В памет на Пантата: Имах бележка, която ми разрешаваше да не се подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо

Д-р Борил Петров стана известен покрай детското кино, а после се отдаде на медицината.Известният хирург д-р Борил Петров, който почина внезапно на 60 години, стана популярен още преди 45 години покрай участието си в любимия на поколения българи детски сериал „Войната на таралежите“. Там бъдещият медик изигра ролята на Лъчезар Пантев –  Пантата – буйното момче с проблеми в училище.

Д-р Борил Петров бе коремен хирург и изпълнителен директор на Многопрофилна болница за активно лечение „Княгиня Клементина” – Пета градска болница. Д-р Петров бе трето поколение лекар, дядо му е един от най-известните за своето време акушер-гинеколози в Пловдивско, баща му е хирург, майка му е специалист по вътрешни болести.

Д-р Борил Петров е роден в Пловдив през 1965 г., но всъщност израства в София. Завършил е Медицинския университет в София, след което придобива специалност по хирургия. Работи в областта на чернодробната, стомашната и дебелочревната хирургия. Специализира лапароскопска хирургия. От 1998 г. до 2012 г. работи като коремен хирург в УМБАЛ „Александровска“. Асистент-преподавател е в катедрата по хирургически болести към Медицинския факултет на МУ-София.

Артистичния му талант открива актьорът Иван Джамбазов, който бил семеен приятел и случайно чул магнетофонен запис на детска приказка, разказана от Борил. Праща го на пробни снимки в телевизията и оттам нататък следват десетки роли в киното и театъра. Иванка Гръбчева го забелязва в „Талисманът“, където играе главната роля, и така се стига до „Войната на таралежите“, който го прави звезда.

“Заради филма се обръщаха след мен по улиците, викаха възторжено, имах бележка, която ми разрешаваше да не се подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо, с Васил Михайлов, имаше всичко – фенки, място в препълнената дискотека”, разказа приживе медикът. 

Преди години в интервю за БНР д-р Борил Петров сподели за участието си в популярния сериал „Войната на таралежите“: „Стигна се до снимките на филма след пробни снимки (сега се наричат кастинг). Тогава вече бях участвал в други филми, а се водеше картотека в Националния филмов център и я ползваха. Това беше първият филм, за който режисьорът Иванка Гръбчева направи и кастинг, така че се преборих за ролята на Пантата… Почти целия филм помня, направиха и филмов вариант с най-доброто от петте серии. Имам само хубави спомени, мили спомени“.

Във филма Пантата заедно с приятелите си Димитър Ганев (в ролята на Маляка), Огнян Желязков (в ролята на Сашо), Морис Асса (в ролята на Камен) преминава през множество приключения, воювайки за игрище за баскетбол пред блока. 

След гимназията Борил Петров решава да кандидатства не в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), а в Медицинския университет. Става лекар, коремен хирург. Никога не е съжалявал за избора си – решението да стане лекар взима сам, въпреки че е израснал в семейство на медици. 

„Личният пример на баща ми и професията му – коремен хирург, надделяха. Още когато следвах, личното ми решение беше, че ще бъда хирург. Няма лека специалност. Всичко е тежко, защото става въпрос за човек и неговото здраве. Но хирургът наистина най-директно се сблъсква със спасяването на човешкия живот или удължаването на живота – директно да премахне пряката причина, която го застрашава. Може би затова хирургията е така да се каже „черешката на тортата“ в медицината. Ние, хирурзите, се намесваме в природата. Стресът е огромен“, разказа д-р Борил Петров.

Според медика, лекарят трябва да вдъхне оптимизъм и доверие на пациентите, защото е нормално да са притеснени, когато имат здравословен проблем: „Винаги съм казвал на пациентите си, че трябва да вярват в крайния резултат, защото ако не вярват, никой не може да им помогне! Ако човек се е отказал, отпуснал се е, депресирал се е, много трудно може да помогнем“.

Автор: Lupa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си Пантата от „Войната на таралежите“

 

Днес ни напусна д-р Борил Петров, по известен като Пантата от невероятния детски сериал "Войната на таралежите" (реж. Иванка Гръбчева, 1979).... 

На 60-годишна възраст почина коремният хирург д-р Борил Петров, директор на столичната Пета градска МБАЛ „Княгиня Клементина“.

Новината за смъртта му беше съобщена от бившия министър на здравеопазването Костадин Ангелов. „Той беше мой колега и приятел. Най-трудната задача за лекаря винаги е била да успее да помогне сам на себе си. Светъл да е пътят ти, Борко“, написа той. .

Професионалният му път като лекар започва в столичната Александровска болница. От 2012 г. е изпълнителен директор на Пета градска болница. Работи в областта на чернодробната, стомашната и дебелочревната хирургия. Асистент-преподавател е в катедрата по хирургически болести към Медицинския факултет на МУ-София. Д-р Петров е трето поколение лекар, дядо му е един от най-известните за своето време акушер-гинеколози в Пловдивско, баща му е хирург, майка му е специалист по вътрешни болести.

По негова инициатива преди три години Столичния общински съвет гласува Пета градска болница отново да носи името на Княгиня Клементина, с чиито средства е създадена. За това той получи и специално писмо от Симеон Сакскобургготски, който му благодари за вниманието, оказано към неговата фамилия.

Мнозина го помнят и от ролята му на Лъчезар Пантев (Пантата) – един от героите от любимия на поколения българи филм „Войната на таралежите“.

Сбогом, Панта... Дълбок поклон и аплодисменти!

„Войната на таралежите“ е български 5-сериен телевизионен игрален филм (детски, комедия) от 1978 г. на режисьора Иванка Гръбчева по сценарий на Миряна Башева и Братя Мормареви. Оператор е Яцек Тодоров. 

Създаден е по романа на Братя Мормареви „Войната на таралежите“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. Художник на постановката е Мария Иванова.

Произведена е и съкратена версия на филма, предназначена за разпространение в кината.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как трудоваци изградиха новата централна гара в София – разказ в снимки

На 23 февруари 1971 г. е направена първата копка за новата гара от тогавашния министър на транспорта Григор Стоичков. На 15 април 1974 г. е съборена последната, западната част от старото приемно здание. На 6 септември 1974 г. е открита за експлоатация новата Централна гара София.

Приемната сграда е проектирана от „Транспроект“ – София с главен проектант арх. Милко Бечев, а строителството е извършено от СО „Трансстрой“- І-во строително. На мащабите на гаровата сграда отговаря и предгаровият площад, проектиран от арх. Олга Станева и Снежана Даскалова и построен от СО „Инжстрой“.

През светлата надземна част от малкия шадраван се издига 34-метрова бронзова статуя на майка и дете – символ на красотата и благоденствието, чийто автор е проф. Величко Минеков.

На 1 юни 1975 г. е пуснат в експлоатация и вторият етап и са възстановени всички служби. По време на строителството началник на гарата е чешкият възпитаник Георги Бойкин. Приемната сграда на гарата има 5 блока с 2 подземни и 3 надземни етажа с 365 помещения. Разположените по дължина паралелно 36 Х-образни колони, върху които лежи покривната конструкция, са съчетани с алуминиева дограма, стъкло и бял мрамор.

Монтирани са 24 ескалатора, внесени от СССР, осигурено е парно отопление и климатична инсталация, внедрени са билетопечатащи машини. Гарата разполага с 6 покрити перона и чакални с 500 места за сядане. Обзаведен е киносалон и салон за събрания. За информация на пътниците гаровият район е озвучен с модерна радиоуредба, която включва 1300 високоговорителя. От Италия е внесена електронна информационна уредба „Солари“.

В този си вид сградата на Централна гара София ни е позната и до днес.

Списание „Архитектура“, 1974 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Людмила Живкова и промоциите са причина да открия киното в края на 70-те

 

Бях първи или втори клас, когато ми връчиха една хартиена карта Знаме на мира, която даваше право на цена от 20 стотинки да посетя определен брой филми – детски, исторически или съветски. С нея не можех да отида да гледам някой блокбъстър, но и то такива нямаше много, освен ако не бяха за войната.

Още помня първата ми прожекция сам – бил съм на 9-10 години, киното е полупразно – филмът е руски и за войната. Отивам, 20 стотинки, вътре съм. Хареса ми усещането, застоялия въздух. Името на филма не го помня, но беше история за семейство, което след войната осиновява много бездомни деца. И беше хубав, поне по сегашните ми разбирания.

И след това се започна. По онова време в Стара Загора имаше поне 7-8 кина, не броя трите летни. Дали не бяха и четири летни? Всяка седмица във вестник Септември излизаше програмата, имаше някакви кратки анотации, които често бяха достатъчни – като видиш, че филмът е албански или румънски, сякаш желанието се изгубваше от раз. Но и изключения имаше.

Пиково време за посещение на кино беше понеделник в 10, когато пред кината имаше огромни опашки от зрители, които искат да видят определено заглавие. Помня площадчето на Комсомол пълно с хора, които искат да гледат Индиана Джоунс, това без никаква реклама, само с един ред във вестник Септември. Да отидеш първи, да можеш да разкажеш в училище новия филм – това беше престижно. Комсомол беше огромен комплекс, планиран да расте, който по това време беше започнал да се свива – с две кафета вътре, два салона, огромни тоалетни, общи пространства. Строено в друго време, когато се е очаквало, че винаги ще е така. Днес Комсомол е жалка гледка, разкостен и разпарчосан на отделни бизнеси, да не говорим, че от години е разкопан и стои. 

За прожекциите в 10 в понеделник имаше толкова много зрители, че след това салонът ухаеше на „мокро куче“, по думите на моя дядо. Беше прав, но бяха други години, без климатици и ароматизатори. 

Другите кина бяха доста по-малки, но също изключително посещавани, особено когато филмът беше хитов. Не мога да кажа, че по кината имаше само бълвоч, не, далеч не беше така. Освен филмите от СССР, имаше интересни заглавия – ново европейско кино, някои по-провокативни американски. Въпрос беше да чакаш, някои от наистина добрите филми бяха в по-малките кина, за да отблъснат или да скрият интереса към прожекцията. Или пък в по-маргиналните кина въртяха определени индийски и турски филми, които не ставаха за Комсомол, но идеално пасваха на киното до жп гарата. Много от любителите на това течение ходеха там с касетофони, за да запишат някоя песен или пък филма, за да тръгне касетата да се тиражира в махалата. Често след филма излизаха вън на поляните, разпъваха месалчета и ядяха и се веселяха. Наивни и прости години.

Според моя дядо, който беше абсолютен авторитет за мен, филмите първо се появяваха на кино в големите градове, после минават по по-малките и селата, а след 2-3 години вече са в телевизията. Не бях сигурен, че това е точно така и постоянно търсех доводи, за да го оборя. Днес разбирам, че е бил абсолютно прав.

Не знам кога е било построено киното в моето село Гита, но съдейки по фреските по стените вътре – десетина години след 9 септември, за да замести старото кино, което през 80-те беше вече канцелария на ТКЗС или нещо подобно. Новата зала беше в читалището и беше огромна, отоплявана от печка на дърва и въглища, която палеха до късна пролет и стоеше изгасена чак до края на октомври, когато в салона ставаше ледено студено. В селото ми (тогава процъфтяващо и пълно с хора), имало много кинолюбители. Татко разказваше как като малък са се хващали и десетки каруци са водели хора в Чирпан да гледат някой от хитовите тогава филми. От това време той много обичаше „Бащата на войника“, всъщност, рядко стойностен филм.

Билетите за селското ни кино бяха стотинки, беше винаги пълно, особено през летните месеци. Бабите и дядовците винага даваха по левче на внуците, които обикаляха сладкарниците, библиотеката, центъра, околните хълмове, язовирите, но вечер винаги имаше стотинки за кино. Плакатите бяха ръчно написани, с химикал, на едно табло – днес има това, утре ще има онова заглавие. Отгоре с червени букви пишеше КИНО. Много години след това някой го беше взел под наем и беше разменил буквите НИКО, за да пасват на името му.  И там бях редовен, а вечерите след филма бяха разкошни – селото беше пълно с живот, улиците асфалтирани, ухаеше на цветя. Село Гита заспиваше доста късно. 

На специални дати – имаше и дневни прожекции, примерно- за Деня на детето. Пълен салон с деца и гледаме анимационния Планетата на съкровищата. Български. Къде ли изчезнаха тези деца?

Сядахме на дървените столове, подредени в редове, с движещи се седалки. Чакаш и внимателно ставаш, за да не стреснеш другите с тряскане. За тези, на които се паднала счупена седалка -дървен стол встрани.

Не, там не очаквайте да съм гледал шедьоври, но нормалните за онова време Манастир Шао Лин, Индиана Джоунс, уестърни, криминални.  Имаше киното ни един кусур – нямаше тоалетна.

Ходехме зад сградата, където имаше външна, но кой ти чака на опашка. Един от последните пъти, когато бях в салона, стоях и пикаех и зяпах как светят къщите срещу мен. Вътре в салона ме чакаше още половин час филм (мисля, че филмът беше Пулгасари, култовият севернокорейски фантастичен филм), аз вече знаех кой ще победи, но трябваше да се изпикая. Бил съм на 13-14 години и вярвах, че доброто ще победи, не само ще смачка лошото, но и ще бъде вечно. Чернобил беше вече минал, духаше вятъра на Перестройката, а пред външната тоалетна дори нямаше опашка. В салона имаше едва десетина човека, севернокорейската алегория не беше привлякла интерес.  Не го отчетох това като сигнал за промяна.

След това всичко се завъртя прекалено бързо и ето ме, на 52 години. Като пикая – внимавам, следя какво, как, в опасна възраст съм. Не затварям очи и не мечтая.

Гледам същите филми, просто ги зяпам у дома, като те се намират на хиляди километри от мен, кодирани в дигитален код, който аз извиквам у дома с глобална мрежа, която ме свързва с целия свят. За това не можех и да мечтая като дете. 

Днес имам един проблем – нямам какво да кажа за тези хора, с които ме свързва тази глобална мрежа. Затова си пиша историите, за да мога и тях да вкарам в дигитален код, за да ги поиска да ги чете някога. Когато и мен може да ме няма.

Ивайло Тончев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя бе най-известната и красива манекенка у нас по времето на соца в НРБ и в топ 100 на най-красивите жени в света през 2002 г

Ралица Балева е родена през 1967 г. и е една от най-успешните български манекенки, в близкото минало дефилирала на всички модни подиуми

Тя е топмодел със световна слава, във вените й тече австрийска кръв, знае 7 езика, а дядо й е бил учител на Цар Борис III. Днес бившата съпруга на Калин Балев продължава да купува картините му и смята, че  раждането на дъщеря й е компенсирало разочарованието от провала на бизнеса й.

Най-успялата в чужбина българска моделка наричат Ралица Балева. Заради това, че е дефилирала за марки като Armani, Versace, Ungaro, Givenchy, Lanvin… Заради това, че покойният гений Джанфранко Фере 10 години изработва моделите си по нейните перфектни мерки. Заради факта, че за да имат лицето и тялото й в своите календари и реклами, Pirelli, Yamaha, Campari и Chopard са й броили баснословни суми и плащат на Ралица всеки път, когато публикуват кадри от нейните фотосесии.

Италианското списание Maxim я поставя сред Топ 100 на най-красивите и сексапилни жени в света през 2002 г. Точно през този период – след 31-ата си година – Ралица казва, че е била най-успешна. Раждайки дъщеря си на 41, тя не слага точка на успешния си период като жена с реализация, стил, опит. Просто отваря нова страница, продължавайки да пише биографията си вече като г-жа Балдзарини, но и с поглед назад към корените си в България, с които се гордее повече, отколкото като снаха на втория човек в компартията през 80-те години на миналия век. Впрочем и да е правила някакви сметки, свързани с брака с Калин Балев, те просто не са се сбъднали – Ралица винаги сама е пробивала пътя си, залагайки на качествата си, а не на фамилията, която е прибавила към името си.

Кариерата й на модел е стартирала още на 14, когато са забелязали, че освен ръст и добри пропорции момичето притежава и един много специален хладен чар и рафиниран стил, че носи нещо отвътре, което озарява лешниково-зелените му очи. 

Всичко това „отвътре“ е наследство и възпитание от майка й, половин австрийка, литераторка и интелектуалка, от която е наследила не само перфектните мерки, лицето и косите, но и любопитството, чувствителността и устойчивостта. Между двете – те си говорят на немски! – тече един нов диалог. Ралица казва, че е започнал, когато самата тя е станала майка на 4-годишната Маргарет, която нарича баба си Маргарита Grossmutti (баба – нем.), дядо си Grand-pere (дядо – фр., защото дядо й живее във Франция), а с мен общува на прекрасен български.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Документален филм показва как е изглеждала България през 1970 г./Видео/

Години след демократичните промени у нас, има хора, които си спомнят за времето на соца с носталгия въпреки тоталитарното управление, репресиите, забраната да се пътува и т.н. Най-интересното е, че хората коментират всичко пречупено през призмата на битовото ни оцеляване, както и с известна доза спомени.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от Конституцията на НРБ по това време, Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в НРБ в тясно братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз. Така двете управляващи партии имат съвместна ръководна роля и решенията на техните ръководни органи – Политбюро на ЦК на БКП, Секретариат на ЦК на БКП и Постоянно присъствие на БЗНС имат задължителен характер за висшите държавни органи, макар немалко решения на висши държавни органи да са вземани без предварително решение на висши партийни органи. 

Поради това ръководните длъжности във висшите органи на БКП и БЗНС – генерален секретар на ЦК на БКП, секретари на ЦК на БКП – всеки отговарящ за съответен ресор от политиката и иакономиката на държавата, членове на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на БЗНС, секретари на Постоянното присъствие на БЗНС – всеки отговарящ за съответен ресор на политиката и икономиката на държавата и членове на Постоянното присъствие на БЗНС имат държавен статут, и съгласно установената практика партийни (на БКП и БЗНС) ръководители участват в заседанията на държавните органи, като ролята на партийните ръководители е да координрат по партийна линия съответния политически или икономически ресор, а съгласно правилниците за държавен протокол и държавно обслужване, при подреждане на официални мероприятия стоят в протокола по-високо от висшите държавни ръководни длъжности и подобно на държавните ръководители се обслужват от държавното Управление за безопасност и охрана – УБО. 

Има много случаи, в които членове на партийните ръководства на БКП и БЗНС заемат едновременно висши държавни постове като министър, заместник-председател на Министерския съвет, заместник-председател на Държавния съвет, член на Държавния съвет. Генералният секретар на ЦК на БКП е и председател на Държавния съвет на НР България, а секретарят на БЗНС е първи зам.-председател на Държавния съвет на НРБ. Членовете на Политбюро на ЦК на БКП и секретарите на Постоянното присъствие на БЗНС са по право членове на Държавния съвет на НРБ или са министри от правителството и заместник-председатели на Министерския съвет. 

Членовете на Постоянното присъствие на БЗНС могат да бъдат и са избирани за министри. Навсякъде решенията за управлението на страната се взимат съвместно от двете партии и държавното ръководство. За функциите на висшите партийни ръководни органи действа постановеното в уставите на БКП и БЗНС (казионен), като за официален държавен нормативен акт, регламентиращ правомощията и функциите им се приема текстът на чл. 1 ал. 3 от Конституцията на България от 1971 г., съгласно който двете партии в тясно братско сътрудничество ръководят изграждането на развито социалистическо общество.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кой е новият папа Лъв XIV

 

Кардинал Робърт Франсис Превост – американец от Чикаго, е новият папа с името Лъв ХІV.

Въпреки дългогодишната опозиция на Ватикана на идеята за папа от САЩ, поради статута на страната на свръхсила и светското й влияние, умереният Превост бе наблюдаван с внимание.

Удостоен с кардиналска титла от Франциск през 2023 г., бившият лидер на августинския орден е назначен от покойния папа и във влиятелния Дикастерий на епископите, който наблюдава избора на нови епископи от цял ??свят. Тези висши постове, съчетани с факта, че той има значителен мисионерски опит в Перу, след като е служил като епископ на северния град Чиклайо, го реабилитираха в очите на онези, които обикновено не биха одобрили идеята за американски папа.

69-годишният Превост е първият американец, избран за папа. Името му бе обявено от протодякона на конклава – френския кардинал Доминик Мамберти. Той излезе на балкона на базиликата „Свети Петър“ във Ватикана и обяви пред събралото се на едноименния площад множество, че е избран нов папа с думите „Habemus Papam“ („Имаме папа“ на латински).

Малко след това новоизбраният предстоятел на Римокатолическата църква също излезе на балкона на базиликата „Свети Петър“ и произнесе първото си обръщение „Към Града и към света“ (Urbi et Orbi).

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на "Емона" - единственият кораб в света с крушение на сушата

Помните ли капитан Георги Георгиев – първия българин, който обиколи света с яхта? Той стои в началото на тази история.

На 20 декември 1976 г. капитанът тръгва от Куба на околосветско пътешествие със своята яхта “Кор Короли”. Завършва го на следващата година отново на 20 декември.

Постига рекорд – по-малко от 202 денонощия проплавано време за размерите и възможностите на плавателния му съд. Три години по-късно постижението му е включено в книгата за рекордите “Гинес”.

Капитан Георги Георгиев е удостоен със званието “Герой на Народна република България”. На негово име е кръстен нов 25 000-тонен кораб за насипни товари на “Български морски флот”. Георгиев е обявен за почетен спортист № 1 за 1977 г., както и за почетен гражданин на Варна и родния му град Кърджали.

През всичкото това време моторният кораб “Емона” кротко превозва български и чуждестранни летовници по Черноморието – от Бургас през Несебър до Мичурин.

Плавателният съд е построен по лична идея на цар Борис III. Пуснат е на вода през 1942 г. на пристанище Варна. Кръстен е на древногръцкото име на Стара планина – Аемон. Корабът, който е дълъг 38,5 м и с водоизместимост 217 тона, поставя началото на българския пътнически морски флот.

След 33 години вярна служба, през 1979 г. “Емона” хвърля последна котва и се отдава на заслужен отдих. По Черноморието вече хвърчат “ракети” и “комети” и ветеранът няма достатъчно сили да се надплува с тях.

И тогава капитан Георги Георгиев дава идеята “Емона” да бъде преместена от морето в планината Родопи, където е язовир “Кърджали”. Кметът на града Димитър Милев, както се казва, горещо прегръща идеята и дава душа и сърце да я осъществи.

И докато Милев се бори с ведомствено-бюрократичните бариери и уточнява маршрута, по който да пътува нестандартният товар, в Бургас сковават 40-метрова конструкция върху 64 гуми, която е теглена от специален влекач. Върху нея качват морския съд.

На 3 май 1979 г. корабът “Емона” се сбогува завинаги с морето край Бургас и потегля към своя нов язовирен дом.

Той е ескортиран от пилотски коли на КАТ, джипове с енергетици, подвижни работилници, влекачите “Фаун” и “Татра”, линейни кранове и други автомобили.

До Кърджали са около 300 км, но до 15 май са изминати вероятно повече от 500 – с връщанията след Айтос, завоите, маневрите и обиколните преходи.

Изминава разстоянието почти пеша, защото направлява цялото движение.

Но пък кинооператорът Гаврил Драганов казва, че е единственият българин, пропътувал разстоянието от Карнобат до Нова Загора с кораб. Той снима документален филм за събитието, режисьор на който е Румен Григоров.

Навсякъде по пътя ги приветстват хора, които ръкопляскат, скандират и се чудят, както техните деди с почуда сигурно са гледали преминаването на кита Голиат по българските земи.

На 13-ия ден от тръгването от Бургас спират да нощуват в с. Чифлик – само на 15 км от заветния язовир. Атракцията е пълна

В съседното село Жинзифово ученици очакват “Емона” с първите щайги ягоди. Но корабът не стига до тях. На един остър завой той се прекатурва от платформата и пада в двора на последната къща на село Чифлик. За щастие, жертви няма, леко ранен е само един младеж от поддържащата бригада. Няма повреди и върху кораба, спасява го меката почва, върху която пада. Няма щети и върху къщата.

Спасителните дейности траят цели две седмици, но накрая „Емона“ благополучно достига сегашния си дом, язовир „Кърджали“.

Източник:Арда нюз

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Късчета пловдивска история-спомен за пролетния панаир през 80-те

Едновремешните журналисти в края на 80-те години въздишаха и казваха: „Панаирът си беше панаир, когато беше един път в годината“.

Дълги години имаше един панаир – Есенният. На него имаше всичко – и тежка промишленост, и лека, и магазинчета с вносни стоки, и кебапчета и т.н.

В началото на 80-те години беше обявено, че ще има Пролетен панаир. В началото на май. Само за лека промишленост.

То помня онзи май с първия Пролетен панаир. Най-хубавият панаир в живота ми.

Доста години като журналист бях мобилизиран да „отразявам“ панаирите.

Тичахме по цял ден, блъскахме се с тълпите хора...

На този първи пролетен панаир нямаше хора. Хората още не бяха го научили. Тихо и спокойно. И много фирмени магазинчета. Продаваха свободно тоалетна хартия – българска. Хората купуваха по десетина ролки, навързваха ги с канап и ги окачваха на врата си като туземци от Таити.

Бяха пуснали и едни оранжеви пластмасови щайгички за плодове. На спирката пред панаира десетки посетители чакаха с щайгички в ръка.Продаваха май свободно и доста видове тапети.

На първия пролетен панаир имаше даже две барачки за колбаси. На подредената още от предишната вечер витрина се виждаха толкова дефицитни деликатеси, каквито никъде не можеха да се намерят. Някои от тях поотделно бяхме виждали през годините, но всички заедно на едно място – това можеше да се случи само на панаир.

Продавачката каза, че ще ги пусне в продажба към обед.

Едното магазинче беше в северната зона, другото – в южната. 

Официалните лица разглеждаха панаира от север на юг.

От ранна сутрин се бяхме залепили за магазинчето и чакахме кога ще дойде разпореждането „Сезам, отвори”.

По едно време дотича куриер откъм северната част и съобщи, че тамошното магазинче вече е отворено и за пет минути всичко е разграбено.

Съобщихме новината на нашата продавачка, но тя с леден глас съобщи каква инструкция и получила:

Да се отвори, след като мине другарят Живков!

Неизвестно кой болен мозък беше решил, че на официалните лица трябва да се поднесе една лъжа.

По това време по магазините пускаха няколко вида колбаси и те свършваха набързо.

Деликатеси не бяхме виждали с месеци.

Та щеше да мине другарят Живков, да хвърли едно око на измислената витрина и сигурно щеше да разреши:

Да яде народът!

Още преди да се появи Пролетният панаир в дъното на Есенния се отваряха по няколко сергии за специални панаирни стоки. Там можеше да се намерят прахосмукачки „Урал”, гръцки обувки, съветски бонбони, а една година пуснаха даже четирипистови магнетофони „Хорнифон”.

Върхът е обаче пускането на няколко бройки от легендарните италиански мотоциклети „Мото Гуци”.

Митко Костов ми беше разказвал как си купил от Панаира цяла чешко фотолаборатория „Магнифакс”. Цяла нощ не спал от вълнение, още по-тъмно се наредил пред затворените врати и в крайна сметка успял.

И да не си помислите, че с новата лаборатория е започнал да копира шедьоври на фотографското изкуство?

- Най-много преснимах снимки на голи мадами – признава си тогавашният фотолюбител.

Постепенно хората научиха, че е по-.добре да се идва на Пролетния, а не на Есенния панаир, където имаше само машини. 

Отначало хората си идваха на Панаира със сандвичи в мрежичка.Имаше и кебапчета, ама бяха скъпи. 

Че има други начини за изхранване на хората, разбрахме чак към 86-а или 87-а, когато английската фирма „Уимпи” опъна действаща закусвалня. Тогава и научихме думата „фаст фуд”.

Впрочем още през 60-те години американците, които минаха на специализирани изложби, показаха техника за закусвални. На место пържеха картофки и миризмата се разнасяше далеч извън палатата. Не помня да са раздавали вече изпържените картофки – сигурно е ставал голям бой.

При „Уимпи” нямаше бой, защото всичко се продаваше. Опашките бяха огромни, затова не се и наредих.

Въпреки че си заслужаваше – това си беше нещо като екскурзия на Запад.

От фирмата раздаваха и големи кръгли значки с надпис „Уимпи” – който има значка, значи вече знаеше какво означава „фаст фуд”.

Тогавашният министър на вътрешната търговия и услугите Георги Караманев имаше искреното желание да извади българското бързо хранене от ориенталските стандарти и беше намерил пари за сделка с „Уимпи”. 

Англичаните обаче му бяха поискали още толкова, за използването на марката. Министърът се чудеше как може една дума да струва толкова скъпо, преговорите изглежда зациклиха и така си останахме без „Уимпи”.

Преди няколко години закриха Пролетния панаир. Беше му минало времето. Останаха спомени обаче...

Автор Евгений ТОДОРОВ/POTV

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Народната милиция в НРБ: между идеология, сигурност и обществен ред

Народната милиция заема централно място в историята на Народна република България (НРБ) като основен правоохранителен орган, създаден след 9 септември 1944 г. Тази институция е имала многостранна роля в социалистическа България – от поддържане на обществения ред до идеологически контрол върху населението.

Създаване и структура

Народната милиция е създадена през септември 1944 г. като правоприемник на полицията от предходния период. За разлика от предшествениците си, тя е изградена върху съветския модел и е натоварена с изключително широки правомощия. Организационно милицията е била подчинена на Министерството на вътрешните работи (МВР) и е работила в тясно сътрудничество с Държавна сигурност.

Основните направления в работата на Народната милиция включват:

Охрана на обществения ред и борба с престъпността

Охрана на държавната граница (Гранични войски)

Контрол върху движението по пътищата (КАТ)

Противопожарна охрана

Паспортен контрол и административно обслужване

Икономическа милиция за борба със стопанските престъпления

Детска педагогическа стая за работа с малолетни и непълнолетни

Местна милиция (участъкови инспектори)

Успехи и постижения

Народната милиция отбелязва редица успехи в своята дейност през социалистическия период:

Ниска битова престъпност – НРБ поддържа сравнително ниски нива на криминални престъпления като убийства, кражби и грабежи, особено в сравнение със западните държави от същия период.

Контрол върху нелегалната миграция – граничните войски строго охраняват държавната граница, превръщайки нелегалното преминаване в изключително трудно начинание.

Ефективна пътна безопасност – строгият контрол на КАТ и суровите наказания за нарушителите допринасят за относителната безопасност по пътищата.

Борба срещу спекулата и икономическите престъпления – икономическата милиция контролира злоупотребите в планираната икономика.

Профилактична работа с подрастващите – детските педагогически стаи работят активно с проблемни деца и младежи за превенция на детската престъпност.

Реалност на "реда и законността"

Въпреки официалната пропаганда за "ред и законност", реалността е била по-сложна:

Политическа обусловеност – милицията е функционирала като инструмент на комунистическата партия, като приоритет е бил защитата на социалистическия строй, а не винаги защитата на гражданите.

Избирателно правосъдие – прилагането на законите често е зависело от партийната принадлежност и връзките на нарушителите.

Ограничаване на гражданските свободи – милицията е осъществявала контрол върху събирания, движение между населените места и други дейности, които днес се считат за базови граждански свободи.

Проблеми и обвинения

Историческите документи и свидетелства разкриват и редица проблеми в работата на Народната милиция:

Насилие и злоупотреба с власт – съществуват множество свидетелства за физическо насилие при разпити и задържане, особено срещу политически неблагонадеждни лица.

"Трудово-възпитателни общежития" (ТВУ) – милицията е участвала в изпращането на граждани в тези лагери, често без съдебно решение, само по административен ред.

Третиране на т.нар. "вражески елементи" – милицията е преследвала систематично хора с "лош произход" (бивши фабриканти, едри земевладелци и техните наследници).

Репресии срещу етнически и религиозни малцинства – особено през периода на т.нар. "възродителен процес" срещу турското и помашкото население.

Корупция – въпреки строгите наказания, корупцията е съществувала на различни нива в системата.

Народната милиция в културата

Образът на милиционера е бил активно експлоатиран в българската социалистическа култура. Някои от емблематичните произведения включват:

Филми:

"На малкия остров" (1958)

"Инспекторът и нощта" (1963)

"Черните ангели" (1970)

"Сами сред вълци" (1979)

"Авантаж" (1977)

Сериалът "На всеки километър" (1969-1971)

"Бон шанс, инспекторе!" (1983)

"Опасен чар" (1984)

Книги и литература:

Андрей Гуляшки - поредицата за Авакум Захов

Богомил Райнов - романите за разузнавача Емил Боев

Братя Мормареви - "Войната на таралежите" и други детски книги

Георги Марков - "Мъже"

Павел Вежинов - криминални романи като "Синият залез"

Тези произведения обикновено представят милиционерите като смели, честни и всеотдайни защитници на народа, макар че в по-късните произведения от 70-те и 80-те години се появяват и по-нюансирани образи.

Заключение

Народната милиция в НРБ е била противоречиво явление. От една страна, тя е осигурявала относително висока степен на обществена сигурност и ред, характерни за социалистическите общества. От друга страна, тя е функционирала като инструмент за политически контрол и репресии, ограничавайки гражданските свободи в името на защитата на социалистическия строй.

В съвременната оценка на историческото наследство на социализма, ролята на Народната милиция остава спорна тема - някои носталгично си спомнят за "реда и сигурността", докато други подчертават цената, която обществото е платило за тях под формата на ограничени свободи и политически репресии. Безспорно е обаче, че Народната милиция е оставила дълбок отпечатък върху българското общество и колективната памет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Урок по история: 10 тайни от живота на Захарий Стоянов

Публикациите му срещу Русия съвсем не са емоционални и безпочвени, а правилно разгадани ходове на руската имперска политика

Автор на „Записки по българските въстания“, един от ръководителите на Априлското въстание, инициатор и организатор на Съединението, а след това един от съзидателите на новата българска държава като председател на Народното събрание. Захарий Стоянов е едно от най-ярките имена в историята ни. 

1. Самоукото овчарче

Роден е като Джендо Стоянов Джеджев през 1850 г. в сливенското село Медвен. Първоначалното си образование получава в църковното и класното училище в родното си село при даскал Димо Бъчваров.

Въпреки че „работи“ за публичния си образ на „безкнижен и самоук овчар“ вероятно е продължил образованието си в сливенското читалище „Зора“, където чете предимно християнски книги и учи френски език. Едновременно с това Джендо продължава семейната традиция и работи като овчар, занимавайки се със скотовъдство във варненското село Тополи, а по-късно и в село Подвис, Бургаско. 

2. Новото име

По същото време Джендо прави и постъпки да продължи образованието си във Варна, но след като е отхвърлен, заминава за Русе и работи при абаджия първо като чирак, а после и като калфа. Там се запознава с Никола Обретенов, с когото остават близки до края на живота си. Вероятно Обретенов променя името му на Захарий и му става пръв наставник в бъдещото му поприще на революционер.

Докато изучава абаджийския занаят, Захарий Стоянов е приет в Русенския частен революционен комитет и става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев. От 1874 работи като чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен, днешния Симеоновград.

На следващата година заедно със Стефан Стамболов взима участие в Старозагорското въстание, а на 1 март 1876 г. в къщата на Кочо Чистеменски, Панайот Волов заклева Стоянов за апостол на 4-ти революционен окръг. Създава тайни революционни комитети в селата Дедево, Сотир, Караагач(Брестник), Марково, Бойково и други в Пловдивския вилает и в Родопите.

По време на въстанието в село Баня, Панагюрско, среща Георги Бенковски, с когото остава до края на бунта като част от „Хвърковатата чета“. По време на разгрома на въстанието заедно с Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца успяват да прехвърлят билото на Стара планина на север, но след предателство попадат на засада в Тетевенския Балкан, където Георги Бенковски е убит, Стефо Далматинеца и отец Кирил са заловени от турския аскер, а Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане е заловен и лежи в осем затвора, докато бъде освободен поради липса на доказателства, че е участвал в Априлското въстание. 

3. Съдията публицист

Освобождението го заварва във Велико Търново където е член на окръжния съд, а по-късно се установява в Русе, където продължава юридическата си кариера. През този период той става популярен с публикациите си във вестниците „Работник“ и „Независимост“ и става изявен член на Либералната партия.

По време на режима на пълномощията, когато Търновската конституция е суспендирана от княз Александър Батенберг, Стоянов се мести в столицата на Източна Румелия - Пловдив, и става служител в Дирекцията на правосъдието. Започва да издава вестниците „Борба“ и „Самозащита“ и оглавява Българския таен централен революционен комитет, който е основният двигател на Съединението с Княжество България, осъществено на 6 септември 1885 г.

4. Оставя ни думата "шуробаджанащина"

В следващите години се отдава на литературна и политическа дейности. Народен представител е в няколко парламента, а в 5-ото ОНС е подпредседател, а впоследствие и председател на Народното събрание. Занимава се активно с журналистическа дейност и публикува в „Независима България“ на Димитър Петков и в „Свобода“ на Стефан Стамболов, като бичува и разобличава порядките на родния политически елит.

На него дължим едно непреходно за българската политика словосъчетание, актуално и до днес – думата „шуробаджанащина“.  История е следната. След като се установява в Пловдив през 1883 г.  Стоянов става свидетел на зле организираното държавно управление в Източна Румелия.

Първоначално генерал-губернатор на областта е Алеко Богориди (Алеко паша), висш османски чиновник и правнук на Софроний Врачански, а след него поста заема Гаврил Кръстевич, свален по време на Съединението. Високите длъжности в управлението били заемани от чужденци, но същинските решения се взимали от семейства, свързани с приятелски и роднински отношения помежду си.

Някои били наследници на богати родове, други били бивши участници в Априлското въстание, „осребрили“ миналото си, трети успели да се оженят по сметка с представители на видни фамилии и т.н. Именно тези семейства взимали важните решения в областта, издавали вестници, формирали общественото мнение.

Вследствие това бюджетът на Източна Румелия бил в хроничен дефицит, покриван чрез заеми от Отоман банки и Българска народна банка. Опитите за финансова дисциплина и повишаване на данъците били обречени на неуспех. Захарий Стоянов критикувал тези недъзи сравнявайки областта с „чифлик“, като връх в критиката му е фейлетонът „Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм“, публикуван през 1885 г. във вестник „Борба“, в който са осмени такива личности като Михаил Маджаров, Константин Величков, Иван Евстратиев Гешов. С течение на времето първата част от израза отпаднала и останала само по-благозвучната и лесна за произнасяне „Шуробаджанащина“.

5. Русофил или русофоб

Освен родните политически нрави бившият революционер насочва перото си и срещу великите сили, в частност срещу Русия, противопоставила се на Съединението на България. В произведенията си той не крие негативното си мнение не за руския народ, а за руското управление и политика.

"Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския.", пише Захарий Стоянов в предисловие към брошурата на Георги С. Раковски "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите", 1886 г.

В поредица свои статии той разкрива истинското лице на руската политика на Балканите и в частност опитите на империята за вмешателство в българските дела. 

Обявен е за русофоб. Но през 30-те години на ХХ век, когато са разсекретени архивите на Азиатския департамент към руското външно министерство, става ясно, че публикациите на Стоянов съвсем не са емоционални и безпочвени, а правилно разгадани ходове на руската имперска политика. 

6. Родоначалник на нов жанр

Освен публицистиката Стоянов се обръща и към художествената литература в опит да припомни на съвременниците си на кого дължат свободата си. По това време голяма част от българите са „улисани“ в ежедневието си или в гоненето на кариера и не си спомнят за героите, дали живота си за тяхното добруване.

По това време свободните вече българи не са поставили даже знак на мястото, където са погребани останките на Апостола на свободата Васил Левски, камо ли да си спомнят за останалите дейци на българските революционни борби. С тежката задача да възкреси жертвата и патриотизма на на тези мъченици се заема Захарий Стоянов.

Като съвременник и пряк участник в националноосвободителните борби, той лично е познавал голяма част от този пантеон на българщината. Така бившият апостол на 4-ти революционен окръг става родоначалник на жанра на политическата биография в българската литература. Първите му творби са биографиите на Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Неслучайно в предисловието на „Записки по българските въстания“ авторът се обръща към читателите с думите: „Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипломати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности.

Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици - херои, българи, наши братя, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща - чедото си и обратно. Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес.“ 

По същото време, отново с цел да извади от забравата имената на героите, Иван Вазов пише „Епопея на забравените“. Написването на епопеята е инспирирано до някаква степен и от творчеството на Захарий Стоянов.

7. Клетвата на баба Тонка

През 1882 г. Захарий тайно се венчава за дъщерята на баба Тонка Обретенова, Анастасия. Коравата българка, приютявала дълги години в дома си гонени от турците революционери, е против връзката им. „Приличаше на циганин – споделя след време великата българка, – черен, сух, с изгоряло лице, с пъргави и хитри очи, с дрипави дрехи. Нахален, навсякъде се натрапва. Както си мълчи, току изпелтечи нещо злобарско. А външно се смее най-добродушно. Жив, пъргав, подвижен като топка.“

Според мълвата от това време баба Тонка проклина младото семейство и в действителност първите три деца на Стоянов умират рано. Едва четвъртото – Аглика, живее дълго, но Захарий не я вижда. Момичето се ражда месеци след смъртта на баща си. 

8. Болест или отрова в кафето

В края на август 1889 г. Захарий Стоянов заминава за Световното изложение в Париж, придружен от съпругата си и народния представител Иван Андонов. Пристигат във френската столица на 1 септември и се настаняват в хотел „Сюиз“. Още по път в Белград Захарий е почувствал болки в коремната област и на 2 септември издъхва според официалната диагноза от „преплитане на червата“, а след извършената аутопсия е поставено заключение, че се отнася за “стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит”.

Веднага плъзват слухове, че е отровен, изказани даже от съпругата му: „Един котленец е турил диамантен прах в кафето му и Захари умира от разкъсване на червата”. Една от версиите е, че е станал жертва на задкулисните игри на княз Фердинанд. Според друга – че е отровен по заповед на руския император Александър III.

През 1978 г. патологът професор Йордан Йорданов отваря саркофага с тялото на Захарий Стоянов, за да извърши реаутопсия. След направения оглед стига до заключението, че председателят на парламента е страдал от язва на стомаха, която се е перфорирала по време на пътуването до френската столица. 

9. Страх от размирици на погребението му

По настояване на съпругата на Захари Стоянов тленните останки на съпруга й са погребани в град Русе. На погребалната церемония не са били допуснати жители на Котел и Медвен поради страх от сбивания и размирици. В наши дни тленните му останки са преместени в Пантеона на възрожденците в Русе където са погребани още 38-има известни българи, сред които Любен Каравелов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев и други. 

10. От неграмотното овчарче до пръв писател

В специално издаден траурен лист по повод смъртта на Захарий Стоянов, издаден на 6 септември 1889 г., освен съболезнователните телеграми до близките на покойника в материал описвайки житейския му и обществено-политически път се казва: „…от скромен поборник до председател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар от Медвен до пръв български писател и публицист…”, пише "Стандарт".

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една потулена история за движещи се светлини над Стара планина през 1944г.

Септември, 1944 година. Балканите тръпнат в очакване. 

Войната навлиза в заключителната си фаза, а в планините на България партизанските отряди готвят последния удар срещу фашистката власт. Въздухът е наситен с електричество – не само от наближаващата буря, но и от усещането, че историята е на път да се преобърне.

Мрачни облаци обгръщаха билото на Стара планина, където отрядът "Червена звезда" беше устроил временен лагер. Командир Кошевой – висок мъж с белег, пресичащ лявата му буза – стоеше на пост, взирайки се в тъмното небе. Съобщението от Москва беше кратко: очаквайте парашутисти, съветски разузнавачи с важна информация за предстоящото настъпление.

Кошевой погледна часовника си – стар, надраскан "Молния", подарък от съветски офицер още преди началото на войната. Наближаваше полунощ. Духаше студен вятър, носещ аромат на бор и мокра пръст.

"Другарю командир," прошепна Стефан, млад партизанин с окъсана куртка, "мислите ли, че ще дойдат в такова време?"

Кошевой не отговори веднага. Погледна мрачното небе и присви очи.

"Съветските другари не се спират пред нищо, когато става въпрос за победата над фаши..."

Думите му замръзнаха, когато внезапно нощта се озари от странна, пулсираща светлина. Първоначално малка, колкото звезда, тя бързо нарастваше, движейки се с невероятна скорост.

"Това е самолетът от СССР!" извика възбудено Стефан.

Но Кошевой беше виждал достатъчно самолети през последните години – "Яковлеви", "Илюшини", дори трофейни немски "Месершмити". Това не приличаше на нищо познато. Никакъв звук на двигател, никакви характерни навигационни светлини. Само ослепителен, студен блясък, който сякаш пулсираше с неземен ритъм.

"Не е самолет," промълви той, усещайки как по гърба му полазват тръпки. "Твърде бързо се движи. Твърде... невъзможно."

Светлината внезапно промени посоката си – рязко, под ъгъл, който никоя позната летателна машина не би могла да постигне без да се разпадне. След това започна да се спуска към близката поляна – широко, открито пространство, където партизаните очакваха съветските парашутисти да се приземят.

"Всички след мен!" извика Кошевой, грабвайки автомата си "ППШ". "Бързо, но внимателно!"

Дванадесет партизани се спуснаха по склона, следвайки командира си. Тичаха приведени между вековните дървета, прескачайки паднали стволове и камъни. Странната светлина вече беше кацнала на поляната, пулсирайки по-бавно, по-спокойно, сякаш дишаше.

Точно когато наближиха края на гората, откъм изток долетя познат звук – дълбокото бучене на съветски транспортен самолет Ли-2. Кошевой спря отряда с вдигната ръка.

"Ето ги и нашите," прошепна Петър, бивш учител по физика, сега свързочник в отряда. "Но какво е онова нещо на поляната?"

Преди някой да отговори, от самолета започнаха да се спускат тъмни силуети – парашутисти, чиито куполи се разтваряха в нощното небе като гигантски бели цветя.

В същото време, странната светлина на поляната внезапно избледня и изчезна, оставяйки след себе си нещо, което проблясваше меко в тревата.

"Напред," нареди Кошевой. "Трябва да посрещнем другарите и да видим какво... остана там."

Отрядът излезе на поляната точно когато първите парашутисти се приземиха. Бяха четирима мъже в тъмни комбинезони, с автомати "ППШ" и специални раници. Водеше ги висок капитан с квадратно лице и стоманени очи – представи се като Соколов.

"Другарю Кошевой?" попита той с лек акцент.

"Да, аз съм," отвърна командирът. "Добре дошли в България. Видяхте ли... светлината?"

Соколов кимна мрачно.

"Наблюдавахме я от самолета. Никога не съм виждал такова нещо."

В този момент един от партизаните извика от средата на поляната:

"Другарю командир! Елате да видите това!"

Всички се втурнаха към мястото. В тревата, полузаровена, лежеше метална кутия с размерите на малък куфар. Странна сплав, която не приличаше нито на стомана, нито на алуминий – имаше сребрист блясък, но с лек зеленикав оттенък. По повърхността ѝ се виждаха сложни гравирани символи и фигури, които не приличаха на никоя позната писменост.

Но най-впечатляващото беше, че кутията светеше. От нея се излъчваше мека, пулсираща синя светлина, която просветваше през тънки процепи по краищата ѝ.

"Не пипайте това!" нареди рязко Соколов. "Може да е немска клопка."

"Нямаше как да е немска," възрази Петър. "Ние видяхме как... пристигна."

Соколов извади от джоба си малък предавател – модерна съветска технология, радиостанция с директна връзка с Москва.

"Трябва да докладвам," каза той и се отдалечи няколко крачки.

Кошевой се наведе над странния предмет, внимавайки да не го докосва. Кутията продължаваше да пулсира, сякаш изпращаше някакво съобщение. Символите върху нея имаха хипнотичен ефект – колкото повече ги гледаше, толкова повече му се струваше, че почти разбира значението им.

"Командире!" приближи се отново Соколов, лицето му – бледо на синкавата светлина. "Получих заповеди от Москва. От самия... академик Курчатов."

Кошевой знаеше името – водещият съветски ядрен физик, чиято работа беше обвита в пълна секретност.

"Трябва да заровим обекта," продължи Соколов. "Дълбоко, на точно това място. Да отбележим локацията прецизно. След войната ще дойдат специалисти да го изследват."

"Но какво е това?" попита Кошевой.

Соколов погледна странната кутия и поклати глава.

"Не знам. Курчатов смята, че може да е... не от този свят."

Думите увиснаха във въздуха като мъгла. Партизаните и парашутистите се спогледаха – хора от различни националности, обединени от обща кауза, но сега изправени пред нещо, което никой не можеше да обясни.

"Ще изпълним заповедите," каза накрая Кошевой. "Но първо трябва да се отдалечим от това място. Утре призори имаме информация, че жандармерията планира голяма операция в района."

Зората на 8 септември 1944 г. донесе не само нова надежда, но и кръв. Информацията на партизаните се оказа точна – жандармерията и части на Вермахта предприеха мащабна операция за прочистване на планината.

Битката беше жестока. Противникът превъзхождаше многократно малкия отряд, но комбинираната сила на партизаните и съветските разузнавачи даде отпор. Соколов впечатли всички с хладнокръвието си – стрелба с немска прецизност и руска ярост.

Но цената беше висока. Към вечерта, когато последните изстрели заглъхнаха, от отряд "Червена звезда" бяха останали само петима бойци. Кошевой беше сериозно ранен в рамото, Петър – със счупен крак. Загубите бяха жестоки, но стратегическата цел беше постигната – те задържаха врага достатъчно дълго, за да може основните партизански сили да извършат планираните удари в близките градове.

Преди да напуснат района, те изпълниха заповедта – заровиха странната метална кутия дълбоко в земята на поляната, маркирайки мястото с особена система от камъни, която само посветените можеха да разчетат.

Само няколко дни по-късно, на 9 септември, властта в България се смени. Фашисткият режим падна, а страната се присъедини към антихитлеристката коалиция. В хаоса на революцията и последвалите събития, историята за странната светлина и кутията беше забравена от повечето. Но не и от тези, които бяха там.

Студена утрин, март 1947 година. Поляната изглеждаше различно – по-малка, по-обикновена без драматичната светлина на онази септемврийска нощ. Кошевой стоеше мълчаливо, наблюдавайки съветските учени в странните им защитни костюми, които приличаха на водолазни.

След войната той беше назначен за офицер в новосъздадените служби за сигурност, но никога не забрави нощта със странната светлина. Беше му наредено да доведе съветската експедиция до точното място и да осигури пълна секретност на операцията.

Експедицията се ръководеше от висок мъж с посивяла коса и живи, проницателни очи – професор Владимир Соломонович Левин, физик от затворения академичен град Арзамас-16. Соколов също беше там, вече с чин майор от НКВД, отговарящ за сигурността.

"Сигурен ли сте, че е точно тук?" попита Левин, гледайки към мястото, където учените копаеха методично.

"Абсолютно," отвърна Кошевой. "Направихме маркировката според протокола."

Точно в този момент един от копачите извика. Всички се приближиха. На дълбочина около два метра блещукаше познатата синя светлина – след почти три години под земята, странната кутия продължаваше да свети със същата интензивност.

Левин даде знак и двама учени внимателно извадиха обекта, поставяйки го в специален контейнер.

"Изключително," прошепна професорът. "Никаква батерия не би издържала толкова дълго с такава мощност. Това е... революционно."

Кошевой погледна Соколов, който наблюдаваше процедурата с непроницаемо изражение.

"Какво ще правите с нея?" попита тихо българският офицер.

"Ще бъде транспортирана в специална лаборатория," отвърна руснакът. "В Сибир има цели градове, които не съществуват на никоя карта, другарю Кошевой. Места, където науката работи за бъдещето на социализма."

"А ние?" Кошевой посочи към себе си и другите български свидетели – трима от оцелелите партизани от онази нощ.

Соколов се поколеба за момент, след това каза тихо:

"Ще получите заповеди да забравите всичко това. За ваше собствено добро."

Но заповедите се оказаха по-сурови от очакваното. В следващите месеци всички български свидетели бяха обвинени в "идеологическа диверсия" и "разпространение на суеверия, вредящи на научния мироглед". Един по един те бяха изпратени в психиатрични клиники, където диагнозата "шизофрения" и новите методи на лечение бързо заличиха спомените им... или поне способността им да говорят за тях публично.

Всички, освен един – Петър, бившият учител по физика, оцеля по чудо. След началото на промените през 1989 г., вече старец с треперещи ръце, той се опита да разкаже историята на един млад журналист. Запис от това интервю и до днес циркулира в тесни кръгове:

"Кутията светеше, момчето ми. Свети и сега, където и да се намира. И символите... не бяха букви, не бяха числа, а нещо... нещо, което можеш да разбереш, ако гледаш достатъчно дълго. Сякаш говорят директно на ума ти..."

Журналистът, разбира се, не публикува историята. Кой би повярвал на стар човек с диагноза шизофрения, разказващ за летящи светлини и кутии с извънземен произход?

Същата нощ, хиляди километри на изток, в таен бункер дълбоко под сибирските гори, един възрастен руски учен се взираше в екрана пред себе си. Кутията беше там, зад дебело оловно стъкло, все така светеща след десетилетия изследвания. Символите бяха разшифровани само частично, но достатъчно, за да разберат предупреждението.

"Идва времето," прошепна ученият на празната лаборатория. "Идва времето за завръщане."

На екрана пред него, сателитни данни показваха необичайна активност в горните слоеве на атмосферата. Светлини, подобни на онези от септември 1944 г., се приближаваха към Земята.

История, започнала в бурните дни преди 9 септември 1944 г., щеше да намери своята кулминация половин век по-късно. А светът дори не подозираше.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Невена Коканова посещавала пророчицата Ванга преди всяка нова роля.При една от визитите си при Ванга Невена станала свидетел на невероятна сцена

Невена Коканова (1938-2000) – жената, която с едно присвиване на очите и усмивка, криеща в себе си тъга, можеше да разкаже повече, отколкото хиляди страници текст. Една от най-големите актриси в българското кино, тя остава завинаги в сърцата на зрителите със своите магнетични роли, които понякога се оказват отражение на собствения ѝ живот.

Родена в семейство с благороднически корени – майка ѝ е с австрийска аристократична кръв, а баща ѝ е бивш царски офицер, Коканова е изправена пред сериозни предизвикателства още в началото на кариерата си. Потеклото почти ѝ коства възможността да се реализира в киното, но въпреки всичко тя успява да се наложи със своя талант.

 Големият ѝ пробив идва с ролята на Ирина в „Тютюн“ (1962), режисиран от Николай Корабов. Въпреки че тя напълно въплъщава духа на героинята, първоначално за ролята е избрана друга актриса. В крайна сметка обаче безспорните ѝ качества надделяват, проправяйки ѝ път към голямото кино.

Сюжетът на някои от филмите ѝ предсказва съдбата, а животът ѝ сам по себе си е като излязъл от сценарий – изпълнен с обрати, неизживени любови и предопределени срещи.

Още в началото на кариерата си Невена Коканова влиза в ролята на героиня, чийто живот по странен начин предвещава собствения ѝ. В „Спомен за близначката“, заснет през 70-те години, тя изиграва жена, която напуска града, за да се оттегли на село в самота. Героинята ѝ умира от рак на гърдата – трагичен завършек, който по ирония на съдбата сполетява и самата Коканова в реалния живот.

 Но може би най-известният пример за тази зловеща симбиоза между киното и живота е „Крадецът на праскови“ – филмът, който я превърна в легенда. Любовта между Лиза и сръбския военнопленник, изигран от Раде Маркович, остава невъзможна на екрана. В живота тя също остава само авантюра, която оставя дълбока следа. Коканова и Маркович изживяват роман и извън снимачната площадка, но заради обстоятелствата и личните им животи той никога не се превръща в истинска любовна история.

 „Отклонение“ (1967) е друг знаков филм за Невена Коканова. Историята за двама влюбени, които се срещат след години, но осъзнават, че времето е отнело възможността им да бъдат заедно, носи онази горчивина, която е присъствала и в личния живот на актрисата.Ако има нещо, което прави Невена Коканова още по-мистична личност, това е близкото ѝ приятелство с пророчицата Ванга. Двете не просто се познават – те споделят силна духовна връзка. Невена вярвала например, че цветята имат душа и че да откъснеш цвете е равносилно на отнемането на човешки живот – вярване, което напълно съвпадало с разбиранията на Ванга. 

При една от визитите си при Ванга Невена станала свидетел на невероятна сцена. Случило се малко след смъртта на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г., за която е известно, че постоянно е ходила да се съветва с Баба Ванга. Невена заварила пророчицата ужасно разстроена от кончината на дъщерята на бившия Първи. Ясновидката отправила необичайна молба към гостенката си. Въпреки че не давала да се откъсне нито едно цвете, тя поискала актрисата да занесе цветя от градината на Рупите на гроба на Людмила Живкова.

И нещо повече – излязла в двора на къщата си и пред смаяната Коканова, въпреки че била незряща, откъснала единствено и само бели цветя. Не сбъркала нито веднъж. По какво шесто чувство се е водила и как ги е подбрала, остава абсолютна мистерия. Но знаела, че приживе Людмила много обичала белия цвят. „Онемях“, разказала Невена на своя близка за момента, в който видяла как Ванга подминава другите цветя, които не са бели.

 

Коканова често посещавала петричката пророчица, като всеки път, когато получавала нова роля или започвала работа по нов филм, отивала при нея, за да получи благословия. Ванга усещала съдбата ѝ, но никога не ѝ говорела директно за това, което предстои. Вместо да прави категорични предсказания, тя я напътствала с думи, които само една жена с дълбока душевност като Невена можела да разбере.

През 1979 г. актрисата преживява една от най-големите загуби в живота си – съпругът ѝ, режисьорът Любомир Шарланджиев, си отива от този свят. Въпреки болката Коканова намира сили да довърши последния му филм – „Трите смъртни гряха“, превръщайки се за пръв и последен път в режисьор.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Асен Агов уволнява тв легендата Любинка Нягулова

На 11 ноември една от легендарните личности на Българската национална телевизия Любинка Нягулова щеше да навърши 85 години. Тя си остава символ на професионализъм и етика в журналистиката.

Нягулова завършва специалност „Ориенталистика" в Софийския университет, но още от младежка възраст се увлича по медиите. Кариерата ѝ започва в радиото, след като печели конкурс за говорители, провеждан в четири тура. Скоро след това започва да се изявява и в телевизията, където бързо се утвърждава като едно от водещите лица и гласове на „По света и у нас“ през 70-те и 80-те години.

 

Нягулова е споделяла пред младите си колеги, че е отговорност на журналиста да предава информацията възможно най-вярно и с уважение към аудиторията. Като защитник на традиционния, точен подход в журналистиката тя обучава стотици млади журналисти на правоговор и на умението да предават новините с достойнство и обективност.

Докато други нейни колежки от златните години на „По света и у нас“ често бяха забърквани в любовни афери и разводи, Любинка успя да се опази от такива. Казваше, че не е получавала тонове романтични писма като Анахид Тачева, но имала своите сериозни почитатели, които се отнасяли с уважение.

В началото на 90-те години, когато настъпва политическият преход, Нягулова и други нейни колеги са уволнени от директора на БНТ Асен Агов, което е тежък удар за нея, но тя не се отказва.

„Започнах да работя с първите студенти и нямах успех, чудех се как да намеря начин, изживях жестока криза. Но я преодолях, курсът ми се казваше „Телевизионна реч“, потръгнаха нещата“, разказваше Нягулова, която по-късно основа своя школа и даваше уроци в дома си.

През следващите години продължава да работи, като преподава своите знания и опит на ново поколение журналисти.

 

В личен план Любинка Нягулова е позната като „Люси“ за приятелите и колегите си. Събира уважение и обич, които продължават дълго след като напуска телевизионния екран. Тя е гледала като свой собствен син бившия шеф на новините по Би Ти Ви Венелин Петков. Журналистът е сред възпитаниците на нейната частна школа по правоговор, през която са преминали мнозина от днешните екранни звезди. Покрай уроците обаче Петков се сближил с Нягулова и до последните ѝ дни поддържали контакт.

Легендарната говорителка си отиде от този свят през 2022 г./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Партизански отряд "Христо Ботев" получава заповед да унищожи предполагаем немски склад за оръжие,но се натъква на нещо неочаквано

Есенният вятър свири между буковите дървета, докато четирима партизани се изкачват по стръмния склон на Стара планина. 

Годината е 1944-та, началото на август. Съветската армия напредва стремително на Източния фронт след успешната операция „Багратион", а в България антифашисткото движение набира сила. Въпреки жестоките репресии от страна на правителството и полицията, партизанските отряди извършват все по-смели акции. Наскоро четите от отряд "Чавдар" успяват да превземат за кратко градчето Копривщица, а бойците от "Христо Ботев" взривяват железопътна линия край Мездра.

Чавдар върви начело на малката група. Тридесетгодишен, с лице, белязано от трудности и лишения. Преди войната е бил учител по история в малко селце край Троян, но след разгрома на работническите протести през 1940-та е принуден да премине в нелегалност. До него крачи Калина - двадесет и три годишна студентка по химия от Софийския университет, присъединила се към партизаните след като брат ѝ е застрелян при блокада на квартал "Ючбунар". Зад тях вървят Чапай и Иван - двама младежи, израснали заедно в бедняшкия квартал на Габрово, участвали в стачките в текстилната фабрика "Принц Кирил" през 1942-ра.

"Според информацията от явката, обектът трябва да е някъде тук," казва Чавдар, разгъвайки изтърканата карта. "Ятаците от село Шипково твърдят, че немците пазят нещо важно в района на Узана."

Командването на партизанския отряд "Христо Ботев" ги изпраща да проучат и унищожат предполагаем немски склад за оръжие. Информацията е оскъдна - само слухове от местни овчари за необичайна активност и тежки камиони, пътуващи нощем.

"Странно е," мръщи се Калина, оглеждайки околността. "Защо ще строят военен обект толкова навътре в планината? Транспортът е почти невъзможен."

"Може би точно затова," отговаря Чапай, опитен боец, участвал в акциите край Батошево по-рано същата година. "Искат да го скрият добре."

Падането на нощта ги заварва на малка поляна, заобиколена от вековни букове. В далечината забелязват необичайно изсечена просека и следи от тежки машини.

"Това е," шепне Иван, насочвайки стария си бинокъл. "Виждам охрана, но не колкото очаквах."

Чавдар изучава местността внимателно. След десетки акции срещу полицейски участъци и железопътни линии, той има усет за капани. Нещо не се връзва. Само двама пазачи пред нещо, което изглежда като обикновена пещера.

"Твърде лесно изглежда," казва той. "Хайде да изчакаме до призори."

На разсъмване планът е готов. Чапай и Иван ще елиминират тихо охраната, докато Чавдар и Калина ще проверят вътрешността на обекта. Пристъпват безшумно, възползвайки се от гъстата сутрешна мъгла, характерна за този район на Балкана.

Изненадата е пълна. Пазачите са обезвредени без изстрел, благодарение на умелите ръце на Чапай, който е овладял изкуството на безшумното елиминиране по време на сраженията край Априлци.

"Странно," отбелязва Иван, претърсвайки немския войник. "Това не са обикновени пехотинци. Виждаш ли нашивките им? Част са от 'Аненербе'."

Калина потръпва. Като студентка е чувала за тази организация - псевдонаучен институт на Хитлер, занимаващ се с окултни изследвания и експерименти.

Входът на пещерата е укрепен с модерна метална врата, добре замаскирана в скалната цепнатина. Вътре откриват не склад, а обширен тунел, водещ дълбоко в планинската утроба.

"Това е много по-голямо от склад за оръжие," прошепва Чавдар, докато групата навлиза предпазливо в осветения с електрически лампи коридор.

След около петстотин метра тесният проход се разширява в огромна подземна зала. Пред тях се открива невероятна гледка - модерна лаборатория, пълна с химическо оборудване, стъкленици и метални контейнери с предупредителни знаци.

"Боже мой," възкликва Калина, разпознавайки апаратурата. "Това е лаборатория за химически оръжия. Виждам контейнери за иприт и фосген. Работят върху нещо ново..."

Чавдар оглежда документите разпръснати по масите. Въпреки оскъдните си познания по немски, успява да разбере достатъчно.

"Това е част от проект 'Тотенмаске'. Експерименти с нови бойни отровни вещества," обяснява той. "Използват планинската изолация, за да тестват газове, които се активират в специфични атмосферни условия."

Докато Калина изучава формулите, другите претърсват лабораторията. Откриват малка спалня с четири легла и хранителни запаси.

"Учените трябва да са отишли до града за провизии," заключава Иван. "Но ще се върнат скоро."

Решението е бързо взето. Трябва да унищожат лабораторията и всички следи от експериментите. Това не е обикновен склад, а зловеща заплаха, която може да промени хода на войната.

Калина, с нейните познания по химия, разбира опасността. "Ако тези вещества се смесят, може да предизвикат верижна реакция и неконтролируемо разпространение на отровни газове."

"Трябва да взривим входа," решава Чавдар. "Да запечатаме всичко тук завинаги."

Използвайки експлозиви от собствения си арсенал и химикали от лабораторията, партизаните залагат сложна система от бомби около входа и в ключови точки вътре в тунела. Калина инструктира другите как да подредят експлозивите за максимален ефект.

"Това ще предизвика верижна реакция, която ще срути целия комплекс," обяснява тя, докато свързва детонаторите.

Точно когато приключват подготовката, чуват шум от приближаващи се автомобили. Немците се връщат.

"Нямаме много време," казва Чавдар. "Трябва да активираме детонаторите."

Те бързо проверяват експлозивите за последен път. Калина настройва закъснителя за десет минути - време, което смятат за достатъчно да се изтеглят през главния вход.

Но съдбата има други планове.

Когато четиримата партизани достигат половината път до изхода, чуват викове и изстрели отпред. Немски гласове отекват в тунела. Ученият екип се е върнал и е открил мъртвите пазачи.

"Блокирани сме," прошепва Иван, стискайки автомата си. "Не можем да минем през тях."

Часовникът тиктака. Осем минути до взрива.

"Има ли друг изход?" пита Чавдар, обръщайки се към Калина, която е изучавала схемите на лабораторията.

"Има вентилационна шахта в източната част," отговаря тя. "Но не съм сигурна дали е достатъчно широка за нас."

Те бързо се отправят към шахтата, но откриват, че е твърде тясна - само дете би могло да се промуши през нея.

Шест минути остават.

"Върнете се назад и деактивирайте бомбите," предлага Иван.

"Не можем," отговаря мрачно Калина. "Системата е необратима след активирането. Така я проектирах, за да не могат немците да я обезвредят."

Чавдар поглежда към своите другари. В очите им няма страх, само решителност.

"Знаехме рисковете, когато тръгнахме," казва той тихо. "Важното е, че ще спрем това зло."

Четири минути.

В този момент те чуват приближаващи се стъпки от дълбините на тунела. Немски учени и войници с фенерчета се приближават към тях.

"Поне ще вземем и тях със себе си," прошепва Чапай, зареждайки оръжието си.

Избухва кратка, но ожесточена престрелка. Иван е ранен в крака, Калина получава порязване на рамото от рикоширащ куршум. Немците се прикриват зад лабораторното оборудване.

Две минути.

"Слушайте ме," казва внезапно Чавдар. "Трябва да сме сигурни, че лабораторията ще бъде унищожена напълно. Ако частично се срути, някой ден могат да я открият отново."

Калина разбира мисълта му. "Резервоарите с химикали в главната лаборатория. Ако ги взривим директно..."

"Точно така," кимва Чавдар. "Една граната ще е достатъчна."

Една минута.

Те се поглеждат за последен път. Няма нужда от думи. Четиримата партизани, обединени от обща кауза, разбират, че това е края на техния път, но също така разбират значимостта на това, което правят.

"За България," прошепва Калина.

"За свободата," добавя Чавдар, докато изважда гранатата.

Последните им действия са решителни и точни. Чавдар хвърля гранатата към резервоарите с химикали, докато останалите осигуряват прикритие с огън срещу немците.

Взривът е оглушителен. Първо детонира гранатата, след което избухват химическите резервоари, а секунди по-късно се задействат заложените експлозиви по протежение на тунела.

Планината потреперва. Огромен облак прах и отломки изригва от входа на пещерата, последван от гръмотевичен трясък, който отеква между върховете на Балкана. Тонове скали се свличат, запечатвайки завинаги входа към подземния комплекс.

Месец по-късно, след 9 септември 1944 г., когато Отечественият фронт поема властта в България, в официалните доклади се споменава само за "унищожен вражески военен обект" в района на Стара планина. Детайлите остават неизвестни, а имената на четиримата герои никога не влизат в официалната история.

През 1945 г., докато Народният съд съди военнопрестъпниците и колаборационистите, някои политически фигури си приписват заслугите за множество антифашистки акции, включително и за мистериозния взрив в Балкана.

В мемоарите на местните партизански командири от отряд "Христо Ботев" се споменава само за "четирима другари, изпратени на специална мисия, от която не са се завърнали."

Десетилетия по-късно, документи от германските военни архиви, разсекретени дълго след войната, разкриват съществуването на секретен изследователски проект за химическо оръжие с кодово име "Тотенмаске" в района на българската Стара планина. Докладите описват "катастрофално унищожаване на обекта с всички служители и оборудване при неустановени обстоятелства."

Но истинската история за героичната саможертва на Чавдар, Калина, Чапай и Иван остава погребана дълбоко в сърцето на Балкана, където отровното наследство на войната е запечатано завинаги под тонове камък и пръст, а истината за техния подвиг - скрита в праха на историята.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ