Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


И не смятам, че щеше да ми е зле. И всичко това не е „гола“ носталгия. Моето поколение го видя с очите си, а за поколението на младите  вече е „фентъзи“.

1.Щях да съм в град с десетки работещи предприятия, със здравеопазване, образование и без безработица. С гарантирани пенсии, социални пакети, санаториуми, почивни бази.

2.Щях да съм в град без дрехи втора употреба, без затворени магазини, със 100 000, а не с 35 000 население.

3.Щях да съм в град без престъпност, без хора, търкащи билетчета с нездрав блясък в очите, без хазартни зали.

4.Град, в който хората не се притесняваха от криминална хроника и оставяха ключове от апартамента си под изтривалката и всички го знаеха!

5.Щях да съм в град, където децата ми играят навсякъде из града, без да се тревожа. Нямаше да има джендър пропаганда. Град, където момчетата стават мъже, а момичетата – жени. Момчетата бяха гаджета с момичетата, женеха се, раждаха се деца и нямаше нищо по-хубаво от това.

6.Щях да съм в град с поне 7-8 дискотеки, плюс още толкова в близките села, където заведенията са пълни, но нямаше чалга и дрога.

7.Щях да съм в град, пълен с безплатен и лесно достъпен масов спорт! А не вход на стадион да се превърне в битак за коли.

8.Щях да съм в град, където учителите са уважавани хора, а не ровещи в кофите за боклук, за да оцеляват.

9.Щях да съм в град, където на 100 000 души има само една банка, която даваше нисколихвени кредити, и в предприятията работеше каса (без никакви лихви). Нямаше съдебни изпълнители, които да изхвърлят хората на улиците.

10.Щях да съм в град с поддържани паркове, в които да има младежи с китари по нощите. В „Кайлъка“ да има работещ летен театър, от който не лъха аромат на кюфтета. Щеше да има езера с вода, лилии и плаващи птици.

11.Щях да съм в град с поне 5-6 кина, работещ театър и работеща опера с пълни зали на всяко представление.

12.Щях да съм в град без бездомници, бедни и зарязани от Бога и държавата хора.

13.Щях да съм в град, където „милицията“ не се шегува, а при престъпление следва залавяне, бой, съд и наказание!

Мери Николова



Торбичката Билла е символ отдавна. В цяла Европа обикалят нашенци с такава торбичка. Здрава е, цветна е, модерна е. Маркова е. Не е някоя селска и има завиден обем. Може да се използва и като сигнална жилетка, за да виждат останалите от туристическата група къде си. Изобщо е многофункционална, голяма, здрава и обемна.


Хората над 40 години си спомнят добре, че шарената найлонова торбичка с рекламен надпис беше символ на цивилизацията и Запада по времето на социализма.


Пликовете, както още им викахме тогава, се събираха внимателно и се използваха като луксозни чанти. Естествено, предизвикаха завист и носеха престиж. Домакините даже си ги перяха.


Найлоновата торба влиза в употреба на Запад през 60-те години, според английската статия в „Уикипедия“. И макар че по замисъл са за еднократна употреба, оказва се, че рекламният бизнес ги превръща в многократно употребявани. В Западна Европа на никого не правят впечатление, но в социалистическия лагер бяха западен лукс – като лъскавите салфетки, които се носеха оттам, а малките момичета страстно ги колекционираха.


Торбата от верига за хранителни стоки в днешно време в България е символ на провинциалност – каква ирония на съдбата и какво падение на този някогашен символ на престиж. Затова вицепремиерът е недоволен. Само да не го беше казвал в ефир…



От началото на 60-те години поради масовата миграция към градовете започва и масовото строителство на панелни жилищни комплекси за задоволяване на жилищните нужди на непрекъснато нарастващото население на столицата и големите области. 


Създадена е и стройна схема за планиране на нуждите на населяващите съответните комплекси: детска градина на 3 до 5 хиляди жители, училище на 15-20 000 жители, поликлиника и кино – на 40-50 хиляди жители. В по-големите комплекси са изградени също т.  нар. РУМ, Битов комбинати, Дом на услугите, Спортна зала, Културен дом и т. н. Към 1989 г. над 60% от населението на страната живее в жилищните комплекси, построени основно от стоманобетонни елементи (панели) – произведени предварително в специално промишлено предприятие – Домостроителен комбинат и монолитен стоманобетон (ЕПК). След 1989-а строителството на панелни и ЕПК блокове е основно преустановено. 


Апартаментите в голяма част от построените жилищни блокове тогава са зачислени към различните предприятия и учреждения и в тях са можели да бъдат настанени само отговарящите на определени условия работници и служители към съответното ведомство. Така се появяват и т. нар. военни блокове, пръснати из цяла България, за кремиковските работници изниква цял нов квартал в столицата, а бургаските нефтохимици са настанени в много от новоизградените блокове на застроения през 70-те жк „Славейков“.


Трудовият народ започва да нарича жилищните райони, изникващи масово през 70-те години на миналия век в перифериите на градовете, „градски спални“. Тъй като голяма част от жилищата са ведомствени, обитаващите ги заплащат за тях символичен наем на държавата. Повечето от хората преди 1989 г. имат възможност да си ги закупят от държавата свободно едва след 1990 г. Наемането на жилище свободно към края на 80-те струва на наемателите: 90 лв. за стая, 130 лв. за гарсионера и 280 лв. за тристаен апартамент.


Поколенията, започнали работа след края на Втората световна война, за 6-7 години са спестявали пари за тристаен апартамент в София без кредит. Докъм края на 60-те покупко-продажбата на недвижимо имущество е свободна. През 1969 г. средната месечна заплата е била 117,17 лв., а една гарсониера в София се е продавала за 5000 лв., т. е. 42,67 месечни заплати. До края на 1960-те според комунистическото законодателство притежаването на повече от един апартамент носи риск държавата да настани в него принудително наематели на държавен, нормиран (символичен) наем, който тя определи.


От началото на 70-те влиза в сила нов закон, според който покупко-продажбата на недвижимо имущество се осъществява само от държавна комисия. И който реши да продава имот, го обявява, а държавната комисия определя кой ще е купувачът и на каква цена ще купи недвижимия имот. Всеки, който желае да се сдобие с жилище след 70-те, се записва в списък и чака на опашка. Държавна комисия определя кой от чакащите е най-нуждаещ се и на него дава жилище с държавен кредит за 20 години на цена, дотирана от държавата.


Според някои неофициални източници в средата на 80-те един тристаен апартамент в центъра на София се е продавал нелегално за 40 000-50 000 лв. По времето на Тодор Живков се утвърждава и правилото, че сам човек или семейство има право да притежава един апартамент до 120 кв. м в окръжен град и една вила. Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. При соца цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./кВтч, а нощната – 1 ст./кВтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следващото увеличение през октомври 1985 г. обаче е жестоко. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./кВтч.


Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лв. на месец за тристаен апартамент при стайна температура около +23°C – +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците в жилището. Телефонният разговор независимо от продължителността му струва 0,014 лв. от домашен телефон, 0,02 лв. от уличен автомат. Домашният телефон дори и към края на 80-те все още е лукс за голяма част от домакинствата в страната и затова изпращането на писма из страната, което струва 2 ст., е в пълна сила. 


При соца много ценени бяха професии като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – за да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с разни финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на Тодор-Живковия режим тук за разлика от други соцстрани не се разрешаваше и най-малката частна инициатива. Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а отделно вземаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои видове дефицитни стоки) бяха също много престижни длъжности.



След Девети септември правителството на Отечествения фронт намалява гимназиалното образование от пет на четири години (по формулата 4+3+4) с обосновката, че единадесет години са напълно достатъчни за „подготовката за живота“. През 1959 г. се узаконява ново степенуване, изразено в 4+4+4 чрез Единното средно политехническо училище (ЕСПУ). 


По-късно се въвежда друг модел, който се запазва до 1991 г. Неговата тристепенност се изразява в задължителен за всички десетгодишен общообразователен курс, едногодишна подготовка с широк профил в определено професионално направление и едногодишно овладяване на професия. Последните две години оформят т. нар. Учебно-професионален комплекс (УПК) с реално производство, в което ученикът е със статут на работник или стажант. Този модел не издържа поради недостатъчната за такава мащабна реорганизация материална база. 


Освен това обучението в УПК откъсва гимназистите от подготовката им за висшите училища. През 80-те години се утвърждава средното професионално-техническо училище (СПТУ), което заедно с най-добрите техникуми привлича извънредно голям брой учащи се – за някои години над 130 000 души. Така през 70-те и 80-те години се стига до едно ясно изразено предпочитание към професионалните училища, които осигуряват възможности за работа в материалното производство, програмирането и информатиката. В София и по-големите градове на страната са създадени и много езикови гимназии.


През 70-те и 80-те години висшистите в България съставляват 3,1% от населението на страната, с което тя изпреварва високоразвитите държави като Франция, Италия, Норвегия. Цялата огромна за българските мащаби система разполага със задоволителен сграден фонд и отлична материална база. Сред най-авторитетните висши училища се нареждат СУ „Климент Охридски“, ВИИ „Карл Маркс“, ВМЕИ „Ленин“, ВИАС, ВИТИЗ и др.


До 1989 г. финансирането на българското образование е изцяло централизирано и напълно безплатно. 


През 70-те и 80-те години страната ни е сред световните лидери по качество на образованието, достъпно за всеки български гражданин. Учебниците са безплатни, а в горния курс на средните училища и за студентите са на символични цени. През 1989 г. в класните стаи влизат около 1 350 000 ученици. В страната врати отварят близо 5000 училища, а броят на преподавателите в тях е над 150 000. За учениците от горен курс и студентите има задължителни за всички бригади в помощ на селското стопанство. В горния курс задължително се изучва предметът Начално военно обучение, който има учебна практика, т. нар. „военен лагер“ за учениците от X клас. В средното и висшето образование са въведени и много идеологически дисциплини като Основи на комунизма, заменен от предмета Обществознание, Основи на социалистическото производство (ОСП) в средното и История на БКП, Политикономия, Диамат, Истмат и др. във висшите училища. Руският език е задължителен.


В средата на 70-те студентската стипендия е 45 лв. за успех над 4,50 и без подписан договор за разпределение в окръг и около 75 лв., ако си по договор, понеже за всеки окръг отпусканата сума е различна. Така например студент от Бургаски окръг взема стипендия 60 лв., а от Кърджалийски окръг около 100 лв. За учениците стипендиите са около 18 лв. и зависят от дохода на семейството при успех над 4,50 и без ограничения за доход при успех над 5,50.


Учениците и студентите имат възможност да се хранят в стол. До 1979 г. купонът за хранене е 0,30 ст. От 1980 до 1989 г. цената за ученически и студентски стол е 0,50 лв. В нея се включва супа, основно ястие и десерт. Джобните пари на учениците в България през социализма са били около 15-20 лева на месец, на студентите – 60 лева на месец. Джобните пари на учениците са стигали за една баничка, една паста и една газирана напитка на ден в обикновена сладкарница. По онова време една паста (от краве масло) в сладкарница струва 15-25 ст., газирана напитка – 15 ст., а в луксозно заведение парфе (от сметана) – 50 ст.


През 1978 г. началната заплата на учител с висше образование е 120 лв. След голямото увеличение на цените, случило се през следващата година, учителската заплата на млад висшист със стаж от 1 до 3 години вече е 155 лв., а на педагозите с полувисше образование месечното възнаграждение е 135 лв. Към 1989 г. възнагражденията на учителите с около 10-годишен стаж са съответно 165 лв. за полувисшисти и 190 лв. за висшист. Средната заплата за страната за 1989 г. е 274 лв., т. е. учителите тогава, както и днес са били с ниско заплащане, но с по-голямо уважение от страна на учениците и родителите им./Ретро.бг/





Уникалното съоръжение е изградено за 4 години и е струвало около 42 млн. лв.Той все още се слави като най-дългият на територията на страната и все още е един от най-големите на Балканите. Все още е и единствената връзка през плавателния канал, свързващ Варненското езеро с Черно море. 

Мостът е и най-известната локация за бънджи скокове в източната част на страната.

Строежът на моста започва в началото на 1973 г. Правителственият срок за пускане на обекта е 30 септември 1976 г., но е завършен предсрочно. Открит е от Тодор Живков на 8 септември 1976 г.„Потомците и наследниците на майстор Кольо Фичето, който построи и знаменития мост на река Янтра при град Бяла, не само не посрамиха името му, но и издигнаха тая стара, благородна професия до най-високите върхове“, казва Тодор Живков в словото си при откриването на Аспаруховия мост…

В продължение на 20 години на моста не е правена основна профилактика. Наложителната рехабилитация започва през 1996 г. с ремонта на платно страна „море“, като плановете са тя да завърши за 16 месеца. Недостатъчните средства обаче забавят реконструкцията и първият етап е завършен едва през октомври 1998 г. Изцяло обновеното съоръжение е въведено в експлоатация на 17 септември 1999 г., три години след старта на реконструкцията.Тази година започна основен ремонт на моста, който се очаква да премине на няколко етапа.

Най-високата точка на моста се издига на 52 метра над морето. Мостът се крепи на 38 двойки стълбове. Само металната конструкция тежи впечатляващите 3200 тона. Мостовото съоръжение е изпитано при пускането му експлоатация, като е натоварено максимално с тежки машини по цялото трасе и в четирите ленти. При две колони от 30-тонни камиони на разстояние 10 метра провисването на средния отвор е около 30 сантиметра.

Дължината на моста е 2050, а ширината – 21 метра. Състои се от 2 платна по близо 8 метра и 2 тротоара по близо 2 метра. Освен на земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, Аспаруховият мост е проектиран да издържи на ураганен вятър със скорост 180 км/ч и температурна разлика от -40° до +40°.

Източник:chernomore.bg




„Всяко зло за добро“. Така казват, но аз винаги съм смятала, че в това няма нищо вярно.

И ако някой ме попиташе защо съм настроена така негативно, то бях готова да изредя куп житейски ситуации, в които съм попадала или на които съм била неволен свидетел, доказващи категорично моята правота.

Но ето, че съдбата ме изненада и обърна живота ми на 180 градуса. За да стигна до работата си, трябва да пропътувам от единия край на София до другия. Най-удобното средство за придвижване е трамваят, чиято спирка е буквално пред входа ми.

Вярно, пътувам дълго и няма какво да се лъжем – точно този трамвай е притегателен център за всякакви странни екземпляри. Но открих начин да се изолирам от малкия свят, битуващ в превозното средство. Четях.

И този път, както обикновено, си намерих местенце, разлистих страниците на книгата и се пренесох в друг свят. Толкова се бях задълбочила в историята, че трябваше два пъти да ме попитат нещо, за да разбера, че всъщност някой говори на мен. Обърнах глава и погледнах с празен поглед жената, която ми беше задала въпрос.

– Извинете, не съм ви чула. Какво ме попитахте? – изчервих се от неудобство пред изпепеляващия поглед на дребната възрастна жена, застанала зад гърба ми.– Не ви е срам! Млада жена, а се прави, че не вижда! Това младото поколение за нищо не ставате! – жената извиси глас и успя да привлече вниманието на няколко души. С какво ли я бях нагрубила неволно?

Внимателно се огледах, но трамваят не беше пълен и наоколо имаше поне дузина празни седалки, така че явно не бе това проблемът.

– Срамота! Местата са за възрастните. Липсва ви възпитание! Държавата е виновна за всичко! – отсече жената.

Задаваше се буря. Усетих, че поне двама-трима са готови с удоволствие да се включат в разгромяването на днешната младеж, държавата, образованието, парното, футбола и каквото още се сетите. Драмата явно се оказа за мястото, на което седях. Прибрах си книгата в чантата и се изправих.– Простете, но наистина не съм разбрала, че искате да седнете точно тук – извиних се за пореден път.

Жената седна демонстративно и продължи да мърмори. Но онези, чието внимание беше привлякла, се обърнаха отново напред и забравиха за случката. Тя стисна устни и врътна гневно глава към прозореца.

Пак в същия трамвай!

– Не ви е срам! Млада жена, а се прави, че не вижда! Това младото поколение за нищо не ставате! – извиси се женски глас в кресчендо зад гърба ми.

Обърнах се и… изненада, беше отново същата жена и ме гледаше пак изпепеляващо. Със сигурност не ме помнеше. Без да се замисля прибрах книгата и понечих да се изправя, но тогава усетих мъжка ръка на рамото си.

– Никъде няма да ходите. Стойте си на мястото. А вие, госпожо, просто седнете на друга седалка. Има толкова свободни.

Всяка сутрин се оказвам в трамвая, в който и вие пътувате, и всяка сутрин виждам как си избирате млади жени, за да им вдигате скандал, без да има причина.

Уважавам възрастните хора, но вие просто обичате да правите скандали.Обърнах се назад и видях симпатичен мъж, който я гледаше строго. Притесних се за него, защото обикновено подобни начинания не завършват добре. Очаквах всеки миг да се разнесат гневни гласове в нейна защита.

– Не, не, оставете. Аз ще стана, не ми е проблем – бързо казах.

Тогава чух още един глас – на друга възрастна жена, която седеше по-назад.

– Момиче, стой си на мястото. И аз пътувам все по това време и я виждам как се чуди за какво да вдигне скандал. Проблемът не е в теб. Тя обича скандалите – защити ме другата жена.

Признавам, че никак не обичам да попадам в центъра на вниманието. Може би това е и една от причините да нямам приятелска компания, с която да излизам в петък вечер, да се напиваме почти безпаметно и на следващата сутрин да ме гони махмурлук, да звъня на най-близката си приятелка и да я питам какви съм ги вършила снощи.

Това не съм аз. Ще ме откриете в градската библиотека, на самотна разходка в парка или пред телевизора на дивана у дома в събота вечер, когато всички други на моята възраст се веселят. Не съм от София.

Тук завърших висшето си образование и намерих работа по специалността. През ваканциите се прибирам при родителите си, които продължават да живеят в малък провинциален град. Харесва ми да празнувам в семеен кръг. Имам по-голям брат, който отдавна се ожени и замина на работа в Германия. Понякога се прибира да ни види, но това се случва рядко.

Двамата обаче сме много близки и постоянно си говорим. От известно време майка ми започна да се притеснява, че ще си остана стара мома, заради „тия твои книги“.

А от една година същото взе да ми повтаря и брат ми. Аз обаче не обичам да се срещам с хора, чувствам се неудобно, когато погледите се обърнат към мен.

А в момента в трамвая точно това се случваше. Бях в истинския център на типичен трамваен скандал.

Както и предполагах, половината пътуващи застанаха на страната на „белите коси и срещу невъзпитаната днешна младеж“, останалите им опонираха, че „заради такива като тях нещата не вървят и децата бягат от страната“.

В крайна сметка страстите леко поутихнаха, а и моята спирка наближи. Слизайки от трамвая, видях протегната мъжка ръка. Същата, която бе върху рамото ми. Мъжът се усмихна и ми помогна да сляза.

– Май денят ви не започна много приятно… – продължи да се усмихва той.

– Уви, така е. Благодаря ви, че се опитахте да ме защитите, но нямаше смисъл. Нали видяхте какво се случи? Не обичам скандалите, чувствам се много неловко – започнах да обяснявам.


– Имам предложение и ви моля да не ми отказвате. Може ли да ви почерпя едно кафе? След работа или в обедната почивка? Нали не съм нахален? – попита той.

И аз не знам защо приех поканата. Не бе точно от благодарност, макар да имаше и такъв момент.


Виновна може би беше и усмивката на мъжа, която ми подейства стимулиращо. Казах си, че и аз мога да направя някой път нещо нетипично за мен. И добре че намерих смелост да приема.

С Камен, така се казва той, пихме кафе, поговорихме, а после се разбрахме да се видим отново. Не стана изведнъж. Аз имах твърде много страхове и задръжки, които да преодолявам. Но той бе търпелив. Неговото спокойствие и безрезервна вяра ми помогнаха да се „изхлузя от старите дрехи“ на срамежливо момиче и да поставя ново начало в живота си. За първи път посрещнах Нова година не с родителите си, а с някой друг.

Това бе Камен. На 1 януари, когато всички правят своите списъци с планове за предстоящата година, аз написах само две думи: „Ново начало!“ А Камен се усмихна по онзи негов неустоим начин и дописа моите пожелания: „Ново начало с Камен!“

През пролетта се оженихме, а родителите ми бяха най-щастливите двама души на сватбата. Брат ми шеговито заяви, че ще ни наблюдава отдалеч дали спазваме обещанията да се обичаме. Смело мога да кажа, че ги спазваме вече почти 10 години.

Източник:“Журнал“



Днес се говори с ужас за старите ТКЗС-та, но аз си спомням, че моите баба и дядо до края на живота си получавах купони, с които взимаха безплатно от хлебарницата всеки ден първокласен, вкусен бял хляб.


И така беше до тяхната смърт в началото на 80-те години. Освен това всяка година получаваха по няколко декара, засети с царевица и фасул, от кооперацията. Вярно е, че те се грижеха за тях, обработваха ги, а с добитата продукция отглеждаха животните в личното си стопанство.


Тогава нямаше къща, в която да няма поне стотина пилета и кокошки, прасета или дори овце и крави. Хората си помагаха, спомням си дните с окопаването на царевицата, когато на полето се събираше почти цялото градче. Същото беше и есента по време на брането на царевицата.


А най-вкусният боб и до днес в съзнанието ми е бабиният. Вярно е, че хората понякога с носталгия говореха за други минали времена, дочувал съм и ядни реплики по адрес на ТКЗС. Но и до ден-днешен помня пълните дворове на хората с животни, асми, зеленчуци и какво ли не още. Днес вече не е така. Всички се оплакват, всички недоволстват, всички от политика разбират, а дворовете им празни и буренясали.



Какви сватби имаше едно време ей,

на касетофона - Лепа Брена ти пей,

в стола на ТКЗС - то - ред маси,

етър, швепс и лимонада - каси,

кебапчета, кюфтета с картофи,

бирата се изстудява в кофи, 

кумицата - дебела и дашна,

ракията - огън, домашна,

младоженците - от срам си умират,

мигат и не знаят къде се намират, 

горките те - така чисто се обичат, 

а всички дрехите им с пари кичат, 

гердани с Георги Димитровия лик, 

или левовете се подават в плик, 

някои плюят и лепят смело

цели петолевки на чело... 

Звучи "Ела се вие, превива...", 

майката едва сълзите скрива, 

цял стол вика дружно "Горчиво!", 

личи, че го хваща огненото пиво,

усеща се, че расте напрежение, 

всеки пита другия за уважение, 

отнякъде се чува вой:

"Кумата яде бой!"...

И всички "тръпнат друг път невидели, 

ведно да се бият живи и умрели" . 

На фона на "Камъните падат... ", 

едните другите нападат, 

пеят Сребърни крила

някой вика "Ела ми, ела!", 

а на "Не долази... "

кумата наред гази

(може да е дашна, 

ама и страшна!)

Накрая побеждава алкохола, 

"багер ги товари в една лека кола" .. 

И сватбата е чудесна, 

свършва с хит на Весна,

"И да имам сто живота, 

а не само този един... " 

ще помня, ще търся

това време до амин. 

Автор: Петър Донкин



Това далеч не отговаряше на моите очаквания за работа, особено свързано със заплата и условия на труд. Но времето минаваше, а на хоризонта нямаше нищо особено, въпреки бурния кипеж наоколо. 

С учудване разбрах, че познат от основното училище ме търси да говорим по бизнес. Направихме среща в кафене, дойде с костюм и куфарче, поговорихме за пари, икономика, бизнес, общи приказки. И двамата бяхме на мнение, че всеки ден ни дава възможности за растеж и трябва да хванем момента. Млад, зелен и много наивен. Разбрахме се, че ще го посетя в офиса, за да ми предложи работа. Леко се учудих, че в офиса му се живееше. Посрещна ме по костюм с чехли (втори алармиращ сигнал) и ме въведе в стая с бюро, компютър  и стена от  кашони. Започна с представяне, че притежава печатница, специализирана в учебни помагала. И ме покани да му бъда партньор. 

Как? Като продавам тези помагала на учениците и директно печеля от това. Топ подход за 1997 година, който все още работи.

Той правеше едно учебно помагало - въртящ се кръг с неправилните английски глаголи (част от тях). Продавайки го, той беше разбрал, че купуват картинката и нуждата от помагалото, а не самото помагало. В кашоните имаше различни дизайни - с баскетболисти, Мики Маус,  поздравления за поводи, смешни картинки. Беше си направил сметка, че всеки ученик ще си купи което му харесва. Разбираше, че комбинацията от картонено кръгче върху  основа с тенекиен държач в центъра даваше максимум десетина завъртания.

Тук идваше и хапката - учителят да го изисква и като се скъса, директно пак да го продаде. 

Имаше и още една линия- със строги цветове, за възрастни.

"Знаеш ли, човек, купуват ги всички, дори не знаят английски, но искат да са подготвени. Носят ги в себе си, все едно са икони."

Бизнесът му определено вървеше, защото докато си говорехме, мина една жена и си тръгна с кашонче. Плати на ръка в долари. Събра си от всичко, като сложи и от "сериозните" разцветки. 

Отказах му, струваше ми се прекалено добро, за да е истина. Виждах неговите кръгчета ежедневно. Носеха ги учениците, учителите, виждах ги и в ръцете на родителите. Луди години, парите буквално се изливаха и изтичаха за секунди. 

Виждахме се по ресторанти, пишеха за него във вестниците, пускаше обяви за работа, кимахме си, все ме поздравяваше и казваше, че съжалява, че не работя за него.

После изчезна, сякаш никога не е съществувал. Понякога се сещах (като видех такова кръгче) и се чудех къде ли е сега.

Наскоро го видях да пие бира на една скамейка. Поздравих го, припомних кой съм. Гледаше ме абсолютно безизразно, после се сети. Усмихна се, върна се нещо от младежа, който помнех. 

"Ама само как ги въртяхме, помниш ли? Имаш ли една цигара да почерпиш?"

Не пуша, поиска пари. Отказах, след което той с жест показа, че няма проблем и продължи да си пие, загледан без посока. Животът е странен и понякога много шарен. Въртейки кръгчето, никога не знаем на кой глагол ще попаднем.



Може да не ви се вярва, но през 60-те години на миналия век българите изобретиха социалните мрежи. 

Някъде през 1966 г. Узнах за това от приятелката ми Е.Т. , която живееше до нас. Тя дойде у нас развълнувана и ми съобщи за откритието. В социалната мрежа се влизаше така: набираше се тел. 092, на който се съобщаваше програмата на столичните кина. 

След като се извъртеше записът, на който безстрастен женски глас съобщаваше къде кой филм се върти, нещо щракваше и човек се включваше в нещо, което, според съвременния жаргон, беше "групов чат". Всички, които бяха набрали 092 и слушали до края, можеха да разговарят помежду си. Естествено, обикновено говореха по двойки, тройки и четворки. 

Ние с приятелката ми главно слушахме. Понякога се опитвахме да участваме в някой разговор, но детските ни гласчета не будеха доверие и не се получаваше. Помня един разговор между двама, който след това се коментираше в мрежата. Дама и лице от мъжки пол си определиха среща. Тя се представи като д-р Димитрова от "Пирогов" и каза, че ще дойде на срещата със собствената си кола. След този разговор завистливи мъжки гласове коментираха късмета на щастливеца. 

Не знам колко време продължи тази повреда, в резултат на която беше изобретена социалната мрежа. Години след това в един вестник журналист писа във вестник, че е хубаво телефонната управа у нас да предостави една линия за запознанства. Даваше пример с тел 092, като сочеше, че повредата там успешно е изпълнявала една социално важна роля. 

От телефонната управа отговориха, че не могат да предоставят специална линия поради претовареност. Така те саботираха едно велико откритие, направено от любознателните и предприемчиви българи. 

Абе, не мислим стратегически!



Решението да се построи такъв паметник е взето на 4 октомври 1949 г. от доминирания от БКП Министерски съвет с председател Васил Коларов. В протокола от заседанието на Столичната голяма община и Градоустройствения съвет от 6 юни 1947 г., когато е взето решението за построяването, пише, че паметникът се изгражда с цел „да бъде на централно място, за да се минава постоянно покрай него и да упражнява своето политико-възпитателно значение“. Средствата за построяването му са набрани с доброволни дарения от работнически колективи и най-различни хора. Кампанията по набирането на средства продължава повече от 5 години.

Първата копка е направена на 5 юли 1952 г., а при откриването през 1954 г. присъства съветският маршал Сергей Бирюзов.

По композицията работят най-добрите български скулптори от онова време. Създаден е от колектив с ръководител скулпторът Иван Фунев. Автори-архитекти са арх. Данко Митов, арх. Иван Васильов, арх. Любен Нейков и арх. Борис Капитанов. Автори-скулптори са Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов. Художник график е Борис Ангелушев.

Паметникът и политиката

От началото на прехода на България към демокрация паметникът е обект на разгорещени спорове относно неговото значение и бъдеще. Както и на посегателства.

В негова защита се изтъква аргументът, че той символизира уважението към приноса на Червената армия в победата на Съюзниците над нацистка Германия през Втората световна война, както и фактът, че подобни паметници има и в други страни в Европа.

Противниците му подчертават, че въпреки оказвания от Германия натиск, България, която е страна от Оста, не обявява война на СССР, а в началото на септември 1944 г. обявява неутралитет, като дава ултиматум на германските части да напуснат страната и започва да ги разоръжава. Независимо от това, на 5 септември Съветският съюз обявява война на Царство България. Изтъква се и ролята на съветските войски в насилственото налагане в страната на комунистическо тоталитарно управление в съветски стил. В допълнение на последното също се отбелязва, че не е приемливо в суверенна държава паметник на чужда армия да е разположен по-високо и на по-централно място от националните символи.

В хода на споровете противниците на паметника започват да го наричат съкратено МОЧА – от Монумент на окупационната Червена армия. Но едва ли случайно избират точно такава абревиатура, по-скоро се търси съвпадението с руската дума моча – пикня.

В пика на антикомунистическите настроения в началото на прехода – през 1993 г., Столичният общински съвет, доминиран от групата на СДС, взема решение за премахване на паметника. В него пише, че Столичният общински съвет „възлага на кмета на Столичната голяма община да проведе необходимите процедури за демонтаж на скулптурните фигури и барелефи от паметника на Съветската армия“.

Решението обаче не се ползва с обществена подкрепа и не е реализирано.

През същата година скулпторът Любомир Далчев, участвал в създаването на паметника, пише писмо, в което отбелязва, че Паметникът на Съветската армия не трябва да се извисява в центъра на столицата, а да бъде преместен на по-скромно място.

В споровете по премахването се намесват и правни аргументи. Като това чия собственост е паметникът. Допълнително въпросът е утежнен от това, че самият монумент е от 1954 г., а актът за държавната му собственост е от 1947 г.


И така до септември 2010 г., когато се създава инициативен комитет за демонтирането на Паметника на Съветската армия.

Инициативният комитет смята, че паметникът е построен в чест на една армия, която без да има сериозен повод навлиза на българска територия, вследствие на обявена едностранно война срещу България. Така от международноправна гледна точка съветската армия е агресор, а не освободител. Според ИК монументът изразява окончателната победа на комунистическа партия над Горянското движение.

Нахлуването на Русия в Украйна на 24 февруари 2022 г. събуди отново 30-годишния спор за мястото на паметника. Всички политически сили без БСП казват, че са съгласни ПСА да бъде преместен от центъра на София, но не успяват да постигнат съгласие по въпроса кой трябва да свърши тази работа. Тъй като паметникът е държавна собственост, се произнася и областният управител. Иван Кючуков (ИТН) изтъква, че според Договора за приятелски отношения и сътрудничество между Република България и Руската Федерация трябва да има консултации с Москва.

И така до днес, когато по темата взе отношение лидерът на ГЕРБ и бивш премиер Бойко Борисов. И поиска монументът да бъде разрушен, нещо, което и наричащите го МОЧА не са искали.

Историята помни, че докато е кмет на столицата, Борисов е на друго мнение. През 2007 г. посланикът на Русия тогава Анатолий Потапов му връчва орден „Михаил Ломоносов“ заради огромните му заслуги за укрепване на двустранните отношения. Посланикът изразява благодарност и за твърдата позиция на софийския кмет, че докато той управлява столицата, няма да се бутне Паметника на Съветската армия.

Поругателствата

Споровете къде да стои ПСА са съпътствани с поругателства върху него, най-скорошното е от 23 февруари, когато мъж счупи паметната плоча с надписа „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“.

На 17 юни 2011 г. статуите на скулптурната композиция от западната страна на паметника са оцветени като американски комиксови и попкултурни герои: Маската, Жокерът, Върколакът, Дядо Коледа, Супермен, клоунът Роналд – символът на „Макдоналдс“, Капитан Америка, Робин – помощникът на Батман, Жената-чудо. Знамето е изрисувано в цветовете на американското, а под графитно-скулптурната композиционна група е поставен надписът „В крак с времето“.

През нощта на 10 февруари 2012 г. върху лицата на съветските войници от паметника са сложени маски на британския революционер Гай Фокс, които се ползват като символ на хакерската група „Anonymous“.

На 17 август 2012 г. на главите на няколко от скулптурните фигури са поставени цветни качулки. Акцията е в подкрепа на групата Пуси Райът, членовете на която носят подобни качулки при своите изпълнения.

На 1 февруари 2013 г., в деня за почит към жертвите на комунизма в България, три от лицата на фигурите на паметника са оцветени в цветовете на националното знаме – бяло, зелено и червено.

На 21 август 2013 г. паметникът на Съветската армия в София отново осъмва боядисан, като този път монументът е покрит изцяло в розова боя и е с надписи на чешки и български, съответно „Bulharsko se omlouva!!!“ и „България се извинява!!!“. По другите страни на паметника има призив „Извинете се, бе“ и „Прага ’68“.

На 23 февруари 2014 г. паметникът осъмва с надписи „Слава Українi“ („Слава на Украйна“) и „Капутїн“ и изрисувано над тях знамето на Украйна. Скулптурните фигури на войник и знамето над него също са боядисани в цветовете на Украйна – синьо и жълто.

На 7 септември 2014 г. през нощта четирима души, сред които и кандидат-депутатката от Реформаторския блок Марта Георгиева, са арестувани от органите на МВР, след като написали „Окупатори!“ върху паметника.

Какво представлява паметникът?

Самият паметник представлява висока 37 м пресечена пирамида, върху която се извисява 8-метрова фигурна скулптурна композиция – съветски воин, български работник и майка с дете, изработена от Васка Емануилова и Мара Георгиева. Целият мемориален комплекс включва и други скулптурни композиции около основния монумент. Източният орелеф представлява композицията „Октомври 1917“, изработена от проф. Любомир Далчев по рисунка на Борис Ангелушев. Изобразени са матроси, войници, работници, девойки – тези, които сформират Съветската армия. Орелефът на южната страна представлява композицията „Тилът“ („Всичко за фронта, всичко за победата“) и показва целия съветски народ в тила, вложил всичките си усилия в помощ на своята армия. Работа е на скулптора Петър Дойчинов и колектив. На западния орелеф „Великата отечествена война на Съветския съюз“ е показан бойният устрем на Съветската армия във войната. Скулптор – Васил Зидаров и колектив.


Тодор Колев (Генчо Гунчев) и Георги Русев (Кольо Седларов) в кадър от филма „Опасен чар“ на Иван Андонов – 1984 г.

Тодор Колев (Адама) е български актьор, певец, шоумен и учител. Роден е на 26 август 1939 г. в Шумен, активен актьор в периода 1965-2012 г., умира на 15 февруари 2013 г. в София, България.

Тодор Колев е един от най-популярните български актьори, популярен с комедийните си роли във филми и телевизионни предавания.

На изпитите за актьорско майсторство той надхитрява комисията, като носи обувки с високи токчета и прави гласа си по-плътен – по онова време комисията избира актьори с по-едра фигура и по-силен глас. През 1965 г. завършва Академията за актьорско майсторство и изкуства “Кръстьо Сарафов”.

Кариера

Работи в няколко театъра в различни градове на България, първо в Смолян: в периода 1965-1966 г., след това в Шумен 1966-1967 г., в Пловдив 1967-1969 г., в софийския театър “Сълза и смях” през 1969-1971 г. и в театър “София” през 1972-1990 г.

Играе различни роли в българското кино, участвайки в повече от 30 игрални филма, сред които “Цар и генерал”, “Иван Кондарев”, “Козият рог”, “Господин за един ден”, “Опасен чар”, “Двойникът” и др.Преподава актьорско майсторство във ВИТИЗ от 1975 г. като асистент. По-късно получава степента “доцент”.

През 1992-1993 г. става културен аташе в българското посолство в Канада.

През 1999 г. издава автобиографичната си книга “Варненски софиянец от Шумен” с подзаглавие “Животът и страданията на грешния Тодор”.

Автор и режисьор е на телевизионните предавания “Как да ги хванем…” с Тодор Колев 1994-1998 г. и “Свободен вход” 1998-1999 г.Последният му филм е сериалът “Сутрешен блок”, излъчен по TV 7 през 2012 г.

Получени награди

Първа мъжка награда на 5-ия и 7-ия национален преглед на българския театър и драматургия през 1969 и 1979 г.

Първа мъжка награда за ролята на Иван Денев и братовчед му Иван във филма “Двойник” на Фестивала на българския филм във Варна, 1980 г.Почетен артист през 1981 г.

Най-добра мъжка роля във филма “Опасен чар” на Международния фестивал на комедията и сатирата в Габрово, 1985 г.

Награда за най-добра мъжка роля във филма “Господин за един ден” на Международния фестивал на комедията и сатирата, Габрово, 1985 г.Специална награда на журито за ролята си във филма “Опасен чар” на XII Международен фестивал на комедията и сатирата във Франция през 1988 г.

Награда на Асоциацията на най-добрите български изпълнители през 1988 г.

Награда на БНТ (Българска национална телевизия) за най-добро телевизионно предаване “Как да ги настигнем… с Тодор Колев” през 1994 г.През 2005 г. е удостоен със златен медал от община Шумен и званието “Почетен гражданин на град Шумен”.

Почетен доктор на Шуменския университет

Награда “Икар” от Съюза на артистите в България – “За изключителен принос към българския театър”, 2011 г.



Искам да споделя нещо, което ми остави пример за цял живот – скромния подвиг на моята учителка по руски език – Весела Калъчева. 

През далечната 1965 г. в Бургас пристигна един много важен човек, работил дотогава в СССР, с две деца и назначен за Окръжен секретар на БКП. Дъщеря му – дългокрака и усмихната – бе записана в нашия клас. Предполагаше се, че след като е учила дотогава в СССР, руският език не е проблем за нея. Но тя не си бе дала труда да има поне основни понятия и учителката ни с пълно основание и написа двойка. 

А това си беше скандал. Извикаха я, съветваха я, но тя отказа да напише исканата четворка и бе готова да напусне елитната ни гимназия. Много родители от класа ни бяха на нейна страна, нещо, което бе доста рисковано по онова време. По слухове, бащата на момичето се бе отказал да подкрепи дъщеря си и през следващата учебна година я преместиха в София.

Днешните младежи биха се усмихнали на определението „подвиг“, но да си спечелиш за враг партийната администрация по онова време беше равностойно да останеш без работа, дамгосан с определението „нелоялност“. 

Партийната каста вече се бе оформила и ревностно бранеше правата си на нова аристокрация. А талантливата и скромна наша учителка ни даде пример да не отстъпваме от принципите на професията си и да бъдем достойни хора. Благодаря ?!

Кристина Попова


7 април 1977 г., атентат на "Баадер-Майнхоф" срещу федерален прокурор в Карлсруе

Едва на 23 години той персонално обезврежда и задържа рисковия западногермански терорист с название Зорге. Екшънът се разиграл през 1985 година на столична Централна гара. Германецът е търсен като член на фамозната лява терористична организация “ Баадер Майнхоф „. Тя е известна с взривяване на далекопроводи и предприятия, похищения на политици и банкери и др. Радикалната организация, водена от Андреас Баадер (Мориц Блайбтрой), Улрике Майнхоф (Мартина Гедек) и Гудрун Енслин (Йохана Вокалек) сее страх и смут.


През октомври 1985 година, българското контраразузваването получава сведение, че немският терорист Зорге е в България. Подбрани са трима от най-добрите ни командоси от отряда за борба с тероризма, с цел да заловят рисковия западногермански шпионин. Изборът пада върху сержант Алексей Петров, Свилен Свиленов и Петър Руневски.


Задачата била германецът да бъде повален и съблечен гол без дрехи , тъй като имало информация,че пришива в яките и подгъвите на всичките си облекла ампули със мощна отрова. Първоначално командосите са пратени на адрес в Пловдив, само че по пътя ги връщат назад в София.


Зорге трябвало да дойде на идващия ден на жп гарата в столицата. Когато влакът спира на перона, контраразузнавач показва на


шефа на баретите майор Васил Велков терориста. Той пък го показва на Петров и сътрудниците му. Щурмоваците чакат терориста на перона, преоблечени като редови полицаи.


Германецът върви с младо момиче, с което се е срещнал и запознал във влака. Атакуват го тъкмо, когато свива от перона към кафенето на жп гарата. Сержант Петров се хвърля в краката му и го просва го на земята, забива мощен лакът в гърба и му и бързо закопчава белезниците на ръцете му.Баретите са толкоз сръчни, че когато майор Велков ги приближава, единственото облекло на германеца са белезниците а баретите изнасят на ръце голия немец. Друг командос с фотоапарат прави снимки на задържането и пътниците мислят, че се снима филм.


Алексей Петров получава премия за дейностите си и след този случай е изместен от отряда на баретите на работа в Държавна сигурност.Вижте още:Кой беше Алексей Петров в миналото..?



В асамблеята участват деца от 79 държави. В последния асамблеен ден, в подножието на Витоша е открит и парковия комплекс „Камбаните“, като символ на асамблеята. В центъра му се издига висока бетонна конструкция от еднакви правоъгълни тела, ориентирани към четирите посоки на света, като в най-високата част на монумента, наподобяваща планетата, са вместени седем камбани – символ на седемте континента. 

Освен като символ, те са предназначени като акомпаниращи инструменти при концертни изпълнения на основните музикални камбани – 18 на брой, монтирани в основата на пилоните.

Монументът е създаден по идея на Людмила Живкова. Изпълнението е на творчески колектив с ръководител: склупторът Крум Дамянов, арх. Благой Атанасов и Георги Генчев, склупторът Михаил Бенчен и инж. Антон Малеев. Строителството е осъществено за 30 денонощия от строителната бригада на Никола Павлов. След смъртта на Людмила през 1981 г. в него е вграден барелеф в нейна памет.

При откриването на монумента в присъствието на ген. секретар на ЮНЕСКО Амаду Махтар М`Боу  там има поставени 68 камбани от държави от всички континенти, а строителите заравят в основите му капсула с обръщение на децата към идните поколения. Думите гласят: „Деца на бъдещето, приемете нерушимия огнен зов на безсмъртието – Единство, Творчество, Красота“. Децата от цялата планета вграждат в този уникален паметник своята вяра в доброто и светлия утрешен ден, без войни и насилие.

В първата асамблея, продължила до 25 август, участват деца от 79 държави. Изграждат се 18 структури в чужбина. Създаден е център „Знаме на мира”, който издава дори вестник. Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да са през три години.

Асамблеята е приета като нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира и е подкрепена от ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Заради „Знаме на мира“ в България гостуват Ленард Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джани Родари и др.

Поради настъпилите събития в България при прехода към демокрация, на 30 август 1990 година българската страна прекратява международното детско движение „Знаме на мира“, като прекъсва международните контакти (закрити са изградените 18 чуждестранни структури „Знаме на мира“) и закрива координационния му блок в София – Център „Знаме на мира“.

През 1999 година, Евгения Живкова се опитва да възроди детската асамблея, но да се осъществи подобен проект без мощната подкрепа на държавата се оказва много трудно, почти невъзможно...



На 9 октомври 1989 год., Централната съветска телевизия излъчва първия телевизионен сеанс на Кашпировски.

Най-четящата страна с най-доброто образование в света , в единен порив се хвърля да зарежда буркани с вода до телевизора. Изведнъж невиждащите очи проглеждат, раните зарастват, а на голите глави пониква коса…..?

Сеансите на Кашпировски освен в СССР се предаваха и в някои бивши социалистически страни, като разбира се България беше на първо място.


Провежда няколко сеанса по централната съветска телевизия (първият сеанс е на 9 октомври 1989). По време на тези телемостове демонстрира дистанционно обезболяване на 2 операции на коремната кухина, както и други сензационни демонстрации върху доброволци.


В продължение на три години, от 1990 до 1993 г., в Полша той е водещ на предаването „Телевизионната клиника на д-р Кашпировски“ и е удостоен с полската телевизионна награда „Виктор“ (1990) в категория „Телевизионен водещ на годината“


През 2005 г. в телевизионното предаване „Нека говорят“ той удря в ухото сексолога Игор Князкин.


През декември 2006 г. провежда „оздравителни“ сеанси в Челябинск. Милицията иззема от него 160 пакета със „заредена“ сол, след като е установено отсъствие на маркировка на пакетите. Прокуратурата го привлича към административна отговорност за незаконна дейност и мошеничество.


По становище на специалисти от Челябинската държавна медицинска академия, методите на хипнотизиране, използвани от Кашпировски, могат да увредят здравето, тъй като не отчитат индивидуалните особености на пациента и противопоказанията. Така например съветва онкологично болни 100 пъти да прослушат касета със запис на неговия глас.


В отговор Кашпировски заплашва, че за необоснованата проверка може дистанционно да предизвика различни изменения в организма на служителите на милицията и на прокуратурата, но няма източници да е осъществил това свое намерение.


 


Според информация, дадена от негов по-близък приятел, се е самоубил.

- Гроши, който изгря в първия сезон на българския "Биг брадър". Това съобщиха негови близки в социалните мрежи.

"Лек път! Пак ще повилнеем някога. Съжалявам...", написа Найден Найденов - Нед, с когото бяха неразделни дружки в риалити шоуто и запазиха приятелството си през следващите две десетилетия.

"Лек път! Пак ще повилнеем някога. Съжалявам...", написа Найден Найденов - Нед, с когото бяха неразделни дружки в риалити шоуто и запазиха приятелството си през следващите две десетилетия.

"Искам да те запомня такъв Светлан Шевров-Гроши! Почивай в мир", написа и Лео Бианки, като пусна усмихната снимка на починалия.

"Почивай в мир, братле… И в следващия живот - в никакъв, ама в никакъв случай не го прави отново!", публикува певецът Светозар Христов, който беше открит от Слави Трифонов и изпя мегахита "Торбалан кючек.

Изпълнителят написа и евентуалната причина за кончината на Гроши: "Според информация, дадена от негов по-близък приятел, се е самоубил… Обществото е болно… домашно насилие, глупости - повече са жертвите на това болно общество"

Източник:Дарик



Къпеха ни с шампоан „Па-па“, мажеха ходилцата ни с  преварена мас, ако настинем и бяхме здрави.

Повод ми дадоха сина и снахата, които ми оставиха за месец внучето да го гледам.Указанията бяха строги.Може да яде само определени марки храни. Да му слагам само от най-скъпите памперси. Да не му давам кисело мляко, квасено от самата мен вкъщи, защото млякото било… вредно. Да не му правя попарка, защото било измишльотина. 

Само пакетирани храни! Да не му стържа ябълка и морков и да не пие такъв сок, а само купешки, понеже имал добавени витамини. Никакви супи, никакви кашички! Само това, което го има в списъка. Така казала педиатърката в София… Ако се разболее, да ми давам само детски нурофен за температурата и никакъв антибиотик в никакъв случай, защото така пишело в интернет.Донесоха ми и куп хомеопатични хапчета за всякаква ситуация и заминаха за месец в чужбина. За мой ужас осеммесечният ми внук се разболя. Опитах да го лекувам с всичко донесено, но не се получи. Накрая свалях температурата му с мокри чаршафи, но след малко пак се покачваше. Детето отпадаше, не искаше да яде. Накрая тайно го заведох на лекар, без да им кажа.

Оказа се, че е хванало бронхит след нелекувания или странно за мен лекуван преди това грип. И веднага изписаха антибиотик. За да няма скандали, не казах на децата. Започнах да му давам лекарството. Лека полека детето се оправи. Направих му попарка и докато плюеше марковите каши и плачеше, изведнъж прояде. Осмелих се да му направя пилешка супичка, зеленчукова, а после да го подсиля с прясно изцеден сок от ябълки и моркови. Пиеше го с удоволствие. И кисело мляко започна да яде, бузките му поруменяха, стана по-живичко, по-пъргаво.

Децата се върнаха от чужбина и като разбраха какво съм направила, заявиха, че никога повече няма да ми позволят да гледам внучето си, а като ходят в командировка, щели да наемат квалифицирана гледачка. Нарекоха ме некадърна и непросветена. Дълго плаках.

Та аз съм отгледала две деца, едното бащата на внучето ми. Да, нямах памперси. Нито маркови, нито немаркови. Слагах сгъната пелена между крачетата им и като я намокреха, я сменях. Понякога се събираха 17 чифта гащички, ританки и пелени на ден, но на мен не ми пречеше да ги изпера. Нямах адаптирано мляко и други такива неща. По магазините не се продаваше. Но и двете деца ги захраних с кисело мляко още след първия месец, защото нямах достатъчно кърма. И проблеми нямаше. Тогава нямаше хомеопатия, нямаше модерни пудри и бебешко олио от световни марки. Но при всяко зачервяване ги мажех с обикновена детска пудра. Къпех ги с шампоан „Па-па“, мажех ходилцата им с три пъти преварена мас, ако настинеха.

Още като се родиха до първия месец вкъщи идваше акушерка. На всеки три дни. Обучаваше ме какво да правя, следеше за състоянието на бебето. После всеки месец на консултации. Безплатни. Прегледите при педиатър също бяха без пари, а аз случих годините, в които и лекарствата на децата до 6-годинки бяха без пари. Просто получаваш рецептата и отиваш в аптеката.Захранвахме ги със зеленчукови пюрета, като навършеха три месеца. Едно пюре струваше 13 стотинки. На пет месеца вече ядяха попара със сирене, ама истинско, зеленчукови пасирани супи. После картофено пюре с малко масло, а на 10 месеца просто им сипвах обща храна от тенджерата. Растяха здрави. Нямаше бананова каша, пускаха от време на време, но имаше всякакъв вид каши „Слънчо“. А най-много обичаха натрошени обикновени бисквити на кашичка.

Наистина израстнаха здрави. Без глезотии, без шоколадови яйца, но с истинска храна. Сега чувам от приятелките си – на всяка внучето в София, всяко болно. Тичат от един на друг специалист, плащат луди пари, всеки им изписва скъпи лекарства, а те не действат. Детето два дни на градина, пет дни вкъщи. Лепват вирус след вирус, шкафовете им се превърнали в аптеки, едно го лекуват холистично, друго хомеопатично, трето алтернативно…Иначе се облечени с последни модни марки, имат играчки колкото цял магазин, даже някои детски лаптопи имат, смартфони и киномашини, но здраве нямат.

Моите имаха обикновени играчки, нормални дрешки, но храната им беше истинска. Детството им не минаваше през парти центрове и кътове в моловете, а просто си играеха по цял ден навън. А ако се стигнеше до антибиотик, което ставаше много рядко, веднага им го давах, а не тръгвах да споря с лекарите и с майка ми, която ми даваше съвети.

Децата ми имаха истински живот вън в парка, пред блока, ритаха топка, тичаха, гонеха се и бяха силни и здрави. Сега не ми дават внучето да го гледам, защото не съм била в крак с времето. То непрекъснато боледува, а на мен сърцето ми се свива от мъка. Да се чуди човек как съм родила без секцио и не в частна клиника и отгледала две здрави и умни дечица в онези години, когато нямаше префърцунени храни и последна мода лекарства, памперси и специални шишета и чаши, хранителни добавки и детска висша козметика! Деца, които изкараха само задължителните шарки и не бяхме през ден на педиатър. Деца, които на три годинки нямаха по пет кариеса.

Сега ми е обидно как същите тези деца ме наричат допотопна, как твърдят, че нищо не съм разбирала от бебета и отричат всичко, което съм правила за тях. А снахата ме нарече промит комунистически мозък, когато изплетох на бебето терлички…

Сега за внука се грижи дипломирана бавачка срещу 1000 лева на месец, а на мен ми го пускат на скайпа, като поискам да го видя. Или ми пращат видео.А на мен ми е толкова мъчно, че не мога да им обясня, че не съм промит комунистически мозък, а обикновена майка и баба, която иска просто да помогне и да гледа единственото си внуче.

Катя Михайлова, Стара Загора, пенсиониран педагог./Istinata.net/



Аз моя живот го живях в две епохи. Помня училищата с най-силната образователна система в света – изучавал съм всички български и възрожденски автори.


1.В училище имаше доктор, медицинска сестра и зъболекар – безплатни.


2.Ходехме на лагери, посещавахме детски школи.


3.Можех да паркирам москвича на баща ми без „синя“ зона.


4.Униформеният мъж все още будеше уважение и респект.


5.Толкова заводи се построиха, язовири, инфраструктура, че вашият сегашен асфалт с ремонт на ремонта ми е жалък.


6.Музиканти, певци, актьори, таланти, свободни професии можеха да работят и да се развиват.


7.Плащаха се символични стотинки за транспорт, храна, ток.


8.Всеки имаше работа.


9.Обиколих Германия, Турция, Холандия – половин Европа и дори бях в САЩ.


10.Нямаше кражби и заключени домове.


11.Имаше само два пола – мъже и жени.


12.Можеше да намериш чисти места за плаж и разходка. Хотелите с цел печалба ги имаше, но не бяха един върху друг.


13.Имахме развит туризъм, селско стопанство, животновъдство. Заводи, производствен комплекс, фабрики.


Аз познавам и помня една друга България и си я искам обратно!

 

Деян Милев



През далечната 1951 г. постъпих като млад войник в новосъздаденото военно поделение 45590 в гр. Кюстендил. След едногодишен престой в сградата на гимназията ни преместиха в построената нова казарма в края на града до китното село Лозно. Лятото бързо дойде. Житата узряха с натежали класове. В околностите бяха изписани лозунги: „Да ожънем навреме нивите“, „Ден година храни“ и др.


На нашата свързочна рота бе поставена задача да се включим в жътвата за прибиране на богатата реколта. В една ранна лятна сутрин около 60 човека пристигнахме в съседното на казармата село Лозно. Това бе доста голямо и уредено село, в което наскоро бе образувано ТКЗС. Посрещнаха ни доста хора, начело с Председателя и бригадира на стопанството. Раздадоха ни сърпове и паламарки и ни заведоха на кооперативния блок, чийто край не се виждаше. Към нашата група се присъедини младежкото звено, състоящо се от двадесетина девойки. Те бяха опитни и работливи жътварки, които със своята сръчност в жътвата увличаха и нас, войниците. По-неопитните жътвари под ръководството на бригадира събираха ръкойките и ги връзваха в снопи. Вечерта ги подреждаха на кръстци по 13 снопа на кръстец.Неусетно дойде обяд. Донесоха баките с храна. Седнахме на сянка да обядваме. От стопанството донесоха топли баници и разни сладкиши.


На нивата всичко е сладко. Наобядвахме се и отново започнахме работа. До вечерта стигнахме средата на нивата. На другия ден отново дойдохме. Ожънахме и останалата част и приключихме жътвата. По стар народен обичай в края на нивата от неотрязани житни стъбла две девойки изплетоха „коса“, наричана още „брада“, като я украсиха с цветя. Това показва, че жътвата е привършена. Накрая кооператорите ни благодариха за оказаната помощ, а ние – за хубавите баници и сладки. Отидохме си, изпълнени с радост и задоволство, че сме помогнали в жътвата на пшеницата и обещахме следващата година пак да дойдем на помощ.


Пенчо Пенчев, Трявна


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив