В памет на Стефан Данаилов и Григор Вачков

На 9 декември 1942 г. в София се ражда най-популярният български актьор Стефан Ламбов Данаилов. Майка му е от Ловеч, а баща му - от Родопите, с. Райково.Мечтата му -  да стане моряк в гражданския флот.

Актьорската си кариера – снима се като ученик във филма "Следите остават". 

Актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му Росица Данаилова, го съветва да следва във ВИТИЗ "Кр. Сарафов". През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. 

Състуденти – Лиляна Райнова, Меглена Караламбова, Йосиф Сърчаджиевм, Стефан Мавродиев и други.Завършва актьорско майсторство - във висшата театрална академия „Кръстьо Сарафов“ – София през 1966 г. и започва работа в Пловдивския театър "Н.О.Масалитинов“.

Театрална кариера – повече от тридесет години в трупата на Народния театър „Иван Вазов.

Играл е на сцените и на другите големи театри в България – Пловдив – Драматичен театър „Н.О. Масалитинов“, Театър 199, Сатиричен театър „Алеко Константинов“. 60 централни роли - в „Коварство и любов“ (Шилер), Камий Димолен от „Делото Дантон“ от Пшибишевска, постановка на Анджей Вайда, Стайло от „Банзи е мъртъв“ (Етол Фюгърд), Едмънд от „Дългият път на деня към нощта“ (Юджин О’Нил), Чадски от „От ума си тегли“ (Грибоедов), Хамлет (Шекспир), Ставрогин от „Бесове“ (Достоевски), Пер Гинт (Ибсен), Шейлок от „Цената“ (Артър Милър), Александро Медичи от „Лоренцачо“ (Алфред дьо Мюсе), Дантон от „Смъртта на Дантон“ (Бюхнер), Тригорин от „Чайка“ (Чехов), „Декамерон“, „Енигматични вариации“, „Жените на Джейк“.Първите му роли в киното са във филмите "Понеделник сутрин", "Морето" и "С дъх на бадеми". 

Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма "Първият куриер", но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма "На всеки километър" (1969). С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в "Князът" и "Черните ангели". За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. 

Театър Българска армия - 1973 г. – присъединява се към трупата на Театъра на Българската армия, 1979 г. постъпва в Народния театър "Иван Вазов", където играе до смъртта си. 1988 г. е преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ , където е доцент от 1996 г. и професор от 1999  г.Филмова кариера - След майор Деянов младият актьор изпълнява много други запомнящи се роли. 

Познавайки измамната преходност на бързите успехи, като че ли сам търси компенсация в изпълнението на "по-различни персонажи", изискващи истинско актьорско превъплъщение. Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов "Иван Кондарев".10 ноември 1989 г. - налага му се отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на "Лоренцачо” има шумен успех.Ролята в италианския сериал "Октопод", където си партнира с Микеле Плачидо, го прави популярен и в чужбина.1994 г. създава фестивала „Сцена на кръстопът“ – Данаилов е съосновател и вицепрезидент на фондация "Авансцена", от 1996 е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър.

 Избрани награди: "Паисий Хилендарски", орден "Стара планина" за заслуги към културата и изкуството на България, Аскеер, Икар и други.

Политическа дейсност - участва активно в обществения и политическия живот на страната. Като депутат в 39-ото Народно събрание от Коалиция за България той председателства Комисията по култура. Министър на културата. Определят го като най-успешния министър в коалиционното правителство.

Григор Вачков

Григор Вачков, или както го наричат колегите Гришата учи в лозаро-винарско училище в Плевен, а после завършва ВИТИЗ през 1955 г., след което става член на колектива на Държавния сатиричен театър от самото му основаване. Работи във винпром и яйцекомбинат в Левски (1950 – 1952). Играе във Врачански народен театър (1955 – 1956) и Сатиричния театър (1956 – 1980). Работил е в Българско радио в седмичното предаване „Наслука“.

Дебютът му в киното е през 1960 г. Популярността му добива широки размери след като изиграва ролята на капитан Димитър Бомбов (Митко Бомбата) от телевизионния сериал „На всеки километър“ (1969 – 1971). Там се превъплъщава в образа на комунист-революционер. Едни от филмите му, получили международно признание и награди от кинофестивали, са Последно лято (1974) и Мъжки времена (1977). Последният му филм е Мера според мера (1981), в който неговата роля остава недовършена.

Член на СБФД (1965) и САБ.

В нощта срещу 12 март 1980 г. Григор Вачков получава тежък инсулт и е закаран в Правителствената болница. На 18 март издъхва без да дойде в съзнание.

Награди и отличия

Златен медал за мъжка роля за превъплъщението си в Иван Ефрейторов от филма Последно лято на фестивал за авторски филми в Сан Ремо, Италия, 1974

Наградата за мъжка роля за ролята на Банко във филма Мъжки времена от Фестивала на българския игрален филм – Варна, 1978

Заслужил артист

Народен артист (1978 г.)

Научете повече

На 90 години ни напусна актьорът Иван Джамбазов

Иван Джамбазов е роден на 7 септември 1932 г. в София. През 1951 г. кандидатства във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ и в Националната спортна академия. Приет е и на двете места, но избира ВИТИЗ, където завършва специалност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски през 1955 г.

По разпределение играе две години в Драматичен театър „Стефан Киров“, Сливен (1955 – 1957). Осем години играе в Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1957 – 1966), а след това до пенсионирането си в Младежки театър „Николай Бинев“.

Джамбазов участва в телевизионни постановки и рецитали. Озвучава повече от хиляда дублажа в български и чуждестранни игрални, документални, анимационни и телевизионни филми за БНТ. Най-известната му роля в дублажа е тази на д-р Сова в сериала „Болница на края на града“.

Като глас участва във филмите, издавани и дублирани в България от Мулти Видео Център, Брайт Айдиас, Тандем Видео и Александра Аудио. Джамбазов озвучава Батман в дублажа на „Батман: Анимационният сериал“ за БНТ, правейки го един от първите актьори, които са озвучили героя в България. През 1999 г. дублира Блуто в 17 филмчета от поредицата видеокасети „Попай моряка“, издадени от Проксима Видео.

Член е на Съюза на българските филмови дейци (СБФД) и САБ.

Джамбазов за кратко работи като режисьор на дублажи в Мулти Видео Център.

Поклонението ще състои на 20 март (понеделник), от 10:00 ч., в ритуалната зала на Централните софийски гробища. 

Източник:Съюз на артистите в България / Union of Bulgarian Actors

Научете повече

В нашето детство нямаше и половината от това, което имат днешните деца

Ние сме тези, които слушахме „Детелини“ и „Ако си дал“…

Ние сме тези, чиито майки ни викаха да се прибираме с подвиквания от балкона…

Ние сме тези, които пишехме писмата на хартия, а не смс-и…

Ние сме тези, чиито приятели не бяха онлайн, а на улицата…

Ние сме тези, които не играха игри в мрежа, а на война с фунийки и на стражари и апаши…

Ние сме тези, които гледахме „Ну погоди на черно-бял телевизор“…

Ние сме тези, които понесоха несгодите и безпокойството на 90-те…

Ние сме тези, които се шляехме по цял ден по улиците, защото нямахме нито компютри, нито телефони…

Ние сме тези, които палехме огньове на двора и ги прескачахме…

Ние сме тези, които за да пестим батериите на касетофона, превъртахме касетите на ръка, с химикал или молив…

Ние сме тези, които знаем, че най-вкусни са картофите на жар, изпечени с огън направен от самите нас…

Ние сме тези, които като не искахме да спим, разглеждахме до безкрай ковьора на стената.

В нашето детство нямаше и половината от това, което имат днешните деца, но изживяхме достатъчно весело детство!

Научете повече

Бивш шеф на млекокомбинат разказва: Изнасяхме над 500 тона мляко годишно за Запада

Всеки на възраст над 45 години си спомня с въздишка за качествените млека, сирена и кашкавал от миналото. Хубавото е, че все още има живи свидетели да разказват как са се правили истински млечни продукти, за да не излезе, че хвалим нещо само по спомени. 

Един от тях е 91-годишният Петко Иванов Дончев от с. Димча, последният дългогодишен директор на великотърновския млекокомбинат – от 1984 г. до 1995 г. Всъщност след него за кратко директор на предприятието, което тогава се наричаше Държавно обединение „Млечна промишленост”, става един от основателите му – Пеньо Петков. Скоро се случва приватизацията и на старото, добре познато производство е сложен край.

Бившият директор на „Млякото” Петко Дончев

През 11-те години, в които Петко Дончев е бил начело на „Млякото”, както разговорно беше известен млекокомбинатът, става най-голямото му разширение и модернизация. Бил назначен, след като предишният директор се пенсионирал, а за избора му натежало това, че има подходяща специалност, пък и по време на следването учил и предмета „Млекарство”. Разбира се, станал ръководител с благословията на БКП, нали все пак е от номенклатурата, подмята той с усмивка. „Комбинатът обхващаше като производствена мощност целия окръг. Имахме млекоцентрали в Павликени, Полски Тръмбеш, Свищов. Отделно имахме мандри в няколко населени места. Производствените мощности бяха много големи. 

На ден приемахме 1 500 000 литра мляко. Много суровина имаше тогава, даже в някои периоди мощностите при нас не достигаха и сме карали до съседни окръзи, стигали сме чак до Варна, Стара Загора, Плевен и Русе”, започва разказа си бившият директор. След реконструкция и модернизация обаче мощностите са увеличени. В Павликени е внедрено ново производство, едно по-специално сирене с марка „Чедър”, като за него е закупена холандска производствена линия. Разширява се и млекозаводът в Търново. 

Нови мощности са създадени и в Свищов, така насмогнали с преработката на млякото. Там се произвеждало най-вече сирене – овче и краве. Така било и в Павликени, Велико Търново и Полски Тръмбеш. Кашкавалът бил приоритет на Елена. А във Велико Търново освен сирене правели масло, прясно и кисело мляко. Карали продукцията за цялата страна, но най-вече за Северна България и София. Основното производство отивало за износ, около 500-600 тона годишно. По първо направление – за социалистическите страни, и второ направление – за Щатите, Близкия изток и ГФР.

А ПРОДУКЦИЯТА НАИСТИНА БИЛА ЧИСТА. „АБСОЛЮТНО НЕВЪЗМОЖНО БЕШЕ ПРИ ТЕЗИ МЛЕКА ДА СЕ СЛАГА НЕЩО ДОПЪЛНИТЕЛНО. 

Спазваше се стандартът. Освен вътрешния контрол такъв имаше и от ДВСК. Проверяваше се всяко производство и всяка партида, а отделно контролирахме чистотата на млякото от фермата до млекозавода. Още на приемната. Млякото беше много, при тази качествена суровина и хубава фабрика редовно преизпълнявахме плана без никакви проблеми. Животновъдството също беше развито, фермите бяха с елитни животни. Машините – западно производство, само хладилната техника – наше. Технологията беше такава, че до два, най-много три часа млякото трябваше да се докара от фермата и да се вложи в производство. Иначе започва да се вкисва. Когато се случи да има негодна продукция, не отиваше на вятъра, преработваше се в извара. Много евтино беше. Киселото мляко излизаше от завода на 4 стотинки, бурканчето струваше 6 стотинки. Кашкавалът вървеше около 2,50 лв. производствена цена, сиренето – под 2 лв., а прясното мляко – стотинки”, спомня си Петко Дончев.

СИРЕНЕТО – БЯЛО САЛАМУРЕНО КРАВЕ И ОВЧЕ, ЗРЕЕЛО МИНИМУМ 35-40 ДЕН

Когато се предлагало за продажба, се изцеждало от суроватката, теглело се и чак тогава се давало на изкупвателната организация. Освен от фермите мляко се изкупувало и от частни лица, 61-вото министерско постановление за развитие на млечното животновъдство позволявало това. „Сключвахме договори чрез селкопите и на тази основа изкупувахме мляко от ТКЗС-та”, обяснява бившият директор. До приватизацията около 600-700 души общо работили в базите в окръга, а в завода във Велико Търново – над 100.

Освен че разказва интересни факти за млекопроизводството преди повече от 30 години, не по-малко интригуваща е и биографията на Петко Дончев.

Роден е в павликенското село Димча на 20 юли 1932 г. Основно образование завършил там, после учил в гимназията в Павликени, а висшето – в Селскостопанския институт, специалност „Зооинженерство”. Преди института обаче имал и военна кариера, завършил ВНВУ „Васил Левски” във Велико Търново и бил изпратен за 7 години офицер на границата – в Звездец, Бояново, Мичурин. 

Там му се родили децата, по границата. Има син и дъщеря, които сега са съответно на 68 и на 70 години. Оженил се на 20 години, през април 1952 г., веднага след като завършил Военното училище. Съпругата му Йорданка Димитрова е от неговото село, живеели на 500 метра един от друг и се знаели от малки. Преди да се оженят, имали дружба 4 години. „Като завърших Военното училище и трябваше да вървя на границата, я прибрах при мене. Иначе щеше да е скучно”, спомня си младините възрастният мъж.

Преди да стане директор, вече като цивилен, започнал работа във Войнишкия комитет на Комсомола, а след това станал секретар на Окръжния комитет на тази младежка организация. Тогава се мести със семейството си да живее във Велико Търново, било 1959 г. Завършил задочно Селскостопанския институт и станал зам.-началник направление „Земеделие” в Окръжния народен съвет. 

Там изкарал до 1967 г. После станал председател два мандата, на Обединеното стопанство в с. Върбовка и с. Димча, а като окрупнили стопанствата, бил назначен за главен зоотехник на АПК Павликени. След като напуснал млекозавода, трудовата му биография продължава като зам.-директор в Селекционния център по животновъдство – Велико Търново, през 2000 година. След пенсионирането си Петко Дончев се връща в Димча, но не за да си почива, а да работи в селската кооперация, докато здравето и силите му позволили.

Най-хубавото в живота на бившия директор на млекокомбината е семейството му, а с булката са заедно от 71-ва година. През 2022 г. те отбелязаха благодатната си сватба и Петко смята да се водят с Йорданка, докато смъртта ги раздели. И се шегува, че ако жена му реши днес-утре да го изостави, пак ще се ожени за нея.

Ана РАЙКОВСКА /Сн. авторката и личен архив/Източник: в-к Борба

Научете повече

За обикновените хора животът по времето на соца в НРБ беше нещо уникално

За обикновения човек Народната република не бе долар за 96 ст. Не бе и мощна индустрия. Не бе и ДС.

Когато ходехме по улиците на който и да е град или село, не само няма кой да те нападне, ами и да те напсува! Решетки по прозорците? Стига, бе - това да не е затвор. Железни врати по входовете? Та ние не сме били диваци! Нито наркомани, нито просяци, нито крадци.

НРБ - това е, когато познаваш всички в блока, дори когато е на 16 етажа. Може да влезеш при всеки и да си поискаш захар, сол или каквото и да е.

НРБ - това е, когато възрастен се качва в градския транспорт и младите като по команда ставаха да отстъпят място. Така ни учеха.

НРБ - тогавашните гастрономи работеха като днешните магазини. Вървиш и буташ количката, но нямаше никаква охрана. Бележката за сирене лелката я пишеше с молив отгоре на хартията. Нямаше камери за наблюдение. На никого не му минаваше през главата да краде.

НРБ – най-доброто образование, и то без пари.

НРБ – времето, когато малцинствата ги ограмотяваха и те работеха по строежи и комунални предприятия. Всички!

НРБ – време, в което улиците бяха излизани до блясък и кметството не плащаше милиони на някакви олигарси.

НРБ – време, в което българският милиционер не мъкне загубилото се дете в милицията, а го изпраща до вкъщи и го предава на родителите му и после отдава чест! И не заради някаква изгода! Към милиционера имаше уважение!

НРБ – време, в което големите можеха да се доближат до дете и да го попитат има ли нужда от помощ! Днес такъв ще го обвинят в какво ли не!

НРБ – време, в което всеки оставяше ключа под черджето на вратата. Никой не крадеше.

НРБ - от работата ти даваха на смешни цени жилище! Ипотека никой не знаеше какво означава! Банкерите не бяха толкова алчни, а властта им чупеше ръцете от китките!

НРБ – време, в което по телевизията не показваха камари трупове и силиконови гърли. Предаванията бяха познавателни и образователни.

НРБ – времена, в които, ако не отидеш в магазина една година, цените после бяха същите!

НРБ – времена, в които стругар или шофьор бе също престижна професия.

НРБ – времена, в които охранител в училище бе извращение! Най-страшна бе леля Пена с парцала за миене.

НРБ - времена, в които имахме велики спортисти с които се гордяхме. Във всеки спорт на олимпиада взимахме медали.

Не знам как да обясня по добре какво е НРБ за 99% от хората."

Ив. Д./Ретро Музей/

Научете повече

Емблемата „Марица” започва да се произвежда под тепетата през 1968 година

Заводът е изнасял 50 хиляди пишещи машини за Европа и близо 30 хиляди за САЩ

Заводът за пишещи машини е построен през 1968 година.В него са работили около 3000 човека.Всяка година е изнасял 50 хиляди машини за Европа и близо  30 хиляди за САЩ. Моделите на знаменитата пишеща машина „Марица“ са били около девет. Популярните са портативна, пътническа и канцеларска. Моделът „Марица-30“ е бил най-масов и популярен.

Други известни машини са моделите „Хеброс-1300“-преносима и електрическата „Хеброс-300“. В Пловдив е разработена и произведена и първата българска електронна пишеща машина „Бултекст-20“. Тя е имала вградена памет и печатащо устройство.

През втората половина на 90-те години, по времето на масовата приватизация, заводът буквално е разграбен и спира работа. Вече не произвежда и не изнася  пишещи машини за никъде.

Владимир Янев

Научете повече

По времето на соца сред учениците имаше ред и дисциплина, както и уважение към учителите

Залягахме над уроците и спазвахме добро поведение, защото иначе следваха наказания.

Сутрин при влизане в училище дежурен учител и дежурни ученици, които ни посрещаха. Правеше се проверка за облеклото, нокти, коса, носна кърпа, връзка – пионерска или чавдарска. Оставяхме си чантите и излизахме на двора на физзарядка. Всички спортуваха, няма болни, . След това се правеше уборка на двора. После миене на ръце и в класните стаи.

Бие ли първият звънец, задължително всички са в стаята и приготвят учебници, тетрадки и пр. За това следеше дежурен ученик по клас. Редувахме се по пореден номер. Дежурният стоеше на вратата и когато другарката се зададеше, казваше „Клас стани, клас мирно“ и така стояхме, докато тя влезе в стаята, остави дневника на бюрото и каже „Седнете“.В часа слушаш и внимаваш, а ако не – дървената показалка „играеше“. А това да те извикат в стаята на директора си беше голям стрес, защото там се явяваш с родител, че и бой ядяхме пред класен и директор, а после и вкъщи пак.

Училището тогава не беше зависимо от броя ученици и затова при лошо поведение или слаб успех те изключваха, без да им мигне окото. Второ – нашите родители ни набиваха в главите, че учителят е нашият родител в училище и каквото каже, се изпълнява! Ред и дисциплина, ако не внимаваш или пречиш в час, напускаш и ти пишат неизвинено. Ако някой ученик имаше много отсъствия, идваше без домашни, се викаха родителите. Ако продължава, се намаляваше поведението и като крайна мярка следваше преместване в друго училище. Учителите някак знаеха как да ни накарат да внимаваме.

Имаше много кръжоци, екскурзии, рецитали, спортни мероприятия, което ни сближаваше и бяхме организирани деца.

В XI клас всички пушехме, само че пушкомът беше много далеч от училището, защото хванат ли те с цигара, ако не си на 18 – при директора и намалено поведение.

ФБ-Спомени от миналото 2/Meri Nikolova

Научете повече

През СОЦА плащахме ергенски данък, да си разведен беше срамно

Не вярвайте, че при социализма България е била прекрасна страна, а хората са си живеели най-щастливо. Ще разкажа някои неща, за да не вярват младите на старите:

. В България се строеше грозно и некачествено. Липсваха всякакви инструменти, машини и материали, липсваха и нормални кадри. Не се спазваха никакви норми. Липсата на качество е видно и до днес. Говореше се, че в София има само един пътен участък, който е построен според нормите. Той се намира между Орлов мост и Университета.

. Немарливостта беше повсеместна. Млякото прокисваше поради липса на хигиена и хладилни камиони, а не защото беше истинско.

. Стая в курорт със санитарен възел се смяташе за нечовешки лукс.

. Външните тоалетни бяха във всеки двор, а населението ги смяташе за удобно предимство.

. Населението се насърчаваше да доносничи. Морални изроди донасяха на милицията за съседи, приятели, съпрузи и родители.

. Набор 66-69, започнаха да пият и пушат от прогимназията. Обяснявам на какво ниво беше „моралът“ на пионерите и комсомолците.

. През лятото ходех да бачкам в ТКЗС и децата от селото пушеха още във втори-трети клас.

. Мизерията в ТКЗС-то беше епична. Такава смрад вероятно няма и в третия свят.

. Всички крадяха от държавата, а тия, които не крадяха, си мечтаеха да имат достъп до ресурс, който да откраднат.

. Доченото работно облекло и брезентовите шуби се носеха и в ежедневието, а баба ми обръщаше яките на ризите на дядо ми, като се протриеха. Мизерия.

. Телефонните услуги, токът и нафтата за отопление бяха скъпи спрямо заплатите.

. Рушвети се даваха за всичко, защото нямаше нищо.

. Връзкарството беше норма. Без връзки си заникъде.

. В болниците имаше специални отделения за чужденци, за да не гледат мизерията в останалата част. Така събираха и по малко долари от тях.

. Лятото се крадяха дрехите от просторите на чужденците по морето. Дънки, шарени кърпи, бански…. абе, лукс.

. Храната в столовете на почивните станции беше отвратителна. Тая смрад на паприкаш няма да ми излезе никога от носа.

. Градският транспорт беше ужас. Влаковете си бяха мръсни, като сега.

. Да си разведен беше срамно. Наричаха жените, които не можеха да имат деца, ялови и ги презираха. Който не можеше да има деца, плащаше ергенски данък, за да му напомнят всеки месец за драмата му.

. Терминът незаконно дете е оттогава. Мигар има незаконен човек?!

. Нямало престъпност? Я гледайте „Оркестър без име“ и репликата: „Айде да слизаме, че долу съм оставил колата отключена“.

. Крадяха се чистачките на колите.

. Хората се събираха да си разказват какъв е животът на Запад. Ако някой беше излизал, то гарантирано можеше да е център на внимание във всяка компания. Всички го слушаха и попиваха. Част от същите тези сега ви разправят колко хубаво е било зад завесата.

 В. Христов/Ретро.бг/

Научете повече

Велики артисти,незабравими и един прекрасен сериал-"На всеки километър"

Даже да минат още много години този сериал ще си остане легенда ." На всеки километър" 

Сценаристи на сериала са Свобода Бъчварова, Павел Вежинов, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и писателят Георги Марков, чието име обаче е заличено от надписите, след като напуска България през 1969 година.

Именно той създава образа на полицая Велински, в който умело преплита факти и легенди от биографията на прочутия началник на тайните служби Никола Гешев. Ролята изиграва блестящо актьорът Георги Черкелов.

Във филма има сцена на Митко Бомбата с питон и дълго хората мислеха, че уплаха от влечугото е виновна за смъртта на актьора. Това не е истина, но в действителност има момент когато питона го е стиснал здраво и момчето, което се е грижило за змията скача да помага на Григор Вачков.

Питонът се казвал Мери.

Много от най-смешните реплики  актьорът Григор Вачков си измисля сам на снимачната площадка. Всъщност за ролята на Митко Бомбата е гласен Георги Калоянчев. По онова време никой не можел да му оспорва палмата на комедиен ас №1. Калата обаче се снима в ролята на Езоп в едноименния филм на Рангел Вълчанов и режисьорът Шарланджиев предлага Григор Вачков за негов заместник.

Част от епизода на тв сериала “На всеки километър”, в който Гришата като Митко Бомбов произнася знаменитата си фраза: “Но петелът е женски, господине!”, е сниман в Париж.

Писателят Найден Вълчев забравил мелодията на песента към филма „На всеки километър“, докато мислел текста за нея. Това разказва той самият. Вълчев имал една нощ, за да измисли текста, в противен случай филмът щял да тръгне с оркестрово изпълнение.

„Настъпи една мъчителна нощ. Аз забравих мелодията. Изтри се от паметта ми. На разсъмване се събуди и мелодията. Написах една строфичка. Още ме е яд, че строфата имаше два варианта – „Нас родиха ни бури и ветри, нас не ще ни уплаши смъртта, ние сме на всеки километър“ и другия вариант – „Нас червеното знаме роди ни“, разказва писателят.

Истински екшън обаче се разиграл при  снимките на филма в  село Лясково, което се намира в Родопите, на десетина километра от Асеновград. Трябвало да заснемат кадри с взривяване на сграда, обаче пиротехниците пийнали малко повечко и не премерили точно взрива.

Гърмели и снимали до среднощ, а на  другата сутрин  селското кметство осъмнало с паднал балкон и изпотрошени прозорци. Никой не посмял да влезе в стаите, било опасно за обитаване. Кметът на селото дотолкова се ошашавил, че  насред августовските жеги хукнал към Асеновград.

Нахлул морен и потен в градския комитет на партията и докладвал, заеквайки: "Другарю секретар, в Лясково вече няма народна власт! Кметството падна!". После падна голям смях, спомня си Крум Марков.  В крайна сметка решили, че парите за  възстановяването на сградата ще са от бюджета за филма.

Първият телевизор в Бачковския манастир бил закупен от екипа на "На всеки километър",за да могат монасите да гледат филма.

„На всеки километър“ ще остане в историята и с един от най-големите гафове в киното ни. В девета серия е онзи кадър, с който започва всеки епизод: Ученика (в ролята е Коста Карагеоргиев) пада убит край един километричен камък, успявайки със сетни сили да извика: „Ние сме на всеки километър…“ В последната серия – „Първият ден“, в партизанската колона, която отива да завземе властта в София, отново виждаме Ученика с пушка на рамо.

Научете повече

Учениците ходеха на лагер, на планина и море за по 14 дни, заплащайки символична такса

Храната там беше качествена, а престоят им забавен. Студентите не знаеха какво е семестриална такса и платено обучение. Учебници и книги – евтини. В ученическите и студентските столове храната беше евтина и здравословна.

В болниците 20-дневен престой беше безплатен и с включена храна. Нямаше „пътеки“, доплащане, потребителски такси и операциите бяха безплатни. Лекарствата в аптеките – стотинки.

Заводите имаха ведомствени почивни станции, ведомствени столове и всичко за работниците беше почти безплатно. Строяха се жилищни кооперации за бездомните. Може още много да се каже, но за съжаление, хората, които го помнят, намаляват, а младите са облъчени от манипулации и неверни неща.

Знам, заклетите „демократи“ и отрицатели ще ме „Изгорят и разпънат“ за мнението ми. Съгласен съм, че този строй е имал и минуси, но те не са били от съществена важност за развитието ни.

Накрая да попитам – откъде е имало пари за гореизброените придобивки? Отговорът отдавна се знае! Тогава не се крадеше или поне не в сегашните мащаби.

Розин Илиев, Павликени

Научете повече

Детство мое, реално и вълшебно,детство мое, така си ми потребно

Толкова отдавна бях дете, а толкова често се връщам в спомените си от детството  неповторимо!

Усещам дори мириса на липата ,до бабината ми къща и смокините вкусни на отсрещния тротоар.

Сякаш все още чувам звънките смеховете   на децата , на мойте  скъпи приятели,вечно готови за  безбройни игри!

Спомням си ,колко бързо отлитаха часовете и все не ни се прибираше в къщи

Как ни пращаха да купуваме хляб от кварталната фурна,как  ядяхме от него  тайничко и колко неповторим беше неговият вкус.

Колко прекрасни бяха филийте ,намазани от баба с домашна лютеница или с ароматното масло и наръсени със шарената сол или със захар.

Имахме детство безгрижно!

Имахме волност безкрайна!

Имахме само детски проблеми!

Събирахме пощенски марки, играехме на държави и градове!

Скачахме на въже и рисувахме когато нямахме тебешир даже с парче керемида на пътя.

Имахме карамел Му и кръц -кръц ,лакта бонбони в различни станьоли, а после от тях си    правехме  пръстени !

Нямахме  лакомства най-различни ,но бяхме щастливи!

Събирахме си  стотинки за кино, за сок и за сладолед във фунийка.

Бяхме скромни и игриви  деца  .Прилежни в  училище и ненаситни в игрите на вън

Имахме  детство свободно ,нямахме страх от кражби,убийства ,агресия ,насилия ,отвличания и  измами.

Имахме си пари от листа,а родителите  ни даваха стотинки за марципани с боза

Живеехме във семейства задружни ,с баби и дядовци, вуйчовци, лели и стринки

с братовчеди и с  братовчедки.

Ходехме скромно облечени .

С плетените жилетки ,елечета и блузки

от бабите и майките  ни изплетени  с много любов .

Бяхме красиви ,радостни и засмени!

Бяхме волни  деца!

Зная,отдавна  било е всичко това,но било е истинско и прекрасно  !

Затова и до днеска ,  пазя го в себе си с много  любов!

Искам да извикам с най-силният  глас който имам:

-Мили деца ,играйте ,играйте на воля  ,не на игри от компютри ,а на вън с топки ,с въжета ,на криеница , на мач ,на дама ,на ластик.......

Просто имайте истинско детство!

Меги Дупаринова

Научете повече

Благоевград в снимки 70-те

Благоевград е разположен в долината на Струма и през него тече по-малката река Бистрица. Намира се на 360 m надморска височина в Благоевградската котловина между планините Рила и Влахина и е в непосредствена близост до Пирин планина.

Благоевград се характеризира с предимно планински и котловинен релеф, като подземните води се подхранват от Бистрица. Благоевград е сред градовете с най-много слънчеви дни в годината.

Ето как е изглеждал Благоевград през 70-те години на миналия век:

Снимки:Бисер Костадинов

Сред забележителностите на Благоевград,особен интерес представлява възрожденският квартал Вароша със своята уникална архитектура. 

На 200 м. западно от него започва природният парк „Бачиново“, по поречието на река Бистрица. По дължината на 2,5-километровата алея са разположени заведения, детски площадки, „Аквапарк Благоевград“ и закрит басейн. В края на алеята се намира изкуствено езеро с дълбочина между 2 и 4 метра, което се пълни с вода от река Бистрица и в което плават водни колела направени под формата на лебеди. На 30 км от града е ски курортът Картала в близост до местността Бодрост.

Традиционно на 5 октомври на площад „Македония“ се провежда заря проверка за загиналите над 30 000 български воини в Балканската война.Благоевградската часовникова кула е известна забележителност и един от символите на града.

Научете повече

Помните ли Сандокан с двата ножа? Вижте как изглежда Малайския тигър днес

 

Кабир Беди и Карол Анрде като Сандокан и лейди Мариана, кадър от филма

Със сигурност поколението на 50-годишните помни култовия за времето си италиански филм „Сандокан“, който тогава не беше за пропускане. Който не го е гледал, да не се издава, а да го потърси в нета, макар че сега въздействието няма да е същото. 

За това поколение в България „Сандокан“ беше нещо като филмите за супергерои за сегашните деца и младежи.Образът на малайския Робин Худ бе много ярък и за това говори фактът, че ако идеш да гледаш филма в едно кино с малки ромчета, го гледаш два пъти – едни път на екран и втори път след прожекцията, когато те го изиграват още след излизането от салона. Разбира се, всички са Сандокан, ако са момченца, и лейди Мариана /в ролятя бе красивата Карол Андре/, ако са момиченца. Някои момиченца, впрочем, също искаха да са малайския пират и от време на време им се позволяваше.

Истинският Сандокан, Малайският тигър, може да е само един и този образ принадлежи на индийския актьор Кабир Беди, който доби известност заради него в цяла Европа и в родината си и е първата му запомняща се роля в дългата му и интересна кариера. Самият филм по романа на Емилио Салгари е режисиран от Серджио Солима и е всъщност 6-серийна поредица от 1976 година, от която тук видяхме само началото. През 1996 година излезе и „Завръщането на Сандокан“, но вече не беше същото…

Кабир Беди, който освен децата покори със зелените си очи и множество женски сърца в Европа и Азия, е роден в Бомбай /сега Мумбай/ през 1946 година. 

Освен като Сандокан, е известен най-много като принц Омар Рашид в „Дързост и красота“ и Гобинда във филма за Джеймс Бонд „Октопуси“. 

Става дума обаче за популярността му извън Индия, защото в страната си той е много обичан, играл е в около 60 продукции на Боливуд.Кабир е женен три пъти и има две деца, но синът му Сидхарт е починал на 26 години при нещастен случай. Актьорът е успял да продължи с кариерата си след тази трагедия, а е имал и още съжителства с известни жени, включително бивша Мис Индия, но без брак. 

Дъщеря му от първия брак, Поя Беди, е бивша актриса в индийски филми, а сега е журналистка.През 2015 година Кабир Беди беше в България, гостува в „шоуто на Слави“ и даде и други интервюта. Той признава, че именно ролята на Сандокан е била тази, която му е отворила пътя за кариера не само в Боливуд, но и в Европа и дори Холивуд. Той смята, че популярността на сериала се дължи на това, че той изразява битката с колониализма и носи послание за силата на любовта.Днес той е изглежда отлично за възрастта си и продължава да живее едновременно в родния си Мумбай и в спомените на вече добре порасналите деца от 70-те. Неговият съвет: никога не приемайте, че сте на повече от 50.

Кабир Беди  /снимка: mid-day.com/

Непреходната стойност на филма за Сандокан пък се потвърди и през 2008 година, когато групата „Лолуги“ пусна клип, явно вдъхновен от него, с песента „Сандокан“. Оттам идва и неувяхващият припев: „Сандокан, мале, с двата ножа!“.

Източник:debati.bg

Научете повече

Когато нямаше мобилни телефони и социалната мрежа беше "Навън":Прибирай се вече,късно е"Мамо, може ли още малко? Да си доиграем!"

И милостивата майка, като види как са се заиграли така, че махалата подскача, отпуска още малко. И играта продължаваше..."Челик", "Стражари и апаши", "Замръзванка", "Кралю-порталю", "Капитане-капитане" - това са само една малка част от игрите, които изпълваха летните дни. А имаше още: "на ластик", дама...

Такова беше нашето детство - игри до късно, направо пред блока или на закътани местенца. 

Игри между банди, между цели махали. Игри до тъмно, докато ти виждат очите. Понякога си тръгвахме скарани на живот и смърт, но утре - пак започвахме наново, все едно нищо не е станало. Защото добрата игра е по-важна от всяка сръдня...

Игрите на нашето детство умират, защото почти никой вече не ги помни. Всичко с времето си, да, но нека децата знаят, че имат избор, че имат алтернатива на монитори, смартфони и социални мрежи.

“Защото най-важната социална мрежа на децата е играта с други деца на открито.”

Meri Nikolova:ФБ-Спомени от миналото 2

Научете повече

През 1950 г. в град Варна е построен завод “Елпром“-Варна,

В новопостроеният завод е започнало производството на първите електрически уреди в България.

 През 50-те години са произвеждани отоплителни печки, перални машини, готварски печки, акумулиращи печки, котлони. През 60-те е започнало производството на първите бойлери, печки духалки, прахосмукачки, ютии и конвекционални печки и др.

В един от цеховете на завода – цех 13 е започнало производството на нагреватели от керамични елементи за всички производствени нужди на завода.

Meri Nikolova

Научете повече

Искам отново да съм дете, за да вярвам, че всеки кръстопът дава шанс за ново начало

Искам отново да съм дете. Мама да ми приготвя закуска и да ми се ядосва, че не съм я изяла, а тати да „цъка“ с език и да мърмори колко голям инат съм. Но как да ядеш, когато навън те чакат толкова лудории. А времето лети бързо. 

Едно ожулване на коляното и вече си пораснал. Искам отново да си обуя най-захабените къси панталонки и да се муся на съседските деца, които ми се подиграват заради късо подстриганата коса и мъжката походка. Нека се присмиват. Само след няколо години косата ще бъде дълга, а походката ….е, почти същата, но поне в други форми. Някои неща няма да се променят.

Искам отново да съм дете. Да ям пържените картофки на баба до пръсване. Да се учудвам как има търпението да ги изпържи в толкова малко тиганче и как е възможно да не ми се сърди, че ги изяждам всичките, а тя пак е на филия хляб със сиренце. Искам да мога отново да си играя без притеснение за правилата и резултата. Просто да си поиграя. С другите. Със себе си. Искам отново да вярвам, че е непосилно да си напиша домашните навреме. Да се надявам, че като порасна, ще разбирам всичко и ще знам отговорите и на незададените въпроси.

Искам отново да се влюбя по детски. Да е невинно. Драматично, но до болка чисто и неопетнено от света на възрастните и тяхната реализирала се любов. Да няма време да ти омръзне, защото играта на баскетбол не е вечна, а и все някога се стъмва и трябва да се прибереш за вечеря. Да се развълнуваш от поглед, добре подадена топка, жест на внимание под формата на шега или просто от присъствието на друг човек. Да обичаш безусловно, защото си влюбен във фантазия, която ще порасне и ще се превърне в спомен. Но емоцията ще си остане същата, там – в училищния двор, на пейката, до обелките от семки и свенливите докосвания.

Искам отново да бъда Снежанка, а тати да е Дядо Мраз и да раздаваме подаръци на цялата фамилия. Да се смеем. Да сме заедно. Да ядем от вкусните сърми на баба. Дядо отново да е безупречно облечен. Вуйчо отново да разказва надлъж и нашир неговите си теории за живота. Бати и братчеда да „пуцат“ пиратки в двора, а мама и леля да се възмущават на щурия им ентусиазъм да останат без някой и друг пръст. Искам отново да съм дете и да вярвам, че тази картина никога няма да изчезне, че тези хора ще са вечни.

Искам отново да съм дете, за да вярвам, че всеки кръстопът дава шанс за ново начало. Да не ме е страх да избера. Да не съм нетърпелива. Да седя спокойна. Да си изям закуската. Да зарадвам мама и тати. Да се облека и да изляза да си поиграя. С детето в мен и с децата в другите.

Искам отново да съм дете.

blagolika

Научете повече

Всяка епоха си има своите характерни черти

И във всяка можеш да се сблъскаш както с доброто, така и с лошото.Това се отнася и за социализма. В онези времена на училището се гледаше като на храм, в който се придобиват знания. 

Достъпът беше свободен. На входа не стоеше охранител. Както в градовете, така и в селата за образованието и възпитанието се полагаха значителни грижи

Подрастващите не само участваха в прекия учебен процес, но имаха възможност да се занимават в различни кръжоци като кръжок по електротехника, по радиотехника, цветарство, шев, кулинарство и др. под ръководството на учителите. В тях придобиваха знания, нужни им за живота. В редица селски читалища бяха открити музикални школи по акордеон и немалко деца се записваха в тях. Внимание се отделяше и на летния отдих на учащите си. В продължение на 20 дни те можеха да почиват в планински или морски пионерски лагери.

Някои деца предпочитаха местните лагери, каквито имаше открити по инициатива на председателите на бившите ТКЗС-та. 

Такива имаше в плевенските села Садовец и Петърница. Там децата играеха на воля, а храната им се приготвяше винаги от пресни продукти, които се доставяха от зеленчуковите и овощни градини на ТКЗС. Нямаше случаи на отравяния. Таксата в петърнишкия лагер беше 2,50 лв. Децата от многодетни семейства почиваха в лагерите безплатно.

Имаше интересни преживявания по време на походите из планините, както и посещенията на градове, свързани с нашата история, като Карлово, Калофер и др.

Летният отдих се отразяваше здравословно на децата. Наесен постъпваха в училище, обогатени с познания за родината, отпочинали и готови за нови предизвикателства в училище.

Светла Данова от с. Петърница

Научете повече

4 дни чаках на опашка за цветен телевизор, бях 157-и в списъка през 80-те

Представяме ви любопитен репортаж от 80-те години на миналия век, публикуван в тогавашната преса. Темата е прословутото чакане за дефицитните по онова време цветни телевизори. С такъв можеше да се сдобиеш, ако висиш дни наред на опашки с номерче или „с връзки“, „по втория начин“.  

В края на януари в предаването „Телевизионен справочник“ обявиха сензационно съобщение, че на ул. „Цар Симеон“ № 64 в София ще продават цветни телевизори. Който иска, да отиде. Ще си купи.

Отидох. Сутринта в 7:15 ч. се записах в списъка. Сто петдесет и седми поред. До мен момче от Свиленгард, пристигнало с нощния експрес, се тюхкаше:– Шурето рече само от 1150 лева да купя. Само те ловели гърците.

– Такива няма. Има от 1050 – обади се един.

– Сто лева за бакшиш и ей ти ги толкова – рече друг.Коментираха и се шегуваха първите, пристигнали още през нощта, повечето – преспали в колите си пред магазина. Последните номера мълчаха със свити гърла. Ние от златната среда коментирахме коя антена хваща първа белградска програма, коя – Съветската телевизия.

В девет и нещо обявиха, че късметлиите ще бъдат първите сто в списъка – толкова били телевизорите. След още час влезе и първият купувач, шуменец, яхнал „москвето“ на минутата след съобщението.

Е, натам историята не е интересна. Два пъти по сто човека чакахме около магазина през целия ден, надеждица все пак. Останалите хукнаха към ЦУМ – и там щели пускат… И аз търчах до ЦУМ, и в тамошния списък си заплюх номерче.

И така – два-три дена.

На четвъртия – взех го! Хубав, лъскав. В къщата ми грейнаха багри, влезе културата. През съботата и неделята строих цялата фамилия пред малкия екран. Изключих апарата само веднъж – когато започна телевизионният справочник.

В понеделник, успокоен, тръгнах на работа.

Румен Данов

Научете повече

Едно време имаше така наречен младоженски заем до 10 000 лв

Понеже чета, че доста хора и най- вече младите не вярват как сме живели преди 1989 година и само сме преувеличавали, та ще им кажа неща, които може би ще разберат.

Едно време имаше така наречен младоженски заем - 10 000 лв. Получаваш го, ако искаш, когато се подпишеш в гражданското. Вноските бяха ниски, лихвата - нищожна. При раждането на първо дете ти се опрощава половината, при второ дете - остатъка и ти се връща лихвата за предсрочно погасяване на заема за останалите години.

Сега искат да плащате на банките, ако платите предсрочно или искате да си изтеглите собствените пари.

Едно време имаше и лекар, който те привикваше по два пъти в седмицата на преглед по време на бременност, без да имаш час и да плащаш нещо.

Сега плащате за всичко, включително и за избор на екип.

Едно време имаше и застраховки и агента идваше в къщи за вноската. След изтичане на две години имахме право да прекратим застраховката, да си изтеглим парите и да купим нещо за вкъщи. Бяха като спестени пари. А след това си правиш нова застраховка.

Сега с много разправии можеш да докажеш, че си пострадал, за да ти отпуснат част от твоите пари.

Да, за кола се чакаше години, но купуваш чисто нова кола, която после издържаше 20-25 години.

Сега купувате трета употреба таралясници, които щяха да отиват за желязо, ако вие не ги купувахте.

Има и още много неща, които младите не разбират и не вярват. Обяснявайте им, иначе едни други им промиват мозъците."

Вероника Манолева

Научете повече

През детството светът работеше по различни правила и животът беше много по-опростен..Ех, времена!

Всички деца на улицата караха едно и също колело. Разбира се, това беше „Балканче“, на което често му падаше веригата, затова се опитвахме да я върнем на място с мръсни пръсти. Наблизо нямаше родители, които да викат „Намали!“, а децата не носеха каски, докато караха.

По време на летните ваканции излизахме сутрин и се прибрахме късно вечерта. Едва ли някой може да си спомни какво сме правили през това време, само за някои се досещаме: играехме на „прескочи кобила“, прескачане на въже, дама, стражари и апаши, „кралю-порталю“…Когато се стъмваше, майките ни викаха да се прибираме, но дори и тогава не спирахме да скитосваме улиците.

Нямаше мобилни телефони, никой не ни търсеше. Ядяхме плодовете, които си бяхме „откраднали“, като се изкачвахме по високите клони на черешите и ябълките на съседите.

Падахме, чупехме крайници, но но никой не съдеше никого. Драскотините, от които не течеше „много“ кръв, бяха игнорирани, и всичко това заради играта. Знаехме, че ако се върнем у дома, родителите ни няма да ни пуснат да излезем до края на деня.Хапвахме торти, щрудели, сладолед, палачинки, но никое дете не беше дебело, защото постоянно бягахме, скачахме, бързахме, катерехме се… Някои от нас пиеха вода или сок от една и съща бутилка, но никой не се разболя от нея.

Нямахме интернет, мобилни телефони, конзоли, 160 канала на кабелната телевизия, но имахме приятели!

Просто излизахме и ги намирахме. Нямаше предварителни договорки. Седяхме на пейките в парка, на клоните на дърветата, на трупите и си говорихме за всичко.Ако искахме да повикаме някого, трябваше просто да отидем до вратата му, да почукаме или просто да влезем и да поканим приятелите ни на хляб и мармалад.

Помните ли? Сами в този жесток свят! Как оцеляхме?

Всички играеха футбол, волейбол, но почти никой не практикуваше спорт професионално. Тези, които не бяха добри в спорта, се научиха как да се справят с разочарованията.Почти никой от нас не е имал „само шестици“ в училище, но всички се справяхме сами. Родителите ни не ни учеха и не пишеха домашните вместо нас.

Бяхме готови за последствията. Нямаше зад кого да се скриеме. Родителите винаги бяха на страната на учителите. Ако направихме грешка, знаехме, че сме отговорни за последствията! Никой не ни защитаваше.

Имахме свободата да избираме, ако искаме да учим – да се запишем в университет. Родителите не се намесваха в нашите решения.

Светът работеше по различни правила и животът беше много по-опростен. Ех, времена!

Научете повече