Къпалня "Република" (Мария-Луиза) в София и цените в ресторанта през 70-те

Република не съществува, както не съществува Феята, Ропотамо, и други емблематични места в София. 

И от завод Електроника остана само името на трамвайната спирка. 

Ледените пързалки в София, и те изчезнаха.Ресторантът на Република работеше целогодишно и беше много уютен,и евтин -две бутилки вино(Гъмза или Димят) с порция пържени картофки със сирене 2.5лв. и разходката от Орлов мост през Братската могила до комплекса бяха чудесно изживяване.

Сега можем само да гледаме с носталгия какво бижу за отдих и спорт сме имали в сърцето на най-големия софийски парк.

Научете повече

“Новотел Пловдив” - връх на социалистическото строителството за времето си

Петзвезден хотел открит през 1977 г. от френската верига хотели “Новотел” и съгласно споразумение с българското правителство след кратковременна експлоатация от страна на френския партньор преминава в собственост на държавата. 

През 1997 г. става частна собственост на приватизационен фонд “Петрол фонд”, по-късно преобразуван в “Синергон холдинг” АД. Множеството инвестиции след приватизацията превръщат “Гранд Хотел Пловдив” в модерен бизнесхотел с елегантни архитектурни решения и уникален стил.

Петър Петров/Пловдив

Научете повече

Губим ценен приятел и човек с голямо сърце споделиха от фондацията на Бриджит Бардо

 

"АЛЕН ДЕЛОН беше близък приятел на френската филмова легенда БРИДЖИТ БАРДО, която е дълбоко натъжена от смъртта му", написа в изявление Фондацията на Бриджит Бардо, която е ангажирана със защита на правата на животните, отдавайки почит на АЛЕН ДЕЛОН, определяйки го като "един изключителен човек, незабравим творец и голям приятел на животните",съобщи НОВА.ТВ

"Губим ценен приятел и човек с голямо сърце", споделиха още от фондацията.

И други известни личности, сред които френският президент Еманюел Макрон, режисьори, актьори, отдават почит на Ален Делон, който почина на 88-годишна възраст.

"Господин Клайн или Роко, Гепардът или Самураят, Ален Делон въплъти легендарни роли и накара света да мечтае. Предостави незабравимото си лице, за да преобърне живота ни с главата надолу", написа френският президент в социалната мрежа "Екс".

Меланхоличен, популярен, потаен, той беше повече от звезда: френски монумент", добави френският държавен глава.

Бившият министър на културата Джак Ланг го нарече "принц на киното" и сподели, че приятелството му с Ален Делон се е основавало не само на актьорските му качества.

"Имахме много близко приятелство с голямо доверие", каза той пред Франс енфо.

Според френския филмов продуцент Ален Терзиан Делон е "последният от гигантите", предаде Асошиейтед прес. "Това е страница, която се обръща в историята на френското кино", каза той пред радио Франс ентер. Терзиан, който е продуцент на няколко филма, режисирани от Делон, си спомня: "всеки път, когато той пристигаше някъде... имаше някакво почти мистично, почти религиозно уважение. Той беше завладяващ."

Фондацията на Бриджит Бардо, посветена на защитата на животните, отдаде почит на "един изключителен човек, незабравим творец и голям приятел на животните", в изявление, публикувано в социалните мрежи. Делон беше "близък приятел" на френската филмова легенда Бриджит Бардо, "която е дълбоко натъжена от смъртта му", се казва в изявлението. "Губим ценен приятел и човек с голямо сърце".

"Балът свърши. Танкреди отиде да танцува със звездите..." - така италианската актриса Клаудия Кардинале реагира на смъртта на Ален Делон, нейния партньор в "Гепардът", в съобщение, изпратено до АФП.

Танкреди е героят на Ален Делон във филма на Висконти от 1963 г.

"Иска ми се да го изразя с думи... но тъгата е твърде силна. Присъединявам се към скръбта на децата му, на близките му, на почитателите му...".

"Per sempre tua (Завинаги твоя), Анджелика", завършва Клаудия Кардинале, подписвайки се с името на героинята си във филма, спечелил "Златна палма" на фестивала в Кан.

Източник:lupa.bg

Научете повече

Почина Френският актьор и звезда на Световното кино Ален Делон

Френският актьор Ален Делон почина на 18 август на 88-годишна възраст, съобщи Le Figaro. В изявление, разпространено до агенция AFP, се казва: „Той почина мирно в дома си в Души, заобиколен от трите си деца и семейството си“. 

"Семейството му любезно ви моли да уважите личното им пространство в този изключително болезнен момент на траур", се посочва още в изявлението,предаде нова.тв

Кариерата на Ален Делон започва през 1957 г. Той е сред най-популярните актьори във френското кино, появява се във филми, които привличат общо около 135 милиона зрители, което го прави шампион в боксофиса като Луи дьо Фюнес и Жан-Пол Белмондо едновременно. След като споделя големия екран с велики актьори като Жан Габен, Симон Синьоре, Роми Шнайдер и Лино Вентура, голям брой филми, в които участва, се превръщат в кинокласика. Някои от тях са: „Под яркото слънце“, „Роко и неговите братя“, „Гепардът“, „Борсалино“ и „Шокова терапия“.

Въпреки че не успява да се утвърди в Холивуд, той има международна репутация. През 1985 г. печели „Сезар“ за най-добър актьор за „Нашата история“ и „Златна палма“ на филмовия фестивал в Кан през 2019 г. за цялостната си кариера. В течение на дългогодишната си кариера Ален Делон работи с много известни режисьори, включително Лукино Висконти, Жан-Люк Годар, Жан-Пиер Мелвил, Микеланджело Антониони и Луи Мал. Придобива швейцарско гражданство през 1999 г.През 1958 г. при снимането на филма „Кристина“ Делон се запознава с австрийската актриса Роми Шнайдер. От 20 март 1959 г. двамата са сгодени. 

По време на тяхната връзка Ален има любовна афера с немската певица и фотомодел Нико, която на 11 август 1962 г. ражда син, Кристиан Аарон Булон. Делон не признава своето бащинство, но Нико твърди, че той е бащата. Детето отглеждат през повечето време родителите на Делон, които му дават и своята фамилия, Булон. През декември 1963 г. след близо 5-годишен годеж Делон и Шнайдер приключват връзката си.

На 13 август 1964 г. Ален се жени за Натали Бартелеми, родена на 1 август 1941 г. в Мароко – известната френска актриса и модел Натали Делон. Един месец след това им се ражда син Антони. На 25 август 1968 г. Ален и Натали се разделят и от 14 февруари 1969 г. са разведени.

Интимни приятелки на Делон са били актрисите Мирей Дарк (1969 – 1980) и Ан Парийо (1980 – 1982). След това на 51 години той се жени за холандската манекенка Розали ван Бреемен и е с нея почти 15 години (1987 – 2001). По това време е удостоен с най-високите награди в кариерата си.Официално има 3 деца от 2 брака:

Делон с дъщеря си Анушка на филмовия фестивал в Кан, 2010 г.

Антони Делон (роден на 30.9.1964 г., киноартист) от брака му с Натали Делон;

Анушка Делон (родена на 25 ноември 1990 г., дебют в киното на 13-годишна възраст) и

Ален-Фабиан Делон (роден на 18.3.1994 г., дебютира в киното на 12-годишна възраст).

Анушка и Ален-Фабиан са от брака му с Розали ван Бреемен.

Ален има 3 внучки от сина си Антони: Лу (родена през 1996 г.), Лив (родена на 25 август 2001 г.), както и незаконната Алисън (родена през 1989 г.).

От 23 септември 1999 г. Ален Делон е с двойно гражданство – става гражданин на Швейцария и живее с двете си малки деца в Шен-Бужри, кантон Женева.

Дълбок поклон пред паметта му!

Научете повече

Момиченцето, което през 1970 покори България с песента си на конкурс „Златния Орфей“ /Видео/

Анита Хегерланд пее на песенния конкурс „Златния Орфей“ в България през 1970 г. Българската звукозаписна компания „Балкантон“ издава грамофонна плоча с песента ѝ „Албертино“, която е хит по онова време в България.

Тогава Анита гостува на „Златния Орфей“, изпява „Албертино“ и до ден-днешен хората я помнят. И днес тя продължава да бъде една от най-успешните певици в Норвегия. Кариерата на Анита Хегерланд, която започва по един наистина приказен начин – на Коледа, на едно празненство, на което добрият старец приканва всяко детенце да изпълни някоя песничка. 

Е, малката Анита също изпява „нещичко“, а Дядо Коледа се оказва най-известният норвежки продуцент и на следващия ден заглавията във вестниците гласят „Роди се нова звезда“. Анита Хегерланд е на 9, когато нейни песни са по върховете на класациите в Швеция, Норвегия и Германия. Следват 4 успешни албума, участия в киното… 

И постепенно малкото русо момиченце пораства, превръща се в хубава дама и следва друг приказен момент. На концерт на Майк Олдфийл в Осло, тя отива зад кулисите и му дава свои записи. Година по-късно известният британец й се обажда – следват съвместни, проекти, любов, брак, две деца и много музикални награди. Но това е по-късно..

Научете повече

Легендарния автомобил "Москвич" през годините

През 1954 г. започва производството на модернизирания „Москвич-401“, през 1956 г. започва производството на нов модел „Москвич-402“, а през юли 1958 г. е проведена нова модернизация, в хода на която се усвоява нов двигател с горно разположени клапани (сглобен на основата на стария блок, но с нова алуминиева глава на цилиндрите). Новата версия получава индекс „Москвич-407“. С тези автомобили през 1958 г. заводският отбор успешно дебютира на международни спортни състезания. Освен базовата версия (седан), серийно се произвеждат и модификации с купе „Универсал“и „фургон“, а така също пълноприводна версия на „Москвич-410“.

През същия период от развитието на МЗМА активно се водят експериментални конструкторски разработки – така се появява откритият спортен модел „Москвич-404“ с форсиран 4-карбураторен двигател, с купе на база „Москвич-402“, състезателна „формула“, на която заводският отбор неведнъж става шампион на страната. Започва се даже работа по създаване на болид от „Формула 1“ за международни съревнования. В края на 1950-те години, след като е усвоен модел „407“, паралелно се създават и изпитват 2 серии извъншосейни автомобили „Москвич-415“.

През лятото на 1958 година, по задание на Министерството на автомобилната промишленост на СССР се разработва проект за микробус „Москвич А9“ – 8-местен с възли от „Москвич“ „407“ и „410“.В началото на 1960-те години заводът е принуден да замрази работата по много перспективни проекти – поради липса на финанси, оборудване, и производствена площ. В същото време „отгоре“ постоянно постъпват директиви за увеличаване ръста на производство. Поради увеличеното производство на експортни модификации, се налага да се откажат от производството на седана с двойно предаване, купето универсал, утилитарните „джипове“, а също и от микробуса. Поради липса на възможности за производство е решено създаденият от конструкторите на МЗМА в края на 1950-те години микролитражен „Москвич-444“ да бъде пуснат в серийно производство на реконструирания Запорожки завод, който преди е произвеждал селскостопанска техника (виж ЗАЗ-965).

Въпреки трудностите разработката на нови серийни модели продължава с високо темпо. Едва е усвоен през 1962 година считаният за „преходен“ към по-добра конструкция модел „Москвич 403“, когато през 1964 г. заводът стартира серията москвич 408, който се характеризира с напълно нова визия и модерно за времето си купе. Автомобили с базирани на „408-м“ рами са произвеждани до средата на 1990-те години. М-408 също е замислен като „преходен модел“: въпреки новото си купе, той използва същия архаичен мотор с долен разпределителен вал, който макар и в новата модификация да притежава достойните по това време 50 к.с., все пак е с конструкция още от 1930-те години и настоятелно се е нуждаел от замяна. Такава замяна се е подготвяла още от началото на 1960-те години – активно се е работело по съвършено нов 1,5-литров изцяло алуминиев двигател, замислен като база на цяла модификация с работен обем 1,5 – 2 литра. Говори се „под сурдинка“, че за тази цел се използват новаторските идеи в новия мотор на BMW.

В октомври 1967 г. успешно е пуснат (с новия 1,5-литров двигател) модел „Москвич 412“, който има успех на много външни пазари, а също и в международни спортни състезания.

Налага се „Москвич-412“ и „Москвич-408И“ (с купе на „412“) да се произвеждат паралелно: след като е усвоен „412“ – т.нар. „чист 12“, се оказва, че двигателното производство на завода не е в състояние да обезпечи с нови двигатели целия обем на производство.Решено е производството на двигателите модел „412“ да се премести в „Уфимский завод авиамоторов“ – по онова време никой не предполага какви проблеми ще причини „изнасянето“ на двигателното производство към странично предприятие, което е подчинено на друго министерство.

През 1966 г. излиза правителствено постановление за реконструкция на МЗМА, която започва през 1968 г. Въведени са нови производствени конвейери, работещи по технология по лиценз на френската фирма Renault и построени с участие на нейни специалисти. Паралелно е въведен в експлоатация и заводът в Ижевск, също по технология на Renault. Двата завода са разчетени всеки от тях да произвежда до 200 000 коли на година. През май 1967 г. от конвейера слиза милионният автомобил марка „Москвич“ – „Москвич-408“. 

Решава се малолитражни автомобили вече да се правят в други фабрики и по тази причина през октомври 1968 г. заводът получава ново име: „Автомобильный завод имени Ленинского комсомола“ (АЗЛК). По онова време в реконструирания завод продължава производството на остарелите модели „408“, както и на застаряващия „Москвич-412“, макар и с „подновени“ купета (през декември 1969 г. двата модела получават правоъгълни фарове вместо кръглите и хоризонтални, а не вертикални, стопове).През септември 1971 г. е образувано „производствено обединение“ „Авто-Москвич“.

Работата над модел-премник на „408“ и „412“ започва още през 1967 г. с обозначение „3 – 5“ – това е означавало годините, за които е запланирано новото производство: 1973 – 1975. По онова време вече е подписан контракт с „Фиат“ за построяване в град Толиати на завод за масово производство на лицензионен вариант на Fiat 124 – модел от същия клас като „Москвич-412“, но превъзхождащ го по комфорт.

Да се произвеждат 2 модела от еднакъв клас в отрасловото министерство счели за излишно, в резултат на което новото семейство „Москвичи“ трябвало да бъде по-мощно и комфортно в сравнение с „М-412“ или бъдещите ВАЗ-ове и да заема групата малко над средния клас, тоест в типа на съветските леки автомобили по размер и литраж примерно по средата между моделите на „ВАЗ“ и „Волга“. Планирало се е да бъдат произведени варианти на двигатели модел „412“ с увеличен работен обем 1,6 – 1,8 л. По ред причини производството на тези модели през това десетилетие така и не започва.

Основният проект на съветското автомобилостроене по онова време е ВАЗ. Поради факта, че за строителството на този „завод-гигант“ са вложени много ресурси, за останалите липсват инвестиции. Освен това в град Толиати, (където е заводът на ВАЗ) на работниците са предлагани привлекателни условия и квартири, поради което са привлечени много от младите и най-ценни специалисти от целия Съюз, в това число и от АЗЛК.

Доставчиците също подвеждат АЗЛК: намиращият се под „шапката“ на неавтомобилно министерство Уфимски завод отказва да променя каквото и да е в конструкцията на двигателя „412“ поради реални или мними технологични проблеми – в частност в Уфа отказват да произведат 1,8-литров двигател, жизнено необходим за перспективните модели „Москвич“, с формулировката „ограничени възможности на оборудването, което обработва коляновите валове“. Такива версии на двигателя са създадени много по-късно, когато двигателят УЗАМ е вече безнадеждно остарял.

Източник:wikipedia.org

Научете повече

Ватманът Евгени Минчев и Светски лъв днес разказва как е преминавало ежедневието му през 80-те

Не ми го хвали! Ватман ли е, не е стока. Сберат ги от провинцията какви ли не престъпници, па после се чудим отде тая простотия в столицата.

Ама, бабо, той свири на пиано…

Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.

С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.

Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.

Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).

Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.

Какво работите? -  проскърцва в слушалката бабешкият глас.

Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.

Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…

Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.

На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:

У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?

А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.

През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:

Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.

Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.

Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.

Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…

И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:

Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?

На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.

Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…

От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:

Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…

Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.

Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:

Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…

Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е  не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…

Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.

Списание. „София“, бр. 9, 1988 година

Научете повече

През 1983 г. за „Универсиада ’83“ е построен най-дългият лифт в България

Последният работещ лифт от София до високите части на Витоша – Симеоновският, повече няма да работи. Съоръжението е спряно от миналата година и никога няма да бъде пуснато отново. Вместо това ще бъде подготвен проект за подмяната му. Опитът до момента обаче показва, че ако въобще се случи, реализирането на такава идея може да отнеме години.Построен е за „Универсиада ’83“ и е официално открита на 4 април 1983 г.

За окончателното спиране на Симеоновския лифт обяви базираната в Италия фирма „ТехноАлпин“, собственик на дружеството „Витоша ски“, което притежава съоръженията на Витоша. „ТехноАлпин“ твърди, че причината е липсата на части за поддръжката на кабинковия лифт, който качваше туристите от софийския кв. „Сименово“ до Алеко.Така алтернатива на екологичния въжен транспорт остават общинските автобусни линии до Витоша и колите, които редовно задръстват пътищата в планината през зимата, когато хората се качват да карат ски.До момента мениджмънтът на „Витоша ски“ в България обясняваше, че лифтът е спрян, тъй като един от двигателите му изгорял. Поправката отнемала време заради сериозната възраст на съоръжението. Последно през януари изпълнителният директор на „Витоша ски“ Ян Калчев обясни пред БНР, че ремонтът на двигателя е пред финал, той ще бъде монтиран отново, но следвал дълъг период на синхронизиране с другия мотор на лифта. Калчев не се ангажира със срок за пускането на съоръжението, но и не каза, че то всъщност повече няма да работи. В последните седмици Mediapool се опита нееднократно да се свърже с Ян Калчев по темата, но безуспешно.

Официална информация по въпроса липсва и на сайта на „Витоша ски“. Там е написано само, че в момента нито едно съоръжение не работи заради профилактика, а нова информация ще има в началото на юни. Служителите, отговарящи на телефона на долната станция на лифта, пък казват, че кабинката ще е извън строя поне до следващата зима.При неочакваното спиране на лифта в началото на зимния сезон в края на миналата година, новоизбраният тогава столичен кмет Васил Терзиев нареди проверка на обстоятелствата, довели до това. Резултати така и не бяха обявени, а от общината повече от месец не отговорят на въпросите на Mediapool за съдбата на Симеоновския лифт и на Витоша като цяло. Преди няколко месеца Васил Терзиев пое инициатива за разработването на пътна карта за развитието на планината. От общината не отговориха на въпросите на Mediapool докъде е стигнала работата по нея.

Симеоновският лифт е пуснат в експлоатация през 1982 г. Към онзи момент той е най-дългият лифт в света от тази категория и експериментално съоръжение за производителя, казват от „ТехноАлпин“. От дружеството допълват, че до приватизирането на съоръженията от „Витоша ски“ през 2007 г., кабинката не е поддържана добре. Липсвала сервизна история и не били купувани оригинални резервни части. Това довело и до бързата амортизация на лифта.

„В резултат на амортизацията производителят Doppelmayr идентифицира сериозни структурни модификации на съоръжението и спря да доставя резервни части за него в името на безопасността на пътниците и препоръча изграждането на съоръжение, което отговаря на настоящите стандарти на ЕС“, обясниха от „ТехноАлпин“.От фирмата посочват, че съществуващите европейски директиви изискват всички резервни части и компоненти за такъв тип съоръжения да се купуват от производителите или от техни оторизирани дилъри, които притежават нужните сертификати. 

Така се оказва, че към момента „ТехноАлпин“ не може да осигури резервни части за Симеоновския лифт и той е спрян завинаги. „Не можем да правим компромис с безопасността, от която зависят животът и здравето на хиляди хора”, заявява от фирмата. И допълват, че вече разработват проект за подмяна на кабинката, а целта е за това да се използват съществуващите стъпки. „Това допълнително усложнява задачата заради ограниченията в Закона за горите. Опитваме се дори да намалим броя на стъпките, използвайки новите технологии“, твърдят от „ТехноАлпин“.

„Витоша ски“ от години настояват да се промени Законът за горите, така че да улесни изграждането на нови лифтове. Искат и да бъде приет нов план за управление на природния парк „Витоша“, тъй като в настоящия новото строителство не е разрешено. Природозащитници обаче твърдят, че подобни изменения не са нужни и съоръженията на Витоша могат да се променят и ремонтират и при сега действащите нормативни документи.

Още повече, че част от плановете за развитието на София са свързани именно с подобряване на връзките на обществения транспорт с кабинката от Симеоново. Заради нея се обсъждаше продължаване на метрото към долната станция на лифта. Беше пусната и специална електробусна линия до там. „Витоша ски“ притежава още два лифта от София до високите части на планината – Драгалевският и Княжевският. И двата не работят, а от компанията казват, че няма как да бъдат пуснати без подмяна и дори сериозни промени – особено за Княжевския.Драгалевският лифт е по-новата от двете въжени линии. Той е седалков и е строен през 1956 г. Беше спрян изненадващо преди години, подобно на Симеоновския лифт. Столичната община издаде заповед за възстановяването му, която „Витоша ски“ обжалваха. В крайта сметка съдът се произнесе в полза на общината и дружеството беше задължено да възстанови линията. До момента това не е направено.

„ТехноАлпин“ се позовават на анализи и експертни оценки, които показали, че стълбовете на седалковия лифт са корозирали и стъпките компрометирани. Самите стълбове нямало как да се сменят, без да се разрушат „стъпките“, тъй като основите са бетонни. И тук според компанията имало проблеми с поддръжката през годините и влагането на резервни части без установен произход.

От „ТехноАлпин“ припомнят, че са подготвили проект за построяването на лифта наново. Вече две години обаче той нямал екооценка от столичната екоинспекция. Чак след получаването и можело да се внесе концептуалният проект и да се иска разрешение за строеж. Първата секция от Драгалевския лифт – до междинната станция, можело да бъде възстановена в рамките на година след получаването на всички разрешения.

Ситуацията с Княжевския лифт изглежда доста по-сложна. Въпреки че общината и за него е издала заповед да бъде премахнат или възстановен, от „ТехноАлпин“ твърдят, че пред този проект има доста повече пречки. Първо, лифтът от Княжево до Копитото не работи от 1992 г. Началната станция в момента се намира в застроен с къщи район. Трябва да бъдат направени и нови стълбове, за да са изпълнени съвременните изисквания за безопасност. Нямало и подходяща инфраструктура като път и паркинг за началната станция. Заради застрояването няма и как да се направи.

Освен това анализ, поръчан от Столичната община, показвал, че нито станциите, нито стъпките, нито стълбовете от някогашия Княжевски лифт могат да се използват. Трябва да се направи изцяло ново съоръжение, а това изисква промяна на съществуващите закони в страната, смятат от компанията. Освен това, за да се използва такъв лифт и през зимата, трябва да се удължи към Конярника и Ветровала, за да има връзка със ски съоръженията там.

От „ТехноАлпин“ казват, че са готови да инвестират сериозни суми във Витоша, за да се развива целогодишен туризъм и спорт. Дружеството изтъква, че основните пречки това да не се случи, са законите в страната и планът за управление на парк „Витоша“.

В отговора си до Mediapool от „ТехноАлпин“ изрично уточняват, че нямат намерение да строят нови хотели и хижи на Витоша, а само да модернизират спортните съоръжения и туристическа инфраструктура.

Материал на Зорница Латева mediapool.bg

Научете повече

Разказ за една лятна почивка на море през 70-те

Идеята за тази история се роди по време на тазгодишната почивка близо до Созопол, като се гарнира с няколко снимки от един мноого стар албум. В нашето село Подем,Плевенско, като се кажеше на море, не се питаше къде, защото се знаеше. На Бяла,Варненско. Там  беше почивната станция на АПК-то. И така 17 пъти за 17 години. 

Преди тръгване майка ми задължително правеше "уши" на един чаршаф, защото чадъри просто нямаше. При пристигането първата работа беше да се провери дали колчетата за закачане на чаршафа са под бунгалото. Предаваха се от смяна на смяна и липсата им се равняваше  на природно бедствие. Почивката- 14 дни с хора, до болка познати и с деца - също добре известни. С началник смяна, какъвто обикновено беше баща ми. След една нощ във влака от Плевен до Варна никога няма да забравя хладните варненски утрини пред гарата, където изчаквахме автобуса за Бяла. 

Той първо караше работниците от някой завод, после ни извозваше цялата група, като ние бяхме с най-големия куфар, зер багажа на двама възрастни, на мен и сестра ми не се събираше лесно. Няма да забравя и невероятната синя лодка, каквато нито едно дете нямаше, купена от баща ми от гарата в Белград, беше италианска и, за разлика от българските, просто не се обръщаше. На плаж - от 8 до 12. После обед - и задължителна почивка в бунгалото - с покрив от ламарина, където температурата след обед стигаше до 40 градуса, ама това май не правеше впечатление на никого. Банята - обща - варели ,които се топлеха от слънцето. 

И тъй като на нас , децата, не ни се почиваше ,  мотаене из станцията - по възможност тихо, за да не будим спящите след обед татковци и да не разсейваме плетящите или бродиращи майки.  Вечер -  луда игра, даже и възрастните понякога ходеха на плажа и ,застанали в кръг, си подаваха една плажна топка. Помня,че веднъж падна в морето и то я понесе, та баща ми  по бели гащи скочи във водата и плува трийсетина метра, за да я върне под възхитените погледи на мнозинството, защото в тия времена не всеки плуваше така добре. Кой знае защо обаче в Бяла не се продаваше риба. 

Та началник смяната всеки път ходеше и водеше пазарлъци с местните рибари от рибарския плаж, като винаги бяха успешни и веднъж в смяната се появяваше риба, която готвачът печеше на скарата ,а ние, децата, изяждахле половината още там. Веднъж в смяната  - задължително ходене в т.нар. "Казино"., в което , естествено , никой не залагаше. Но беше най-приличният ресторант в Бяла. Всъщност, те си бяха всичко на всичко три. "Казиното", "Димят" и "Ореха". Незабравим беше и плодовия  сироп - на цена от 4 стотинки, продаваше се близо до станцията, стрелбището, лятното кино и т.н. Все едни такива дребни забавления, които сега вероятно ще се сторят смешни. Само дето винаги на тръгване от морето ми се плачеше....

Валери Стоилов

Научете повече

Тайна стая в склада на магазина – с дефицитни стоки през соца и само за приятели

Универмага в село Балван,великотърновско

Ако един млад българин иска да разбере как са живели неговите родители и техните родители преди 1989 година, сигурно ще изпадне в шокиращо състояние.

Едни пишат ни убеждават, че магазините били празни.Други – че имало всичко.И едните, и другите прилагат снимки.

В рубриката на пловдивската телевизия „Запомнете Пловдив 2024“ продължаваме да вървим по следите на носталгията. И търсим истината сред многото лъжи.

За пореден път се опитахме да напишем няколко страници от пловдивската история с помощта на хората, които са били свидетели и участници в събитията от този период. Става дума за времето на дефицита. Когато невидима ръка „пускаше“ и спираше една или друга стока. Когато висенето на опашки с часове си беше част от ежедневието.

Другата гледна точка е, че в магазините имало всичко. Че било евтино. Че храните били качествени – а не като сегашните. Че хлябът, саламът и доматите си имали неповторим вкус. И т.н.Не можем да отричаме всичко, изречено от носталгиците. Много българи искрено се трудеха да напълнят магазините с все повече и по-качествени стоки. Но държавната собственост и липсата на реален пазар и в производството, и в търговията неминуемо водеха до дефицит.

Има и неумишлени фалшификации. Например – публикува се снимка на пълен магазин с надпис: „Ето как магазините по времето на бай Тошо бяха пълни!“ А като се вгледа човек, ще види, че има цели рафтове с наредени бутилки оцет и нищо друго.

Едно време снимки на пълни със стока магазини се появяваха във вестниците и в пропагандните табла, които се изготвяха от Центровете за фотопропаганда. Техните кадри преди всяко снимане аранжираха витрините и щандовете така, че да се заблудят хората. Е, тогава съвременниците трудно можеха да бъдат излъгани, но сега, след толкова години, има и такива, които вярват на видяното.Обадиха се много хора – някои ни писаха преди и след предаването. В блога 3nai.blog.bg може да намерите много интересните и верни разкази на арх. Олег Каразпрянов.

Ето някои коментари:

Емелка

„Записах се и чаках около година реда си за цветен телевизор „Велико Търново“, както и за секционна библиотека, пералня и холова гарнитура – така ги наричаха тогава. Но пък си купувах на почти без пари дрехи и обувки от детските магазини, защото №42 – най-големият за тях ме устройваше идеално.

На един пътуващ панаир в Козлодуй се сдобих с ударна бормашина и си я окомплектовах с бургии видия, защото и това нямаше, та си пробих дупки за корнизите без да се моля на някого. Припомни ми доста неща – колко щастлива бях когато си намерих комплект малки китайски длета, защото се занимавах като хоби с рисуване и дърворезба дребна пластика..“.Боян Ранделов разказа как сме се добирали до по-добри стоки с връзки. Или с малки лъжи.

Отишъл да търси риба в т.н. Малки хали. И излъгал, че довечера чака гост – самият Лало Рашев – шеф на веригата магазини за риба. И получил 4 скумрии от най-високо качество.

Бай Кольо от село Градина разказа как е търсил резервни авточасти и гуми. „Приключенията на Баш Майстора“ от прочутата филмова поредица не могат да се мерят с моите“ – обобщи гордо той.

Друг разказа как се е добрал до дефицитната автоматична пералня Перла 04. Тъй като цялата социалистическа икономика не можеше да произведе автоматична пералня, ние я „откраднахме“ от югославски прототип. А югославяните бяха прекопирали пералнята от италианците…

В складовете на много магазини имаше паралелен таен магазин – само за дефицитни стоки за приятели.По празниците и панаирите пускаха също дефицитни стоки. За малко, но хората знаеха и чакаха.

Имаше ведомствени магазини и барчета – за наши хора. Там можеха да се намерят „Пияни вишни“ – примерно.Гълъб Костадиннов разказа за ведомствения магазин в Месокомбината, където пускаха само за персонала наденици, кайма и пушени ребра.В големите градове пък имаше „показни магазини“, където единствено имаше лимони почти цяла година, но на двойни цени. И домати, и краставици през зимата.

През годините на „бай Тошо“ имаше периоди, когато се живееше по-нормално, но и такива, когато магазините – особено за хранителни стоки – се изпразваха.Най-вече липсваха стоки, които държавата ни купуваше срещу долари, а доларите не достигаха. Например цитруси, маслини, зехтин, качествен шоколад, дънки…

Неизвестно по какви причини на моменти изчезваха олиото, червеният пипер, чесънът, лещата. Агнешко месо пускаха май само за Първи май. Опашките бяха незабравими.От дистанцията на времето много неща изглеждат по-различно. И никакви фалшификации не могат да ни заблудят.

Днес има всичко. Това е хубаво. Изчезна обаче радостта, която ни обземаше, когато се добирахме до нещо дефицитно. Нещо“вносничко“. Нещо, за което сме чакали години. Или сме намерили връзка…

Ех, минало незабравимо…

Научете повече

Грандиозна атмосфера в Русе - Дунав и Левски събират 40 000 зрители през 60-те

Немислими за днешното време кадри отразяват футболните емоции в България през 60-те години

На днешната дата - 11 август, през 1968 година, Дунав посреща Левски в двубой от първия кръг на шампионата в "А" група (сезон 1968/1969 година) - среща, която остава в летописите като най-посетеният в историята на Русе

Дуелът на Градския стадион в дунавския град предизиква същинско стълпотворение. Според местните хроники на стадиона присъстват 40 000 души, а други 10 000 не успяват да влязат и остават край съоръжението

Левски печели с 2:1. Точни за Сините са Сашо Костов и Стефан Павлов - Фифи Перото, а почетното попадение за Дунав е дело на Никола Йорданов

През този сезон Сините са реорганизирани като Левски-Спартак и финишират на второ място, а шампион става ЦСКА "Септемврийско знаме"

Дунав пък успява да запази мястото си в групата, завършвайки на 13-а позиция - пред Марек, Добруджа и Локомотив (София)

ДУНАВ - ЛЕВСКИ 1:2 (0:0)

ГОЛМАЙСТОРИ: 0:1 Александър Костов (46), 0:2 Стефан Павлов (65), 1:2 Никола Йорданов (83)

Дунав: Иван Иванов, Добри Добчев, Огнян Илиев, Тодор Тодоров, Стоян Китов, Никола Шаламанов, Стоян Маринов, Петър Колев (55-Алекси Парашкевов), Никола Йорданов, Иван Въжаров, Шамси Сюлейманов

Левски: Георги Каменски, Стоичко Пешев, Иван Вуцов, Стефан Аладжов, Кирил Ивков, Стефан Павлов, Цветан Веселинов, Борислав Богданов, Георги Аспарухов, Янко Кирилов, Александър Костов

СЪДИЯ: Тодор Бечиров (Пловдив)

СТАДИОН: Градски стадион - 40 000 зрители

Източник: ФБ-група Голове,мертри,секунди

Научете повече

Спомен за тв говорителката Христина Христова -Кюркчийска

 

Помните ли тв говорителката Христина Христова -Кюркчийска? 

Работи в БНТ от 1970 до уволнението и от тогавашния директор Асен Агов в самото начало на 90-те години.От 1992 г. живее при дъщеря си в Канада.

Христина Христова с дъщеря си Милена Кюркчийска

Там бързо овладява езика и компютрите и работи като супервайзер в голяма международна компания за високи технологии до пенсионирането си.Междувременно става и шеф на българското дружество в Отава и е един от инициаторите и основателите на наше училище в канадската столица.Вижте още:Красивата актриса Инна Симеонова, превърнала се в истинска тв звезда през 80-те

Научете повече

Тъжната история на 22 годишната Зина,която губи ръцете и краката си и пише писмо до любимия си с текст който ще ви просълзи

Когато войната започва Зинаида Туснолобова записва и после завършва училище за медицински сестри. През 1942 г. тя отива на фронта. В 849-и стрелкови полк. И там на фронта за 8 месеца спасява 123 ранени войници и офицери. Тогава званието “Герой” е получавал всеки, спасил 80 човешки живота. 

През  февруари 1943 г. в една сурова битка нейният командир е ранен. Нуждае се от помощ. С цялата си самоотверженост Зинаида се хвърля да спасява ранения командир, но… тогава самата тя е пронизана от куршум. Двата й крака са счупени. Към нея приближава германец. Рита я силно в корема. Удря я с приклада на автомата си по тялото, в лицето, в главата. И прави това до момента, в който Зинаида губи съзнание. 

За щастие и по някаква неизвестна причина германецът не стреля. Не я убива. И Зинаида остава жива.

Намират я след няколко дни. По чудо. Руски разузнавачи, които се връщат от немския тил, чуват стон. Откриват тялото на Зина, вбито и замръзнало почти до смърт в един кървав масив. Снегът около раненото момиче е целият в кръв. “Изрязват” я някак от това кърваво ледено кълбо и веднага я откарват в болница. Но там се оказа, че при Зина се развива гангрена, провокирана от студа. Налага се ампутация. Лекарите ампутират двете й ръце. А после и двата крака. Това се случва в рамките на 8 изключетелно тежки операции.

И така на 22 години Зина губи ръцете си. Губи и краката си.Болят я обаче не само раните. Боли я най-вече душата. Зина обича безкрайно един мъж.Преломен се оказва моментът, когато прочита книгата на Николай Островски – “Как се каляваше стоманата”.

След като затваря последната страница от нея, Зина възклива:

Мога да победя съдбата. Сърцето ми е цяло, а и главата е на раменете ми!

И един ден Зина моли медицинската сестра, която се грижи за нея, да й помогне да напише писмо до своя годеник Йосиф Марченко. Започва да диктува:

„Скъпи мой, мили мой Йосиф! Прости ми за това писмо, но аз не мога повче да крия от теб, не мога да мълча. Трябва да ти кажа истината... не мога да лъжа, знаеш… С мен се случи беда... Пострадах  на фронта. Изгубих ръцете и краката си. Аз вече нямам нито ръце, нито крака. Тъжно е… и обидно... да бъда инвалид на 23 години и да моля някого за чаша вода... моята песен е изпята… Не искам да съм ти в тежест. Не мога да бъда преграда по твоя път. Забрави за мен. И ми прости. Довиждане. Изгради си живота така, както поискаш. Твоята Зина."

Не след дълго идва отговор.

„Скъпа моя, скъпа мъничка ти...! Скъпа страдалица…! Мъченичка моя, малка… ти... Никакви нещастия и беди не могат да ни разделят. Няма такава причина, няма такава мъка, която да ме принуди да те забравя, моя любима. И в радост, и в мъка - винаги ще бъдем заедно. Нека само да свърши войната, нека да удържим победата и аз ще се върна при теб. Ще се върна и ще заживеем заедно и щастливо. Не мисли за нищо лошо. Моля те. Обещай ми. Аз съм твой, същият, както преди, аз съм твоят Йосиф...“.

И момичето се възражда. И отново се научава да ходи, да пише, да живее.

След войната Зинаида и Йосиф се женят. Живеят, работят, раждат си деца. Съпругът не смята своята Зина за дефектна, не забеляза, че тя е наранена. Просто я обича.

Зинаида е родена на 23 ноември 1920.Копие от писмата й до днес се съхраняват под стъкло в музея на нейния роден град.

Зина претърпява много операции, в опити да бъдат адаптирани протези към нейните крайници. И наистина, един месец след това и след упорити тренировки, тя успява да вземе чаша и лъжица, а по-късно и се научава да пише. 

Първата дума, която написва е "мама". А после и това:

“Повярвайте на писмото, което пиша сама. – съобщава тя. – Това е моя победа. Във войната за всичко се води бой, за всяка височина се води бой. И в живота е точно така, непрестанно се преодоляват някакви височини. Но знайте, аз съм готова за вечен бой!”

През май 1944 г. вестник „Впред на врага“ публикува обръщение към бойците на Прибалтийския фронт, които приближават до град Полоцк. Призивът е да поразяват врага с още повече жар, с още повече смелост и да бъдат богатири в боя. Хиляди войници откликват. Разгръща се цяло движение "За Зина Туснолобова!" 

И този надпис се появява върху танкове, самолети и бойни оръжия.От писмото на Зинаида Туснолобова-Марченко до войниците на 1-ви Балтийски фронт:

„Нека това писмо стигне до сърцето на всеки един от вас. Това писмо го пише човек, когото фашистите лишиха от всичко – щастие, здраве, младост. На 23 години съм. Вече 15 месеца съм прикована към болнично легло. Сега нямам нито ръце, нямам нито крака. Пиша това писмо с пънчето на дясната си ръка, която е отсечена над лакътя. Направиха ми протези… уча се да пиша с протеза. Може би ще се науча и да ходя. Ах, как искам… Само да можех да вдигна картечен пистолет… поне още веднъж, поне още веднъж, да воювам с нацистите за пролятата кръв. За мъката, за изкривения ми живот! Бяхме приятели с вас, вървяхме, крачехме заедно в един ред. Сега вече не мога да се боря и да крача редом. Затова моля: отмъстете за мен!”

Целият свят знае за нея.

Следвоенният й живот също се превръща в постоянно преодоляване на най-тежки изпитания. Тъй като краката й са ампутирани много високо, в Московския институт по протезиране и правят специална превръзка, към която са прикрепени изключително странни протези.

Незабравим е денят, в който тя за първи път става и се изправя на своите два изкуствени крака. Научава се да пише с помощта на специално изработен маншет, закрепен за пънчето на дясната й ръка.

Йосиф се грижи за нея през целия им съвместен живот,глади , управлява домакинството, буквално я носи на ръце. В началото на своя живот младото семейство се установява в Ленинск-Кузнецки. През 1946 г. се ражда първото им дете, през 1948 г. се ражда още един син. Но съсед, който помага в грижите за децата, се оказа болен от туберкулоза. Бебетата се инфектират от него и умират от инфекцията.

След тази трагедия семейството решава да се върне в Полоцк, където отново започва да сбъдва мечтите си - за дом, за голяма ябълкова градина и семейно щастие. 

През 1951 г. им се ражда син Володя, а през 1960 г. дъщеря Нина.Зинаида  категорично не иска да възприема себе си за безпомощен инвалид и всеки ден се  опитва да живее пълноценно.

Винаги помни и благодари на лекаря, който й дава тази възможност. В едно от писмата си до него тя го кани в Полоцк, през лятото с цялото семейство, за да опитат заедно ябълките в двора, да отидат в гората за гъби, а после и на риболов. И най-важното! Зина иска лекарят й да види, как тя самостоятелно се е научила да готви, да загрява печката и дори да кърпи чорапките на децата си.

“Мама трудилась с утра до вечера. Никогда не жаловалась на трудности. Наоборот, старалась поддержать, приободрить каждого, кто обращался к ней за помощью. Всегда была аккуратной, подтянутой, жизнерадостной. Во всем старалась видеть позитив.” – спомня си нейният син  Владимир Марченко.

В музейна експозиция посветена на Зина може да се види радиоприемникът, от който сутринта на 6 декември 1957 г. семейството чува съобщението за присъдено звание “Герой на Съветския съюз на Зинаида Михайловна”. Поздравителните телеграми продължават безкрайно. Благодарственото писмо, публикувано от нея във вестника, съдържа следните редове:

„Радвам се, че намерих своето място в боя. Радвам се, че има няколко капки от моята кръв върху знамето на нашата Родина“.

На 12 май 1965 г. Зинаида Туснолобова-Марченко става третата жена в СССР, удостоена с най-високата награда на Лигата на Международния Червен кръст - медалът на Флорънс Найтингейл – милосърдната сестра, която завинаги промени медицинската грижа.

Зинаида е почетен гражданин не само на Полоцк, но и на Ленинск-Кузнецки. Името й е увековечено в имената на няколко улици в Москва и Сочи, на паметна плоча в Свердловск и в експозиция на музея-апартамент на Николай Островски в Москва

Научете повече

По времето на СОЦА държавата беше длъжна да намери работа на всеки трудоспособен български гражданин

Всеки завършил училище – гимназия, СПТУ, техникум или ВУЗ, беше разпределян да работи още преди да е завършил. По време на социализма държавата по закон беше длъжна да намери работа на всеки трудоспособен български гражданин и го правеше, а милицията следеше да няма шляещи се хора по улицата.

Младежите от 15 до 30 годишна възраст, които не учат и не работят, са задължени да подадат декларация в народните съвети в какви курсове и школи за професионална подготовка желаят да се включат. Няма съмнение, че значителна част от младите хора, подложени на натиска на бюрократичната процедура за придобиване на професионална квалификации, са от ромски произход, което може да се приеме и като принос за интегрирането им. Доколко е бил успешен в този си административно принудителен вид обаче е спорно.Вдигането на образователното и квалификационно ниво на маргинализиращите се слоеве сред младежите, макар провеждано с административен натиск, все пак цели подобряване на перспективите им на трудовия пазар.

Следващите разпоредби на ПМС №136 обаче предвиждат неработещите да се настаняват на работа, независимо от нежеланието им да работят в условията на “казармения социализъм”. Предвижда се, спрямо младежите, отказващи да упражняват общественополезен труд, при които мерките за превъзпитание не дават резултат, да се предприемат административни мерки, включително да им се търси наказателна отговорност.

Научете повече

Малкоизвестен и любопитен момент от сериала "Войната на таралежите"

 

Филм от 1979 г. на режисьора Иванка Гръбчева,сценаристи братя Мормареви.Сериала се превръща в любим на поколения българи.

Сниман е в София в 51-во СОУ в кв,,Хиподрума" и междублоковите пространства на кв..,,Лозенец".А интересен факт е,че блока в който живеят участниците във филма е с направен бутафорен вход за снимките от южната страна на сградата.Реално входовете на блока са от север.Явно целта е била да се използва и градинката.Това е блок 35 на улица ,,Кричим" в кв.,,Лозенец".

Актьора Вълчо Камарашев играещ ролята на другаря Ташев в интервю споделя,че след излъчването на филма една сутрин тръгвайки за театъра намира своята ,,Лада" с надраскан върху нея грозен надпис.Споделя това с режисьорката Иванка Гръбчева и тя му казва да говори с децата от блока му,които са го направили.Така и става.

Той ги събира и им обяснява,че другаря Ташев е измислен герой и не е реален.Но разбира се тази реакция на децата показва колко добре си е изиграл ролята във филма

Научете повече

Покупателна способност и цени в Царство България към 1937 година

„Баща ми беше починал през 1931 година и със сестра ми останахме сираци – тя на осем, а аз на десет години. Живеехме тримата с майка ми съвсем скромно, със строго определени доходи.

Понеже става въпрос за издръжката на едно семейство, ще направя едно малко отклонение и ще запозная нашия млад съвременник с доходите и цените на стоките към 1937г. По този начин той ще се увери от израза на цифрите, колко „тежко“ е живял българският народ в Царство България по онова време.

Средната дневна надница на работниците упражняващи тежък физически труд като: орач, зидар и пр. беше около 100 лева. За по-лека физическа работа от 50 до70 лева. Това се отнасяше и до надниците на жените, които бяха по-ниски от мъжките надници.

Най-ниската месечна заплата за дребен служител беше от 1200 до 1500 лева. Месечната заплата на средния чиновник беше приблизително 3000 лева.

Сега ще изброя цените на някои най-необходими стоки, както днес ги наричаме хранителни стоки от първа необходимост.

Такива бяха:

Хляб бял и среден за 1кг. от 5 до 6 лева.

Брашно средно, бяло и финно за 1кг. от 3 до 5 лева.

Месо – агнешко, овнешко, свинско, телешко, говеждо (през тоталитарния режим стана една метаморфоза у нас и всички говеда се превърнаха на телета) за 1кг. от 12 до 18 лева.

Сирене за 1 кг. от 14 до 16 лева.

Масло прясно – овче, краве, биволско за 1 кг. от 25 до 35 лева.

Мляко прясно – краве, козе, овче, биволско за 1 л. от 3 до 5 лева.

Шарлан и олио. 

Шарланът се добиваше без химикали и биваше няколко вида: орехов, сусамов, слънчогледов и др. за 1 литър от 12 до 18 лева.

Вино – за 1 литър от 6 до 10 лева.

Ракия – гроздова, сливова, мастика за 1 литър от 20 до 30 лева.

Цигари – кутия от I, II, и III качество, съответно осем, шест и пет лева.

Трябва да се отбележи, че благодарение на силно развитото частно скотовъдство, с една надница българският гражданин можеше да си купи от 6 до 8 килограма месо. Ако някой закупеше по случай даден празник напр. Гергьовден едно живо агне, след като продадеше кожата му на кожухарите, месото му оставаше почти без пари. Днес (тоест през януари 1994г – б. моя – И.К.) това звучи като фантастична приказка за нашия съвременник, но това беше българската действителност.

Промишлените стоки бяха сравнително по-скъпи от хранителните продукти, но в сравнение с днес, имаха голяма трайност и високо качество.

Например 1 метър басма, боядисана с трайни анилинови бои струваше от 25 до 50 лева.

1 метър фин вълнен английски плат, често с две лица, имаше цена от 220 до 300 лева.

1 чифт дамски обувки с хубава лицева кожа от шевро, бокс, лак, подюсие, с подметки от естествен гьон струваха от 140 до 160 лева.

**1 чифт мъжки обувки от същите материали струваха около 200 лева. Изработката беше ръчна, подметките красиво ушити за горницата, лакът еластичен, обувките скърцаха, гъвкави леки. Самата горница можеше да износи 2-3 чифта нови подметки. **

Билетите за кино, концерт, театър струваха от 3 до 8 лева.

Нашето семейство имаше месечен доход около 2700 лева (забележете – бащата е бил починал и е работела само майката!) и живеехме добре, но разумно. Така живееха стотици хиляди средни български семейства.“

Желязко Стойчев, „Аз бях осъден на смърт от „Народния съд, по воля Божия останах жив (Из спомените на един български офицер)“, Стара Загора, 1994, чрез Иван Кънчев

Научете повече

Георги Димитров изгонен с шамари от свещеник! Смъртта на „Вожда и учителя“ е обвита в мистерии

На 2 юли 1949 г., в Москва умира една от противоречивите личности в българската история Георги Димитров. За привържениците на социализма, комунизма и левите идеи той е обожествяван и кичен с най-възторжени епитети: Вожда и Учителя на българския народ, Героят от Лайпциг и десетки други. За други той е една от най-черните и мракобесни фигури, на чиято съвест тежат десетки хиляди убийства на българи – повече жертви, отколкото нашата страна е дала в двете световни войни, взети заедно. 

Почерпен

Георги Димитров е роден на 18 юни 1882 г. в Ковачевци, Радомирско, в семейството на бежанци от Македония. По времето на соца още в първи клас децата учеха наизуст за майката на героя – баба Парашкева, и за нейния героизъм, като тя беше сравнявана направо с легендарната баба Тонка Обретенова. Разбира се, основания за сравняване между двете жени няма и не може да има. А и самата Парашкева никога не е искала да бъде известна личност.Тя и съпругът й са силно религиозни и са протестанти. Това обаче не пречи техният син да заклейми религията като „опиум на народите“ и застанал на върха на властта, да нареди избиването на десетки свещеници от различни религии. 

Има неща от младежките години на бъдещия вожд, които старателно се премълчават. Едно от тях е, че като младеж един ден Гоше отива на неделната черковна служба доста почерпен.Това не било нещо необичайно, тъй като от доста рано отрочето на баба Парашкева става другар на алкохола и тютюна. По думите на съвременниците му Гошко пиел като казак и пушел като комин. И двете страсти той запазва до края на живота си. Влизайки в църквата, Георги седнал на най-задния ред, но вместо да седи тихо и кротко, започнал да обижда и ругае свещеника и миряните.

За беда отецът бил избрал за неделна проповед точно вредата от алкохола, което предизвикало гнева на пияния младеж. Попът търпял поведението му, но накрая не издържал, напуснал амвона и като хванал за яката пияния младеж, с шамари и ритници го изхвърлил навън. „Един ден, когато порасна, аз ще запаля всички черкви, ще видите вие“, крещял отвън опозореният Георги.

И както става ясно от историята, за малко да изпълни заканата си. Всъщност той решил да не чака, докато порасне, а още на другия ден с камъни направил на сол прозорците на Божия дом. Този момент от биографията на „Вожда“ и „Учителя“ обаче в продължение на половин век се пази като най-строга тайна от българската историческа наука и художествената литература.

Биографите на Димитров някак пропускат детските и младежките му години, като най-често историята за героичния му живот почва от момента, в който през 1894 г. едва 12-годишен става член на Централния работнически печатарски синдикат. А на следващата година е избран за председател на стачния комитет на чираците от печатарския бранш. От този период има една също малко известна случка. 

Печатар

При нея младият словослагател се опитва тайно от шефовете на печатницата да свали от вече набрания вестник статия на министър-председателя д-р Васил Радославов. Опитът му обаче не минава. През 1902 г. 20-годишният Георги Димитров става член на БРСДП и това е един от основните моменти в биографията му, на който се акцентира над половин век. Ориентира се към фракцията на тесните социалисти начело с Димитър Благоев – Дядото.

Не може да се отрече, че през следващите няколко години Димитров води активна дейност и успява да създаде десетки партийни клубове в Софийско и Пернишко. Усилията му са забелязани и възнаградени, като през 1909 г. той е избран в ЦК на БРСДП. От тези години започват и арестите му от полицията. 

Дела

През 1913 г. Георги Димитров е избран за депутат и е най-младият в XVI-ия парламент. Според биографите той е и най-младият работнически депутат на Балканите. През 1918 г. комунистът е осъден за втори път, този път от военен съд. Случката, заради която получава присъдата, в годините на соца бе доведена до степен на легендаризиране в учебниците по литература.

Докато пътувал в първа класа на влака като депутат, Димитров става свидетел как офицер гони от вагона ранен войник. Димитров влиза в спор с офицера, заради което е признат за виновен по обвинение в подбуждане на бунт сред военнослужещите. Осъден е на 3 години затвор и след като депутатският му имунитет е свален, е отведен в Централния софийски затвор.

Там обаче лежи само три месеца и половина и през декември 1918 г. е освободен след обявената обща политическа амнистия в България. Две години по-късно обаче той отново се озовава в затвора, след като с Васил Коларов се опитват нелегално да заминат за Съветския съюз да участват на Втория конгрес на Коминтерна. Заловени са от румънската брегова охрана и след тримесечен престой в ареста са върнати в България.

Шило в торба не стои и месец-два по-късно по време на митинг той получава нови обвинения за опит за убийство на държавен служител и подбудителство към бунт. За да се спаси от поредния арест, Димитров е принуден спешно да си събере багажа и да напусне веднага България. В Европа, далеч от българската полиция, той истински се развихря. Участва в конгресите на някои от европейските компартии и на Балканската комунистическа федерация. През март 1921 г. българинът пристига в Петроград, където за пръв път се среща с Ленин и Сталин.

Въстанието

Едно от противоречивите мнения за дейността на Георги Димитров е свързано с участието му в подготовката на Септемврийското въстание от 1923 г. Вместо да останат в България и да ръководят въстанието, двамата с Васил Коларов позорно бягат в Югославия, а оттам във Виена, където Димитров оглавява Задграничния комитет на БКП т.с. Заради участието си в организирането на Септемврийското въстание Димитров получава задочна смъртна присъда в България. През следващите 10 години той пътува често между Европа и СССР.

„Черешката на тортата“ в партийната биография на Георги Димитров е арестуването му на 9 март 1933 г. в Берлин и обвиняването му в подпалването на Райхстага. С него са арестувани още двама партийни функционери – Благой Попов и Васил Танев. Цели 50 години представянето на Димитров на Лайпцигския процес беше обявявано за подвиг от комунистическите идеолози. В действителност Димитров, Попов и Танев са освободени не като признати за невинни, а заради липсата на достатъчно доказателства за вината им. 

Сред освобождаването им от затвора тримата българи отлитат със специален самолет за Москва. Там съдбата на Попов и Танев е доста интересна, но не е обект на тази статия. Що се отнася до Димитров, в съветската столица той е посрещнат като герой. През 1935 г. е избран за председател на Коминтерна. Следващите години българинът прекарва в СССР, където се стреми да е верен на Сталин.След края на Втората световна война и преврата в България на 9 септември 1944 г. Георги Димитров застава начело на българската държава и я управлява от Москва. В този период обаче той прави една грешна стъпка, като застава на страната на Тито и защитава идеята за Балканска българско-югославска федерация. За това е подложен на унищожителна критика от Сталин. През 1945 г. Димитров се връща в България след 22 години отсъствие. Избран е за депутат и за министър-председател.

Здраве

От началото на 1949 г. здравето на Георги Димитров рязко се влошава. Той се оплаква от болки в корема и обездвижване на левия крак. Лекува се в санаториума „Барвиха“ в Москва, където лекарите поставят диагноза захарен диабет и цироза.

През март той отново е настанен в санаториума, където 4 месеца по-късно умира. Няколко дни преди смъртта си българинът е посетен от Сталин и двамата имат жесток конфликт. Според български медици в кръвта на Димитров имало огромно количество живак. Каква е истината за смъртта на Вожда едва ли някога ще стане ясно.

Източник:Телеграф

Научете повече

Гледам естествената красота на нашите майки от 50-те и се възхищавам

Намерих фотография на майка ми от 50-те години и от сърце желая да извикам „ Върнете тази хубост! “

Ние имахме шанс. Имахме шанса да живеем във време, когато всичко към нас беше естествено, в това число хубостта.

Погледнете идеала за хубост тогава и през днешния ден:

Жените от 50-те са били късметлийки!

Да си роден през 50-те години на 20 век е същински шанс. Хората тогава съумяха да живеят в епохата на разцвет на всичко естествено.

Една от характерностите на този интервал е естествената хубост на дамите.

За разлика от днешния свят, където козметиката и пластичната хирургия основават изкуствени облици, през 50-те години хубостта е естествена. Нашите майки, в случай че въобще са го употребявали, са употребявали минимално количество козметика, червило и серпантина.

А какви бяха фамилиите тогава! Семейството играеше централна роля в нашето общество и ние постоянно прекарвахме време дружно като семейство, наслаждавайки се на компанията на другия.

Без разпръскване с електронни устройства и обществени мрежи.

Големи късметлии сме, че хванахме време, когато животът бе доста по-простичък, само че в това време по-богат на естествени и действителни моменти.

На мен ми липсва това време. А на вас?

Ще бъдем доста признателни за вашите фотоси на вашите майки или семейство от това време в мненията!

Източник: svobodnazona.com

Научете повече

Бащата на Илия Павлов: Аз го научих как да прави пари

Илия Павлов слуша внимателно уроците на баща си как да прави пари

В селска кръчма, щедро напоена с миризмата на евтин тютюн, люта гроздова ракия и шкембечорба, овкусена с чесън, получава началните си уроци за бизнеса бъдещият милиардер Илия Павлов.

Неговият баща Павел Найденов се съгласи да допусне екип на „България Днес“ до най-съкровените тайни на фамилията, в която духът на предприемача се предава по наследство.

С лично богатство от 1,5 млрд. долара Илия Павлов е провъзгласен за първия български милиардер в класация на полското списание „Впрост“ през есента на 2002 г. Класиран е на осмо място в Източна Европа. Компания в почетната десетка му правят само руски олигарси.

Само няколко месеца по-късно, на 7 март 2003 г., Павлов е убит от снайперист с един куршум в сърцето пред сградата на своята могъща корпорация. Екзекуторът не е разкрит до днес, нито неговите поръчители. Но историята за това как малкото момче, което едва се подава иззад тезгяха на кръчмата в Долни Богров, стига до собственик на истинска бизнес империя, се пази от Павел Найденов.„Аз научих Илийчо как се правят пари – казва неговият баща. – Работех активно по времето на комунизма, а с търговията съм закърмен още от дете. Моят чичо Илия имаше кръчма в Долни Богров. 

По време на жътва и когато на село има много работа по полето, той ме оставяше в кръчмата да продавам на клиентите. Веднъж ми направи един номер, който никога не забравих и насочи живота ми в правилната посока. Тогава бях 11- или 12-годишен. „Ето ти 180 лв. – казва чичо ми Илия, – преброй ги и ги прибери в касата.“ Броя ги аз веднъж, броя ги втори път. Ама има грешка – парите не са 180 лв., а са 200. 

Казвам му на чичо Илия: „Объркал си се, чичо. Тук има 20 лв. повече.“ Той нищо не каза. Стана от стола почна да ме целува по главата, а по бузите му капят сълзи. От тогава започна да ми възлага повече работа в кръчмата, имаше ми пълно доверие. Научи ме на всички най-важни неща в занаята. И най-важното: Чуждото не се пипа. Ако е на държавата – да си бъде на държавата. Ако е на друг – негово си е.“Минават се години, Павел Найденов вече е женен мъж, родил му се е син. Кръстил го е Илия, на своя чичо кръчмар. И историята се повтаря пак в същата селска кръчма, но този път зад щанда е осемгодишният Илия.

Видял е, че на улицата продават сладолед, и вика същия този вече възрастен дядо Илия да го пита за стотинки. Той е някъде навътре в помещението, а клиенти, дето чакат на опашка пред тезгяха, подканят Илия: „Бръкни в касата и си вземи за сладолед“. Той ги поглежда и отговаря: „А, не. Не са мои тези пари“. Така го бях възпитал и вярвам, че не ги забрави никога тези уроци“ – казва днес баща му.

Самият Павел Найденов още в годините на комунизма показва талант в търговията и управлението на заведения. Той завършва занаятчийско училище и после ходи на допълнителни курсове, за да му признаят диплома за средно образование. Взима успешно приравнителните изпити и продължава образованието си във Варна. Там става част от предприятието „Балкантурист“, което има за задача да превърне България в рай за туристите от социалистическия лагер. А и не само за тях. Курортите по Черно море стават любими и за много гости от скандинавските страни, че и от Западна Европа.

„Така започнах да правя първите си стъпки в бранша – връща се назад в годините Павел Найденов. – През 1958-1959 г. се взе решение в София да се направи заведение, в което обслужването да бъде поверено на млади хора. Намираше се на улица „Заимов“ и канала на реката. Назначиха ме за управител.“Павел Найденов се жени за едно от момичетата, с което работи във въпросното заведение с младежко обслужване. Става точно така, както се пожелава на сватба: „Тази година булка, догодина – люлка“. Илия Павлов се ражда през 1960 г., а съдбата на това момче е достойна за холивудски филм.

Научете повече

Да си спомним за Гого от “Тоника“ изпълнителят на Бургаски вечери

Роден е в Бургас на 6 август 1949 г. Три години е пял в училищната група „Корали“, преди да започне музикалната си кариера през 1969 година, когато става част от естрадния оркестър към Културния дом на транспорта, с ръководител Стефан Диомов. Там се среща с бъдещата си съпруга Ева Найденова. През 1975 година Гого завършва Висшия химикотехнологичен институт, но никога не е работил по специалността си, занимава се изцяло с музика.

През 1971 г. Гого и Ева, заедно с Анастасия Бинчева – Сия и Хари Шерикян (заменен по-късно от Яким Якимов, на свой ред – от Иван Христов – Славея), създават вокалния квартет „Тоника“. Идеята е да са аналог на италианския квартет „Рики е повери“. С песните си печелят редица награди, сред които:

Награда на фестивала „Тракийска лира“ през 1972 година,

Награда на фестивала „Златният Орфей“ през 1976 година,

Награда на фестивала „Бургас и морето“ през 1979 година,

и други. Групата е разформирована през 1980 година.

През 1994 г. по-голямата част от вокалистите от „Тоника“, „Домино“ и „Тоника СВ“ се събират, за да направят сборната формация „Фамилия Тоника“. Групата изпълнява много от най-известните шлагери на „Тоника“, „Тоника СВ“ и „Домино“, но създава и нови песни.Около 2005 година започват здравословните проблеми на Найденов, заради които той постепенно прекратява музикалната си кариера и се оттегля от публичния живот. 

Дълго време е диагностициран и лекуван от латерална амиотрофична склероза, но впоследствие се установява, че страда от лаймска болест и е лекуван неправилно. След дългогодишно тежко боледуване, на 64-годишна възраст, почива на 10 януари 2014 година в Айтос.

За постиженията си в музикалното изкуство и за приноса му за издигане авторитета на българската култура и на град Бургас, през 2011 г. Георги Найденов е обявен за почетен гражданин на Бургас.

През 2014 г. в негова памет е записана песента „Вместо сбогом“ в изпълнение на група „Тоника Домини“ (съпругата му Ева, Виолета и Красимир Гюлмезови).

Научете повече