Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


По времето на социализма в Народна република България е имало пунктове за изкупуване на стъклен амбалаж. Това е била широко разпространена практика, която е имала няколко цели:


Рециклиране: Стъклените бутилки са били събирани за повторна употреба или рециклиране, което е било част от политиката за ефективно използване на ресурсите.

Икономия: Връщането на бутилки е било начин за намаляване на разходите за производство на нови опаковки.

Екологични съображения: Макар и екологията да не е била основен приоритет тогава, тази практика е допринасяла за намаляване на отпадъците.

Допълнителен доход: Гражданите са получавали малки суми за върнатите бутилки, което е било стимул за събирането им.


Пунктовете за изкупуване обикновено са се намирали в близост до магазините или са били част от тях. Хората са носели използваните стъклени бутилки (от безалкохолни напитки, бира, мляко и др.) и са получавали малко заплащане за тях.

Тази система е била доста ефективна за своето време и е допринасяла за висока степен на рециклиране на стъклените опаковки. След промените през 1989 г. практиката постепенно е намаляла, но в някои форми продължава да съществува и днес в България.


Приблизителна представа за цените, които са били характерни за по-голямата част от този период:


Малки бутилки (от безалкохолни напитки, обикновено 250-330 мл):

Около 5-10 стотинки

Средни бутилки (от бира, обикновено 500 мл):

Около 10-15 стотинки

Големи бутилки (от вино или други напитки, обикновено 700 мл - 1 л):

Около 15-20 стотинки

Буркани (различни размери):

От 5 до 20 стотинки, в зависимост от размера


Важно е да се отбележи, че тези суми са били значителни за времето си, когато средната заплата е била в порядъка на 100-200 лева. Събирането на стъклен амбалаж е било начин за много хора, особено деца и пенсионери, да си осигурят допълнителен доход.

Също така, системата е работела и с "капаро" - когато човек купува напитка, е плащал малко по-висока цена, която е включвала стойността на бутилката. При връщане на бутилката, тази сума е била възстановявана.

Трябва да се има предвид, че тези цени са приблизителни и са могли да варират в различните региони на страната и през различните години на социалистическия период.



Сочената за най-красива българска актриса Диляна Попова бе показана по БТВ как е изглеждала преди първия учебен ден в НРБ.


"Кой да предположи каква жена ще стане", каза водещият на 120 минути Светослав Иванов.42-годишната водеща на "Островът на 100-те гривни" доста се изненада от кадъра и разказа интересен факт.

Тя не била ходила на детска градина, защото не искала. Избягвала да говори за този пропуск пред сина, за да не му дава лош пример,пише petel.bg


Това й създало много трудности с тръгването на училище и изобщо не тръгнало по вода."Аз не бях ходила на детска градина. Просто не исках да ходя. Учителките в първи клас не ме искаха. Не бях готова. Използвахме връзки, за да ме вземе една учителка. Чувствах се много глупаво! Виждах, че не ме искаха!", разказа тя.

Нейният колега и водещ Александър Сано потвърди, че липсата на детска градина е проблем за много деца.

Той също бе показан малко преди първия учебен ден.

"Още тогава готов да бъде изпратен на Филипините", заяви Сано, визирайки мястото, където се снима продукцията.

Кадри БТВ/Източник:petel.bg



Днес са едва 50 000. За 35 години учениците са намалели наполовина, закрити са над 1 500 училища!

Днес е Първият учебен ден, по този повод ви представяме сухите числа на статистиката в българското образование от социализма до днес.


През 1946 г. в България има 10 500 държавни и частни училища при 7 029 349 население. През годините на комунистическия режим са забранени частните училища и са закрити общо 5500 селски училища. Открити са над 1000 нови училища, почти всички в градовете.


През 1989 г. в класните стаи влизат над 1 400 000 ученици, от които 120 000 първолаци. На този 15 септември за първи път ще прекрачат прага на родното училище едва 50 000 първолаци. Двоен е спадът и при броя на преподавателите. През 1989 г. в системата на образованието са работили над 150 000 учители, а сега те са под 80 000.


От 1991 г. до 2022 г. в страната са закрити 1435 училища, от тях 630 са начални училища, 776 са основни училища и 29 са средни училища. За сравнение през същия период учениците в училищната мрежа са намалели от 1 366 927 до 708 628, или с 658 299 ученици.. Това каза преди 2 години министърът на образованието и науката акад. Николай Денков в отговор на парламентарен въпрос от народния представител Елена Гунчева, свързан с това колко училища – начални, основни и средни, са закрити в България от 1990 г. насам.


Равносметката не буди гордост. Трябва ли с лека ръка, с действие или бездействие днес да продължим да гледаме безучастно какво се случва с българското образование.



За периода от 1952 до 1991 г. в българските Военновъздушни сили (ВВС) са станали 134 катастрофи, при които загиват летците. За този период единствено през 1973, 1984 и 1990 година няма катастрофи.


В периода 1946-2021 г. със самолети на българските ВВС са се случили над 70 катастрофи, при които са загинали над 150 пилоти.


На 28 януари 1992 г. при планови полети от летище Узунджово учебно-боен самолет МиГ-21, пилотиран от капитан-инженер Дойчин Бояджиев, се разбива на брега на язовир „Студен кладенец“ край с. Калоянци, до Кърджали. Загиват пилотът капитан-инженер Бояджиев и инструкторът – капитан-инженер Емил Тодоров.

 

На 2 септември 1993 г. самолет Злин-42-МУ на регионалния аероклуб в Сливен към Министерството на отбраната се разбива край града. Загиват двамата членове на екипажа – Анатолий Гълъбов и Валентин Кендалов.

На 3 август 1994 г. при изпълнение на специален полет – проверка на работата на двигателя и системите, аварира самолет МиГ-23 на Военновъздушните сили от поделението в с. Чешнигирово, Пловдивско, в района на град Раковски. Самолетът е разрушен напълно. Няма жертви.

 

На 29 септември 1994 г. при изпълнение на тренировъчен полет с МиГ-29 – пилотаж на малка и пределно малка височина, загива командирът на авиобазата в Равнец полковник Иван Даев. 

На 20 декември 1994 г. самолет МиГ-21 пада в морето край Балчик. Пилотът старши лейтенант Владислав Вълчев загива.

 

На 16 януари 1996 г. щурмови вертолет Ми-24 Д от поделение 46 540 в Стара Загора изгаря при тренировъчен полет над полигона в Бодрово. Двамата пилоти – майор Валери Кръстев и лейтенант Милен Хинтоларски, са спасени.

 

На 28 януари 1997 г. по време на тренировъчен полет самолет МиГ-21 на авиобаза „Добрич“ се разбива в близост до индустриалната зона. Пилотът капитан Пламен Донков катапултира.

 

На 16 юли 1998 г. самолет МиГ-21 се разбива при редовен учебно-тренировъчен полет над авиобазата край Добрич. Пилотът Радостин Димитров катапултира.

 

На 2 юни 1999 г. военен самолет МиГ-21 се разбива в землището на с. Драгомир, Пловдивско. Загиват пилотите капитан Георги Русев и старши лейтенант Сашо Николов. 

 

На 31 август 2001 г.  край с. Доброславци, Софийско, след инцидент при техническо обслужване на самолет МиГ-23 загива един военнослужещ.

 

На 16 май 2003 г. в района на Панагюрище по време на тренировъчен полет загива майор Анатолий Тодоров Полянков. Майор Полянков е изпълнявал полет на малка височина със самолет МиГ-21 БИС, излетял от Трета авиобаза в Граф Игнатиево.

На 24 юли 2003 г. край Разлог в местността Бетоловото, при потушаване на горски пожар, се разбива военен хеликоптер Ми-17 от авиобаза „Крумово“. Загиват майор Милко Пейковски, командир на екипажа, капитан Николай Радулов, втори пилот, офицерски кандидат Бойко Панайотов, борден техник, както и служителя на районната служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ подп. Кирил Чамишки. 

 

На 8 юли 2008 г. след тренировъчен полет възниква повреда в самолет Спартан – С 27J. Заради силен вятър на летището във Варна при пробега машината се е наклонила надясно. Вследствие на това витлото на самолета се удря в пистата. Екипажът е невредим. 

 

На 29 ноември 2010 г. самолет Пилатус РС-9М от авиобаза „Долна Митрополия“ извършва принудително кацане в района на летището, след като двигателят рязко губи мощност. Пилотите са невредими. 

 

На 26 април 2012 г.  в района на с. Царимир по време на българо-американското учение „Тракийска звезда 2012“ пада изтребител МиГ-29 – спарка. Двамата пилоти майор Илия Дойчинов и капитан Петър Методиев катапултират, а машината се взривява на земята.

 

На 29 юли 2015 г. по време на тренировъчен полет на летище Граф Игнатиево при изпълнение на заход за кацане на самолет РС-12 от авиационно-транспортна група „Враждебна“ каца без колесник. Няма пострадали.

 

На 9 юни 2017 г. по време на тактическото учение „Черно море-2017“ вертолет AS Пантер -565 MB пада във водите на Черно море, на 7 мили източно от устието на р. Камчия. Двама от членовете на екипажа са ранени, а командирът на вертолета – капитан Георги Анастасов загива.

 

На 19 януари 2018 г. при извършване на учебна маневра на летище Граф Игнатиево са нанесени материални щети на военния транспортен самолет C-27J Спартан. Няма пострадали.

На 11 юни 2018 г.  около 20:30 ч. в района на авиобаза „Крумово“, при изпълнение на тренировъчен полет по аварийно-спасителна работа, вертолет Ми-17 пада от около 50 м височина. Загиват кап. Пламен Пантелеев и кап. Стоян Неделчев. 

 

На 21 август 2018 г., по време на тренировъчен полет за медицинска евакуация, вертолет Кугар от състава на 24-а авиобаза в Крумово извършва рязка маневра, за да избегне ято птици и закача жици на електропровод. Тричленният екипаж на вертолета е невредим.

 

На 9 юни 2021 г. самолет МиГ-29 пада в Черно море край Шабла по време на тактически нощни учения на формированията за ПВО от Българската армия и авиационни формирования от ВВС – „Шабла 2021“. Загива военният пилот майор Валентин Терзиев.

 

На 28 септември 2022 г. около 14:00 ч. военен самолет Су-25 претърпява инцидент край авиобаза „Безмер“ до Ямбол. Пилотът се е катапултирал, показва справка на Отдел „Справочна“ на БТА.



Онзи слънчев пролетен ден на 16 май 2003 година около 13.15 ч. майор Анатолий Полянков – летец-изпитател, който с героичния си подвиг при изпълнение на служебния си дълг написа безсмъртна страница в славната ни военна история и национална летопис. С подвига си той е пример за родолюбие, чест, достойнство, патриотизъм, отдаденост и вярност на воинските ценности като смелост, самоотверженост, професионализъм и благородство с тези добродетели посветил живота си на Българската армия.

Любов. Дълг. Отечество. На пръв поглед това са едни обикновени думи. Обикновени, но в същото време с голямо значение. Думата любов означава чувство на силна привързаност към нещо, а дългът – осъзнато задължително действие, което човек трябва да върши като член на това общество. А какво ли е значението на думата отечество? Отечеството е нашата родина. Ние имаме дълг към нея, който изпълняваме с голяма любов.

Отстъплението при изпълнение на всяка бойна задача при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!“. Той бе човек с железен характер, личност с висока самовзискателност и дисциплина.За него животът е да гледаш само напред и нагоре…Мечтите издигат човека над земята! Не всеки може истински да полети,но всеки трябва да носи тази мечта,докато диша. Повеля завещана от своя баща полковник Тодор Полянков – военен летец.

С приятели той откровено споделя: „От всичко на света най-много обичам България, защото за мен от Родината по-скъпо няма”! За него родината заема голямо място в сърцето му и изпълнявайки дълга си към нея, той изрази своята голяма любов.


В този прекрасен слънчев майски ден към върха, заобиколени от зеленина , дъхави цветя и горски здравец, където майор Полянков в последния си полет, устремен със своя МиГ-21 БИС да изпълни задачата – зона, сложен пилотаж, на малка височина са се устремили школници от отряд „Млад спасител” от състава на СУБ „Васил Левски” гр. Панагюрище, с командир подполковник от запаса Михаил Неделев. В групата бяха генерал-майор Димитър Петров-командир на „Военновъздушните сили” и много приятели. Тук бяха и членове на Об.С на СОСЗР гр. Панагюрище-Димитър Богоев и Танчо Заеков. И тогава бе същата пролет зажадняла за живот. Но съдбата отне живота на младия летец и го превърна в герой! Защото небето го искаше само за себе си!

На този връх майор Анатолий Полянков с последния си полет устремен със своя МиГ-21 БИС даде ярък пример за родолюбие и изпълнен дълг към своето Отечество, но прекъсна пламъка на неговия младежки живот .Не, това не е последен полет над този връх! „Летците изпитатели не умират, те отлитат” – това са думи на един от асовете на българската авиация. Майор Анатолий Полянков отлетя в небесния въздушен отряд и оттам, заедно с други български летци-герои, пази небето на България”.

„ Ех небе, небе, небе – късче радост,късче жал. Младости да имах две,пак на тебе бих ги дал!“

Михаил ЗиновиевКъм този връх на безсмъртието са се устремили следовници от СУБ „Васил Левски” от ПГИТМТ гр.Панагюрище, с командир подполковник Михаил Неделев, като походът „Непокорно смелите умират в полет” е посветен на патрона на отряд „Млад спасител” инж. майор Анатолий Полянков.

Паметникът бе почистен от учениците поели отговорност за обгрижването му ! На 13.05.2009 г. със заповед № 543 на командира на поделение 28000 с.Граф Игнатиево бригаден генерал Румен Радев на отряд „Млад спасител” е присвоено името на инж. майор Анатолий Полянков.

В знак на признателност беше поднесен венец от генерал-майор Димитър Петров-командир на „Военновъздушните сили” и букети цветя от военнослужащи, приятели, колеги и школници. Цветя поднесоха съпругата Женя и двете му дъщери Ася и Ева. Застъпвайки на пост и отдавайки почит, с преклонени глави пред подвига на летеца – герой майор Анатолий Полянков застанаха възпитаници от СУБ „Васил Левски”-ефрейтор школник Александра Димитрова и ефрейтор школник Костадин Карабойчев, ефрейтор школник Стоян Петришки и ефрейтор школник Петко Христосков. По късно ефрейтор школник Александра Димитрова сподели , „че се гордее с това гласувано доверие , което ме прави по отговорна. А това доверие на моите ръководители ще оправдая с чест в училище като смятам да бъда още по мотивирана като повиша успеха си и активно се включа във всички мероприятия”. При мен нещата вече са по ясни, споделя ефрейтор школник Костадин Карабойчев „От този момент моето решение се оформя, след завършване на образование си по късно ще продължа във ВВВУ „Георги Бенковски” гр. Долна Митрополия. Желая да бъда летец-изпитател. В Българската армия смятам да се изградя като личност и вярвам, че ще го постигна.”

Отиде си един смел летец-непреходен символ на съвременната българска авиация, майор Анатолий Полянков, който посвети живота си на авиацията, на небето и звездите. Като такъв ще го запомним-верен на себе си,верен на Българската армия,верен на България!

Неговото дело остава и ще продължава да вдъхновява следовниците от отряд „Млад спасител” носещи неговото име и поколение смели мечтатели. С тези думи завърши днешния урок по родолюбие подполковник Михаил Неделев.


НЕ ПЛАЧЕТЕ


Приятели не плачете за мене с глас

Трагично в последен полет съм загинал аз

До последно Женя

съм усещал любовта,

Да сме щастливи-

бе моята мечта!

Клетва

на своята Родина

за обет тържествен

пред знаме дадох

изпълних ,

но живота свой

го аз отдадох!


Дълбок поклон пред подвига!



Една от най-интересните снимачни истории от сериала "Далас"

Историята за "Кой простреля Джей Ар?" е може би най-известната и интригуваща случка от снимките на сериала. Ето някои интересни детайли:


Възникване на идеята: Сюжетната линия за стрелбата по Джей Ар Юинг (изигран от Лари Хагман) възниква отчасти поради договорен спор. Хагман искал увеличение на заплатата и заплашвал да напусне шоуто. Сценаристите измислили тази драматична сюжетна линия, за да имат възможност да го премахнат от сериала, ако се наложи.

Секретност: За да се запази тайната кой е стрелял по Джей Ар, са заснети множество различни версии на сцената с различни заподозрени. Дори самите актьори не знаели кой е истинският извършител до последния момент.

Световна сензация: Епизодът "Кой простреля Джей Ар?" се превърна в глобално явление. Милиони зрители по целия свят спекулираха кой е извършителят. Залаганията за отговора на този въпрос достигнаха невиждани размери.

Рекордна гледаемост: Когато най-накрая е разкрито, че Кристин Шепърд (сестрата на Сю Елън и любовница на Джей Ар) е стреляла по него, епизодът привлича рекордна аудитория. В САЩ го гледат около 83 милиона зрители, което го прави един от най-гледаните епизоди в историята на телевизията.

Културно влияние: Фразата "Кой простреля Джей Ар?" се превърна в част от поп културата и се използва и до днес като препратка към големи мистерии или неразрешени въпроси.

Ефект върху продукцията: Успехът на тази сюжетна линия повлия на начина, по който се пишат и продуцират телевизионни сериали, поставяйки началото на т.нар. cliffhanger финали на сезони.


Тази история показва как една творческа идея, родена отчасти от практически съображения, може да се превърне в културен феномен и да окаже огромно влияние върху телевизионната индустрия.


"Далас" е известен американски телевизионен сериал, който има дълга и богата снимачна история. Ето основните моменти:


Премиера: Сериалът дебютира на 2 април 1978 г. по американската телевизионна мрежа CBS.

Продължителност: "Далас" се излъчва в продължение на 14 сезона, като последният епизод е излъчен на 3 май 1991 г.

Място на снимки: Въпреки че действието се развива в Далас, Тексас, голяма част от снимките са направени в студиа в Лос Анджелис, Калифорния. Някои външни сцени са заснети в Далас и околностите.

Ранчото Саутфорк: Известното ранчо Юинг, наречено Саутфорк, е реално място, намиращо се в Паркър, Тексас. То е използвано за външни снимки.

Продължения и възраждания: След края на оригиналния сериал са направени няколко телевизионни филма. През 2012 г. стартира ново продължение на сериала, което продължава до 2014 г.

Популярност: "Далас" се превръща в международен феномен, гледан в над 90 страни по целия свят.

Знакови епизоди: Един от най-известните епизоди, "Кой простреля Джей Ар?", е излъчен през 1980 г. и се превръща в телевизионно събитие с огромна аудитория.



Coca-Cola е една от най-обичаните напитки и един от най-популярните брандове в света. Компанията се разраства толкова бързо, а газираната напитка става любима на милиони потребители. Вижте няколко любопитни факти за нея, които вероятно не знаете:


1. Coca-Cola не използва кока в оригиналната си рецепта


Всяка чаша Coca-Cola съдържаше около 9 мг кокаин. През 1905 г. той е премахнат изцяло. Към днешна дата за направата на напитката се използват само листа от кока.


2. Газираната напитка се предлага неофициално във всяка страна по света


С изключение на Северна Корея и Куба, лесно може да намерите Coca-Cola във всяка държава по света. В тези две страни също има внос, но е нелегален и е без прякото разрешение на компанията.


3. Една чаша Coca-Cola остава 5 цента в продължение на 70 години


От 1886 до 1959 г. чаша Coca-Cola струва само 5 цента. Компанията успява да запази продукта си на толкова ниска цена толкова време заради договорите си за бутилиране, реклама, вендинг машини и нисък процент на инфлация.

Собственикът продава правата за бутилиране само за 1 долар, който дори не получава. Причината е, че не е вярвал, че някога бутилирането на напитката ще започне. По погрешка договорът няма и дата на изтичане. След като инфлацията започва да се покачва, Coca-Cola прекратява рекламите си от 5 цента в началото на 50-те и до 1959 г. последната бутилка на тази 

цена е продадена.

4. Coca-Cola се превежда перфектно на китайски


Китай не е лесен пазар за приспособяване. Когато компанията решава да влезе на китайския пазар, тя трябвало да намери име, което да пасва на повечето диалекти и езици, които се говорят там. В Китай Coca-Cola се нарича „Kekoukele“, което означава „вкусно забавление“. Много малко компании успяват да намерят име, което да пасва толкова добре на продукта им.


5.Полицията не използва газираната напитка за премахване на кръв от местопрестъпленията


Криминалистите не използват Coca-Cola за премахване на кръв от местопрестъпленията, въпреки че е доказано, че напитката е ефективна за премахване на петна от кръв.


6. Има поне 16 различни вкуса Coca-Cola


Много от тях се предлагат под формата на диетична кола. Не всички вкусове са налични по целия свят. Някои от тях не са били толкова успешни, като New Coke, Coca-Cola Orange и Coca-Cola BlaK – версия с вкус на кафе. Последната се произвеждаше в периода 2006-2008 г. и бе налична само в седем държави.


7. Колата е създадена от фармацевт


Джон Пембъртън със сигурност оставя след себе си голямо наследство. Той е ранен в една от последните битки по време на Гражданската война и докато се възстановява развива зависимост към морфина. Първоначално той създава алкохолна напитка, която да замества морфина – винена кола. В желанието си да направи по-продаваем продукт той прави безалкохолен вариант на първоначалната напитка. Докато тества различни смеси за новото си безалкохолно лекарство, Пембъртън случайно смесва основния сироп с газирана вода и решава това да бъде окончателният вариант.


8. През 1990 г. Coca-Cola предлага пари под формата на награда в кенчетата си


Кампанията „MagiCans“ дава шанс на потребителите да спечелят от $1 до $500. Печелившите кутиии били пълни с разтвор с вода, който бил безвреден за консумация. В други кутии имало купони, които могат да се осребрят за пътувания или стоки. Кутиите съдържали пружина, която да „изплюе“ наградата при отваряне. Кампанията събира хиляди оплаквания за дефектни кутии и е спряна.


9. Coca-Cola направи специална „Бяла кола“ за Втората световна война


По време на ВСВ компанията искала войниците да усетят вкуса, който им напомня за дома и започва да отваря заводи в Европа. Coca-Cola става синоним на Америка и това било проблем, за войниците, които консумират напитката, но не били американци.


Маршал Жуков, видна фигура на Съветския съюз, бил фен на газираната напитка, но не искал да бъде видян да я консумира. Той отправя апел към компанията да направи ясна версия на напитката, която в крайна сметка била успешна. Химик в австрийската бутилираща фабрика премахва оцветителя от кока-колата. Оттогава се бутилира в прозрачно стъкло с бяла капачка и червена звезда.


10. Coca-Cola от McDonald’s е с най-добрия вкус


11.Около 57 милиарда дози напитки се изпиват всеки ден по света


12.През 1985 г. Кока-Кола стана първата безалкохолна напитка, която отива в космоса


13.Ако можете да излеете всички продукти на Coca-Cola, произведени някога в плувен басейн, ще ви е необходим резервоар с дължина около 30 километра, ширина 15 километра и дълбочина 200 метра; Около половин милиард души могат да плуват там


Има много причини за това. Напитката се доставя на McDonald’s в контейнери от неръждаема стомана, която го запазва по-добре от найлоновите торби, в които се доставят останалите сиропи. Сиропът поддръжа циркулацията си през охладени излолирани тръби, а газираната вода се поддържа между 33 и 38 градуса. Освен това McDonald’s има и една от най-добрите системи за филтриране на вода, а чиста вода означава чиста Кока-Кола.

Божидара Живкова


Тя е първата дама на джаза и суинга в България, истинска "лъвица" и фурия на сцената. Гласът ѝ не може да се сбърка. Той е нейният партньор в музиката и в живота, стеснителен, но и голям женкар. 

Леа Иванова и Еди Казасян се обичат силно до последния си дъх и въпреки трудностите, които им поднася съдбата, остават свързани доживот. Достатъчно интересни личности сами по себе си, когато се събират, те създават истинска експлозия от емоции. Днес ще ви поведем по стъпките на любовната им история, достойна за холивудски филм. 

Истинското име на Леа е Лиляна Иванова. Избира псевдонима си, защото означава лъвица, а тя е родена под огнения знак – на 13 август 1923 г. в Дупница.Детството ѝ минава в Истанбул, където семейството ѝ емигрира заради комунистическите убеждения на баща ѝ и участието му в атентата в църквата „Света Неделя”. В Турция Леа и четирите ѝ сестри имат бедно, но щастливо детство. Баща ѝ е художник и се надява тя да го наследи. Момичето прилежно рисува, но нещо не му достига. Когато става на 17 г. семейството ѝ се мести в София.

„Мечтаех да стана оперна певица заради пищните и красиви костюми. Когато споделих, близките ми ме заведоха на прослушване при тогавашните оперни звезди Павел Елмазов и Илка Попова." – разказва джаз дивата. Попова откровено ѝ казва, че няма достатъчно богат глас за оперната сцена. Леа не се обижда от това, напротив – благодарна ѝ е и двете стават близки приятелки. Приятелството с Илка Попова я учи не само на музика, а и на добри маниери и поведение в обществото. За цял живот Леа ще запомни урока на оперната прима: 

„На сцената и пред любимия трябва да имаш 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите твоето истинско настроение”.Преди Еди Казасян да се превърне в мъжа на живота ѝ, сърцето ѝ принадлежало на друг - Леон Алфаса. През 1940 г. тя е на 17 и е начинаеща на сцената, а той свири на алтсаксофон в прочутия „Джаз Овчаров”. Запознават се в артистично кафене на ул. „Раковски” и талантливият музикант с еврейски произход започва да ѝ преподава първите уроци. Макар да е учила в Робърт колеж в Истанбул и да е пяла в детския хор на Българската екзархия, Леа е наблягала на рисуването, за да угоди на баща си и не разбира от солфеж.

Леон обаче смята, че красавицата крие "злато в гърлото си" и я препоръчва за солистка на джаз формация №1 в България по онова време. Изпитът обаче е истинска катастрофа. Притеснена, Леа забравя текста си, пее фалшиво и разплакана напуска сцената. Диригентът Асен Овчаров обаче вижда нещо в нея, връща я и така бележи пътя ѝ към славата. Леон е безнадеждно влюбен в нея. Тя го нарича „Алфонс” и двамата са неразделни. Годината обаче е 1941 г. и принуждават Алфаса да носи жълта звезда. В знак на солидарност и Леа си слага такава, без да е еврейка. 

Една сутрин военни го прибират от общия им дом и го интернират в провинцията да чука камъни. „Леон Алфаса беше прекрасен човек и още по-прекрасен музикант, който след войната щеше да поеме палката на диригент в симфоничната музика първо в Париж, а по-късно и в Ню Йорк. Алфаса беше неразделен приятел на Леа.” – разказва в спомените си приятелят им Божидар Сакеларев – "Леа се грижеше дълго за него, изпращаше му продукти, писма, яйца или лично му ги носеше в лагера. Когато на пазара нямаше дори едно яйце, тя му занесе в дървена каса 200 яйца в слама. Алфонс беше първата ѝ любов. Едва разпалена, тази любов трябваше да угасне. Леа нямаше сили да устои на принудителната раздяла."Леон Алфаса успява да избяга от България и прави кариера като музикант по света. Няма данни повече да са се виждали с Леа, но той я помни цял живот, защото преди смъртта си, през 90-те години, идва в София специално, за да участва в документален филм, посветен на певицата. 

Самата Леа изпитва тежкия ботуш на лагерите. След 9-ти сепрември 1944 г. я изпращат на лагер в Ножарево за „леко поведение и пеене на упадъчна западна музика”. Там три месеца е подлагана на унижения. След излизането не ѝ позволяват да пее, предлагат ѝ работа като продавачка, но тя отказва. Държавна сигурност я следи на всяка крачка, а най-близките ѝ колеги са принудени да пишат донесения срещу нея.Една неделна сутрин през 1956 г. Леа тича към зала „България”. Там полулегално са я допуснали да пее в джазовите матинета. Облечена е в червен костюм, който майка ѝ е ушила от едно знаме. Портиерът застава на пътя ѝ с думите, че вече ѝ е забраенно да влиза в залата и затръшва вратата.

Всичко пред нея се завърта. Опомня се в болница, където разбира, че е получила инфаркт - само на 33 години! Въпреки че певицата оцелява, София осъмва с новината, че Леа Иванова е починала. Най-потресен е един талантив млад мъж и голям неин фен, който се оказва бедещето ѝ – Еди Казасян.Дори не се познават, но той вече е безнадеждно влюбен в нея – още откакто е бил на 11 години и я чува да пее в един пловдивски бар.  Цял живот запомня изпълнението ѝ на "Настроение" от Глен Милър. Толкова е развълнуван, че не може да спи. До истинската им среща обаче има цели десет години.

Когато плъзва мълвата, че Леа Иванова е мъртва, младежът върви ядосан към софийската сладкарница „Савоя”. Музикант по душа, той отдавна свири тайно по забави, въпреки че баща му настоява да учи право.

Изведнъж се случва чудо. На улицата среща своя приятелка, която върви под ръка...с Леа Иванова. Въпреки че не пие алкохол и е изгубил ума и дума от неочакваната среща, Еди се отзовава на поканата на дамите да пийнат по нещо. Леа има два билета за "Аз пея под дъжда" с Джин Кели. Казасян с радост приема да посетят прожекцията.

„В последния момент се оказа, че заменят филма с "Как се каляваше стоманата". Целият салон се изнесе, само ние с Леа останахме” – припомня си Еди години след това – "Останахме сами в салона и така „калявахме стоманата”, че не се разделихме през следващите 30 години”.

Казасян е по-млад от Леа със 7 години. За нея той е не само любим и музикант, ами най-искрен фен, приятел и носач на куфарите с костюмите. Идеята да учи право е пометена от любовта му към стихийната "лъвица". Двамата заживяват заедно без сключен брак – изключително скандално решение за това време. Властите им правят внезапни проверки и понякога ги глобяват за „морално-битово разложение”.Целият този тормоз от страна на държавата омръзва на певицата. По време на репетиция в бар „България” Леа изненадващо уведомява оркестъра: „Ние с Еди ще отидем да сложим по едно подписче в гражданското и после се връщаме да гуляем". Еди е изненадан, но е толкова влюбен, че не отказва внезапната сватба. "Така избрах вечното приключение - Леа!", казва той.

Вечерта Леа, която обича пищността, компанията на хората и партитата, тържествено обявява от сцената, че двамата вече са семейство.  Всички ръкопляскат и ги поздравяват, но стеснителният Еди се скрива в гримьорната. Публиката скандира името му, той обаче събира кураж да се яви чак в края на програмата.Двамата си пасват, защото са заклети бохеми. Животът им е непрекъсната веселба. Почти никога не остават сами – приятели са с всички известни лица по това време. Никога не обядват у дома. Управителят на Руския клуб всеки ден чете на Леа менюто по телефона, за да си избере хапване. Въпреки звездния им статут, животът им се побира в един куфар.

Еди обаче има един недостатък. Той е пословичен женкар и Леа знае добре това, защото го нарича „неверен арменецо“. Въпреки това, двамата си принадлежат. 

Следват славни години – турнета във Виена, Белград, Берлин. Иванова не слиза от страниците на вестниците и списанията, всеки ден дава интервюта за радио или телевизия. Осигуряват ѝ собствен фризьор, гримьор и стилист. Германската столица е луда по българката и нейния оркестър. Целият Берлин е облепен с нейния лик, а всяка вечер я аплодират по 4 000 души във „Фридрихщадс палас”.

Живеят охолно и не се притесняват да го демонстрират, следвайки съвета на Илка Попова, че за да си истинска звезда, трябва да се държиш като звезда. Дават целия си хонорар, за да си купят чисто нов "Мерцедес 28 CL". Западногерманският импресарио Лоренц Райх тогава изненадано пита „Всички български изпълнители ли карат такива коли?”. „А, не, само ние”, изсмива се Леа. След тази случка те подписват най-добрия възможен договор за 5 години лансиране и работа в Западна Европа. 

Това е времето на шеметни успехи и непрекъсната смяна на Цюрих с Мюнхен, Амстердам със Стокхолм.Леа и Еди са щастливи и влюбени. Той се грижи за своята звезда. Но идва предложение от американски импресарио, което би могло да промени живота на Леа завинаги. То обаче не включва мъжа ѝ. Тя не си дава дори секунда за размисъл: "Не мога нито миг без Еди, а вие ми предлагате да живея две години без него".

Години по-късно Казасян ще ѝ признае, че през цялото време го е мъчила съвестта: „Ти жертва най-големия шанс в живота си, за да бъдеш звезда в моя оркестър”. "Ей, арменец, най-важното е, че бяхме винаги заедно", усмихва се Леа.Тя знае, че музикантът понякога ѝ кръшка, но винаги дискретно и никога задълго, затова преглъща обидата. Обаче се случва нещо, което дори широкоскроената и разбираща Леа трудно може да преглътне. Съпрузите имат собствен дом в София и на 13 август 1971 г. в него Леа отпразнува шумно рождения си ден. Уж всичко е наред, но Еди Казасян се влюбва. Ударът е тежък, защото това не е просто поредната забежка. Любовницата му ражда дете и той се чуди как да подели времето си между двете си семейства.

След турне в Канада, през април 1976 г., Леа, която цял живот има много високо кръвно, получава тежък инсулт. Еди се измъчва от вина. Певицата остава с напълно парализирана лява страна, а Еди ѝ помага безрезервно. След толкова години заедно и въпреки предателствата, двамата са като залепени един за друг. Връзката им е толкова силна, че споделят болките си - буквално. Когато на нея ѝ се парализира лявата ръка, Еди получава силни болки в своята. "Ще бъда с теб до последния си дъх", ѝ казва една вечер Еди. Така и става...

Здравословното ѝ състояние не може да откъсне Леа от втората ѝ голяма любов - сцената. Тя е прекарала инсулт, но се научава да ходи на високи токчета и да прикрива с шал парализираната си ръка.  В Хелзинки си купува скъп антикварен стол и до края на живота си пее седнала царствено на него.Последното ѝ представление е на 27 май 1986 г. Тогава вече е болна от рак, но не спира да вдига публиката на крака. В деня след концерта Леа показва на лекарите си в „Пирогов” филм, посветен на нея, и след това издъхва. 

След загубата на Леа, Еди сякаш е сломен и започва да гасне. "Чувствам се като сирак без нея. Вече не обичам празници, защото така мина целият ми живот. Сега обичам повече самотата и уединението." – споделя той. 

Еди отива при любимата си Леа на небето през 2004 г. Надяваме се, че някъде там те продължават да се обичат под звуците на джаза. 

Източник:edna.bg


 


Камионите УРАЛ са съветски и руски тежкотоварни автомобили, произвеждани от завода "Уралски автомобилен завод" (УралАЗ) в град Миас, Русия. Ето някои ключови факти за тях:

Начало на производството: Първият УРАЛ камион е произведен през 1944 г. по време на Втората световна война.

Предназначение: УРАЛ камионите са проектирани за работа в тежки условия, включително бездържавие, екстремни температури и пресечени терени.

Модели: Съществуват различни модели УРАЛ, включително военни и цивилни версии. Някои от популярните модели са УРАЛ-375, УРАЛ-4320 и УРАЛ-5557.

Характеристики:

Висока проходимост благодарение на голям просвет и система за задвижване 6x6

Мощни дизелови двигатели

Товароносимост от 4 до 15 тона, в зависимост от модела

Възможност за газене през водни препятствия с дълбочина до 1.5 метра

Приложение: Използват се широко във военната сфера, горското стопанство, нефтената и газова промишленост, строителството и други отрасли, изискващи работа в трудни условия.

Съвременно развитие: УралАЗ продължава да произвежда и модернизира камионите УРАЛ, като въвежда нови технологии и подобрява ефективността и екологичността им.Разходът на гориво при камионите УРАЛ варира в зависимост от модела, натоварването, терена и условията на експлоатация. Ето някои общи данни за разхода на гориво при УРАЛ камионите:

Средни стойности:

При движение по шосе: около 35-45 литра на 100 км

При движение в градски условия или по труден терен: 45-60 литра на 100 км

При екстремни условия или много тежък терен: може да достигне 70-80 литра на 100 км

Конкретни примери:

УРАЛ-4320 (един от най-разпространените модели):

• По шосе: 35-40 л/100 км

• По пресечен терен: 50-65 л/100 км

УРАЛ-5557 (самосвал):

• Средно: 40-50 л/100 км, но може да варира значително според натоварването

Фактори, влияещи върху разхода:

Тегло на товара

Скорост на движение

Състояние на пътя или терена

Техническо състояние на камиона

Стил на шофиране



Обем на резервоара:

Повечето модели УРАЛ имат резервоари с капацитет между 300 и 420 литра, което им осигурява значителен пробег между зарежданията.

Подобрения в ефективността:

По-новите модели УРАЛ са оборудвани с по-ефективни двигатели, които се стремят да намалят разхода на гориво, като същевременно запазват мощността и издръжливостта.

Важно е да се отбележи, че тези стойности са приблизителни и могат да варират значително в зависимост от конкретните условия на експлоатация. УРАЛ камионите са проектирани за работа в тежки условия, където ефективността на горивото често е вторичен приоритет спрямо надеждността и способността да преодоляват трудни терени.В България се използват камиони УРАЛ, макар и не толкова широко, колкото в някои други страни. Ето няколко аспекта на употребата им в страната:

Военно приложение:

Българската армия използва УРАЛ камиони като част от своя автопарк за транспорт и логистика.

Тези камиони са особено ценени за своята издръжливост и способност да работят в труднопроходими терени.

Гражданско приложение:

В горското стопанство: УРАЛ камионите се използват за извозване на дървен материал от трудно достъпни горски райони.

В строителството: Особено при проекти в отдалечени или планински райони.

В противопожарната служба: Някои специализирани противопожарни автомобили са базирани на шаси УРАЛ.

Исторически контекст:

По време на социалистическия период в България, УРАЛ камионите са били по-широко разпространени поради тесните икономически връзки със Съветския съюз.

След 1989 г. броят им постепенно намалява, но все още се срещат в експлоатация.

Поддръжка и резервни части:

Въпреки че не са толкова разпространени, все още има специализирани сервизи и доставчици на резервни части за УРАЛ в България.

Конкуренция:

В много сектори УРАЛ камионите са заменени от западни марки като MAN, Volvo, Scania, но в някои специфични приложения (особено във военната сфера и в трудни терени) те все още се предпочитат.

Втора употреба:

На пазара за употребявани камиони в България могат да се намерят УРАЛ машини, често привлекателни за купувачи, търсещи издръжливи и евтини решения за специфични нужди.

Въпреки че не са най-разпространените камиони в България, УРАЛ продължават да имат своята ниша, особено в специализирани приложения, където тяхната издръжливост и способност за работа в тежки условия са високо ценени.


 

Снимка:Фотоиздат - П. Петков - 1974

Младежката култура в България по време на социалистическия период в Народна република България (НРБ) е била специфична и силно повлияна от политическата идеология и ограниченията на режима. Ето някои ключови аспекти:

Организации:

Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС) - основната младежка организация, в която членството често беше задължително.

Чавдарчета и пионери - организации за по-малките деца.

Музика:

Естрадна музика - официално одобрен стил, със силно влияние от руската музика.

Рок музика - първоначално забранена, по-късно толерирана с ограничения.

Подземна сцена с неофициални концерти и записи на западна музика.

Мода:

Официално насърчавана скромност в облеклото.

Младежите често се стремяха към западни модни тенденции, въпреки ограничения достъп.

Дънките бяха символ на западната култура и често трудни за намиране.

Образование:

Силен акцент върху техническото и професионално образование.

Идеологическо възпитание като част от учебната програма.

Трудова дейност:

Бригади - организирани трудови лагери за младежи, комбиниращи работа и идеологическо възпитание.

Доброволчески инициативи, често задължителни.

Спорт:

Силно насърчаван от държавата, с масово участие в спортни събития.

Успехите на българските спортисти бяха източник на национална гордост.

Кино и литература:

Цензурирани, но все пак важни за младежката култура.

Някои филми и книги станаха култови сред младежите, често чрез четене "между редовете".

Международни контакти:

Ограничени предимно до други социалистически страни.

Фестивали на младежта и студентите в социалистическия блок.

Субкултури:

Въпреки ограниченията, съществуваха различни субкултури (напр. хипита, пънкари), макар и често преследвани от властите.

Младежки домове и центрове:

Места за организирани културни и образователни дейности под надзора на партията.

Забавления:

Дискотеки и танцови забави, но с ограничен репертоар.

Туризъм и къмпинг бяха популярни форми на отдих.

Идеологическо влияние:

Силен акцент върху комунистическата идеология във всички аспекти на младежкия живот.

Патриотично възпитание и култ към партийните лидери.

Въпреки ограниченията, младите хора често намираха начини да изразят своята индивидуалност и да се докоснат до западната култура, макар и под риск от наказание. Тази епоха е оставила дълбок отпечатък върху българското общество и продължава да влияе на културната памет на страната.



„Девети септември“. Военен парад и манифестация по случай 25-годишнината от социалистическата революция в България. Празнува цялата страна..

Днес тук, на този площад, по площадите на обновените градове и села ние празнуваме деня на свободата – националния празник на Народна република България. Нека целият свят да гледа и да слуша.Наближава започването на военния парад. Представителните войскови части се построяват на площада.Часът е девет. Площадът се оживява от спонтанните овации, с които многохилядният народ посреща появяването на ръководителите на партията и държавата, на високите чуждестранни гости. На трибуната на Мавзолея на Георги Димитров заемат места другарите Тодор Живков, Георги Трайков, Борис Велчев, Боян Българанов, армейският генерал Иван Михайлов, проф. Иван Попов, Пенчо Кубадински, Станков Тодоров, Тано Цолов, акад. ТодорПавлов, Лъчезар Аврамов, Пеко Таков, Ангел Цанев, Венелин Коцев, Иван Пръмов, д-р Владимир Бонев, Роза Коритарова, Георги Боков, Стоян Караджов, председателят на Бюрото на Народното събрание акад. Сава Гановски, секретарите на ПП на БЗНС Стоян Тончев и Николай Георгиев, членове на ПП на БЗНС, заместник-министрите на народната отбрана, първият секретар на ЦК на ДКМС Иван Панев, първият секретар на ГК на БКП Ангел Тодоров, председателят на ИК на СГНС арх. Георги Стоилов.

В центъра на трибуната между другарите Тодор Живков и Георги Трайков е пратеникът на великия съветски народ-освободител, председателят на Върховния съвет на СССР, членът на Политбюро на ЦК на КПСС Николай Подгорни, който възглавява съветската партийно-правителствена делегация.

На трибуната са още и ръководителите на делегациите на ОАР – д-р Камал Рамзей Стино, на Германската демократична република – Херман Матерн, на Република Индия – Индер Кумар Гуджрал, на Република Ирак – Саадун Гидан, на Корейската народнодемократична република – Ли Ден Ок, на Република Куба – Алдо Сантамария, на Монголската народна република – Сономин Лувсан, на Полската народна република – Мйечеслав Мочар, на Социалистическа република Румъния – Йосиф Банк, на Сирийската арабска република – Хадити Мурад, на Република Судан – Осман Абул Газим Хашим, на Унгарската народна република – Антал Апро, на Чехословашката социалистическа република – Олдржих Черник, на Социалистическа федеративна република Югославия – Мика Шпиляк.

На една от площадките са заели места шефове и членове на дипломатическите мисии, акредитирани в София, и военните аташета при съответните мисии, както и многобройни чуждестранни гости, дошли в нашата страна по случай 25-годишнината на социалистическата революция

Министърът на народната отбрана армейският генерал Добри Джуров прави преглед на войските. Над площада отекват отсечени поздрави и проехтяват като залпове отговорите, ечи победното българско „Ура“. След това военният министър се изкачва на трибуната на Мавзолея и произнася слово по случай 25-годишнината на социалистическата революция. 

Прозвучава националният химн. 25 артилерийски салюта приветствуват славния юбилей. Войските се престрояват, напускайки площада, където след малко ще се излее лавината на тяхната мощ. Излитат балони със знамената на страните членки на Варшавския договор, като символ на крепката принадлежност на нашата армия към бойния съюз на социалистическата общност. В небето самолети изписват годините на юбилея.

Тържественият марш започва с блокове от партизани, доброволци, бойци от Отечествената война. Стара бойна техника, товарни коне, които носят на гърбовете си минохвъргачки, конен ескадрон – всичко това отдавна е излязло от военния строй, но то ни дава предчувствието за могъщите съвременни оръжия, които след малко ще заехтят.

Със стремителна, отмерена стъпка, в идеални карета преминават възпитаниците на военната академия „Г. С. Раковски“, на висшите военни училища. Погледите се отправят към синьото небе. Като светкавици горе прелитат реактивни изтребители и бомбардировачи.

Грохот изпълва площада. Задават се бронирани и плаващи машини, с които нашата прославена пехота наистина вече е станала летяща. Следват артилерийски поделения – противотанкови реактивни снаряди, реактивна артилерия, наследница на легендарните „катюши“. Калибърът на оръдията расте, за да стигне до тътнещите 152-милиметрови гиганти

На днешния военен парад ние бяхме горди да видим нови, непоказвани досега оръжия на нашата армия. Бавно и величествено, сякаш съзнавайки своето достойнство, минаха мощни ракети „Земя – земя“, верни стражи на нашите мирни завоевания. Тържественият марш завършва колоната на танковете, съпроводени от ято вертолети

Фанфарен сигнал оглася площада, който носи името на първия ден на нашата свобода. От четирите му страни като полъх на младост и красота навлизат девойки с алени ленти и макове. Те образуват шпалир, за да пропуснат челната колона на днешния празничен марш. Изведнъж от булевард „Руски“ се сипват живите цветя на нашия ден – стотици пионери и чавдарчета. Срещу тях приижда внушителна колона от физкултурници, издигнали в ръцете си мотото на сребърния юбилей на социалистическа България: „Слава на Девети септември!“, трибагрени и червени знамена, гордостта на нашите бащи, на самите нас. Сред тях крачат най-жертвоготовните синове и дъщери на народа ни – активните борци против капитализма и фашизма.

Има нещо дълбоко символично в сливането на двата стремителни потока пред Мавзолея на Георги Димитров, българина, който предрече, че за 15 – 20 години нашата Родина ще постигне онова, което други страни при други условия са постигали за столетие. Децата със сини и червени връзки даряват борците за народна свобода с искрените си усмивки и с много цветя. Три поколения в единно „ура“ приветствуват ръководителите на партията и правителството, гостите на нашия празник. На трибуната затрептяват червените пламъчета на пионерските връзки. За двадесет и пети път бъдещите граждани на България казват своето „благодаря!“. Може би първите, които тук, на този площад, бяха завързали червени връзки на Димитров, сега скромно вървят сред редиците на орденоносците – работници, селяни, интелигенти. Днес тяхната колона потвърждава неопровержимата истина – социализмът е златният век на България. Те, именно те, носят портретите на първоучителите на пролетариата Маркс, Енгелс, Ленин, Благоев, Димитров, прозрели в историята: в борбата срещу реакцията комунистите трябва да се сплотят.

Над хиляда синеблузи работници крачат непоколебимо зад своите учители по вяра. Върху подвижна платформа голям фриз сочи успехите на Народна република България за 25 години народна власт.

Създаването на съвременна промишленост е едно от най-гордите завоевания на социалистическата ни революция. От последната – 24-та празнична манифестация – е изминала само една година, но цифрите и диаграмите по таблата и плакатите остаряха с по няколко години. Затова боята на днешните е прясна, както е прясна земята на Кремиковци. Съдете сами – за 25 завъртвания на Земята около Слънцето малка България извърши чудеса. Пет пъти увеличи националния си доход, 30 пъти промишлената си продукция, 2 пъти продукцията на селското стопанство. Разви най-прогресивните отрасли на икономиката – машиностроенето, химията, енергетиката, металургията… Днес по добив на електроенергия на глава от населението тя върви пред своите съседи, по производство на електрокари, олово, цинк заема съответно първо, трето и шесто място, в една от първите редици е по добива на цимент, калцинирана сода, сярна киселина. Ще стигне ли празничният ден за разкриване на онези величини, които отмерват ръста на преобразената ни Родина! В сравнение с 1952 година реалните доходи на народа ни се увеличиха около два пъти и половина, средната продължителност на живота от 52 години за периода 1935 – 1939 г. порасна на 71 за периода 1965 – 1967 година. Пет пъти нарасна броят на лекарите, 19 пъти на кината, 24 пъти на радиоапаратите. Цифрата 1 350 000 неграмотни в миналото бе заличена от новите жалони на социалистическото ни образование – днес в образована и културна България се учат 1 560 710 деца, над 80 хиляди студенти – 8 пъти повече, отколкото през 1939 година.

Преди около две години на митинг в София първият секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев каза искрено и просто: „Ако ни запитат какво значи социалистически интернационализъм, ние бихме отговорили: „Вижте отношенията между България и Съветския съюз. Ето това е социалистически интернационализъм в действие“.

За нас, българите, едва ли има по-точна оценка за мислите, чувствата и взаимопомощта, които свързват двата братски народа от векове и за векове. Това за нас не е и не може да бъде обикновена връзка между две приятелски държави, това е смисълът и съдбата ни, основата на нашата победа, на нашето развитие.

Слва на КПСС!“, „Слава на БКП!“, „КПСС – БКП!“ – издигат лозунги трите поколения българи, закърмени с обичта към Русия.

Приижда нова колона от стотици работници и работнички, хванати за ръце, вдигнати високо. Сред тях е макет на земното кълбо със сърп и чук, опасано от червена лента с надпис: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“. Затрептяват безброй червени знаменца, като че ято боядисани от безименни патриоти гълъби се кани да излети над разлюлените колони… „Работници, работнички…“ се понася по редиците скъпата песен, преминала дръзко през класовата борба, социалистическата революция, за да дойде в нашия ден мирна и вдъхновяваща, бодра и неостаряваща.

В три успоредни потока се люшват колоните на отделните столични райони – Благоевски, Ленински, Кирковски, Ботевски, Димитровски, Коларовски, Кремиковски, „Васил Левски“. Манифестират работници, селяни и народната интелигенция, обединени и сплотени под победното знаме на Отечествения фронт, изграден и ръководен от славната наша Комунистическа партия. Единство и сплотеност, които непрекъснато укрепват в хода на строителството на социализма, в хода на борбата за създаване на повече материални блага, за успешно изпълнение докрай на решенията на Деветия конгрес и Юлския пленум на партията.

Песни и приветствени възгласи, знамена и цветя покоряват за двадесет и пети път площада, който помни стъпките на партизаните, падането на короната, народното ликуване.

Денят на България тръпне в спомени и неподозирано самочувствие.

Хиляди спортисти, пионери, танцьори изпълняват символични упражнения и танци, подчинени на една идея, на едно дълбоко осмисляне: „Слава на нашата партия, слава!“.


ДАМЯН ОБРЕШКОВ, МАРИЯ

 ТОШКОВА, ВЕЛИНА НАЧЕВА

в. Отечествен фронт, 10 септември 1969 г.



Този ден е бил отбелязван като Ден на победата на социалистическата революция в България.

Празникът е свързан с датата 9 септември 1944 г., когато е извършен държавен преврат, довел до свалянето на прогерманското правителство и установяването на просъветско управление в страната. Това събитие е известно като Деветосептемврийски преврат.

По време на социалистическия период (1944-1989) 9 септември е бил един от най-важните официални празници в България. Денят е бил отбелязван с военни паради, манифестации, тържествени събрания и други официални чествания в цялата страна.







След падането на комунистическия режим през 1989 г. и началото на демократичните промени в България, 9 септември престава да бъде официален празник. 

Видео по случай 9 ти септември в София през 1982 година

Днес той се разглежда по-скоро като противоречива историческа дата, която се интерпретира по различен начин от различни групи в обществото.






На 9 септември 1944 година Тодор Живков е бил в София, България. По това време той е бил 33-годишен и е участвал активно в комунистическото движение.

На тази дата се случва важно историческо събитие - държавният преврат, известен като "Деветосептемврийски преврат", при който на власт идва правителство на Отечествения фронт, доминирано от комунистите.

Въпреки че Живков не е бил сред най-висшите ръководители на Българската комунистическа партия по това време, той е участвал в събитията около преврата. Точната му роля и местонахождение през деня не са широко документирани, но се знае, че е бил в столицата и е подкрепял действията на комунистите.

В следващите години след 9 септември 1944 г., Живков бързо се издига в партийната йерархия, което в крайна сметка води до това той да стане лидер на България за дълъг период от 1954 до 1989 година.

Преди да стане официално държавен глава през 1971 година, Тодор Живков е заемал няколко ключови позиции във властта на Народна република България. Ето хронологичен преглед на неговото издигане:

1944-1948: След Деветосептемврийския преврат, Живков започва да се издига в йерархията на Българската комунистическа партия (БКП).

1948: Става член на Централния комитет (ЦК) на БКП.

1950: Избран е за кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП.

1951: Става първи секретар на Софийския градски комитет на БКП.

1954: На 4 март е избран за Първи секретар на Централния комитет на БКП. Това е ключова позиция, която го прави де факто лидер на партията и страната.

1962-1971: Заема поста Председател на Министерския съвет (министър-председател) на България.

1965: Титлата му в партията се променя от Първи секретар на Генерален секретар на ЦК на БКП.

През този период Живков постепенно консолидира властта си, елиминирайки политическите си опоненти и установявайки силен култ към личността си. Въпреки че формално не е държавен глава до 1971 г., той на практика е най-влиятелната фигура в българската политика от средата на 50-те години нататък.

Важно е да се отбележи, че през този период България е еднопартийна държава, където БКП има монопол върху властта. Като лидер на партията, Живков има огромно влияние върху всички аспекти на управлението на страната, въпреки че формално не заема поста държавен глава до 1971 г.

Тодор Живков става официално държавен глава на България на 7 юли 1971 година. Това става чрез следния процес:

Подготовка: През 1971 г. е приета нова конституция на България, известна като "Живковска конституция". Тя създава нова длъжност - Председател на Държавния съвет, който е де факто държавен глава.

Избор: На 7 юли 1971 г. Народното събрание избира Тодор Живков за първи Председател на Държавния съвет на Народна република България.

Обединяване на властта: С този ход Живков обединява в ръцете си постовете на партиен и държавен ръководител, тъй като той вече е Първи секретар на ЦК на БКП от 1954 г.

Важно е да се отбележи, че преди 1971 г. Живков вече е бил де факто лидер на страната:

От 1954 г. той е Първи секретар (по-късно преименуван на Генерален секретар) на Централния комитет на Българската комунистическа партия.

От 1962 до 1971 г. той заема поста Председател на Министерския съвет (министър-председател).

Така че формалното му издигане за държавен глава през 1971 г. е по-скоро утвърждаване и узаконяване на вече съществуващата му власт.

Живков остава на поста Председател на Държавния съвет до 17 ноември 1989 г., когато е принуден да подаде оставка в резултат на политическите промени в Източна Европа и България.



През социалистическия период в Народна република България (НРБ) кооперативните пазари бяха важна част от търговската система. Те предлагаха разнообразие от стоки, предимно произведени от кооперативните стопанства и частните стопани. Ето някои от основните продукти, които се продаваха там:


Пресни плодове и зеленчуци: сезонни продукти от градините на кооперативите и частните стопани.

Яйца от кокошки, отглеждани в домашни условия или в кооперативни стопанства.

Мед и пчелни продукти: восък, прополис.

Домашно приготвени консерви: туршии, компоти, сладка.

Билки и подправки както сушени, така и пресни.

Домашно приготвени алкохолни напитки: ракия, вино.

Занаятчийски изделия: плетива, керамика, дърворезби.

Домашно отглеждани цветя и разсад.

Важно е да се отбележи, че кооперативните пазари често бяха място, където хората можеха да намерят по-разнообразни и качествени продукти в сравнение с държавните магазини. Те също така играеха важна роля в допълването на доходите на много семейства, които продаваха излишъка от своите градини или домашно производство.


През социалистическия период в Народна република България (НРБ) е било обичайно държавните предприятия да организират различни социални събития за своите работници, включително и банкети. Тези събития са имали няколко цели:

Укрепване на колектива: Такива събирания са насърчавали чувството за принадлежност към трудовия колектив.

Награждаване и мотивация: Често банкетите са били свързани с отбелязване на трудови постижения или празници.

Идеологическо възпитание: Понякога тези събития са включвали елементи на политическа пропаганда.

Социални придобивки: В контекста на ограничените възможности за забавление, тези банкети са били форма на социална придобивка за работниците.

Отбелязване на празници: Банкети са се организирали за важни дати като Нова година, 1 май (Ден на труда), или годишнини на предприятието.

Важно е да се отбележи, че практиките са варирали в зависимост от конкретното предприятие, неговия размер и ресурси. Някои по-големи и по-важни за икономиката предприятия са имали повече възможности за организиране на такива събития.Банкетите, организирани от държавните предприятия за работниците през социалистическия период в Народна република България (НРБ), са били безплатни за самите работници. Това е било част от социалната политика на режима и е имало няколко аспекта:

Разходите за тези банкети обикновено са били покривани от бюджета на предприятието или от профсъюзните организации.Тези безплатни банкети са се разглеждали като допълнителна придобивка за работниците, наред с други социални придобивки като почивки в станции, детски градини към предприятията и др.Безплатният характер на тези събития е бил в съответствие с социалистическата идеология за грижа за трудещите се.Целта е била всички работници да могат да участват, независимо от финансовото им положение.

 Безплатният характер е допринасял за създаването на празнична и колективна атмосфера.

Важно е да се отбележи, че макар банкетите да са били безплатни за работниците, те всъщност са били финансирани индиректно чрез държавния бюджет и приходите на предприятията. Също така, практиките може да са се различавали в различните предприятия и периоди.



Той е бил начело на Българската комунистическа партия и де факто лидер на страната от 1954 до 1989 г. - най-дългото управление в Източния блок.

По време на неговото управление България е била тясно свързана със Съветския съюз.

Режимът му се характеризира с репресии срещу политически опоненти и етнически малцинства, особено турското малцинство.

Провеждал е политика на индустриализация и модернизация на страната, но икономиката е страдала от неефективност.

Свален е от власт през ноември 1989 г. по време на падането на комунистическите режими в Източна Европа.

След свалянето му е изправен пред съда за злоупотреба с власт, но поради влошено здраве е освободен от домашен арест през 1996 г.

Умира през 1998 г., оставяйки противоречиво наследство в българската история.Отношението на българския народ към Тодор Живков е сложно и нееднозначно. Ето някои аспекти, които трябва да се вземат предвид:

Носталгия: Част от по-възрастното поколение изпитва носталгия към времето на Живков, асоциирайки го със стабилност, сигурност на работните места и социални придобивки.

Разделено мнение: Мненията за Живков са силно поляризирани. Докато някои го възприемат като "бащата на нацията", други го смятат за диктатор.

Култ към личността: По време на управлението му е бил създаден култ към личността, който е влияел върху общественото мнение.

Икономическа стабилност: Много хора помнят времето му като период на относителна икономическа стабилност, въпреки недостатъците на плановата икономика.

Репресии: Същевременно, режимът му е свързан с политически репресии и нарушаване на човешките права, което е причина за негативно отношение сред много българи.

Регионални различия: В някои региони, особено в селските райони, Живков е бил по-харесван заради политиките за развитие на селското стопанство.

Променящо се възприятие: С течение на времето и разкриването на повече информация за режима, общественото мнение за Живков продължава да се променя.


Важно е да се отбележи, че "харесването" на такава противоречива фигура е сложен въпрос, който зависи от множество фактори, включително лични преживявания, политически възгледи и историческа перспектива. Общественото мнение за Живков остава разделено и до днес.


Премиер, правосъден министър и топследовател осъдили невинен преди 33 г. Самопризнания, кофа за смет, съсед и таксиметров шофьор изграждат версията за съпруга-убиец. Майката на жертвата била секретарка на главния прокурор.

Международният шофьор Ваньо Александров лежи в затвора 3 години и 5 месеца, адвокатката му Рени Цанова не се съмнява в неговата невинност.Сериен убиец, заловен след обир на лавка, признава убийството на Вася, Александров е оправдан.Делото „Ваньо Александров“ обаче и днес не хваща прах – регулярно го изтупват писатели, журналисти, съдии, криминалисти

„Ние настояваме за смърт на сатаната Ваньо Александров! Злото, загнездило се в душата му, може да бъде изкоренено само с куршум. Той е опасен за социалистическото общество.“(Из протестите до Върховния съд на активисти от БКП, комсомола и ОФ през 1983-1984 г.)

На 4 юни 1984 г., след три съдебни дела един човек е осъден на 20 г. затвор. Човекът се казва Ваньо Александров, а обвинението е, че на 11 август 1982 г. е убил съпругата си Вася.

Обществото, чието авангардно мнение тогава изразяват активните членове на Партията, Отечествения фронт и Комсомола, екзалтирано зове за смъртна присъда и незабавното й изпълнение.

През ноември 1985 г. друг човек разбива барче на бул. „Ленин“ в София. Задържан е случайно. Човекът се казва Георги Добриянов. В МВР Добриянов започва да разтоварва съвестта си. Той признава още 8 грабежа, три изнасилвания и убийства на млади жени.

Няколко дни по-късно серийният убиец разказва и за убийството на Вася. Добриянов не подозира, че за същото деяние от 3 години и 5 месеца в затвора лежи съпругът й Ваньо.

На 27 декември 1985 г. делото „Ваньо Александров“ е възобновено, а международният шофьор – оправдан. Той излиза на свобода в края на 1985 г. след 3 години и 5 месеца. Обезщетението, което държавата му изплаща е 12 000 лв. Ваньо Александров умира от рак през 2001 г.

Вече 30 г. обаче делото „Ваньо Александров“ не хваща прах. Регулярно го изтупват журналисти, писатели, съдии, криминалисти. То се превръща в едно от най-скандалните дела на миналия век.

Причина за интереса са и видните имена на участниците.Адвокат на Александров е Рени Цанова. Това е случаят, което я изкачва по върховете на професията. През 1997 г. излиза и книгата „Четири скандални дела на Рени Цанова“ на журналистката Виолета Веселинова. Първото и най-подробно описаното е именно „Александров“. „Тодор Живков“ е с три пъти по-малък обем.

Съдия е Димитър Попов. При дискусията, дали да бъде избран за премиер, паметливи не пропускат да припомнят факта, че е осъдил невинен. Адвокат на родителите на убитата Вася пък е Петър Корнажев. Бъдещ правосъден министър. Корнажев поема ангажимента по молба на опечалените. Майката на Вася е секретарка на главния прокурор, покойния Константин Лютов. Една от основните роли играе и топследователят Богдан Карайотов.

След признанията на истинския убиец Добриянов ЦК на БКП назначава комисия към правосъдното министерство, която да разследва защо е станал гафът с Александров. Срещу следователите и криминалистите, работили по случая, започва и наказателен процес в Прокуратурата на Въоръжените сили. Полк. Лилко Йоцов, бъдещ шеф на Военната прокуратура, прекратява делото през 1988 г.

Участниците в разследването получават само административни наказания. Богдан Карайотов е понижен в длъжност и изпратен в Кърджали. Следователите Аспарухов и Филипов и оперативният работник Симеон Димев са уволнени дисциплинарно. По-късно Димев се връща на работа в МВР, но през 1992 г. на новия вътрешен министър Йордан Соколов му припомнят прегрешенията на Димев по случая „Александров“. Уволнен е втори път.Според една от любимите сцени на криминалните автори инспекторът помирисва кристалната чаша и усеща какво? Дъх на бадеми. Ченгето вече няма съмнения: убийство! Е, има и криминални случаи, оказва се, в които, като се подуши характерното ухание, не възникват решителни колебания: политика!

Защото ето какво разказват участници в разследването на убийството на 25-годишната Вася. Тъй като майката е служител в Главна прокуратура, криминалисти и следователи работят под силен натиск.

Убийството на Вася е извършено в нощта на 11 срещу 12 август 1982 г. На 16 август близките й откриват, че е изчезнала. Трупът на младата жена е намерен от лудуващи хлапета на 6 септември във водния канал до Нови хан. На 8 септември Александров е арестуван.

Версията на обвинението е следната: Ваньо спял при родителите си, когато жена му Вася се появила и вдигнала скандал, след което излязла и тръгнала сама в 12 часа през нощта. Взела такси, което я отвело някъде из София. Там тя се качила в камиона на съпруга си, той също бил вътре (?!), тръгнали за някъде, но по пътя разгневената съпруга му казала, че има любовник. Ваньо изригнал и както бил стигнал на Орлов мост, без проблеми направил обратен завой с камиона и с ремаркето (?!?!), след което извадил ножа си за хляб от жабката и убил жена си брутално. Хвърлил тялото в канал по пътя за Нови пазар. В каросерията нямало и какпа кръв, което не попречило обвинението да изглежда достатъчно убедително на съда.

Още докато Вася се водеше изчезнала, проверявахме Ваньо, разказва участник. „Проучвахме връзките им. Бракът им бе пред разпад. Естествено бе да се повдигне версията, че извършителят е Ваньо.“ Прилагат се специални разузнавателни средства. Подслушват се родителите на Ваньо, сестра му и племенницата му Мая – дете, което още не ходи на училище. Тъй като са заинтересувани лица по делото, алибито, което дават на Ваньо – че не е напускал дома в жк „Дружба“ във фаталната нощ, няма стойност. Без да знаят, че са подслушвани, те обаче потвърждават алибито му. Нещо повече – твърдят, че няколко минути след като Вася напуска дома им, чуват шум на автобус „Чавдар“.

Добриянов е шофьор на червен „Чавдар“.

Следата обаче е изоставена.Ако е било приложено рутинното мероприятие да бъдат проверени всички селища от жк „Дружба“ – където Вася за последен път е била видяна жива, до лобното й място в Нови хан, Добриянов щял да бъде заловен. Той живее в Долни Лозен. След Вася изнасилва и убива още три жени – Нина, Вангелия и Даниела.

От прилагането на СРС обаче все пак имало полза. Така полицаите разбрали, че бащата на Вася взима пушката и отива да застреля Ваньо. И майката ненавижда зет си. След арестуването му събира подписи от всички комшии в кв. „Хаджи Димитър“ с искане за смъртно наказание.

Усилията бяха насочени да се потвърди версията, че Ваньо е убиец, казват участниците. „Богдан Карайотов всяка седмица тичаше да докладва по върховете как върви разследването.“ На 28 декември 1982 г. Александров признава убийството на съпругата си. Таксиметровият шофьор Стоян Методиев свидетелства, че е закарал Вася до дома на Ваньо. 3 г. по-късно си спомня, че я е закарал само до нейния дом, въпреки че още на първото дело Рени Цанова доказва сбърканите му показания. И услужливият съсед Аржентински твърди, че майката на Ваньо карала всички комшии да лъжесвителестват. После лъжесвидетелят се оказва самият той.Делото се гледа няколко пъти. Първо състав на Софийския градски съд му дава 8 г. затвор. Отвън обаче граждани викат „Смърт на изверга!“ Прокуратурата го връща за по-тежко наказание. Димитър Попов дава 18 г. След нов протест на прокурора на 4 юни 1984 г. Върховният съд произнася окончателната присъда – 20 г. зад решетките.

Днес, въпреки че случаят „Александров“ се счита за класически пример на грешка в родното правораздаване участници в него все още са убедени, че призналият по-късно убийството Добриянов не е истинският извършител. Александров не е, но май и Добриянов не е, подмятат. Почеркът на трите убийства не съвпадал с този на ликвидирането на Вася. Добриянов е разстрелян скоро след 1987 г.

Бе поет курс да се доказва, че се допускат грешки, казва експремиерът Димитър Попов, комуто Рени Цанова е благодарна, че не осъдил Ваньо на куршум.

Разследването на грешката съвпада с времето на преустройство на социализма. Политика!

Текста е от Списание „Общество и право“ – материали във връзка с делото „Ваньо Александров“, 1985 г. и 1987 г.


Да си част от култовия български филм „Оркестър без име” и 35 години никой да не знае за тебе – това е орисията на Нели Цонева от Стражица, изпяла песните на Рени в ресторанта край морето.

Джаз певицата излиза от пълната анонимност едва през 2016 г., и то благодарение на Катерина Евро, която не е знаела кой пее италианските шлагери вместо нея. След като издирва телефона на актрисата чрез своята приятелка Елка Стефанова, набира смелост да звънне на актрисата на рождения й ден, на 1 септември 2015 г. Минали са повече от три десетилетия след премиерата на „Оркестър без име” и едва тогава Нели Цонева й се представя коя е тя.През 2016 г. с посредничеството на Катето Евро национална телевизия прави филм за нея, снимат я в Стражица и така на цяла България става известна както тя, така и последната неразказана история около този толкова любим филм.


НЕЛИ ЦОНЕВА ПРАВИ ЗАПИСИТЕ НА „КЕ САРА” КАТО СТУДЕНТКА В Консерваторията!Още с раждането животът на Нели Цонева тръгва встрани от обичайното русло.

Родена на 4 юли 1957 г. в Трявна, едва на 6 месеца и 20 дни тя е осиновена и израства в Стражица. Завършва средното си образование не със съучениците си, а във вечерна заводска паралелка към Строителния техникум във Велико Търново заради бременност. Родена за сцената, артистична и музикална от малка, участвала и в престижния навремето фестивал „Ален мак”, през 1978 г. Нели решава да кандидатства в Естрадния отдел на консерваторията. По това време работела като оперативен счетоводител и пеела с оркестър три пъти седмично в мотела в Стражица, разрушен после от земетресението.

Била на 21 години, вече омъжена, с тригодишен син и починали родители. Взела си три дни отпуск, не казала на никого и заминала за столицата. Последните кръгове на кандидатстудентския изпит били почти инфарктни. Успяла да впечатли комисията със суинг и джаз, но трябвало да се явява всеки път и в хубав тоалет. На помощ се притекла бъдещата й преподавателка Цветанка Възвъзова. Дала й блуза и красиво бижу от сушени южноамерикански плодове от дъщерята на хазаите, в които била отседнала, взела пола и така се явявала на туровете. Приели я, а нейни състуденти били Ралица и Ваня Костова от „Тоника СВ”, Краси Радков, Силвия Кацарова, Райко Кирилов.

Вече завършвала втори курс, когато с още две момичета били избрани да пеят в Клуба на актьора. Забелязва я дъщерята на режисьор в Софийския цирк и започва работа там, като на манежа е заедно с голямата Йълдъз Ибрахимова.

„Един ден се прибирам в студентското общежитие след дневно представление, вратата на стаята се отваря и колежката ми Соня заявява: „Нели, ти ще участваш във филм, обади се на Цветанка Възвъзова и тя ще ти каже какво да правиш”. Помислих си, че ме бъзика, тогава бяхме млади и весели. После всичко ми е като в някакъв сън. В уречения час пристига Борис Карадимчев да ме вземе за прослушване и застава в очаквателна поза пред общежитието. В него живееха все хора на изкуството и като го видяха, нали е популярен, всички виснаха на прозорците. Пък и беше с някаква западна кола, която сега на никого няма да направи впечатление, ама тогава…

Влизам аз в колата и мълча, после взехме от тях Цветанка Възвъзова да ми акомпанира, както и режисьора Людмил Кирков. Отидохме в дома на Борис Карадимчев и ми казаха да пея, за да чуят гласа ми. Почвам аз с Шърли Беси, да им покажа, че не съм коя да е и имам представа от световния шоубизнес. Спогледаха се композитор и режисьор и отсякоха: „Намерихме я, тя ще е”. Това става в края на юни 1980 г.”, разказва Нели Цонева.

Репетициите били в хотел „Хемус”. Отива на първата и вижда оркестъра с ръководител Петър Пърмаков, който свири във филма вместо бандата, и всички в главните роли – Велко, Павел, Филип и Георги Мамалев. Катето Евро се появила само за секунди с бъдещия си съпруг Жоро, но не ги запознали. На Нели Цонева й направило впечатление, че актьорите много внимателно наблюдавали как свирят музикантите, как държат китарите, палките на барабаните и т. н. Поискали от нея да изпее три италиански песни.

„Започнах да се хвърлям на някакви трудни неща, на суинги, но ме пресякоха, защото певицата във филма била съвсем обикновена. После избраха „Ке сара”, „Торнеро” и „Мама Леоне” – хитове, които си останаха такива и до днес.

Консултант беше Димитър Йосифов, един от първите естрадни певци на България и завършил италианска филология. Вече беше началото на юли, на рождения си ден почерпих всички с евтини шоколадови бонбони, а Филип Трифонов се обърна към мен с фразата „Жената Рак – вътрешно вълшебство”. Записите в „Балкантон” бяха на 7 и 8 юли. Пак се опитах да правя импровизации, но ми казаха да пея като на репетициите. Те си следваха сценария, пък аз нищо не знаех какъв е този филм. Само разбрах заглавието и че ще има някакъв италианец, с който тръгва певицата. И така записахме песните, също и сватбата. Провиквахме се „Горчиво!”, спомня си Нели Цонева. После заминава с оркестър да работи в Югославия, отсъства от страната повече от година и дори била забравила за филма. След като се върнала, се явила на прослушване за атракционни програми към „Интерхотели”.

Получила работа за „Шатрата” в Правец заедно с Емил Димитров и Маргарита Хранова. Нели пеела в първата част, а звездата закривала шоуто.

БОРИС КАРАДИМЧЕВ Й ИЗДЕЙСТВАЛ 60 ЛЕВА ХОНОРАР

Решила да потърси оркестъра на Петър Пърмаков и да пита за хонорарите. Музикантите тогава свирели в градината на хотел „България”, отдавна били похарчили парите за участието си във филма и я засилили да си търси своите.

„Отивам в Киноцентъра, отваря счетоводителката един тефтер, намира филма и ми казва, че няма певица. „Ама как да няма, аз съм певицата”. Обаждам се на Цветанка Възвъзова, тя пък звъни на Борис Карадимчев, а той от своя страна обратно на счетоводителката, която ми казва, че са останали 40 лв. „Как 40 лева, бе, другарко, аз мисля да си оправя живота”. Живеех вече на квартира. В крайна сметка композиторът ми издейства 60 лв., колкото на Маргарита Хранова и Вили Кавалджиев”, продължава разказа си Нели Цонева.

Когато „Оркестър без име” излиза и предизвиква фурор, тя е в чужбина и го гледа чак през 1983 г. Кой ли не й казва колко е страхотен и смешен. Отива в кино „9 септември” във Велико Търново, купува си билет и сяда със свито сърце. До нея е синът й Даниел.

„Обявиха, че ще пее Рени Ковачева, запявам аз и се вцепенявам, защото бяха забързали оборотите и гласът ми беше станал малко по-висок. Явно не са искали тембър на джаз певица, а по-естрадно звучене. Седя и слушам какво коментират хората около мен, възкликваха, че Катето Евро много хубаво пее, без да подозират, че гласът е моят и съм сред тях. Никой не ми е забранявал да се афиширам, но като новоизлюпена певица се притеснявах дали съм си свършила работата, макар Борис Карадимчев да ме е окуражавал през цялото време. Знаеха за филма само най-близките ми хора, някои от приятелите ми и един-двама състуденти. Но и аз не съм търсила такава популярност”, споделя Нели Цонева.

НАМИРА ПРИЗВАНИЕТО СИ В АТРАКЦИОННИ ПРОГРАМИ

Певицата намира себе си в работата като вариететна артистка и обикаля много заведения по Българското Черноморие, както и интерхотелите в страната. Прави свои шоу програми – латино, ретро шоу, с цигански романси, които много се харесвали на чужденците, гръцки репертоар за таверна „Елиники”. След промените сменя доста от нароилите се частни клубове из цяла България, често оказали се на мутри и борци, за които казва, че може да напише роман.

„На всяко от тях пишеше вариете, без собствениците да имат представа какво се изисква за такъв тип заведение. На фона на това, което съм видяла и ми е минало през главата, случката с боя на сватбата в „Оркестър без име” е нещо съвсем безобидно. Вадеха се автомати, стреляше се по таваните и полилеите, да ти се вземе акъла… Пътувах много, с 5 куфара и мъкнех всичко – костюми, котлон, касетофони и т. н. Предложенията към мен валяха, защото си имах собствено шоу”, казва артистката.

През 2003 г. организира концерта „Децата на Стражица пеят”, това прави голямо впечатление и я привличат към Общината за официален водещ, каквато е 15 години. През този период основава детската вокална група „Пеещи усмивки”, а някои от възпитаниците й пробиват на голямата сцена.

Сега изнася музикални спектакли за деца, а любопитен факт е, че въпреки големия си репертоар никога повече не изпява „Ке сара”, „Торнеро” и „Мама Леоне“.

Ана Райковска / Борба/


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив