Отиде си тихо на прага на 75-я си юбилей. Бохем по душа, истински софиянец!

Иван Тенев е роден на 2 септември 1951 г. в София. Още от ранните си години проявява изключителен артистичен талант и усет към изкуството. В ученическите си години се увлича по рисуването и карикатурата, а първите му публикации се появяват в младежки и студентски издания като „Средношколско знаме“ и „Студентска трибуна“. Младият Иван е остър наблюдател на живота около себе си, а сатирата му е едновременно забавна и социално прозорлива.

Първи стъпки в карикатурата и артистичните среди

След като завършва, започва работа като художник-карикатурист към Столичната община. През 70-те и 80-те години участва в изложби, работи с различни редакции и постепенно се превръща в познато име сред артистичните среди на София. В онези години културният живот е под строг контрол, но в същото време кипи от енергия и скрито вдъхновение. Иван Тенев намира своето място в този паралелен свят — между официалното изкуство и неофициалния бохемски дух на столицата.

Софийските нощи на соца

В спомените си той често се връща към легендарните нощни заведения на соца – баровете около „Панорамата“ в хотел „София“, клубовете на артистите и скритите „салони“ на бохемите. Там, под приглушената светлина на лампите и звуците на джаз, се раждат идеи, приятелства и истории. „От „Панорамата“ се слизаше в бара…“ – спомня си Тенев. Нощният живот на столицата по онова време е особен – официално подтискан, но реално жив, пълен с чар, талант и авантюра.

Преходът към музиката и медиите

С времето Тенев започва да се занимава и с писане на текстове за песни. Така от карикатурист той постепенно се превръща в един от най-разпознаваемите текстописци на българската естрада. Автор е на над 650 песни, много от които се превръщат в хитове. Сред тях е и емблематичната „Черно и бяло“, изпята от Георги Христов — песен, която се нарежда сред класиките на 80-те.

Иван Тенев притежава рядкото качество да обединява думи и емоции така, че да звучат едновременно човешки и поетично. Във всяка негова песен има меланхолия, усмивка, любов и лека самоирония.

„Агент Тенев“ – раждането на един образ

През 90-те години, когато България преживява своя бурен преход, Тенев създава псевдонима „Агент Тенев“ и основава своя светска „Агенция“. С това се превръща в един от първите и най-колоритни хроникьори на шоубизнеса. С усмивка и самоирония отразява събития, партита и знаменитости, а стилът му съчетава чувство за хумор и неповторим градски чар.

Той е не просто журналист, а човек, който разбира сцената отвътре – от артист, който сам е живял сред музиката и прожекторите.

Любов, семейство и приятелства

Иван Тенев има дългогодишна връзка с певицата Кристина Димитрова, с която имат син – Димитър. Макар двамата да поемат по различни пътища, между тях остава взаимна обич и уважение. Тенев често говори с нежност за нея и не крие, че тя е била една от големите му музи.

Приятелският му кръг включва редица известни личности от културния живот – музиканти, актьори, художници, журналисти. За мнозина той остава символ на бохемството – човек, който живее за изкуството, за срещите, за добрата история и за шегата в трудните времена.

От соца към новото време

След промените през 1989 г. Иван Тенев запазва своята популярност и продължава да твори. Пише, снима, участва в телевизионни предавания и организира културни събития. Въпреки промените, той запазва същия жизнен тонус, остроумие и неподражаем стил.

През годините издава книги, участва в документални филми и концерти. През 2025 г. БНТ излъчва документалния филм „Вечният бохем“, посветен на неговия живот и творческо наследство.

Последните години

В последните си години Иван Тенев не крие, че се бори с различни здравословни проблеми, но продължава да твори и да присъства в обществения живот. През юбилейните му вечери той неведнъж казва:

„Преди да умреш – живей! И го правя!“

Неговите думи обобщават целия му живот – бурен, артистичен, понякога тъжен, но винаги изпълнен с вдъхновение и усмивка.

Наследството

Иван Тенев остава в паметта на публиката като поет на живота, повелител на думите и летописец на софийския бохемски дух. Той беше част от онази генерация творци, които свързаха соца с прехода, миналото с настоящето, а сцената – с улицата и човека.

Отиде си скромно, така, както живя – с усмивка и лека ирония към света. Но песните му, историите му и духът му ще продължат да носят онова усещане, което малцина умеят да оставят след себе си – човечност, чар и неподправена любов към живота.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на големия творец

Почина журналистът, художник и общественик Иван Тенев. Това съобщиха от Съюза на артистите в България в своята фейсбук страница.

Тенев напусна този свят на 74-годишна възраст.

Той е роден на 02.09.1951 г. в София. Завършва българска филология в Софийския университет и „Приложна графика“ във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“.

Иван Тенев започва професионалната си творческа дейност като карикатурист и художник в областта на сатиричната и приложната графика. Творбите му намират място в страниците на множество хумористични издания.

В началото на 80-те години на миналия век започва да работи като автор на текстове на поп и рок песни за някои от най-известните български изпълнители. Той е продуцент на Кристина Димитрова и Орлин Горанов.

Кариерата му като журналист стартира през 1989 г., когато създава Агенция „Тенев“. Агенцията започва творческата си дейност с независимо предаване, представящо информация за хайлайфа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше един от доайените на българското кино. Отиде си тихо през 1985 г.

Димитър Панов – Бай Пано (1902-1985) е роден на 18 юли във Велико Търново. Започва кариера през 1924 г. в „Чехов спектакъл”, където играе Савелий. Работил е в Нов народен театър (1924-1925), Драматичен театър във Велико Търново (1926-1927), Художествен и задружен театър (1927-1929). През 1959 г. е назначен в Драматичен театър в Пловдив. Играе още на сцениге във Враца, Габрово, Толбухин, Перник, Бургас и София в „Сълза и смях”. Създал е незабравими роли в театъра – Колчо Слепеца в „Под игото“, Дойчин Радионов в „Царска милост” на Камен Зидаров, Найден в „Майстори” на Рачо Стоянов, Странджата в “Хъшове”, Станчо Квасников в “Службогонци”, Хаджи Смион в “Чичовци” от Иван Вазов, Оргон в „Тартюф” от Молиер, бай Колю в “Боровете не превиват клони”, Кречински в поставената от него комедия на Сухово-Кобилин “Сватбата на Кречински”  и др.

Снима в 40 филма – от „Калин Орелът“ (1950) до последно – през 1985 г. играе дядото на Фори от филма „Васко да Гама от село Рупча“. Не е сниман в главни роли, но е постоянен участник в едни от любимите филми за деца и юноши, в комедии, исторически филми и т. н. Създаде запомнящи се епизодични персонажи като „дядо“ – дядо Петко от „Може би фрегата“, дядо Стойко „От нищо нещо“, бай Вичо от „Баш майсторът на море“, дядо Пано от „Два диоптера далекогледство“, дядо Петко от „Тихият беглец“, дядото в „Таралежите се раждат без бодли“  и др.

Награждаван е със званието заслужил и народен артист, с орден „Кирил и Методий” I степен, орден „Георги Димитров” и Герой на социалистическия труд. По-младите му колеги обичат да припомнят една негова шега: “Хей, да не ме обидите с някоя втора награда!”

Милена Панова е художник. Родена е на 22.Х.1941 г. в Пловдив. Тя е снаха на големия и обичан български актьор Димитър Панов – Бай Пано. Била е омъжена за сина му Сава Панов. Завършила е Техникума по керамика и стъкло в София. Учила е във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Работила е като художник на свободна практика. Има син, дъщеря и двама внуци. Първата жена пилот Мария Атанасова е нейна леля – сестра на майка й. Полагала е грижи за нея, като се е разболяла.

– Навършиха се 120 г. от рождението на незабравимия актьор Димитър Панов. Когато се омъжихте за сина му Сава Панов, какви думи ви каза той на сватбата, какво ви подари?

– Тогава направихме малка сватба, дядо ми скоро беше починал, та затова. Не помня какво ни е казал. Дал ни е пари сигурно, какво друго.

Неговата дъщеря – Севдалина Коларова, на 90 г., е жива. Живее в Шумен сама. Едва говори. Остана вдовица.

– Какъв човек беше Димитър Панов?

– Имаше великолепно чувство за хумор. Когато се събирахме, разказваше много смешни случки. И ролите му бяха все такива – играеше повече в комедии. Неговият хумор беше лек, не парадираше. Седеше един такъв сериозен, като се шегуваше, а много разсмиваше.

През 1983 г. излезе неговата автобиографична книга, която сам той написа. Казва се „Животът е само един”. Тя е 280 страници, всички у дома сме я чели. В нея има написани случки от живота на неговия баща Пано Иванов, спомени за Константин Кисимов, с когото бяха големи приятели и много други. Той трудно склони да напише автобиография. По-точно склониха го неговите приятели като Павел Матев и др. Сред приятелите му имаше много известни хора. Книгата написа, като диктуваше на Серафим Северняк – друг негов голям приятел. Той записваше всичко на касетофон. Говореше със своя характерен език – книгата е написана с много от неговите майтапи.

– Какво знаете за родителите му?

– Баща му Пано Иванов на 18 г. идва от Бесарабия и основава печатница във Велико Търново. Дядо Славейков е печатал книгите си при него. Помня къде се намираше тази печатница – срещу читалище „Надежда” във Велико Търново. Аз съм завършила изобразително изкуство, работила съм като художник и в стария, и в новия театър във Велико Търново.

Димитър Панов още от дете е ходил да гледа циркови представления, харесвало му е как играят. Първите си роли прави на сцената на това читалище „Надежда”. Там се запознават и с Кисима (Константин Кисимов). Димитър го е гледал и му се е възхищавал. Двамата правят трупа, пътуват и играят. Когато Кисимов заминава за в София в Народния театър, викал го е и него да отиде там, но той решава да остане в Търново. Познавам лично Кисимов – голям човек и актьор беше. После свекърът ми отиде в театъра Пловдив – много роли и много награди е получил през живота си.

– От кого наследява любовта към театъра?

– Баща му Пано Иванов е играл любителски. Димитър обичаше да разказва смешни случки за него. Веднъж играл турчин, който измъчва българин според пиесата. Но вместо да вика от болка, жертвата мяукала като коте. Това ядосало Пано – не се създава правдоподобно образът. Следващият път намерил една губерка и като му хакнал в задника на колегата си, такива викове се чули в цялата зала. Публиката много ръкопляскала. А Пано Иванов казал само: „Видя ли, че можеш да викаш! И видя ли колко много ти ръкопляска публиката! ”

Димитър и Кисима – Константин Кисимов бяха основателите на театъра в Велико Търново. Било е любителска трупа тогава, първата. По-късно играе в един пътуващ театър, докато се установи в Пловдив.

– Кажете нещо за съпругата му.

– Той имаше две съпруги. Когато се оженихме през 1962 г., вече се беше развел с първата – истинската ми свекърва фактически. Втората съпруга беше Цветана Панова, също актриса в Пловдивския театър.

– В кои постановки сте го гледали?

– Гледали сме го много, редовно ходехме на спектакли на Молиер и Шекспир – в „Дванайсета нощ” той беше Малволио.  Страхотен беше и в много други негови роли. Публиката много го харесваше, обичаше.

– Казвате, че е имал великолепно чувство за хумор. Кое друго негово качество не сте забравили?

– Всяко лято идваше в Търново, забавлявахме се. Отивахме в ресторанта на „Балкантурист”. Все той плащаше сметките. Не пиеше по принцип, само по една чашка. Заглеждаше се по хубавите мадами, правеха му впечатление. Той самият не беше хубавец. Но баща му е бил много хубав мъж – рус и хубавец. Майка му Елени е била от гръцки произход, от Арбанаси е била – тя също е била много хубава жена.

Димитър Панов беше народен човек, не се големееше и всички много го обичаха. Той и на снимачната площадка е разсмивал колегите си – въобще навсякъде, където е бил. Самият той е поставял пиеси – в книгата са изредени 12 заглавия, между които „Милионерът”, „Министершата”, „Сватбата на Крачински” и др.

– Успя ли да се порадва на внуци?

– Той видя само внуците си, не можа да дочака правнуците. Имам син, кръстен на него  – Димитър Панов. Той има свой бизнес, има талант на актьор, но не стана като дядо си. Имам и дъщеря, тя е при мен в Пловдив. Правнуците му са също двама – по един от сина и дъщерята. Големият свири на пиано, завърши Музикалното училище, композира, имат група, свирят, но помага на баща си в бизнеса на компютър. Малкият работи. Няма театрали. Всички са артисти в живота и в компания

Жени Веселинова/Източник: tretavazrast.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как едно бурканче от нес кафе ми разби илюзиите за Канада пред 80-те

В далечните, благоуханни седемдесет години, когато социализмът строеше не само заводи, но и мечти, Иванов получи вест, която го разтърси – починала леля му, емигрантка в Канада. „Е, сега ще живея като милионерите от американските филми!“ – мислеше си той, всеки ден си представяше как разопакова куфар със злато, часовници, шоколад „Тоблерон“ и истинско кафе – не от „Балкан“, а от Запада.

След седмица го повикали тържествено в МВР – мястото, където всяко наследство се превръщаше в административно приключение. В приемната миришеше на мастило и надежди. Подполковникът, с вид на човек, който от години не е виждал усмивка, му връчи буркан „Nescafé“, без дума, без документ, само лек поклон, наподобяващ свещен ритуал.

Иванов го погледнал с благоговение – западно кафе! Тъкмо това било нужно, за да отпразнува новото си положение на частен потребител на капитализма. Прибрал буркана под мишница, вървял гордо – от МВР чак до дома.

Вечерта си направил кафе. Горчиво, с кисел вкус, нещо не било наред. „Е, сигурно канадците го пият така — културно“, помислил си. Черпил и съседите — да сподели щастието. Бай Ставри казал: „Абе, Иванов, туй кафе мирише на крематориум.“ Всички се смяли, пили, плюли, но счели, че това е, както казва новият живот: аромат на свобода.

Десет дни по-късно – пак повик в МВР. Подполковникът този път изглеждал по-човечен:

„Иванов, станала е грешка. Това не беше кафе. Това бяха… кремираните останки на леля Ви. Канадците ги изпратили в буркан, ние просто… не сме отбелязали.“

Иванов стоял ням, опарен, обрулен, все едно цялата му душа кипи като кафеварката от онзи ден.

„Тогава аз… аз съм я изпил…“ – прошепнал.

„Със съседите, доколкото разбирам“, допълнил подполковникът философски.

Излязъл Иванов от МВР – без кафе, без наследство, но с вечност в себе си.

От този ден твърдял, че не вярва в капитализма, защото вкусът му бил мазен, та чак прахов.

И ако някой го попиташе какво е наследил от леля си, той отвръщаше:

„Нищо, освен близостта до нея, която – както се оказа – беше твърде буквална.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

От шлосер и шофьор до легенда на българското кино

Павел Кирилов Попандов е роден на 18 септември 1946 година в София. Детството му преминава в обикновено семейство, в което трудът е неразделна част от ежедневието. Още на 16 години баща му го праща да работи като шлосер в Слаботоковия завод, където получава заплата от едва 37,50 лв. По-късно попрището му го отвежда и до работата на тракторист и шофьор.

Семейството живее във ведомствено жилище на ъгъла на улиците „Екзарх Йосиф“ и „Веслец“ в София. Трагедия бележи ранните му години – майка му умира от скоротечен рак едва на 46 години, оставяйки трите деца и бащата сами.

След години физически труд и житейски опит, Павел Попандов решава да опита приема в тогавашния ВИТИЗ. Макар вече да е на около 25 години – точно на границата на възрастовия лимит за прием на мъже, той е приет в класа на проф. Боян Дановски. През 1975 година завършва актьорско майсторство и започва професионалния си път в театъра и киното.

Начало на сценичната кариера

Павел Попандов е един от основателите на Театър „Възраждане“, заедно с Хайгашод Агасян, Андрей Калудов, Недялко Йорданов и Станислав Пищалов. Постепенно се налага като актьор с ярко присъствие и характерни роли.

През годините участва в над 100 филмови и театрални продукции, сред които се открояват емблематични заглавия като:

„Оркестър без име“

„Васко да Гама от село Рупча“

„Щурец в ухото“

„13-та годеница на принца“

През 80-те години Попандов става част и от легендарния телевизионен проект „Клуб НЛО“, заедно с Георги Мамалев и Велко Кънев – група, която оставя силен отпечатък върху българската комедийна сцена.

Признание и отличия

За ролята си във филма „Васко да Гама от село Рупча“ актьорът получава награда за мъжка роля на фестивала във Варна през 1986 г.

Година по-късно – през 1987 г., му е присъдена държавната титла „Заслужил артист“.

Личен живот и любопитни моменти

Попандов има дъщеря, която завършва икономика и маркетинг във Франкфурт на Майн и владее пет езика.

Посещава Ванга с дъщеря си, като пророчицата предсказва, че момичето ще учи езици – нещо, което по-късно се сбъдва.

В интервюта актьорът споделя, че има две внучки, като по-голямата учи японски и говори четири езика.

Дълги години е пушач и едва на 78-годишна възраст отказва окончателно и цигарите, и кафето.

В началото на кариерата си участва в скечове, които влизат под наблюдение заради иронично отношение към теми като спорта и футбола.

Днес Павел Попандов остава едно от лицата, вписани трайно в историята на българското кино и театър. С над половин век на сцената, десетки култови роли и милиони зрители, той продължава да бъде разпознаваем и обичан от няколко поколения.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Серия от убийства на жени разтърсват София в периода 1979–1981 година.Мрачните случаи, който останаха скрити за обществото

 Кой убиваше младите жени на София?!

В края на 70-те години, София изглежда спокойна и подредена. Но под привидната тишина, в сенките на кварталите, се разиграват събития, които никога не достигат до официалните хроники – серия убийства на жени, които разтърсват столицата и оставят следа в криминалната история на България.

В тъмните междублокови пространства започва да се носи шепот. Жените се прибират по-рано. Мъжете гледат нервно през рамо. Родителите изискват дъщерите им да съобщават часа и маршрута си. София вече не е същата.

През октомври 1979 г., в покрайнините на София, близо до квартал Курило, е открито тялото на 19-годишна жена. Според официалните документи, тя е описана „с леко поведение“. Причината за смъртта е 35 удара с нож в областта на шията, гърдите и гърба. Следователите са потресени от жестокостта на престъплението. Насилието е било брутално и предумишлено.

Въпреки това, медиите премълчават събитието, а информацията за убийството се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.

Следва втората жертва – около половин година по-късно. Този път – млада служителка от държавно предприятие, която така и не се прибира от смяната. Намират я в изоставена постройка в покрайнините на квартал „Надежда“. Раните, методът на нападение, психологическият профил – твърде сходни. Но официално връзка между случаите няма.

Третата жертва вече разклаща полицейското спокойствие. Столицата шепне: „Нищо не пише във вестниците, но хората знаят…“ По пейките в парковете, в трамваи и тролеи започват разговори, започващи с: „Чу ли? Някой дебне…“ Слуховете говорят за „чудовище“, „болен ум“, „звяр от тъмното“.

През следващите месеци, са открити още тела на млади жени в различни части на София. Всички те са убити по сходен начин – с множество прободни рани, оставяйки след себе си ужасяващи сцени. Въпреки усилията на органите на реда, извършителят или извършителите остават неизвестни.

Сцената винаги е една и съща – слабо осветени участъци, периферни квартали, лесен достъп до бягство. Жертвите – предимно млади жени, често в късните часове, винаги сами. Разследващите криминалисти описват профила на извършителя като „методичен, наблюдателен, познаващ маршрути, навици и изходи в тъмното“.

Обществото е в шок. Жените започват да се прибират по-рано, да избягват тъмните и безлюдни места, а родителите стават по-предпазливи относно маршрутите и времето, което техните дъщери прекарват извън дома. Информацията за убийствата се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.

Случаите са поверени на специално създаден отдел на Криминалната милиция. Разпитват се свидетели, проверяват се множество лица със сходни профили – от психично болни до самотници с криминално минало. Обаче извършителят сякаш е фантом – идва и изчезва в ритъма на града.

Политическата обстановка в страната налага цензура и контрол върху информацията, което допълнително усложнява работата на органите на реда. Вестниците мълчат. Телевизията говори за реколти и международни другарски срещи. Страхът се разпространява невидимо – от ухо на ухо. Въпреки усилията на разследващите, случаите остават неразкрити.

С времето убийствата спират. Дали убиецът е напуснал страната? Дали е бил заловен за друго престъпление? Или – най-страшното – дали просто е чакал нов подходящ момент?

По-късно, години след промените, бивши криминалисти ще се съгласят , че това е бил един от най-мракобесните и трудни за разкриване случаи през онези години. Ще признаят, че по оперативна линия се говорело за „поне шест жертви“. Ще кажат също, че обществото е трябвало да бъде „пазено от паника“.

Но никога няма да дадат име.

Вероятно, в архивите на МВР още стои досие, пожълтяло от време и пълно с неразгадани въпроси…

Серията от убийства на жени в София в края на 70-те и началото на 80-те години остава една от най-мрачните и неразкрити глави в криминалната история на България. Въпреки усилията на органите на реда, извършителите така и не са заловени, а случаите остават в архивите, скрити от общественото внимание. Тези събития подчертават не само жестокостта на престъпленията, но и ограниченията, с които се сблъскват разследващите в условията на тоталитарен режим.

Автор: Сатой Радев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снахата на Паша Христова: Прокоба тегне над цялата фамилия!

Един от най-загадъчните случаи в българската история, завършил трагично преди повече от половин век, продължава да поражда съмнения и недоверие. „Запалиха къщата на баба ми на село и тя изгоря. Като Паша Христова в самолета!“ – сподели неотдавна в медиите Таня Иванова – снаха на естрадната легенда.

 

Таня е била съпруга на единствения син на изпълнителката на „Една българска роза“ – Милен Иванов. До смъртта си на 49 години през 2015 г. от скоротечен рак той работи в сервиз на „Рено“ в София. Милен и Таня отглеждат с много любов дъщеря си Анна, която днес е красива млада дама.

Таня Иванова не може да забрави срещата си с ясновидка. „Преди години отидохме с майка ми и сестра ми на море. Там се запознахме с една врачка. Тогава аз я попитах за Паша. „Момиче, тя е била убита! Не питай повече“, каза врачката“, спомня си Таня.

Снахата на любимата изпълнителка на Йосиф Цанков продължава да не вярва, че самолетната катастрофа, погубила Паша Христова и половината оркестър „София“, е резултат от техническа грешка. До последно синът на певицата също смятал, че инцидентът е бил планиран. Милен Иванов се позоваваше на странното обстоятелство, че във фаталната вечер майка му оставила вкъщи задграничния си паспорт, без който по онова време никой българин не можел да напусне страната.

 

В подкрепа на версията, че Паша и всички в самолета са били нарочени да загинат, Таня Иванова цитира думите на пожарникарите, гасили горящия ИЛ-18 преди 52 години. „Ако ни бяха пуснали половин час по-рано, нямаше да има изгорели“, убедени били огнеборците. Незнайно защо, половин час след катастрофата районът на летището е бил отцепен и там не са могли да влязат нито пожарни коли, нито линейки, споделя още снахата на Паша Христова./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дъщерята на Маргрет Николова загива на абитуриентския си бал

 Легендата на българската естрада навърши 97 години

Легендата на българската естрада Маргрет Николова навърши 97 години на 10 октомври – възраст, която малцина достигат, а още по-малко успяват да го направят с такъв дух, достойнство и усмивка. Тя има 50-годишна кариера, изнесла е повече от 7500 концерта в страната и чужбина, изпяла е над 600 песни. От 1963 г. е солистка на армейския естраден състав към Театъра на народната армия. През 1969 г. дуетната ѝ песен с Петър Петров „Любили сме, любили“ е обявена за „Мелодия на годината“. През същата година песента, която изпълнява заедно с Кирил Семов, „Сън сънувах“ печели голямата награда на фестивала „Златният Орфей“,пише ретро.бг

Любимата ѝ песен е написана от Йосиф Цанков по стихотворение на Никола Вапцаров – „Пролет иде“. Маргрет Николова е известна и като певица на стари градски песни, както и на руски романси.

Но зад светлините на сцената и вечните ѝ хитове стои една дълбока лична трагедия, за която певицата рядко говори – 18-годишната ѝ дъщеря Румяна загива в автомобилна катастрофа заедно със своя съученичка след абитуриентския им бал. Отиват на разходка и повече никога не се връщат.

Тогава покрусената Николова се оттегля от сцената, но получава хиляди писма от своите почитатели да намери кураж и да се завърне.

Певицата не говори за онзи трагичен ден. В редки интервюта тя казва: „Ако можех да върна времето назад в личен план, първо бих върнала дъщеря си, ако можех“.

 Макар да носи този товар в сърцето си, Маргрет Николова остава символ на сила и отдаденост.

Тя е от онези изпълнители, които изграждат златната ера на българската естрада. Завършва музикалното училище с пеене и пиано, а после покорява сцените у нас и по света. Хиляди концерти, аплодисменти в Русия, Куба, Полша, Финландия, Австрия, Германия – живот, изтъкан от музика, пътешествия и признание.

 С годините Маргрет Николова се отдръпва от шумния живот и избира спокойствието на малкия град Трън, където живее и до днес – сред природата, близо до сина си Николай и снаха си, които са пенсионери. Ежедневно те я навестявали и се грижели да не ѝ липсва нищо. В интервю преди няколко години признава, че гората ѝ дава сила, а музиката – живот. „Пея си, когато съм сама, защото песента никога не ме е напускала“, споделя тя. Страда от редица заболявания, но продължава да се държи и не се оплаква.

 Феновете ѝ не я забравят. Всяка година около рождения ѝ ден социалните мрежи се пълнят с поздрави, снимки и благодарности.

 Днес една от първите ни естрадни прими е горда баба на внуци и правнуци, на които обича да показва снимки от славната си кариера.

Източник:ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

България загуби голям актьор

Сред знаковите му образи са Голям Борован от филма „На живот и смърт“, в който е редом до имена като Стефан Данаилов, Стефан Гецов, Катя Паскалева, Невена Коканова

Почина роденият в Горна Оряховица през 1944 г. актьор Илия Илиев, пише „Борба“.

Основното си образование той получава в ОУ „Иван Вазов“, по-късно е учил в тогавашната Политехническа гимназия „Георги Измирлиев“. Със сценична дейност започва да се занимава още в ранните си години в Младежкия театър към читалище „Напредък“ под ръководството на Атанас Бахчеванов. Завършил е ВИТИЗ в класа на проф. Филип Филипов.

Като актьор първоначално започва да работи в Старозагорския театър. Участва в редица филмови продукции. Създава много роли в партньорство с най-големите български актьори. Сред знаковите му образи са Голям Борован от филма „На живот и смърт“, в който е редом до имена като Стефан Данаилов, Стефан Гецов, Катя Паскалева, Невена Коканова.

Запомнящи са и ролите му на Крайчо Байрактаря в „Записки по българските въстания“, на Мишо в „Мъжка песен”, на Данаилов в „Мисия Лондон“ и много други. Работи и в трупата на театър „Искри и сезони“. Основател е на фондация „Достойни българи“.

Поклон пред един истински достоен българин! Поклон пред неговия достойно изживян живот, посветен на изкуството, на публиката, на българския дух, история и добродетели, на родния град!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Скандалният възход на Слави Трифонов и Евгени Минчев: От соца до суперзвездите на прехода

От неизвестност към звездни висоти: Слави Трифонов и Евгени Минчев – двете големи лица на българския шоубизнес

В прехода от социалистическа България към демокрацията след 1989 г. много хора намериха своя път към славата, преминавайки от обикновен живот в неизвестност към позиции на влиятелни личности. Два ярки примера за това са Слави Трифонов и Евгени Минчев – и двамата родени през 60-те години на миналия век, те преживяват социализма като обикновени граждани, за да се превърнат след това в емблематични фигури на българския шоубизнес, медии и дори политика. Тази статия проследява техните животи от детството през социалистическата епоха до днес, подчертавайки как демократичните промени им отварят вратите към успеха, но и към противоречия.

Слави Трифонов: От самотното детство в Плевен до политическата сцена

Станислав Тодоров Трифонов, по-известен като Слави Трифонов, е роден на 18 октомври 1966 г. в село Тодорово край Плевен, в обикновено работническо семейство. Баща му е от Горна Митрополия, а майка му – от същото село, и той е кръстен на дядо си Стойо. Детството му е белязан от самота – той не харесва себе си и периода, има малко приятели, освен сестра си Петя, която е три години по-голяма и остава най-близкият му човек. По времето на социализма (преди 1989 г.) Трифонов е приет в Музикалната гимназия в Плевен, където партийното ръководство го предлага за комсомолски секретар. Изпратен на пионерски лагер в Кайлъка, той участва в „вечер на таланта“, където казва няколко вица, научени от апокрифна касета на Шкумбата (Димитър Туджаров). Положителната реакция на публиката става преломен момент, който го отваря към хората. След това учи в Националната музикална академия, свирейки на виола, и се ориентира към музиката, включително попфолк, фолк рок и народна музика.

След падането на режима през 1989 г. Трифонов бързо навлиза в шоубизнеса. Заедно с Петър Курумбашев и Любен Дилов-син той става първият продуцент на частна продукция в Българската национална телевизия (БНТ). Първата му поява е в „Ку-Ку“ през 1992 г. в пародиен скеч като хевиметъл музикант. Популярността му расте бързо: през 1995 г. стартира „Каналето“, а през 1997 г. участва в протестите срещу правителството на Жан Виденов. След разпад на екипа през 1998 г. създава „Хъшове“, което е свалено от БНТ след едно излъчване, но продължава в други телевизии. През 2000 г. лансира „Шоуто на Слави“ по bTV – първото ежедневно вечерно шоу в България, което събира милиони зрители и се превръща в рейтингов лидер до 2019 г. Основава „Ку-Ку бенд“ с приятели от детството, издава 21 албума, над 300 песни и провежда турнета, включително в САЩ и Европа. Рекордът му е концерт с 70 000 души на стадион „Васил Левски“ през 2015 г.

През 2007 г. Трифонов преживява здравословни проблеми със зрението поради ретробулбарен неврит, но се връща в ефир. След края на „Шоуто на Слави“ през 2019 г. стартира телевизия „7/8 ТВ“ и политическия проект „Няма такава държава“, който еволюира в партията „Има такъв народ“ (ИТН). Организира референдум за промяна на системата през 2016 г., а през 2021 г. ИТН става втора сила на изборите и Трифонов е избран за депутат. До 2025 г. той остава активен в политиката, макар и с по-ниска медийна видимост, фокусирайки се върху критика към системата.

Евгени Минчев: От бедното детство в Пазарджик до светския елит

Евгени Константинов Минчев е роден на 2 юни 1963 г. в Златица като извънбрачно дете и е осиновен, прекарвайки детството си в Пазарджик в изключително бедни условия в циганския квартал. По времето на социализма (преди 1989 г.) учи във военно училище, но го напуска преди завършване и се премества в София. Работи като чистач на входове, а после като ватман на трамвай номер 7 по бул. „Витоша“. Едновременно е манекен и модел, но броени дни преди 10 ноември 1989 г. е уволнен заради връзка с френски дипломат. Този период е белязан от липса на софийско жителство и постоянни доходи, което го прави неизвестен и борбен.

След 1989 г. Минчев се възползва от отварянето на обществото и става първият светски хроникьор в България. Влиза в кръга на известни личности като Емил Димитров и Васил Андреев, пише за посолства и знаменитости, и става колумнист в „Хайлайф“. Като PR експерт и бизнесмен организира събития като „Руски бал в България“, „Мис Лято“, „Бизнес дама на годината“ и „Бал на мартеницата“ в Лондон. Участва във филма „Леден сън“ (2005) като шофьор на трамвай. Като писател издава автобиографични мемоари като „От обратната страна“ (2008), поезия и романи, включително „Ружа Игнатова – Измамница или жертва“ (2023). В риалити телевизията се появява в „Vip Brother“ (2014) и „Big Brother: All Stars“ (2015), завършвайки на трето място, а през 2021 г. е в „Маскираният певец“. Като певец издава албуми, а в политиката е кандидат за депутат от БСП през 2024 г. До 2025 г. Минчев остава активен в светския живот, пишейки и организирайки събития, макар и с противоречия около личния му живот – той е открито хомосексуален.

От социалистическа неизвестност към постдемократичен успех

И Трифонов, и Минчев започват от скромни корени по времето на социализма – самотно детство в провинцията за Слави и бедност в цигански квартал за Евгени, с обикновени професии и без особена видимост. Промените след 1989 г. им дават свобода да развият таланти: Трифонов чрез телевизионна сатира и музика, а Минчев чрез светски хроники и PR. И двамата стават шоумени – Слави с масови шоу и политика, Евгени с елитни събития и риалити. Връзката им е имала приятелски оттенък, но днес Минчев описва, че „всичко в мен е абдикирало от това приятелство“, особено след рождения ден на Трифонов. Контроверзиите им включват здравословни проблеми за Слави и публични спорове за Минчев, но успехът им е неоспорим – от никой до икони на българската попкултура.

В заключение, историите на Трифонов и Минчев показват как преходът от социализъм към капитализъм създава възможности за амбициозни личности. Днес, през 2025 г., те продължават да влияят върху обществото – единият през политиката, другият през светския свят – доказвайки, че от неизвестността може да се стигне до върха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Магдалена Ташева

Почина известната журналистка Магдалена Ташева. Тъжната вест беше обявена от нейни близки и колеги в социалните мрежи

Магдалена Ташева е дългогодишен журналист и редактор във вестниците „Пари“, „Монитор“ и „Атака“. Тя е автор на редица анализи и коментари по теми от обществено-политическия живот и дълги години водеше предаването „В окото на бурята“ по телевизия „Алфа“ до февруари 2022 г.

Освен журналистическата си кариера, Ташева има и активна политическа дейност. Тя е член на Централния съвет на ПП АТАКА и е била депутат в XLII и XLIII народно събрание на Република България. В парламента е заемала позицията заместник-председател на комисиите по енергетика и инвестиционно проектиране.

Тя ще остане в паметта като журналист с ясен и аналитичен поглед върху обществено-политическите процеси и като общественик, отдаден на политическата си дейност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какво закусихте ученици ? Храната в училището през социализма — между грижа и контрол

В годините на социализма училищната закуска не беше просто хранене — тя беше част от по-широката грижа на държавата за „младото поколение“. В статията се подчертава, че „всяко дете трябва да започне деня с топла храна, защото това е грижа, но и възпитание“. Закуската се превръща в ритуал, който цели не само да нахрани, но и да дисциплинира.

Менюто — между стандарти и реалност

Описани са типични закуски: филия с маргарин и мед, чай с лимон, понякога варено яйце или кашкавал. Въпреки усилията за стандартизация, често се случва храната да не достига или да бъде с компромисно качество. В статията се споменава, че „някои ученици получават само чай, защото доставката на хляб е закъсняла“.

Учениците — между благодарност и недоволство

Фотографията в средата на страницата показва ученици около маса, един от тях държи табла с храна. Израженията им са смесени — любопитство, леко недоволство, но и привикване. Статията цитира ученик от 6-ти клас: „Понякога е вкусно, понякога не, но поне не сме гладни.“

Ретро поглед към днешния ден

Днес, когато темата за ученическото хранене отново е актуална, този ретро поглед ни напомня, че грижата за децата винаги е била част от обществената отговорност. Въпросът „Какво закусихте, ученици?“ остава актуален — не само като хранителен, но и като социален.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зъболекарските кабинети през 80-те в България често се възприемаха като зловещи – не само заради техниката, но и заради атмосферата и социалния контекст

През 80-те години на миналия век посещението при зъболекар в България беше преживяване, което мнозина помнят с тревога. Ето какво правеше тези кабинети толкова зловещи:

Оборудване от соц индустрията: 

Зъболекарските столове и инструменти бяха произведени от държавни предприятия като ДСО „Респром“ и „Приборостроене и автоматизация“. Те обединяваха всичко необходимо в едно изделие, но често изглеждаха груби и индустриални.

- Мобилни кабинети: За да се осигури достъп до стоматологична помощ в отдалечени райони, се използваха мобилни кабинети – камиони, оборудвани със зъболекарска техника. Ученици се водеха на групи за прегледи, което създаваше усещане за принудителност и страх.

Стерилна обстановка с метален блясък: 

Кабинетите бяха обзаведени с метални мебели, студено осветление и мирис на дезинфектанти – всичко това засилваше усещането за тревожност.

- Болката като част от процеса: Анестезията не винаги се използваше, а звуците от машините – особено бормашината – се запечатваха в съзнанието на децата като символ на болка.

- Липса на индивидуален подход: Зъболекарите работеха по план, с ограничено време за пациентите. Това често водеше до механично отношение и липса на емпатия.

Социален контекст и спомени

- Безплатна, но задължителна грижа: Зъболечението беше безплатно, но посещенията – особено в училищна възраст – бяха задължителни. Това създаваше усещане за контрол и страх.

- Колективни прегледи: Учениците се водеха на групи, което засилваше социалния натиск и тревожността – особено когато някой се върнеше със сълзи.

- Носталгия и хумор: Днес много хора си спомнят тези кабинети с смесица от ужас и усмивка – като част от „соц романтиката“ и детските страхове.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баща му беше един от най-великите артисти на България, а той прочуто име в киногилдията зад Океана

Онзи обаятелен български актьор, който спираше дъха на зрителите в “Златният зъб”, “Осмият”, “Матриархат”, “Селянинът с колелото”, “Равновесие”, “Зарево над Драва”, “На всеки километър”…

Гец е абсолютен рекордьор по награди в българското кино. Осем пъти е носител на приза за най-добра мъжка роля. 

Клекналият на снимката от 1984 г. е по-малкият син на актьора – Данаил Георгиев. Когато е в трети клас, учителката им дава за домашно темата “Моят баща”. И Данаил написва: “Моят татко Георги е артист. Сутрин излиза рано, вечер се прибира късно. Къде ходи, никой не знае”.

Гец ни напусна на 2 септември 1996 г., няколко месеца след като през април същата година е покосен от инсулт на сцената на Старозагорския театър и изпада в кома. Погребан е на Централните гробища в София.

По-малкият от двамата му синове – Данаил, си идва последно за опелото му и оттогава България явно е затворена страница за него. Дани Гец заминава за Щатите още през повратната 1989 г. заедно с жена си Адриана. Пристигнали в Лос Анджелис със скромните 1000 долара в джоба, един куфар с дрехи и баскитара.

Данаилов от 30 години живее в САЩ и пише филмова музика. Освен това той е изключителен музикант – басист, пианист и композитор.

Макар синът на актьора да завършва музикалния колеж „Бъркли“, му се наложило дълго време да работи като продавач в магазин за дискове, бояджия, рецепционист в мотел, куриер, зидаро-мазач на строеж, шофьор за доставка на хляб, басист, пианист, копист, оркестратор, докато стане известен композитор на холивудски продукции.

Сега с жена му Адриана са прочути имена в киногилдията зад Океана. Тя е филмов продуцент, а Дани Гец е участвал в създаването на музиката на някои от най-мащабните и известни филмови продукции, като „Междузвездни войни“, „Хари Потър“, „Кинг Конг“. Писал е музика и за сериалите „Приятели“ и „Всички обичат Реймънд“.

Със съпругата му имат един син Мартин, който също е музикален талант. Той е единственият внук, който Гец приживе успява да види. В Америка с жена му Цена гостували веднъж, година преди той да почине.

През 2015 г. пък издъхна по-големият син на актьора – Иван Георгиев-Гец, който бе известен филмов режисьор. Той си отиде внезапно едва на 57-годишна възраст заради силен вътрешен кръвоизлив. Иван е баща на три деца – Станислав от първия му брак и близнаците Деница и Георги от втората му съпруга. Нито един от тях обаче няма щастието да се познава с великия си дядо.

Снимка: Ники Томов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Висаджия – близък приятел на Георги Илиев, се самоубива.През соца отвлича самолет, за да избяга във Виена

Това е един от малкото случаи, когато е разкрито кой е гръмнал  висаджия. Бил е приближен на  Мето Илиенски, дружал е и с братя Галеви.

Той е един от основателите на ВИС, близък приятел на Георги Илиев през 90-те години. Лъчезар Иванов не умира от ръката на килър. Доказано е, че сам пуска куршум в главата си, притиснат от тежка депресия. Мъжът, който има прякор Лъчо Терориста, заради младежката глупост да отвлече самолет, не се гордеел със своето минало. Създава печеливш бизнес, но нещо отвътре го кара на фаталния ден да избере смъртта. 

10 юли 2015 г. е обикновен летен ден. София е полупразна, хиляди жители са на почивка и по родните си места. Иконом от баровска къща на ул. „Беловодски път“ в Бояна върви към работното си място в 9 ч. сутринта, когато вижда джип, забил се в дърво. Моторът на автомобила работи и минувачът решил, че на шофьора му е прилошало. Надникнал в джипа и видял, че зад волана седи мъж в локва кръв. Незабавно звъннал на тел. 112, а мястото след броени минути се изпълнило с полиция. Дошлите на място криминалисти установяват – това е 52-годишният Лъчезар Иванов, с прякор Лъчо Терориста. До него лежи законно притежавания пистолет „Смит и Уесън“. 

По-късно разследващите ще възстановят цялата картина на трагедията. Лъчо опрял дулото до дясното си слепоочие и дръпнал спусъка, докато стоял на включен двигател в баровския си джип „Ауди Q7“. Куршумът пробил лявото странично стъкло на возилото и паднал в тревата. В хода на разследването се оказало, че щом се гръмнал, Лъчо Терориста леко натиснал педала на газта и аудито се бутнало в дървото пред него. „Ако го е нямало, джипът е щял да полети в бездната“, твърдят криминалисти. 

Първоначално ченгетата решили, че става въпрос за убийство. Щом опитали да отворят вратата обаче разбрали, че автомобилът е заключен. На таблото над волана пък била оставена малка бележка с телефонния номер и името на съпругата на Терориста – Светослава и текст: „Не искам да съм в тежест на никого“. 

Според полицаи мъжът се гръмнал 15 минути преди да отиде на работа, както всяка сутрин. В джипа ченгетата се натъкнали и на още един пистолет, който обаче бил без патрони. Иванов носел в себе си телефон, документи и 1000 лв.

Полицията започва работа по три версии за трагедията. Според една от тях един от основателите на ВИС 2 се е гръмнал заради финансови проблеми. Според друга версия имал здравословни проблеми и не искал да продължава да се мъчи. Според трета пък страдал от депресия и дори посещавал психолог. Последната надделява, след като него приятел споделя, че нещо тревожело бизнесмена.

„Беше изключителен мъжкар! Споделяше за проблемите си в много тесен кръг. Не се оплакваше, но си личеше, че нещо много го измъчва“ твърдял той. Бизнесменът не се гордеел с миналото си и избягвал да говори за него. 

Лъчезар Иванов е един от най-близките приятели на Георги Илиев и един от основателите на ВИС-2, но никога не парадирал с това. Той се запознал с Главния по времето, в което двамата лежали в затвора. Главния бил осъден за изнасилване, а Лъчезар – за отвличане на самолет по времето на Тодор Живков. Приятелите му го обичали, защото е мъжкар и винаги помагал.

Иванов започва бизнеса си през 1998 г. заедно с небезизвестния в подземния свят Мико Цанов-Цайса, който също е приближен до групировката ВИС и личен приятел на Димитър Димитров-Маймуняка. Срещу съдружника на Лъчо Терориста имаше два неуспешни атентата. Третият бе успешен – Цайса бе застрелян през 1999 г.

Същата година Лъчо Терориста основава дружеството „Бетон 1“ с производствена база в кв. „Люлин“. По това време той е концесионер на централния плаж в Св. Влас. От 2003 г. Иванов ударно навлиза в бизнеса с добив на инертни материали за строителство. Собственик е и на 10 вятърни генератора в Сливен. През 2012 г. едно от дружествата на Лъчо Терориста получава разрешително да проучи добив на метали край Невестино. Фирмите му печелят концесии, произвеждат зелена енергия и имат сключени договори за изкупуване на ток.

Едно от дружествата има кариера в софийското село Горна Малина. Срещу добива на инертни материали там се надигна недоволство преди 2 г., подкрепено от артисти, певци и общественици. При всички правителства фирмите, свързани с Лъчо Терориста, са получавали разрешителни за добив на материали. Бизнесът му е успешен, има прекрасно семейство, приятелите му го обичат. Но нещо измъчва Лъчо и го кара да направи фаталната стъпка в юлското утро на 2015 г. Само той си знае каква тайна движи ръката му, когато вдига пистолета към главата си.

Разследващите работеха и по версията за убийство, маскирано като самоубийство, но тя не се потвърди. Куршумът е пробил страничното стъкло на заключеното отвътре ауди, по ръцете на Иванов има барутни следи. Самоубийството е обмислено, това не е спонтанен акт, твърдят полицаи. Какви са причините, знае само Лъчо Терориста, който ги отнесе в гроба.

По времето на Тодор Живков отвлича самолет, за да избяга във Виена

Лъчезар Иванов е един от четиримата българи, които на 7 март 1983 г. правят опит за отвличане на самолет Ан-24 на БГА „Балкан“, извършващ полет от София до Варна. Така бъдещият основател на ВИС се сдобива с прякора си Терориста. Тогава Лъчо е само на 20 години. Заедно с приятелите си  Красен Гечев, Ивайло Владимиров и Валентин Иванов, решават да избягат от социализма и да заминат за Австрия. 

Легално тогава това е невъзможно. Те хващат стюардесата като заложник и обявяват, че на борда има бомба, която ще бъде взривена, ако самолетът на кацне във Виена. Властите тогава реагираха мълниеносно, правейки постановка, за да заблудят похитителите. Те гасят цялото осветление във Варна и обявяват, че летището в морската столица всъщност е това във Виена. Отначало терористите се хващат, но виждат българските обувки на една от стюардесите, която ги посреща и разбират, че е постановка. 

Правят опит отново да заплашат всички, но самолетът е атакуван от барета от Отряда за борба с тероризма. При операцията е убит един от похитителите, останалите са изправени пред съда. Председател на съда, който гледа делото им, е Димитър Попов, по-късно министър-председател на България. Адвокат на един от подсъдимите пък е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев. Лъчо Терориста получава 10-годишна присъда, за което приживе не обича да си спомня.

Източник:trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тъжна вест: На 77-годишна възраст почина легендата на ЦСКА и българския футбол

Иван Зафиров-Копата е легенда на ЦСКА (София), където играе като десен защитник.

Той е носител на сребърен медал от Олимпийските игри в Мексико през 1968 г.

През кариерата си печели девет шампионски титли на България и пет купи на страната с ЦСКА.

Иван Зафиров е част от националния отбор на България за Световното първенство по футбол през 1974 г.

Той е един от най-емблематичните и титулувани футболисти на клуба през 60-те и 70-те години, когато ЦСКА доминира на домашната сцена и печели европейска слава.

Зафиров играе на поста десен защитник и се състезава с червената фланелка в два периода - от 1962 до 1966 година и между 1968 и 1981 година. Изиграва над 400 мача с екипа на ЦСКА във всички надпревари, а в евротурнирите взима участие в 37 двубоя.

Бранителят е 9-кратен шампион с „армейците“ и 5 пъти печели Купата на Съветската армия. Капитан на тима ни.

Иван Зафиров има 50 мача и 1 гол за националния отбор, като през 1968 година е част от тима, спечелил сребърните медали от Олимпийските игри в Мексико.

През 1968 година е награден със сребърен орден на труда, а през 1974 година е удостоен е с отличието "Заслужил майстор на спорта".

Баща е на бившите футболисти на ЦСКА Адалберт и Мартин Зафирови.Иван Зафиров винаги е бил символ на непримирим дух, мъжество и футболна класа.

Поклон пред светлата му памет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват я с кирки и лопати, с ножове и щикове

 

Убиват я с кирки и лопати, с ножове и щикове.Заравят я в ямата на парчета, за да скрият завинаги тялото на мъртвата. Не успяват!

Спомените на бойната й другарка Митка Гръбчева

Една нощ се прибрах късно от вълнуващо обсъждане на книгата ми в Благоевград.

И в доклада, и в многобройните изказвания, в целия претъпкан салон проличаваше искреният интерес на читателите към спомените ми. Говореха работници, стари и млади, и аз щастливо усещах, че те са развълнувани, доволни, дори възторжени от нашата среща.

Думата взе един гражданин и ме помоли да разкажа нещо повече за Виолета Якова – Иванка.

Трепнах неволно. Усетих, че гърлото ме стяга, че очите ми се изпълват със сълзи. Овладях се с мъка, помълчах малко и отвърнах, че има неща, за които ми е много трудно да разказвам, че Виолета Якова е заела най-чувствителното кътче от сърцето ми, че пазя това кътче и ще го пазя до последния миг на живота си. Казах, че за нея никога не съм говорила на събрания и може би никога не ще говоря. За нея ми е трудно да пиша, камо ли гласно да разказвам.

Обсъждането на книгата продължи дълго.

Сбогувах се с другарите и влязох в колата. Отворих прозорчето, за да ме обветря хладният свеж въздух. Потеглихме. След време шофьорът съвсем кротко се опита да ме заговори. Отговарях му кратко, повече с „да“ или с „не“. Все си бях мислила, че с времето спомените за Виолета ще поизтлеят. Но ето че днес бе достатъчен един въпрос, огънят се разгоря и усетих просто физическа болка.

Пристигнахме в София. Извиних се на момчето за мълчанието си. Отключих вратата и на пръсти влязох в дома си. Съпругът ми отсъстваше от София, децата спяха дълбоко и спокойно. Но аз не можах да заспя. Отворих шкафчето, където държа архивите си, извадих папките с писмата и започнах да ги прехвърлям едно по едно…

„Другарко Гръбчева,

Пишат ви комсомолците от VIII клас при училище Петър Берон“ в с. Осенец, окръг Разградски. С особен интерес и внимание прочетохме вашата книга. Много от образите ни направиха силно впечатление, оставиха незаличими следи в нашето съзнание. Не ще забравим никога Виолета – девойката, която поставя над всичко борбата за народна свобода, девойката, която дарява младия си живот на великото дело…“

„Милая Митка,

С каким неослабным вниманием и интересом я прочитала написанную кровью сердца, волнующую книгу „Во имя народа“!

Болгарский народ, как и русский, всегда стремился к свободе. Порабощение для него – гибель.

Сколько мужества, стойкости, преданности к Родине проявил он в дни оккупации!

Низко склоняю голову перед светлой памятью Виолетты…

Крепко обнимает вас журналистка Галлина Батычко

гор. Кисловодск ул. Чернишевского“ 16“

„Уважаемая Митка Грыбчева,

Пишут вам члены Клуба интернациональной дружбы школы № 11 города Владимира…

Мы просим написать нам где и когда вы познакомились с Виолеттой, какой она была в партизанском отряде, что любила делать.

Если у вас есть фотография Виолетты Яковой, мы были бы очень благодарны вам, если вы нам се пришлете, потому что мы решили оформить альбом о жизни Виолетты Яковой…“

„Разкажете за Виолета, разкажете за Виолета!…“

Станах от масата, изгасих лампите и излязох на балкона. Обърнах очи към небето с безбройните му звезди, после погледът ми неволно се плъзна към Витоша. Загледана към нея, аз просто не усетих как се пренесох там, над хижа „Момина скала“. Там, където в една ранна, много ранна утрин ние с Виолета се измъкнахме от хижата, без да ни усетят Славчо и Станьо. Искахме да си намерим подходящо кътче, където двете да дочакаме изгрева. Стигнахме до едно възвишение и там седнахме. Птиците чуруликаха, пролет идеше. Душите ни преливаха от възторг. И там Виолета замечта на глас за свобода, за училище, за университет, за онзи здравен дом, в който тя, милата, ще бъде лекарка и от все сърце ще раздава здраве и щастие на хората… Неочаквано си спомни за дупнишките тютюневи складове, откъдето беше минала и самата тя… Как един ден ще издейства чисти и просторни помещения, хигиенични трапезарии и безплатно лечение в държавни болници, където тя ще бъде лекар.

Милото момиче, то мечтаеше не само за професия, но и за семейство. Беше вече обикнала непоявилия се момък. Представяше си го черноок, висок, силен.

Погледнах я, в очите ? блестеше радостна сълза. И аз се разплаках!

Наскоро прочетох стихотворението на поета Тодор Цолов „Хижа „Момина сълза“ и го свързах с моята Виолета. Не знам дали ще допадне на читателя, но аз имам особено сантиментално отношение към него.

Хижа „Момина сълза“

Край хижата едно момиче пее

най-хубавата песен на света.

Гласът му нежно въздуха люлее

то вика своето момче звезда.

Стаиха дъх, заслушаха горите,

реката кротна своя ромон благ.

Пчела-надежда пърхаше на ситно

от цвят на цвят, лети от бряг на бряг.

Букет божури стиска до гърдите,

в очите вакли грее радостта.

Напразно зъбят се отвред скалите

и рони камъчета завистта.

Девойката е млада, не отрича

и чака вятъра като бреза…

Пък нека тази хижа се нарича

със името си „Момина сълза“…

И ето че се реших да напиша още нещо за Виолета. Да пиша за нея все пак ми е по-леко. Когато болката свие сърцето ми, ръката ми ще спре…

ВИОЛЕТА ЙОСИФОВА ЯКОВА е родена на 2 юни през размирната 1923 г. в Дупница. Баща ? починал още когато тя била невръстно дете. И за кой ли път нашата история започва да се повтаря. Майката припечелва мизерно, Виолета е принудена да изостави училището и да отиде сред отровния въздух на тютюневите складове. Условията били мъчителни за здравите и силни жени, камо ли за слабичкото тяло и крехките дробове на Виолета. Но нямало как.

През 1939 г. се преселват в София. Шестнадесетгодишна, Виолета постъпва на работа като шивачка. После всичко звучи познато. Връзки с млади хора от нейната среда. РМС. Кръжоци. Самообразование. И заедно с всичко това започва да зрее една мисъл, една идея. Мисля, че за всичко това няма по-точна дума от самообричане на борбата. Виолета решава да отдаде на партията всичко – и живота си! – сякаш изцяло завладяна от страшния призив: „Нека земята да гори под краката на хитлеристите!“

Първите комсомолски и партийни поръчения на Виолета са да извършва саботажи навсякъде, по всяко време и с каквото може! Ставаше въпрос да се унищожава онова, което беше предназначено за хитлеристката армия.

Днес може на трезвия и пресметлив читател да се сторят нищожни възможностите на една обикновена работничка. Други ще намерят усилията и дори смешни. Нека си мислят каквото си щат. Ние разсъждавахме по-просто, без увъртания – един чифт унищожени ръкавици означаваше един немски войник на Източния фронт с голи ръце. Така че ако хиляда работнички няколко пъти в месеца извършат по един малък, наивен саботаж, въпросът изведнъж става друг. И изведнъж рискът започва да има смисъл.

В така наречения „Ташков чифлик“ в софийския квартал „Красна поляна“ беше складирано голямо количество сено, предназначено за немските войски на Източния фронт. Една младежка група се наема да го опожари. Виолета е с тях.

Сеновалът пламва от всички страни.

Последват арести и побоища. В полицията биват натикани много заподозрени. Виолета не е между тях. От РМС я предупреждават, че между арестуваните може да се намери някой, който да проговори и да спомене нейното име. Тогава тя минава в нелегалност.

И постъпила правилно. Защото действително името и било назовано. На последвалия процес Виолета Якова е между обвиняемите и получава задочна присъда.

Готовността на Виолета за борба докрай е покъртителна, качествата ? не подлежат на съмнение и скоро тя е включена в бойната група със специално предназначение.

Спомням си първата ни среща, сякаш беше вчера. В подножието на Витоша Славчо Радомирски и Станьо Василев водеха със себе си една нежна девойка. Тя протегна ръка към мене и ми се представи:

– Иванка.

Не съм разсъждавала за така наречената обич от пръв поглед, но аз наистина обикнах Виолета, преди още да сме си разменили по няколко думи. Тя беше моята първа бойна другарка. От тогава до часа на нашата раздяла ние, четиримата, бяхме все заедно. Чувствахме се като едно семейство – двама братя и две сестри.

Витоша и Люлин бяха нашият общ дом. Там, по-далече от софийската полиция, ние получавахме подслон и можехме дори да отдъхнем. Там понякога младостта си казваше думата, ние като че ли забравяхме кои сме, какво сме, как смъртта ни дебне на всяка крачка, как дори тук, в планината, съвсем не сме на безопасно място. Запявахме любими песни, смеехме се като деца. И ако в такъв миг ни видеше някой непосветен, предполагам, никога не можеше да си представи, че в анораците ни се крият пистолети и бомби.

С бойната група Виолета участва в още една акция, свързана с огън. Става дума за опожаряването на един склад за кожуси на улица „Лавеле“ в центъра на столицата. Складираните там кожухчета били предназначени за Източния фронт, за немците. Фрицовете нямаха късмет. Кожухчетата се превърнаха в пепел.

От книгите на Славчо Радомирски и от моята книга е известно в какви смели акции участва  Виолета. Ликвидирането на предателя Никола Христов, на генерал Христо Луков, на полковник Пантев е описвано, преразказвано, няма да се спирам на това. Не мога обаче да се сдържа, дори и с риск да се повторя, да не си припомня с тебе, читателю, последните месеци от героичния живот на моята скъпа Виолета Якова.

Виолета беше особено момиче, човек се изумяваше от това, че в нея бяха съчетани миловидност и нежност, стройно женско тяло и заедно с всичко това суровост, решителност и мъжка енергичност. Като че беше родена и за любеща съпруга, и за стоманен боец.

Виолета се обличаше с вкус. Може би професията ? помагаше за това или по-скоро едно вродено чувство за красота. Тя умееше да носи дрехите си така, че колкото и скромни да бяха те, винаги изглеждаше елегантна. Трудно беше на минувачите по софийските улици да допуснат, че тази хубава девойка, която виждаха насреща си, всъщност е една обикновена работничка и необикновена конспираторка. Е, може да им е правело впечатление, че се движи винаги с ръце в джобовете, но тогава това беше модно. Изглежда, че и многото джобове са били на мода!

Тя си знаеше „цената“. За всяка година от живота й полицията бе определила по петнадесет хиляди лева. Триста хиляди лева за живота на едно девойче!

Нито веднъж в живота си Виолета не каза: „Стига толкова! Направих всичко, което беше по силите ми!“ И никой нямаше да дръзне да ? противоречи. Тя толкова пъти беше рискувала живота си, толкова пъти е била на границата на смъртта, толкова пъти беше довеждала до отчаяние и бяс полиция, управници, власт, че можеше спокойно да се оттегли.

Бойната група беше понесла тежки удари. По решение на ЦК на БРП тя трябваше да престане да действа. Пред нас съществуваше избор или да отидем при партизаните, или да се укрием някъде, където полицията дори не би подозирала за съществуването ни, и да изчакаме събитията.

За Виолета Якова вторият изход не съществуваше. Това просто бе против природата ?, против същността ?. Тя не можеше да допусне, че трябва да чака свободата някъде скрита, на спокойно и тихо местенце.

Тук ще направя едно отклонение. То е нужно заради истината, заради чистото знаме на борбата. Имаше хора, които не пожелаха да отидат при партизаните. Те действително сметнаха, че са сторили каквото са могли, че след като са гръмнали няколко пъти против врага, това е достатъчен атестат за тяхната борческа дейност.

В книгата си „Не всичко може да се забрави“ командирът на отряд „Георги Бенковски“ Нецо Гарвански пише: „Да убеждаваш хората по онова време, когато полицията и жандармерията вилнееха и разнасяха партизански глави по градове и села, никак не беше лесно.

Да, приканвахме ги, говорехме им, обяснявахме им, че в името на нашето бъдеще, на нашата власт трябва да се отзоват на призива на партията. Много от тях последваха нашия пример, но имаше и такива, които изслушваха докладите и призивите ни, но накрая се умълчаваха. На нас ни беше ясно, че не всички ще се решат да станат партизани, но не допускахме, че наши другари ще се огънат и вместо в партизанските отряди ще предпочетат да отидат в армията.“

Сега си давам сметка, че всичко това е било, дето има една дума, човешко. Да отидеш партизанин, това означаваше глад и студ! Да спиш зиме и лете под открито небе, да те вали дъжд и сняг, да прогизваш във вода, да се вледеняваш. Това означаваше сражения, писък на куршуми, засади, ловни дружини, наказателни роти. Това означаваше кръв и рани, болест и смърт. Естествено е, че ще се намерят хора, конто изобщо няма да могат да си представят такова съществувание. Човешко е наистина. Но когато един ден след свободата срещнеш такъв стар познат и той гордо ти заяви, че е бил славен борец, че е лял кръвта си за тази мила свобода и сега очаква да му се въздаде заслуженото. Тогава? Тогава, драги читателю, щем не щем, ще признаем, че и това е човешко, и ще ни заболи, защото ще си спомним за Станьо и Гуджо, за Валентин и Гек, ще си спомним за Виолета и ще ни стане ясно, че от много човещина се петни тяхната свята памет.

Двете с Виолета заминахме за отряда „Чавдар“. Аз не знаех, че нея вече я мъчеше остра стомашна болка. Не мина седмица, и кризата стана явна за всички. Виолета не можеше да остане повече в отряда. Изпратихме я обратно в София. Разделихме се с нея, с моята мила Иванка. Обещахме си, че при първа възможност ще бъдем пак заедно. За жалост съдбата не ни я предостави.

Едва укрепнала, Виолета установява връзка със Славчо Радомирски и двамата заминават за Трънския партизански отряд. Малко по-късно те слагат началото на Радомирския партизански отряд. Преодоляват големи трудности през първите месеци, когато набирали бойци, когато осигурявали ятаци и помагачи.

Опитната в нелегалната дейност Иванка се нагърбва с апостолска мисия. Тя обхожда селата в Радомирска околия и създава пряка връзка между отряда и ремсовите и партийните организации. Скоро избуяват цветята на Иванкината пролет. Към отряда се отправят все повече и повече младежи, създадена е здрава организация от ятаци и помагачи.

Освен като организатор Иванка участва и в сраженията на отряда. На няколко пъти е ранявана и въпреки това успява да застане наново в бойните редици. Младежите я обикват и упорито следват нейния пример.

В района на село Долна секира една група от около петнадесет партизани се откъсва от отряда. Сред тях е и Иванка. Районът е блокиран от полиция и войска. Придвижването на групата е свързано с извънредно голям риск. Налага се да се укриват и да изчакват. На третия ден от изолацията партизаните привършват и последните хранителни запаси. Положението им става бедствено.

Тогава Иванка решава да рискува. Тя и още двама партизани се промъкват през обръча. Свързват се с ятаци и всеки дал каквото могъл да отдели. Тримата се връщат благополучно и доставят провизиите на другарите си. Така благодарение на смелостта на Иванка и на двамата партизани групата успява да дочака края на блокадата и да се измъкне невредима.

Веднъж Иванка и Славчо Радомирски отиват на явка с един от ятаците. Но за зла участ сбъркват паролата. Ятакът помислил, че е попаднал в клопка, и стрелял по тях. Двамата партизани тръгват обратно към планината и чак когато стигат на безопасно място да отпочинат, Иванка показва на Славчо кървящата си рана. Един от куршумите на ятака я бил засегнал, но тя дори не изохкала. Кръвта се стичала от раната, но Иванка безмълвно следвала Славчо Радомирски.

Командирът е объркан и ядосан. Как е възможно толкова време да мълчи и да стиска зъби! Възможно било. Заради раната си Иванка не искала да създава грижи на другаря си.

След като се излекувала, Иванка провежда конференция с младежите от село Кондофрей на 14 юни 1944 г. При завръщането си в отряда тя попада на засада. Измъква пистолета си и открива огън. Куршумите ? са точни. Един от полицаите рухва на земята. Последва го втори. Патроните в пълнителя на пистолета ? свършват. Тя посяга към джоба си, за да го смени. Губи ценни секунди. Един от полицаите успява да я нарани. Вторият се нахвърля върху нея. Останалите я обкръжават. Девойката пада на земята.

Полицаите тържествуват. Хванали са „шумкарка“! А наградите за живите бяха по-големи, отколкото за отрязаните глави.

Разбират, че Иванка е сама, че зад клоните на дърветата не ги грози друго дуло. Поуспокоени, двама-трима отиват при простреляните си колеги. Останалите завличат Иванка на по-закрито място.

Тогава мерзавците стигат до цинизъм. Раздират и смъкват дрехите на момичето!

Последват гаври, въпроси и плесници. Иванка мълчи. Тогава най-гадният между тях измисля нещо още „по-достойно“ да я изнасили пред очите на останалите. Знам, че е кощунство да споменавам такива факти, когато пиша в памет на Виолета Якова, но читателят ще ме разбере. Трябва да се знае истината за извергите, срещу които ние се борихме, за техния морал и за животинския им лик. Впрочем, защо да обиждам животните!…

Полицаят помъква Иванка към една долчинка. За негово учудване, тя не оказва съпротива. Той тъпо се възгордял от победата си, предвкусвайки насладата. Неочаквано Иванка се изправя на крака и побягва към гората.

Останалите полицаи обаче били съвсем наблизо и откриват залпов огън. Тежко ранена, цялата в кръв, Иванка пада. Нямала вече оръжието си, нямала „последния куршум“.

Похотливият полицай загубва желанията си и решават да я откарат до селото, за да я предоставят на своите началници. Превързват я надве-натри и я помъкват. Бързат, за да я доведат жива.

Там особено се отличават при разпита. Използват всички средства – от побоя до обещанията за милост, за да накарат Иванка да проговори. И тя наистина проговаря, като в лицето на палачите изкрещява, че нищо няма да узнаят от нея, че партизаните, са хиляди и навсякъде, че идва денят за разплата.

След като разбрали, че усилията им са напразни, полицаите изпращат партизанката едно посиняло тяло, пронизано от куршуми и смазано от палки – в Радомирското полицейско управление. Полицейският бич се оказва безсилен, електрическият ток – също.

На 18 юни 1944 г. Виолета Якова – Иванка е отведена в околностите на Радомир. Убиват я по толкова жесток начин, че сега ръцете още ми треперят. Убиват я с кирки и лопати, с ножове и щикове. Заравят я в ямата на парчета, за да скрият завинаги тялото на мъртвата. Не успяват!

Родната земя най-сетне приютява изтерзаното и разкъсано тяло. Мъките й свършват. Вярата остава жива.

Днес в Радомир има паметник. Ако човек се взре в неговите гранитни форми, би трябвало да знае, че тази двадесет и една годишна девойка имаше нежно тяло, от гранит беше само нейната вяра.

Из книгата „Закъснели отговори“, Държавно военно издателство, 1984, стр. 70–79

/Извлечение подготвено от Марин Спасов/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първото политическо убийство след демократичните промени в България или жертва на войната в подземния свят

Разстрелът на доц. Цветан Цветанов 2 г. преди този на бившия премиер Андрей Луканов продължава да задава този въпрос. 

И както всички други поръчкови разстрели остава неразкрит. От началото на демократичните промени до днес подобни престъпления са в графата „студени досиета“, най-вероятно защото извършителите им са професионални килъри, пише "Телеграф".

Престъплението 

30 август 1994 г. Елитният столичен кв. „Изток“. Тиха уличка зад кино „Изток“, около 9,30 ч. 43-годишният доц. Цветан Цветанов излиза от дома на приятелката си и няколко минути по-късно от светлосин „Фиат уно“ откриват стрелба по него – 5 куршума попадат в главата и тялото му. Мъжът пада окървавен на улицата и умира. 

По-късно полицаите откриват автомобила изоставен и се оказва, че е краден и пребоядисван. 

Убийството е изненадващо и шокиращо, защото Цветан Цветанов е сериозен човек - доцент по Административно право, шеф на Българския спортен съюз, в ръководството на Спортния тoтализатор, майстор по таекуондо четвърти дан, основател на Асоциацията за самозащита на населението от престъпността „Защита“. 

Реакция

Случайно или не същия ден в МС одобряват предложената от тогавашния вътрешен министър Виктор Михайлов Национална програма за подобряване на реда и сигурността в държавата. А по-късно през деня депутати и министри коментират, че се е случило първото политическо убийство в демократичната история на страната.

В биографията на Цветан Цветанов се преплитат имената на много хора с власт – говори се, че още по Живково време тогавашният главен прокурор Костадин Лютов помага на младия юрист и той защитава аспирантура в Института за държавата и правото. След 10 ноември 1989 г. като близък на Димитър Луджев, който е министър на отбраната, Цветанов става шеф на армейския клуб ЦСКА.

След смяната на Луджев с Александър Сталийски той е обвинен за липса на пари от клуба. През 1992 г. е избран за председател на Българския спортен съюз, който влиза в конфликт с Българския съюз за физкултура и спорт заради апетитните спортни бази в държавата. Към тях обаче гледат и представители на подземния свят с протекцията на политици.   

Версии

Разследващите работят по няколко версии за убийството на доц. Цветанов, сред които са войната за спортни имоти, бизнесинтереси към управлението на Спортния тотализатор, намеренията на „Защита“ да се опълчи на пълзящия бандитизъм и жертва на война в подземния свят. 

Отново се отварят кориците на полицейската разработка за знаковото нападение на спортния комплекс „Дескрим“ на 16 ноември 1993 г. Тогава 50-ина борци от групировката ВИС нахлуват в комплекса за тренировка на бойни изкуства, пребиват няколко души и отвличат собственика Слави Бинев, който е съратник на доц. Цветанов, член на УС на „Защита“ и каратист.

Бинев по-късно е освободен, но заради унижението враждата продължава. Тръгва мълва за стотици „борци“, които са свикани в хотел „Орбита“, а в „Дескрим“ пък „каратисти“, които се готвят за предстояща война. МВР извежда на улиците тежковъоръжени полицаи и барети.

„Борците“ и „каратистите“ не мирясват – следва бомбен атентат пред ресторант „Мираж“ навръх Нова година и ответна гангстерска акция в столичния жк „Дружба“ на 11 януари 1994 г., когато пазарджишка борческа бригада напада съдружник на Слави Бинев. Трима от нападателите са убити, а нападнатият е ранен.

Часове по-късно следва стрелба от джип по казино „Севастопол“, където е базата на Иво Карамански, който се смята на страната на „каратистите“. 

Позиция

Доц. Цветанов взема позиция и заявява намерението си да противодейства на „борците“. Вероятно той е разчитал на благоволението на шефа на Военната прокуратура Лилко Йоцов, на началника на отдел „Следствен“ в Главна прокуратура Ангел Ганев, на сини и червени депутати, но част от висшестоящите му покровители се отдръпват.

Връзките на доц. Цветанов и с хора от държавните структури, и с такива от подземния свят са го заредили с много информация, но тя не му помага да излезе сух от битките. 

Пророчество

Зад войната между „борците“ и „каратистите“ има икономически сценарий. Ще има още жертви в тая война, заявява доц. Цветанов, преди да бъде убит.  Една от версиите е, че самият той става жертва на тази война. Половин година след убийството разследването е прекратено, без да бъде разкрито кой и защо е поръчал смъртта на доц. Цветанов и кой е извършил престъплението.

Сестрата

Сестрата на доц. Цветан Цветанов – Сузана, е съсипана от убийството му, но след време намира сили да сподели някои неща, които са й направили впечатление. Според нея брат й може би е бил притеснен или е предчувствал нещо. Когато се връщал в родната Берковица и имал среща с някого, карал сестра си първо тя да отиде и да види кой е на уреченото място.

За личните си проблеми споделял всичко с нея, съветвал се, но за служебни неща – никога нищо. На нейна забележка да се пази, защото всичко в България ври и кипи, той я успокоил с думите: „Няма да посмеят да ме пипнат, защото ако стане нещо, ще хвърчат глави“.

За съмишлениците и приятелите на асоциация „Защита“ жената казва, че структурата била учредена заедно със Слави Бинев и за него брат й казвал, че е вторият му син.

В дома им идвали хора на високи  постове. Доц. Цветанов планирал през септември 1994 г. да отиде в Берковица и да подготвя труд за професура. За среднощното разравяне на гроба на брат си жената казва, че според полицията са били цигани, но тя не вярва в това.

Източник:Блиц

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ