Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Всички деца на улицата караха едно и също колело. Разбира се, това беше „Балканче“, на което често му падаше веригата, затова се опитвахме да я върнем на място с мръсни пръсти. Наблизо нямаше родители, които да викат „Намали!“, а децата не носеха каски, докато караха.

По време на летните ваканции излизахме сутрин и се прибрахме късно вечерта. Едва ли някой може да си спомни какво сме правили през това време, само за някои се досещаме: играехме на „прескочи кобила“, прескачане на въже, дама, стражари и апаши, „кралю-порталю“…Когато се стъмваше, майките ни викаха да се прибираме, но дори и тогава не спирахме да скитосваме улиците.

Нямаше мобилни телефони, никой не ни търсеше. Ядяхме плодовете, които си бяхме „откраднали“, като се изкачвахме по високите клони на черешите и ябълките на съседите.

Падахме, чупехме крайници, но но никой не съдеше никого. Драскотините, от които не течеше „много“ кръв, бяха игнорирани, и всичко това заради играта. Знаехме, че ако се върнем у дома, родителите ни няма да ни пуснат да излезем до края на деня.Хапвахме торти, щрудели, сладолед, палачинки, но никое дете не беше дебело, защото постоянно бягахме, скачахме, бързахме, катерехме се… Някои от нас пиеха вода или сок от една и съща бутилка, но никой не се разболя от нея.

Нямахме интернет, мобилни телефони, конзоли, 160 канала на кабелната телевизия, но имахме приятели!

Просто излизахме и ги намирахме. Нямаше предварителни договорки. Седяхме на пейките в парка, на клоните на дърветата, на трупите и си говорихме за всичко.Ако искахме да повикаме някого, трябваше просто да отидем до вратата му, да почукаме или просто да влезем и да поканим приятелите ни на хляб и мармалад.

Помните ли? Сами в този жесток свят! Как оцеляхме?

Всички играеха футбол, волейбол, но почти никой не практикуваше спорт професионално. Тези, които не бяха добри в спорта, се научиха как да се справят с разочарованията.Почти никой от нас не е имал „само шестици“ в училище, но всички се справяхме сами. Родителите ни не ни учеха и не пишеха домашните вместо нас.

Бяхме готови за последствията. Нямаше зад кого да се скриеме. Родителите винаги бяха на страната на учителите. Ако направихме грешка, знаехме, че сме отговорни за последствията! Никой не ни защитаваше.

Имахме свободата да избираме, ако искаме да учим – да се запишем в университет. Родителите не се намесваха в нашите решения.

Светът работеше по различни правила и животът беше много по-опростен. Ех, времена!



Девизът на София „Расте, но не старее“, красноречиво е свързан с хилядолетната история на града. Селището на древните серди, или и първото му име — Сердика, се превръща във важен административен център на Римската империя. По-късно върху античната правоъгълна улична мрежа, ориентирана с главните си оси към четирите градски порти, върху едноблокови каменни настилки, руини на форум, бани и храмове, Средновековието е лъкатушило по тесни улички, притиснати между паянтови сгради.


Столетие след столетие градът свлича кожата си, стъпва върху миналото и се стреми нагоре. Следосвобожденска София се строи ю план, който се връща към схемата на античния град — диаметрално пресечени оси север-юг и изток-запад. Това са днешните булеварди „Г. Димитров“ и „Витоша“, „Дондуков“ и „Стамболийски“. Те следват приблизително направлението на потъналите дълбоко в терена едроблокови римски улици, но са съчетани с булеварден пръстен, който обхваща градския център.


Историята на социалистическа София е история на съзидание преустройство, на строителство „в движение". Въз основа на присърце дискутиран, конкурсно утвърден и периодично осъвременяван градоустройствен план, бяха реализирани мащабни строителни вмествания в стари жилищни квартали, в промишлени транспортни зони.


Днес е в ход поредното преустройство на столичния център.Рекунструира се южната част на булевардния пръстен — булевардите „Толбухин“, „Патриарх Евтимий“, „Скобелев“, площад „Руски паметник“, бившата зоологическа градина, улица „Гурко“.


Обновлението на популярния столичен булевард „Витоша“ предвижда автомобилите да отстъпят уличното платно на пешеходците, а трамваите да се движат по обезшумени релсови звена. Булевард „Витоша“ ще се превърне в елегантна, наситена с живот пешеходна зона, свързваща историческия център около площад „Ленин“ с Двореца на културата и транспортния възел, възникващ около него. Нови магазини, кафе-сладкарници и ресторанти за бързо обслужване, една по-активна търговска мрежа, търсеща своя потребител вън на тротоара, витрини за догонилата европейските стандарти лека промишленост въобще усещане за динамика и уют, това е бъдещето на „Витоша“ и южните булеварди от вътрешния градски пръстен.


Откъде започва едно преустройство? От задълбаване в основите. Старите, неравни сиенитни павета, по които с файтони и лакирани автомобили достолепно се е търкаляла историята на София, вече си отиват, разровени от ножа на булдозера, захапани от челюстите на екскаватора. Автомобилистите няма да съжаляват за тях, съблазнени от предимствата на асфалтовото покритие, а за столичаните туристи с изчезването на паветата ще изчезне и споменът за раните по снагата на Витоша, нанесени от владайските кариери.


В дълбоките изкопи, прорязали улиците, ще легнат металните артерии на водопроводната, отоплителната, осветителната и съобщителната система. Постепенно софиянци ще отвикнат от мисълта, че всяко преустройство и внезапен ремонт ще изисква досадно разкопаване на улици. Животът на градския център ще пулсира на две нива, разделен и единен.


До есента търговия и строителство ще съжителстват в южната част на София, символично разделени от ажурни телени огради. По разровените улици маневрират самосвали, екскаватори,бетоновози,пукат мотори, искрят електрожени. А отвъд изкопите и леките мостчета пъстрея, платнени сенници. Под тях служители "Меркурий" предлага, шоколадови бонбони, киевски кейкове, (платове за торта, кюстендилски череши, дезодорант,одеколон Деним и др.


Стара мечта- търговията да „отиде при работника" се осъществява но обратна формула, работникът е превзел царството на търговията. През леките огради бетонджии и продавачки флиртуват без грам без грим и официалности.Това съжителство навярно ще им помогне по-добре да разберат какво и как да искат елин от друг и кога да са снизходителни.

Сред гъмжилото от упорити пешеходци улица тежката строителна машина е като боксьор в магазин за стъкло. Трябва да преценяваш точно всяка маневра, да си готов да спреш, ла завиеш внезапно, за да запазиш разсеяния, да отстъпиш на трудноподвижния. Строителната програма е напрегната, време за изчакване и почивка няма.


Почивката сред уличната гълчава носи своя романтика. Всъщност строителят винаги е почивал така приседнал ниско, опрял уморени ръце на колене, отпуснал рамене. Миг на отдих преди новото усилие. Забързани минувачи се промъкват между купчини баластра и пясък, оглеждат крадешком тези непривични посетители на центъра, облечени в работни дрехи, с тежки длани и ведри погледи. А понякога над шахтите и изкопите, край бетоновозите и агрегатите се люшка детска количка. За невръстния столичанин в нея снимките от това лято на строително напрежение ще са един спомен за поредното прераждане на София...

сп. „Българско фото“ – 1985 г.Банко Банков,снимки:Аркадий Чорбаджийски



По времето на социализма хората бяха други, добронамерени, услужливи, не се заключваха или ако, то всички знаеха, че ключовете са под чергата. Рейсовете бяха препълнени от ученици втора смяна с различни униформи, от работници, чиновници, морски офицери, милиционери, лекари, учители, инженери и пенсионери. Разговорите се въртяха или около това, къде има хляб, месо, или портокали, кой какъв филм е гледал в кино „Благоев“ и „Република“, какво са ни дали за домашно, кой по какво са го изпитали или на кого ще ходим на рожден ден. Тихо си шепнехме по някой политически виц и негодувахме против строя.


Публично никой не смееше да се целува и прегръща. Младите правехме място на възрастните в автобусите и не се обръщахме на „ти“ към тях, а да не говорим за учители, или треньори. Респектът беше важен.


Вятърът брулеше често в студените зимни нощи и ушанките, абите, балтоните, ботите и ватираните шушлякови якета затопляха варненци и никой не зъзнеше. Звездата на Морското училище, фарът на Галата и на Вълнолома, светлините на търговските кораби, танкери и сивите военни фрегати, изгладените като на китайци, изпънати, изрядни униформи на морски офицери, моряци и студенти от престижното Морско училище сияеха.


Механите гъмжаха от шум, излизащите от опера, театър, или балет бяха винаги с костюми, а жените с копринени блузи, тъмни поли с високи ботуши, начервисани, ухаещи най-вече на руски или български парфюм. Някои се прибираха у тях си, а други сядаха в култовите ресторанти „Севастопол“, „Варна“, „България“, „Казиното“, „Хоризонт“, „Орбита“, „Черно море“ с панорамата или в механа „Евксиноград“. Най-фините ходеха в клуба на архитектите или в този на художниците. И за двата трябваше да имаш връзки, а връзките в онези години означаваха повече от пари. С връзки можеше да получиш това, което не можеше да имаш с пари.

 

Краси Енчев, Варна


 

– Бабо, разкажи за онова, твоето време, когато… Моля те!      

„Време, като време! Беше даденост, беше вече минало, къде възхвалено, къде изопачено, но е част от историята ни и няма как нашето поколение да го забрави“ – мислех си аз и се чудех какво да разказвам, но спомените просто нахлуваха в главата ми и започнах като  сравнявах нещата със настоящето, а внукът ме гледаше и не вярваше на ушите си:

– Може да сме имали тежки години, но животът ни беше безгрижен… 

Може да не сме ходили по чужбина, но се наслаждавахме на природните красоти на България и ги пазехме… Може заплатите ни да са били малки, но имаше работа за всички… Може дрехите ни да са били тип конфекция, но бяха чисти и не бъркахме в кофите за боклук… Може да сме живели на квартири, но вратите ни бяха отворени за всички и нямахме решетки на прозорците… 

Може да не сме знаели какво е компютър, мобилни телефони и интернет, но тичахме наволя, ритахме топка и висяхме с часове в библиотеките, а после се веселяхме с приятели… Може да сме седели в училище на обикновени чинове, но уважавахме учителите си и бяхме благодарни на знанията, които ни даваха… Може да е било зле здравеопазването ни, но бяхме здрави, а лечението на болните – безплатно… 

Може да не сме яли шоколади и разни деликатеси, но бяхме сити, а хлябът ни вкусен и истински… 

Може сме нямали играчки, но ходехме по 20 дни през лятото на море за 10 лева на ония, старите пари, които днес са хиляда пъти по-малко… Може да сме гледали само съветски, немски, сръбски или индийски филми, но го правехме два пъти в седмицата най-малко и то с по 20-30 стотинки и пазехме там тишина, защото за изкуството нямаше нужда нито от пуканки, нито от шумяши бонбонени хартийки… Знаеш ли, ходехме и на театър, и на цирк, и на танцови забави…– Бабо, ти да не си живяла в приказка? – прекъсна ме внучето.     

– Каква ти приказка, чедо? – отвърнах аз, въздъхнах и продължих – В приказките има чешми, от които тече мед, мляко и масло и там се срещат принцове и принцеси, както феи и вълшебни неща. Ние бяхме обикновени хора и с честен труд изкарвахме хляба си. Не лъжехме, не крадяхме,/поне мен така са ме възпитавали/, а ако случайно го сторехме, ни пращаха на съд и в затворите. Имахме страх, но почитахме и възрастните и законите… 

Виж, мечтите ни бяха големи – искахме децата ни да имат всичко, което ние сме нямали и да могат свободно да работят и учат навсякъде по света. Бяхме големи идеалисти… Нямахме право на това… 

Бяхме нещо като роботи /не че сега не сме, но робувахме на други идеали и ценности/. Нашите управници се страхуваха да не напуснем страната си, след като открием, че навън е по-хубаво от тук… Вчера беше едно, днес е друго – магазините са пълни, но ръцете ни празни, пък и всеки си прави каквото иска… Чужд ми е тоя свят, чужд! Де да можех да върна и времето, и младостта си!…– Бабо, къде се отнесе?… Ти щастлива ли беше?

– Щастието, чедо, е относително нещо. За всеки е различно – според разбиранията, възможностите и желанията му. На мен ми стигаше – имах любовта на дядото ти, работехме, сити бяхме, здрави и доволни, че децата ни са добри и разумни хора…

– Ех, бабо, бабо! Ама на теб ти е трябвало толкова малко! Я се събуди! Твоят свят е отживелица… Зарежи го вече!

Автор: Рая Вид



От известно време в главата ми се въртят мисли, свързани с едно явление от съвременния ни градски живот, чието главно действащо лице е наемодателят. Това явление — и социално, и психологическо не ми дава мира, интересува ме и ме вълнува. 


За мен наемодателят не е „изследвано лице“ — аз съм другият елемент на отношението и наблюденията ми не са научни. По-скоро принудителни. Защото, за да съществува той, наемодателят, трябва да съществувам аз — наемателят. Кой ни създаде, какви механизми на обществения ни живот всекидневно разлепят по стълбове, спирки, подлези, магазини малки бели листчета, на които се чете: „Давам…“или „Търся…“?


Да приемем, че основанията, за да ни има нас — наемодателят и наемателят, — са достатъчни.


И така, стиснал обявата „Дава се квартира под наем…“, бързо намираш телефонен автомат, набираш номера и когато слушалката оттатък се вдигне, може да се каже, че вече си се срещнал с него, наемодателя. Започва разговорът, който в деветдесет процента от случаите протича под формата на разпит. Наемодателят пита, ти, щеш-нещеш, трябва да отговаряш. Обикновено най-напред — за кого търсиш квартира. Не е „желателно“ да имаш семейство, че и деца на всичко отгоре! После — какво работиш или учиш. За предпочитане е да си студент, още по-добре, ако сте двама, защото няма да можеш да си плащаш наема, пък и стаята е голяма за сам. 


Е, ако пък толкова не можеш да си намериш съквартирант, то си е твоя работа, но стаята струва 100- 120 лв. Или за сам — 100 лв., за двама — 120, сякаш от това, че сте двама, квадратурата на стаята се увеличава. Питането продължава — пушач ли си? В повечето случаи на този въпрос трябва да се отговаря категорично отрицателно или пък бързо да се избира между квартирата и проклетия навик. Да речем, че някак се стигне до поканата да видиш това, което се дава под наем. Насрочват ти час за посещение, защото това е часът на огледа й поканеният не си само ти. Изслушваш кротко обясненията как да стигнеш до жилището, обещаваш да бъдеш точен и затваряш телефона с надежда.…


Намираш дома, вземаш стъпалата и запъхтян заставаш пред вратата, Поемаш дълбоко въздух, натискаш звънеца и… Вратата не се отваря веднага. Чувствуваш невидимо око да те оглежда през шпионката. Все пак ключът изщраква и най-после той е пред тебе в цял ръст и тялом, и духом. Въвежда те ето, това е стаята, вижте колко добър изглед има, там отсреща живеят прочутите еди-кои си, ето кушетката, дюшекът е почти нов, столовете и масата скоро са боядисвани, гардероб няма, но тази закачалка е достатъчна и т.н. За килима, който трябва да се пази, нищо че не е съвсем нов, за храненето, което е най-добре да става навън, защото заради храната се събират хлебарки… Но не всичко важно е казано. Един от най-невралгичните моменти в разговора са гостите. Най-добре е да не посрещаш гости, да нямаш приятели и лични празници. Колкото по-необщителен и саможив се представиш, толкова повече ще се харесаш.


Да допуснем отново, че си попаднал ако не на идеалната, то поне на приемлива квартира с приемливи претенции на наемодателя. Остава най-неприятното за тебе — да чуеш каква част от месечния си доход трябва да отделиш, за да заплатиш квадратните метри площ, върху която се надяваш да намериш спокойствие. Да се пазариш не смееш, защото колонката на търсещите във вестника от ден на ден се удължава, а на даващите се скъсява. Най- добре е да приемеш. Приемаш, още повече че по някакъв начин си вдъхнал доверие на собственика. Броиш парите и той — вече твоят хазаин ти връчва ключа.


Идеален вариант! Защото другите, неидеалните, са много, пък и не са толкова редки. Някои се отклоняват от идеалния някъде по средата: баня ли, че каква баня, нали има обществени бани… Или пък, че тези тапети са съвсем чисти; е, ако толкова искате, направете ремонт, само че за ваша сметка. Направил си някои подобрения в квартирата, потрудил си се здраво, за да почистиш, настанил си се и вече не сънуваш кошмари. Из-невиделица обаче се появяват непреодолими за хазаина /да не говорим за теб/ обстоятелства, които налагат да освободиш още на другия ден жилището, нищо че не си живял и пет дена в него. Или пък много бързо започват да ти намаляват хранителните продукти, тоалетните и козметичните принадлежности, или, прибирайки се късно, разбираш, че в ключалката е оставен превъртеният ключ, или забележките за това-онова зачестяват…


Но едно е ясно. Че двете страни на отношението са далеч неравностойни и за договор между тях със съответните им права и задължения — такъв, какъвто трябва да бъде — не може да става и дума. Отношенията се дирижират изключително от наемодателя и не се контролират от никого.

Нима трябва да бъдат толкова стихийни механизмите, които всекидневно разлепват обяви: „Давам жилище…“, „Търся жилище…“

сп. София-1987 г.



Спомних си преди над 40 г. като служител на БНБ как ходехме на бригади, какъв културен живот кипеше.

От комсомолската организация ни изпращаха на работа в консервната фабрика в град Бяла Слатина, макар навършили годините, водеха ни като почетни членове. Това много ни радваше. По това време строителството във Враца беше в своя апогей. На много места се издигаха и строяха многоетажни блокове – на химиците, на циментовия комбинат „Вилхелм Пик“, младежкото общежитие и др.

Служителите от банката се редувахме по 45 дни в строителството на блоковете „Околчица“ и големия жп блок с големите тераси срещу гарата. От техните строители научихме – измазване на стени, боядисване, изливане на мозайка и други дейности. Помня, че след завършване на бригадата си излях един висок праг на външната врата на жилището, да спира ветровете. С това ни участие

ние се обогатихме със знания за живота и се гордеехме,че сме дали нещо от себе си за нашия роден град Враца

В онези години имаше работа за всички, спокойни и сигурни бяхме за утрешния ден.

Слънчеви, засмени и пременени, хората се движеха бодро по улиците. Участвахме във всички манифестации. Най-отпред вървяха отличниците, ударниците на петилетките, детските учителки с акордеоните,

медицинските сестри с камиона, след тях учениците с плакатите от училищата, служители и работници от предприятия. Трибуната с официалните лица беше срещу проектантската организация. Срещу нея подредени стояхме хористите от представителен хор „Орфей“ при читалище „Развитие“ с диригент Бойчо Димов и пеехме химна на България „Горда Стара планина“. Беше хубаво и тържествено. Духовата музика под палката на маестро Димитър Асенов (Дидията) свиреше. На площада се виеха кръшни български хора. С Дико-Илиевото Дунавско хоро завършваше празникът.

Незабравими ще останат тия мирни и трудови години

Имахме си стопанства, пълни с животни, машинен инвентар. От там ни идваха месото, млякото и вълната. Денонощно се трудеха овчари, доячи, фуражири, комбайнери. Засяваха се нивите с ръж, ечемик, пшеница, слънчоглед и други култури. Царевични блокове се ширеха надлъж и шир. Благодарение на тия бригади, които се организираха от учреждения, предприятия и квартални организации, се успяваше във всичко. В ОФ организация „Андрей Николов“ се честваха Бабинден, 8 март, 1 май, 9 септември и Нова година. По склоновете на Бърдо Веслеца бяха старите врачански лозя с хубавите сортове, които също ходехме да прибираме. Тези културни и трудови постижения останаха в далечната ни младост. Те са немислими в днешното време на демокрацията.

Днес пустеят селата и родните поля

Арендаторите на безценица изкупиха родната земя. Младите избягаха в чужбина. Сега слушаме жалбите на останалите младежи. Няма я войнишката служба да закали и ангажира момчетата, както и ОВТПН на полковник Димитров институцията. Момичетата и момчетата по цял ден посещават заведенията. За такова ли бъдеще мечтахме като родители за нашите деца и внуци?

Безработица, безхаберие и безотговорност цари навсякъде

Бяхме свидетели на ликвидационните комисии, на приватизацията и прехода. Това ли е животът, който трябва да живеем, докато сме живи?

Нека станем по-добри, та и Бог да наспори бъдните ни дни!

Дора МАНЧЕВА, Враца



Те добиха голяма популярност навремето, но славата им бе за кратко.

Когато чуем думата поп-фолк в главата на всеки от нас изникват образите на Галена, Преслава, Азис, Анелия, Емилия и т.н., които доказаха, че могат да се задържат на сцената готини наред и продължават да взривяват клубовете с хитове, присъствие и стайлинг. Някои от по-възрастните представителки на поп-фолка, като например Камелия, Малина, Глория и Лияна, също често имат запазено място в светските хроники.

Само покойната Румяна и Сашо Роман си остават някак вечни...


Никой обаче не говори за певците от зората на този жанр, които добиха голяма популярност през 90-те, но славата им бе за кратко, а след това изчезнаха безследно. 

Може би голяма част от вас си пускат старите им ретро парчета по празници и купони, но едва ли си спомнят ликовете им, че дори и имената. Разбира се, има и такива, които се появяват в публичното пространсво по една или друга причина, но други са изчезнали сякаш в дън земя и към днешна дата не се знае нито как изглеждат, нито какво се случва с тях. 

А някога чалгата си беше просто чалга, а не лайфстайл! Някога тези хора не бяха нито ВИП, нито брадъри, нито звезди, а най-хубавото беше, че не бяха ничии идоли! Бяха просто хората, които ни забавляваха, разсмиваха или натъжаваха с песните си. Събирахме плакати и картички от списание "Нов фолк", а за да си направим снимка с тях трябваше да изчакаме да дойде време за море и да посетим някоя от откритите кръчми по курортите. 

Вижте ги:

Петра, която оглави музикалните класации през 90-те с мега хита си "Хищна хиена".

 В репертоара си обаче има и съвсем друг тип песни химн за Иван Костов и парче по стихове на Гео Милев. Петя Атанасова, както е родното й име, е родена на 8 октомври 1963 г. в град Хасково в семейството на гръцки емигранти. След дипломирането си работи като учителка в Хасково. Там създава музикална група, с която работи в ресторант, а после пее в тракийския ансамбъл на Хасково. Развива музикална кариера за фирма „Пайнер“ в периода от 1998 до 2002 година. Омъжва се за писателя и критика Стефан Цирков, от когото има 2 дъщери, но по-късно се разделят. На летище София Петра среща голямата си любов - гръцкия бизнесмен Димитрис, с когото искрата на любовта пламва от пръв поглед. Така, вече 15 години те делят един покрив в Кипър и се радват на щастливи моменти заедно.


 Сани, която не се смути да изпее „Ах, банана”. 

Днес тя е на 43 години, все още е червенокоса, но имиджът и е доста по-различен от този, който създаде пред 90-те. От години тя работи като учителка, а през изминалата година изненада не с хит с палав текст, а със сърцераздирателна балада „И на оня свят”.



В списъка попада и певицата Мира, която нашумя покрай мустака на Републиката Милко Калайджиев и тяхното съвместно парче "Хей, малката". Несъмнено щом чуем името на Мира обаче се досещаме и за друг нейн хит - "Летвата". 

Станимира Костова, както е истинското и име, е родена на 22 декември 1983 г. в Стара Загора.

В момента певицата е с 11 години по-млад от нея мъж, от когото има дете - момченце, което носи името Дидко. През лятото на 2020 тя дори се завърна на музикалния небосклон и посвети песен на любимия си, като го снима във видеото. „За всички бивши“ направи премиерата си навръх рождения ден на приятеля на Мира на 5 юли.Често Мира се среща и със свои колеги, с които е останала приятелка във времето и все още поддържа отношения. Сред последните и публикации в мрежата попадат снимка, на които е в компанията на Емилия и Таня Боева. 


Таня Боева... да, тя също беше от онези нашумели изпълнители, когато бяхме деца. 

Тя е родена на 3 ноември 1973 г. в Тополовград, но живее, учи и израства в Димитровград. Голямата си популярност и успех Таня Боева получава след като издава албума „Дама пика“ през 1999 г. От 2002 г. до днес Таня Боева е самопродуциращ се изпълнител. От 1999 г. до 2017 г. е омъжена за композитора и аранжор Михаил Бургуджиев, от когото има един син – Росен, роден през 2008 г. 

Днес тя има нoвa любoв в живота си, за който се говори, че е доста по-млад от нея. Ceгa тя твъpди, чe нaй-нaĸpaя e paзбpaлa ĸaĸвo e дa бъдe oбичaнa и щacтливa. Междувременно, Таня Боева в момента няма нищо общо с предишната си визия и почти не прилича на себе си. Сред първите корекции, които фолк изпълнителката направи беше ринопластика, но години по-късно тя е пипнала почти всяка част от лицето си.  Повторна ринопластика, устни, ботокс, филъри и скули са само малка част от интервенциите, до които е прибягнала изпълнителката на "Лошо момче".

Ина, прочула се с песента "Зелено, зелено", както и с факта, че е първата поп-фолк певица, позирала за корица на Playboy в далечната 2003-та година. 

Според последна информация, зеленооката брюнетка от Кюстендил, чието истинско име е Антонина, днес работи като учител в една от най-големите и хубави детски градини в София.

Ина е завършила специалност „Поп и джаз пеене“ в НБУ, а след това и магистратура със същата специалност в СУ „Св. Климент Охридски“ в столицата. Омъжена е, през 2010 г. ражда първия си син, само година по-късно ражда и втория си син.

Понякога приема участия за ретропартита, но не смята да се връща на сцената. 


Мая и Магапаса остават вечни с хита си "Ти пак си жива". 

Парчето на Моя "Щом си мъж" също не е за пропускане, говорейки за хитовете от зората на фолка. На върха на кариерата си, Мая взема важно решение - не само да напусне поп фолка, но и България. И така, през 2007 г. тя заминава за Лас Вегас, където живее и в момента заедно с дъщеря си Кристияна, която учи Наказателно право.Мая работи като диджей, танцьорка, певица и дори се е специализирала в поставянето на екстеншъни. Танците на пилон са сред основните й занимания и благодарение на тях певицата изглежда толкова убийствено в тяло.

След повече от 13 години мълчание, някогашната суперзвезда даде първо интервю през 2019 година. Чалга легендата Добрин Петров, по известен като Магапаса, пък съвсем наскоро стана баща за втори път. Музикантът, който покоряваше музикалните класации през 90-те години на миналия век, в момента е по-влюбен от всякога. През месец април той отбеляза 45-годишния си юбилей заедно със своята любима Денислава, която родом е от Хисаря, но живее в Чикаго, където се запознават с Магапаса. 


 

Спускане с шейна от "Биличкия харман" в чирпанското село Златна Ливада,1984 година

Денят започваше още от около 5ч. По тъмно. Дядо ставаше рано, вземаше дървената лопата - гребло, и изриваше снега от пътеките, докато шарките на плочките се виждат отчетливо. Отстрани се натрупваха големи купчини сняг. Ние с брат ми спяхме под дебелите завивки, а печката в стаята беше “Вулкан”. Бяла, висока колкото мен /в трети клас  си спомням, че не можех да видя горната й част/. Въглените в нея пазеха топлината от нощта. 

Закуската беше попара от препечени филии хляб, натрошени в паница, парче краве масло, 2-3 лъжици захар , сирене и липов чай.

После пада едно метене на “спалното” на кокошките, цепене на дърва, зареждане и чистене при козата и магарето, още изриване на снега, тайна дегустация /само с дядо/ на виното в мазето. Със стъклено бурканче от кисело мляко. От онези, дето ги покриваха навремето с алуминиева капачка.

Обедните и вечерните ястия на баба бяха истинско вълшебство…

Помагал съм на баба и в късния следобед при преденето на овча прежда. Тогава най-много ми се доспиваше. 

А по стария лакиран радиоприемник “Хармония” най-често звучеше една песен “мила ваканция…” Вечерта беше пълна с коментари от деня, заръки за утрешният ден, вкусотии на масата и пращенето на дървата в печката.

Който не го е преживял, е пропуснал. 

Алекс Недялков



Като малка бъдещата артистка мечтаела да стане балерина, защото била крехка и фина. Когато убиват баща й, всичките й мечти посърват. Едно лято майка й я изпраща със своя колежка на курорт във Велинград. Точно на тази почивка среща съпруга си Пейчо. Той почива във вилата на адвокатите, а тя – в тази на банковите служители, каквато е майка й. 


Пейчо се влюбва в нея от пръв поглед и всеки ден изминава по 14 км пеш, за да я вижда за по 5 минути. Любовта им пламва изведнъж, а след година той е приет в театралната академия. Тя обаче е още ученичка в гимназия. Пътищата им се разделят и въпреки волята на майка си Гинка решава да кандидатства за актриса. 


На изпитите отново се среща с Пейчо, а когато е в трети курс, се женят, за да не го изпусне. И сега чувала от време на време почукването на бастунчето му, но се тешала с грижите по внука си Андрей-Константин, син на дъщеря й Хермелина.


Актрисата от „Любимец 13“ е единствената, която на кинофестивала в Кан през 1956 г. френски вестник нарича „ла ведет булгар“ – българската звезда.

„Запомнила съм една будка за вестници в тогавашната градска градина, където се продаваха и снимки на артисти. И хората казваха: „Дайте ми един Апостол и една Гинка за 6 стотинки“, спомня си актрисата.


Актрисата Гинка Станчева ни напусна завинаги на 4 февруари 2023 г. на 90-годишна възраст.


Тъжната новина разпространи Съюзът на артистите в България в своята Facebook страница. В публикацията си САБ пише: „Една от най-обаятелните актриси от българската сцена и кино ни напусна на 90 годишна възраст. Сърцата ни са разбити!“



Някога този документ се вземаше трудно след доста месеци обучение , а при някой и години , и придобиването му ставаше след успешно положен изпит теория и практика устен , листовки , кормуване - полигон , градско и извънградско !


За категория "С" се учеше шест месечна школа -държахме изпит пред ДАИ и после цял месец с придружител задължително практика и чак тогава оценка от изпитна комисия... Общо мнение и чак тогава ни даваха книжка с категорията...

Какви са вашите спомени?



По времето на социализма в България,преди 1989 година можеше да се купи нов автомобил само по два начина. 

Основният, достъпен за широките кръгове от населението, бе да направиш авансова вноска от около 1000 лева в държавното дружество "Мототехника" и после да чака да дойде редът - като за престижните тогава модели като ВАЗ-2103 чакането можеше да продължи и десетилетие.

 Вторият начин бе да се купи свободно автомобил от Corecom - само че за целта бе нужна конвертируема валута, а достъп до нея имаха само онези, работили в чужбина, примерно в Либия,Ирак или моряци от търговския черноморски флот.


Но дори и в Кореком, както ще видите, автомобилите имаха по две цени. 


Едната бе официалната, "показна" или "рекламна" цена - но за да платите нея, пак трябваше да сте чакали реда си с години, или да ползвате някакви други служебни предимства. 

Другата бе т. нар. "цена за свободна продажба", и именно нея плащаха завърналите се от гурбет работници. Така споменатият ЗАЗ 968А струваше 1250 долара официално, но на практика купувачите плащаха по 1500, а за други модели разликата между рекламната и реалната цена дори надхвърляше 500 долара.



1.Имаше обществени бани

2.В неделя най-често срещаната гледка по улиците беше мъж легнал под кола с отворен преден капак?

3.Автобусите бяха мръсни, течаха отвсякъде като валеше, а зимата беше по-студено от навън?

4.Българските безалкохолни бяха супер, ама всички се редяха на опашка при циганите за сиропите

5.Училищната зъболекарка ми извади зъба, вместо да го лекува

6.В детската градина си премазах пръста, а другарките ме наказаха и дори не ме пратиха на лекар?

7.Ябълките в магазина все бяха малки и полуизгнили

8.Алкохолът беше супер, ама всички си варяха домашна ракия и вино

9.Почивните станции приличаха на казарми

10.Често в училище ни откриваха въшки 

11.Здравеопазването беше уж добро, а масово имаше епидемии от шарка

12.От дъвки идеал и дъвчащи бонбони падаха пломбите

Лична история от 80-те:

Бях се наредила на опашка за портокали — опашката вървеше бързо, защото плодовете бяха пакетирани, но в малко количество и всички се безпокояхме дали ще стигнат до нас. Съвсем безцеремонно обаче отпред се нареждаха продавачки от съседните магазини, фризьорките, че дори и аптекарките от аптеката на ъгъла. Опашката гневно протестираше, но въпреки това всички продавачки си Взеха портокали, а аз и много други останахме с празни ръце.Вижте още:Един ден на опашка за банани през 80-те:Англичанин пита,какво дават тук ?

Споделете и ваши преживявания и лични истории от времето на соца в НРБ



Свободията си я „заработвахме“. Всички малчугани бяхме от ранни зори, още преди изгрев слънце, на нивата, на бостана или на тютюна. Като свършехме работата по кошовете с тютюн (нанизан и проснат да съхне) и… по реката, по лозята, по овощните градини – никой не питаше къде сме.


През зимата, основно по Коледа, наставаше цялата залисия около клането на прасето и правенето на разни неща (които сега наричаме деликатеси), за да има за през годината… Да не говоря за всичките други празници, когато се колеха петли, кокошки, агнета, овце и т. н.


Дядо беше овчар в ТКЗС-то, а и той си гледаше около 30-ина собствени овце. 


Всяка есен се заколваше овцата и започваше една суетня, в която ние, децата, се забавлявахме и в същото време с удоволствие помагахме. След заколването и оцеждането на кръвта се насичаше заедно с костите на късове. Слагаше се в голям казан и го носехме до кладенеца – заливаше се със студената кладенчова вода, която няколко пъти се изливаше и сменяше с друга. Поне 12 часа – абе до другия ден. 


След това започваше голямото бъркане! Казанът върху огъня с нова вода, която точно покриваше месото. Отначало на силен огън и като завреше, се оставаше само на жар – да си къкри. Така няколко часа – на практика, докато водата почти изври и месото остане на собствена мазнина. Голяма част от костите се отделяха сами от месото и падаха на дъното.


В този момент казанът се махаше от огъня и месото се прехвърляше в една дървена копаня. Месото се обезкостяваше и обратно в казана пак на слаб огън, докато изври останалата вода и започне да се пържи. Тогава Баба слагаше солта, зърната бахар, черен пипер и дафиновия лист. Още топлото месо се прехвърляше в буркани, натъпкваше и след малко се заливаше с още топлата мазнина. После цяла зима се вадеше месото от бурканите и така, както си е студено, се хапваше или пък се готвеше с него./Ретро.бг/



Плодови и зеленчукови сокове с нови хранителни качества.


Към многообразието от безалкохолни напитки, приготвени от плодови и зеленчукови сокове и пюрета, са прибавени нови три.


Неотдавна авторски колектив от Научноизследователския институт по консервна промишленост в Пловдив реши да придаде на плодовите и зеленчукови сокове освен качеството да освежават, да утоляват жаждата и да възбуждат апетита, и още едно ценно качество по-висока хранителна стойност. 

За целта в тяхната рецептура бяха включени: 


Обезмаслено кисело мляко и пектин на прах. Така новосъздадените плодови и зеленчукови сокове освен с минерални соли и незаменими аминокиселини, вече са богати и на лесно усвоими млечни белтъчини, което ги прави особено полезни за подобряване на обменните и физиологични процеси на човешкия организъм.

Напитките са хомонегезирани,стерилизирани и херметически затворени в бутилки по 0,530 кг.

Срок за тяхното съхранение е 12 месеца.

Цени:


Сок от праскови — 0,34 лв

Сок от сини сливи — 0,33 лв

Сок от дюли— 0,32 лв


Производител: КК „Партизанин", гр. Първомай




Детството е като сън, който минава бързо, но се помни цял живот. Всички си спомняме дългите летни вечери, в които сме стояли до късно навън, за да играем с приятели и просто да бъдем деца. Времето на спокойствието и детското безгрижие, игрите навън и свободата да се забавляваме самостоятелно без надзора на родителите ни. 






Израснали буквално на улицата, ние имахме постоянна връзка с приятелите ни, развихме въображението си в устрема си да измисляме всевъзможни забавления и успяхме да открием своя начин да се справяме сами с предизвикателствата на живота.Вижте още:За магията на детството в 35 цитата



Имаше такова време, някога в България в последните дни на септември и в началото на октомври, когато всички български момчета на 18-19 год., годни за военна служба трябваше да преминат през редовете на въоръжените сили на България и да отслужат своя войнски дълг пред народ и Родина...!!!

Бяха отминали вече новобранските вечери - войнишките изпращания - една стара и много мила българска традиция със музика, дарове, слова, която по пищност не отстъпваше на някогашните български сватби..... 

И това беше съвсем естествено - българина благоговее пред две неща - когато изпраща момчето си в казармата , за да отслужи дълга си пред Родината и когато трябва да създаде семейство и нов живот.... 

Затова той не жалеше сили и средства при тези събития...

Повиквателните заповеди за военна служба вече бяха получени от военните окръжия и в уречения ден и час, момчетата трябваше да се явят пред военните поделения....

А там беше като на панаир... 

Хора и глъчка.... Имаше от всичко, смях, сълзи, прегръдки, целувки, напътствия, обещания (останали твърде често неизпълнени)

После идваха военните старшини - даваха своите разпореждания, новобранците заставаха в строй, отваряха се огромните портали на казармите и сякаш поглъщаха тези още нестройни младежки колони...

Предстояха две дълги и сурови години, изпълнени с много лишения и трудности, но именно там момчетата ставаха мъже....Вижте още:Службата беше гавра, приличах на бостанско плашило, но банята – задължителна


Автор на Снимката:Доротея Гористанова

Рецепта за кебапчета (от рецептурника на „Обществено хранене“ 1958-1989).Сочни кебапчета стават само от свинска кайма: 500 г мляно свинско от плешката, 500 г от гърди (месцата около корема, осмянката) и 100 г сланина.

Подправките са 5 г кимион, 5 г черен пипер и 20 г сол на килограм месо.


Каймата се омесва много добре и трябва да поеме около 100-150 г вода, добавяна на порции. Отлежава едно денонощие в хладилника, в тавичка на пласт, не по-дебел от 6 см. След като е почивала, премесва се отново и отлежава още 5-6 часа.


Кебапчетата се оформят, като се „полират“ с пръсти, топнати в купичка вода и оцет в съотношение 1:1.


Скарата трябва да е много добре загрята и почистена с телена четка. Следва мазането ѝ с половин глава лук, прободена с шиш през мустаците и топвана в чинийка с олио.


При печенето им кебапчетата се търкалят САМО В ЕДНА ПОСОКА НА ТРИ ПЪТИ.


Не трябва да се притесняваме от мазната кайма (тя трябва да е такава, докато се пекат). Излишната мазнина изтича в съд под скарата. Сланината, която при омесването на каймата е образувала гел с водата, остава и прави кебапчето сочно!


Кебапчето се пробва, като се хване с щипките за единия край и се разтресе.То не трябва да се прекършва. Ако това се случи, или каймата е била постна, или е недобре омесена, или не е достатъчно дълго отлежавала.


Готовото кебапче може да се дели само с вилица в чинията, не е необходим нож, за да се отреже.


От същата кайма могат да се опекат и кюфтета.


Лукът, по 5 г на кюфте, се реже с много остър нож на ситно, (колкото ви харесва). Всяка гребка кайма се топва в кълцания лук и се меси с ръце, докато лукът „се скрие“. После се прехвърлят с пляскане от ръка в ръка. Когато почнат да плющят, значи са добре хомогенизирани и загладени.


Кюфтетата се обръщат на скарата само веднъж. Като обърнете първото, ще разберете дали останалите са готови за обръщане.Вижте още:8 стари рецепти и безценни съвети от времето когато нямаше FAST FOOD



Пръснатите из страната консервни комбинати, заводи и фабрики бълват големи количества продукция. Износът е гарантиран. Зад нас е огромният съветски пазар, за който страната ни изнася значителна част от продукцията на преработвателните предприятия. 

Плодови и зеленчукови консерви произвеждат над 40 комбината в България, които дават препитание на десетки хиляди работници. Дворовете на консервните комбинати са били  пълни със суровина, а работници почти винаги не са стигали. Чрез задължителните бригади хиляди ученици и студенти са давали своя принос в събирането и преработването на земеделската реколта.

С края на СИВ обаче идва и залезът на огромна част от предприятията в сектора. До средата на 90-те много от тях фалират. 

Спират работа „Дунавия“-Русе, силистренският „Нектар“, свищовският консервен завод „Република“, старозагорският комбинат „Петко Енев“, консервните предприятия в Разград, Видин, Бойчиновци, „Варна плод“, „Кюстендилски плод“, комбинат „Ягода“-Ямбол и др. Причините са много – лошо стопанско управление, некоректни руски партньори, неконкурентна продукция на фона на междувременно навлезлите на руския пазар световни гиганти от бранша, загуба на завоювани пазари, непредвидим курс на долара.

Новите пазарни стопански реалности в сектора не пожалват и двата най-големи консервни комбината у нас – пазарджишкия „Марица“ и „Витамина“ в гр. Стамболийски, от които днес е останал само споменът за славната ни социалистическа консервна промишленост.

След като на 9 юли 1976 г. лично Тодор Живков открива новия консервен комбинат „Марица“ в Пазарджик, той става най-големият на Балканите и един от най-модерните в света по това време.

 Построен е по съвместен българо-италиански проект и работи със съвременни италиански технологии. Гигантът всеки ден е поглъщал тонове суровини за преработка от цяла България. Произвеждали са се огромни  количества продукция. Само за Англия в този период всяка година са изнасяни 5 млн. бройки с различни видове конфитюр, още 5 млн. от легендарните малки червени консерви с лютеница са отивали за Западна Германия. Горе-долу същите бройки са заминавали за Съветския съюз.

В тези години всеки стопанин на зеленчуков терен или на овощни площи е бил предварително обезпечен, че продукцията му ще бъде изкупена от предприятието. По този начин заводът е изхранвал хиляди земеделски производители от региона. Тонове с домати в ремаркета пристигали само от студентските и ученическите бригади. В цеховете на комбината са се трудели над 3500 човека.

Още в началото на 90-те поради лош мениджмънт държавният гигант започва да губи пазарите си, а след приватизацията му започва бавно, но сигурно да затъва. 

До края на десетилетието натрупва огромни дългове и нереализирана продукция. В началото на 1999 г. работниците му остават без заплати. Така в началото на новия век се стига до окончателния фалит на гиганта в консервната ни промишленост.

Подобна е съдбата и на другия ни голям консервен мастодонт „Витамина“ в гр. Стамболийски. Той е произвеждал огромна по тонаж продукция. Забележителната история на „Витамина“ разказва, че най-силното ѝ производство е било през 1985-1987 г. Производството на консерви тогава е стигало до 96 000 тона годишно. В комбината са се произвеждали над 80 вида различни консерви от плодове и зеленчуци в над 150 опаковки и грамажи. Асортиментът е включвал още 106 вида сокове, конфитюри, нектари, салати, туршии, замразени и стерилизирани продукти. Голяма част от продукцията е отпътувала на Запад. 

Освен за необятния пазар на СССР продукцията на „Витамина“ се изнасяла още за Англия, Франция, Германия, Норвегия, Дания, Испания, Монголия, Япония, Чили, Куба, САЩ, Алжир, Мароко, Гана, ОАР, Австралия.Вижте още:Народна Република България от 1944 г. до 1989 г. в цифри и факти


Фурна за хляб в с.Изворово, Чирпанско, 1958 година. 


Някога хлябът от селските фурни се даваше с купони само на членовете на ТКЗС и то с определен лимит.

Някога в повечето села имаше фурни за хляб, откъдето късно вечер или рано сутрин се разнасяше невероятен аромат на току що изпечен хляб. Да, никога няма да забравим този хляб. Няма да забравим и доматите от градината и домашното сирене – любимата закуска от детството.

Помните ли вкусният и топъл хляб от селската фурна? Беше толкова хубав и ухаеше толкова приятно, че веднага след като попаднеше в ръцете ни, ароматът му ни караше да си отчупим от хрупкавата коричка от единия край и докато се приберем до вкъщи се оказваше, че неусетно сме го преполовили.

Днес да си купите такъв хляб е рядкост. Не само заради това, че ги няма вече старите майстори-хлебари, но и брашната вече не са като от едно време. Просто сортовете пшеница тогава бяха други, а днес за жалост повечето от нас ядем фуражен хляб.


Ето какво споделя един бивш производител на хляб:


Технологията за направа на хляба не е много по различна от тази преди години, но суровините са се променили. Днес основният продукт брашното е почти изкуствен със сух глутен и химии за отпускане при замесване, пшеницата в у нас масово е фуражна, защото е евтина. 

Добавят се в брашното заместители и така ядем боклуците, а хубавата пшеница заминава за износ, защото е изгодна, сортовете пшеница също са генно модифицирани или подобрени. Оттам идат и болестите – алергии, диабет и кръвно, така че не се заблуждавайте на много малко места може да се намери истинския хляб който го помним всички.



 


СПТУ „К.Запрянов“ в Пръвомай през 80-те

Когато преди хиляди години Господ разпределял задълженията на хората, той им обяснил кой с какво ще се занимава и по какъв начин ще се грижи за всички останали.


Едни трябвало да обработват земята и да произвеждат храната, други – да лекуват болните, трети – да шият дрехи, да произвеждат сечива и предмети за бита... На всеки човек Господ дал различна дарба, с която да служи на хората. Така създал професиите и занаятите. А накрая казал:


– Сега остана най-важната и отговорна работа. Нея мога да възложа само на най-сърцатите и самоотвержените, защото от тях ще зависи бъдещето на цялото човечество. Но имайте предвид, че тази професия не е като всички останали. Тя е и сладка, и горчива. Освен това за нея се изискват много и най-различни умения. Понякога в един ден ще трябва едновременно да бъдете майка, баща, приятел и брат. Ще водите битки и едновременно ще превързвате рани, ще палите огньове и ще гасите пожари, ще бъдете едновременно и защитници, и съдии, ще плачете и ще пресушавате сълзи, ще летите и ще рисувате крила, ще късате парчета от сърцата си и ще лекувате с думи. Ще имате в ръцете си най-крехкия материал на земята. Ще изживявате хиляди животи. Ще бъдете и хулени, и благославяни. Но никога забравени.


И Господ създал учителите и ги разпратил по цялата земя, за да носят огъня на познанието и да озаряват със светлина пътя на всички хора.Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те съществуват и винаги са били там.

Книга, която ще зареди деня ви с енергия, ще стопли сърцето ви и ще успокои вечерта ви след дългия ден...

Източник:gnezdoto.net



Най-четени👇

РЕКЛАМА

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив