Ресторант „Галатея“ един от старите символи на Варна с много тъжна история

Ресторант „Галатея“ или падналият ресторант, както го знаят варненци несъмнено е представяло на своите гости една най-красивите гледки към град Варна.

През 1968 г. открива врати ресторант „Галатея“ непосредствено до кулата на стария фар може би едно от най-романтичните места в целият град на , което можете да се насладите. Ресторантът бил построен на малко парче скала издадено почти над морето. 

Гледката, която се открива от там е зашеметяваща буквално на няколко крачки от края на скала 20 метра по-надолу е морето. Поради високата активност на свлачища в района, голямото количество бетон изсипано на малко пространство и адекватната канализация на ресторанта през 1997 г долната част на ресторанта пропада в морето. През 1998 в близост до него пропада и вторият фар на кв. Галата. 

Сега за съжаление това прекрасно кътче се е превърнало в свърталище на наркомани, алкохолици и скитници. На това място имаш те обзема чувството за разрухата на една красота ,пристъпваш напред до края на парапета а там те чака пропастта. 

Доста интересни са и трите стъпала, тези три стъпала са всичко ,което е останало от предишната долна част на ресторант като единственото, което се вижда сега от тях е бушуващото море. Бившите съблекални и миялни на ресторанта спокойно могат да станат сцена за високо бюджетен филм на ужасите без усърдие,просто натуралната разруха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца:В училище късите поли бяха забранени, а дългите коси – табу

Образованието и възпитанието на децата по времето на социализма бяха ръководени от презумпцията, че всички са равни и на всички държавата трябва да предостави еднакви възможности за просперитет.

Учениците бяха длъжни да ходят с униформи и да не носят бижута, за да не развиват по-бедните деца комплекс за малоценност още в началото на живота си.Учениците бяха длъжни редовно да подстригват косите си и да не подражават на западната мода на хипи-движението.

На ученичките по времето на комунизма беше забранено да идват в училище с къси поли, за да не нарушават социалистическия морал. А днес често не можеш да разбереш ученичка ли виждаш или някоя разголена фолкпевица.

На подрастващите беше забранено да пушат и да пият алкохол.Някои го правеха в тоалетната, а ако ги видеха учители, ги докладваха на педагогическия съвет и провинилите се бяха наказвани с намаляване оценката за поведението.

В зависимост от доходите на родителите някои ученици (от многодетни семейства) получаваха безплатни купони за обяд и стипендия. Цената на обяд в ученическата столова беше 0,50 лв. за супа, основно ястие и десерт. Стипендиите за ученици през 70-те бяха в размер на 20-30 лева на месец.По нова време имаше строг морал и дисциплина и никой не можеше и да си помисли да обиди учител или да го нападне, тъй като имаше респект и дори страхопочитание към преподавателя. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Весел спомен от ученическите ми години с култовия транзистор ВЕФ през 70-те

Като весел спомен от ученическите ми години в далечното социалистическо десетилетие на 70-те години е обожествяването на почти култовия транзистор ВЕФ. 

Не помня вече латвийско ли, естонско ли производство беше, но при всички случаи беше нещо здраво и надеждно. Малко, да не кажа на пръсти се броят, са нещата с такова качество на продукцията от бившия Съветски съюз. Е, вярно е, че беше и тежичък, и малко грубичък, и не съвсем красивичък, но поне беше здрав.

Нямаше купон или терен, както му казвахме тогава, без вефа. Колко ученически и студентски бригади са преминали под веселия му съпровод, то тогава беше и единствената възможност да слушаш всякакви радиостанции. От музикалните западни, та до радио „Свободна Европа“. Странно е, че производителите му не бяха ограничили техническите му възможности и той на практика хващаше всичко. 

И не на последно място, нямаше уважаващ себе си ерген по малките градчета, който да не правеше свалките си с вефа във ръка. И до ден-днешен ми се върти в главата култовата пловдивска реплика за вефа и Кидика. Наскоро видях един такъв транзистор, който, макар и на преклонна възраст, си работеше съвсем нормално, без никакви дефекти.

Славчо Славчев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Десет интересни неща от времето на СОЦА в НРБ и ГДР

Да пазаруваш с купони, да пътуваш в чужбина с „изходна виза“, да чакаш за автомобил години наред и още, и още. Тук припомняме някои от странните неща в ГДР и НРБ – немислими за много от младите хора днес.

В българските социални мрежи се водят люти битки около миналото. Миналото в НРБ. Доста соцносталгици пренебрегват факта, че днес българите са в пъти по-богати и свободни в сравнение с онова време. Пренебрегват и редица детайли, за които ни подсеща една публикация във вестник „Берлинер Курир“ за странностите на ГДР. Тук разширяваме и задълбочаваме любопитния списък, подготвен от германските колеги.

1. Пазаруването с купони: феномен, който по-възрастните германци от бившата ГДР, но и по-възрастните българи помнят от средата на миналия век. В така наречените „социалистически държави“ цареше хроничен дефицит на определени продукти, поради което виещите се опашки край магазините бяха обичайна гледка. Особено в по-ранния период комунистическите правителства се опитваха да създават някаква „справедливост“ чрез купони, с които се купуваха ограничени количества основни продукти. В ГДР купонната система беше отменена чак през 1958 година, но тогава пък автоматично скочиха цените на повече основни стоки.

2. Пътуване в чужбина само с така наречената „изходна виза“. Младите германци и младите българи, които днес обикалят свободно целия свят, не могат дори да си представят, че по времето на ГДР и НРБ за пътуване в чужбина се искаше специално разрешение от милицията/полицията или от Държавна сигурност. Да не говорим, че „пътуване в чужбина“ обикновено означаваше само пътуване до друга тъй наречена социалистическа страна. Гражданите на ГДР имаха нужда от такава „изходна виза“, за да отидат на почивка в България например. Българите също имаха нужда от милиционерско разрешение за пътуване до ГДР. Туристическите пътувания в държави извън Източния блок, камо ли пък на Запад, бяха почти немислими.

3. За закупуване на автомобил се чакаше десетилетия. Поради недостига на автомобили и в ГДР, и в България се чакаше дълги години, докато „ти излезе номерът“ за покупка на кола. При това – само на коли от соцлагера, москвичи, трабанти и пр. Западна кола беше практически невъзможно да се закупи, а в България в определен период имаше наказателно мито от 200% за внос на автомобил от чужбина.В НРБ и ГДР се чакаше дълго за автомобили Снимка: picture-alliance/dpa

4. Като сме на тема автомобили: по онези времена децата пътуваха в колите без детско столче, без никакви подсигуровки. Често ги слагаха на задната седалка или пък някой от родителите ги държеше в скута си. Според съвременните норми за сигурност това е не само недопустимо – то е направо възмутително.

5. „Я изтичай да ми купиш цигари от будката!“ Тази фраза беше обичайна и в ГДР, и в НРБ. Родителите (най-вече бащите) поради мързел често пращаха малолетните си деца за цигари или алкохол – нещо, което законите днес не допускат. И правилно, защото децата трябва да бъдат предпазвани от тези „стимуланти“.Децата купуваха от будката не само захарни петлета Снимка: Inventarbuch des Sozialismus

6. И пак за децата, които навремето ядяха бой от родители и учители. В ранните години на т.нар. „социализъм“, че дори и по-късно шамарите и боят бяха напълно легитимно „възпитателно средство“ в семействата и в училищата. Тогава никой не беше чувал за правата на децата и съответно никой не се замисляше по въпроса.

7. Спасителни жилетки по време на излет с лодка или корабче? За днешните деца в Германия това е напълно в реда на нещата, но по времето на ГДР такива норми просто нямаше. В България също. Хигиенните изисквания към училищата също бяха на много по-ниско равнище, отколкото са днес. Сегашните училища в Германия предлагат относително чисти тоалетни с тоалетна хартия и сапун, докато едно време за това можеше само да се мечтае.

8. По времето на ГДР и на НРБ имаше много повече „стопаджии“. Особено младите хора тогава не разполагаха със собствени автомобили, а общественият транспорт беше доста по-слабо развит, отколкото днес. Нямаше и „споделени пътувания“. И младите масово пътуваха на автостоп. Според „Берлинер Курир“ днес каузата на стопаджиите в Германия е обречена, защото почти никой не би взел чужд човек в колата си.В НРБ почти всеки имаше такава касичка у домаСнимка: Inventarbuch des Sozialismus

9. Хигиената на хората значително отстъпваше спрямо сегашната. По улиците на България често можеше да се видят храчещи хора, в един по-ранен етап имаше дори така наречените „плювалници“, които обслужваха тази „хигиенна необходимост“. Хвърлянето на фасове от цигари също беше масово и на практика безнаказано. В ранните години на НРБ банята в апартамента или къщата беше нещо много рядко. Обикновено се ходеше семейно на градска баня: един път в седмицата.

10. В годините на ГДР и НРБ нямаше не само мобилни телефони – тогава и стационарните телефони бяха нещо като лукс. В жилищата често функционираха така наречените „дуплекси“ – два съседни апартамента деляха една обща телефонна линия и не можеха да разговарят по нея по едно и също време. Тази практика продължи дори и в първите години след прехода. В по-ранния период за телефонни разговори се ходеше чак до пощата, където се даваше „поръчка“ и се чакаше дълго за връзка. Телефонните разговори с чужбина бяха почти невъзможни и невъобразимо скъпи.

Александър Андреев/АГ/БР

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за моя завод – гордостта на Варна и как постъпих в органите на МВР през 70-те

Танкерът "Хан Аспарух" в голямата докова камера на ККЗ "Георги Димитров" - Варна

В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. През 1962 г. на 17 г. завърших професионално образование. Постъпих на работа в КЗ “Г. Димитров” – гордостта на града, като корабен тръбар.

В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. Когато ястието беше с месо – около 0,60 лв.По-късно храната за корабостроителите от основните цехове стана безплатна и се полагаше по кофичка кисело мляко на смяна.

Неусетно минаха две години и влязох в казармата (ако съм сега на 19 години, пак ще служа с желание), но мястото ми в цеха беше запазено. След уволнението се върнах пак в цеха при същата бригада. Строяхме танкери и малки пътнически кораби за СССР – “страна, която ни пороби”. В края на всяка година братушките подписваха, че корабите са готови, за да влезе валута в хазната, а довършителните работи продължаваха до края на февруари на следващата година. В завода се развиваше масово физкултурна дейност.

На 23 г. се разболях от остър гастрит. Цеховият лекар ми определи дата, когато да получа от него безплатна карта за Старозагорски минерални бани, но понеже не отидох да я взема, д-р Владимиров я донесе в цеха. Само дето не ми издърпа ушите заради моето лекомислие. Загриженост и отговорност имаше в цеховете. Лекари и стоматолози се грижеха за здравето на работниците с отговорност.

Записах се да уча механотехника. Работех по седем часа, а осмия го плащаше заводът. Всяка година ползвах 12 работни дни за ученическа отпуска. Когато подготвях дипломната работа и макет, ползвах 30 дни платен отпуск. Като се дипломирах, веднага ме назначиха технолог. Избраха ме за секретар на комсомола. Сключихме шефство с комсомолки – текстилки от ТК “1 май”. На забави и излети се опознавахме и създавахме семейства. С моята съпруга се запознахме на комсомолски семинар и вече 43 г. сме заедно.

С всяка измината година корабостроителите се квалифицираха, навлязоха новости в българското корабостроене. Започнаха да идват поръчки от западни страни. Корабостроенето се превърна в основно направление на машиностроенето. Построихме 100 000-тонен танкер. Работехме, творяхме, почивахме рационално. С жената и двете ни деца сме ходили 12 пъти на курорт.

През 1975 г. постъпих в органите на МВР. Всяка година попълвахме вещеви заявки. Тъй като дрехите и обувките бяха предостатъчни, на всяка втора година си пишехме от 80 до 100 лева, които получавахме на ръка. Не проявихме желание непременно да глобяваме.

Профилактиката беше основно направление в нашата работа. Служил съм на пристанище Варна-запад, фериботен комплекс, и съм свидетел на натоварените с агнета и телета кораби, предназначени за Сирия, Иран и т.н.

Ядяхме качествено месо с печат от “Родопа”, а не както сега – от Нова Зеландия

Като чуя, че днес колегите от МВР работят с износени дрехи и кубинки, ми става мъчно. А им намаляват годишния отпуск. Всеки, в повечето случаи, се снабдяваше с жилище и други неща с кредити, които се изплащаха без проблеми. Банките бяха народни, а сега са крадливи.

Петко АЛЕКСАНДРОВ, Варна/Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какво се случва с Изаура, Леонсио, Женуария и другите 47 години след излизане на сериала

Сериала за  „Робинята" Изаура си остава най-продаваният телевизионен хит в света. От 1976 г. са го гледали зрители в над 80 страни. Оказва се, че за страданията на бедната Изаура и зверствата на безпощадния плантатор Леонсио знае половината свят.

"Робинята Изаура" са гледали в мюсюлманския Изток, в Африка, Европа и двете Америки, а във Великобритания сериалът е едва ли не единственият чуждестранен сериал, който е могъл да предизвика интерес в капризния английски зрител. Впрочем, успехът е бил предсказуем: великолепни костюми, природни снимки и сценарият на Бернардо Гимараеш.

Нека видим какво се случва в бразилската хасиенда 47 години по-късно.

Лусилия Сантуш — Изаура

Лусилия жъне много успехи в Бразилия. Тя не само се снима досега, но пише сценарии и продуцира. Истина е, че в личния ѝ живот не ѝ провървя: Сеньора Сантуш е в развод и компенсира това с будизъм и йога, а робинята Изаура я помнят и e топло посрещанa в целия свят.

Рубенш де Фалко - Леонсио

Жестокият плантатор Леонсио почина през 2008 година от сърдечна недостатъчност, когато бе на 76 години. Неговият образ в серила беше толкова ярък, че дълго след излъчването му в Бразилия към него се обръщаха с името Леонсио. През 2004 година Фалко се снима в римейка на „Изаура“. Там той игра бащата на своя герой, командора Алмейда. Това всъщност беше и неговата последна роля.

Лея Гарсия – робинята Роза, която ненавиждаше Изаура

Лея е много уважавана в родината си, защото филмът, в който тя участва още в младите си години, е донесъл на Бразилия „Оскар“ в номинациите за най-добър чуждестранен филм. На 82 тя продължава да работи в кинематографията. Преди време сеньора Гарсия се оказа в грандиозен скандал и даже попадна в полицейски участък. Това може само да покаже, че тя все още е силна и бодра духом.

Зени Перейра – Женуария, робинята, под чиято опека беше Изаура

Женуария беше въплъщение на добротата. Много гледаха сериала само заради нея. Този образ се удаде на актрисата великолепно. За съжаление тя почина през 2002 година на 77.

Норма Блум – Малвина, жената на Леонсио, погубена от ръката на съпруга си

Героинята на Норма Блум в сериала беше обичана не по-малко от Изаура. Актрисата продължи да се снима, като най-новият сериал с нейно учстие излезе неотдавна. Тя е започнала кариерата си съвсем млада – от детска програма на бразилската телевизия, където се изявява с творчески етюди.

Жилберту Мартино – командор Алмейда, баща на Леонсио

Известният бразилски актьор Жилберту Мартино почина от рак на белите дробове на 74 години през 2001. Той не доживя излизането на новата версия на „Робинята“, в който ролята на командора беше дадена на екранния му син – Рубенш де Фалко. Но успя да изиграе роли в десетки сериали и кинофилми.

Роберто Перильо – Тобиас, първата любов на Изаура, загинала заедно с Малвина

Според сайта Джъствидео.ко по красавеца Тобиас е въздишало цялото женско население. Ролята му в сериала е била звездният му час, защото след него, актьорът не е получил нито едно сериозно предложение. Може да се каже, че сериалът е могъл да мине и без неговия герой, но в крайна сметка се е получило добре. Роберто играе малки второстепенни роли.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българските автобуси Чавдар са се движили в Афганистан, Северна Корея и Никарагуа

Рядка и интересна снимка показва два български рейса на улица в афганистанската столица през 80-те.

Историята на българският производител на автобуси Чавдар изобилства от доста интересни периоди и някои изненадващи факти. 

Предприятието със седалище и завод в град Ботевград в продължения на десетилетия снабдява с автобуси не само цяла България, но и някои доста неочаквани "братски" на СССР държави, най-интересните и може би най-екзотичните измежду които са Афганистан, Северна Корея и Никарагуа.

На тази рядка и несъмнено ценна снимка се виждат два произведени у нас автобуса от модела Чавдар 11Г5 по улиците на столицата на Афганистан - Кабул. Моделът 11Г5 е създаден за градска и крайградска употреба, тоест за къси, максимум до средния разстояния. 

Добре познатият на всички малко по-възрастни читатели автобус най-често беше в червено-бяла окраска на ивици и през годините се прочу най-вече с изключително издръжливата си, лесна за ремонтиране и изискваща съвсем елементарна поддръжка техника. Чавдар 11Г5 се базира на шасито на Skoda 706 РТО и има предно разположен двигател Skoda PT

Източник:investor.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Здрава група пътуваме към морето през 1985 г.– много пиене, гаджета и забавление.. и още нещо

Най ми е болно за РСВ-то. За непосветените да кажа, че абревиатурата значи „Ресторанти и спални вагони”. Имаше влак за Варна от Пловдив в 23 часа, качваш се, полягваш в купе с легла едно над друго/койки/, трака си влака и сабахлем си на варненската гара и мирише на море, даже те будят, ако си прекалил вечерта. Можеше да се уредиш и със самостоятелно спално купе/доплащаш за празните легла по 3.40 лв. за всяко/, ако си с гадже и нощта преминаваше във влакова любов. 

Не е много удобно, но романтиката си я биваше – две-три позавяхнали красавици и сега твърдят, че никога няма да забравят изживяването, даже споменът им е по-силен и страстен от морските нощи. Правя се, че им вярвам, ама то забравя ли се. В една такава нощ Наталия реши да отиде до тоалетната както майка я родила /спалните вагони се заключваха/, видели я някакви пияни поляци в коридора и след малко се зачука на вратата устремно. Що скромни езикови усилия употребих докато обясня, че в българските спални вагони не се предлагат и момичета за консумация!… Ама как да не си помислят – тя, Наталия, наистина имаше тяло и коси на полска благородничка, такава, в каквато се влюбил Балзак още през 19 век. Че и сини очи.

И нахлуват спомени.Здрава група пътуваме в спален вагон през 1985 г. за „Джулая” – много пиене, гаджета и здраво рок. Предимно гласът на великия покойник Дейвид Байрон. От Пловдив за Варна в спален вагон… Само едно купе е подозрително тихо и спокойно –дебело семейство с пъпчив син. Среднощ спираме на малка гара. Идват началник-влака, двама милиционери /задължително пътуваха в нощните влакове/, кондуктора и искат да ни свалят, защото „Другарят от един кое си купе не може да заспи, а е много отговорен другар…”. Обещахме, че ще бъдем кротки, тихи и добри. Прибрахме гаджетата в чаршафите на РСВ-то. В 7.30 ч. сме на перона на Варненската гара. 

Слиза и „отговорния другар” от спокойното купе с жената и пъпчивия. Мигом е разсънен от юмруци и ритници, а Гецата му заби и една глава, „по овнешки”, както определяше бойните си умения. Вой, свирки, трополене на „отговорните фактори” от гарата, а ние имитираме Валерий Борзов. Явката е предварително определена – шкембеджийница „Гюрлата”, до самата гара, дето се трудеше красива девойка, която след години ще стане национално известна като Петя Славова. В ония години там, до варненската гара, сервираха една от най-вкусните шкембе-чорби в страната. Опашки имаше, ама не за Петя, за чорбата.

И други спомени имам от спалните вагони. Вече като депутат се прибирам от варненския конгрес „Спорт за всички” и попадам в едно купе с проф. Доко Доков, който създавал Юридическия факултет в морския свободен университет. Той стар комунист, аз млад седесар – не се спи в такава комбинация. По едно време извади бутилка от благодарни студенти, аз отскочих за някакви сандвичи. И заседнахме, после се появи и втора бутилка. Научих клюки от юридическите среди за цяла книга – за Ярослав Радев, Васко Гоцев, Снежа Ботушарова, Стоян Ганев, Митю Секирата… Осъмнахме на софийската гара с празни бутилки и взех такси до „Новотела”, на сто метра.

А помните ли, че във всеки що-годе престижен влак имаше „Вагон-ресторант” – маси с бели покривки от двете страни, етикирани с „РСВ”, поставки за чашите да не се разливат, със сервитьори, абе културно пътуваш, като в „Ориент-експреса”. Е, цените си бяха соленички – като в нощен бар. Но, ако композицията е пълна, няма места, народът е сгъчкан по коридорите, във „вагон-ресторанта” може да седнеш и се почерпиш, докато плебса се стиска за десетина лева. По едно време се усетиха и ограничиха престоя във влаковите ресторанти на 2 часа, но кой ще ти го спазва, ако алъш-вериша върви…

Дядо ми Манол, човек бохем и артист в живота, не се качваше на влака, ако няма вагон-ресторант. Черпеше ме със свински врат на скара с пържени картофи, докато той се любуваше на ракия и салата от варени картофи. От него ми остана това увлечение, но що преживях все заради РСВ-то.

Лятото на 1980 г. с Красен Шугата /след три години ще отвлече самолет, ще ги преметнат и гепят на Варна, ще застрелят един от групата, бъдещият премиер Д. Попов ще му лепне 9 г., ще излезе като Красен Терориста, ще се запилее по Канада и САЩ, ще се върне в БГ, за да го намерят обезглавен на Витоша/ сме забили две гаджета /Лила Патъка и Мая Бедрото/ и решаваме да ги заведем до Торос, да ни видят хората, пък и ние тях. Взел съм някакви пари от футбола, Краси е завъртял пачка около Попското, барнали сме се в костюми, шпицари и небрежно фишу, а гаджетата щяха да съборят Централна гара като се появиха в чакалнята – на Мая и се виждаха бикините, а на Лила, освен, че имаше лице на ангел, естествените гърди преливаха като топъл хляб. Ще пътуваме с експреса за Варна до Червен бряг, а от там до Торос с такси и към полунощ сме в митичното село Торос. 

Разбира се, така барнати, не може да се унижаваме по мръсните купета, а още с качването се изправяме пред вратата на вагон-ресторанта/не го отваряха веднага, а чак около гара Искър, докато се настанят пътниците/. Засядаме и поръчаме със замах /жени като Мая и Лила заслужават внимание и разкош, разбира се/. Знаете ли какво удоволствие е да се влачи бавно влака през Искърското дефиле, да гледаш небрежно реката, да си поркаш и замезваш, а от време на време дамата до теб да те целуне разнежена, ти да отрониш „Ех, красота, красота…”, да отпиеш, да погледнеш с премрежен взор, покривките да са бели като любовта, сервитьорите бързи и внимателни, та повтаряш поръчката и пускаш ръка на гаджето!… Да, но в приятна и нежна компания не се усещаме, че БДЖ-превозното средство е подминало Червен бряг/престоя е една минута/ и сме поели към Плевен, поръчаме още питиета, та да не скучаем и слизаме в града на българо-съветската дружба. 

След час имало влак по същата дестинация, но в обратна посока. Купуваме си правоъгълни билетчета от дебел розов картон, на който всичко си пише – дата, час, № на влака, откъде и докъде пътуваш за колко пари и т.н. Как да е – дочакваме обратния влак и се настаняваме пак във вагон-ресторанта, защото на Мая нещо бе пресъхнало гърлото, че и нашите. Този път по трасето Плевен-Червен бряг. В обратна посока. Уж внимавахме, но като спря железницата разбираме, че сме на гара Червен бряг и докато платим/уж сервитьора бе бърз/ влака потегли, ей така усетихме, че се връщаме, щото видяхме червенобрежките мелници през прозореца. Следващата спирка бе Карлуково. Мацетата писнаха ужасени, уж им бяхме обещали да ги водим в най-красивото северняшко село Торос. 

Без колебание и с малка надежда дръпнахме с Краси „Внезапна спирачка” – червен лост с подкупващ надпис. За изумление чудото на социалистическата техника взе, че спря на 3-4 км. от заветния Червен бряг.Малеййййй… Псувни, викове, заплахи, обвинения в саботаж. Как да обясним на хората, че сме заседнали с тези красавици в РСВ-то и правим тегели между гарите на Княжеството, търсейки гара Червен бряг??! Появи се милиционерска „УАЗ-ка” и ни натовариха та в РПУ-то в родния град на Ники Кънчев, Любо Дилов и Любо Нейков. Посрещнаха ни много „внимателно” – съветвам ви да не опитвате от боя, който отнесохме в този център на партизанското движение. 

Още ме е яд, че костюмите, купени от Кореком станаха на носни кърпи, ама ни биха здраво, спор няма. По едно време се умориха изглежда да ни бъхтят и ни успокоиха, че и красивите гаджета са задържани, но в друга стая /социалистическият морал не позволяваше да се събират арестувани мъже и жени в едно помещение/. Взеха ни цигарите „Честърфийлд” /също от Кореком/, описаха парите, които носехме, но не и доларите от чейнджа на Краси, после ни дадоха пътеводител на съветския град Таганрог да се образоваме до сутринта, когато щял да дойде местния милиционерски началник/след години разбрах, че Червен бряг бил побратимен с Таганрог/.

На заранта тържествено ни заведоха при „Другаря полковник…”, а Лила и Мая ревнаха на глас като видяха лъскавите им гаджета на какво са заприличали в търсене на гара Червен бряг по релсовия път. Другарят началник бе умилостивен явно от двете красавици, защото започна: „Кво да ви правя, бе? Ще спирате влака внезапно?! Ама съм пред пенсия и не ми се занимава с глупости – ще ви одрусам по една глоба и се махайте.” Написа ни някакви бележки, върнаха ни парите пак с протокол /без доларите/ и ни пратиха при дебела жена, където се изръсихме по 20 лв./бая пари за онова време/ с Краси, после ни предоха двете софийски мацета в перфектен вид и ни отпратиха с „Леко се отървахте, тарикатчета мръсни”. 

Спряхме първото такси, за да изчезнем мигом от столицата на провинциалното БДЖ час по скоро – ние с Краси като битолски просяци, но гаджетата продължаваха да блестят с младост, красота и сексапил. Дали тогава не се сетих за „В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом”??? Не знам, но като се прибрахме в Торос спах едно денонощие и пренебрегнах изкусителното тяло на Лила, защото тя бе отмаряла на спокойствие, докато с Краси Шугата ядохме бой в червенобрежката милиция. Пък и костюмът с фишуто бе отишъл зян.

И друг път спирах влака с внезапната спирачка, ама стана дълго. Може да разкажа и за него. Ако има кой да чете.

И да си отива по-бързо това чудо БДЖ, да останат спомените, то е ясно, че няма да го бъде и БДЖ-то, и РСВ-то… Абе, къде е Иван Костов да го шитне за 1 лев?!/

Автор:toross.blog.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Няколко гледни точни за престъпността по времето на СОЦА в НРБ

Винаги е имало престъпност и престъпници, за едни е професия, за други ген, за трети психични отклонения, но отношението на властта беше по различно и който барнат,, жална му майка", говоря за престъпност не за политическите преследвания. 

Не се повтаряше по двайсет пъти на ден за извършвани престъпления и че имало смекчаващи вината обстоятелства или че нищо не може да се направи и какви права имали извършителите. Разследваха се дори дреболии и нямаше недосегаеми тарикати, децата играеха на улицата до среднощ лятото, по селата не се заключваха, заграждаха дворовете заради животните, между градините извън селището само двайсет сантиметра синор/граница/, ни огради, ни мрежи, сега нивите запустяха че едни сеят други берърт,споделя своите спомени Трайко Васев.

През 70-те ни откраднаха Москвича паркиран под прозореца на къщата ни, седмица след това и прането от простора, че имаше дънки и блузки от Кореком а ден след отварянето на НДК в подлеза обраха бижутерията и хвърлиха част от откраднатото под нашия балкон,споделя спомените си Ivailo Tsankov във фейсбук коментар.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българите по времето на соца са били първенци в целия свят по интересен показател

Българите са били най-големите киномани в целия свят по време на късния соц.Това показват архивните данни на Националния статистически институт (НСИ) за посещенията на кина в 37 държави по света.

Естествено, преди нас по брой посещения в киносалоните са били само жителите на братския Съветски съюз. Те са ходили на кино всеки месец и дори по-често – средно по 13 пъти на година. На трето място, но съвсем близо до българите, пък се нареждат румънците, които са гледали филми на голям екран средно по 9 пъти на година, уточнява „Телеграф“.

Като брой места в кината спрямо броя на населението България е безспорен лидер. Страната ни оглавява класацията със 76,5 места на 1000 човека от населението. Чехословакия ни диша прахта далеч след нас с 52 места на 1000 души. По този показател обаче данни за Съветския съюз липсват.Прави впечатление, че всички соцстрани са наблягали на филмите като начин за забавление (а вероятно и за пропаганда) сред масите. Държавите от социалистическия блок, които фигурират в класацията, са с по няколко хиляди киносалона, докато страни като Турция, Швейцария, Португалия, Дания или Финландия са имали само няколкостотин.

В късния соц българите са се хранили добре, колкото американците, а менюто ни е било по-богато от това на жителите на СССР, показва статистическият архив. По брой погълнати калории на ден сме отстъпвали само на няколко силно развити европейски държави.  

Менюто на българите в годините 1984-1986 се е състояло от средно 3634 калории на ден. По-голямата част от тях сме си набавяли от растителни продукти – 2776 калории. От пържоли, мляко и сирене сме приемали 857 калории средно на ден.

По питателно меню българите са били в челните редици, пред нас са само няколко държави. На челната позиция изпъкват жителите на Белгия и Люксембург, които са имали по 3850 калории в чиниите си. Следват гражданите на ГДР, които са приемали по 3800 калории на ден. Гърците също са се хранели малко по-богато от нас и са слагали на трапезата си средно по 3688 калории. Ирландците също не са били за ожалване с 3692 калории.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Водолазната база в Отманли е била оборудвана с най-модерна за времето си техника

Базата в Отманли, която някога е била национален център за обучение на водолази, е разполагала с уникално оборудване и отлично създадена организация на работа, разказа водолазът Красен Парушев, който е работил там до последния ден преди закриването на обекта. Той каза, че центърът е бил един от най-модерните на времето и на практика е бил без аналог по света. Младият мъж и до днес си спомня с носталгия за годините, прекарани на това място. Тук са идвали генерали и посланици и базата е била гордост за българските водолази.

Красен Парушев станал водолаз на 17 години, след като се записал в школата в Бургас. Преди 1989 година е било възможно там да се обучава безплатно всеки младеж, който има желание да разгадае тайните на гмуркането. За разлика от сега, тогава курсът бил с много по-голяма продължителност и траел девет месеца. Започвал с теоретична подготовка, която се провеждала в специализирани кабинети в града. 

Следвали практически занимания в басейна в Младежкия дом. После курсистите отивали в базата в Отманли, край рибарското селище Ченгене скеле. И започвало морското им обучение. Сутрин оборудван кораб ги отвеждал до Черноморец, където до обяд се правели гмуркания на голяма дълбочина. След обяд се провеждали лекции. Всяка година по специална програма при този режим умения придобивали по около двеста души. Повечето от тях били донаборници.По онова време Водолазният център е подразделение на Организацията за съдействие на отбраната (ОСО), развиваща военно-приложни спортове в България. 

Тя съществувала под различни имена през времето. Тогава центърът е позициониран в бракувана плаваща база, докарана от река Дунав през 80-те години. За да акостира тя на брега, бил прокопан канал. След като вкарали плавателния съд в него, връзката с морето е затворена, а водата изпомпана. После съоръжението е бетонирано към брега. Уникален е не само оригиналният вид на базата, а и мястото, където тя е била разположена. Малкият плаж наблизо позволявал на гмуркачите спокойно да подготвят оборудването си и ако се налага, да го тестват във водата.Наблизо е и кеят. 

Водолазният център разполагал с два специализирани кораба. Имал огромен компресор за пълнене на бутилки с въздух и барокамера. „Барокамерата е спасила живота на десетки водолази. Включително и моя”, спомня си сега Красен Парушев. Той разказа за аварията, сполетяла него и колегите му през 1996 година. Красен бил на 27 метра под водата, когато на лодката, която го подсигурявала и откъдето му подавали въздух, станал взрив. Плавателният съд се пробил и потънал пред очите му. Наложило му се рязко да изплува и така получил кесонна болест в много тежка форма. Спасили го единствено процедурите в барокамерата.Той и до днес недоумява, защо работеща техника въпреки, е била бракувана и нарязана за старо желязо.

След като базата е закрита през 1999 година и оборудването изнесено, Красен Парушев решил да я наеме. Направил от мястото хотел. Вечер се превръщала в дискотека. След него обектът е бил наеман от различни хора. По-късно е продаден, но новият му собственик така и не започнал там каквато и да е дейност.

Днес мястото е изоставено и тъне в разруха. Някога комфортно обзаведените каюти са пълни с какви ли не боклуци. За известно време тук се заселили клошари. Стари дюшеци и изпокъсани завивки от този период се търкалят по земята и сега. И нищо не напомня за цветущата някога школа.

Намиращият се в непосредствена близост до базата кей е почти нацяло потънал. Проучвания показали, че това се дължи на факта, че под него има около 18 метра тиня. Някога е бил подготвян проект за укрепване на съоръжението. Той обаче си останал само на книга. А морските вълни може би скоро ще покрият и последното, което е останало от него.

Източник:faragency.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сватбите в България по време на соца-събирали са 200 гости, като се канели роднини до девето коляно

Дрон, фойерверки, екстравагантни фотосесии, деликатеси и скъпо шампанско… нещата, без която нито една съвременна сватба не минава. Но не такава е била картината по времето на соца. Мнозина ще се върнат назад, назад във времето и ще си припомнят как са си казали „ДА” с любимият човек. Други пък ще си спомнят разказите на родителите си каква сватба са имали и ще се заровят в семейните албуми.

Ще се върнем назад във времето и ще ви покажем какви са били сватбите и обичаите по времето на соца в нрб. По време на соца да живееш на семейни начела е било немислимо. И не само, защото партията не е разрешавала да не се уронва социалистическия морал, а и заради ергенския данък, които всяка изминала година се е увеличавал.Хората са чакали с нетърпение някой от „родата” да се зажени, защото имало ядене и пиене на корем, танци и много забава. Месеци наред са продължавали приготовленията.

Роклите и костюмите са се шиели при частни шивачки, тъй като бутиците по онова време са били нещо непознато. Бели, прави, тук там с перли и дантела са били тоалетите на пловдивчанки. Булките задължително носели воал, а понякога и шапки. Ръкавиците са били неизменна част от стайлинга на булката.Еднотипни са били гримът и прическите. Преди сватбата фризьорите са ходели в дома на жената. Повечето дами са били с кок, а в много редки случаи косата е била на букли.

Гримът е бил лек – червило, руж и спирала. Той е бил поставян или от самата младоженка или от нейни приятелки. В деня на бракосъчетанието празненствата са започвали от ранни зори.

Масите в домовете на влюбените са били разпънати и отрупани с леки мезета за гостите. Както и сега, булката е била извеждана с музика, а пред домът й се извивало хоро, в което задължително се включвали всички съседи.А колите… цяло чудо било ако младоженците пристигнели с Чайка. Това било сигурен знак, че не са случайни, а в родатата има някоя важна особа от Окръжния комитет на партията.

Типичните возила са били Лади, Волги, Варшави и разбира се Жигули. Повечето гости пък  били превозвани от специално наети автобуси.  Колата на булката е била украсявана с ленти и цветчета.Младите влюбени в Пловдив са можели да си кажат „ДА” на три места-  Младоженския дом в центъра, този в Стария град и във вече несъществуващия в Кършияка, на булевард „Васил Априлов”. По време на соца църковните бракове били забранени със закон. Това обаче не пречело много двойки тайно да се вричат един на друг и пред Бог, само че попът идвал в къщи.След официалната част в съвета идвало времето и за веселата част. В Пловдив традиция било да се правят пищни сватби в големите ресторанти на хотелите. Семействата на булката и младоженеца събирали най- малко 200 гости, като се канели роднини до девето коляно.

Било недопустимо да пропуснеш някоя далечна леля или братовчедка, защото после можело да се окаже, че половината рода не ти говори.Музиката е била на живо, изпълнявана от оркестъра на ресторанта. Предимно се е слушало естрада, естествено традиционни хора, а при по претенциозните и джаз.  Западноевропейските парчета са били забранени. И докато едни са пеели и танцували, други са наблягали на ядене и пиене.

Редена салата и мешана скара е било менюто на 90 процента от сватбите по това време.  За пиене се е сервирало вино и ракия. Ако в родата имало някой международен шофьор, на масата на младоженците имало и бутилка уиски.  И преди, както и сега, младоженците минавали сред гостите за т.нар. даряване.На сватбата младото семейство се снабдявало със сервизи / поне 5 броя/, прибори за хранене, завивки, покривки, булани и китеници за 50 години напред. По-близките роднини дарявали пари, които нижели на огърлица, с която гиздели булката.

На най- заможните сватби огърлиците били от двайсетолевки, при по-бедните – двулевки.  През последните години в сватбените ритуали се появиха много модерни ритуали, заимствани от западните сватби- хвърляне на букет, сваляне на жартиер, рязане на торта са част от забавните традиции сега. По времето на соца обаче това е липсвало в програмата.Типичните сватби през 70-те и 80-те са били дневни. Тържеството е продължавало най-късно до 17-18 часа.  След това всички са ходели на гости у младото семейство. Предварително домакините са заредили масите с мезета луканка и кашкавал и празникът продължавал до сутринта.

По време на соца също е имало фотосесии, но всички били в студия. Най-големи в Пловдив са били 7, които са се намирали в центъра на града. Младите са правили и снимки и на открито. Задължителните места за снимки били паметникът на Альоша и Братската могила. Там те поднасяли и позирали скромно до комунистическите символи.

Автор:  Ива Модова Източник: TrafficNews.bg

Източник на снимката /ф-б група "Спомени от миналото 2"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Децата ни ходеха на пионерски лагер на море за 15 лв за 16 дни

С цел възпитаване на колективизъм по времето на социализма се организираха летни пионерски лагери за децата – на море или на планина за две или три седмици, срещу символично заплащане. Учениците спяха най-често в общо помещение с учителите, хранеха се в обща столова и колективно влизаха в морето да се къпят. Пееха песни, организираха театрални спектакли, балове с маски, а вечер се събираха около лагерния огън.

Тогава всички деца имаха равни възможности за почивка.Детските лагери в Народната република станаха факт след създаването на организацията “Чавдарче” и Димитровската пионерска организация “Септемврийче”.

За летните лагери се мислеше толкова сериозно, колкото сериозна бе и мисълта на държавното ръководство по отношение на националната сигурност.

В Народната република от генералния секретар на ЦК на БКП до най-дребния партиен секретар и ръководител на ТКЗС – всички имаха отговорност да гарантират на подрастващото поколение дълги ваканции, за да не стоят децата в градовете и да бездействат по улиците. Да се закаляват, да плуват, да дишат чист въздух, да опознаят родината, да обикнат природата, за да се грижат за нея, да се поддържа колективния дух.

Морето и планината бяха достъпни за всички.

Пионерските лагери позволяваха на родителите да вземат малко въздух от ежедневните грижи за децата, а след края на лагера цялото семейство заминаваше заедно на море или планина.

Стойността на 15-дневен детски лагер бе символична – около 15-16 лева. Останалото го поемаше държавата. Нямаше семейство, което да не може да си позволи да изпрати детето си, там то имаше осигурено спане, храна – сутрин, обед, вечер и две междинни закуски. Имаше и спасител, лекар.

Развиваше се и активна културно-масова дейност. Отрядните и дружинните ръководители пишеха сценария и режисираха. Организираха се вечери като „България търси талант“, но в пионерски вариант. Много днешни родители си спомнят за онова време с голяма носталгия.

Имаше и международни пионерски лагери като „Георги Димитров” в Кранево, национални лагери в Обзор и Равда, а за младите комсомолци бе създаден Международен младежки център край Приморско.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

С "Чайка експрес" за 4 ч. и 40 минути от София до Бургас през 70-те

От София до Бургас с експрес Чайка през Карлово в средата на 70-те се стигаше за  4 ч. и 40 мин.

Разписание за Експрес "Чайка" през 1974 година

До началото на 90-те,всички бързи и експресни влакове  имаха ресторант или бюфет вагон а някой и вагон със специализирана озвучителни техника за радио-говорител който съобщаваше наближаващите гари и какви връзки имат пътниците при пристигането си на тях.

Легендарният Експрес Янтра  имаше дори и специализиран затъмнен  кино-вагон в който неусетно минаваше пътуването.

Любопитен факт е ,че Синият Дунав и Янтрата се водеха Комсомолски Влакове, обслужвани задължително от млад персонал на възраст  до 35 години.

През 1988-а всички състави са заменени с чисто нови червено-бели вагони 74-та серия, модернизиран в Дряново червен първокласен вагон и нови червено-бели вагон-ресторанти от ГДР.

Ще Ви бъдем благодарни да споделите вашите спомени от пътувания с БДЖ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Гинка Станчева-спомен за една легенда

Гинка Станчева е българска театрална и филмова актриса,родена на 15 юни 1932 г. в София.

През 1955 г. завършва ВИТИЗ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и започва кариерата си в Драматичен театър в Благоевград в ролята на Блага във „Фиданките цъфтят“ на Славчо Красински, където работи до 1958 г. 

От 1958 до 1992 г. играе на сцената на Народния театър на младежта. От 1993 до 1998 г. работи в частен театър „Барбуков“, гастролира в общински театър „Възраждане“, Театър 199 и в театри извън София. Има участия в радио и телевизионния театър.

 Добива популярност през 1957 г. с ролята си във филма „Земя“ на режисьора Захари Жандов, който е първият български филм, спечелил право за участие в конкурсната програма на фестивала в Кан. 

Станчева се снима в 19 филма, по-значимите сред които са „Любимец 13“, „Специалист по всичко“ и „Нощем с белите коне“, както и първата българска сапунена опера „Семейство Калинкови“.

През 80-те години на двадесети век участва в дублажите на Българската телевизия (Първа програма) на популярния испански сериал „Синьо лято“ (озвучаваща Беа), както и на американския сериал „Малка къща в прерията“.

През 2002 г. е наградена с орден „Стара планина“ за изключителни приноси към българската култура.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1975 г. студент работих като общ работник в "Булгарплод"

През 1975 год като завърших 3-ти курс работих общ работник в предприятие "Булгарплод",в София. 

За месец аз, ученика изкарах 184.00 лева,огромна за мен сума през онези години Купих си двупистов магнетофон "Грундиг" и няколко ролки за записи. Останаха доста и за почивна на море. 

След Нова Година ми се обадиха да мина през ТРЗ на предприятието , защото ми е начислена годишна премия от 14 лева. За мен средношколеца това бяха много ама много пари.

Валери Иванов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как се ставаше мъж в казармата, а не във фитнеса

Хайде да си спомним за казармата, която беше неизбежна в годините на социализма.

Съжалявам за мъжете с мачовски бради, юнашки татуировки и нежно оформени вежди, които не са служили в армията. Осъзнавам комплекса им, че не са държали истинска голяма пушка в ръцете си и компенсират с потене във фитнеса и анаболни мускули.Няма да забравя как в онзи ден, остриган, уплашен и с възстари дънки, прекосих КПП-то на родната казарма. 

Плевенското ШЗО или „школник, забрави отпуските“. 

Първо, още цивилни ни пратиха в една стая и там, така да се каже, определяха съдбата ни. Един възсух полковник разпитва половин час един върлинест младеж преди мен страх ли го е от високо, става ли му лошо, може ли да се катери и да скача и накрая го прати парашутист.

Е, не, викам си, сега ще ме заразпитват, а мен ме е страх от високо, аз съм падал от третия етаж, не ща да ставам парашутист! Обаче възсухият полковник нищо не ме попита, само ме погледна и кратко излая: „Танкист!“.

И ме пратиха в трети батальон да ми дадат въшкарника, колана, кубинките и онова лъскаво, блестящо, красиво и опасно нещо, наречено автомат „Калашников“, за да ме направят истински танкист. Не е вярно, че първото впечатление никога не лъже, че е най-интуитивно и правилно. Защото на пръв поглед старшината на ротата ми се стори много приятен, загрижен човек. Не беше точно така.В казармата всеки ден е дълъг като месец, затова и спомените са много. Всеки, който е минал оттам, знае за какво става въпрос. 

Вярно си е, че ставаш мъж. В казармата мирише на стари обувки, на оръжейна смазка и на сапунка. Сапунка е, когато настържеш ситно с джобното си ножче един-два войнишки сапуна, поръсиш с туба паста за зъби за аромат и размесиш тази ужасна смес с цяла кофа вода. После чистиш дългия коридор на ротата цяла нощ на колене, и сапунче да не остане, докато дежурният по рота сладко си спи цели 4 часа.

Няма не мога, няма не искам, научаваш много неща. Аз например научих как да сервирам и отсервирам на 70 души, когато съм дежурен по столова. Научих още, че когато стреляш с бойни снаряди, никога не трябва да се правиш на танков ас и да се мериш през командирския уред за наблюдение, винаги през мерника, винаги. Щото командирският уред лъже и може да пратиш снаряда на 15 километра, демек много извън полигона, и да удариш някоя нищо неподозираща къща в някое нищо неподозиращо село. 

Е, никаква къща не ударих, но заради този ми злополучен изстрел отнесох три дни арест. В ареста ми лепнаха прякора „Стрелеца“. Ех, златни времена!Живеем в тежко, опасно време без ценности. Не е лошо да си поддържаме армията боеспособна. И няма нищо лошо един младеж да умее да борави с бойно оръжие и да разпознава военното звание по пагона. Наученото в казармата не се забравя. Никога.

Снимка:Под . 28140 Стара Загора , 88 - 90 година,личен архив на Дамян Георгиев

Източник:М.Стоянов/Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На море през соца у нас: За 20 дена платих 18 лева за пълен пансион

През месец август 1976г., заедно със студент от моята група ни дадоха карти за ММЦ Приморско (бяхме изпратени от ВУЗ-а, в който учехме, след 1-ви курс). Бяхме настанени в просторно дървено бунгало с две легла. 

За 20 дена платих 18 лева за пълен пансион (храна и спане). Имаше няколко десетки бунгала, построени в планински терен, сред борова гора и на стотина метра от уникално чист плаж. В комплекса имаше групи студенти от всички социалистически страни. 

Имаше поща, аптека, хранителен магазин, безплатни санитарни помещения и дискотека (която служеше и за столова), в която през деня имаше кинопрожекции, а вечерта концерт или дискотека. 

Имаше туристически безплатни екскурзии (с морска "Ракета" до Бургас). Всичко беше безплатно, само в пощата, аптеката и хранителния магазин се заплащаше.Беше страхотно преживяване. На сегашните студенти сигурно звучи като приказка!

Румен Куманов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Астика“ е най-изнасяната българска бира по времето СОЦА в НРБ

Бирата „Астика“ се появява на българския пазар през 1980 г., като част от портфолиото на Пивоварен завод „Хасково“. Наименованието „Астика“ произлиза от името на тракийското племе асти, населявало района на Източните Родопи.

Марката бързо се налага както в страната, така и в чужбина и печели международна популярност. „Астика“ печели пет поредни златни медала през периода 1981 – 1985 г. на Международното изложение „Monde Selection“. Последната годишна награда за 1985 г. се присъжда като „Златен медал с палма и трофей“ за пет последователни върхови постижения. „Астика“ е най-изнасяната българска бира през социализма, а „Астика Лукс“ се налага като символ на високо качество и на редица експортни пазари.

Бирата „Астика“ се отличава с кехлибарен цвят, снежнобяла пяна, плътен вкус, лек плодов аромат и мека горчивина. Те са резултат от съчетанието на висококачествен малц, специално подбрани сортове хмел – американски горчив Tomahawk и немски ароматен Hallertau и кристалночиста вода.

В статията е ползван текст от bg.wikipedia.org

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помислиха ме за много активен и верен на делото и ме предложиха за комсомолски секретар през 70-те

 

Тодор Живков сред комсомолци

На шега или наистина, върви си времето, без да се съобразява с никого и с нищо. И така неусетно се изтъркаляха 50 години, откакто випуск 1974 завършихме ВИММЕСС (Висш институт по машиностроене, механизация и електрификация на селското стопанство), днес ВТУ „Ангел Кънчев“ – гр. Русе. Всеки тръгна да се реализира, възползвайки се от наученото, както и да създаде дом, семейство и да намери свой път в живота.

С този малък спомен бих искал да припомня и поздравя колегите от седма група – технология, с кръглата годишнина.

Навремето бях приет в два института, единият от които в София. Семейството ми трудно свързваше двата края и това бе причината да се запиша в този в по-близкия град, за да се справят родителите ми по-лесно с разходите, имайки предвид стандарта на живот в столицата. Не го приех с особена охота, но нямах друг избор. И така се озовах на студентската скамейка сред колегите ми в групата. Бяхме трима-четирима, отслужили военната служба. Повечето бяха дошли направо от училищата, като преобладаващо беше дамското мнозинство. Затова потърсих компанията на наборите и започнахме да играем бридж, което бе модерно по него време. Говореше се, че дори и преподавателят ни по математически анализ е сред най-добрите в града. Но се оказа, че освен лекциите и тук има политика. 

Трябваше да проведем комсомолско събрание, на което да си изберем ръководство – групов отговорник и комсомолски секретар. Като се събрахме, започна едно протакане и за да ускоря нещата, понеже после имахме уговорка за карето, реших да се изкажа по някои от точките в девния ред, което ми изигра лоша шега. Помислиха ме за много активен и верен на делото и ме предложиха за комсомолски секретар на групата?! Не успях да отклоня намеренията на водещите събранието и поради липса на други варианти трябваше да се примиря с гласуваното доверие.

Мина известно време и се зададе важният за всички по онова време празник на Великата октомврийска социалистическа революция. Трябваше задължително да вземем участие в тържествената манифестация. И тук реших да се изявим по най-лесния начин, като покажем на официалните лица от трибуната, че сме будни студенти, пък и да оправдая новата си длъжност. Преди това бях разбрал, че една от майките на нашите колежки работи в шивашката кооперация „Арда“ в града, където произвеждаха мъжки ризи. Замолих я да попита дали е възможно да ни осигури отпадъчни едноцветни парчета плат, които оставаха при разкроя. Идеята беше от тях да си направим нещо като кърпички, наподобяващи малки знаменца, и с тях да поздравим гостите на трибуната. Явно майката и нейните колежки са харесали идеята и дори ни ги бяха разкроили и подготвили за действие. Така и стана. Макар и за миг се откроихме от монотонния поток на преминаващите, като допълнихме и мощен възглас – Урааа!

По-късно разбрахме, че от представителите на института са ни забелязали и на някакъв последващ академичен съвет ни наградиха с 50 лв. Решихме за сплотяване на студентската ни група да си организираме малко тържество, което проведохме в общата зала на едно от общежитията, намиращо се в двора на института. Лека разпивка, сандвичи, музика и танци. Така приключи първото ми организационно мероприятие. След това, пак за доопознаване, а и с образователна цел посетихме групово Музея на жп транспорта, който е с национално значение и единствен в страната ни. Там видяхме ретро парни локомотиви и вагони, в които са се возили знатни личности от нашата история.

Няма как да се пропусне и един друг задължителен момент от живота ни преди, така нареченият Ленински съботник. С метли, лопати, кофи, кирки започваше някакво масово почистване или ремонт на някои пътни настилки, алеи, озеленяване на градинки. И всичко това под зоркия поглед на съответните фактори, които следяха, проверяваха и докладваха за присъствието ни. Обикновено ни възлагаха работа в пространството зад сградата на института, където окопавахме или засаждахме млади дръвчета. След това разбор на работата в едно заведение, след което се прибирахме с чувство за изпълнен дълг от поредното комсомолско мероприятие.

Наближаваше първият ни студентски празник. Нямаше нужда от голяма агитация и групата се организира с голям ентусиазъм. Отпразнувахме го подобаващо в един от ресторантите на града, почти до сутринта.

Дотук добре, но се задаваше Нова година, а след нея и …. изпитната сесия. Въпреки че нещата не се развиха по най-добрия начин, това не попречи да се организираме за празника на лозаря и винаря „Трифон Зарезан“ в една от почивните станции на предприятията в околностите на града – Лесопарк „Липника“, този път с преспиване.

 Антон Цаневски, Велико Търново/Ретро.бг/*В статията е ползвана илюстративна снимка

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ