Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации

 

48 години от убийството на непримиримия писател Георги Заркин.


Георги Заркин е един от образците на онези политически затворници по времето на тоталитарния комунистически режим, които платиха най-висока цена за свободата и демокрацията днес, припомня сайтът desebg.com. Както повечето жертви на БКП и Георги Заркин обаче е непознат на голяма част от българското общество, а богатото му затворническо творчество и тежка съдба не се изучават в учебниците по литература и история.


Той е роден през 1940 г. в село Бели Искър, Самоковско. 9 септември 1944 г. обаче белязва семейството му завинаги – след преврата, благодарение на който комунистите влизат във властта на ОФ, баща му Атанас Заркин е един от десетките безследно изчезнали селски стопани и собственици в Самоковския край, ликвидирани без съд и присъда от режима в местността Черната скала в Рила.


Георги Заркин успява да завърши задочно кинематография, но работи като зоотехник в Самоков, а по-късно успява да започне работа като фоторепортер в редакцията на в. „Земеделско знаме” в София.


През 1964 г. се запознава с комунистическия функционер Иван Тодоров – Горуня, който е един от организаторите на неуспешния опит за военен преврат срещу първия секретар на БКП Тодор Живков. Тайната организация е разкрита и обезвредена през 1965 г. от най-верните хора на Живков в Държавна сигурност още преди превратът да бъде задействан, а Горуня се самоубива при опит да бъде заловен жив.


След разкриването на заговора Заркин отпечатва и разпространява в София и Врачанско позиви, призоваващи за въоръжена борба срещу комунистическата власт от името на несъществуваща революционна организация.


Той е разкрит от ДС, арестуван и осъден на 6 години затвор без да се признае за виновен, а присъдата го разделя със семейството си – съпруга и невръстен син.


Лежи в Софийския и Старозагорския затвор. Отказва да работи в затвора, като не престава да твори в килията – творчеството му е едно от най-мащабните, създадено от затворници писатели в световен мащаб.


През 1970 г. Държавна сигурност му образува разработка в затвора под псевдонима „ПРОКЛЕТНИК”, но не успява да го пречупи, поради което Георги Заркин получава вътрешна присъда от 5 години (1969).


Въпреки че излежава присъдите ДС няма намерение той да излезе на свобода и му инсценира втора вътрешна присъда през 1974 г., малко преди да бъде освободен. Разработката срещу него и указанията по нея се дават лично от зам.-министъра на вътрешните работи и един от най-доверените лица на Живков в МВР-ДС ген. Григор Шопов.


В обвинителния акт е подчертано, че „Георги Заркин продължава да се изявява с вражеското си отношение към нашата власт, БКП и СССР”.


В затворническата му характеристика е посочено, че „цялостното поведение на този затворник и вражеското му отношение към мероприятията на народната власт показват, че наложеното му наказание лишаване от свобода и престоят му в затвора не са изиграли още ролята си за неговото превъзпитание, което ще бъде много сложен и продължителен процес”.


Заркин е прехвърлен в Пазарджишкия затвор, където на 7 август 1977 г. ДС инсценира садистичен побой върху него, в резултат на който той почива. Погребан е набързо в гробището на Пазарджишкия затвор без да бъде извършена аутопсия.


След 10 ноември 1989 г. прокуратурата образува следствие за убийства на редица политически затворници в Пазарджишкия затвор, един от които е Георги Заркин. Делото се води срещу бившия началник на затвора полк. Ангел Топкаров, който за кратко е арестуван, но така и не стига до съд.


След промените синът на Георги Заркин – Лъчезар Заркин – събира и издава голяма част от творчеството на баща си.


През 2014 г. президентът Росен Плевнелиев удостоява посмъртно Георги Заркин с орден „За гражданска заслуга”.

Източник:www.faktor.bg



Тодор Христов Живков (1911-1998) остава уникална фигура в българската политическа история не само заради 35-годишното си управление, но и заради забележителното си здраве, което му позволява да бъде активен лидер до напреднала възраст. Въпреки че здравословното му състояние остава една от по-слабо документираните страни на живота му поради секретността на подобен тип документи, достъпните данни разкриват интересна картина на дисциплиниран начин на живот и изключителна психофизическа устойчивост.


Биография и кариера


Роден в село Правец през 7 септември 1911 година, Тодор Живков израства в скромно селско семейство. През младежките си години работи като печатар и се включва активно в комунистическото движение. Участието му в партизанската дейност по време на Втората световна война му отваря пътя към политическата кариера след 9 септември 1944 година.

От 1954 година оглавява Българската комунистическа партия, а от 1962 година заема и поста председател на Държавния съвет, концентрирайки в ръцете си цялата власт в страната. Тази дългогодишна политическа активност на най-високо ниво изисква изключителна психическа и физическа издръжливост, която Живков демонстрира през целия си мандат.


Здравословният начин на живот като основа за дълголетие-Въздържание от тютюнопушене


Най-забележителният аспект от здравословните навици на Тодор Живков е неговото почти пълно въздържание от тютюнопушене през цялата политическа кариера. Според свидетелството на неговата медицинска сестра: "Тодор Живков пропуши след 10 ноември" и "никога преди това не съм го видяла да пали цигара". Това показва изключителна самодисциплина, особено в контекста на епохата, когато тютюнопушенето е широко разпространено сред политическия елит.

Фактът, че започва да пуши едва след политическите промени от 1989 година, вероятно като реакция на огромния стрес от загубата на властта, подчертава колко строго е контролирал навиците си през активните години на управление.


Умерено отношение към алкохола и здравословно хранене


За разлика от други български лидери като Георги Димитров, който според свидетелства "е прекалявал с алкохола и никотина", Живков поддържа умерено отношение към алкохолните напитки. Известен е с разумното си хранене, въздържание от преяждане и предпочитание към традиционната българска кухня без изобилие от животински продукти.

Особено внимание обръща на контрола на кръвната захар, което предполага наследствена предразположеност към диабет и съзнателни усилия за превенция на заболяването чрез диета и режим.


Физическа активност и любов към природата


Въпреки ограничените документирани данни за конкретните му спортни дейности, фактът че поддържа добро здраве до напреднала възраст предполага редовна физическа активност. Любовта му към лова изисква дълги разходки сред природата, което допринася за поддържането на добра физическа форма и психично равновесие.


Психическата устойчивост като здравен фактор


Управлението на България в продължение на 35 години несъмнено е свързано с огромни стресови натоварвания. Политическите кризи, международните напрежения, студената война и вътрешните заговори са постоянен източник на напрежение през цялата му кариера. Според медицински източници, "той получава стрес, но бързо се възстановява" след политическите промени от 1989 година. Още по-впечатляващо е, че "в следващите години с лекота понася униженията на ареста и разтакаването по съдилища", което свидетелства за забележителна емоционална стабилност дори в най-тежките моменти от живота си.


Когнитивни способности в напреднала възраст


Дори и късните интервюта на Живков показват относително запазени когнитивни възможности, което е рядкост за хора на тази възраст, особено след преживяните житейски травми.


Интерес към нетрадиционната медицина


През годините на управлението си Живков има достъп до най-добрата медицинска грижа в страната, като семейството му също е обслужвано от високо квалифицирани специалисти. Въпреки това, проявява интерес към традиционната българска народна медицина.

Съществуват сведения, че народни лечители и билкари споделят с него различни рецепти и методи за поддържане на здравето, особено свързани със сърдечно-съдовата система. Живков е имал изключително високо доверие към тези алтернативни подходи, което показва отвореност към различни лечебни методи.


Медицинската криза от 1973 година


Най-сериозното документирано медицинско събитие в живота на Живков се случва през март 1973 година. Според разсекретени дипломатически документи, на 9 март 1973 година генералният секретар на БКП е изписан от болница след хирургическа интервенция, която предизвиква значителна тревога както в България, така и в международните дипломатически кръгове.

Здравословното му състояние е толкова тревожно, че армията е поставена в пълна бойна готовност, а органите на реда предвиждат извънредни мерки. В ЦК на БКП се изостря борбата за наследство на властта, докато чуждите разузнавания спекулират с различни диагнози - от инфаркт до рак на простатата. Притесненията отчасти са породени и от скорошната (към онзи момент) смърт на съпругата на Живков, доктор Мара Малеева, причинена от онкологична болест - рак на стомаха.


Действителната диагноза


Според свидетелството на бившия директор на ВМА проф. ген. Йовчо Топалов, причината за медицинската криза е рутинна операция за отстраняване на аденом на простатната жлеза. Простатата на Живков е уголемена до размери, които крият риск за здравето му, но не се касае за злокачествено новообразувание.

За консултации са поканени световни корифеи в урологията - проф. Роже Кувелер от Париж, Антал Бабич от Будапеща и Абравян от Кремълската болница. Операцията е ръководена от проф. Иван Викторов с асистенция на Тодор Патрашков и Цоло Цолов в Правителствената болница.

Възстановяването отнема около шест седмици, като Живков получава препоръка за месец почивка в домашна обстановка. На 20 април 1973 година, за тържествата по случай годишнината от рождението на Ленин, той вече е напълно възстановен и се връща към активната си дейност.


Въпреки спекулациите за сериозно заболяване, Живков демонстрира характерната си увереност с изявлението: "На върха съм и планирам да остана" на новогодишното парти с дипломатическия корпус през 1974 година.


Последните години и смърт


Здравословното състояние на Живков се влошава значително в последните му години. Според медицинската документация от периода преди смъртта му, първоначалната диагноза е тежък вирус, висока температура и десностранна бронхопневмония. Въпреки че това състояние първоначално е овладяно от лекарите, здравето му продължава да се влошава поради серия от усложнения, характерни за напреднала възраст.


Тодор Живков почива на 5 август 1998 година на 87-годишна възраст в дома си, заобиколен от близки. Смъртта му настъпва след продължителна болест, която започва с респираторни проблеми и постепенно засяга други жизненоважни функции.


Здравната история на Тодор Живков представлява забележителен пример за това как дисциплинираният начин на живот и психическата устойчивост могат да допринесат за дълголетие дори в условията на екстремен стрес. Комбинацията от въздържание от вредни навици, здравословно хранене, физическа активност и изключителна емоционална стабилност вероятно са ключовите фактори, които му позволяват да управлява страната активно до напреднала възраст.

Въпреки ограничените документирани данни, достъпната информация и спомените на очевидци показват, че Живков е бил изключение сред политическите лидери от неговото време по отношение на грижата за собственото здраве.



 


Онзи обаятелен български актьор, който спираше дъха на зрителите в “Златният зъб”, “Осмият”, “Матриархат”, “Селянинът с колелото”, “Равновесие”, “Зарево над Драва”, “На всеки километър”…

Гец е абсолютен рекордьор по награди в българското кино. Осем пъти е носител на приза за най-добра мъжка роля. 


Клекналият на първата снимка от 1984 г. е по-малкият син на актьора – Данаил Георгиев. Когато е в трети клас, учителката им дава за домашно темата “Моят баща”. И Данаил написва: “Моят татко Георги е артист. Сутрин излиза рано, вечер се прибира късно. Къде ходи, никой не знае”.


Гец ни напусна на 2 септември 1996 г., няколко месеца след като през април същата година е покосен от инсулт на сцената на Старозагорския театър и изпада в кома. Погребан е на Централните гробища в София.


По-малкият от двамата му синове – Данаил, си идва последно за опелото му и оттогава България явно е затворена страница за него. Дани Гец заминава за Щатите още през повратната 1989 г. заедно с жена си Адриана. Пристигнали в Лос Анджелис със скромните 1000 долара в джоба, един куфар с дрехи и баскитара.


Данаилов от 30 години живее в САЩ и пише филмова музика. Освен това той е изключителен музикант – басист, пианист и композитор.


Макар синът на актьора да завършва музикалния колеж „Бъркли“, му се наложило дълго време да работи като продавач в магазин за дискове, бояджия, рецепционист в мотел, куриер, зидаро-мазач на строеж, шофьор за доставка на хляб, басист, пианист, копист, оркестратор, докато стане известен композитор на холивудски продукции.


Сега с жена му Адриана са прочути имена в киногилдията зад Океана. Тя е филмов продуцент, а Дани Гец е участвал в създаването на музиката на някои от най-мащабните и известни филмови продукции, като „Междузвездни войни“, „Хари Потър“, „Кинг Конг“. Писал е музика и за сериалите „Приятели“ и „Всички обичат Реймънд“.


Със съпругата му имат един син Мартин, който също е музикален талант. Той е единственият внук, който Гец приживе успява да види. В Америка с жена му Цена гостували веднъж, година преди той да почине.


През 2015 г. пък издъхна по-големият син на актьора – Иван Георгиев-Гец, който бе известен филмов режисьор. Той си отиде внезапно едва на 57-годишна възраст заради силен вътрешен кръвоизлив. Иван е баща на три деца – Станислав от първия му брак и близнаците Деница и Георги от втората му съпруга. Нито един от тях обаче няма щастието да се познава с великия си дядо.

Снимка: Ники Томов



През 80-те години, когато бях млад и безгрижен, мотора ми Балкан беше моята гордост и радост. Той беше не само средство за придвижване, но и символ на свобода и бунт срещу системата. Въпреки това, времената бяха трудни, а бензинът – скъп и труднодостъпен.


Една вечер, подтикнат от нуждата и младостта си, реших да направя нещо, което днес бих нарекъл неразумно. Видях паркирана милиционерска кола на уличката близо до дома ми. Идеята ме удари като гръм: „Ами ако открадна малко бензин, за да мога да покарам мотора си?“ Беше рисковано, но младостта често не мисли за последствията.



Докато се промъквах към колата, сърцето ми биеше силно. Бях въоръжен с маркуч и бутилка, готов да открадна онова, което ми трябва. За съжаление, не бях толкова спокоен и дискретен, колкото си мислех. Бързо бях забелязан от случайни минувачи, които не се поколебаха да информират милицията.


Когато те дойдоха, ме хванаха на място."Съветваха" ме с една палка още на място. Осъзнаването на сериозността на положението ме удари моментално. Това беше урок, който нямаше да забравя скоро.




Съдът беше бърз и безмилостен. Осъдиха ме на три месеца общественополезен труд – копаене на канали за полагане на кабели в София. На пръв поглед, това звучеше като наказание, но всъщност се оказа нещо повече от урок по смирение.


Докато копаех канали, имах време да размислям за действията си и за бъдещето си. Запознах се с хора, които имаха свои собствени истории и уроци. Всеки от тях носеше своя товар и своя опит, а нашите разговори ми помогнаха да разбера, че животът е много повече от моментни импулси и необмислени решения.



Тези три месеца ме научиха на много. Научих се на дисциплина, на уважение към закона и най-вече на това, че всяко действие има своите последствия. Оттогава насам винаги обмислям добре, преди да предприема нещо. 


И макар че споменът за онази нощ все още предизвиква усмивка, той служи и като напомняне за уроците, които животът ни предлага по необичайни начини.



Това е първият и единствен завод за хладилно машиностроене в страната. Това слага началото на нова индустрия, насочена изцяло към нуждите на българските семейства.


През 1958 година, десет години след създаването на завода, на пазара излиза първата серия български абсорбционни домашни хладилници под марката „Мраз-75“. С обем от 75 литра, тези хладилници не предизвикват особено внимание в началото – дълго време остават по рафтовете на магазините, игнорирани от потребителите.


Но както често се случва, тези, които първи решават да ги купят, стават най-щастливи – „Мраз-75“ доказва своята надеждност и здравина и постепенно намира място все повече домове. Той става символ на новото време – на удобството, технологичния напредък и грижата на държавата за своите граждани.


Днес може би звучи скромно – 75 литра без фризер и без шум. Но за онова време това е било истински лукс.


Дани Ясенов



Та и мен ме налегнаха едни спомени:

В началното училище часът започваше с медицинската сестра, която внимателно ни проверяваше кратуна по кратуна за въшки. На когото откриеха въшки, много се срамуваше и го пращаха вкъщи, където с мас, газ и оцет и стригане до голо лекуваха тая срамотия. Някъде към горните класове пък въшките се купуваха, когато ти трябваше малко лично свободно от училище време.


Пак в началните класове проверяваха дали ушите са чисти и ноктите изрязани. Така, дори хигиената вкъщи да не е на ниво, се научаваш ушите и ноктите да са чисти. И главата без въшки. Виж, за бръмбари в главата не проверяваха, та се стигна до сегашно време, където разни с бръмбари в главата оплескаха всичко.


Пишехме си писма с непознати другарчета в СССР. Дори и на нас пишеха. Аз като един социопат не се интересувах много. И понеже го казах, една събота ми връчиха кутия с боя и четка и трябваше да боядисвам оградата на училището. И не само че вкъщи не ми зачетоха някакви граждански права, ами и получих няколко шамара за наместване на чакрите.


Събирахме салфетки и картинки от дъвки. Ходихме на лунапарк, скачахме на ластик, играехме на "народна топка" и сутрин преди училище имахме ведрина - сутрешна гимнастика.


В горните класове една учителка по математика ни събра всички пръстени, обици, синджири и ги сложи в бюрото си, като ни обясни, че суетата води до битово разложение и са ни пратили да учим, а не да се връткаме пред огледалото. Ама от нея научих доста неща за комбинаториката.


И добро и лошо. Мразех манифестациите от все сърце. Почти както сега мразя пълния нихилизъм към празниците. Мразех ленинските съботници така, както сега мразя мръсотията по улиците.


Всъщност угодия няма. Важното е как се е възпитала душата. Другото е суета.

Елена Гунчева-Гривова



 


Има едно десетилетие, което никак не става за идеализация – последното на XX век, 90-те. Фабриката за осребряване на носталгичните спомени не го иска. Защо? За това има две причини – спецификата на десетилетието и особеностите на колективната памет.


А всъщност не е справедливо 90-те години в България да се пренебрегват. Това беше разтърсващо десетилетие. То даде тласък за добро и лошо на цяла епоха на страната напред.


Поколението, което се е социализирало в 90-те,сигурно оценява грубия им чар,но сега е в най-активна възраст и още не му се слушат сладки спомени. След 10-20 години, може би…


По-предишните генерации пък едва ли питаят добри чувства към това сурово време. За да е уютна епохата в спомените, тя трябва да е спокойна, не земетръсна. А в 90-те в България имаше много ново, невиждано и нечувано. 

Самотитулувалият се като кръстник на българската мафия Иво Карамански (вдясно) посреща югославската фолклегенда Лепа Брена в София.


Мутри. Радка-пиратка. Двуполюсен модел. До вчера си бил средна класа, днес не стигат парите да купиш нови обувки на децата. Свободни цени. Децата заминават да живеят в чужбина. Съседът изведнъж стана милионер. Развод ми дай. Пирамиди, фараони. Преход. ВИС и СИК. Изтичане на мозъци. „Тигре, тигре“. Кабеларки. Първоначално натрупване на капитала. Лъскави коли. Автомафия. Убийство на Луканов. Срив на банките. Чалга. Ментета. 


Шат на патката главата. Петролно ембарго. Видеотеки с некачествени записи на западни филми на касети. Нарастващо неравенство. За Бога, братя, не купувайте! Хиперинфлация. Жените се отказаха да раждат. Милошевич. РМД-та. Гладни стачки. Война в бивша Югославия. Поръчкови убийства. Война в Косово. Цар Киро. Сини срещу червени. Групировки на входа и на изхода. Шефе, търсят те по мобифона! Левовете в марки. Война в Залива. Досиета. Елцин. Горчиво вино. Опашки за визи. Щурм на парламента. Всички сме братовчеди. 

Погребението на боса на групировката ВИС-1 Васил Илиев


Слави Трифонов (вляво) с Марта Вачкова и Любен Дилов -син от времето, когато бяха заедно в „Ку-Ку“


Нормална картина от софийски квартал през 90-те


На този фон само едно нещо е истински извор на носталгия –Световното първенство по футбол от 1994 г. и „Господ е българин!“.

По-предишните поколения не искат да разказват на внуците за това намръщено, диво време. Не че внуците биха искали да слушат, защото това, което живеят през последните 10 години е много, много различно от 90-те. Та тогава е нямало смартфони дори, за Бога! И за да слушаш музика, трябвало да си купиш касета.


Ретро вълната цели две коренно различни мишени. В главите на възрастните, които са живели този живот – спомени. В главите на младите, които не са били родени – митология. Ако пенсионер въздиша, да речем, по 70-те, то е защото тогава е бил млад, морето е било безплатно, кебапчето е струвало 25 стотинки, а децата, които сега са се запилели някъде по света, са били бебета и въобще животът е бил по-простичък, по-сигурен и вероятно по-понятен. 



Мобифони и пейджъри – останки от комуникационните и технологични възможности на онова време


С тийнейджърите е друго. Ако трябва да се запали по 70-те, трябва да види (не да чуе) истории за лайфстайл, прически, Гунди, Led Zeppelin, Брус Лий, хипита и пънкове, „Кръстникът“, обувките с платформи, Лили Иванова…


Колкото човек по-остарява,толкова повече си спомня идилични случки от ранното минало и забравя детайли от случилото му се вчера и оня ден. Българското общество е все по-застаряващо. Сигурно затова добре се продават 60-те, 70-те, 80-те. Докато 90-те са твърде скорошни и твърде противоречиви за пазара за носталгия. 


Повече стават за пазара за конспиративни теории. Споменът за 90-те още е травматичен. Трябва да мине още време, за да се задейства онзи филтър на паметта, който отхвърля лошите моменти и оставя само хубавите. 

Висшите функционери на БСП Филип Боков, Георги Първанов и Елена Поптодорова излизат от „Латинка“ 15 – дома на Андрей Луканов в деня след убийството му.


Главният прокурор Иван Татарчев на погребението на Ванга


Интересно, но и световното производство на ретро не се занимава много-много с деветдесетарската романтика. Напълно несправедливо, впрочем, защото това десетилетие роди интернет, макар и да беше дайъл-ъп, а компютрите – с MS-DOS до Windows 98. Но имаше Нирвана, гръндж, „Криминале“ и Тарантино, Спайс гърлс, Макарена, епохата „Бил Клинтън“, глобализация и първи протести срещу нея, Хари Потър, Шинейд О’Конър, момчешки групи, Guns N’ Roses, „Титаник“ и „Хубава жена“. Гангста рап, Рейв, Супер Марио, покемони, тамагочи, обемни коси…



Първият демократично избран президент Желю Желев (1992-1997) е белязан с голяма трагедия не само по време на мандата си, но и много преди това. Малко известен факт е, че той и съпругата му Мария са имали три деца.


Първото му дете всъщност е момче, което кръщават Митко. Бебето обаче умира на 80-ия ден от раждането си заради вродена сърдечна недостатъчност. След него семейството има две дъщери – Станка и Йорданка, която се самоубива през 1993 г.


По това време Желю Желев е на посещение в Кувейт. До този момент момичето два пъти е посягало на живота си, но третият е фатален. При първия пробвала да си среже вените, но я спасили. При втория опитала да се отрови с медикаменти.Малката дъщеря на президента се самоубива в резиденцията в “Бояна”.


Във вила № 23 на вътрешната стълба я открива майка й Мария Желева


Според близките й причината е, че Йорданка не можела да издържи нападките срещу баща си. Някои твърдят, че преди да се влоши състоянието й, тя се оплаквала, че непрекъснато чува гласове, и била убедена, че някой я трови с радиоактивна храна.


Със закъснение службите съобщават тъжната вест на охраната на президента, за да може той да завърши ангажимента си в чужбина. Предават му трагичното съобщение, но едва когато държавният глава се качва в самолета за връщане към България.


“Бях близо до него и се впечатлих силно от мъжеството, с което посрещна смъртта на детето си. Той пазеше авторитета на президентската институция, но от този ден загуби своята свежест и живост”, споделя Иван Гарелов, който отразявал посещението на Желев.


“Уверен съм, че заради нападките след “Боянските ливади” дъщеря ми посегна на живота си – казва Желю Желев години след смъртта на Йорданка. – Такъв мотив съм сигурен, че има, защото тя беше изключително чувствителна.


Възможно е да са й упражнили някакъв натиск, да са я заплашили и в крайна сметка се случи това. Точно тогава се подготвяше да вземе шофьорска книжка, излизаше с група приятели.”


След смъртта й плъзнаха слухове, че по този показен начин тя е искала да му отмъсти, защото се е чувствала неразбрана и самотна дълго време.


Тази трагедия кара семейството на Желю Желев да се отдръпне от хората, а съпругата му Мария се дистанцира от повечето му публични изяви. Години след смъртта на Йорданка на гроба й хората забелязвали непрекъснато свежи цветя. Родителите й засадили там и вечнозелени кипариси. Идвали непрекъснато и оставяли любимите сладкиши на дъщеря си. На гроба била забелязвана и сестра й – художничката Станка, която бе до държавния глава през последните години от живота му, особено след като почина и майка й.




Новината, че известният внук на Тодор Живков е починал, предизвика бурни реакции с едно брутално съвпадение. Той умира на една и съща дата с майка си .


Дъщерята на Тодор Живков, която умира през 1981 г., когато Тодор е едва на 10 години. Той често говори, че майка му е „велика жена“ и че смъртта й го е белязала дълбоко. Тодор Славков е един от известните софийски бохеми, за чието внимание жените често се надпреварват. 


Кои са другите жени в живота на Тодор Славков, оставили дълбока следа?

Полусестра – Евгения Живкова

Родена от първия брак на Людмила. Евгения е по-голяма, дизайнерка и един от малкото членове на семейството, с които той поддържа близки отношения. 


„Живеехме в резиденция. Имахме охрана и обслужващ персонал. Имахме доста привилегии.“ – споделя той в интервю за bTV. Открива разликата в детството, което той живее и това на другите деца най-вече, когато е на детски рождени дни. Споделя, че от материална гледна точка нищо не му е липсвало. 


„Със сестра ми ни държаха много изкъсо. Никой да не мисли, че сме били глезени, лигави деца. Имаше няколко жени, които се грижеха за нас. Не сме си правели каквото си поискаме! До 12 г. никъде не съм излизал извън къщата ни в Бояна. Идваха ни деца на гости и деца на други членове на политбюро.“


Като най-хубавите моменти определя, когато семейството се събира на Нова година. Продължават тази традиция със сестра си и като големи. Прекарват заедно както празниците, така и лятото на морето. 


Любов, приятелства и едно изнасилване

Мила Гешева

С това име се свързва дело за групово изнасилване, в което Тодор Славков е обвинен и което започва през 1996. Мила Гешева е манекенка. Казусът завършва с присъда от 1 година. Тъй като това време Тодор Славков междувремено вече е излежал, през 2005 е и окончателно оправдан.


Илона Цакова

Известна манекенка, с която Славков също има романтична връзка. Тя е и бивша съпруга на шефа на ВИС-2, Георги Илиев. 


Силвия Панайотова

Отново моделка, която успява да стигне много по-дълбоко до сърцето му. Вдовицата на Поли Пантев става и майка на дъщеря му — Катерина (кръстена на прабаба си Катерина). Със Силвия имат дългогодишна връзка, с много възходи и падения. Остават в добри отношения след раздялата и отглеждат дъщеря си на принципа на споделеното родителство. 


„Мисля, че съм добър родител, но не перфектен! Като дойде при мен, идват и други деца. Тя се държи като възрастен човек“ – споделя той в интервю пред Диана Любенова, когато дъщеря му е на 8 г. Не се упреква за нищо в грижите към дъщеря си. 


В интервю за COOLt дъщеря му разказва, че Тодор Славков често й помага по математика в училище. Съжалява, че на Кати не може да даде сигурността в детството, която той самият е имал. Тя тренира баскетбол, гимнастика, тенис и танци. Мечтае да стане актриса като Анджелина Джоли. Учи английски и италиански, а двамата обичат заедно да карат велосипеди и да ходят на кино. 


„Да, често хората ми казват, че приличам на баба си. Приятно ми е да ми го казват!“ – споделя дъщеря му. Кара й се, когато прави бели, като това да разлее млякото на пода.


Тодор Славков е споделял, че би искал да има още едно дете. Както и че е получавал предложения за брак. Но често жените не го приемали сериозно. 


Венета Райкова

Името на популярна телевизионна водеща също е споменавано често,когато се говори за любовниците на Тодор Славков. 


„Харесвам по-високи. Но ако нямат мисъл в главата – нищо не се получава“ – споделя още той. 


Соня Васи

Тя е първата „Мис България“ през 90-те. В интервю Тодор Славков споделя, че двамата са имали „няколко незабравими дни“.


„Имал съм няколко големи любови със сигурност, но никога не е късно за още една!“ – споделя в интервю за предаването „Папараци“. 


Жените в живота на Тодор Славков варират от семейни връзки (майка и сестра), през дългосрочни партньорства (майка на детето му), до по-кратки, но обществено забележими афери с известни жени. От всички тези отношения изпъква най-силно влиянието на майка му — Людмила, и Силвия — неговата дългогодишна партньорка и майка на дъщеря му Катерина.

Източник:ladyzone.bg


Снимка: Getty Images

Легендарният хеви метъл певец Ози Озбърн почина само няколко седмици след като се събра с бившите си колеги от Black Sabbath и изнесе грандиозен прощален концерт за феновете си. За това съобщиха близките му.


Семейството съобщи, че той си е отишъл „обграден с любов“.


76-годишният Озбърн, който страдаше от болестта на Паркинсон и други здравословни проблеми, благодари на публиката още по време на концерта: „Нямате представа как се чувствам – благодаря ви от сърце“.Концертът във Вила Парк беше специално организиран с участието на любими изпълнители като Metallica и Guns N’ Roses по случай неговото „последно излизане на сцена“.

Ози Озбърн е сред пионерите на хеви метъла с групата Black Sabbath, преди да започне успешна самостоятелна кариера. Сред най-известните му песни са Iron Man, Paranoid, War Pigs, Crazy Train и Changes.


Певецът придоби популярност и извън музиката, благодарение на риалити шоуто The Osbournes, което проследяваше живота му в Лос Анджелис заедно със съпругата му Шарън и децата им Кели и Джак.


Ози беше известен и с легендарните си истории от рок ерата, включително с прочутия случай, когато захапа глава на прилеп по време на концерт.


В последните години здравето му се влоши, включително след падане през 2019 г., което доведе до отмяната на няколко турнета. Въпреки това той направи изненадващо появяване на сцената в Бирмингам за закриването на Игрите на Общността през 2022 г.Ози Озбърн е включен в Залата на славата на музиката във Великобритания и САЩ – два пъти, както с Black Sabbath, така и като солов изпълнител. Притежава звезда на Алеята на славата в Холивуд и в Бирмингам, има наградата „Айвър Новело“ и пет награди „Грами“.


Оставя след себе си съпругата си Шарън, децата им Ейми, Кели и Джак, както и две по-големи деца от първия си брак – Джесика и Луис, и внуци.


Появи се зловещ слух около внезапната смърт на Тодор Славков. Внукът на Тодор Живков-Тато и син на Иван Славков и Людмила Живкова, почина на 21.07 следобед в къща за гости в казанлъшкото село Асен. Според запознати, цитирани от "Марица", той е сложил сам край на живота си.

Малък Тошко, както го наричаха приятелите му, е бил намерен бездиханен от хора от компанията му. Веднага е повикана полиция, както и екип на "Съдебна медицина".


Предполага се, че внукът на Тато е издъхнал около 15 часа.


Новината шокира близките на Малък Тошко, както беше известен прочутият бохем. Наскоро той изпрати дъщеря абитуриентка, бизнесът му също е вървял добре.


Тодор Иванов Славков е роден в София на 18 май 1971 г. Завършва Първа английска езикова гимназия през 1989 г. След това завършва в Швейцария бизнес мениджмънт в Университета на Санкт Гален.


Зловеща дата!


На 21 юли 1981 г. умира майката на Тодор Славков Людмила Живкова, дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и Мара Малеева, наричана още „бялата птица на българската култура“, а в чуждестранната преса – „принцесата на българския комунизъм.Тя е известна предимно с интереса си към запазването и популяризирането на българското изкуство и култура на международната сцена. Живкова е противоречива фигура и в бившия съветски блок заради интересите си към езотеричните източни религии и духовност.


Тя учи история в Софийския университет (1965 г.) и история на изкуството в Московския държавен университет (1970 г.), преди да започне проучване за книга за британско-турските отношения в колежа „Сейнт Антоний“ в Оксфорд.


Майка ѝ, която насърчава научната ѝ работа и не иска тя да се насочва към политика, умира през 1971 г.; това проправя пътя за баща ѝ да започне ускорена политическа кариера.


След това става помощник-председател на Комитета за изкуство и култура (1972–1973 г.), негов първи вицепрезидент (1973–1975 г.) и негов председател (с ранг на министър) между 1975 г. и смъртта си през 1981 г. Живкова е депутат в 7-ото (1976–1981 г.) и 8-ото (1981 г.) Народно събрание на България.


На 12 ноември 1973 година Живкова претърпява тежка автомобилна катастрофа на път за летището, където трябва да изпрати Тодор Живков, заминаващ на посещение в Полша. След престой в болницата „Пирогов“ лечението ѝ продължава дълго време в домашни условия. Макар че се възстановява и се връща на работа, инцидентът оказва трайно влияние върху здравословното и психическото ѝ състояние.


По думите на личния ѝ охранител Димитър Мурджев, по това време тя започва постоянно да търси „билкари и самозвани лечители“ и отказва всякаква медицинска намеса.  Установява връзки със семейство Рьорих. Известно е това, че често се е допитвала до Ванга, по чието предписание също така е пиела билки.


От началото на 1981 г. Людмила Живкова изпада в тежка депресия и спира да ходи на работа, като е обявено, че е излязла в отпуск. Според личния сътрудник на Тодор Живков Костадин Чакъров причина за това стават разкритията за корупционната афера в служба „Културно наследство“.


Загрижен за състоянието ѝ, Живков прекарва 30 дни с нея в Боровец, докато на 20 юли тя заминава без предупреждение за София. Според Димитър Мурджев Людмила Живкова е открита мъртва в 18 ч. на 20 юли в банята на жилището си в Резиденция „Бояна“. В официалния акт, подписан от професорите Атанас Малеев, Йонко Белоев, Йордан Йорданов и Сивчо Сивчев, времето на смъртта ѝ е отбелязано като 2 ч. на 21 юли 1981 г., а като причина е посочен „внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив, и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението“.


Последните часове от живота на Людмила Живкова и защо 20 юли 1981 г. ще остане завинаги обвит в мистерия…


Тодор Живков, макар да смята смъртта ѝ за очакван резултат от тежкото ѝ състояние от предходните месеци, в по-късните си мемоари не изключва и някакво „външно вмешателство“.


На 21 юли, но през 2021 година, почина и синът на Тодор Живков Владимир, който бе чичо на Тодор Славков.

Изказваме най-искрени съболезнования на близките на Тодор Славков!

Източник:БЛИЦ



Внукът на Тодор Живков почина внезапно на същата дата, на която е починала и Людмила Живкова


Днес следобед в къща за гости край Казанлък внезапно почина Тодор Славков. Това съобщава ПИК.


Тодор Иванов Славков е роден в София на 18 май 1971 г. Син е на Иван Славков и Людмила Живкова, полубрат на Евгения Живкова, внук на бившия комунистически лидер Тодор Живков. Майка му Людмила Живкова умира, когато нейният син е едва на 10 години.


Славков завършва Първа английска езикова гимназия през 1989 г. След това завършва в Швейцария бизнес мениджмънт в Университета на Санкт Гален.Бохем, душата на компанията, верен приятел, човек с богата култура и вечен оптимист. Такъв ще го запомнят близките му, които са в шок от внезапната загуба. 


Оказва се, че Тодор Славков си е отишъл от този свят на същата дата, на която е починала и майка му Людмила Живкова. 


Тодор Иванов Славков е роден в София на 18 май 1971 г. Син е на Иван Славков и Людмила Живкова, полубрат на Евгения Живкова, внук на бившия комунистически лидер Тодор Живков. Често неофициално е наричан Малък Тошо, Малък бай Тошо и Малък Тато. Майка му Людмила Живкова умира, когато нейният син е едва на 10 години.


Едно от големите бизнесначинания на Тодор Славков е дискотека „Ескейп“ в София. През 2000 г. той я прехвърля изцяло на Георги Чопев.


През есента на 2015 г. Тодор Славков е официален съсобственик в пет фирми. Той притежава около 10 процента от акциите на „Стройпроект трейдинг“, фирма, която притежава лиценз за търговия с оръжие. Според отчета за 2014 г. фирмата има едва 19 хил. лв. печалба, а през 2015 г. не развива почти никаква дейност. Фирмите „Велосити ИЮ“ и „Л.Т.Х. Груп“ и „Л.Т.Х. Груп ООД“, въобще не развиват дейност или отчитат нула лева печалба.


Чрез фирмата „Л.Т.Х. Груп“ Тодор Славков държи и 80 процента от оръжейния завод „Български Бергман“ в Търговище. До 10 ноември 1989 г. предприятието е единственото на Балканите, което може да произвежда гетинаксови тръби. През 2014 г. заводът има 108 хил. лв. печалба.[10] Покрай участието си в телевизионното реалити Big Brother All Stars 3 Кристина Патрашкова разкрива, че е собственик на фирма за производство на тръби за канализация и друга фирма за производство на капаци за шахти от каучук, имайки предвид вероятно завода в Търговище.


Управлява и общ бизнес със сина на парламентарния енергиен шеф Рамадан Аталай – Ревин. Те се занимават с търговия с лизингови стоки чрез общата фирма „Стройпроект груп“. Седалището на дружеството е в София, а капиталът – 50 хиляди лева, разделен поравно между двамата и една дама. През 2014 г. фирмата отчита хиляда лева загуба.


Участва в различни бизнес предприятия, едно от които в областта на телекомуникационните системи.


Управлява и кокошкарник за щастливи кокошки близо до Пещера, който по данни на ДАКСИ е създаден през 1998 г. и се държи от братята Иван и Стоян Ангелови.


През пролетта на 2009 г. взима участие в благотворителното издание на реалити предаването Vip Brother 3. Завършва на трето място след зрителския вот.


През 2012 г. Тодор Славков е главно действащо лице в реалитито на TV7 „Х Милионер търси съпруга“.


През есента на 2014 г. участва за втори път в реалити – Big Brother All Stars 3. Тодор Славков има проблеми с алкохола, което е експонирано и в сезона на Big Brother с негово участие. Показва чувство за хумор, с което завладява зрителите. Славков печели шоуто.[18]


Победата в Big Brother All Stars 3 е причина в телевизионни коментари Тодор Славков да бъде определян като „любимата риалити звезда на България“.


Участие в политиката

На общинските избори през 2015 г. неуспешно се кандидатира за общински съветник в София от партията „Напред България“.



Людмила Живкова умира във вилата, в която се беси дъщерята на Желю Желев

Патоанатомите не извършват аутопсия, въпреки че официално твърдят обратното. Шокират се, че от носа й не спира да тече кръв и не знаят как да я изнесат на поклонението


На 20 юли 1981 г. – последния ден от живота на Людмила Живкова, бившият Първи й предлага да обядват заедно, но тя отказва. Той хапва сам и се оттегля в покоите си. Тогава дъщеря му решава да тръгне за София с шофьора си Кирил Зафиров и телохранителя Димитър Мурджев.


Пристигат в резиденция “Бояна” към 15 часа и тя остава сама във вилата, обитавана от Живкови. Според писателя Петър Христозов това е същата къща, в която 12 години по-късно се самоубива по-малката дъщеря на президента Желю Желев – Йорданка.


В спомените си Димитър Мурджев разказва, че тогава


Живкова ги изпратила до Правителствена болница да й вземат лекарства. Според него става дума за приспивателното дормопан. Людмила освобождава управителката на вилата и остава само с камериерката. По-късно тя първа ще намери тялото й в “басейнчето” – зидана вана 2 на 2 метра, дълбока около 30 см.


Трябвало да тръгнат обратно за Боровец към 18-19 ч. Двамата с шофьора ? донасят медикаментите и остават да я чакат в дежурната стая. Към 18 часа единственият човек във вилата – камериерката, им се обадила по телефона и с писъци крещяла, че тялото на дъщерята на Живков плува във ваната. Веднага се обаждат за линейка, но тя закъснява с повече от час, защото пука гума.


Мурджев и Христозов изваждат трупа й и го поставят на плочките в банята. Проверяват пулса ? на няколко места, но така и не го откриват. “Мъртва е”, единодушни са те.


Междувременно идва медицинската сестра Ани Младенова. След време тя признава пред Мурджев, че е намерила празна опаковка с лекарството дормопан и я заменя с нова опаковка, от която взема само две хапчета.


Когато лекарите пристигат, виждат безжизненото тяло на Живкова и веднага разбират, че е починала, но извършват реанимация в опит да я съживят. Бялата птица на българската култура умира на 20 юли, но официално смъртта й е записана в 2 ч след полунощ, на 21 юли 1981 г. След няколко дни ще се навършат 44 години от злощастното събитие.


По официални данни аутопсията на Людмила Живкова е направена сутринта от професорите Сивчо Сивчев и Белоев без помощта на асистенти. Протокол от изследването няма, но заключението е, че тя е починала от мозъчен кръвоизлив. Никой от приближените й обаче не вярва, че смъртта й е естествена.


За погребението нейният заместник в Комитета за култура Емил Александров споделя: “Охраняваха трупа й повече, отколкото се пази жив ръководител. Какво толкова се страхуват от това тяло? И затова ли не публикуваха нищо за аутопсията?”.


Всичко са шокирани, когато виждат, че трупът на Людмила Живкова се охранява повече от жив рководител. СНИМКА: АРХИВ

Едва през 2000 г. проф. Сивчев признава, че дъщерята на Тато се е удавила в басейнчето: “Белият дроб се е изпълнил с течност и не е могла повече да диша, а не е имало кой да я извади оттам. Тя навярно е изпаднала в безсъзнание в самата вана и там е загинала…”


Всичко звучи логично и убедително, но след смъртта й започват да се появяват различни несъответствия около деня на кончината й. Освен това по повод причината за удавянето проф. Сивчев признава: “Това е тайна, която ще отнеса с мен.”


По-късно от секретни разговори става ясно, че патоанатомите, извършили аутопсията, не откриват следи от инсулт. Вероятно това е тайната, която професорът крие до гроб.


А може и да е друга. След дълги години директорът на Правителствена болница проф. д-р Йонко Белоев доверява на свой приближен: “Голям проблем имахме с Людмила. Вече трябваше да се откара трупът й за излагане за поклонение, а до последно продължаваше да тече кръв от носа въпреки тампонирането му. 


Това означава, че в главата е останала още кръв. При внезапна смърт от мозъчен кръвоизлив в съдовете на мозъка се задържа голямо количество кръв, която после се отцежда бавно през носа. Вероятно така е било и в случая.”


Информацията за кръвта дава превес на версията за инсулт, но Белоев е категоричен, че действителната причина за смъртта никога няма да бъде узната, защото не е била направена аутопсия, нито са били взети материали от трупа за нужните изследвания. 


Професорът все пак отбелязал, че макар лично Живков да не е дал съгласие за аутопсия, било направено “повече от разрешеното”. Отворили теменното капаче на черепа и така установили масивен мозъчен кръвоизлив под меките мозъчни обвивки. Самият мозък не е бил ваден и затова е задържал кръвта.


Всъщност с годините се утвърдиха три най-възможни причини за смъртта на Людмила Живкова: нещастен случай, самоубийство и убийство, поръчано от Кремъл.


Самият Живков пише в мемоарите си:


“Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината й е била резултат от изчерпване на жизнените й сили, или е имало и някакво външно вмешателство.”


За какво точно се е съмнявал Тодор Живков, никога не става ясно. Въпреки властта, която е имал, той не поръчва специално разследване, което да разплете мистерията около смъртта на дъщеря му. А тя се засилва още повече, когато няколко дни след погребението по заповед на Милко Балев почти всички стенограми с изказвания на Людмила са прибрани веднага и изчезват завинаги.


По всички тези причини се смята, че има нещо гнило в смъртта на Людмила Живкова, което обаче никога няма да бъде разкрито.

И 20 юли 1981 г. ще остане завинаги обвит в мистерия…

Източник: 24 часа




Колелото "Балканче" е емблематично за българската култура и е оставило траен отпечатък в спомените на поколения българи. Произведено е в България през втората половина на 20-ти век и е било популярно сред децата и тийнейджърите.


Колелото "Балканче" се произвежда от завода "Балкан" в Ловеч, който е известен и с производството на мотоциклети и автомобили. Започвайки през 60-те години на миналия век, "Балканче" става символ на свобода и приключения за младите хора в социалистическа България.


Колелото "Балканче" се отличава със своята здрава конструкция и характерен дизайн. Ето някои от основните му характеристики:


Рамка: Здрава метална рамка, която издържа на интензивна употреба.


Гуми: Обикновено с по-дебели гуми, които позволяват каране по различни терени.


Цветове: Предлага се в разнообразие от ярки цветове.


Динамика: Лесно за управление, което го прави подходящо дори за по-малките деца.


Интересни факти за "Балканче"


Символ на детството: През годините "Балканче" се е превърнало в символ на свобода и безгрижие за много българи, които си спомнят лятото и игрите на улицата с носталгия.


Българска гордост: Колелото е било изнасяно и в други социалистически страни, което го прави символ на българското качество.


Колекционерска стойност: Днес оригиналните модели "Балканче" са търсени от колекционери и могат да достигнат високи цени на пазара.


Завръщането на "Балканче"


В последните години се наблюдава нарастващ интерес към ретро колелетата, включително и "Балканче". Това е част от тенденцията на връщане към ретро стилове и носталгията по миналото. Някои ентусиасти дори реставрират старите модели, за да им придадат нов живот.


Колелото "Балканче" не е просто средство за придвижване, а част от културното наследство на България. То продължава да бъде обичано и ценено, както от по-старите поколения, така и от младите хора, които откриват неговото очарование.



През 70-те години животът в България беше различен, както по отношение на икономика, така и по отношение на социални отношения. Макар че заплатите не бяха високи, хората успяваха да се справят с малко средства. Ето как аз успявах да изкарам седмицата с два лева и дори да ми остават пари.


Първата стъпка беше пазаруването на стоки от пазара. През тези години пазарите предлагаха разнообразие от пресни плодове и зеленчуци на достъпни цени. С няколко стотинки можех да купя картофи, моркови и лук, което беше основа за много ястия през седмицата. Доматите и чушките бяха също евтини и добавяха свежест към всяко ястие.


С наличните продукти готвенето у дома беше задължителна част от ежедневието. Супите и яхниите бяха основни ястия, които можеха да се приготвят с малко съставки, но да са питателни и вкусни. Една тенджера с боб или леща можеше да ме изхрани за няколко дни.


Забавленията не изискваха големи разходи. Често се събирахме с приятели у дома, където играехме настолни игри или просто разговаряхме. Понякога ходехме на кино, но билетите тогава бяха значително по-евтини. Вечерните разходки из парка също бяха чудесен начин да се прекара времето безплатно.


Умението да се спестява от малките разходи беше ключово. Например, вместо да купувам закуски от магазина, приготвях си сандвичи у дома. Така, след като приключеше седмицата, все още ми оставаха пари, които можех да използвам за нещо по-специално или да ги спестя за бъдещи нужди.


Два лева през 70-те години може би не звучат като много пари днес, но тогава тези средства бяха напълно достатъчни за скромен и балансиран начин на живот. Умението да се справяш с малко и да извличаш максималното от наличното беше истинско изкуство, което много хора владееха. Тези времена ни учеха на стойността на парите и на истинската стойност на простите удоволствия в живота.



Те израснаха на границата между две епохи: една преди появата на интернет и технологичното господство, и друга, вече напълно потопена в тях.


Поколението преди 1985 г. имаше по-традиционен начин на мислене, съсредоточен върху упорития труд и постоянството. За разлика от него, следващото поколение цени ефективната и интелигентна работа.


Тази група преживя безпрецедентна трансформация: израснаха с радиото, телевизията, касетите, видеокасетите (VHS), DVD-тата, видеоигрите като Mario Bros, конзоли като Nintendo и PS4, мобилни телефони Nokia, видеотеки, а по-късно и с платформи като Netflix, Snapchat и дори виртуална реалност.


Това са хора, които разбират и ценят традицията, но също така имат способността да я поставят под въпрос и да формират собствени мнения. За разлика от предшествениците си, които често приемаха нещата без да задават въпроси, и от следващите поколения, които често не познават корените на онова, което ги заобикаля.


Те представляват мост между индустриалната и дигиталната ера. Притежават уникална перспектива, защото са преживели и двете реалности. 


Това поколение би трябвало да бъде двигателят на големите промени: предходните не разбират напълно настоящето, а следващите не познават достатъчно добре миналото, което ни е довело до тук.

Хората, родени между 1975 и 1999 година, често са наричани Поколение X и Милениали. Това поколение е уникално и различно по много начини, като формира една от най-интересните и разнообразни групи в съвременната история. В този текст ще разгледаме някои от причините, които правят това поколение толкова специално.


Една от най-значимите характеристики на това поколение е, че те са свидетели на невероятен технологичен напредък. Докато по-ранните поколения са израснали в свят без интернет и мобилни телефони, хората, родени между 1975 и 1999 година, са видели как тези технологии се появяват и стават неразделна част от ежедневието. Това ги прави по-гъвкави и приспособими към нови технологии и иновации.


Това поколение е израснало във време на значителни социални промени. Те са свидетели на развитието на движението за равенство между половете, борбата за права на малцинствата и нарастването на глобализацията. Това е поколение, което разбира важността на социалната справедливост и е по-отворено към разнообразието и инклузивността.


Хората, родени в този период, се характеризират с високо образователно ниво. Те често са мотивирани да продължават своето обучение и да развиват кариера, която не само дава финансова стабилност, но и удовлетворение. Те са склонни да търсят баланс между работа и личен живот, което ги прави по-щастливи и продуктивни.


Това поколение е израснало в свят, който е все по-глобализиран. Те имат по-голям достъп до различни култури и идеи, което ги прави по-отворени и толерантни. Това културно разнообразие е отразено в техния начин на живот, музика, мода и изкуство.


Поколението, родено между 1975 и 1999 година, е изключително уникално поради комбинацията от технологични иновации, социални промени и глобализация. Те са свидетели на бързи промени в света и са успели да се адаптират към тях, което ги прави едно от най-динамичните и интересни поколения в историята.




Времето на социализма в България е период, който оставя траен отпечатък в съзнанието на много българи. Магазините на НАРКООП, които са били основен източник на стоки за населението, са част от този колоритен период. Разказите на служителките от тези магазини ни дават възможност да надникнем в ежедневието и потребителските навици на хората по това време.


Стоките в магазините на НАРКООП


В магазините на НАРКООП по време на социализма се предлага широка гама от стоки, но не винаги в изобилие. Често срещаните продукти включват основни хранителни стоки като хляб, мляко, захар и брашно. Дефицитът на някои продукти е често явление, което води до дълги опашки и чакане.

Основни хранителни продукти


Хляб: Един от най-достъпните и важни продукти на трапезата на всяко българско семейство. Хлябът е наличен в различни видове и форми.

Мляко и млечни продукти: Млякото е доставяно предимно в стъклени бутилки, а киселото мляко е неразделна част от българската кухня.

Захар и брашно: Често се срещат в ограничени количества и понякога се налага купонна система за разпределение.


Промишлени стоки и дефицит


Някои промишлени стоки като сапун, перилни препарати и козметика също са на разположение, макар и в ограничен избор. Служителките разказват, че често е имало недостиг на стоки като кафе, шоколад и цитрусови плодове, което води до "специални" доставки и чакане на опашки.


Опашките – социален феномен


Дългите опашки пред магазините са били емблематичен символ на социализма. Те не само че са били начин за осигуряване на ред при разпространението на стоки, но и място за социално общуване и обмен на информация. Служителките споделят, че тези моменти често са били използвани за създаване на нови приятелства.


Спомени за отминалото време


Въпреки трудностите и ограниченията, служителките от НАРКООП си спомнят с носталгия за времето, когато са обслужвали своите клиенти. За тях това е било не просто работа, а и възможност да бъдат част от ежедневието на хората и да помагат в осигуряването на нужните стоки.


Тези разкази ни дават ценен поглед върху живота през социализма в България и ни напомнят за важността на споделените спомени и преживявания, които свързват поколенията.


Андрей е бил едва 4-годишен, когато баща му – най-великият и обичан български футболист, загива трагично на 30 юни 1971 г.


На 30 юни се навършиха 54 години от зловещата катастрофа в прохода Витиня, която отне живота на две от най-ярките звезди на българския футбол – Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков. Денят остава най-черен в историята на „Левски“, а за хиляди фенове символизира невъзвратима загуба.

 

По този повод синът на Гунди – Андрей Аспарухов, който живее със съпругата си в Щатите, написа в социалните мрежи: „Благодаря на всички, които отново не забравиха 30 юни. Вашата любов, вашите спомени, вашето уважение към баща ми и Котков означават много! За мен всеки 30 юни е болка. Това е...!“

Андрей Аспарухов

На този ден преди повече от пет десетилетия Гунди и Котков пътуват към Враца за юбилeен мaч пo cлучaй 50-гoдишнинaтa на местния „Бoтeв“. Автомобилът „Алфа Ромеото“, управляван от Гунди, се блъска челно в резервоара на ЗИЛ със софийска регистрация на прохода Витиня. Колата се възплaмeнявa. Автомобилът и пътницитe в нея изгарят.

 


Трагичната новина за смъртта на Аспарухов и Котков шокира цяла България. Двамата вече са се превърнали в абсолютни любимци на феновете на „Левски“. Заедно носят синята фланелка от 1969 до 1971 г.

 

Погребението на Гунди и Котков остава без аналог в българската история: над 500 000 души се стичат по улиците на София и до Централните гробища – тъжни и плачещи, за да кажат последно сбогом на любимците си.

 

Паметта за тях не угасва – всяка година фенове, ветерани и ръководството на „Левски“ поднасят венци и цветя на гробовете им.

 

„Днес е най-тъжният ден за всеки един левскар! Всеки от нас се буди някак по-особено – с буца в гърлото и болка в сърцето. Защото на днешния ден преди 54 години загубихме две от най-ярките фигури не само за „Левски“, не само за футбола, но и за България като цяло – Георги Аспарухов и Никола Котков.54 години от онази зловеща катастрофа, която нанесе непоправима рана в сърцето на всеки един левскар. Катастрофа, която отне животите, но не и харизмата и завета на двамата велики играчи. Те бяха не просто големи футболисти, а всенародни любимци заради човечността и добротата си.

 

Наш дълг е никога, докато на земята има жив левскар, да не ги забравяме. Да не забравяме заветите им. Да свеждаме глава всеки път, когато стъпваме на стадион „Георги Аспарухов“.

 

ПФК „Левски“ се прекланя пред паметта на Георги Аспарухов и Никола Котов.Поклон пред Незабравимите!“, написаха от „Левски“.

Източник:retro.bg



Лятото на 1980 година беше особено горещо, а Приморско - кипящо от живот и туристи. Работех в Китен и често след смяната си се отправях към плажа, за да се насладя на прохладния морски бриз и музикалните ритми, които се носеха от близките заведения.


Една вечер, докато седях в един от баровете на плажа, забелязах красива рускиня на съседната маса. Усмивката ѝ беше като слънчев лъч, а смехът ѝ - заразителен. Реших да се приближа и да я заговоря. Оказа се, че името ѝ е Наташа и беше дошла на ваканция с приятели. Разговаряхме дълго, а времето сякаш летеше.


Наташа предложи да ме заведе в едно бунгало, където можем да продължим разговора си на спокойствие. Бяхме се забавлявали цяла вечер и тя настоя да изпие последната си чаша вино с мен. Неусетно, умората ме надви и аз заспах дълбоко.


На сутринта се събудих и осъзнах, че нещо липсва. Всичките ми дрехи бяха изчезнали. Наташа също я нямаше, а аз останах сам, обвит само с чаршаф. Изпаднах в паника, но нямах друг избор освен да се прибера така до Китен.


Пътят до Китен беше истинско приключение. Хората ме гледаха с изненада и недоумение, но аз се опитвах да запазя спокойствие и хладнокръвие. Прибрах се в квартирата си, благодарен, че все пак не съм изгубил нищо ценно, освен дрехите си.


Това беше урок, който дълго време щеше да помня - за доверието, за неочакваните обрати на съдбата и за това как една привидно обикновена вечер може да се превърне в незабравим разказ.



В началото на 90-те години на миналия век, българското общество преживяваше значителни промени с прехода от планова към пазарна икономика. Един от ключовите елементи на този преход беше масовата приватизация, която доведе до създаването на т.нар. "бонови книжки". Тези книжки представляваха специфичен начин, по който гражданите можеха да участват в приватизацията на държавни предприятия.


Какво представляват боновите книжки?


Боновите книжки бяха специални документи, които предоставяха право на притежателите им да закупят акции от държавни предприятия. Всеки български гражданин имаше право да получи такава книжка, която съдържаше определено количество точки. Тези точки можеха да бъдат използвани за закупуване на акции от различни предприятия.


Процес на масова приватизация


Процесът на масова приватизация започна през 1996 г. с цел да прехвърли собствеността на държавните предприятия в ръцете на частни лица. Боновите книжки бяха основният инструмент за участие в този процес. Гражданите можеха да избират в кои предприятия да вложат своите точки, като по този начин ставаха акционери в тях.


Важни аспекти на боновите книжки


Прозрачност: Един от основните проблеми с боновите книжки беше недостатъчната прозрачност на процеса. Много граждани не бяха добре информирани за стойността на предприятията и възможностите за инвестиция.


Спекулации: Някои хора се възползваха от недостатъчната информация и спекулираха с боновите книжки, като купуваха и продаваха книжки на по-високи цени.


Дългосрочни последствия: Въпреки че много граждани получиха акции, значителна част от тях не успяха да извлекат ползи от инвестициите си поради липса на опит или знания.


Какво трябва да знаем днес?


Днес боновите книжки са исторически артефакт, но те остават важна част от историята на икономическия преход в България. Те илюстрират предизвикателствата и възможностите пред едно общество, което преминава от социалистическа икономика към пазарни принципи.


Образователна стойност: Процесът предоставя ценни уроци за значението на прозрачност и информираност в икономическите реформи.


Историческо значение: Разбирането на този период може да помогне за по-добро разбиране на съвременните икономически и социални процеси в страната.


Боновите книжки остават символ на прехода и на надеждите и трудностите, които българското общество преодолява през този ключов период от своята история.


Масовата приватизация в България


Масовата приватизация в България започва в началото на 90-те години на 20-ти век, като част от прехода на страната от централизирана планова икономика към пазарна икономика. След падането на комунистическия режим, България, подобно на много източноевропейски държави, се стреми да преструктурира своята икономика, за да насърчи частната собственост и конкуренцията.


Основните цели на масовата приватизация бяха:


Намаляване на държавната собственост: Основната цел беше трансформиране на държавните предприятия в частни, за да се създаде конкурентна среда и да се подобри ефективността на икономиката.


Привличане на инвестиции: Чрез приватизацията се очакваше привличане на вътрешни и чуждестранни инвестиции, което да стимулира икономическия растеж.


Децентрализация на икономическата власт: По-малко държавна собственост означаваше повече икономическа свобода и възможности за индивидуална инициатива.


Масовата приватизация в България се осъществяваше чрез няколко основни метода:


Продажба на акции: Държавните предприятия бяха преобразувани в акционерни дружества и акциите им бяха разпределени на гражданите чрез приватизационни бонове.


Търгове и конкурси: Някои предприятия бяха продадени на частни инвеститори чрез търгове и конкурси, при които потенциалните купувачи представяха своите оферти.


Мениджърски и работнически изкупувания: В определени случаи служителите и мениджърите на предприятията имаха възможност да закупят дялове, за да станат собственици.


Последствия и ефекти


Приватизацията в България доведе до значителни промени в икономическата структура на страната. Някои от по-значителните ефекти включват:


Икономически растеж: Въпреки че процесът не беше безпроблемен, приватизацията допринесе за икономическата либерализация и растеж.


Социални предизвикателства: Много хора изгубиха работата си, тъй като новите собственици на предприятията се стремиха да оптимизират разходите.


Критики и противоречия: Процесът на приватизация бе съпътстван от обвинения в корупция и непрозрачност, което породи обществено недоволство.


Заключение


Масовата приватизация в България беше сложен и противоречив процес, който остави траен отпечатък върху икономиката и обществото. Въпреки трудностите, този период бележи важна стъпка в прехода към пазарна икономика и демократично общество.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: