в хотелите, приватизацията, в застрахователния и банков сектор, застават на входа и изхода на повечето работещи предприятия, фабрики и заводи.

В тези тежки, трудни и жестоки времена щъкат и самостоятелни единици, които гледат да са добре с всички. Едни създават цели империи, други просто гледат да минат между капките. Сред тях са Миню Апаша, Цар Киро, Живко Маратонката, Иван Доктора, Тодор Толев, Жоро Виенски, Мони Курилеца, Емо Френски, Наско и Живко, Цината в Сандански и Джовани от Варна, въпреки че няма нищо случайно. Банките в България стават повече от вложителите. Всички куки от ДС и Народната милиция, шкартирани от работа по време на управлението на Филип Димитров, се настаняват в борческите бригади и банките. Куките завладяват всички всевъзможни възлови далавери и се настаняват трайно в многото партии, за да контролират паричния поток на БКП, потекъл като река с разклонения като тези на Амазонка. Скъсани цървули за една нощ се превръщат в лачени чепици. Селяндури в опинци се събуждат обути в кожени обувки с маркови названия и започват да разбират кво е туй Boss и Gianni Versace. Довчера шибал с камшика волска кола, днес кара мерцедес. Чукал магаричката на село, а сега ебе манекенки. И всички забравят откъде са дошли. И се самозабравят. Снобите в Лондон пасти да ядат, има ново поколение софиянци. Затова стрелбите продължават. Кой е по-по-най!

***

–Добромир Гущеров, Манол Велев, Христо Ковачки, все наши момчета – ухили се лукаво Генерала и смигна на генерал Воронов, който бе на тайно посещение в София.

–Тях ще ги използваме в бизнеса като Павлов, Кюлев, Божков, Моллов и “Борците”. В политиката вкарваме само с протекцията на Синдериона. И вече е време да създадем няколко ложи.

–Масони вече има, но искам да отсеем кандидатите, а те не са хич малко. Има доста българи сред тях.

–Нека има! В ложите – Да! И в политиката – също! Ако са единствено евреи навсякъде, хората ще се обърнат срещу нас. А по-важно е имената да са български като Лидия Шулева, Александър Божков, Стефан Софиянски, Бойко Борисов, а само за привкус да останат Вилхелм Краус, Соломон Паси и Ешкенази, Коен, Кало или Меламед. Колко хора знаят, че Валери Петров е един от нашите? Я дай списъците!

Генерал Любен Гоцев бръкна в кожения куфар “Luis Vuitton” и извади списъците с масони. Отвори дебела папка и зачете:

–“Велика ложа на старите, свободни и признати масони на България”:

Петър Горановски – велик майстор

Иван Ставрев – Велик майстор

Григорий Вазов – комбинатор

Вежди Рашидов – скулптор

Васил Михайлов – актьор

Професор Андрей Пантев – историк

Недялко Йорданов – поет

Стефан Цанев – драматург

Стефка Костадинова – спортистка

Жельо Желев – президент

Антон Дончев – писател

Боян Биолчев – ректор на СУ

Стоян Денчев – велик майстор (“Мултигруп”)

Стоян Александров – министър на финансите

Гиньо Ганев – депутат

Ефрем Ефремов

Андрей Пръмов

Боян Чуков

Петър Калапакчиев – велик майстор (“Кинтекс”)

Илия Павлов – президент на “Мултигруп”

Борислав Сарандев – велик майстор

Димитър Недков

Георги Крумов

Доктор Спас Спасков

Богдан Томов – певец

Петър Стоянов – адвокат

Дядо Павел – епископ

Костадин Паскалев

Емил Кюлев – банкер

Светлин Русев – художник

И други по незначителни членове…

–Продължавай!

–“Б`Най Б`Рит”:

Алфред Криспин – ръководител на ложата

Соломон Паси – възстановил ложата

Професор Георги Бакалов – историк

–Следващата!

–“Малтийски орден”:

Христофор Събев – монах

Доктор Константин Тренчев – председател на “Подкрепа”

–Друга!

–“Билдерберги”:

Леа Коен – дипломат

Валентин Златев – директор на “Лукойл”

Николай Камов

–Друга!

–“Ротари клуб”:

Калчо Хинов

Стоян Узунов

Стефан Софиянски

–Наше момче еврейче. Същият, който като директор на “Пощенска банка” отпусна пари на Соломон Анжел, за него ли става дума?

–Да той е.

Явор Милушев – актьор

Христина Ангелакова – оперна певица

Доктор Александър чирков – хирург

–Дори циганин има, продължавай!

–Е:

Асен Ушанов – юрист

Вилхелм Краус

Доктор Николай Балтаджиев – пластичен хирург

Стефан Драгостинов – композитор

Стоян Янев – архитект на София

Радко Влайков

Панайот Денев

Анелия Дошева

Професор Огнян Герджиков – преподавател в СУ

Диляна Грозданова

Стоян Ганев

Стефан Савов

Георги Марков–съдия

– Добре, стига толкоз за днес. Утре ще продължим с останалите ложи. А сега да видим какво ще правим с ВИС-1 и “Аякс”. И държа непременно да видя Иван Костов.

–Него лесно ще видим, ами да се разберем за “Борците”.

Двамата генерали решиха да се усамотят във вилата на Борис Елцин в Бояна, дълбоко законспирирана дори от руското разузнаване.

***

Живко Колев Жеков беше събрал на софра новите си партньори, с които щеше да завладява България. А те бяха Богомил Бонев, бивш милицонер приет на 17 години в БКП, стигнал до главен секретар в МВР, настоящ адвокат и съветник на Емил Кюлев в “Туристспортбанк”; Милан Миланов, също милиционер, оперативен работник в Софийско градско и тъст на Живко; Вячеслав Димитров, ВКР и шеф на Гранична полиция; Николай Колев, Кръстник на варненската групировка ТИМ и Николай Чирипов, генерали от Военна прокуратура; следователи, съдии, прокурори – съвременни строители на капитализма. Всички те бързаха да спечелят първия милион. Целта оправдаваше средствата. Конкурентите биваха сплашвани, пъхани в затвора или ликвидирани кога дискретно, кога показно за назидание.

image

Прокурорът Николай Колев

***

Побойниците от Д’Ескрийм се покриха в чужбина. Слави Бинев и Венци Прокопа ближеха рани. Иво Карамански го заключиха и киснеше в Централния затвор. Сава Бабаидов, подпомогнат от Лора Виденлиева, избяга в Югославия при Аркан. Наско Испанеца замина с Жори Алексиев, брат на Охо, в Китай при Атанас Добрев, близък приятел на Максим Димов, шеф на “Елитбанк” и “Макском холдинг”. Илия Палов се опитваше да озапти “борците” и да наложи своята власт над всички. Васил Илиев бе във възход и се стараеше да дисциплинира брат си Жоро, който денонощно се дрогираше и пиеше до безпаметност. Звездата на Мето Илиенски грееше все по-ярко. Бойко Борисов обсеби напълно семейство Живкови и ставаше изключително сериозен фактор в средите на софийските гангстери, макар да бе селско момче от Банкя. По Черноморието Мечката и Бацата превземаха територии за Васко Илиев и борчето от Кюстендил, слезнало от чукарите над Гара Пирин, сега и преди Кресна, се превръщаше в българския Ал Капоне. Бранко подчини почти цялата проституция в столицата и продължи да разчленява непокорните курви, като отделните части от телата заравяше на различни места. Поли Пантев стана неконтролируем и с всеки изминат ден се отдръпваше от влиянието на Васко Илиев. Живко Колев Жеков, в съюз с прокурори и куки, започна да праска всички доставчици на цигари и алкохол, заграбвайки тировете, докарани от наивните контрабандисти. На юг Иван Кочев – Чомбе надви Живко Фашиста и го накара да се отдръпне от Петрич в Мелник и Сандански, където го охраняваха Насо Цината, Гошката, Япрака и Шундьо, и му направи интрига с Васко Черепа, който стана крал на хазарта в цялата страна и се отдели от попечителството на Илия Павлов. Наравно с тях в Петрич действаше организацията на Коце Маца, третият по сила петричанин, а Коцето Лялев се провали с неговите дребни, уж едри, измами. Във Варна изкочиха на бял свят Петьо Полски, Наско Ластика, Джовани, Камилата, Живко Маратонката, Гената и професионалният крадец Чочо Балкона. В Несебър и Слънчев бряг се оформиха нови групи около Киро Чифилиона, Бомбата, Фитила, Заргана, Маждрака и Митьо Очите. Във Враца действаха хората на Валентин Папазки. В Раднево командваше Динко, а в Стара Загора Кълвача, Пламен и Котара. Ловеч изцяло бе подчинен на Гриша Ганчев и Нора Ананиева. Миню Стайков, братята Ганчо и Злати, грузинците Зураб и Иракли изцяло контролираха Карнобат и околностите. Иван Кокала владееше Шивачево и селата наоколо. Райчо Гоцев от Усойка имаше превес в борбата за Дупница, но там Злати Златев – Златистия и хората на Карамански се опитваха да го отстранят от кириза и за целта бяха изпратени барети, водени от Галевите. Също Галев, само че Юри, се опитваше да се противопостави на братя Илиеви в Самоков и Боровец, затова влезе в съглашение с Бай Миле от Ботунец. Любо Шемета, Калоян от Владая, Наско Комшев, Милчо Бореца, Веско Бореца, Пело, Китаеца, Боби Суходолеца, Сашо Таратора, Кършев, Владо Жигулата, Начко и Любо от Орландовци, Камен от Елхово, Олег Жабата, Венци Лисицата, Жоро Коня, Иван Джипката, Недко Малкия, Емо Пещерата, Румен Виенски, Жицата, Курилеца, Киро Японеца, близнаците от бар-вариете “Париж”, Емо Френски, брат му Кочо, Косьо Манафа, Гацо, Огнян Отворения, Венци Френски, Мая Бебето, Надя Варадинова, Ваня Божкова, Васо Пенчев, Рашо, Емо Мигача и хиляди други изпълниха междуборческото пространство.

Докато изброените горе, бяха познати на всички тарикати до преврата през 1989 година, на хоризонта се появиха никому известни мишлета, които много бързо се нарекоха : политически елит. И станаха по-тарикати от тарикатите. Държавни служители до ноември 1989 г., с мизерни заплати, те успяха не само да вземат цялата власт, а и да превърнат себе си и подставените им лица в милионери и милиардери за една нощ. Така се появяват новобогаташите на демократична България: Елена и Иван Костови, Александър Божков, Евгени Бакърджиев, Вилхем Краус, Красимир Премянов, Нора Ананиева, Ахмед Доган, Юнал Лютфи, Антоан Николов, Бойко Борисов, Стефан Софиянски, Румен Овчаров, Георги Първанов, Петър Стоянов, Желю Желев, Надежда Михайлова, Румен Петков, Богомил Бонев, Бриго Аспарухов, Васил Василев, Муравей Радев, Лидия Шулева, Георги Гергов, Осман Октай, Добромир Гущеров, Валентин Моллов, Венцеслав Йосифов, Емил Кюлев, Красимир Гергов, Мирослав Севлиевски, Кеворк Кеворкян, Евгения Живкова, Лора Виденлиева, Веска Меджедиева, Мирчо Спасов, Петър Манджуков, Манол Велев, Ангел Първанов, Жорж Ганчев, Венци Димитров, Асен Мичковски, Илко Ешкенази, Боби Божилов и още много други.

Между тях се намърдаха хиени като Герги Найденов от “Тексим” и Димитър Иванов от “Мултигруп”. Парите, които те правеха, парите, които те умножаваха в х пъти, парите, които те раздадоха заедно с Огнян Дойнов, на подставени лица, известни на всички, превръщаха БКП и нейните марионетки в мултимилионери и милиардери. Но те не им стигат. Искат още. И дрогата е най-лесният начин да ги удвоиш, утроиш, удесеториш! Милионите стават милиарди. Всеки милионер в България иска да е милиардер. И копират от руснаците. След като там има олигарси, защо не и в България? Скрупули, задръжки, морал? Парите са важни! И започва надпреварата. И с нея убийствата. Само година по-рано на 28 май е създадена “Източноевропейска петролна компания” от генерал Любен Гоцев, където за бос е поставил Стоил Славов, покровител на Иван Димитров – Доктора и Емил Димитров – Макарона. Първият поема трафика с цигари за Европа и Англия, вторият пиратските CD-та. Генералът знае с какво се заема. Цигарите и нелагалните дискове му носят милиони печалба. Тировете с цигари се продават в цяла Западна Европа и на Острова, а дисковете в Южна Африка, Доминиканската Република, Русия и бившите сателити, както и в самата България. Печалбите са огромни. Любен Гоцев отстранява винаги своята конкуренция. Андрей Луканов е конкурент и затова му е отнет депутатския имунитент още на 7 февруари 1992 г. И е вкаран в ареста на Развигор 1. Да понапише малко мемоари. И му е подаден ножа със сиренцето, който донася Carlo Musso – Pattaola, нож от Сардиния, приканващ длъжниците да си платят, използван в по-късни времена от американците при Саддам Хюсеин. А през 1994 г. пиколото от хотел “Рила” в Боровец Косьо е произведено в Bell Captain, защото се възползва от сардинската техника и начин на употреба.

Иван Димитров – Доктора е ученик (студент) на Константин Тренчев, който му преподава в Стара Загора. Първият става контрабандист, вторият синдикалист. Нещата се връзват взаимно и двамата забогатяват за отрицателно време. Още през 1992 г. е регистрирана “Амигос”, фирма, лоялна на синдиката “Подкрепа”, в която участват освен Доктора, Петър Петров и братята Дойчин и Димитър Мирянови, ченгета, работили в конспирация с д-р Тренчев, докато е будалкал пандизчиите в &l

Автор – Петър Михайлов

Източник: uniconbg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 1989 г. в София е имало улица на този голям човек. После е преименувана въпреки подвига, който е извършил!

Това бе станало над казармата, в която служих в Горна Оряховица, малко над нея, на разклона. Караха ни се за нещо и един от офицерите каза… Знаех за случиолто се, но нямах понятие, че е така там точто. Ето какво бе станало: В късния следобед на 15 август 1963 година 26-годишният тогава д-р Стефан Черкезов се връща от служебна командировка в Горна Оряховица. Той е лекар в търновското село Стрелец, като е започнал лекарската си практика само 8 месеца по-рано – през януари 1963 г., а е роден на 26 април 1937 г в село Виноград. Д-р Черкезов се качва в автобус, който е бил претъпкан с хора.

На излизане от Горна Оряховица обаче автобусът се блъска в камион и избухва в пламъци. От взривната вълна лекарят е изхвърлен в канавката, но не е бил ранен. Става и се връща към горящия автобус и започва да вади хората. Успява да извади 47 души, но за съжаление е облечен с бяла найлонова риза. Тя се стопява върху тялото му. Косата му също гори. Изгасява я с ръце и продължава да се бори за живота на хората.

Когато идват линейките от Горна Оряховица, д-р Черкезов продължава да помага, въпреки че самият той е жестоко обгорял. Отказва да се качи в линейка, въпреки че кожата му виси на парцали и пеша тръгва към града. По пътя го пресреща последната линейка и го откарва в болницата. Когато го свалят в хирургията, д-р Черкезов казва на лекарите: “Колеги, оставете ме, аз ще умра. Гледайте другите пациенти!”. На другата сутрин – 16 август – наистина умира в адски мъки. Това е най-големият герой на българското лекарско съсловие.

– А какво се случва с останалите хора от автобуса?

– Всички са спасени. Нито един не е починал.

– Д-р Черкезов имал ли е семейство?

– Да, по време на катастрофата, съпругата му Лидия Черкезова е 23-годишна счетоводителка. Двамата имат момиченце на 7-8 месеца. Именно на съпругата си, д-р Черкезов казва преди да издъхне: “Кажи на татко, че не е харчил напразно парите си, за да ме изучи; и нека да бъде горд с мене – показах се като истински лекар…” . 

Същата година – на 19 октомври – д-р Стефан Черкезов е обявен за „Герой на социалистическия труд“, а тогавашният здравен министър Ангел Тодоров предлага на съпругата му да следва медицина без приемен изпит. Тя се съгласява, завършва и става доцент по социална медицина. Дъщеричката им Антония пък е отгледана от баба си и дядо си. В момента тя е лекар със специалност „Уши, нос, гърло“ и от години живее и работи в Германия. Там е омъжена. Майка й вече е пенсионерка, но за съжаление е болна.

– Какъв е бил животът на двете след смъртта на д-р Черкезов?

– Много, много труден. Дъщеря му сподели, че нито един от спасените от баща й хора не е отишъл след това да ги потърси и да ги подкрепи.

– Знаем, че болницата във Велико Търново носи името на д-р Черкезов…

– Да, болницата в Търново и в София е била кръстена улица на неговото име. Но след 1989 г. улицата е прекръстена. Не знаят, за съжаление хората, кой е Стефан Черкезов и какъв подвиг е извършил.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тъжната история на 17 годишната партизанка и нейните Последни Думи които ни оставят безмълвни

Когато я попитали за имената на другите, тя отговаря: – Ще ги намерите, когато дойдат да отмъстят за смъртта ми.

И това се случва наистина: всички те са били екзекутирани на едно и също дърво, където Лепа Радич казва, че ще отмъстят за  смъртта й.

“ Смелите умират живи, а страхливите живеят мъртви.“

Югославия 8 февруари 1943 г.

Лепа Светозара Радич е родена на  19 декември 1925 г.Тя е югославска партизанка от сръбски произход, наградена посмъртно с орден „Народен герой“ през 1951 г. за ролята й в движението на съпротивата срещу силите на Оста през Втората световна война – Тя е най-младия удостоен с такъв орден по това време. Тя е екзекутирана на 17-годишна възраст за стрелба по германски войски. Поклон пред паметта!

СМЕЛОСТ БЕЗ СТРАХ: 17-годишното момиче, което отказа да предаде другарите си и стана легенда

През февруари 1943 г. в Босна, на фона на снега и ужаса на Втората световна война, се ражда легенда. Тя се казваше Лепа Светозара Радич и беше само на 17 години, когато бе изправена пред бесилката от нацистите.

Лепа не беше просто момиче. Тя беше активен и посветен югославски партизанин. Нейната последна мисия е била да защити и изведе в безопасност стотици жени и деца, които бяха хванати в капана на немската офанзива. Докато защитава цивилните, тя е заловена, след като използва последните си куршуми, за да задържи врага.

След жестоки разпити, германците я осъждат на смърт чрез обесване. Но преди да изпълнят присъдата, те й предлагат студена, цинична сделка: Животът й ще бъде пощаден, ако назове своите другари и ръководители.

Нейните Последни Думи

Моментът на нейното екзекутиране е изпълнен с тишина, прекъсната само от нейния глас. С въжето около врата, Лепа не проявява страх. Тя поглежда директно към своите палачи и отказва да коленичи, произнасяйки думи, които влизат в историята:

„Аз не съм предател. Тези, които питате, ще се разкрият сами, когато унищожат злодеи като вас докрай! Нека живее моят народ и нека умрете вие, жестоките убийци!“

Няколко минути по-късно Лепа Радич е обесена. Тя остава достойна и горда до последния си дъх. Нейният акт на безкомпромисна смелост предизвиква такова силно възхищение, че през 1951 г. тя посмъртно е обявена за Народен герой на Югославия.

Нейната история е мощен урок за това, че достойнството и вярата в свободата могат да бъдат по-силни от страха и смъртта.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една ученическа любов преодоляла изпитанията на времето (СНИМКИ)

Бившият кмет на София Йорданка Фандъкова зарадва избирателите на ГЕРБ със снимка от сватбата си с педиатъра Юри. Кадърът е направен през далечната 1978-а точно в началото на ноември.

Куриозен момент от партито е, че без да иска, младоженецът щял да остави булката сама пред олтара. Юри Фандъков закъснял фатално за церемонията, защото по това време бил войник и се появил проблем с излизането за собствената му сватба.

В ритуалната зала любимият на Йорданка се явил с едва набола коса, поради което роднините и приятелите едва го разпознали.

Булката обаче компенсирала неудобството, като впечатлила сватбарите с шикозен за времето си тоалет. Към елегантната бяла рокля учителката по руски добавила шапка с мрежа, а не обичайното було.

За да останат насаме, в разгара на купона младоженците изчезнали безследно. Без да съобщят на никого, двамата луди-млади отпрашили към „Щастливеца“ на Витоша, където изкарали медената си седмица. За съжаление хотелът отдавна не съществува.

„Това беше един от най-щастливите моменти в живота ми по ред причини. Една от тях беше, че никога не съм се чувствал толкова заможен – в който джоб бръкнех, вадех банкноти“, спомня си с усмивка д-р Фандъков. И до ден днешен фамилията отбелязва годишнините си от сватбата по един и същ начин – качвали се на Витоша, за да си припомнят младежките времена.

Двамата се запознават още като ученици в Руската гимназия. Йорданка идва в София от родния Самоков когато е едва на13 години. С бъдещия си съпруг били в съседни класове, но попаднали в обща компания. Любовта им пламнала на пейка в Борисовата градина, близо до зимната пързалка. После по същите алеи двамата разхождали внуците си – Алекс и Елия. Те са деца на единствената им дъщеря Михаела, която страни от публичното пространство.

37-годишната бизнесдамата е била собственичка на туристическата фирма „Анима турс” ООД. В момента обаче дружеството е собственост на Анелия Чудомирова Чудомирова, показа проверка на Lupa.bg.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Стана ясна причината за внезапната кончина на най-обичана астроложка в България Алена

Днес най-известната и обичана астроложка на България Светлана Тилкова, позната на широката публика като Алена, почина. Тя издъхна на 70-годишна възраст.

Тъжната новина съобщи съпругът ѝ Андрей - който сподели, че Алена така и не е успяла да се възстанови след боледуване от COVID-19.

"До последно се надявахме, че отново ще стъпи на краката си. Уви… съдбата реши друго.Благодарим на всички, които бяха до нас през този труден период. Моля ви, пазете я в спомените си с топлината и добрината, които носеше", написа той в социалните мрежи от свое име и от името на сина на Алена - Мартин.

В памет на Алена журналистът Антон Стефанов направи неочаквано откровение. Оказа се, че той и астроложката са коментирали през август тази година... смъртта.

"На въпроса как искате да си отидете от този свят, тя отговаря:"В съня си".

Мир на душата ти, Алена! Благодаря ти за топлото отношение, което имаше към мен!" - сподели Стефанов в личния си фейсбук профил.

Поклонението е на 18 ноември, вторник, от 11 часа в църквата "Света София".

Мая Нешкова също отдаде почит на своята добра приятелка Светлана Тилкова - Алена.

"Почивай в мир, приятелко", пише тя.

Коя бе Алена?

Светлана е автор на повече от 280 000 хороскопа. Тя е член на най-престижните организации – Световното астрологично дружество и Германския астрологичен съюз, посочват от bTV, през чийто ефир биваха оповестявани звездните ѝ прогнози през последния четвърт век.  

Родена на 26 януари 1955 г. в София, Светлана Тилкова завършва 91-ва Немска езикова гимназия през 1974 г. След това Висшия икономически институт „Карл Маркс“, специалност „Международни икономически отношения“. Още в детството ѝ се формира нейният интерес към астрология и нумерология.

През 1977 г. започва да изучава астрология – в този свят я въвежда възрастен астролог в Япония. В периода между 1977 и 1993 г. посещава Тибет, където изучава медитация и левитация по ръководството на духовни учители. При престоя си там получава „духовното“ си име Алена.

Нейното списание „Кармичният кръг“ излиза за първи път на 26 януари 2001 г. Издала е 91 книги, като сред най-известните от тях са „Буквар на душата“, „Настоящето е само ден“ и „Уроци по Карма“. Провежда курсове и пише наръчници по астрология и нумерология.

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1986-та смъртта го застигна в Австралия

Те бяха една от най-красивите и известни двойки в България през 70-те. В началото на 80-те той бяга в Австралия, където през 1986 г. по нелеп начин намира смъртта си. 

През май 1970 г. по кината излиза филмът „Сбогом, приятели!“, с който на екрана за първи път се появяват двама млади и привлекателни актьори – руският Владимир Смирнов и пловдивчанинът Младен Младенов. По това време Смирнов вече живее в България и с чувство за хумор се нарича „полов емигрант“, докато след едно десетилетие Младенов ще напусне страната като политически бежанец в Австралия. И двамата, макар и постигнали популярност, ще си отидат преждевременно и трагично.

Във филма Смирнов играе учителя по литература Боев – положителен герой, за когото получава награда от Министерството на просветата по време на кинофестивала във Варна. Младенов влиза в ролята на учителя Кирил – педантичен, сух и непопулярен сред учениците, но любимец на директора. Макар образът му да е отрицателен, актьорът става изключително известен и обичан от публиката, особено от младите зрителки.

По това време Младен вече е семеен. Съпругата му е Мая Драгоманска от Перник, а двамата имат малка дъщеричка – Мила. Бракът им е сключен през 1968 г. в Копривщица – тя е студентка първи курс, той – втори във ВИТИЗ. Кумове са техните приятели и колеги Георги и Лилия Миладинови, а сватбата се организира само със средства от студентските им стипендии. Апостол Карамитев им подарява ваничка, в която някога е къпал собствените си деца – Маргарита и Момчил, а по-късно Младен и Мая къпят в нея и Мила.

При едно пътуване до родопското село Дедево семейството намира стара икона на Христос в полуразрушена църква. Изработена върху нещо като папирус и залепена на прозореца, иконата ги впечатлява и те я купуват. По-късно приятели от Пловдив я реставрират, а на гърба ? Младен пише посвещение до дъщеря си – че това е спомен за нея, когато вече няма да е с нея. По онова време никой не подозира колко пророчески ще се окажат тези думи.

Благодарение на приятелството между Младен Младенов и режисьора Борислав Шаралиев, който създава „Сбогом, приятели!“, Мая е поканена да се яви на кастинг за следващия му филм. Тя печели главната роля в „Необходимият грешник“ (1971), където си партнира с Явор Милушев. Междувременно Младен продължава филмовата си кариера с главна роля в „10 дни неплатени“ (1972), а година по-късно участва и в „Сиромашко лято“ (1973), редом с Георги Парцалев и Таня Лолова. Най-голяма популярност му носи ролята на лейтенант Велев в телевизионния сериал „Синята лампа“ (1974) – продукция, посветена на работата на народната милиция.

Малката Мила си спомня как е гледала сериала и се е разплакала при сцена, в която престъпник хваща героя на баща ? за носа – докато той по-късно я успокоявал, че това е само филм. Същата година бракът на Младен и Мая приключва, но те остават в приятелски отношения. Мая по-късно споделя, че Младен бил изключително талантлив и емоционален артист, но труден характер. Той често говорел с топли чувства за ролята си в „Сбогом, приятели!“ и за своя екранен колега Владимир Смирнов. Двамата дори запознават съпругите си, като Мая също остава впечатлена от руснака.

Последната поява на Младенов в българско кино е в „Компарсита“ (1978), където играе работник на голям строителен обект. Филмът излиза по екраните, но критиката го определя като пореден неуспешен опит върху „работническата тема“.

През 1981 г. актьорът и приятелката му Соня предприемат пътуване по Дунав до Австрия заедно с актьорското семейство Златина и Никола Тодеви, които не подозират, че двамата възнамеряват да не се върнат. Във Виена Младен и бременната Соня слизат от кораба, оставяйки целия си багаж, и изчезват. След шест месеца в бежански лагер получават документи за Австралия, където Соня има роднини. В Мелбърн тя ражда син Стенли, кръстен на бащата на Младен – Стоян. По-късно семейството се премества в Сидни.

Въпреки новия си живот, Младенов не прекъсва връзка с Мая и дъщеря им. Редовно им звъни, изпраща колети и подаръци, споделя, че се снима в местен сериал и е основал кафе-театър със собствена трупа. Понякога намеква, че му се иска да се върне за кратко в България.

В Австралия Младен участва в три филма – „The Fire in the Stone“ (1984), „Robbery Under Arms“ (1985) и „Initiation“ (1986). Същата година настъпва трагедия – колата му се разбива в дърво, а той загива на място. Официално това е версията за смъртта му, но подробности така и не достигат до семейството му.

Актьорът Филип Трифонов по-късно споменава Младенов в интервю, като сравнява неговото бягство от театър „София“ с това на Георги Марков от Сатиричния театър – и двамата, казва той, загинали мистериозно.

Понеже Младенов се води невъзвращенец, Мая Драгоманска среща големи трудности, докато успява да извади смъртен акт – необходим документ, за да може дъщеря им да кандидатства. Помага ? актьорът Петър Деспотов, зет на Павел Матев, тогава председател на Комитета за българите в чужбина.

Мила Младенова завършва математическа гимназия с профил биология. Когато съобщава това на баща си, той ? казва: „По-добре е да познаваш душата на човека, отколкото биологията му.“

Малко след смъртта на Младен неговият син Стенли пристига в България с майка си Соня. Мила е на 18 години, а брат ? – на 7. Соня не разкрива никакви подробности за катастрофата, а Мая така и не разбира какво точно се е случило. Предполага, че двойката може вече да е била разделена.

Днес Стенли живее в Аделейд – град с голяма българска общност. Завършил е информационни технологии и се занимава с разработка на симулатори за локомотивни машинисти. От 2025 г. е женен за Алисия, австралийка. Двамата посещават България през 2008 г., когато Мила ги развежда из Рилския манастир, Казанлък, Велико Търново и други места. Стенли говори малко български, но разбира всичко. Особено трогателна е срещата му с баба Пенка, майката на Младен, тогава 92-годишна. Тя иска да остане насаме с внука си – какво си говорят, никой не научава.

Мила споделя: „Чувствам го като брат, кръвта ни е една и съща.“ Тя завършва актьорство за куклен театър в НАТФИЗ, а днес работи в направление „Култура и образование“ в БНТ. Има две деца – Лъчезар (18 г.) и Лия (15 г.).

Братът на Младен – Марин Младенов, също е дългогодишен актьор в Пловдивския театър и познат от филма „Черните ангели“ на Въло Радев. Неговите синове Стоян и Боян също избират актьорския път – първият в Малък градски театър „Зад канала“, вторият в театър „Възраждане“.

Интересното е, че всички четирима актьори от „Сбогом, приятели!“ – Младен Младенов, Владимир Смирнов, Климент Денчев и Лъчезар Стоянов – имат сходни драматични съдби.

Смирнов пристига в България през 1967 г. заради любовта си към актрисата Силвия Спасова. Филмовият му дебют го прави известен, участва в множество продукции и постановки на Младежкия театър. През 1990 г. е освободен „по непригодност“, изпада в депресия и започва да пие. През 1997 г. получава тежък инсулт и умира в съня си на 10 август 2000 г.

Климент Денчев, известен като Климбо, напуска България през 1978 г. след конфликт с милиционер. Заминава за Канада, където се установява в Монреал и също прави успешна актьорска кариера. Умира през 2009 г., малко преди да навърши 70 години.

Лъчезар Стоянов съчетава актьорство и каскадьорство, но личният му живот е белязан от трудности и алкохол. На 3 юни 1991 г. е намерен мъртъв в градинката до театър „София“. Смята се, че е бил нападнат и ограбен от бездомници, с които по-рано е пил. Извършителите никога не са открити.

Материалът е създаден по мотиви от публикувани източници и съдържа авторски преразказ на реални събития. Текстът не възпроизвежда дословно оригинални публикации.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Престъпник с душа на артист

Иво Карамански е може би най-обаятелната и противоречива фигура, която се появява в бурните години на Прехода. Наричан „Кръстникът на българската мафия“, той съчетава в себе си качества, които рядко се срещат заедно — спортист, артист, философ, бохем, престъпник и мечтател. 

Убит е нелепо през декември 1998 г., но митът около него продължава да живее, защото зад името му стои повече от поредица престъпления и скандали — стои човек с необикновен ум, талант и харизма, който сякаш е роден за легенда.

Роден е на 29 ноември 1959 година. Майка му умира трагично, когато е едва на четири години, а баща му го отглежда сам. Още като дете Иво проявява непокорен дух, но и удивителна памет и интелект. Завършва спортното училище „Чавдар“, където треньорите бързо разбират, че момчето има железна воля и физическа издръжливост. Посвещава младостта си на гребането и скоро става републикански, а после и балкански шампион по кану-каяк. Състезава се за „Левски“, а дисциплината, упоритостта и желязната му форма го превръщат в надежда за националния отбор. През 1984 година обаче е изключен от него заради „лоша дисциплина“ — всъщност заради бунтовния му нрав и нежеланието да се подчинява сляпо на треньори и партийни функционери. От този момент нататък животът му се пречупва — не се вписва в системата, а тя няма какво да му предложи освен скука.

По онова време Карамански вече е известен сред приятелите си с невероятната си обща култура. Обича да чете — от Достоевски и Булгаков до Маркес и Ерих Фром. Цитира изречения наизуст, говори за съдбата, човешката свобода и властта, която покварява. Говори руски и испански, а по-късно учи и малко английски. Често обича да се шегува, че „ако беше роден на друго място, щеше да е професор по философия, а не крал на подземния свят“.

След като спортната му кариера приключва, започва да пътува. Работи по пристанища, замесва се във валутни операции и търговия с антики. През 1986 година е осъден условно за валутни измами, фалшифициране на долари и кражба на старинни предмети, но никога не влиза в затвора. Следователи по-късно ще твърдят, че е изключително интелигентен, комбинативен и притежава хладен ум — човек, който лесно надхитря и полицаи, и престъпници. Твърди се дори, че в края на 80-те години милицията го използва като информатор, защото познава добре валутния пазар и света на спекулантите.

След 1989 година, когато държавата се срива и старите правила изчезват, Карамански е вече готов за новата епоха. През 1990 е арестуван в Прага заради трафик на крадени коли от Западна Европа, но делото срещу него е прекратено. След освобождаването си решава, че България му е тясна и заминава за Колумбия — страната, която тогава е световният център на наркотиците. Там, по собствени думи, се опитва да се свърже с хората на Пабло Ескобар, когото смята за „гений на организацията“. Женен е за колумбийка — Далила Умберто Санта Круз и Хорхе, но сам признава, че бракът е фиктивен и има по-скоро бизнес характер. От престоя си в Южна Америка научава испански и усвоява много от „правилата“ на латинските наркокартели, които по-късно се опитва да приложи в България.

Когато се връща, е различен човек — говори с увереност, носи се с класа, а с него неотлъчно върви чернокожият му бодигард Кингсли, облечен винаги в червена ливрея. Във вилата си в „Бояна“ държи сърни, мечка и соколи. Впечатлява всички с чар, чувство за хумор и дълбока мисъл. Обича да спори, да цитира философи, да рецитира стихове и да свири на китара. Има изтънчен вкус към изкуството, събира картини, посещава театри и спонсорира постановки. Дори създава собствена продуцентска фирма, която финансира спектакли и музикални събития.

Срещата му с певицата Грета Ганчева се оказва съдбоносна — двамата записват дуета „Мъжки размисли“ по текст на Мишо Белчев. Карамански пее изненадващо добре, а песента се превръща в негово мото. В зала 1 на НДК правят концерт, който препълва залата, а по-късно на погребението му именно тази песен ще звучи като прощален знак. Грета Ганчева го описва като човек с необикновено чувство за справедливост и щедрост, който не е можел да търпи бездушие.

В същото време около него се изгражда и мрежата от хора, които го следват като шеф — борци, бивши полицаи, търговци и предприемачи. През 1993 година Карамански вече е в открита война с други групировки, включително със СИК и ВИС, но не позволява никой да го командва. За разлика от типичните мутри на 90-те, той никога не носи анцуг, а костюм, винаги е избръснат, с парфюм и с цигара в ръка. В очите на мнозина е едновременно джентълмен и убиец, човек, който говори за Шекспир и Библията, но държи пистолет в джоба си.

През 1994 година е арестуван по обвинение в грабеж в казино „Бедни-богати“. Прекарва 16 месеца в следствения арест, където живее като бос от филм — има мобифон, достъп до храна и дори възможност да излиза вечер. Оттам се кандидатира за депутат, пише открити писма, в които атакува „Мултигруп“ и обвинява властта в корупция. „Ако ме убият, ще лишат народа от един измислен, но симпатичен образ на мафията“, казва тогава. Заявява, че иска да влезе в парламента, за да „покаже на народа какво представлява истинската власт“, но регистрацията му е анулирана. Въпреки това политическите му амбиции не стихват — мечтае да създаде собствено движение, което да обедини „силните и честни мъже на България“.

След освобождаването си Карамански се опитва да се легализира. Основава над 20 фирми, търгува с всичко — от валута и горива до дини и моруна. Основава застрахователната компания „Корона Инс“, но лицензът и е отнет. Започва производство на кетчуп за износ в Израел, мечтае да създаде собствена линия храни. Купува язовир, където развъжда риба, и обмисля проект за модерно сметище. Въпреки това сянката на миналото не го напуска.

В личния си живот Карамански е също толкова страстен, колкото и в бизнеса. От първия си брак с Галя Лукановска има три дъщери — Ралица, Деси и Александра. По-късно има връзка с гимнастичката Нели Атанасова, от която се ражда син, когото обожава. За него казва: „Това е втората атомна бомба на България.“ Обича живота, жените, децата и животните. „Добрите момчета отиват в рая, лошите – където си искат“, е една от любимите му фрази.

Смъртта му идва неочаквано и почти гротескно. На 20 декември 1998 г. Карамански е на купон в къща в „Симеоново“. Сред гостите са неговият приятел Георги Чочов – Лестъра, шофьорът му Драгомир Драгнев, детективът Марин Маринов и нов познат – Стефан Въжарски. След много алкохол избухва скандал, Въжарски взема пистолет и го застрелва с два куршума в главата. Убива и шофьора му, ранява другите двама. По-късно твърди, че Карамански го е измъчвал, но съдът не му вярва. Получава доживотна присъда.

Когато ковчегът му напуска църквата, над хилядно множество звучи песента „Мъжки размисли“. Приятели, артисти и спортисти плачат. Някой шепне, че Иво е бил „престъпник с душа на артист“. Друг го нарича философ, трети – дявол с усмивка. Всъщност той беше всичко това наведнъж – човек, който търсеше смисъл в хаоса, който не умееше да живее спокойно и който накрая заплати цената на собствения си мит.

И днес, десетилетия по-късно, името му се споменава с особено вълнение. Карамански не беше просто поредният бос от 90-те. Той беше отражение на една епоха, в която силата, умът и амбицията можеха да издигнат човек до върха – и да го погубят в следващия миг. Самият той го предвиди: „С живота бях на ти, но той със мен не беше.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ