ЗНАКОВИТЕ УБИЙСТВА НА ПРЕХОДА: Наследството на сикаджията продължава да е апетитна хапка 21 години след разстрела му в ресторант „Славия“!

 

Вдовицата ключов свидетел за паркомястото на Митьо Очите

Убийството на легендарния сикаджия Милчо Бонев – Бай Миле, през юли 2004 г. в ресторант-градина „Славия“ все още навява спомени у старите мутри, оцелели през годините на прехода.

Наследството на сикаджията продължава да е апетитна хапка за мнозина, дори новоизлюпени престъпни авторитети, опитващи се да го присвоят.Особено имотите на Бай Миле по Българското Черноморие са обект на спорове между вдовицата му Силвия Панагонова, личния му и много доверен поп – архимандрит Харалампий, Радослав – син на близкия му приятел Туцо Дебелия от бандата на „Килърите“, от една страна, и Божидар Кузманов – Кравата, и пазарджишката му банда, от друга.Между тях в играта е несебърският бос Димитър Желязков – Митьо Очите, който опита да възвърне позициите си в Слънчев бряг преди десетина години и влезе в остър конфликт с Кравата, тлеещ и досега.

Тайни

Тайните схеми за преразпределение на благата, наследството и влиянието на сикаджийските структури край морето изплуваха от проточилото се във времето дело за стрелбата срещу Митьо Очите, при която той бе тежко ранен, а бодигардът му Александър Алексиев – Сашо Водолаза, или Японеца, както е познат, бе убит.Патакламата стана при откриването на летния сезон на 8 юни 2016 г. в ресторанта „4 you” в Слънчев бряг. Тогава хората на Очите се спречкаха с тези на Кравата, а МВР официално определи случая като „спор за паркомясто“ пред заведението.

Истината обаче е много по-различна, а тайната дълбоко пазена. Какво точно преразпределят мутрите в това заведение? Може би отговор на този въпрос има не кой да е, а прочулият се през годините като попа на Бай Миле архимандрит Харалампий.Той е основен свидетел по делото за стрелбата, защото е бил офис мениджър в кaзиното на вдовицата на Бай Миле Силвия Панагонова, което се намира в близост до ресторанта.

По това време попът е отлъчен от Българската православна църква заради далавери с манастирски имоти. Започва работа при Панагонова, с която е близък покрай приятелството си с покойния Бай Миле.

В момента духовникът служи на Вселенската патриаршия и пребивава в манастир в Атон, Гърция. Той е трудно откриваем за делото, което след закриването на спецсъда в София бе преместено в Бургас, където все още не може да тръгне отначало. Причината е тъкмо липсата на свидетели, които са трудно откриваеми.

Сбирка

Данни от делото в София сочат, че преди патакламата между Очите и Кравата, хората на несебърския бос – Пешо Габъра, Явор Дългия, Миро Патрула, Кольо Магарето, Сашо Водолаза и още няколко силоваци се събрали пред офиса на боса. Целта била да отидат в заведението на Кравата и да се разберат за бизнеса преди старта на сезона.

Според свидетели Очите казал: „Да отидем да видим тези какво искат“. Митьо Очите влязъл в заведението „4 you” заедно с убития Сашо Водолаза и Явор Радков-Дългия.

Срещу тях директно проехтели изстрели от страна на хората на Кравата, които дори не изчакали да разговарят и да се разберат. Напрежението между двете банди назряло няколко години по-рано, след като Кравата завзел доста територии в Слънчев бряг, а Очите искал да си възвърне позициите си, след като излиза от затвора през 2015 г.

Причини

Освен скандалния поп Харалампий по делото за свидетели са записани вдовицата Силвия Панагонова и съдружникът й Радослав Попов – син на Янко Попов – Туцо Дебелия, от бандата на „Килърите“, който лежи все още в затвора.

Панагонова и Радослав са в тежък конфликт с Божо Кравата или Козела, както е известен в Пазарджик. Конфликтът им е още от лятото на 2013 година. Тогава Кравата влезе в спор с Панагонова за златен терен от 10 дка в сърцето на Слънчев бряг, намиращ се в непосредствена близост до хотел „Кубан“.

Текезесарският ЗиЛ

Мутрите на Кравата докараха ЗиЛ, взет от двора на бившето ТКЗС в близкото село Тънково, натовариха го с камъни и го забиха директно в заведението на Панагонова.

И двамата претендираха за по-голяма част от парцела, а не за равни по 5 декара. Този парцел бе изключително апетитен, тъй като години наред там се разполагаха сергии и само от наем се печелеха луди пари.

Спорът им продължи през целия сезон тогава с грозни сцени - от спиране на тока в района на обекта до тотални изстъпления, включително и с туристите. Към 2013 г. формированията около Митьо Очите все още не бяха така укрепнали и нямаха претенции да завоюват демонстративно нови територии.

Това обаче се променя 5 г. по-късно и Очите иска да се завърне.

Оказва се, че Кравата му пречи, докато вдовицата на сикаджията е по-склонна на преговори с бившия представител на конкурентната групировка ВИС за Черно море, какъвто бе Очите навремето.

Връзка

Така се стига до общия конфликт с Божо Кравата и пазарджишката му банда, завършил със стрелбата в Слънчев бряг. От 2018 г. досега обаче процесът продължава да се точи в съда и не се вижда скоро да приключи.

Божо Кравата

В хода на делото се разбра за връзката на попа с патакламата. Преди стрелбата той участва в типично мутренска битка в Слънчев бряг. Повод е спорът между Панагонова и Кравата за контрола над огромния парцел в курорта.

Има данни, че една от акциите е ръководена лично от скандалния духовник Харалампий, за което съдът в Бургас държи да го разпита. Попът е бил и съдружник на Панагонова, която в момента е собственик на фирми в туризма и хотелиерството – сред по-известните са „Вилни селища – Боровец“, хотелите „Мура“, „Ела“ и „Бреза“, както и селищата „Ягода“ и „Малина“ в Боровец, също така и няколко хотела и търговски обекти в Слънчев бряг чрез дружеството „Холидей БГ“.

Вдовицата има и имоти на полуостров Халкидики в Гърция. Делото за убийството на мъжа й Милчо Бонев тръгна две години след смъртта му - през 2006 г. Но и четиримата подсъдими за смъртта му бяха оправдани.

Щерката на боса живее в Монако

Дъщерята на Бай Миле Йоана Бонева от години живее в Монако.

Богатата наследница на сикаджийския бос е извън семейния бизнес.

Той е поверен на брат й Милчо Бонев-младши и майка й Силвия Панагонова.

Дъщерята се наслаждава на живота си, има мъж до себе си, с когото живее без брак. Той е бизнесмен, но няма интереси към инвестиции в България. Мълвата свързваше Йоана преди години с големия син на Сретен Йосич – Никола, но това си остана само слух.

Източник:Телеграф

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли чичо Митко от Ямбол, който през 2017 г. спечели 12 млн. лв. от лотарията.Ето какво се случва с него днес

На пръв поглед Димитър Митев е обикновен българин. Мъжът на 66 години от Ямбол през 2017 година спечели 12 милиона лева от Националната лотария. Тогава той работеше като шофьор на камион и не можеше да повярва на случилото се.

„Това са много пари. Не е хубаво толкова много пари да има човек. Ние сме обикновени хора, не сме бизнесмени или търговци, не знаем какво да правим с толкова много пари“, разказваше преди 6 години най-новият български милионер.

„Ще продължа да работя. Ще бъда при хората, при приятелите, ще си работя на камиона. Но ще си почивам повече. Досега не си почивахме, пък и нямаше пари за почивки. Досега си мислех, че съм карък. Още не вярвам, че съм спечелил толкова много пари. Не съм на себе си“, казваше Димитър. Първоначално мислел, че е спечелил 12 хил. лв.

„Желая да съм жив и здрав, и да не остарявам, за да мога да си изхарча парите“, шегуваше се той.

Димитър си бе избрал да получава част от парите всеки месец в продължение на 20 г., вместо да вземе цялата сума. Казваше, че изпитва страх заради печалбата: „В България няма нищо сигурно“. И се оказа жив пророк на самия себе си. Преди 4 години Националната лотария на Васил Божков приключи. Той избяга за Дубай, а държавата започна да го преследва. Допреди това кандидат-милионерите у нас купуваха ежедневно около 500 000 билета и търкаха като изоглавени с надеждата да станат милионери.

Уви, съдбата се усмихна на малцина, но тяхната радост бе краткотрайна. Тогава 61-годишният шофьор от Ямбол, ударил рекордния за България джакпот, уж щеше да взима по 500 000 лв. на година в продължение на 20 г. Какво е взел до 2019 г. той си знае, знае се обаче че след слагането на край от държавата на лотарията на Божков никой от печелившите не е взел и лев от полагащото му се и едва ли и някога ще вземе.

Днес чичо Митко е пенсионер и вече не е ерген. Намерил си е сгодна жена, която му готви, чисти и го пере. Двамата си живеят в родния му Ямбол и няма никаква следа по него, че преди 6 лета спечели толкова много пари.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-хубавият и магнетичен мъж в София, по когото въздишаха жените, си отива забравен/Видео/

Най-хубавият и магнетичен мъж в София – така ще го запомнят приятелите. Бурни компании, вицове до среднощ, песните на Висоцки. На 10 август се навърши годинина от смъртта на актьора Володя Смирнов (1942-2000), изиграл незабравими роли в киното – в „Най-добрият човек, когото познавам“, „Сбогом, приятели“, „Последна проверка“, „Антихрист“.

Володя Смирнов идва в България през 1966 г. по любов. Красив, талантлив чаровник, със сините си очи и трапчинка на брадичката подкосяваше коленете на всяка гимназистка. Създаде паметни роли, отиде си обиден и неразбран.

Той не познава родителска ласка, разказва преди време неговата близка приятелка Антония Каракостова. Роден е на 22 юни 1941 г., когато фашистка Германия напада Съветския съюз. Ражда се в Черногорск – град в Красноярския край на Русия, от майка Марина Павловна Смирнова – пътуваща певица на романси. Никога не е виждал баща си освен на снимка. Баща му Николай Смирнов е военен летец и загива в Сталинградската битка. Володя е отгледан от баба си Клавдия Фьодоровна Смирнова – майка на баща му. Късно се запознава с майка си, след упорито и дълго издирване.

През 1961 г. Владимир Смирнов е приет в Ленинградския държавен институт за театър, музика и кинематография. След дипломирането си е поканен в трупата на великолепния тогава Ленинградски театър на Ленинския комсомол. В същия този първи негов театрален сезон – 1965-1966 г., в Ленинград гостува актьорският клас на проф. Филип Филипов и Надежда Сейкова от ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. След техния спектакъл се запознава със Силвия Спасова – дъщеря на голямата оперна певица Виргиния Попова. 

Последва пламенна любов. През лятото на 1966 г. Володя идва в България, жени се и следва съпругата си по нейното разпределение в Шумен, Враца и Толбухин (Добрич). Дебютира на българска сцена в ролята на Таланов от „Нашествие“ на Л. Леонов, като първите действия играе на руски, а последното на български език. През сезон 1969-1970 е поканен в Народния театър за младежта. Там за две десетилетия изиграва поредица от паметни роли, сред които Д’Артанян в „Тримата мускетари“ и Вълка от мюзикъла „Вълкът и седемте козлета“. Голямата си популярност Володя Смирнов получи с филмите на Шаралиев „Сбогом, приятели“ и „Най-добрият човек, когото познавам“ на Шарланджиев.

През 1990 г. започна т. нар. театрална реформа, когато националнозначими театри бяха лишени от талантливи творци. От Народния театър за младежта бяха освободени редица артисти, сред които и Владимир Смирнов. От което той бе силно огорчен. Повече от три години е безработен и само шест месеца получава жалки социални помощи. Уволнения, завист, подмятания за акцента му, съчетани с личната му непримиримост, го превръщат в зависим от алкохола.

През 1997 г. претърпява инсулт. „Възстановяваше се бавно и упорито. Без средства за скъпите лекарства и рехабилитации. Най-близките приятели бяхме с него, както той е бил с нас в трудни и щастливи дни“, разказва Антония Каракостова.

Страшна за актьора става забравата – телефонът му не звъни. От гилдията не се обажда никой с изключение на Иван Налбантов, Вихър Стойчев, Мая Бабурска, Явор Спасов./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един от старите кръчмари на София разказва за боса на ВИС Васил Илиев интересни неща

 

Легендарният подземен бос Васил Илиев е респектирал полицаите с бухалка – това призна пред „България днес“ един от най-старите кръчмари в София – чичо Киро.

Той държи малко ресторантче на ул. „Будапеща“ в центъра на столицата вече повече от 40 години. Ресторантьорът признава, че често е обслужвал боса на ВИС в своето заведение в годините на прехода.Двамата дори се сближили, а чичо Киро още пази спомени от най-големия бос на ъндърграунда за онова време. Васил Илиев бе ликвидиран на 25 април 1995 година пред своето заведение „Мираж“.„Няколко пъти съм бил в заведението на Васил Илиев „Мираж“. Познаваме се още от преди това. Познавах много борци. 

Веднъж сядаме на една маса, ядем, пием и искаме сметката. А сервитьорът ни показва една тъмна маса в дъното и казва: „Шефът е там и казва, че всичко е за негова сметка“. След това Васко дойде и каза: „Отвън ви чака една жигула, качвате се и ще ви закара където искате“. Аз тогава все още нямах кола и приех“ – разказва чичо Киро

Той няма да забрави как хората на Васил Илиев са респектирали полицаите в онези години, пише разкрития.

„Качихме се в жигулата и още след 200 метра ни спряха катаджии. Искат документите, а шофьорът се обърна и извади изпод седалката една огромна бухалка. Каза за кого работи, а полицаят отвърна: „Лека вечер ви пожелавам, момчета!“ – спомня си чичо Киро.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Плажовете през 80-те години бяха места на безгрижие, забавления и социални взаимодействия

Това беше десетилетие, в което хората се наслаждаваха на простите удоволствия на живота, а плажът беше едно от тези места, където времето сякаш спираше.

Мода на плажа

Модата на плажа през 80-те години беше ярка и цветна. Хората често носеха *неонови бански костюми, които бяха в различни крещящи цветове като розово, зелено и жълто. Шапките с широка периферия и големите слънчеви очила бяха неразделна част от плажния стил.

Популярни плажни аксесоари

- Чанти от слама: Те бяха не само практични, но и стилни.

- Плажни кърпи с шарки: Кърпите с ярки шарки и мотиви бяха много популярни.

- Гривни и колиета от миди: Тези аксесоари бяха символ на лятната безгрижност.

Забавления и дейности

Плажовете бяха сцена на разнообразни забавления и дейности. Хората играеха волейбол на плажа, хвърляха фризби и се наслаждаваха на слънчеви бани. Музиката също играеше важна роля на плажа, като хората носеха своите портативни касетофони и слушаха популярни песни от това време.

Популярни плажни игри

- Волейбол

- Фризби

- Плажен футбол

Социален живот

Плажът беше място, където различни социални групи се срещаха и обменяха истории. Това беше време, когато хората се запознаваха по-лесно, обменяха контакти и изграждаха нови приятелства. 

Заключение

Плажовете през 80-те години бяха място на радост, мода и социални взаимодействия. Независимо дали става въпрос за модата, игрите или социалния живот, това десетилетие остави траен отпечатък в сърцата на хората, които го преживяха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Казармата ме промени към по-добро и ме научи на 5 много важни неща

Казармата по време на социализма беше задължителна част от живота на всеки млад мъж в България. Въпреки че много хора я възприемаха като тежък дълг, тя имаше и положителни страни, които допринесоха за личностното развитие и израстване. Ето какво научих и как се промених към по-добро благодарение на този период в живота си.

Дисциплина и отговорност

Едно от първите неща, които научих в казармата, беше дисциплината. Всекидневните задължения и строго определената рутина ме научиха на отговорност и точност. Разбрах как да планирам времето си по-ефективно и да изпълнявам задачите си с внимание и старание.

Работа в екип

Животът в казармата ме научи да работя в екип. Наложи се да се науча да се доверявам на другите и да се справям с различни характери. Тези умения ми помогнаха да се адаптирам по-лесно в различни социални и професионални ситуации след това.

Справяне с трудности

Казармата ме изправи пред много предизвикателства, както физически, така и психически. Научих се да преодолявам трудностите и да намирам решения дори в най-тежките ситуации. Това ми помогна да развия устойчивост и самоувереност, които ми бяха от полза през целия ми живот.

Уважение и толерантност

Животът с хора от различни социални и културни среди ме научи на уважение и толерантност. Научих се да ценя различията и да се отнасям с разбиране към другите. Това ми помогна да изградя по-добри взаимоотношения с хората около мен.

Лидерски умения

Казармата ми предостави възможността да развия лидерски умения, като често ми се възлагаха отговорности, които изискваха вземане на решения и ръководене на групи. Това ми помогна да се почувствам уверен в способността си да водя и мотивирам другите.

Въпреки трудностите и предизвикателствата, казармата ме научи на много важни уроци и ме промени към по-добро. Тя ме подготви за живота и ми даде увереността да се справям с всяка ситуация, която се изправя пред мен.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Намери смъртта си на път за вечеря със Слави Трифонов - над 15 хиляди се стичат на погребението му

Основателят на ВИС застрелян заради петрол, 15 хиляди се стичат на погребението му в Кюстендил.

Цели 30 години след първото знаково убийство на мафиотски бос в България – това на основателят на борческата групировка ВИС Васил Илиев, поръчителите и изпълнителите на мократа поръчка остават неизвестни. 

Разследването на убийството на кюстендилския борец, чийто живот бе отнет с куршуми на 25 април 1995 г., отдавна е прекратено, а времето е заличило даже оскъдните и косвени улики. Твърде вероятно е екзекуторите и поръчителите на убийството на първия застрахователен бос в България също да не са между живите. Едно обаче е сигурно – и 30 години след смъртта на Васил Илиев той си остава митична фигура, а легендите за неговото гангстерско царуване се разказват и до ден днешен. Lupa.bg припомня как борческият бос бе убит точно преди 30 години.

Криминалисти правят оглед на мерцедеса, в който бе застрелян Васил Илиев

Животът на Васил Илиев приключва в 21,15 часа вечерта на 25 април 1995 г. в разнебитената, тясна и неосветена улица „Никола Каменов” в софийския квартал „Емил Марков”. Там босът на борческата застрахователна компания ВИС е издебнат от наемни убийци, докато отива към ресторанта си „Мираж” за късна вечеря с шоумена Слави Трифонов. Преди това Васил Илиев е на среща с партиен функционер от БСП в парк хотел „Москва”.

В последния ден от живота си босът на борците е щастлив – в България най-после е пристигнал поръчковия му „Мерцедес 600 SL” в сребрист цвят, регистриран същия ден в КАТ, след като е внесен от близкия му приятел Фатик от Германия. Васил Илиев очаква мерцедеса си близо 3 месеца, след като си го поръчва за подарък по случай 30-ия му юбилеен рожден ден, празнуван на 22 януари. Успява да измине има -няма 30 километра с уникалното за времето си возило, преди да издъхне в колата, покосен с дъжд от куршуми.

Стрелците са поне двама. Наемниците откриват стрелба със заглушител от 2-3 метра, възползвайки се от разбития път, заради който Васил Илиев се движи с около 20 км/ч., следван от тримата си бодигардове, возещи се в червен „Сеат Толедо”. Охранителите не успяват да видят нищо и дори не отвръщат на огъня, макар да са въоръжени. Те само констатират смъртта на боса си.

„Чу се шум като от пукащи се балони. Мерцедесът беше целия обвит в пушеци, заби калника си в дясно на уличката, в металната ограда на строяща се кооперация. И предното, и дясното и лявото стъкло бяха станали на сол от куршумите. Васил беше върху волана, с килната глава настрани. Нямаше никакъв пулс, когато опитахме да го извадим, вече беше мъртъв…”, пише в показанията си един от тримата охранители на борческия шеф.

При полицейския оглед на местопрестъплението ще стане известно, че срещу Васил Илиев са изстреляни 17 куршума, като 3 от тях го уцелват. Два от куршумите са в главата му, трети пронизва рамото му и спира в гръбначния стълб.

Васил Илиев на сватбата на брат си Георги с Мая Илиева.

Убийството на Васил Илиев буквално разтърсва България. Екзекуцията му предизвиква извънредно закрито заседание на правителството за спешни мерки срещу престъпността. Експерти вещаят избухването на свирепа гангстерска война, правят се мрачни прогнози за предстоящи кървави бани. В София гъмжи от полицаи, изкарани на улиците за респект, а десетки представители на борческия застрахователен елит се покриват за дълго. Някои се укриват в Гърция, други се насочват към Унгария и Сърбия. Слави Трифонов държи прочувствена реч по телевизията, в която през сълзи обявява, че България е изгубила един от най-достойните си синове, визирайки убийството на Васил Илиев.

Погребението на основателят на ВИС се състои на 27 април 1995 г. в Кюстендил, като Васил Илиев е погребан с многолюдно траурно шествие. Километричната колона от мъже в черно с тъмни очила и остригани вратове се точи с часове по централната кюстендилска улица „Цар Освободител”. Очевидци си спомнят, че над 15 000 души изпращат Васко Бореца в последния му земен път. Церемонията в центъра на Кюстендил е разрешена лично от кмета, а почти целия град е по тротоарите, за да наблюдава мълчаливо многолюдното шествие.

Хиляди покрусени се стичат на погребението на Васил Илиев в Кюстендил.

Над 500 коли от София, натъпкани със „застрахователни агенти”, идват в Кюстендил. Тялото на покойника е докарано с черен „Додж”, ескортиран от две лимузини. Ковчегът носят най-близките съратници на Васил Илиев, а сред тях са Косьо Самоковеца и Димитър Димитров – Маймуняка. Години по-късно и двамата също умират в поръчкови покушения.

На погребението присъстват десетки спортисти, сред тях изобилстват героите от САЩ’94 Христо Стоичков, Любо Пенев, Йордан Лечков, Трифон Иванов, Борислав Михайлов, Илиян Киряков, Божидар Искренов и други. Шоузвезди също не липсват, както и мастити конкурентни босове. На погребението венци поднасят всички шефове на конкурентната групировка СИК, предвождани от братята Красимир и Николай Маринови – Маргините. Единствен отсъстващ е Младен Михалев – Маджо, който по това време е в софийска болница.

Венка Илиева оплаква сина си Васил, ридаейки над ковчега му. Десет години по-късно майката изгуби и другия си син Георги.

Няколко дни след мафиотското убийство на Васил Илиев, ученик от 73-то училище в София открива едно от оръжията, ползвани при екзекуцията. Картечен пистолет „Заги”, хърватско производство, без идентификационен номер, е захвърлен край дърво в района. Това навежда криминалистите към мисълта, че наемните убийци са от Сърбия, или Хърватска.

И до днес версията, че Васил Илиев е ликвидиран от сръбски наемници, е приемана за меродавна и в ъндърграунда, и сред топ криминалистите от МВР. Доказателства не са открити, но според постъпилата оперативна информация седмици след екзекуцията, поръчката минава през сикаджията Милчо Бонев – Бай Миле.

В този период Бай Миле ръководи контрабандата на горива от България към ембаргова Сърбия с влакови композиции. Васил Илиев също навлиза в този бизнес. Твърди се, че висаджии похищават цяла влакова композиция с горива на Бай Миле и завземат граничния контролно- пропускателен пункт „Стрезимировци”, през който не могат да минават контрабандни петролни „кервани” на СИК. Според оперативните сигнали, постъпили в МВР още през 1995 г., партньор на Бай Миле в този бизнес е сръбския мафиот Сретан Йосич. Именно през Йоца Амстердама минава мократа поръчка, изпълнена от сърби, или хървати. В този период ВИС и СИК воюват и по линията на „силовото” застраховане, двете групировки повсеместно принуждават прохождащите бизнесмени в България да им плащат за сигурността си.

Версията, че убийството на Васил Илиев е с печат СИК е толкова разпространена в първите месеци от разследването, че се налага Красимир Маринов – Големия Маргин да даде интервю, в което да я опровергае. „С Васил бяхме приятели още от 1979 г., знаем се от спорта и казармата. Въпреки, че в последните години бяхме конкуренти, винаги сме поддържали приятелски отношения. Няма да позволя двете групировки СИК и ВИС да бъдат насъсквани една срещу друга”, обявява Големия Маргин в интервю пред „Стандарт”.

Висаджиите също търсят напразно кой е отговорен за убийството на боса. Мето Илиенски и Чавдар Писарски обявяват награда за информация в ъндърграунда, стимулирани са и разследващите полицаи. Приближени до Васил Илиев даже отиват при Ванга със списъци с имена на заподозрени, а делегацията е водена от покойния банкер Емил Кюлев. Петричката пророчица обаче е безсилна да разкрие каквото и да е и отказва да се ангажира с посочването на виновници. Все пак се приписват думи на Ванга, произнесени по повод убийството на Васил Илиев: „Не се е опазил от приятелите!”

Убийството на Васил Илиев остана неразкрито, но основната версия е, че е ликвидиран от конкуренти в контрабандата на петрол към ембаргова Югославия.

Дни след покушението на Васил Илиев в групировката ВИС решават, че по-малкия брат Георги ще бъде новия шеф. До този момент Жоро Илиев има славата на калпазанин и гуляйджия. Противно на очакванията, Главния не само съумява да възроди ВИС, но даже и да надмине славата на батко си Васил, преди също да бъде ликвидиран от наемен убиец 10 години след брат си – през лятото на 2005 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1961 г.тя създава образа на една от емблемите на БНТ куклата Педя човек - лакът брада

В своята кариера има над 80 роли в театъра. Също така участва в различни радио поредици и пиеси. В периода 1992–1997 г. е директор на Кукления театър в София.

През 1961 г. създава образа на куклата Педя човек - лакът брада, герой от телевизионната рубрика „Лека нощ, деца“. Озвучава и дублира игрални и анимационни филми за деца и записва приказки на грамофонни плочи. На 24 април 2011 г. Педя човек – лакът брада навършва 50 години от съществуването си в телевизионния ефир. След любимата поредица, гласът на куклената актриса става толкова популярен, че я канят в много телевизионни детски програми, като „Кукленият град“ (1964).

Рачева понякога се занимава и с дублаж на филми и сериали.

Педя човек – лакът брада е българско телевизионно предаване, поредица за деца, излъчвана по БНТ в периода от 1960-те до 1990-те в часовете, предназначени за Лека нощ, деца.

Гласът на малкото човече с дълга бяла брада е на актрисата Слава Рачева. С това предаване се свързва и името на известния български говорител Никола Филипов. От малкия екран кукленото човече разказва интересни приказки на малките палавници за лека нощ. 

Повечето от сюжетите са взети от народния фолклор. Всяко предаване започва с песента „Аз съм мъничко човече, на децата мил другар! Имам шарено елече, а в торбата − скъп товар!“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наказаха я жестоко и накрая е разстреляха. Днес никой не я помни и паметника й махнаха даже

Пенка Михайлова е българска партизанка, родена на 14 декември 1914 г. в град Тетевен. През 1934 г. се премества в София. Член е на есперантския хор на печатарския хор „Гутенберг“. В началото на Втората световна война става кондуктор по трамваите, но скоро е уволнена като „неблагонадеждна“. Заподозряна е в комунистическа дейност и е изпратена през 1941 г. в концлагера „Св. Никола“. През 1943 г. е освободена.

След като се връща в София, работи като партиен отговорник на сектор в Индустриалния район на Българската работническа партия (БРП). Член е на Районния комитет на БРП. По това време тя поддържа постоянна връзка с партизаните от отряд „Чавдар“ и е тяхна вярна ятачка.

През януари 1944 г. става партизанка в отряд „Чавдар“. По-късно е прехвърлена в отряд „Христо Михайлов“, 12-а въстаническа оперативна зона. В този отряд са нейния брат и по-малката и сестра.

Заловена е в село Соточино (тогавашен Михайловградски окръг). Разкарвана е в Берковица, София и Новоселци (Елин Пелин) и е жестоко инквизирана. Разстреляна е в местността Голо бърдо, Радомирско.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя си отиде от този свят през 2005 г. Беше само на 51, и просто заспа. Тъжната история на една българска актриса в САЩ

Тъжна е съдбата на българската актриса Мариана Пенчева Димитрова, която е родена на 28 май 1954 година в с. Козаревец, Горнооряховско.

Професионалния си път започва на русенска сцена Драматичен театър „Сава Огнянов“ (1976 – 1978). По това време Мариана живее със семейството си в Русе. Родителите й са с корени от Голямо Враново, Русенско, където и до днес си спомнят за тях с добри чувства.След като завършва гимназия, Мариана вече твърдо е решила да кандидатства във ВИТИЗ. Пристига в София, без никой да я познава. „Със своя русенски диалект и закръглени бузки влязох от раз“, пише по-късно Мариана Димитрова в книгата си „Американски синдром“.

Мариана Димитрова се снима в над 30 български филма, сред които „Присъствие“, „Осъдени души“, „Самодивско хоро“, „Мъжки времена“, „Бъди благословена“, „Почти любовна история“, „Дами канят“, „Елегия“ „Скъпа моя, скъпи мой“ и „Трака-трак“.

Член е на СБФД (1979) и САБ.

Успява да се утвърди и на професионалната театрална сцена в САЩ, след поканата на „Олд Глоуб Тиътър“ в Сан Диего за изпълнение на главната роля в спектакъла „Света Петдесетница“ от Дейвид Еджър. Договорът за тази роля я прави член на Профсъюза на американските актьори, което до онзи момент не е присъждано на български актьор.

Докато живее в Щатите, Мариана написва и книгите „Американски синдром“ и „Любопитните пътешественици“.

От 1997 г. до смъртта си през 2005 г. живее в Сан Диего, САЩ, с третия си съпруг Игор Куценок, който е психиатър, и двете си деца – Александра Куценок и Иво Димов, син на първия ? съпруг Продан Димов.

Самоубива се като скача от последния етаж на 7-етажен паркинг на 1 юни 2005 г. Погребана е в София.

Смята се, че причината за фаталното решение на актрисата е фактът, че синът й Иво Димов е бил наркоман, силно пристрастен към хероин. Освен това бракът на Мариана с Игор Куценок не вървял особено добре. Двамата имат доста тежки взаимоотношения, което тормозело актрисата.

След трагедията с майка си, Иво Димов започва наистина да се бори с порока. С подкрепата на няколко свои приятели в Сан Диего, успява да пребори наркотиците. Днес Иво е напълно чист и работи като терапевт в клиника „Хенли”, където помага на заможни американци да борят зависимостите си.

Иво е син на Продан Димов, първият съпруг на майка му Мариана. Двамата се женят, докато тя още е студентка в НАТФИЗ. По-късно актрисата се влюбва в режисьора Едуард Захариев и се развежда с бащата на Иво. Захариев и Мариана Димитрова имат щастлив брак цели 16 години.

По време на снимки в суходолската клиника за лечение на зависимости, актрисата среща третия си съпруг – психиатъра Игор Куценок. Двамата решават да емигрират в САЩ през 1997 г. Две години по- късно, Иво отива да живее при тях в Сан Диего. Младежът вече е зависим от дрогата.

Мариана Димитрова се хвърля с всички сили да спасява сина си. Усилията й имат кратък успех. За известно време Иво спира с хероина , но после пак продължава. В деня на самоубийството на майка си, Димов е друсан и се въргаля по плажа на Сан Диего. Синът наркоман обаче не е единствената тревога на трагично загиналата актриса. Бракът на Мариана с Игор Куценов не върви особено добре. Двамата имат доста тежки взаимоотношения, което тормози актрисата.

След самоубийството на Мариана, психиатърът се жени повторно и създава ново семейство. Бащата на Иво обаче, Продан Димов, умира два месеца след трагедията с бившата си съпруга.

Останал без никакви близки в чужда страна, съдбата на Иво изглежда предопределена. Приятели на майка му обаче се намесват и му помагат веднъж завинаги да откаже наркотиците.

Родни сценаристи вкарват драмата с Иво във филма „Седем часа разлика“

В последната серия на последния сезон „7 часа разлика“ лъсва повече от всякога драмата на актрисата Мариана Димитрова. Истинският случай с нея допринесе за финалния успех на сериала. Автор на сценария е Милена Фучеджиева. Нейният житейски образ служи за прототип на героинята Оля, майка на наркоманчето Явката. Само най-приближени до сценаристката знаят за приятелството й със звездата от „Мъжки времена“ и „Скъпа моя, скъпи мой“. Дори в началото на филма изрично се изписва, че персонажите са вдъхновени от реални лица.

Самоубива се като скача от последния етаж на 7-етажен паркинг на 1 юни 2005 г. Погребана е в София.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първият камион на завод „Мадара“ е проектиран в България през 1951 година

От 1950 до 1964 г. Шумен се нарича Коларовград, но името КАЗ (Коларовградски автомобилен завод), с което по същото време е известен автомобилния завод, не е използвано официално като съкращение, въпреки че емблемата с тази абревиатура стои върху първите прототипи на  камиони, изработени там (подобна идея по принцип е обсъждана като възможен вариант, но е отхвърлена, тъй като съвпада с името на съветските камиони КАЗ „Колхида“, правени в Кутаиси). До 1965 г. заводът носи името ДМЗ, след това за кратко е Автомобилен завод, а от 1967 г. – ЗТА.

При разработката на първите прототипи основната цел е създаването на нова кабина с вътрешно разположение на двигателя, с което се увеличава дължината на товарната платформа при запазване разпределението на натоварването по оси. Всички прототипи са изработени на шасита ГАЗ-51А, а цветът им е или сиво-бял или песъчлив (какъвто е и при оригиналния ГАЗ).Разработка на този тип автомобили с оглед тяхната подготовка за серийно производство обаче е прекратена сравнително скоро, тъй като по същото време ГАЗ спира производството на ГАЗ-51А, а „Мадара“ от своя страна не разполага с необходимите щамповъчни мощности за производство на кабини.

Въпреки че голяма част от възлите на опитните образци като двигател,  скоростна кутия, преден и заден мост и др. са взети от съветския камион, има и някои оригинални компоненти като кабината, рамата, кормилната уредба, преводите на педала на съединителя, резервоарът за гориво, тегличът и др. Управлението на скоростната кутия е дистанционно, а превключването на скоростите се осъществява с лост, изведен на волана, както при леките коли. Този начин на управление на скоростната кутия, който също е разработка на заводските инженери в Шумен, е новост за тогавашните товарни автомобили.

Първият прототип КАЗ (на снимката горе) е показан за първи път пред обществеността на град Шумен по време на манифестацията по случай 7 ноември 1959 г. На 1 май 1960 г. заводът манифестира с втори прототип на самосвал КАЗ, като и в двата случая отговорен конструктор е инж. Изак Яков.Автокъщи наблизо

Третият заводски прототип от 1961 г.

В началото на януари 1961 г. е изработен третият прототип на 3-тонен товарен автомобил КАЗ с отговорен конструктор инж.Димитър Дамянов. За разлика от другите два, кабината му е триместна и много по-удобна. Собственото му тегло е с 270 кг по-ниско от това на ГАЗ-51, който е със същата товароносимост, въпреки че каросерията на българския прототип е с 450 мм по-дълга. Кабината на автомобила може да се завърта около два шарнира, което улеснява ремонта на двигателя, оборудвана е с отопление и има много по-добра видимост благодарение на панорамните стъкла. Чертежите на новия автомобил са изработени в Конструктивния отдел на завода, а самият прототип – от колектива на Прототипния участък.

Последният предложен от завода прототип на 3-тонен камион, наречен „Рила-7“, който е завършен през 1967 г., се отличава с много модерен за времето си дизайн, но по-нататъшната му разработка е спряна на ниво Министерски съвет от икономически съображения. С това приключват и опитите на заводските конструктори за създаването на оригинален български камион. От същата година в Шумен започва производството на ГАЗ, а скоро след това и на LIAZ.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дизел Д 2900: първият изцяло български двигател произвеждан през 70-те

Решението за производство на български двигатели по лиценз на британската фирма Perkins не е прието еднозначно. 

Още в края на 60-те години, когато е подписан лицензният договор, има много критици, които недоумяват защо не е избрана друга, например западногерманска фирма, защо трябва да се усвоява техническа документация, разработена в друга метрична система, чието адаптиране неминуемо ще доведе до грешки и усложнения и т.н. 

Решението обаче е взето окончателно, и така, независимо от очакваните трудности, технологията е усвоена, като не след дълго на тази база се появяват и първите оригинални български разработки.

През 70-те години специализираният завод ВАМО във Варна вече произвежда богат набор от бързоходни дизелови двигатели с ефективна мощност от 30 до 110 кВт (40 – 150 к.c.). 

Основните модели на 3-, 4- и 6-цилиндрови двигатели, са предназначени за задвижване на мотокари, автомобили, трактори, селскостопански машини, електрогенератори и др. Тяхното производство обаче е свързано с редица трудности поради липсата на унификация. 

Докато базовият четирицилиндров Д 3900 е диаметър на цилиндъра 93,4 мм и ход на буталото 127 мм, то при трицилиндровия Д 2500 диаметърът на цилиндъра е 91,47 мм при запазване на същия ход на бута­лото. Освен това трицилиндровият двигател е с вихрокамерно смесообразуване, докато базовият е с непосредствено впръскване.

Между шестцилиндровия Д 5800 и базовия двига­тел също има някои разлики. Въпреки, че размерите на цилиндрите са еднакви, горивните камери, разположени в буталата са със съвсем различна кон­фигурация. По различен начин става и задвижването на горивонагнетателната помпа и на останалите спомагателни агрегати.

Всичко това налага разработването на нови 3-цилиндрови и 6-цилиндрови двигатели, които да бъдат напълно унифицирани с базовия 4-цилиндров двигател.

Тази сложна задача е успешно решена от инженерния екип на секция „Двигатели с вътрешно горене“ към Лабораторията по двигатели и автомобили в София. 

В края на 70-те години там е създаден изцяло новият трицилиндров двигател Д 2900, който се отлича­ва от останалите само по броя на цилиндрите. Той показва много добри технико-експлоатационни качества и надеждност, които са потвърдени и при хомологационните изпитания, проведени от британската фирма Perkins.

Неговият висок потенциал е демонстриран и в реални условия, след като един такъв агрегат е монтиран на трактор Massey Ferguson, който е подложен на серия от сложни тестове, проведени също в Англия.

Трицилиндровият двигател ВАМО Д 2900 е с директно впръскване на горивото, работен обем 2900 куб. см (диаметър на цилиндъра 98.4 мм, ход на буталото 127 мм) и ефективна мощност – 40 кВт (55 к. c.) при 2500 об/мин. Производството му се извършва на същите технологични линии, на които се изработ­ва и четирицилиндровият двигател Д 3900.

Предназначен е основно за вграждане в мотокари, колесни трактори и строителни машини.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дух на монах стряска в стара българска църква. Легенда разказва, че две деца изчезнали в подземна стая

Никой в оряховското село Габаре не помни кога точно е построена църквата „Успение на Пресвета Богородица“, която някога е носила името „Свети Николай“. По документи – някъде около 1880-а. Но старите хора казват друго. Камъните в основата ѝ били донесени от хълм над селото, където преди векове имало „нещо друго“ – несъвсем езическо, но и несъвсем божие. Църквата е с напукана мазилка и ръждясала камбана, но щом прекрачиш прага ѝ, въздухът натежава. Мирише на восък, дърво и се усеща нещо странно и обезпокоително. Някои казват, че ги пронизва студ, други – че чуват стъпки зад себе си. Но всички знаят едно: не се влиза сам вечер. И се палят две свещи – винаги две. Една за живите, една за онези, които не могат да си тръгнат,пише retro.bg

 

Най-мрачната история, която се предава в Габаре, е за монаха Теофан. Той дошъл в селото през зимата на 1923-та. Бил висок, мълчалив, с ръце, напукани от студ и молитва. Никой не разбрал откъде идва. Настанил се в празната килия до църквата, започнал да помага на попа, да служи. Не говорел много, но се молел дълго. Прекалено дълго. Понякога нощем от храма се чувал шепот, като вятър, минаващ през дупки в земята. Селяните се кръстели и затваряли прозорците. А попът… изчезнал. Сутринта на Спасовден не се появил за литургия. Намерили дрехите му сгънати на олтара, а около тях – черни петна, сякаш восък се е разлял и се е изпарил. Монахът Теофан казал само: „Господ го взе“. Но някои го чули да се моли на непознат език предната вечер, бос, с лице към стената.

 

След този ден църквата се променила. Иконите започнали да се рушат от вътрешната страна. Свещите горели по-бързо, дори новите. И се появил навикът, наложен от жените в селото – да се палят две свещи, „за да не остане някой сам в мрака“. Теофан останал в селото още година. Станал по-мълчалив, погледът му бил мрачен, дълбок, като кладенец. Разправяли, че копаел нещо зад олтара, но никой не се осмелил да провери. Докато един ден, на свечеряване, не изчезнал. Вратата на килията му била открехната, а на стената с въглен бил изрисуван кръг със странни знаци.

 

Но страшното започнало години по-късно, когато три деца влезли в църквата през нощта. Искали да търсят „подземна стая“, за която се носели слухове още от времето на Теофан. Намерили я. През отвор под олтара. Слезли. Само едното дете се върнало – нямо, с бяла коса и без думи. Живяло още година, после тихо угаснало. Оттогава входът на подземната стая е зазидан. Но всяка година, в нощта срещу Спасовден, стените на църквата излъчват странен хлад. Камбаната звънва сама. Старите хора казват, че Теофан е още там. Не в тялото си, а в камъка, в сянката под иконостаса. И духът му нощем броди из църквата и търси – не прошка, а „продължение“…/retro.bg/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1979 г. в завод „Чавдар“ е създаден прототип на градски автобус в сътрудничество с Volvo

Неговата каросерия, която е близка като пропорции до тази на междуградския модел 11 М4, е базирана на комплектно шаси на Volvo В57-55 и се отличава с опростена двуцветна окраска, седалки от градски тип и външноизнасящи се врати. 

По тази програма е изработен само един опитен образец, като при евентуално серийно производство е бел планиран износ на този модел основно за близкоизточните пазари. Конструкцията на шасито е класическа – рама, съставена от надлъжни греди, двигател, разположен отпред и директно свързан чрез сух  съединител с 5-степенна предавателна кутия, карданен вал и заден двигателен мост с хипоидно главно предаване. Но при това класическо устройство има и твърде много неща, които го отличават от останалите автобусни шасита.

Двигателят е дизелов, с принудително пълнене, 6-цилиндров, с ходов обем само 6,7 литра, но с ефективна мощност 152 кВт (207 к.с.) при 2400 об/мин и въртящ момент 70 кгм при 1400 об/мин. Литровата му мощност е 31 к.с./ литър – стойност, която при тези ниски обороти не е достигната от нито един от произвежданите в света  двигатели. Характеристиката на въртящия момент осигурява много голям коефициент на приспособяемост на двигателя – к = 1.25. С това значително се облекчава управлението на автобуса, особено по планински пътища. Предавателната кутия е механична, 5-степенна със синхронизирани предавки. Задният мост е цяла щамповано-заварена греда. Кормилният механизъм е с хидравличен серво-усилвател, който осигурява леко завъртане на волана, дори когато автобусът е неподвижен. Спирачната система е пневматична, двукръгова. Ръчната спирачка също е пневматична, с автоматично блокиране на задните колела при липса на въздух под налягане в спирачната система. Окачването се състои от полуелиптични ресори, гумени кухи тампони и хидравлични, двойно действащи амортисьори.

На външен вид и като обзавеждане каросерията на автобуса не се отличава от стандартните каросерии на градските автобуси “Чавдар 11Г5”. Специалистите от БТРВ при КА „Чавдар“ успяват в максимална степен да използват стандартни и унифицирани елементи от редовното производство, въпреки че по размери шаситата Volvo значително се различават от използвните у нас шасита Škoda RTO. Конструкцията на каросерията дава възможност за значителна гъвкавост в производството и адаптирането й към шасита с различни размери. Основните параметри на автобуса Чавдар-Volvo 11Г5 са: максимална дължина 11 260 мм, максимална ширина 2515 мм и максимална височина 3150 мм. Собствената маса на автобуса е 8800 кг, а пълната маса (с 80 пътници) – 15 000 кг.

Пътно-експлоатационните изпитания на автобуса, проведени в Лабораторията по двигатели и автомобили – София, установяват, че освен много добра надеждност, автобусът има технически показатели, които значително надхвърлят изискванията, както на нашите стандарти, така и на препоръките на Европейската икономическа комисия на ООН по автомобилен транспорт. В края на 70-те години по линия на една евентуална кооперация с шведски автобусни фирми се е предвиждало и създаването на аналогичен градски автобус, но с десен волан. До реализирането на тези проекти, които са били заложен в дългосрочния план на предприятието, обаче не се стига.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1984 година тя шокира световния тенис, превръщайки се в първата българска тенисистка която печели 3 мача в един и същи ден

 

Успехът на нашата Мануела всява смут сред организаторите заради липса на родния химн.

На 28 май, през 1984 година Мануела Малеева шокира световното тенис семейство, превръщайки се в първата тенисистка, която печели 3 (три!) мача в един и същи ден

Графикът на Откритото първенство на Италия се променя заради падналия дъжд и това налага 17-годишната Мануела да се появява доста по-често от обичайното на корта в майския понеделник

Най-голямата от трите сестри Малееви печели пет гейма, за да довърши 1/4-финалния си мач, сломявайки съпротивата на румънската звезда Виржиния Ружици - 7:6, 4:6, 6:3

Любопитно е, че двубоят срещу шампионката от "Ролан Гарос" за 1978 година е прекъсван седем (!) пъти...

Малко по-късно - на полуфиналите, Мануела се справя за по-малко от час с канадката Карлинг Басет (6:2, 6:2)

След лек обяд и половинчасова дрямка българската тенисистка излиза на финала в турнира в Перуджа срещу вездесъщата Крис Евърт

Американката, която в този момент е номер 2 в световната ранглиста, е петкратна победителка в турнира, а на Italian Оpen преди това губи единствено от Мартина Навратилова

Малеева обаче демонстрира зашеметяваща класа и побеждава в два сета - 6:3, 6:3! Светоната тенис-общественост е потресена - на сцената се е появила нова ярка звезда. Българска звезда!

Триумфът на Мануела в Перуджа поставя организаторите в неловка ситуация.

Те не разполагат с българския химн и се налага самата тенисистка да поиска помощ от посолството ни и от там пращат запис с химна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето какво пишат руснаци, виждайки съветска електричка от 1971г. на мездренската гара

 

"Стоим си на гарата в Мездра, очакваме влака към София. И изведнъж идва ТОВА. 1971 година, РВЗ. Още две години и този състав тържествено ще отбележи своя половин век юбилей!

Интересно е, между другото, много ли жителите на Ес са наясно в кои влакове пътуват други жители на Ес?..

Електричка, се оказа, че не беше към София, а, напротив, към Горна Оряховица. Към София пътува по-модерен влак производство на Siemens. Но, много надраскан. Това е просто някаква реална атака тук в България. Още при опит да го снимам, бях силно изплашен с крясъци от машиниста, който по някаква причина явно това го подразни"

Източник:"Путешестия по глобусу"

Eлектрическите мотрисни влакове (ЕМВ) серия 32.000 се появяват в БДЖ през 1970 г. Строени са в Рижкий вагоностроительный завод – СССР (днес Латвия) специално за БДЖ. Базиран е на съществуващите вече влакове на RVR ЭР9 и ЭР2. Влаковете са със стандартното за България (и по-голямата част от света) междурелсие от 1435 мм.

От 1988 до 1991 е произвеждана и доставяна подобрена версия на влака, получила в БДЖ серия 33.000 (ЭР33).ЕМВ серия 32.000 се състои от 4 вагона – два тракционни и два прикачни (в случая апаратни, токоснемащи) вагона, която е неделима. Най-малкият (основен) тракционен вариант на един ЕМВ се състои от две тракционно-апаратни групи, а всяка група има един тракционен и един прикачен междинен вагон. Възможно е 2 мотрисни влака да бъдат присъединени заедно и управлявани като един.

Влаковете от серия 32.xxx се захранват с променлив ток, напрежение 25kV и честота 50Hz. Всеки състав е съоръжен с четири четириполюсни тягови двигателя с последователно възбуждане и вградена система за охлаждане и вентилация. Двигателите са с номинална мощност 210kW, при напрежение 825V. Влаковете имат вградена акумулаторна батерия тип 90КН-125, кадмий-никелова, с капацитет 125Ah/110V.

Конструктивна скорост – 130 km/h, ограничена до 110 km/h през 2002 година вследствие напредналата амортизация на подвижния състав. Ускорението от 0 до 80 km/h е за около 30 секунди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Навръх 24 май абитуриентки загиват с балните си рокли в свирепа катастрофа

Класът на момичета в деня на завършването им.

На 23 срещу 24 май, преди точно 23 години, абитуриентските празненства във Велико Търново бяха помрачени от една от най-тежките пътни трагедии в историята на града. 

Три млади живота – две 18-годишни абитуриентки и кавалерът на едната – бяха отнети в жестока катастрофа, случила се минути след края на бала им.

Инцидентът става в ранните часове на 24 май, в района на Южния пътен възел край града, малко след като младежите са напуснали историческия хълм Света гора, където празнували с класа си.

В трагичния момент те са пътували в мощен, луксозен автомобил, който при висока скорост се разбива с такава сила, че частите му отхвърчат на над 100 метра – чак до светофара при бирената фабрика „Болярка“.

„Колата беше толкова смачкана, че не можеше да се разпознае каква е. 

От нея почти нищо не беше останало цяло“, разказва пред вестник „Телеграф“ Тодор Тодоров, тогавашен полицай, първи пристигнал на местопроизшествието. С дългогодишен опит зад гърба си, той признава, че това е най-ужасяващата катастрофа, на която е бил свидетел.

„На предната седалка имаше момиче в бална рокля – мъртва, цялата в кръв. На задната седалка – още две момичета, също в официални тоалети. Всичко беше ясно – бяха се връщали от бала си. Хората на предната седалка бяха загинали на място. Гледката беше толкова тежка, че трябваше да се отдръпна и да запаля цигара, не можех да го понеса“, разказва още той.

Пристигналите медицински екипи установяват смъртта на две от момичетата и младия шофьор. Останалите две пътнички от задната седалка са откарани по спешност в болница, но за една от тях се потвърждава по-късно, че е починала.

Трагедията оставя дълбока следа в съзнанието на великотърновци и се помни и до днес като една от най-кървавите касапници на пътя в региона. Болката от загубата на три млади живота в нощта, в която би трябвало да празнуват новото начало в живота си, остава жива и след повече от две десетилетия.

Източник:ko4.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Петима си отидоха с тайната за убийството на сестрите Белнейски

Разпитани били 8000 заподозрени за двойното убийство, осъдиха Лазар Колев, но останаха въпроси.

Четирима души, които знаеха нещо за убийството на сестрите Росица и Христина Белнейски от Пазарджик, вече не са между живите. Пети изчезна безследно. За смъртта на момичетата излежава доживотна присъда Лазар Колев. По време на делото срещу него обаче се прокрадна информацията, че той не е бил сам, а имал съучастник. Повече за това никой не заговори, пише "Труд".

Патоанатомът проф. Стойчо Раданов, Васил Славов - Иширковеца, овчарят, намерил телата на двете момичета, частният детектив Енчо Генчев и учителят по ски Димитър Юруков са хората, които знаеха по нещо важно, което би могло да хвърли светлина върху страшната трагедия, за която има само един осъден - Лазар Колев.

Месеци наред след смъртта на момичетата пълзяха слухове, че в убийството е замесен човек на висока позиция, доказателства обаче не се намериха. В началото на разследването се създаде впечатлението, че полицията прави всичко възможно да заличи следите.

Стана ясно, че телата на двете жертви са били измити с маркуч преди аутопсията, което направи невъзможно вземането на ДНК материал. Въпреки, че Колев беше осъден именно въз основа на генетично изследване и показанията на изчезналия безследно Васил Славов - Иширковеца.

Няколко пъти британски и американски лаборатории връщаха пробите, взети изпод ноктите на сестрите, със заключението, че не може да се изолира ДНК. След няколко години обаче, внезапно успяха да го направят. Едва ли само от некадърност ченгетата минираха делото предварително.

Криминалисти се хвърляха на десетки версии и дадоха своя принос в световната криминалистика, която не беше виждала такъв мащаб на безсмислена работа. Проверени бяха 8 хиляди потенциално заподозрени, повече от тях бяха и разпитани. Такова убийство се разкрива за седмица, най-много две, смятат професионалисти. То не е поръчково, извършителите са аматьори, оставили много следи на мястото. Повечето обаче са били унищожени.

Криминалистите са работили хаотично, хвърляйки се напосоки. Екипът на националната полиция пристига дни по-късно, за да се включи, вместо това да стане в деня на намирането на телата, каквато е практиката. Колегите им смятат, че това е станало от мързел и немарливост. Ценни улики са изгубени завинаги.

На 31 януари 2006 г. в 15,35 ч. мъжки глас съобщава в полицията в Пазарджик за страшна находка - в местността “Грамадите” между Пещера и Брацигово са открити телата на две млади момичета.Това е местен овчар, който вече не е между живите. На мястото се изсипва цялата пазарджишка полиция. Групата за оглед е придружена от няколко десетки униформени. Те обикалят и търсят из храстите следи от престъплението. Пушат и хвърлят цигарите на земята. Малко след получаването на сигнала е информиран дежурният в националната полиция в София.

Но в този случай не тръгва екип от столицата. Няма и нареждане да се запази местопрестъплението до следващия ден. На фаровете на коли и прожектори през нощта десетките полицаи успяват да стъпчат всичко, което може да доведе до разкриване на престъпниците. Оттук нататък започва да се работи на сляпо. На следващия ден повече от сто жители на съседните градчета и журналисти започват свой “оглед”.

Ако нещо от уликите е било останало, то вече е заличено. Няма криминалист и експерт от института по криминалистика при аутопсията. Никой не го вика. Съдебен лекар описва раните, заключението е, че момичетата са загинали от черепно-мозъчни травми. Той обаче не е длъжен да тълкува заключенията си. На мястото са намерени и люспи от сребрист автомобил.

По версията за катастрофа, която само проблясва, не работи никой. Нищо, че от заключението на съдебния лекар проф. Стойчо Раданов е ясно, че спукването на черепа е предизвикано от удар с голяма кинетична енергия, която не може да се получи от човешка ръка.Въпреки категоричната версия на полицията, че сестрите са пребити до смърт, при аутопсията е установено, че нямат счупени зъби и травми от побой. Което е почти невъзможно, ако някой ги удрял.

Почти три години след смъртта на момичетата - през октомври 2008 г., проф. Раданов е намерен обесен на катерушка близо до дома му. Тогавашният шеф на Съдебна медицина Станислав Христов, който прави аутопсията, твърди, че по главата на професора имало кръвонасядане. Раданов не е оставил предсмъртно писмо, което кара колегите му да подозират, че става дума за убийство.

Нелепо умира и ски-учителят Димитър Юруков, който видял двете момичета ден преди смъртта им на писта в курорта “Св. Св. Константин и Елена” над Пещера.

Той си отива от този свят от тромб в сърцето, въпреки че според негови близки е бил здрав като канара и никога не се е оплаквал от сърдечни проблеми. Хора от персонала на курортния комплекс пък са категорични, че някой е помогнал на бай Митко да умре. От сърце умира и друга ключова фигура в пазарджишката мистерия - частният следовател Енчо Генчев, ангажиран от родителите на Росица и Христина да води собствено разследване.

Той издъхва малко преди да предаде папка на Фани и Стоимен, чието съдържание не е ясно и до днес. Пред репортери в Пазарджик Танчев имал неблагоразумието да се похвали, че е попаднал на вярната следа.

В началото на 2016 г. полицаи намериха кола с няколко литра кръв в нея, която се оказа на основния свидетел на прокуратурата Владимир Славов - Иширковеца.Той беше вкаран в килията на Лазар Колев, за да получи информация за убитите сестри Белнейски. Показанията му бяха спорни, но въпреки това Колев беше осъден. А Иширковеца така и не беше открит. Той също вече вероятно не е между живите.

Версията на проф. Раданов: Автомобил е убил момичетата

Проф. Раданов - дойенът на съдебната медицина по онова време у нас, е стигнал опасно близо до извършителите на двойното убийство и това е коствало живота му, смятат негови колеги. Той не се поколеба да обори резултатите на първоначалната експертиза и посочи някои основни грешки като невзети проби, грешно становище за удушването на едното момиче и много други.

Неговото категорично мнение беше, че Христина и Росица са загинали при катастрофа, а тази версия, както е известно в Пазарджишко, насочва опасно разследването към влиятелни хора в града.

Дори ако проф. Раданов се е самоубил, експертизите по делото Белнейски вероятно са имали ключова роля за вземане на фаталното решение, твърдят негови познати. Той се  оплаквал, че е бил заплашван и вероятно не е искал заради работата му да страдат близките му./Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде и как се събираха неформалните групи в Стара Загора? Един интересен разказ за живота през 80-те

Всъщност, горе-долу спомените ми започват от средата на 80-те години, защото тогава вече можех да излизам, а и по някакъв начин имах поглед върху точно тези среди.

Не съм много уверен какво е имало в Стара Загора преди 1985-1986 година, поне от моята камбанария. Да приемем, че уж не е имало нищо, поне според официалната партийна линия. Тук таме съм чувал различни истории за неформални групи преди това време, но нищо нямам документирано или като спомен. 

Имаше много хора с дълги коси, имаше заводски групи, често флиртуваха със западна музика, по стените висяха надписи на AC/DC, Black Sabbath, Kiss и какво ли още не. Но всичко беше полу-легално. Хем имаше, хем нямаше. Имало е силна група на млади хора, които слушат диско музика и през деня са стоели на Верея, а вечер през лятото са затваряли плажа на Баните тях. Предвид на времето, някои от тях са били в далаверата с валутите, стоките от Кореком и от тировете, което е означавало - огромни пари, които често няма за какво да харчиш. Освен за емоции, ядене, пиене и забавление.

Когато бях 6-7 клас, вече можех да ходя по студиата и да търся музика, за която само бях чувал. Намираха се интересни неща, особено ако спечелиш доверието на човека зад тезгяха. Формално, студиата извършваха услуга презапис, но осигуряваха и източник на презаписа - 5.70 лева за 60 минути и май 7.20 лева за 90 минути. Луди пари за онова време. Имаше определени листове със забранени за запис албуми, които тогава по някаква причина не отговаряха на стандарта. Те бяха най-интересните.

Много музика имаше и при приятели, стандартните албуми по половин час на 60 минутна касета, с преведени заглавия и саморъчни обложки. Ключовите студиа бяха в една стара къща зад Тото пункта на централната улица (сега е китайски ресторант там), "бай Киро" в блоковете на Алана, един друг играч в блока на Орбита, още един-двама, които работеха нелегално и от дома.

И като натрупаш самочувствие и репутация с това, че имаш вече няколко касети с хеви метъл, тръгваш да търсиш и къде се събират хората с подобни интереси.

Наложеното мнение по онова време беше, че любителите на хеви метъла/рока са по принцип хулиганите. И това беше определено така, всеки квартал си имаше "лоши момчета", които се биеха, пиеха, крадяха стотинки, разбиваха мазета и въобще, играеха си на bad boys. Някои от тях бяха много свестни, но позьорството ги унищожи.

Най-честите места, по които се събираха тези младежи, както и по-старите неформални елементи бяха места като снекбара на Златна Тракия - заради коняка. Ключови бяха основните бирарии  - Липа (спирката на Верея, сега концертна зала на дома за талантливи деца), България (Първа инвестиционна банка), Берое (какво ли не, сега нон стоп). И въпреки, че нямахме години, там започнахме да се събираме по онова време, защото имаше бира, никакъв контрол, а ако съберяхме пари и за пържени картофи - и това имаше. И трите бирарии бяха пълни непрекъснато, а тъкмо тогава беше вече перестройката. Милицията гледаше през пръсти на всичко, освен ако не ставаше бой. В бирариите не искаха нито паспорти, нито нищо, наливаха и продаваха. Ние имахме куража и да се правим на луди и ако може и да не платим. 

Но истинското място за неформалните елементи за мен си беше да стоим на витрините на Комсомолския магазин, точно срещу Гъбата. Десетина прозореца, тежки каменни основи, на които е много удобно да седнеш и да зяпаш какво се случва. Още повече, никой не ти искаше пари за нищо, а през теб минаваха всички, хубаво да те огледат и ти тях. След което привечер отивахме на скамейките на Градската, където вече пиеха какво ли не, пушеха, някои спяха там.

Имаше и още много заведения, но вече с по-ниска репутация, примерно Полковника, едно мизерно фургонче (под кръговото на Билла), което точно на ръба на канала събираше всички местни алкохолици, заедно с хеви метълите от Митьо Станев и Три чучура. Имаше и дискотеки, в които редовно пускаха в края едно или две парчета с рок, за да си осмисли престоя и пиенето една голяма част от посетителите. Да, имаше и запознанства с момичета на нашите години. Орбита или Опера (днес Пощенска банка) срещу Стария театър беше класически пример. Имаше и няколко още подобни младежки клубове (един зад Художествената галерия, на мястото на паркинга), друг в блока над Царя (днес детска градина), имаше и други, но те бяха вече на определени предприятия, с малко по-затворен достъп.

Но пусто, по онова време - водещ мотив за събиране някъде беше по-скоро пиенето, момичетата, но не и музиката. Не се учудвайте, за пореден път го казвам - пиеше се всичко и от всички. Стига да не те хванат. А музиката беше покрай другото. Нещо като екзотично мезе на един начин на живот, който намирахме за протест срещу не знам и аз какво. И ако сме си мислели,че е протест, вероятно би изглеждал просто консуматорско отношение на едни деца към света, който им отказва удоволствия, а те сами си ги набират. Вероятно така са стоели нещата при голяма част от моите набори.

Изведнъж всичко стана много сериозно. Толкова сериозно, че покрай перестройката - по телевизията пуснаха Круиз и Гунар Грапс и то в официален телемост, в който ние им пускахме Братя Аргирови и Тангра. Това лято нещата се промениха и в Стара Загора.

Роз Мари Стателова официално обяви, че има хеви метъл, но е опасен. Ченгето от ДС, което ни обясняваше в училище за Възродителния процес призна, че като пуснат по радиото Deep Purple и той харесва и натиска газта. Наш съученик, дете на партиен феодал, запита смело "А не те ли спират от КАТ?", което го накара да смени няколко цвята на лицето. Но нямаше как да каже нещо на детето на другаря.

Улиците се изпълниха с хора, които имаха дълги коси, носеха тениски, имаха скъсани дънки, кубинки, кожени якета. През 1987 се състоя първият старозагорски рок фестивал на Бирхала, който буквално ни отвя главите с младите тогава групи от училищата. Оказа се, че не само има любители на тази музика, но има и дори групи, които свирят. Комсомолът вече искаше да трупа точки, вече неформалните групи бяха официални, имаше какво да кажат, търсеше се мнението им. За какво ли, вероятно за да се втвърди комсомолското ядро, защото вече бяхме и комсомолци. С ризи и униформи в училище, а вечер - кой каквото има. 

В музикално отношение - вече беше много по-лесно да се намери музика, нямаше проблеми и листове със забранени албуми. Цените по студиата бяха същите, въпреки инфлацията. Имаше и нещо като черна борса за музика. Лятото се събирахме пак на същите места, но вече бяхме доста по-шарени и многобройни. Често при нас идваха какви ли не хора, включително луди, както и такива, които определено мислех тогава за странни, но определено бяха просто цивилни ченгета. С въпроси - имате ли долари, искам да продам това, да купя онова...

Ние бяхме на по 15 години, какви долари, какво чудо. Но те си питаха.

Имаше и много пътуващи хора, които тогава тръгнаха да обикалят България. Започва лятото, у дома нямат нужда от теб, събрал си 20 лева, тръгваш на стоп за морето, там вече просто преживяваш, все се намира нещо за ядене, за пиене, приятели, никога не оставаш навън и сам. Беше нормално в едни сигурни времена, в които сякаш храната и парите идваха от небето, а и при това бяха сигурни. В краен случай, набезите върху градините на невинните селски стопани осигуряваха препитание. Крайбрежието беше пълно с малки къщички, сега, където има грамадни и често празни хотели.

В тези години се оформи ясна музикална култура, на базата на това, че вече различавахме хеви метъл, пънк, хард рок, нова вълна. Всеки можеше да избере, но нямаше разделение. Особено в Стара Загора, където явките продължаваха да са същите, да са все по-пълни с хора от града и околността. Вървежните младежки дискотеки на Бирхалето събираха всички наолоко. Още помня как прикриваха с едни тежки завеси, за да не се вижда вътре какво е.

Комсомолът се беше спретнал да организира концерти, особено на младежки групи. Имаше няколко големи фестивала, включително и един на Летния, в който дебютираха групи като Торментор (феноменален траш!), а не можаха да дебютират Драусен (защото заглавната им песен Drausen Beer звучала на журито като "Дай са и*ем"). Цареше хаос, в който всички очакваха промени, а дори Комсомолът се опита да направи Рок клуб в Стара Загора, в младежкия дом на Загорка (отдавна унищожен). Бяхме се събрали много хора, говореха се какви ли не неща, очакваше се, че от утре ще бъдем всички членове на клуба, който под егидата на комсомола да развива рок култура...

Да, но не се случи. Покрай промяната на 10 ноември, Комсомолът вече изгуби всякакво желание да общува с младите, дори и чисто проформа.

През 1990 година беше вече доста различно. Да приемем, че музиката беше вече много важна, а хората искаха да слушат нови и нови групи. Това роди огромно многообразие от фенове, които не се притесняваха от нищо. Милицията беше заета да охранява протестите и митингите. Лятото на 1990 цялата градска градина беше осеяна с палатки на спящи хипита, които преминаваха през града на път за морето. Покрай тях - местни кадри пиеха, дишаха лепило. Храстите на градината помнят това и онова. За наколко дни Стара Загора се сдоби и със своя Град на истината, редовно гостуваха пастори-евангелисти, не знам дали можете да си представите центъра толкова шарен и пълен с какво ли не, даже и с дълга редица сергии.

Старите традиционни бирарии паднаха рязко като посещаемост, защото навън беше по-интересно, а алкохол имаше навсякъде. Изведнъж се оказа, че от дълги години в града ни е имало и наркомани, които намериха сили да се афишират и да се смесят със шарената тълпа. Наличието на всичко възможно по аптеките и лесния режим на отпускане даде възможност за какво ли не. Казват, всичко в името и за музиката.

Може да се каже, че за няколко месеца Стара Загора беше не по-различна от един Удсток, където странни хора правят нелогични неща, а от храстите се чува музика. И не само. Това беше (естествено) само едно лято, защото лятото на 1991 нещата бяха доста по-различни. Полицията вече не се шегуваше, а каменните основи на витрините на Комсомолския вече ги нямаше, вече беше започнал ремонт и помещението имаше някакъв собственик.

Но Стара Загора вече имаше няколко рок магазина, които предлагаха тениски и музика, както и списания. През определени месеци се появяваха заведения, които привличаха вниманието на неформалните групи и събираха там посетители. Предвид високата динамика, посещавахме различни места - част от които вече отдавна не са заведения или не съществуват. Но беше нормално да влезеш в Короната (горе на Боруйград) и да я намериш пълна с хеви метъли, които пият и слушат музика. Не знам дали ще ми повярвате, но през 1993 година съм ходил на Ъндърграунд фестивал в подземието на Иречек - 3 дни, където пиехме вино и гледахме концерта на Пинк Флойд в Помпей на видео.

Всъщност, пиенето беше проблем. Както и наркотиците. По онова време, те се свързваха логично с различната музика, а това направи доста подъл номер на много хора.

След 1992 година аз станах студент в Пловдив и въпреки честото връщане у дома, изгубих всякакъв контакт с местните. От време на време виждах някого, чувах разни неща, този починал, този в затвора, този в чужбина. В Стара Загора се появиха и няколко рок клуба, такива, за каквито мечтаехме като деца. С музика, с дълъг бар, напитки и какво ли още не. Интересно, че нито един от тях не успя да изкара повече от година. Все се случваше нещо - някое убийство (Клубът на гарата приключи при подобни обстоятелства), да фалират беше най-обичайното нещо или да се скарат съсобствениците. Бирариите (споменати по-горе) вече бяха затворили или едва кретаха, пълни с алкохолици.

Хиперинфлацията и паричната реформа успяха да смачкат всичко това, което беше като заведения и клубове в града. Поне за различната музика. Така си отидоха и рок магазините. По това време вече пак се бях върнал в града и той ми се струваше пуст и скучен. Пловдив беше доста по-различен и цветен. И още си е, поне откъм културна гледна точка.

Понякога много ми липсват онези цветни и шарени години, но не защото е било по-хубаво. Просто бях по-млад, а градът беше пълен с хора на моя акъл. Сега ми е трудно да ги намеря. Не, че акълът ми е кой знае колко висок.

Нямам особени претенции за пълна картина на онова време, с удоволствие ще приема забележки и коментари. Пък и това са лични спомени, нещата може да са били доста различни от друга гледна точка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на Пантата: Имах бележка, която ми разрешаваше да не се подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо

Д-р Борил Петров стана известен покрай детското кино, а после се отдаде на медицината.Известният хирург д-р Борил Петров, който почина внезапно на 60 години, стана популярен още преди 45 години покрай участието си в любимия на поколения българи детски сериал „Войната на таралежите“. Там бъдещият медик изигра ролята на Лъчезар Пантев –  Пантата – буйното момче с проблеми в училище.

Д-р Борил Петров бе коремен хирург и изпълнителен директор на Многопрофилна болница за активно лечение „Княгиня Клементина” – Пета градска болница. Д-р Петров бе трето поколение лекар, дядо му е един от най-известните за своето време акушер-гинеколози в Пловдивско, баща му е хирург, майка му е специалист по вътрешни болести.

Д-р Борил Петров е роден в Пловдив през 1965 г., но всъщност израства в София. Завършил е Медицинския университет в София, след което придобива специалност по хирургия. Работи в областта на чернодробната, стомашната и дебелочревната хирургия. Специализира лапароскопска хирургия. От 1998 г. до 2012 г. работи като коремен хирург в УМБАЛ „Александровска“. Асистент-преподавател е в катедрата по хирургически болести към Медицинския факултет на МУ-София.

Артистичния му талант открива актьорът Иван Джамбазов, който бил семеен приятел и случайно чул магнетофонен запис на детска приказка, разказана от Борил. Праща го на пробни снимки в телевизията и оттам нататък следват десетки роли в киното и театъра. Иванка Гръбчева го забелязва в „Талисманът“, където играе главната роля, и така се стига до „Войната на таралежите“, който го прави звезда.

“Заради филма се обръщаха след мен по улиците, викаха възторжено, имах бележка, която ми разрешаваше да не се подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо, с Васил Михайлов, имаше всичко – фенки, място в препълнената дискотека”, разказа приживе медикът. 

Преди години в интервю за БНР д-р Борил Петров сподели за участието си в популярния сериал „Войната на таралежите“: „Стигна се до снимките на филма след пробни снимки (сега се наричат кастинг). Тогава вече бях участвал в други филми, а се водеше картотека в Националния филмов център и я ползваха. Това беше първият филм, за който режисьорът Иванка Гръбчева направи и кастинг, така че се преборих за ролята на Пантата… Почти целия филм помня, направиха и филмов вариант с най-доброто от петте серии. Имам само хубави спомени, мили спомени“.

Във филма Пантата заедно с приятелите си Димитър Ганев (в ролята на Маляка), Огнян Желязков (в ролята на Сашо), Морис Асса (в ролята на Камен) преминава през множество приключения, воювайки за игрище за баскетбол пред блока. 

След гимназията Борил Петров решава да кандидатства не в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), а в Медицинския университет. Става лекар, коремен хирург. Никога не е съжалявал за избора си – решението да стане лекар взима сам, въпреки че е израснал в семейство на медици. 

„Личният пример на баща ми и професията му – коремен хирург, надделяха. Още когато следвах, личното ми решение беше, че ще бъда хирург. Няма лека специалност. Всичко е тежко, защото става въпрос за човек и неговото здраве. Но хирургът наистина най-директно се сблъсква със спасяването на човешкия живот или удължаването на живота – директно да премахне пряката причина, която го застрашава. Може би затова хирургията е така да се каже „черешката на тортата“ в медицината. Ние, хирурзите, се намесваме в природата. Стресът е огромен“, разказа д-р Борил Петров.

Според медика, лекарят трябва да вдъхне оптимизъм и доверие на пациентите, защото е нормално да са притеснени, когато имат здравословен проблем: „Винаги съм казвал на пациентите си, че трябва да вярват в крайния резултат, защото ако не вярват, никой не може да им помогне! Ако човек се е отказал, отпуснал се е, депресирал се е, много трудно може да помогнем“.

Автор: Lupa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ