Греховната любов на Вълко Червенков

Нели Карова е греховната любов на Вълко Червенков!Фаворитката разиграва сцени на ревност и вдига на всеослушание бурни скандали.

В годините на соца никой не смееше дори да изрече на глас, че комунистическите вождове, обитаващи сградите на жълтите павета в София, са също хора като останалите със своите недостатъци. И също като останалите могат да изпитват и непочтени помисли и греховни страсти. Всъщност при тях като че ли са изразени в доста по-голяма степен от останалите.

Българските политици след 9 септември 1944 г., заели властта чрез кървав преврат, твърде скоро усещат вкуса на всевластието, всичко да им бъде позволено и никой да не може да упражнява върху тях контрол, да ги наказва и връща в правия път. И както се казва, някои от тях доста се поразпищолват, особено по тънката част и отношението си към партийните другарки.

Всеизвестно е влечението на Георги Димитров, героя от Лайпциг, към младите и засукани жени. Нещо, заради което той, както гласят слуховете, получавал упреци още от Сталин по време на престоя му в Москва. Не остават много назад обаче и наследниците му на партийния трон. През 1950 г. за министър-председател е избран Вълко Червенков. Той е зет на Димитров, женен е за сестра му Елена и се приема като протеже на Вожда и негов наследник във властта.Докато Димитров е жив, Червенков безропотно изпълнява ролята на негова марионетка. В това число и да поддържа един примерен брак със съпругата си. 

След смъртта на Вожда и особено след като е избран за новия държавен глава, бай Вълко съвсем му отпуска края. Видимо започва да пренебрегва съпругата си, която по думите и на неговите партийни другари била студена и безчувствена жена, в чиято глава мислите и любовта към партията били изместили напълно любовта към съпруга и семейството. Това до известна степен оневинява любовните забежки на съпруга и. Още повече като се вземе предвид, че в онзи период от живота си 50-годишният Вълко бил доста хубав мъж. Затова и жените около него всячески опитвали да привлекат неговото внимание. А и самият той не показвал признаци, че от това му става неприятно. И някои от тях успяват не само да привлекат, но и да задържат вниманието му, при това за доста дълъг период от време.

Един ден Вълко Червенков решава да отиде на опера. За разлика от своя по-сетнешен наследник на партийния трон той обича изкуството, не пропуска в свободното си време да му се наслади. Музикалното представление, което избира да гледа, е „Евгений Онегин“ от Чайковски. След спектакъла Червенков споделя, че е впечатлен от актрисата, пресъздала образа на Татяна, и иска да се запознае с нея. Тази актриса се казва Нели Карова и по това време вече не е в първа младост, а гони 40 години. Въпреки това обаче тя съчетава в себе си една естествена красота и природна интелигентност. Няколко години по-рано тя вече е успяла да впечатли друг от партийните вождове, Васил Коларов. Това се случва в Париж, където по това време се изявява на сцената. След като се запознава с певицата, Червенков започва редовно да посещава нейните представления. След едно от тях в антракта Вождът влиза в гримьорната на изпълнителката. Антрактът свършва, всички останали актьори са на сцената, но главната героиня я няма. Никой, разбира се, не смее да отиде и да разбере защо тя не се появява. Кой би се осмелил да смути срещата й на четири очи с Червенков. Накрая след близо два часа Вождът напуска гримьорната, а певицата излиза на сцената все едно нищо не се е случило. През 1950 г. Вълко Червенков чества 50-годишен юбилей. Сред многото поздравителни писма и телеграми получава писмо и от другарката Нели Карова.

Пожелания

„Рожденият ден на др. Вълко Червенков ни дава най-добър случай да му засвидетелстваме нашата гореща привързаност и да му пожелаем със свойствената му енергия, трудолюбие и държавническа прозорливост да продължи да води още дълги години нашата страна по димитровския път.“ След двучасовата среща в операта Нели Карова се сдобива със статут на прима. Избрана е за член на Националния съвет, на Софийския градски съвет на мира и за председател на учредения комитет на Софийската народна опера. Получава уникална възможност да пътува и да изнася концерти в градове в целия соцлагер.

Нели Карова в ролята на Таис в едноименната опера на Жул Масне.

Удостоена е и със званието народна артистка, а след това два пъти е лауреат и на престижната Димитровска награда I степен. Певицата получава постоянен достъп и до служебния кабинет на Първия на жълтите павета. В отношението си към него тя редовно устройва грандиозни скандали на хората от охраната, когато те се опитват да й обяснят, че другарят Червенков е служебно ангажиран и ще се наложи тя да го почака известно време в приемната, докато срещата му приключи. 

При един подобен случай през 1952 г., след като е принудена да чака повече от половин час, актрисата много се изнервя, започва да мери с крачки приемната и да хвърля унищожителни погледи към вратата на личния кабинет на Вожда. В един момент вратата на кабинета се отваря и оттам излизат няколко млади жени. А след тях широко усмихнат и самият Червенков. Без да каже нито дума, стиснала здраво устните си, оперната прима му хвърля свиреп поглед, обръща се и напуска приемната, като затръшва вратата след себе си.

По време на цялото управление на Вълко Червенков Нели Карова е неговата фаворитка. И тя, разбира се, използва своето положение, за да облекчи положението и за материалното си благополучие. Но не само. Тя откликва и на болката на обикновените хора от народа. При една от срещите Карова споделя с Първия предложението държавата да изгради един Дом за ветерани от културния фронт, чийто строеж още тогава е започнат в столичния квартал „Захарна фабрика“. През целия период на близост с Вожда актрисата често се застъпва и за свои колеги, изпадали в немилост, подлежащи на уволнение или имащи жилищен или др. проблем за разрешаване. А Червенков пък е толкова под влиянието на своята фаворитка, че изпълнява нейните предложения или желания.

Промяна

Времената обаче се менят и в средата на 50-те години на ХХ век задухват други ветрове. През 1953 г. умира Сталин, а скоро след това новият съветски партиен и държавен лидер Никита Хрушчов подема темата за борба с култа към личността. Това, разбира се, намира отзвук и в останалите соцстрани и най-вече в България. Избраният за държавен глава по времето на Сталин Червенков вече се оказва неудобен. Въпросът е не дали, а кога Вълко ще бъде жертван и кой ще яхне гребена на вълната. Самият Червенков не е глупав и със сигурност е знаел какво ще му се случи, но едва ли изобщо е предполагал, че ударът ще му дойде оттам, откъдето най-малко е очаквал.

Грешка

При едно от посещенията си в СССР през юни 1955 г. Червенков прави фаталната грешка да вземе със себе си първия секретар на ЦК Тодор Живков. В Кремъл Червенков внезапно става обект на критики от страна на Живков и Югов, които са отправени в присъствието на самия Хрушчов. Той е обвинен в разпространение и в поддържане на култа към личността на Сталин и на собствената си личност. Постъпката на обвинителите му се приема благосклонно от съветския диктатор, който без да се двоуми, дава зелена светлина за смяната му. След връщането в България Червенков е свален.

Живков поема ръководството на партията, а Югов става министър-председател и поема ръководството на държавата. За да не бъде подмяната възприета от народа като много рязка, след детронирането му Червенков остава член на Политбюро и е избран за зам.-председател на Министерския съвет. 

След това започва низвержението му. Той е понижен до нищо незначещата синекурна длъжност председател на Комитета по мирно използване на атомната енергия за мирни цели. През 1961 г. окончателно е махнат от Политбюро, а на следващата година е изключен и от БКП за антипартийна дейност.Отстраняването на Червенков от властта оказва сътресение и върху живота на актрисата и негова фаворитка. По времето, когато Живков и Югов нансят удара въху любимия й, Нели Карова е на специализация в Милано. Тя правилно усеща какво се случва и какво може да я очаква в родината, хваща първия самолет и заминава за САЩ. Новината за заминаването й в бастиона на империализма е силен удар върху партийните другари, които побързват да я обявят за враг на партията и народа, американски шпионин и невъзвращенка в родината.

Носталгия

В Америка тя продължава да се занимава с класическа музика, създава и свое студио във Вашингтон. Така на хиляди километри разстояние от родината си фаворитката на Вълко Червенков прекарва 35 години до падането на режима на Тодор Живков. Когато разбира за случилото се в родината, Карова възкликва с носталгия: „Как мечтая за една ваканция в София! Точно сега, пък дори и ако се налага да живея на палатка върху жълтите павета!“ Уви, тя така и не успява да осъществи това последно свое желание и не успява да види отново родината си. След един бурен и драматичен живот Нели Карова напуска този свят на 17 декември 2003 г., само два дни преди да успее да навърши преклонната възраст от 92 години.

Източник:telegraph.bg

Научете повече

Изоставената черноморска железница-проект за жп линия свързваща двата ни най-големи черноморски града Варна и Бургас

В началото на 50-те години на миналия век, у нас се пристъпва към изграждането на т. нар. Черноморска железница – проект за жп линия свързваща двата ни най-големи черноморски града Варна и Бургас. Транспортният проект е бил замислен като част от стратегическа жп магистрала, започваща от далечния Одески военен окръг и достигаща до българо-турската граница. 

До онзи момент в тази посока има изградено трасе единствено между гара Юнак, Варненско и село Старо Оряхово, а единствената и до днес жп връзка между двата черноморски центъра минава през Карнобат (8-ма линия) и после по 3-та главна линия до Синдел и Варна, което доста удължава маршрута. Началото на 50-те години на XX век е време на тотално противопоставяне между Източния блок и Запада, светът е бил на прага на нова война. 

Целта на военно-стратегическия обект е да се осигури по бързо придвижване от Северна в Южна България на дошлите да „помогнат“ съветски войски при евентуален военен конфликт с Турция. Определеният маршрут на линията е Долно Езерово (Бургас) – Долен чифлик (Варна), като продължение на Юнак – Старо Оряхово и с перспективата крайморската жп магистрала да се продължи към Елхово и Хасково.Строежът започва по изричното нареждане на Кремъл, след препоръките на двамата маршали на СССР Климент Ворошилов (Северното Черноморие) и Николай Булганин (Южното Черноморие). Те имат важни инструкции от Сталин – да проверят и трасират военните възможности на малка България по съветския път към Проливите. Любопитна подробност е, че този строеж е част от редица инфраструктурни проекти маскирани като цивилни, но с военно-отбранителна цел. Така по нареждане на двамата маршали, започва и строежа на първия Сух док у нас – проектиран за ремонт на съветски военни кораби край Варна.

Пак по тяхно нареждане се изграждат модерните за времето си артилерийски батареи на няколко места край Варна и Бургас (вече закрити).Предвиждало се е и монтирането на новите за времето (трофейни немски) крилати ракети, модифицирани от немски пленници и усъвършенствани модели на „V-1“. Тогава се планира и изгражда Дунав мост при Русе, който също е бил предвиждан като военно-транспортно съоръжение. В тази връзка започва и строежът на по-пряката ж.п. връзка от Одеския военен окръг до границата с Турция.

Обектът се реализира при абсолютна секретност под наименование „Обект А“. Строи се докъм средата на 50-те години, когато в следствие промяна в политическата обстановка в световен мащаб, строителството е преустановено, изградените съоръжения са изоставени. А трасето на линията е било почти готово. Били са реализирани повече от половината от землените работи, а изкуствените съоръжения са били почти завършени.Остава недокопан и 5 километров тунел под Източния дял на Стара планина. Южният му портал е излизал при село Кошарица, където са били прокопани малко над 600 метра. От север е прокопан до с. Приселци (Несебърско), което се намира на самата граница между Бургаска и Варненска област. Там са били завършени почти 2 км, а навремето местното ТКЗС е отглеждало гъби в него.

Конкретните причини за спирането на завършената на половина вече т. нар. Черноморска железница не са известни и до днес. Може би ще научим повече, ако един ден се разсекретят в пълнота руските военни архиви по въпроса .Смята се, че с  разведряването на международната обстановка, последвала  след смъртта на Сталин, обекти с подобно военно-стратегическо предназначение се оказват вече никому ненужни. При появилите се нови условия правителството счита за безмислено да продължи изграждането на съоръжението само за граждански цели, тъй като според икономическите разчети строежът се оказва нерентабилен, а транспорта между двата града се осъществявал по море и по шосе и нямало нужда от трети начин. 

Днес могат да се видят останки от незавършената жп линия. Ясно си личат още дигите по полето покрай селата Тънково, Кошарица и Каблешково. Мостовете по деретата също седят. Старият и затворен от десетилетия тунел в района на несебърските села Приселци и Кошарица си стои още там. Входът му е зазидан, но има пролука да влезе човек. В него, обитатели са влечуги, прилепи и земноводни. От време на време там се събират и наркомани. За 60 години консервация са се образували сталагмити обичайни за пещерите и разни други интересни пещерни образувания. Преди време пък по медиите се появи новината, че има намерения тайнствения тунел да стане туристическа атракция. Затова не ни остава нищо друго, освен очакването да разберем дали от военен, обектът ще се превърне в туристически.

Източник: http://www.railwaypassion.com/ (автор Vlado)/Снимки:  www.tupekc.blogspot.com; lokforum.com

Научете повече

Хиляди се събират на летището в Щръклево да посрещат извънземни през 1995 година/Видео/

Годината е 1995, денят – 11 септември, ден, който можеше да влезе в историята на човечеството с невиждано дотогава събитие, припомня TVN.Няколко хиляди души очакваха на летището край русенското село Щръклево да посрещнат височайши гости от друга планета. Контактьорки, облечени в бледорозово, уверяваха, че имат връзка с извънземните, които ще кацнат в 11:00 ч. За улеснение на посрещачите дамите държаха в ръце портрети на някои от извънземните лидери, нарисувани с молив.

Двете „контактьорки“ - Здравка Крумова и Радка Трифонова подлудяват града със съобщението, че на летището в с. Щръклево край града ще се приземи космическият планерис (кораб) на маните от Република Вестуми, планета Криси, съзвездие Цефей. Информацията за пристигането е предоставена и разпространена от медиите двадесетина дни по-рано.

Няма друг случай в българската история на такова мащабно и организирано посрещане на извънземни гости! На „тенекията“ се хванаха няколко хиляди души - някои искрено вярващи в пристигането на извънземните, други - с известна доза съмнение, трети - за „сеира“. Факт е обаче, че пред летището се събират толкова посрещачи, колкото и Тодор Живков не винаги събира. Пространството пред сградата на аерогарата приличаше на панаир, с неизменните кебапчета и бира, семкаджии, сергии с пр. Няколко десетки служители на МВР охраняват събитието…

Всички чакат кораба, но така и нищо не се показва от небето. Инициаторките на посрещането обаче запазват самообладание и обявяват на множеството, че извънземните са се уплашили от вниманието.

След три часа чакане, с полицейска охрана контактьорките се измъкват от района. Чудото така и не се случва, но за наша радост има запис от събитието – колегата Николай Василев е съхранил част от това най-масово „връзване на тенекия“, ако не в цял свят, то поне в Европа.

Научете повече

Грандиозното българско представяне на европейското първенство по водни спортове през 1985 година

На 4 август, през 1985 година, в столичния плувен комплекс "Червено знаме" започва европейското първенство по водни спортове

Шампионатът на модерната в онова време арена се превръща във впечатляващ плувен рецитал на българските🇧🇬🇧🇬🇧🇬 представители. Това е период, в който страната ни разполага с редица класни състезатели както в плувните дисциплини, така и в скоковете във вода

Илюстрованият спортен седмичник "Старт" посвещава челната си страницa на първия брой след старта на първенството на част от родните звезди. Кадър на един доайените в спортната ни фотография - Янко Гъров, улaвя четири от най-добрите плувкини в Европа в онзи период - Бистра Господинова, Таня Богомилова, Соня Благова (Дангалакова) и Радосвета Пиронкова, пред комплекса до 4-ти километър в столицата.

А българският отбор се представя наистина великолепно в родни води, като Богомилова и Дангалакова се окичват с по три (!) отличия. Таня печели европейската титла на 200 метра бруст, а освен това добавя бронз на 100 метра в същия стил. Дангалакова блести със сребро на 200 метра съчетано плуване и бронз - на 400 метра в същия стил

Двете ни прекрасни плувкини са в основата и на спечеления бронзов медал в смесената щафета (4 х 100 метра) заедно с Ваня Аргирова и Радосвета Пиронкова. Аргирова влиза в историята и с европейската си вицешампионска титла на 200 метра свободен стил

Силата на българския спорт е демонстрирана и в скоковете във вода. Европейският шампион от Рим'1983 Петър Георгиев се окичва със сребърен медал в скока от 3-метров трамплин. България финишира със 7 медала и изпреварва в крайното класиране утвърдени сили като Холандия, Швеция, Италия, Чехословакия, Югославия и други..

Българските любители на плуването пък имат възможност да се насладят отблизо на класата на светила като Михаел Грос (ГФР), Уве Даслер (ГДР), Тамаш Дарни (Унгария), Ейдриън Мурхауз (Великобритания), Дмитрий Волков (СССР) - при мъжете, Хайке Фридрих, Силвия Гераш и Астрид Щраус (ГДР) - при дамите

Таня Богомилова влиза в летописите като единствената плувкиня извън ГДР, успяла да спечели злато в София. Всички останали титли са извоювани от фамозните източногерманки..

Гошо Гочев

Научете повече

Битка за ТКЗС завършва с три жертви в Кюстендилско през 60-те

През 1951 г. Гаврил Славчев от с. Трекляно, Кюстендилско, е изпратен да следва в селскостопанския университет в Москва, който завършил с отличие през 1956 г. След това 3 г. работил като агроном-икономист в колхоза в украинското село Поленовка.

През 1959 г. се върнал в България с отлична атестация. Поради това го назначили за председател на ТКЗС в с. Дяково на мястото на дотогава заемащия длъжността Тодор Масларов. Макар и със средно образование, той бил председател на стопанството от неговото създаване през 1952 г., за което имал личен принос и се ползвал с голям авторитет в селото. По случай встъпването си в длъжност Гаврил Славчев поканил селяните на скромно тържество в двора на стопанството, но се отзовали само около 50 души, а по това време жителите му били 960.

Тодор Масларов пуснал слух, че младокът ще е само няколко месеца председател, и затова не трябва да му се обръща внимание, но самият той присъствал на тържеството. Двамата седели един до друг на трапезата и си разменяли наздравици.

Минала една година и кооператорите започнали да питат Масларов кога младокът ще се разкара, защото били недоволни от него. Той затегнал яко трудовата дисциплина и пресякъл възможностите за кражби. Възползвайки се от недоволството, Тодор подсказвал ту на един, ту на друг, че на Гаврил трябва да му се даде знак, че не е желан в селото. Славчев живеел в сградата на ТКЗС-то и през една нощ в нея избухнал пожар, от който той едва се спасил.

Милицията не успяла да установи кой е извършителят, но Гаврил бил почти сигурен, че го знае. След потушаването на пожара той намерил табакерата на селския пъдар Минчо Ковачев. Повикал го в опожарения си кабинет и ребром го попитал кой му е поръчал да подпали сградата: „Казвай, иначе ще те изпратя до живот в затвора!” Оня, хъката-мъката, признал, че го е подтикнал Масларов. Гаврил му дал лист и молив, за да го напише. На другия ден повикал Тодор Масларов, прочел му показанията на Ковачев и му казал, че за него има две възможности. Едната - да напусне селото и всичко да остане скрито-покрито, а другата  - да предаде случая на прокуратурата. 

Масларов избрал първия вариант. Две години за него не се чуло нищо. През това време Гаврил се оженил за една от учителките в селското училище. През август 1961 г. жена му била бременна в шестия месец. Когато една привечер се върнал вкъщи, открил, че я няма. Прекарал безсънна нощ в размисли какво може да се е случило. Когато на сутринта отишъл в кабинета си, по телефона му се обадил Масларов: „Ако искаш отново да видиш бременната си жена, след три дни да си напуснал селото.“  Уговарили се за среща до стената на новоизградения язовир в седем часа вечерта.

„Този човек няма да миряса, докато не се озове на два метра под земята”, мислел си Гаврил. Затова наредил на Минчо Ковачев да се укрие в храстите и когато Масларов се появи, да го застреля, защото е обявен за държавен престъпник и за това се полага награда от 800 лв., като в аванс му дал половината. Когато Масларов дошъл на срещата, Минчо му пратил един куршум. Но вместо да го убие, само го ранил в лявото рамо. Тодор като че ли предусетил какво може да се случи и се въоръжил с пистолет. Открил стрелба и ранил Минчо в коляното, а Гаврил - в гръдния кош. Раните и на тримата не били тежки, но поради загуба на кръв всички умрели в утрото на следващия ден./Ретро.бг/

Научете повече

В българия се произвеждаха половината от компютрите използвани в Източния блок

Началото на разработването на българските микрокомпютри започва през 1979 г. Първоначалните модели (ИМКО – ИМКО е съкращение от Индивидуален Микро КОмпютър) са разработени и произведени от ИТКР (Институт по Техническа Кибернетика и Роботика) към БАН през 1980 само в 3 броя. През 1981 са произведени още около 50 броя от ИМКО-1. След доброто им посрещане от потребтелите, които ги намират за лесни за работа, през 1982 г. е произведен вторият персонален компютър ИМКО-2, на базата на който през следващата година започва масово производство на 8 битовите компютри от серия Правец. През 1984 започва и производството на професионалните компютри от серията Правец 16. Компютрите от серията Правец, са наречени на родният град на Тодор Живков – гр. Правец, където е построен и завода, в който са се произвеждали.

Първото международно преставяне на ИМКО е на Международния Симпозиум по Роботика в Лондон, като ИМКО е управлявал българският робот-ръка – РОБКО-01. Управлението на робот чрез микрокомпютър било изключително впечатляващо дори за специалистите от САЩ и Япония, които до тогава ползвали миникомпютри за управление на роботи, докато представеното от България решение струвало десетки пъти по-малко и било значително по-лесно за използване.След невероятния успех на ИМКО-1, през 1982 г. се създава неговият усъвършенстван вариант ИМКО-2 и започва неговото серийно производство (с леки модификации) в Прибостроителният Завод в гр. Правец под търговското име Правец-82. След кратка пауза през 1985 г. започва бързото създаване на нови модели компютри от серията Правец. Производството на компютри се стабилизира и се извършва изцяло в специално създаденият Комбинат по Микропроцесорна Техника в Правец, като България започва да изнася голяма част от продукцията си за страните от СИВ и по-специално СССР. 

Производственият капацитет в КМТ Правец е предвиден да бъде до 100 000 компютъра годишно, но този капацитет никога не е достигнат. Най-големият достигнат пик в производството е когато България произвежда 40% от компютрите използвани в страните от социалистическият блок (60 000 компютъра годишно), като по това време за производството на електроника са ангажирани над 300 000 работника а произвежданата продукция е на стойност $13.3 млрд/годишно (8 милиарда рубли). Създават се множество заводи за произведство на периферия, като ДЗУ – Стара Загора, ЗМД – Пазарджик, ЗЗУ – Пловдив, завод Аналитик в Михайловград (Монтана) произвежда мониторите. 

Благодарение на този бум в производството, през 80-те години на XX век, България се нарежда на трето място в света по производство и използване на електронни устройства на глава от населението. Също така голяма част от електрониката използвана от руската космическа програма също е българска (напр. модулът за автоматично приземяване на руската космическа совалка), което също нарежда България на трето място в света на база развити космически програми (след СССР и САЩ).Създаването на аналози на компютри на големите фирми се налага като тенденция през 1980-те години, като България не отстъпва на икономиките на Сингапур, Тайван и Южна Корея. През тези години е било въпрос на престиж всяка по-сериозна икономика да произвежда аналози на Apple или IBM.

Основно компютрите Правец са се произвеждали в КМТ – Правец (Комбинат по Микропроцесорна Техника Правец), както и в БАН. Почти всички модели на Правец 8 (ИМКО-1, ИМКО-2, Правец 82, Правец 8М, Правец 8А, Правец 8Е, Правец 8С, Правец 8S, Правец 8VC) са изцяло съвместими с архитектурата на Apple II. Единствено Правец 8Д е базиран на Орик Атмос. Компютрите от серия Правец 16 (Правец 16, Правец 16A, Правец 16H, Правец 16ES) са базирани на IBM PC.

Научете повече

Катето Евро като модел в 9 уникални снимки от 1977 година

Катерина Евро е първата дама от модния подиум, станала кинозвезда в България. А трамплин – култовият филм „Оркестър без име”. Усеща топлината на прожекторите едва на шестнайсет, когато се пробва като фотомодел в списанията „Лъч” и „Лада”. Следва скок на котешката пътечка и сериозни ангажименти като манекен на ЦНСМ в соцвремената. „Тогава беше сложно с тоалетите. Нямаше нищо по магазините. Както други колежки, изчаквах дрехите да се поизпрашат по ревюта и ги купувах с отстъпка”, разправя Евро всеки път, щом стане дума за зората на кариерата й. 

Дебютът й в киното е през 1978-а в „Чуй петела”. Четири години по-късно идва големият фурор с филма на Людмил Кирков „Оркестър без име” по сценарий на Станислав Стратиев. Зареждат се „Мярка за неотклонение”, „Равновесие”, „Третото лице”, „Три Марии и Иван”, „Забранено за възрастни”, „Брачни шеги” и т.н.Първото Евро събличане е пред камерата на Виктор Чичов в „Оркестър без име” в сцена с Георги Мамалев, а последното засега в името на изкуството – за корицата на списание Eva през 2006-а.

Научете повече

Тя си отиде от този свят на 1 август 2002 г. Беше само на 56, и просто заспа... Завинаги!

И днес, когато чуем песента "Вървят ли двама на дълъг път и път да няма, не ще се спрат. Ще бродят близки по таз земя, ах, как не искам да съм сама”, споменът ни връща кум нея, към

МАРИЯ НЕЙКОВА! 

Когато през 1969 година на „Златния Орфей” двама млади и красиви певци запяха „Закъснели срещи”, публиката в Слънчев бряг и хилядите пред малкия екран занемяха – Мария Нейкова и Михаил Белчев бяха толкова чаровни и неземни. Години по-късно Мишо ще каже за Мария: „Това бе една голяма любов, една безбрежна взаимност, една притегателна сила...Толкова ми е мъчно, че я няма!” А в стихотворението си „Жалба за младост” той пише: „Още очаква Мишо, Мария на булеварда под кестен висок...

Особено трагична за нея се оказва 1971 г. Тя е в самолета, който катастрофира при излитане от летище София..Загиват 30 души, сред които е естрадната певица Паша Христова. Мария оживява, но тази катасрофа завинаги бележи живота ѝ…

През 1972 година, Мария Нейкова печели Мелодия на годината с песента "Добър вечер, лека нощ". 

Песента ѝ от филма "Козият рог" от началото на 70-те години става емблематична и продължава да се излъчва, и харесва и до днес! 

Като изпълнителка концертира не само в България, но и в чужбина: Русия, Унгария, ГДР, Полша, Алжир. Музика за нея са писали Тончо Русев, Зорница Попова, Атанас Косев, Александър Йосифов, Светозар Русинов, Петър Ступел и др. Била е солистка на оркестър „София“.

Мария Нейкова е автор на около 100 поп песни.

 Мир  и светлина на душата ти Мария!!

21 декември 1945 - 1 август 2002

Научете повече

Как Людмила Живкова остана без дом навръх 8 декември?

През 1961 г. дъщерята на Тато Людмила Живкова пристанала с граждански брак на избраника си Любомир Стойчев. Сватбата на Червената принцеса била двойна. С наследницата на генералния секретар на ЦК на БКП се омъжила и братовчедка й – булките съчетали празненствата си, пише вестник „Уикенд”.

След официалната церемония младоженците събрали близките си в ресторант „Ракета” в парка „Заимов”. Тодор Живков постоянно подвиквал „Горчиво!” на влюбените, а на няколко пъти се хванал и на хорото.

Като минала еуфорията от венчавката, новосформираното сем. Стойчеви се нанесло в самостоятелен апартамент на столичната ул. „Оборище”. В същата кооперация живеели и Тато (с жена си Мара Малеева, сина си Владимир, майка си Маруца и баща си Христо – б. р.), Станко Тодоров, Живко Живков, Райко Дамянов, Григор Стоичков, генерал Попов.

В съседни блокове пък били Лалю Ганчев, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Пеко Таков и Пенчо Кубадински. Заради струпването на толкова големци на едно място, улицата край Докторската градина била находчиво прекръстена от народа на „Тодорище”.„Охраната на сградата се състоеше от един милиционер, който стоеше във входа към улицата. Имаше обаче вход и от задната част, където бяха и гаражите. При сегашната действителност още през първата нощ щяха да ни изнесат заедно с креватите! Моите плахи опити да получим съгласието на родителите на Мила да живеем на друго място нямаха успех. Жилището ни беше самостоятелно, двустайно, с хол и кухня и се намираше на същия етаж с това на Живкови”, разказваше приживе първият мъж на Червената принцеса.

Людмила и инженерът останали в самостоятелния си апартамент до 8 декември 1962 г. На студентския празник Живков се срещнал с представители на академичната младеж и те му потърсили сметка защо дъщеря му обитава ведомствени 100 кв. м. Въпросът сконфузил Първия, развалил му настроението и на следващата вечер той събрал близките си на семеен съвет.

„Любезно, но безапелационно, той предложи да се пренесем при тях и да освободим досегашния си апартамент. След кратки вътрешни преустройства се преместихме. Вече разполагахме само със самостоятелна спалня и тоалетни помещения, а кухнята и столовата ползвахме заедно с останалите членове на фамилията. Големият хол първоначално е бил предвиден и обзаведен и за официални поводи на Тодор Живков и Мара Малеева.

Сега беше разделен на две части с портал и голяма остъклена, двойна, плъзгаща се врата. По-малката част ползвахме ние, а при определени поводи, след съгласуване с родителското тяло – и двете части. Откровено казано, това стесняване много не ни смущаваше. Така имахме възможност по-често да се срещаме с важни особи, посещаващи родителското тяло – най-често артиста Стефан Гецов, писателя партизанин Веселин Андреев, „заешкия генерал“ Христо Русков”, откровеничеше инж. Стойчев преди смъртта да го отнеме от близките му.По соца социалистическите величия разполагаха с много повече лукс от обикновените граждани, но малцина от върхушката си позволяваха да притежават по няколко апартамента. Нещо повече, имаше държавни ръководители, които бяха напълно безимотни.

Когато загинал на Витоша през декември 1971 г., министърът на външните работи Иван Башев оставил в наследство само картини и книги. Жилище – не. Домът, който обитавали с жена му Софка и дъщеря им, бил под наем.

„Баща ми беше последовател на Толстой в отношението си към недвижимите имоти. Той така и не пожела да купи нито апартамент, нито вила, нито дори нещо движимо – автомобил. Защото държавата предоставяла всичко. Чак след смъртта му майка ми, по-прагматична, с голям зор нагоди нужната сума от нищожните му спестявания и разни заеми, плюс помощ от ЦК, за апартамента, в който аз живея и сега”, коментираше приживе поетесата Миряна Башева.В ранните години на управленската си кариера и Григор Стоичков нямал собствен дом в София. Живеел на квартира в Коньовица с жена си и двамата си пораснали синове –  в тясно апартаментче, състоящо се от стая, кухня и хол. Не поставил въпроса за свой дом и когато станал първи секретар на Окръжния комитет. Председателят на Народния съвет Никола Матев обаче споделил на Живков за жилищния му проблем и Тато учудено възкликнал: „Защо не ми се оплакал?!”. След което разпоредил да се намери решение в кратки срокове.

„Звънна ми Гръбчев, тогава началник на УБО, и ме попита: „Имаш ли време да дойда за малко при теб?” Видяхме се и ми каза: „Имам поръчение да те заведа да огледаш апартамент на ул. „Оборище”.” Отидохме. Видях един огромен апартамент. Попитах: „Кой ще живее тук?” „Тодор Живков, Станко Тодоров, Живко Живков…”, започна да ми се изрежда. Като чух, отсякох: „Аз съм дотук! Ще си живея на старото място, тук не желая! Сега ще се обадя на другаря Живков и ще му кажа, че не го искам това жилище!”. Гръбчев се възмути: „Как може такова нещо?! Вместо да се обадиш и да благодариш!”.

Малко по-късно набрах Живков. „Много благодаря за вниманието, което тука…” „Харесва ли ти?”, прекъсна ме той. „Харесва ми, но…” Живков пак ме прекъсна: „Щом ти харесва, със здраве да си го ползваш”. И ми затвори телефона. Свързах се с Гръбчев и му обясних, че не съм успял да кажа на Първия, каквото съм смятал. Началникът на УБО ме посъветва: „Престани, втори път не ми се обаждай за това! Ще стане скандал!”, редеше спомени Стоичков в залеза на дните си.

Когато всички големци се нанесли във ВИП блока, Тато ги поканил вкъщи. Почерпил ги и рекъл: „Трябва да живеем като комшии! Съседите са за това – сол да си поискаш. Ще се редуваме – днес на гости при мен, утре – при друг!”.„Живков не беше скучен човек. Но не пиеше, за разлика от нас. На него му се сипваше една чаша червено вино, оставяше му се и газирана вода. Той отпиваше от виното и си доливаше сода. Така цяла вечер си караше предимно на вода, докато ние пиехме и уиски, и водка… Първия много обичаше вицовете и дори понякога ги разказваше.

Случвало се е даже да попита: „Абе, какъв нов виц има за мен?”. Всички анекдоти, които излизаха за него, ги знаеше и много се смееше с тях. Весел човек беше, умееше да разчупва компанията”, разправял е за дългогодишния си началник комунистът от Горна Малина.

Той приключи живота си през лятото на 2016-а в уютна къща в „Бояна”, която днес е собственост на децата на естрадната легенда Йорданка Христова. Въпросното жилище му беше единственото – когато се сдобил с него, Григор върнал на държавата просторния апартамент на улица „Тодорище”.

Личната си резиденция в полите на Витоша бившият вицепремиер, министър и кандидат-член на Политбюро съградил навремето изцяло със собствени спестявания и заеми, които впоследствие върнал до последната стотинка. Затова и приживе много се възмущаваше, че във всекидневник през 2007-а излязла статия с неистини по негов адрес.

В материала, озаглавен „Държавата строи вили на велможи” се твърдяло, че е ощетил хазната с 47 319 лв. чрез къщата си. Според автора домът струвал 83 271 лв., а Стоичков платил на държавната фирма изпълнителка само 35 952 лв. „Тези данни не само не са верни, но е казана една подсъдна лъжа. 

Каква е истината? 

По документацията строително-монтажните работи възлизаха на 45 760 лв. Фактически бе извършена работа за 47 198 лв.Тази сума бе своевременно преведена през 1979 г. на Строително управление на №2 и Монтажно-инсталационното управление на ДСО „Софстрой”. Това се потвърждава от наличните документи. Обзавеждането е отделно, защото е доставено от различни организации и магазини, за което също има пълна документация”, ядосваше се приживе бай Григор.

Заради статията, набеждаваща го за длъжник, той поискал от „Труд” право на отговор. До редакцията на всекидневника изпратил писмо, в което описал подробно своята истина. Вестникът обаче не публикувал опровержението му.

Подобно на Григор Стоичков, със собствени средства вдигнал къща и Пенчо Кубадински. Маститият комунист от село Лозница дори си плащал за градежа по завишени цени. „Строеше по стопански начин и вилата му е далеч по-малка от тия на колегите му. Работиха му майстори от родния край на съпругата му и те споделяха, че ако има да се оплачат от нещо, то е от преяждане”, категоричен е Ачо Бекяров –  дългогодишен труженик от Управление „Безопасност и охрана”.

Източник:narod.bg

Научете повече

Как изглеждаше българският дом мечта през соца /Снимки/

Социалистическият уют все още е жив. Събран е в секциите, гардеробите и табуретките, покрити с китениците, които и до днес са традиционно обзавеждане в много домове на по-възрастни хора.

Помним добре естетиката на шейсетте и седемдесетте години – гетинакса, линолеума, кафявата гама. В онези дни в апартаментите в панелките можеше да се видят едни и същи столове, маси и спални. Всички купени от магазина, в който посрещаха кисело с: „Днес няма, елате утре“. В онези дни вкусът се налагаше „отгоре“. Дизайнът се създаваше централизирано. Асортиментът беше ограничен, а интериорът – унифициран.

През 1969 г. в новопостроения блок 101 в Димитровград е открита изложба на т. нар. комплексно обзаведени жилища. Интериорът на десет апартамента – двустайни, тристайни и четиристайни, е създаден от специалистите от Центъра за нови стоки и мода, и е представен тържествено на широката публика. Зад събитието стоят Министерството на леката промишленост и градският народен съвет. По-късно същите апартаменти са продадени с мебелите и аксесоарите.

Целта на изложбата е да поощри купуването на изцяло обзаведени жилища. А също да покаже интериорни тенденции в годините, когато стил, дизайнер и дори каталог са забранени думи. Как изглежда българският дом мечта от края на 60-те и 70-те години на миналия век, можем да си припомним от тогавашното списание „Архитектура“.

„Бързият темп на жилищно строителство и нарастващите материални възможности на нашия народ налагат да се отдели повече внимание на проблемите, свързани с рационалното обзавеждане на жилището. Новият човек – строителят на комунизма, трябва да живее в красива обстановка, сред уют и удобства“, пише в списание „Архитектура“ в онези години.

„Съвременното жилище, характерно със своите прави линии и плоскости, трябва да бъде подредено с леки и изящни по форма мебели и вещи, които да не създават чувство за претрупаност. Нужно е броят на мебелите да се сведе до минимум. Жилището служи за задоволяване на нашите ежедневни нужди и за обзавеждането му трябва да се съди не по скъпите и модерните мебели, а по това до каква степен отговаря на тази цел.

Демодираният и остарял салонен бюфет вече е заместен от секционния комбиниран шкаф с полици за книги, шкафчета за сервизи, барче за напитки. На този шкаф в някои случаи се поставят и телевизорът, радиото, магнетофонът. Има случаи, когато спускащ се плот от шкафа служи за писалище. Комбинираните секционни шкафове са практични и поради това, че дават възможност отделните елементи да се набавят последователно, на етапи и да се устройват съобразно възможностите и нуждите на семейството.

Кухните са обзаведени със секционни шкафове, които на някои места стигат до тавана. Плотовете на долните шкафове са изработени от гетинакс, който не се поврежда от вода. В кухните на по-малките апартаменти е създаден кът за хранене, състоящ се от маса с пейка или столове. В повечето случаи те са тапицирани с изкуствена кожа, за да се почистват лесно. Тръбните крака на столовете и линолеумът на пода придават чист и хигиеничен вид на кухните.

Използваните осветителни тела са оригинални, с опростена форма, без украшателски елементи. Оцветени с ярки и наситени тонове, те се превръщат в истински художествени изделия, които обогатяват интериора.

Композицията на интериора се допълва от редица малки предмети, като вази, пепелници, свещници, изделия от порцелан и стъкло, и картини. Повечето от тях освен функционалната си стойност изпълняват и декоративна роля, като придават твърде много интимност и уют на помещението.

В някои спални тоалетката е заместена с огледало, закачено направо на стената. Нощните шкафчета са заменени с малки полички с ниши за поставяне на нощна лампа, книги и др. При подреждането на спалните е прокаран принципът да няма в тях много декоративен елемент и излишен лукс".

Научете повече

Как и къде купонясваше родната младеж по черноморието ни през 80-те

Но ако ти, читателю, се интересуваш къде са вилнели твоите родители, баби и дядовци дори, хвърли един поглед на следващите редове.

Тогава нямаше социални мрежи или мобилни телефони. И за да видиш някое момче или момиче, което те интересува или да се срещнеш с хора, които са важни за тебе, просто трябваше да отидеш на едно, две или три места и много вероятно беше твоят човек да бъде там. Защото местата за забавление не бяха чак толкова много колкото днес, но пък купонясването беше гарантирано. И така…къде ходеха учениците и изобщо младите бургазлии на възраст 18+ и от 20+ нататък?

Ще започна с „Плочата“.Плочата е …Не, изобщо не става въпрос за грамофонна плоча.

Какво е грамофонна плоча ли? Хм, това едно време беше музикален носител, който се поставяше внимателно в грамофон, за предпочитане стерео грамофон, и се слушаше музика от страна А и страна Б …

Какво е грамофон ли…Ъъъ, грамофон е…

Виж, така няма да се разберем. Търси из Гугъл или из Уикипедия.

Аз, исках само да ти разкажа къде се забавлявахме ние, учениците в Бургас през 80 –те години на миналия век.

Защо през 80-те ли?

Защото тогава бяхме ученици, а защото във времето преди това, демек в края на 70-те и началото на 80- те години извън летния сезон бургаските гъзари, моряци и международни шофьори, ходеха да купонясват в дискотеката на хотел „Приморец“ или в бара на хотел „България“, а след 23 часа с таксита или с автомобили се изнасяха към Слънчев бряг и по-точно към тамошната дискотека „Мелодия“, ама за тези неща други хора трябва да ти разказват, а не самозванци като мен.

Ние тогава сме нямали достъп до тези места ,защото бяхме ученици, както вече казах.

Та, „Плочата“ беше едно нелепо заведение върху покрива на някакви съблекални на Централния плаж в Бургас. Работеше от ранното лято до късната есен. През деня директно от плажната ивица хората си купуваха оттам бира и картофки, но вечер…

Вечер друже мой беше супер. Поне за нас беше така.

Е, пак имаше бира и картофки, по-късно и някакви клисави пици, но едва ли някой ходеше там, за да яде.

Първо се купуваха билети от някакво павилионче отвън…разположено пред тогавашния нощен бар. После се качвахме горе на самата „Плоча“, където …

Така и никога не разбрах как се събираха толкова много хора на възраст от 14-15 години до 30-35 години. Имаше нещо като сцена точно пред самия вход, а тълпата се разделяше в двете крила на заведението, представляващо нещо като прав ъгъл. Тук там из двете крила имаше някакви очукани железни маси и столове, но бройката им беше много по-малка от броя на посетителите.

Някъде на сцената имаше и нещо като предвестник на видео стена и там понякога можехме да гледаме видеоклипове на рок и поп групи.

Веднъж видях как на сцената там пя и свири бургаският рокаджия Георги Мархолев . Беше величествен, защото…ами защото пееше на английски, а не като Данчо Караджов да вика най-много по едно „Оуууиииийееее“. Кой е Данчо Караджов ли? Ти за група „Сигнал“ чувал ли си? Не??? Ами, има информация из интернет. Търси си я.

Хм, не знам защо, но в спомените ми изплува кой знае защо и мини концерт на Нели Рангелова…да, бе …на „Плочата“, точно тя…Нели Рангелова.

Какво??? Не знаеш коя е тя ли? Добре де, виж и снимките из Гугъл. В Уикипедия все ще има сведения за нея. Ами, тогава беше естрадна певица и хубава жена и …не, не. Аз не слушах такава музика, но тогава през онази вечер слушах Нели Рангелова, защото когато пя от сцената, аз бях пред сцената.

Стига си се хилил тъй подигравателно, де.

Музиката за нас беше най-важното, разбираш ли. Стояхме прави с часове на „Плочата“ и слушахме любимата си музика, обличахме се с нещо различно от омразните ученически униформи и.

Да, бе…в училище носехме униформи. Какво е униформа ли? Ами, войниците имаха униформи. Учениците също. Е, не ни харесваше, но никой не ни питаше. Бяха в отвратителен тъмносин цвят. И гадни кройки.

Важно е да кажа, че „Плочата“ беше лятно заведение и затова там нямаше как да има униформи. Собствениците на дънкови панталони и дънкови якета / незнайно защо и тогава и днес, наричани „сафари“ –та /предизвикваха вълни от завист сред останалите.

Беше ученическа дискотека, един вид. Но със сигурност в нея ходеха и по-големи батковци и каки от нас.

Тук поставям едно яко парче на ню ейв групата Алфавил от онова време. Ама кой ли тогава от нас е мислил върху желанието да бъдеш „Вечно млад“

Да, речем, че на това място в Бургас се събираха относително по-възпитани и кротки ученици, подрастващи и по-големи.

Но докато широките народни маси от ученици се събираха на „Плочата“ неспокойните духове и истински бунтари посещаваха „Капута“…онова пространство между Северния плаж и Летния театър. Там нямаше вход, естествено имаше бира в пластмасови чаши и картофи, някои по-жадни набори си носеха бутилки водка или коняк и атмосферата си беше направо наелектризирана и някак революционна. Общо взето беше сигурно, че почти никой от присъстващите не е отличник в училище. Затова и милиционерите често налитаха, за да проверяват кой е с паспорт и и кой без.

Да, през 80-те години нямаше полиция, а милиция.

Нямам ясен спомен от какъв източник се осигуряваше музикалното оформление на „Капута“, но едва ли е била някаква супер музикална уредба. Във всеки случай посетителите на този малък бургаски Содом и Гомор си стояха на купчини и си пийваха и се смееха и се уговаряха къде да продължат нощта.

В онези прастари времена през зимата нещата се случваха в Младежкия дом. Там имаше дискотеки или концерти на български групи. Ами, да…ти какво. Тогава не сме и мечтали да дойдат RAINBOW. Или КISS, или AC DC. Или който и да е.

Но пък можеше да дойде Росица Кирилова…/момент да се прекръстя/

Но лично аз съм гледал ФСБ в Младежкия дом. Прибрах се прегракнал. Е, гледал съм и Щурците и Сигнал в спортна зала „Бойчо Брънзов“, макар че тогава тя се казваше …забравил съм.

Сега се сетих за нещо странно. Дори направо налудничаво.

Около средата на 80-те години имаше някаква необичайна ученическа дискотека в помещение под подлеза срещу Операта. В нея се събираха ученици от 8 до 12 клас. Безвъзвратно съм забравил как се казваше.

Странното беше това, че в 18 часа спираше музиката и дисководещият, демек човекът, който пускаше музиката, четеше едва две минути със строг глас новини. Новини бе!!! Какво бил казал другарят Тодор Живков или къде бил отишъл другарят Жишев и и прочие такива идиотщини и тъпизми. И всички се хилеха, ама слушаха. Повярвай ми…това с новините беше тъпо, тъпо, тъпо решение на комунистическата партия.

После в края на 80-те години местата за забавления в Бургас рязко се увеличиха.

Едно от най-странните заведения в онези времена беше „Навеса“, разположено близо до северната част на тогавашния и днешен хотел „Приморец“.

Представляваше лека метална конструкция тип – парник, покрита с найлон. Предполагам, че по документи там е можело да бъдат приютени петдесетина души, но винаги бяха в пъти повече, изгубени из мъглата от цигарен дим. Толкова кибичеха и отвън.

Имам неясни спомени, че там човек освен алкохол можеше да си поръча айс кола, демек чаша кока кола с топка сладолед и да добави към нея малка водка…или да не добавя нищо.

В Бургас и културата на пиене преживя развитие, затова бяха открити два коктейл бара. И там, както сам можеш да се досетиш млади ми читателю, се сервираха коктейли. Никой не подозираше до този момент, че съществуват „водка фис“ и джин фис“

Това си беше една малка културна революция за общество, свикнало да жули предимно домашна ракия, водка и коняк. И бадемов аперитив. Това последното питие си беше бургаско откритие.

Та, какво за коктейл баровете.

Единият беше до днешната сграда на ВиК Бургас в бившия хотел „Бриз“…ееее, там беше супер снобарско. В интерес на истината там ученици ходеха рядко, но имаше и изключения. По скоро посетителите бяха от 18+ нагоре.

Влизаш и те посреща музика от пиано и флейта, но преди това чинно се редяхме редяхме на опашка, за да се освободи място и да влезем за един джин фис или японско утро или прочие.

А другият подобен коктейл бар отваряше врати зад гърба на Операта. Там, през зимата на 1987 год. доста време се висеше отвън, после във фоайето, докато се освободи маса, за да влезеш вътре в самото заведение.

Всъщност появи се и трето заведение от този род…наричаше се „Дружба“ и беше в к-с „Зорница“. В момента там е разположен офисът на бургаска телевизия.

Учениците имаха и някакъв относително спокоен достъп до отделни ресторанти. Да знаеш, че бащите и майките ви ходеха в тогавашния ресторант „Рибарска среща“, който се намираше …хм срещу днешната „Ротонда“ . Не негово място сега има някакви магазини за дрехи. Та, в „Рибарска среща“ хапвахме пържени калмари и пиехме бира. Спомням си, че веднъж в десети клас отидохме там с моя кум, е тогава той ми беше само съученик, и си поръчахме вино в залата за непушачи. Сервитьорът презрително ни каза, че сме малки и ни препоръча бира. Е ,поне бирата там беше хубава. И калмарите.

Всъщност по-големите ученици можеха да влизат в повечето ресторанти, но винаги с едно наум.

А и честно казано за тогавашните тийнейджъри не беше особено приятно усещане да купонясват в компанията на наборите на майките си и бащите си, че дори и на дядовците и на бабите си.

Представете си лятна вечер в тогавашния ресторант „Пиргос“. По масите стоят семейства или изобщо възрастни хора, бодат си салата и посръбват ракия, хапват мешана скара, ресторантският оркестър пее някаква естрадна боза и изведнъж на дансинга се втурва тълпа ученици, за да танцува на някакво парче на Сиси Кеч или Саманта Фокс , което е пуснал диджеят. Напрегнат момент отвсякъде.

Долу горе същата картинка беше и в тогавашния ресторант „Дружба“ , помещаващ се в Казиното, днес превърнато в културен център „Морско казино“. И на ред други такива места, в които имаше тежък културен сблъсък между ресторантската и едва зараждащата се клубна култура.

Нали разбирате, че трудно се получаваше мирно съвместно съществуване между ученици и възрастни. Че то можеше някоя вечер да те види леля ти или чичо ти как се кълчиш по дансинга или недай Боже как пушиш!!! Отврат.

Но в навечерието на 90-те години откриха първия ресторант за спагети…Е, това беше вече истинска сензация.

Е, как можах…забравих още едно прочуто място. Дискотеката в ЦУРК-а в Морската градина. Помещението беше малко, затова повечето хора висяха на маси отвън, но пък забавлението вътре беше гарантирано. Там се събираха ученици и студенти. Страхотно местенце.

Между другото едни от най-прочутите бургаски радиоводещи в момента ,Петър Генчев, беше там новобранец DJ…

В края на 80-те години се появи нов хит на нощния живот за ученици и луди млади в Бургас.

 „Балатума“…дискотека на открито върху един от тенис – кортовете срещу хотел „Приморец“. Общо взето инвестициите в този …хм…проект бяха нищожни. Някой беше застлал тенис корта с покритие, тип линолеум или балатум и така се появи името на това сборище.

Бира, картофи и …добре, де…Нали се разбрахме. Никой не ходеше по такива места ,за да яде.

Ако щеш вярвай, но имаше вечери, когато програмата там я водеха много яки диджеи от онези времена. Самият Тома Спространов или Данчо Стълбицата. Нещо като днешните Armin Van Buuren или Tiesto, да ме прощаваш за сравнението.

Общо взето влизахме, стояхме по пейките за зрителите на тенис мачовете, а когато пуснеха музиката, правехме цялата група нещо като кръг и си танцувахме или стояхме прави пак часове наред.

Докато пуснеха…един Господ знае защо му казвахме така…докато пуснеха „блус“…демек бавна песен, балада или нещо такова. И тогава по-смелите момчета канеха по-хубавите момичета на танц, а останалите скърцаха със зъби и гледаха мрачно. Първата крачка към някои от днешните бургаски семейства беше направена там, да го знаеш читателю.

Мисля си, че това беше първата огромна бургаска дискотека на открито. Дали в някои вечери вътре в нея е имало 1000 души? Може би.

Но и най-горещото лято свършва и когато сняг забръска, къде да ходиш ти зимъска?

Дискотеката в хотел „България“. За да си купим куверт на стойност 5 лв, се редяхме на опашка от 17 часа следобед. Отваряше в 18 часа. После към 22 часа музиката спираше, светваха лампите и ни гонеха, защото някъде там започваше да работи нощният бар, а в него ходеха …ами, ходеха тежкарите, а не ученици, току що завършили училище или прясно уволнени войници сополанковци като нас. Всъщност на това място можеха да проникнат само представители на 11 и 12 клас. За по-малките ситото беше жестоко.

Е, на мястото на днешния басейн в този хотел майка ти, баща ти, дядо ти и баба ти са танцували върху дансинга или са хвърляли по едни поглед към видео стената, за да видят някой клип на Принс, Кайли Миноуг или Мили Ванили, да речем.

Пак в края на 80-те години и съвсем в началото на 90-те се появи някаква каравана в двора на Етнографския музей…ей, колко народ висеше там.

Колкото и в „Арт клуб“-а в двора на днешния партиен щаб на СДС на ул. „Богориди“. Ако ме питаш, защо висяхме там, ами нямаше никаква логика да го правим, но висяхме с часове. За да видим този или онзи или в моя случай тази или онази. И да тръгнем нанякъде.

През 1988 год. се случи още едно малко чудо…появи се нещо като…нещо като денонощно заведение…силно казано, защото ставаше дума да съвсем мизерно кафене в Търговската къща. Нахаканите пичове с автомобили и мотори ходеха там или пък в друго подобно …хм…кафене на входа до Гробищата, близо до днешната бензиностанция на Петрол. Никой не знае как се е казвало по документи, но всички го наричаха „Кокала“.

Просто там се събираше много народ, за да побъбри, да се повесели и да тръгне нанякъде. Веселба на входа на гробищата??? Ами, така се получи.

През лятото на 1990 год . отвори дискотеката в Профсъюзния дом и е абсолютно сигурно , че в пространството пред нея ходеха много повече хора, отколкото в нея, но всички бяха там. Първо кибичеха в двора на Етнографския музей, а после се изнасяха на тълпи към …това ново място..

Пак тогава на мястото в някакво покъртително заводско хале до КАТ, съвсем в края на Бургас се появи дискотеката „Ла Пиаца“…и народът се юрна в тази посока.

Естествено най-големите приключенци и нощни аристократи избираха през лятото да ходят в Слънчев бряг, но …знаеш ли…и в Бургас имаше доста възможности човек да си отвърти главата от забавления.

90-те години донесоха още повече възможности за нощен живот за бащите и майките, както и за бабите и дядовците на днешните ученици в Бургас.

След дискотеката в Профсъюзния дом за по-големите ,отвори дискотека „Арфа“ във фоайето на Операта за по-малките. Малки малки, ама играеха на зарове край гардеробите.

Новозараждащата се частна инициатива преобразува бившия ресторант „Пиргос“ в дискотека и това място доста време беше тотален хит. През лятото жегата вътре беше убийствена, но въпреки всичко всички се натискаха да влязат.

После в бившия партиен дом, приютил Бургаския свободен университет отвориха дискотека, изникна и друг конкурент в сферата на нощното веселие зад Пожарната, където днес се помещава евангелска църква, по-късно се появиха Караоке бар в Операта, невероятният рок клуб „Сатан“ близо до стадион „Черноморец“, на чието откриване и освещаване въпреки дяволската символика по стените беше поканен православен свещеник, дискотека „Зорница“, в която можеше да се чуе както Металика, така и сръбска музика, клуб „Трокадеро“ до автогара „Запад“ и тоталния хит от лятото 1996 год , плажната дискотека „Палм бийч“, която буквално уби конкуренцията с безплатен вход и евтин алкохол, изникнаха таверни, цингаверни …но…

но…за заведенията от началото на 90-те години пък и средата им и края им ще говорим друг път, ако изобщо ти се слушат такива нафталинени спомени, млади читателю.

Ах, да…вечерният час за ученици беше до 22 часа. И затова в автобусите по това време беше пълно с тийнейджъри, които се прибираха с нежелание. А днес същите те, ама в доста по-възрастен вариант настояват пред своите деца и внуци да се прибират рано. И това ако не е ирония на съдбата.

Е, сега можеш да питаш баща си, майка си, баба си и дядо си в кое от всички заведения из Бургас са вилнели нощно време към края на 80-те и началото на 90-те години. Току виж се окаже, че са били не само в тях, а и в много други. А ако стените им можеха да говорят?

Беше ми приятно да сме заедно в това пътуване из далечното минало.

Научете повече

Една интересна любовна история бележи Олимпийските игри в Токио. И тя е българска!

Но не става въпрос за олимпиадата през настоящата година, а през далечната 1964 година, когато японската столица е домакин за първи път на най-големия спортен форум.

Двама души си казват „Да“ на фона на олимпийските кръгове. Това са състезателите по лека атлетика Диана Йоргова и спортна гимнастика Никола Проданов, разказва БНТ.Октомври 1964 година. Състезателката в скока на дължина Диана Йоргова каца в Токио, но се оказва, че багажът ? не е пристигнал в японската столица. Двама местни именити състезатели стават свидетели на притеснението на българката, провокирано от липсата на екипировката ?.

Диана прекарва безсънна нощ, но на сутринта се случва нещо напълно неочаквано. Тя получава колет от напълно неясен подател. В него тя открива изцяло нова екипировка. Дори българският флаг е избродиран на екипа. Едно е сигурно – тя ще може да участва.

Далеч по-безпроблемно в Токио каца състезателят по спортна гимнастика Никола Проданов. Той няма история със загубен багаж, но също толкова трепетно чака Игрите. Йоргова остава на 6-о място. Нейният голям връх идва години по-късно – през 1972 година в Мюнхен, когато печели олимпийското сребро. Никола Проданов също остава извън битката за медалите в Токио, нареждайки се на 23-о място в многобоя.

Но връзката на двамата с Токио съвсем неочаквано се настанява в историята. Проданов и Йоргова са спътници в живота. Сгодили са се преди да заминат за спортното си пътешествие на Олимпиадата в Япония. Но там слънцето ги изненадва. След разходка в центъра на Токио те избират пръстени за сватбата си, която планират да е през следващата пролет в България. Само че при посещението при българския посланик Христо Здравчев те показват пръстените.

След това информацията стига до Организационния комитет на Игрите и към Йоргова и Проданов е отправено неочаквано предложение – да се оженят в олимпийското село. Българската двойка се съгласява и това тяхно решение се превръща в приказка. На 23 октомври, ден преди церемонията по закриването на Игрите, на хиляди километри от близките си, Никола и Диана се оказват в центъра на вниманието – сред атлети, дипломати, хора от организацията на Олимпиадата и стотици телевизионни камери и фотографи от цял свят си казват „Да“ с олимпийските кръгове и снимка с олимпийския огън зад себе си.

Огромният интерес към сватбата има и своето официално церемониално изображение. Никола и Диана получават внимание като за царски особи. По-късно в България двойката се сдобива с две деца. В последствие и с четирима внуци. А онова магично събитие 57 години назад в сърцето на Токио продължава да топли и техните сърца.

Научете повече

Някога тук бяха едни от най-големите казарми в България/Снимки/

Първият ден на септември 1997 г. Последният войник напуска поделението на 33-ти мотострелкови полк при 16-та дивизия към знаменитата Трета армия – бойната армия на България, разположено край малкотърновското селце Звездец. Дотогава то е най-предният рубеж на българската армия от времето на социалистическия й зенит, пише socbg.com.

Но става първото, което затваря врати след т. нар. демократични промени у нас. Цял месец след тази сакрална дата от него се извозват безкрайни кервани с военна техника, танкове, платформи с оръдия… Сгушени в дебрите на Странджа, на произвола на съдбата са изоставени сградите на бившите казарми и другите постройки от военния комплекс край границата, в който някога са отбивали военната си служба по около 2000 войници на набор. След изминалите 20 години оттогава, днес всичко това тъне в разруха.

Научете повече

Вече 22 години нейният Световен рекорд стои непокътнат

С настъпването на Олимпийските игри, българската аудитория се събира пред телевизорите, следейки с голямо вълнение и надежда участието на своите сънародници. Възходът на българските спортисти и техните стремежи да постигнат високи резултати на световната спортна сцена се следят с трепет от обществеността, която е изцяло ангажирана с успехите и предизвикателствата на олимпийския етап. Един от тези вълнуващи моменти беше състезанието по гребане, в което българската състезателка Десислава Ангелова участва в дисциплината на 2000 метра скиф.

Както е обичайно преди всяко състезание, на екраните се изписват информация за световните рекорди в съответната дисциплина. Наблюдавайки екрана, бях приятно изненадан да видя българското знаме и световния рекорд на Румяна Нейкова, постигнат през 2002 година. През последните 22 години, никой не е успял да надмине нейното постижение. Това беше момент на гордост и радост, който запълни сърцето ми с удовлетворение. Видях как името на Румяна Нейкова и българското знаме, ярко изписани на екрана, отразяваха не само миналото величие, но и текущото уважение към постиженията на българските спортисти.

Имам честта да познавам Румяна Нейкова лично. Когато бях телевизионен водещ, тя беше моя гост и сподели със мен част от своята удивителна история. Нейковата преданост и талант са пример за изключителност и всеотдайност в спорта. Тя не е просто символ на спортните успехи на България, но и пример за това каква сила и дисциплина е необходима, за да се постигне световно признание.Тези олимпийски игри ни напомнят, че успехите на нашите спортисти не са просто резултат от техния индивидуален труд. Те са плод на усилията на целия спортен сектор, който трябва да предоставя необходимата подкрепа и ресурси. Постиженията на спортисти като Румяна Нейкова подчертават необходимостта от систематична и стабилна подкрепа за развиването на таланти, от инвестиции в тренировъчни програми и съоръжения, и от целенасочени усилия за създаване на условия, които да позволят на бъдещите звезди да блестят на световната сцена.

Използвайки спортни термини, бих казал, че за да постигнем успехи в живота, трябва да работим като един отбор. Само обединените усилия на държавата, спортните федерации, треньорите и самите атлети могат да доведат до постигане на върхови резултати. Просперитетът, успешният живот и олимпийските титли са не само резултат от индивидуални усилия, но и от колективната подкрепа и ангажимент на всички, които са ангажирани в процеса.

Оттук следва, че всяко участие на български спортисти на Олимпиадата трябва да бъде възприемано не само като индивидуално постижение, но и като отражение на националната спортна политика и социалната подкрепа за спорта. Ние, като общество, трябва да осъзнаем, че инвестирането в спортните таланти е инвестиция в нашето бъдеще и в гордостта на нацията. Само така можем да се надяваме на нови олимпийски победи и на продължаваща спортна величина на международната сцена.

Сега, повече от всякога, е важно да се ангажираме активно в подкрепата на нашите спортисти и да гарантираме, че следващите поколения ще имат същия шанс да се изявят и да постигнат велики успехи, както и Румяна Нейкова. Това е нашият дълг и отговорност, и само чрез сплотеност и усилия можем да постигнем значими резултати в световния спорт.

Слави Трифонов

Научете повече

През 1973 г. най-скандалната българска журналистка умира в Тунис при неизяснени обстоятелства

Тамара Джеджева е родена на 21 октомври 1929 г. в Поморие. Умира на 6 ноември 1973 г. в Тунис при неизяснени обстоятелства. 

Живее само 44 години, но успява да се превърне в една от легендите на българската журналистика. Тамара завършва русенската гимназия “Баба Тонка” и веднага след това започва да се препитава като разпространител на местния вестник “Дунавска правда”. 

Бързо се преквалифицира като професионален автор и се мести в София, където последователно работи в “Народна младеж”, “Земеделско знаме”, “Поглед”, “Жената днес”, Радио София. Безспорно най-известните й и скандални за времето си публикации се появяват на страниците на “Поглед”. Това е най-търсеният, либерален и авторитетен вестник в България от края на 60-те и началото на 70-те години. Редом с Тамара там работят Владимир Костов, Дамян Обрешков, Кирил Янев. Тамара Джеджева завинаги ще остане в историята на публицистиката ни като първия журналист, написал очерк за бащата на компютъра Джон Атанасов.

Това стихотворение написах години след това – болката от нейната внезапна и преждевременна смърт си остана за цял живот.

НА ТАМАРА

Невидимата ти душа от необята ме поглежда с търпение и със надежда,че все пак ще я утеша:

че утаеното кафе

от кафеника ще изпия,

че панталона ще ушия

от сгънатото кадифе,

че счупения лампион

ще се опитам да поправя,

че наема ти ще оставя

на шести, вторник, във „Жилфонд“,че твоята последна снимка

от лентата ще откопирам,

тиренцето ще ремонтирам

на пишещата ти машинка,

че книгата ще продължа,

пиесата ти ще довърша

и името ти ще избърша

от прах, забрава и лъжа,

че цинковия ти ковчег

все някой ден ще разпечатам,

за да повярвам, че в земята

не е погребан друг човек.

Научете повече