18:42
Публикациите му срещу Русия съвсем не са емоционални и безпочвени, а правилно разгадани ходове на руската имперска политика
Автор на „Записки по българските въстания“, един от ръководителите на Априлското въстание, инициатор и организатор на Съединението, а след това един от съзидателите на новата българска държава като председател на Народното събрание. Захарий Стоянов е едно от най-ярките имена в историята ни.
1. Самоукото овчарче
Роден е като Джендо Стоянов Джеджев през 1850 г. в сливенското село Медвен. Първоначалното си образование получава в църковното и класното училище в родното си село при даскал Димо Бъчваров.
Въпреки че „работи“ за публичния си образ на „безкнижен и самоук овчар“ вероятно е продължил образованието си в сливенското читалище „Зора“, където чете предимно християнски книги и учи френски език. Едновременно с това Джендо продължава семейната традиция и работи като овчар, занимавайки се със скотовъдство във варненското село Тополи, а по-късно и в село Подвис, Бургаско.
2. Новото име
По същото време Джендо прави и постъпки да продължи образованието си във Варна, но след като е отхвърлен, заминава за Русе и работи при абаджия първо като чирак, а после и като калфа. Там се запознава с Никола Обретенов, с когото остават близки до края на живота си. Вероятно Обретенов променя името му на Захарий и му става пръв наставник в бъдещото му поприще на революционер.
Докато изучава абаджийския занаят, Захарий Стоянов е приет в Русенския частен революционен комитет и става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев. От 1874 работи като чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен, днешния Симеоновград.
На следващата година заедно със Стефан Стамболов взима участие в Старозагорското въстание, а на 1 март 1876 г. в къщата на Кочо Чистеменски, Панайот Волов заклева Стоянов за апостол на 4-ти революционен окръг. Създава тайни революционни комитети в селата Дедево, Сотир, Караагач(Брестник), Марково, Бойково и други в Пловдивския вилает и в Родопите.
По време на въстанието в село Баня, Панагюрско, среща Георги Бенковски, с когото остава до края на бунта като част от „Хвърковатата чета“. По време на разгрома на въстанието заедно с Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца успяват да прехвърлят билото на Стара планина на север, но след предателство попадат на засада в Тетевенския Балкан, където Георги Бенковски е убит, Стефо Далматинеца и отец Кирил са заловени от турския аскер, а Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане е заловен и лежи в осем затвора, докато бъде освободен поради липса на доказателства, че е участвал в Априлското въстание.
3. Съдията публицист
Освобождението го заварва във Велико Търново където е член на окръжния съд, а по-късно се установява в Русе, където продължава юридическата си кариера. През този период той става популярен с публикациите си във вестниците „Работник“ и „Независимост“ и става изявен член на Либералната партия.
По време на режима на пълномощията, когато Търновската конституция е суспендирана от княз Александър Батенберг, Стоянов се мести в столицата на Източна Румелия - Пловдив, и става служител в Дирекцията на правосъдието. Започва да издава вестниците „Борба“ и „Самозащита“ и оглавява Българския таен централен революционен комитет, който е основният двигател на Съединението с Княжество България, осъществено на 6 септември 1885 г.
4. Оставя ни думата "шуробаджанащина"
В следващите години се отдава на литературна и политическа дейности. Народен представител е в няколко парламента, а в 5-ото ОНС е подпредседател, а впоследствие и председател на Народното събрание. Занимава се активно с журналистическа дейност и публикува в „Независима България“ на Димитър Петков и в „Свобода“ на Стефан Стамболов, като бичува и разобличава порядките на родния политически елит.
На него дължим едно непреходно за българската политика словосъчетание, актуално и до днес – думата „шуробаджанащина“. История е следната. След като се установява в Пловдив през 1883 г. Стоянов става свидетел на зле организираното държавно управление в Източна Румелия.
Първоначално генерал-губернатор на областта е Алеко Богориди (Алеко паша), висш османски чиновник и правнук на Софроний Врачански, а след него поста заема Гаврил Кръстевич, свален по време на Съединението. Високите длъжности в управлението били заемани от чужденци, но същинските решения се взимали от семейства, свързани с приятелски и роднински отношения помежду си.
Някои били наследници на богати родове, други били бивши участници в Априлското въстание, „осребрили“ миналото си, трети успели да се оженят по сметка с представители на видни фамилии и т.н. Именно тези семейства взимали важните решения в областта, издавали вестници, формирали общественото мнение.
Вследствие това бюджетът на Източна Румелия бил в хроничен дефицит, покриван чрез заеми от Отоман банки и Българска народна банка. Опитите за финансова дисциплина и повишаване на данъците били обречени на неуспех. Захарий Стоянов критикувал тези недъзи сравнявайки областта с „чифлик“, като връх в критиката му е фейлетонът „Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм“, публикуван през 1885 г. във вестник „Борба“, в който са осмени такива личности като Михаил Маджаров, Константин Величков, Иван Евстратиев Гешов. С течение на времето първата част от израза отпаднала и останала само по-благозвучната и лесна за произнасяне „Шуробаджанащина“.
5. Русофил или русофоб
Освен родните политически нрави бившият революционер насочва перото си и срещу великите сили, в частност срещу Русия, противопоставила се на Съединението на България. В произведенията си той не крие негативното си мнение не за руския народ, а за руското управление и политика.
"Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския.", пише Захарий Стоянов в предисловие към брошурата на Георги С. Раковски "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите", 1886 г.
В поредица свои статии той разкрива истинското лице на руската политика на Балканите и в частност опитите на империята за вмешателство в българските дела.
Обявен е за русофоб. Но през 30-те години на ХХ век, когато са разсекретени архивите на Азиатския департамент към руското външно министерство, става ясно, че публикациите на Стоянов съвсем не са емоционални и безпочвени, а правилно разгадани ходове на руската имперска политика.
6. Родоначалник на нов жанр
Освен публицистиката Стоянов се обръща и към художествената литература в опит да припомни на съвременниците си на кого дължат свободата си. По това време голяма част от българите са „улисани“ в ежедневието си или в гоненето на кариера и не си спомнят за героите, дали живота си за тяхното добруване.
По това време свободните вече българи не са поставили даже знак на мястото, където са погребани останките на Апостола на свободата Васил Левски, камо ли да си спомнят за останалите дейци на българските революционни борби. С тежката задача да възкреси жертвата и патриотизма на на тези мъченици се заема Захарий Стоянов.
Като съвременник и пряк участник в националноосвободителните борби, той лично е познавал голяма част от този пантеон на българщината. Така бившият апостол на 4-ти революционен окръг става родоначалник на жанра на политическата биография в българската литература. Първите му творби са биографиите на Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Неслучайно в предисловието на „Записки по българските въстания“ авторът се обръща към читателите с думите: „Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипломати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности.
Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици - херои, българи, наши братя, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща - чедото си и обратно. Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес.“
По същото време, отново с цел да извади от забравата имената на героите, Иван Вазов пише „Епопея на забравените“. Написването на епопеята е инспирирано до някаква степен и от творчеството на Захарий Стоянов.
7. Клетвата на баба Тонка
През 1882 г. Захарий тайно се венчава за дъщерята на баба Тонка Обретенова, Анастасия. Коравата българка, приютявала дълги години в дома си гонени от турците революционери, е против връзката им. „Приличаше на циганин – споделя след време великата българка, – черен, сух, с изгоряло лице, с пъргави и хитри очи, с дрипави дрехи. Нахален, навсякъде се натрапва. Както си мълчи, току изпелтечи нещо злобарско. А външно се смее най-добродушно. Жив, пъргав, подвижен като топка.“
Според мълвата от това време баба Тонка проклина младото семейство и в действителност първите три деца на Стоянов умират рано. Едва четвъртото – Аглика, живее дълго, но Захарий не я вижда. Момичето се ражда месеци след смъртта на баща си.
8. Болест или отрова в кафето
В края на август 1889 г. Захарий Стоянов заминава за Световното изложение в Париж, придружен от съпругата си и народния представител Иван Андонов. Пристигат във френската столица на 1 септември и се настаняват в хотел „Сюиз“. Още по път в Белград Захарий е почувствал болки в коремната област и на 2 септември издъхва според официалната диагноза от „преплитане на червата“, а след извършената аутопсия е поставено заключение, че се отнася за “стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит”.
Веднага плъзват слухове, че е отровен, изказани даже от съпругата му: „Един котленец е турил диамантен прах в кафето му и Захари умира от разкъсване на червата”. Една от версиите е, че е станал жертва на задкулисните игри на княз Фердинанд. Според друга – че е отровен по заповед на руския император Александър III.
През 1978 г. патологът професор Йордан Йорданов отваря саркофага с тялото на Захарий Стоянов, за да извърши реаутопсия. След направения оглед стига до заключението, че председателят на парламента е страдал от язва на стомаха, която се е перфорирала по време на пътуването до френската столица.
9. Страх от размирици на погребението му
По настояване на съпругата на Захари Стоянов тленните останки на съпруга й са погребани в град Русе. На погребалната церемония не са били допуснати жители на Котел и Медвен поради страх от сбивания и размирици. В наши дни тленните му останки са преместени в Пантеона на възрожденците в Русе където са погребани още 38-има известни българи, сред които Любен Каравелов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев и други.
10. От неграмотното овчарче до пръв писател
В специално издаден траурен лист по повод смъртта на Захарий Стоянов, издаден на 6 септември 1889 г., освен съболезнователните телеграми до близките на покойника в материал описвайки житейския му и обществено-политически път се казва: „…от скромен поборник до председател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар от Медвен до пръв български писател и публицист…”, пише "Стандарт".
