Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


След Втората световна война Видин става важен промишлено-аграрен и транспортен център на северозападна България. Населението на града нараства няколко пъти спрямо 1946г.(18500), като към 1989г. достига почти 65 000 жители и от тогава насам започва да намалява с бързи темпове.

 Главни промишлени предприятия оформящи съвременния икономически облик на града са: СХК “Видахим”(1970); Завод за водни помпи “Випом” открит в началото на 50-те; 

ДИП “Вида” – завод за ризи открит в началото на 60-те., Завод за металорежещи инструменти, тютюнева фабрика “Дунав”, Винпром и др. Освен това градът е и център на богат селскостопански район известен най-вече с лозовите си масиви. 

Във Видин е създаден и Научен институт по млекопреработване. От 1950г. е пуснат в експлоатация фериботният комплекс “Видин – Калафат”, а през 1973 г. отваря врати и видинското летище за вътрешни полети./Вижте още:Северозападът – някогашния промишлен рай



В София имаше цял индустриален район, в който се намираха три гигантски производителни комплекса 

ЗММ (Завод за металорежещи машини), „Фармахим“ – за производство на лекарства, и „Елпром-Енерго“ – за производство на електромотори, трансформатори и електросъединители. Безспорно челно място заемаше гигантът на родната индустрия „Кремиковци“, чиито работници се трудеха при подобрени социални условия – високо заплащане, безплатен транспорт, ранно пенсиониране, редица социални придобивки. 

Имаше заводи, пръснати равномерно из цялата страна, които бълваха продукция за родния пазар и за износ.

И до днес има домакинства, в които безотказно да работят автоматичните перални, произведени във Варна или телевизорите от Велико Търново. Влезте днес в който и да е от големите магазини за електроника, за бяла и черна техника и потърсете някаква българска стока. Няма.


 


За какво стигаше тази заплата:

Токът беше няколко стотинки на киловат/час – всички се отопляваха на ток.

Водата беше също няколко стотинки за кубик.

Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното беше от 20 ст до 50 ст., бензинът беше под левче. За нова кола – лада или жигули – се чакаше по 10 -15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно.

Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант Евсиноград в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хлябът в магазина беше 30 ст.


Семействата почиваха поне веднъж в годината – на море. Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв.

Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в западния свят беше изключително трудно.

Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.

Червена буржоазия имаше – и тя беше в партийния елит. Това беше дразнещо и отблъскващо. (Децата на същите тези тарикати сега управляват нас.)

От друга страна, престъпността беше много ниска.

Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други грабежи като тези, които търпим от днешната държава.

Здравеопазването беше на ниво и беше напълно безплатно.

Образованието също. А за високия му статут е давала оценка и Маргарет Тачър.

Имахме стойностни космически разработки.

Спорт на световно ниво.

Не живеехме богато, но държавата беше социална и макар че хората бяха жлъчни към властта, бяха спокойни и можеха да пуснат децата си сами на училище.

В онези времена, ако имаш достатъчно силни връзки, можеше да стигнеш далече.

Днес „достатъчно силните връзки“ могат да ти помогнат само в избора на екип в болницата, за да не умреш на операционната маса поради нелепа грешка.

В т.нар. тоталитарен режим България просперираше в доста неща,като имаше както хубави така и някой не толкова хубави неща.

Това е истината, разбирайте ме както искате.



В София има сграда, която е строена по изключително рядка и интересна технология – високият административен център на площад „Македония“ 1, известен още като сградата на КНСБ. Тя е и първият небостъргач на столицата.

Строителството започва в началото на 70-те години и приключва 1978 г. Стари снимки от процеса на строеж показват уникалната строителна технология– от горе надолу. Идеята е на арх. Георги Апостолов. Всъщност това е японски способ за пакето-повдигащи плочи.

Проектът реализират архитектите проф. Лозан Лозанов и проф. Богдан Томалевски. Повече от 40 години по-късно, арх. Лозанов си спомня, че първоначалните им идеи не успяват да се осъществят напълно. „Планирахме плочите буквално да се изграждат и обзавеждат с мебелите на земята и после да се вдигат и редят като етажи“, спомня си архитектът.

В крайна сметка плочите се издигат на груб строеж и се довършват след поставянето им.Строителите обаче дори не предполагат, че ще се изправят пред много по-голямо изпитание от сложната технология – земетресението във Вранча от 4 март 1977 г. с магнитуд 7,2 по скалата на Рихтер. Заради специфичния способ на изграждане сградата се строи денонощно. Така, когато земята се разлюлява във въздуха има няколко десетки строители.


„Работниците изживяха огромен ужас, горе трусът се е усетил много по-силно. Повече от половината от мъжете побеляха за няколко дни след това от страха, който бяха преживели“, разказва арх. Лозанов.Сградата е завършена успешно и пусната тържествено през 1978 г. Става най-високото здание за времето си и дълго държи първенството. Преди нея единствените други високи сграда в столицата са хотелите „Хемус“ (86 м.) и „Москва“ (82 м.), завършени 2-3 години по-рано.

Със своите 99 метра обаче сградата на КНСБ ги превъзхожда значително. Това е и времето на истински бум в строежа на високи сгради като модата се пренася от столицата към зимните и морските ни курорти.

Любопитнo е, че на същото място на площад Македония е предвиден цял модерен за времето си комплекс – с още една висока сграда и зала за конгреси и събития. Нищо от това обаче не се реализира. Десетилетия по-късно – преди няколко години в съседство беше построен нов бизнес център от едната страна на сградата на КНСБ, а от другата и в момента продължава строителството на нов хотел от световна верига.

„Не искам да минавам вече от там, получи се едно ужасно смесване на стилове – направо извръщам

поглед“, казва по повод собствената си сграда днес арх. Лозанов.Със своите 99 метра и 22 етажа сградата на КНСБ все още е сред най- високите в София – тя е на 5-то място. Най-висока е „Капитал Форт“ на „Цариградско шосе“, която се издига на 126 метра и има 28 етажа. Пусната

беше през 2015 г. Две от кулите на Милениум центъра до НДК, заемат второто и третото място в класацията по височина – високи са съответно 112 и 108 метра. А на четвърто място е хотел „Родина“ – 25 етажа и 104 метра височина.

Сградата на КНСБ попадна и в доста интересна статия на световният фото портал Amusing Planet. Там се разказва именно за здания, които са строени отгоре надолу. Оказва се , че в световен мащаб това се е случвало изключително рядко. Българската сграда е сложена редом до прочутите кули на Колумб в Мадрид, както и строежи в Русия и Япония от преди десетилетия.Вижте още

Източник:built.bg Още интересни исторически факти вижте тук:built.bg

 



По времето на социализма българската държавна граница е била опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя е започвала от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда е имало отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).

За да се движиш в граничната зона на НРБ, е бил нужен специален открит лист, получил названието документ „образец 12“, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на градчетата и селата в граничната зона пък са получавали щемпели на паспорта.

Всеки определен участък от границата се е охранявал от т. нар. граничен отряд. На самата граница е била издълбана т. нар. „гранична бразда“. На оградата с бодлива тел са били поставени проводници.Това е кльонът – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. При опит за нарушение на границата прилежащата гранична застава се вдига „на оръжие“ и се изпраща т. нар. „тревожна група“. 

Тя се е състояла от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влиза служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка. До кльона, по-точно от вътрешната му страна, е била разорана ивица земя. Това е така наречената контролно-следова полоса (КСП). Предназначението ѝ е да „запечатва“ следите на евентуалните нарушители на границата. Групата е трябвало да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата, и евентуално да задържи нарушителите. Ако не е в състояние сама да се справи със задачата, на мястото пристигат и останалите граничари от заставата.


Задържането и „неутрализирането“ на нарушителите се е извършвало от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. Спазвала се е максимата „Нарушителят се задържа или унищожава“. За задържан нарушител граничарят е получавал домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи са произвеждали редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставало въпрос за „важни нарушители“.

По друг начин са стояли нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата“. Редниците автоматично са ставали ефрейтори. Награждавали са ги с домашна отпуска до 27 дни. Говорело се е, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал“ за пръв път нарушител на държавната граница, е бил изследван в Неврологичното отделение на МВР болница – затова как му се е отразило на психиката убийството. За героичната постъпка на тези граничари се е пишело във вестниците „Граничар“, „Народен страж“ – печатният орган на МВР по онова време.

По онова време охраната на границата е издигната в култ. Граничар, „неутрализирал“ нарушител при „защита с риск за живота си на държавната граница“, е получавал и медал „За заслуги по охрана на границата“. Граничари, „неутрализирали“ повече от 10 нарушители, е можело да бъдат повишени в звание сержант и дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме“.

За безнаказано нарушаване на границата санкциите са били жестоки. Наказанията са започвали от командира на заставата. Според случая той е понижаван в звание. Можело е и да бъде разжалван. Разбира се, най-потърпевш е граничарят, допуснал нарушението. Ако е имал нашивки, му се късали демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят е можело да отнесе и присъда.



Протоколът на срещите при Тодор Живков беше строг и делови.Имаш работа, вършиш я, защото свободното време на министър-председателя на Народната република беше ограничено. Охраната му добре познаваше и спазваше бързия ритъм - влизане и излизане от кабинета. Често се случваше да се наредят редица директори и експерти на дивана, където ги черпеха с локум, кафе и бисквити. И си чакаха.

Лек хаос предизвикваше само появяването на Мара Малеева, която със своята усмивка и благост разтопяваше сърцата на железните охранители на Живков. Само тогава те допускаха някой да пререди - най-често за близък роднина, съселянин или другар от отряда. Леля Мара знаеше как прережда всички, затова си го позволяваше само в извънредни случаи.

Летният ден на 11 август 1967 година не беше с нещо по-различен от всеки друг ден в администрацията. Пълно с хора, жегата е жестока, дори под тежките мраморни колони. Появи се леля Мара с още един човек, поговори с охраната и влезе без ред в кабинета.

Тодор Живков вдигна глава, усмихна се на своята съпруга и леко въпросително я погледна.

- Марчо, от твоя клас, не го ли помниш? Водя ти го да се видиш...

Чак тогава Живков се сети, не се бяха виждали с Марчо от поне 20 години и нагоре. Толкова много неща се бяха променили в родния край, за него беше интересно да види как са наборите му. Марчо беше особено словоохотлив, особено му харесаха руските бисквити.

Живков виждаше как мачка в ръцете си някакви хартии, но му беше неудобно да го попита повече.

Охраната на два пъти почуква тактично, Марчо се изправи, но все още не беше казал всичко.

На полуотворена врата, тъкмо на излизане, той събра кураж.

- Помниш ли как оня път преписа от мен по математика, Тодоре? И заради оценката премина в по-горния клас. И затова идвам, да ми върнеш услугата, дъщеря ми иска работа в София и апартамент да живее там. Нищо за мен не искам, но за младите искам услуга.

Ако тишината можеше да говори, то тя би разказала по една отделна история за изражението по лицето на всеки в малкото предверие. От недоумение и неудобство от ситуацията, до иронична насмешка, през зле прикрит цинизъм и дори страх,че наказанието за дързостта на  Марчо може да се предаде на всички присъстващи. Дори и благата Мара Малеева се сепна, беше направила голяма грешка.

Само Живков пазеше своята добре позната усмивка. С лек жест на ръката успокои младите борчета от неговата охрана, които бяха готови веднага да приберат бедния Марчо, който беше потънал в земята от срам. Всички чакаха да чуят какво ще каже министър-председателя.

- Хаха, помня! А че аз ти написах домашното за Вазов защо забрави!? Така че, сега сме квит. Работа и апартаменти има за всички в народната република, нали затова толкова години работим. Всичко за всеки - само трябва да се учат и да работят. Дайте на Марчо една кутия от руските бисквити, че така му се усладиха.

След това, със съвсем делови тон, Живков продължи.

- Яяя, Петров, пак ли проблеми в производството. Влизай, трябва да ги решим веднага.

Марчо слизаше бавно по мраморните стълби, стиснал кутията с бисквити и се оглеждаше на всяка крачка. Никой не го гонеше или не викаше зад него. Мъчеше го срам и неудобство. Беше се изложил пред големите хора. 

Навън слънцето огряваше чистите нови улици на столицата на народната република - София.




Краят на 70-те години вкара Съветския съюз в тежка криза, в която се оказаха солидарно зле и другите страни от СИВ. Застоят на ерата на Брежнев се усещаше все по-често, особено във външната търговия на СССР. България, чийто основен международен партньор бе СССР, пряко понасяше стартиращата икономическа криза.

На една от затворените срещи в ЦК на БКП, Живков бе събрал някои от главните функционери на партията, заедно с икономически експерти. Поредното събиране, на което да измислят как да намалят зависимостта от СССР, но да продължим да развиваме отношенията с братския народ. В края на срещата всички мълчаха, тишината се разваляше само от тихото почукване на лъжичките, с които експертите бъркаха по своите чаши с чай. Солидарни с Живков, всички пиеха билков чай. Без захар, както го пиеше министър-председателят.

В опит да се пошегува и да наруши мълчанието, незнаен зевзек се обади:

- В тази криза и английската кралица няма да ни помогне.

Всички се засмяха, заедно с другаря Живков. Но всъщност, в главата на хитрия политик от Правец вече имаше идея...

На другата сутрин бяха привикани всички директори на външно-търговски предприятия и екип от разузнаването. Живков беше кратък.

- Другари, да се опитаме да направим един номер на руските братя. Ще напишем писмо на кралицата, че търсим как да стартираме работни отношения с английски фирми, за да изнасяме там. И да видим как ще реагират братушките. Ние си търсим нашето, нали? Няма да ставаме нито руска република, нито английска колония.

След което Живков се усамоти с преводачи и няколко дипломати, за да напишат и самото писмо.

След няколко часа вътрешната линия с Кремъл започна да звъни. Хитрият син на Правец беше правилно изчислил - трябват само няколко часа, за да могат хората на КГБ в България да се свържат с най-високия човек в СССР. Не бързаше да вдигне, празнуваше своята победа.

Отсреща на линията чу познатото задъхано говорене на Леонид Брежнев, прекъсвано от пиуканията на преводача.

- Другарю Живков, не ви ли харесва руския чай, та сте си поръчали английски? - директно запита Брежнев. 

Леко заваляше думите, сякаш не беше още изтрезнял. Или не беше пил още достатъчно.

- Обичаме руския чай, но не ни стига, защо не ни изпратите още!? - отговори българският министър-председател.

За Брежнев това беше достатъчно, той ценеше хумора на Живков. След седмица България получи повишени доставки от газ и суровини, които успяха да превъзмогнат кризата през 1978. 

А писмото до кралица Елизабет - никой не знае дали не е било наистина написано и изпратено. Живков обичаше да играе на няколко дъски. Можеше го.



Джулиано Джема е италиански актьор, чийто пик на популярност е през 60-те и 70-те години на 20-ти век. До края на дните си Джема беше в отлична физическа форма и ако не беше трагичният инцидент, той вероятно би снимал филм и до днес.

 Джулиано е роден през септември 1938 г. в столицата на Италия - град Рим. Когато започва Втората световна война, заедно с родителите си, Джулиано Джема се премества в малкия град Реджо Нел Емилия, където прекарва детството си.Една година преди края на войната семейството се завръща в Рим. По това време бъдещият актьор имаше невероятно желание за спорт и кино. С 12-годишна възраст Джулиано се занимава сериозно с гимнастика а на 15 години е пристрастен и към бокса. Джема преминава отлична физическа подготовка не само в спортните секции, но и в противопожарните сили, където служи няколко години. Всички тези умения впоследствие помагат на Джулиано да овладее професията на каскадите.

Началото на филмовата кариера

След завръщането си от армията, Джулиано Джема сериозно се замислял да се опита в киното. През 1956 г. той успява да си намери работа в филмовото студио на Chinechitta като актьор. Тогава младият Джулиано показва забележителните си атлетични способности и се преквалифицира в каскадьор.Джема играе в различни филми, включително арт-хаус предложения като Валерио Зурлини 'с Пустинята на татарите (Il deserto dei tartari) през 1976 г. Същата година Джема печели Давид ди Донатело, италианският еквивалент на Оскар, за неговото изображение на майор Матис през Пустинята на татарите.

Джема участва и в уеб комикс на име „Man Born Again“ (2012) от Eclypsed Word.Негова дъщеря, Вера Джема, също е актриса. Джулиано Джема също е работил като скулптор.

На 1 октомври 2013 г. Джема починава след автомобилна катастрофа близо до Рим. Той е откаран в болница в Чивитавекия и обявен за мъртъв малко след пристигането му. Другите двама пътници, мъж и синът му, също са ранени при инцидента.



Как пътувате до София? Въпрос, на който повечето читатели ще отговорят, че стигат до столицата с автобус или кола. Други, все по-малко, ще споделят, че предпочитат влак. Четвърта възможност просто не съществува. 

Но до края на 80-те години жителите на триградието са обичали да ходят на пазар и по работа в София, връщайки се след няколко часа. Това, разбира се, е било възможно единствено с българските авиолинии и модерното за времето си летище в Горна Оряховица. Със сигурност по-възрастните читатели въздишат по загубеното удобство, а младите се подсмихват недоверчиво.

За 40 минути до столицата

Истината обаче е факт, макар и всичко вече да е история, която трудно ще стане реалност отново в днешни дни. До 1989 година националният авиопревозвач „Балкан“ е поддържал най-гъстата мрежа от вътрешни полети в Европа. София-Видин, София-Русе, София-Силистра, София-Търговище, София-Варна, София-Бургас, София-Кърджали, София-Стара Загора и София-Горна Оряховица са били от редовните линии, изпълнявани в продължение на десетилетия. За щастие на всички жители от област Велико Търново родната ни авиокомпания е поддържала цели три полета на ден  от железничарския град до столицата. Това е давало възможност на хиляди жители от областта да тръгват сутрин за София, а след като свършат работа да се приберат в ранния следобед вкъщи. Всъщност полетът до София е бил не повече от 40 минути.

12 лв. са били сериозна сума през 80-те

12 лв. е струвал билетът за София от Горна Оряховица. Сега тази сума изглежда малка, но през 80-те години на миналия век си е била сериозна цифра, защото повечето хора са получавали заплати около 150-200 лв. Въпреки това пътуването със самолет е било предпочитано от мнозина, а билетите са свършвали бързо. На гишетата често се извивали опашки, а загубените билети не се възстановявали. Това бил един от минусите на докомпютърната ера.  В средата на 80-те е въведена видеорезервационна система „Габриел“, която се явява предшественик на компютърните.

Със самолет на морето

В различни периоди от съществуването на граждански полети в Горна Оряховица е имало и линии до Варна и Бургас. Те са били пускани през лятото, а пътя до морето е бил приблизително толкова, колкото и до столицата. Много семейства са се възползвали от удобствата на това пътуване и с по няколко сака тръгвали за родното Черноморие. Хубавото е било, че цените за билетите били твърди и не се променяли зависимост от това колко дни преди полета са били закупени. Нещо, което днес е от огромно значение.

„Ан 24“ обслужваше полетите от Горна Оряховица

„Ан 24“ е самолетът, който най-често е летял от Горна Оряховица до София. Други самолети, които са излитали от железничарския град са „Ту-134“, „Ил-18“ и „Як-40“. Интересното е, че България е ползвала и хеликоптери за осъществяване на полети до Кърджали, където се е използвал вертолетът „Ми 8“. Самолетът „Ан 24“ е побирал около 50 души на борда. Това е и причината да е ползван най-често за полети до по-малките градове като Горна Оряховица. Нямало особени удобства, но условията наподобявали тези на днешните нискобюджетни авиокомпании.

Днешната действителност

Днес летището в Горна Оряховица е едно от петте в България, които работят. За съжаление в железничарския град не се извършват граждански полети до нито един град. Всъщност аеропорта в Горна Оряховица разполага с международен лиценз, но сагата с отдаването му на концесия продължи твърде дълго. През годините много пъти се говореше, че чужденци искат местния аеропорт, но до подписване така и не се стигна. В началото на 2016-та година все пак летището беше отдадено на концесия. Единственият явил се беше консорциумът „Гражданско летище Горна Оряховица“, учредил се между „Кристална вода“ АД и държавната фирма „Летище Горна Оряховица“ ЕАД. Концесионерът е длъжен да инвестира, според договора, над 31 млн. лв., от които 22 млн. през първите 4 години.  Предвижда се проектиране и изготвяне на генерален план и подробен устройствен план за развитие на летището, който би следвало вече да е готов. Всичко това обаче едва ли ще доведе до отваряне на нова авиолиния до София. Нещо, за което хиляди мечтаят и до днес…

Михаил МИХАЛЕВ



Камата споделя и за лошото първо впечатление, което оставя в него бъдещият тогава премиер на България Бойко Борисов. Книгата на Стоичков ще излезе на пазара на 25 октомври.„

Малко преди да настъпи 1990 година, Барселона и ЦСКА парафираха споразумение за условията по трансфера. Официалното подписване трябваше да се случи пет месеца по-късно – на 2 юни вечерта в София след последния мач за сезона – срещу Славия.

Колкото до другаря Живков и онази мълва за неговото „Ха-ха-ха, давайте го това момче!“, разбрах, че това не е вярно лично от него. Три-четири пъти се срещах с бившия Първи. Подарих му фланелка на Барса с моя номер 8, топка и други сувенири на клуба. Много му се кефех на стареца. Не се правеше на голям запалянко, но пък и футболът не му беше тъмна Индия.

А при нашите срещи тогава го охраняваше не кой да е, а Бойко Борисов – човекът, който след време го наследи на кормилото на държавата. За бъдещия премиер обаче фланелка нямаше. Още не му бе изгряла звездата, не беше се издигнал. Освен всичко той имаше неблагоразумието да заяви пред мен и Бай Тошо, че е от Левски и Реал (Мадрид). Каква двойна грешка само!

Но… на когото не му върви във футбола, му връзва на други места. В политиката например. Неслучайно, освен като страната на иконите, България вече е и страната на чудесата. И то не само заради сензацията, която направихме във футбола в Щатите през лятото на 1994 година“.


 


1– (Панелно) жилище имаше за всеки

2– Нова Лека кола /с чакане на ред/можеше да има  всеки

3– Безплатна медицинска помощ имаше за всеки

4– Безплатно образование имаше за всеки

5– Парно отопление, струващо 8% от месечната заплата, имаше за всеки

6– Почивка на море ежегодно имаше за всеки

7- Почивка на балкан имаше за всеки

8– Детски градини имаше за всяко дете

9– Евтино детско облекло имаше за всеки

10–Консумация на месо три пъти на ден имаше за всеки

11-Работнически стол на символични цени имаше за всеки



Моделът е базиран на „Сетра S 130“ и е със самоносеща конструкция. Производството на автобуса започва през 1977 год. Взет е лиценз за производството му от компанията Kaesbohrer. Използва двигатели на чешкия производител LIAZ, както и на унгарския RABA-MAN.

Получава златни отличия на изложенията в Пловдив и Бърно. През 1977 год. получава златен медал на изложение за туристически автобуси в Дубровник, Югославия.


Ето и един уникален филм за историята на завода в Ботевград по проекта "Българските автобуси "Чавдар"", който се реализира с подкрепата на Национален фонд "Култура":


Автобусът е изнасян за СССР, Северна Корея, Афганистан, Гърция и други. Произведени са над 6 хил. броя.Вижте още:Германец се разплаква пред руините на завода за автобуси „Чавдар” в Ботевград




Първоначално е арестуван и прехвърлен в концлагера "Куциян" в Перник, след което следите му се губят, като и до ден днешен не се знае кога точно Владимир намира смъртта си и къде е погребан. Синът на Райна (княгиня) Попгеоргиева е участник в трите войни за национално обединение, кавалер на три ордена за храброст, е ликвидиран като "враг на народа". 

Синът му Христо Дипчев - офицер, е въдворен от комунистическата власт в концлагера Богданов дол. А внукът Владимир (правнук на Райна княгиня) завършва с отличие инженерство, но го уволняват от завода на третия ден след постъпването, тъй като досието върви по петите му.

Четири от нейните общо пет деца стават жертва на комунистическия режим след преврата на 9.09.1944 година




Отваряш бръснарницата в 5:30 ч. Метеш, мажеш пода с подово масло, за да не се вдига прах, миеш стъклата, палиш печките в дамското и мъжкото. После слагаш чайника с водата на печката. Идват майсторите бръснари. Водата вече е топла. В 6 ч. влизат първите клиенти, припомня retro.bg

Към 9-10 ч. събираш старото бельо, броиш салфетките за бръснене, хавлиите и описваш всичко. Пускаш ги в две торби, слагаш ги на рамо и ги носиш в пералнята в „Подуяне“, като се прекачваш от трамвай на трамвай. През другото време гледаш единия майстор как бръсне. Той ти дава да сапунисаш клиента.

След това да го обръснеш само отстрани. После и брадата, и отдолу, мустаците - най-накрая. Така беше някога. Занаятът беше престижен, а бръснарницата беше място и за социални контакти.

Бръснарството западна заедно с триумфа на модерните самобръсначки, опасността от СПИН и санитарно-хигиенните изисквания. Сега само малцина стари майстори са склонни да обслужат по спешност някой закъсал клиент. Всички днес ходят при коафьори и стилисти.



Продаваха сладкишите в алуминиеви тави, масите лепнеха от бозата, но беше вкусно

Никога няма да забравя как в моето недалечно соцдетство баба понякога ме водеше на сладкарница да си хапна пасти. Разбира се, ако съм била послушна в училище. Ставаше дума за сладкарниците „Христо Ников” – други нямаше. Те пък нямаха нищо общо с днешните лъскави, отрупани с турски баклави и курабийки, изящни торти и други незнайни вкуснотии, подобни заведения.

Обектите на държавната фирма „Христо Ников” бяха пръснати из цялата страна. Разпознаваха се по мърлявите помещения с очукани столове и лепкави от бозата и захарта маси без покривки. Казано иначе – нещо като заводски столове. И асортиментът на сладкишите в алуминиевите тави под оплютите от мухи витрини си беше повече от скромен. Ама пък имаше пасти, които никога не се забравят.

Примерно „Мон Блан”- високи триъгълничета като планини, покрити с бял крем, т.е. сняг. Много обичах тригуните – направени с чисто масло и истински орехови ядки, накиснати щедро в сладък сироп. Явно тогава сладкарите не жалеха материала. Да не говорим за „плезирите”. Тогава нямаше, а и сега няма равни на тях. Вярно, продаваха ги само в скъпите кафенета като „Роза” и „България”. Бяха доста големи фунийки от хрупкаво, топящо се в устата тесто, пълни с фантастичен крем от шоколад, сметана и лешникови ядки. Ядеш и немееш от кеф. А пък ако имаш късмета да ти купят и родния шоколад „Крава” – голям, от истинско какао, денят ти наистина оставаше незабравим.

Източник: Мария ИГНАТОВА, вестник Ретро



Какво е станало, не е ясно, но е факт, че историята на Бургас не помни градът да е носил името на Ленин

Дни преди вождът на СССР и заедно с това „баща на народите“ Йосиф Висарионович Сталин да чества своя 70 годишен юбилей работническите колективи на най-големите варненски предприятия и фабрики във Варна подемат инициативата морската столица да носи неговото име. На 15 декември 1949 г. е гласувана резолюция, с която работниците настоявали Градския народен съвет да вземе решение за преименуването. Решението се приело с пълно единодушие, като освен това, чрез ЦК на БКП било решено лично генералисимусът да бъде помолен да се съгласи да стане първият почетен гражданин на гр. Сталин.

Следобед на 20 декември, пред 40 хилядното множество на площад „Независимост” било прочетено постановлението на Министерския съвет, с което градът вече се казвал Сталин. Само ден след като древният морски град получава името му, Сталин е обявен и за почетен гражданин. Не след дълго на входа на Морската градина е издигнат паметник на патрона на града. Според местните краеведи  тогавашната местна власт е имала основание за това. 

Когато съветските войски завземат Варна, в Москва по нареждане на Сталин отекнали салюти. С това градът става единствената в България значима завзета „цел“.За да не останат по-назад от вечния си съперник, достойният отговор на бургаските комунисти бил техния град да се преименува на Ленин.  Името на Вожда на световния пролетариат до такава степен вдъхновило местните партийни функционери, че те с пламенна жар се заловили да реализират идеята си.

Според местните архиви, през 1950 г. председателят на Общинския народен съвет Неделчо Талев докладва, че градският комитет на БКП, окръжният комитет на БКП и градският комитет на ОФ са направили предложение за преименуването на Бургас на Ленин. Талев обяснява, че „смяната на името е обсъждана нашироко от низши политически и масови организации, че са постъпили предложения от партийните ръководства и профорганизациите на предприятията на територията на Съвета. От тях се вижда, че този въпрос е навлязъл в решителна фаза, че преименуването на Бургас на името на Ленин е желание на широките трудови маси в града.За да не останат по-назад от вечния си съперник, достойният отговор на бургаските комунисти бил техния град да се преименува на Ленин.  Името на Вожда на световния пролетариат до такава степен вдъхновило местните партийни функционери, че те с пламенна жар се заловили да реализират идеята си.

Според местните архиви, през 1950 г. председателят на Общинския народен съвет Неделчо Талев докладва, че градският комитет на БКП, окръжният комитет на БКП и градският комитет на ОФ са направили предложение за преименуването на Бургас на Ленин. Талев обяснява, че „смяната на името е обсъждана нашироко от низши политически и масови организации, че са постъпили предложения от партийните ръководства и профорганизациите на предприятията на територията на Съвета. 

От тях се вижда, че този въпрос е навлязъл в решителна фаза, че преименуването на Бургас на името на Ленин е желание на широките трудови маси в града.Паметникът, който се е намирал на мястото на Слънчевия часовник при входа на Морската градина, продължил строго да наблюдава варненци и гостите на града още известно време. В една тъмна нощ обаче, монументът на диктатора тайно е съборен и изчезва. Деянието било извършено по държавно-партийна поръчка. Познавачите на историята на града твърдят, че произведението на социалистическото изкуство е било изхвърлено във Варненското езеро. Според други го погълнало морето. И досега паметникът не е намерен, пък и никой не го е търсил. Почетното гражданство на Сталин обаче си остава в сила и до ден-днешен. А за носталгично настроените все още по старите варненски улици могат да се видят капаци на канализацията, произведени в гр. Сталин.



Образованието и възпитанието на децата по времето на социализма бяха ръководени от презумпцията, че всички са равни и на всички държавата трябва да предостави еднакви възможности за просперитет, припомня вестник "Ретро".

Учениците бяха длъжни да ходят с униформи и да не носят бижута, за да не развиват по-бедните деца комплекс за малоценност още в началото на живота си. Те трябваше редовно да подстригват косите си и да не подражават на западната мода на хипи-движението.

На ученичките по времето на комунизма беше забранено да идват в училище с къси поли, за да не нарушават социалистическия морал. А днес често не можеш да разбереш ученичка ли виждаш или някоя разголена фолкпевица. 

На подрастващите беше забранено да пушат и да пият алкохол.

Някои го правеха в тоалетната, а ако ги видеха учители, ги докладваха на педагогическия съвет и провинилите се бяха наказвани с намаляване оценката за поведението.

В зависимост от доходите на родителите някои ученици (от многодетни семейства) получаваха безплатни купони за обяд и стипендия. Цената на обяд в ученическата столова беше 0,50 лв. за супа, основно ястие и десерт. Стипендиите за ученици през 70-те бяха в размер на 20-30 лева на месец.

По нова време имаше строг морал и дисциплина и никой не можеше и да си помисли да обиди учител или да го нападне, тъй като имаше респект и дори страхопочитание към преподавателя. А сега в училищата е пълна анархия.   



Тогава училището не беше зависимо от броя ученици и затова при лошо поведение или слаб успех те изключваха, без да им мигне окото.

Сутрин имаше дежурен учител и дежурни ученици, които ни посрещаха. Правеше се проверка за облеклото, за ноктите, косата, за носна кърпа и връзка – пионерска или чавдарска. Оставяхме си чантите и излизахме на двора на физзарядка. Всички спортуваха, няма болни, не болни. След това се правеше оборка на двора. После миене на ръце и в класните стаи.

Бие ли първият звънец, задължително всички са в стаята, приготвяха учебници, тетрадки и необходимите материали. За това следеше дежурен ученик по клас, редувахме се по пореден номер. Дежурният ученик стоеше на входа на вратата и когато другарката се зададеше, казваше: „Клас, стани, клас, мирно!“, и така стояхме прави, докато другарката влезе в стаята, остави си материалите на бюрото и каже „Седнете“.

В часа слушаш и внимаваш, а ако не – дървената показалка „играеше“. А това да те извикат в стаята на директора, беше равнозначно на смърт, защото там се явяваш с родител, че и бой ядяхме пред класен и директор, а после и вкъщи – пак.

Родителите ни набиваха в главите, че учителят е нашият родител в училище и каквото каже, се изпълнява! Иначе – бой и там, и вкъщи. Ред и дисциплина, уважение към учителя, ако не внимаваш или пречиш в час, напускаш и ти пишат неизвинено отсъствие. Ако има проблем с някой ученик като много отсъствия, явяване без домашни, се викат родителите. Ако това продължи, се намалява поведението му и като крайна мярка го преместват в друго училище. Учителите някак знаеха как да ни накарат да внимаваме.

Имаше много кръжоци, екскурзии, рецитали, спортни мероприятия, което ни сближаваше и бяхме организирани деца.

В XI клас всички пушехме, само че пушкомът беше далеч от сградата на училището, защото хванат ли те с цигара, ако не си на 18 – намалено поведение, при директора и накрая вкъщи – срам и резил!

А сега каква анархия е по училищата, всички знаем. За респект към учителя вече дори не може да се говори. А родителите масово са нагли и агресивни и дори детето им да има куп нарушения или лошо поведение, обвиняват за всичко учителите. Така и не разбраха, че липсата на възпитание вкъщи не може да се компенсира с нищо.Вижте още:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

 Татяна Апостолова/ретро.бг/



Билетът за рейса беше 4 ст., средната заплата – 250 лв.Социалната драма, както може да се нарече рязкото увеличение на билетите за градския транспорт в София, неизбежно поражда сравнение с цените и условията на пътуването в недалечното минало на социализма. 

Нямам носталгия и не искам да давам за пример социалистическия градски транспорт, в сравнение с който софийското метро, съвременните трамваи, автобусите и тролеите в столицата са супер лукс, макар и част от тях да са закупени от други държави не като нови, а като рециклирани стари превозни средства.

Хубавото бе, че в соца държавата полагаше усилия да развива българско производство на превозни средства за градски транспорт. Ако тези производства не бяха ликвидирани след 10 ноември 1989 г., сега и ние щяхме да си имаме модерни, красиви и комфортни автобуси, тролеи и трамваи като например внесените от Полша трамвайни мотриси, които се движат бързо и безшумно по линията номер 7 в София.

През 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век с много шум и снимки в печата тръгнаха първите български тролеи, първата българска трамвайна мотриса, създадени в Завод „6-и септември“ със съветска помощ. По-късно се появиха и автобуси „Чавдар“, както и унгарските „Икарус“. Сега за този период ни напомнят само екзотичните снимки от социалистическия печат.

Не съм запомнил обаче с възторг социалистическия градски транспорт. Разписанията често не се спазваха. Налагало ми се е след продължително чакане на някоя спирка, изнервен да тръгна пеша и да измина километри, докато стигна там, за където съм тръгнал. Някои от возилата бяха мръсни и с неугледен външен вид, а чистотата им отвътре съвсем не беше каквато трябва да бъде. За модерна климатична инсталация за охлаждане и отопление можеше само да се мечтае. Колите не достигаха, в пиковите часове се качвахме в голяма блъсканица, а вътре се натъпквахме като сардели в консервна кутия. Случваше се някоя пътничка възмутено да се провикне: „Не се натискайте бе, другарю“. През лятото някои от тролеите и автобусите така се прегряваха, че излизахме от там като от сауна.

Билетчето обаче беше на цена - мечта. През 70-те години то струваше 4 стотинки, а след петролната криза през 1973 г., когато цената на горивата се увеличи драстично, то поскъпна само с 2 стотинки. Със средната месечна заплата през 80-те години на соца, която беше 250 лева, човек можеше да пътува над 4000 пъти в градския транспорт. До 1 юни със сегашната средна заплата от 670 лева с билет от 1 лев можехме да пътуваме 5-6 пъти по-малко. А след увеличението на билета до 1,60 лева ще можем да се возим 7-8 пъти по-малко, или около 400 пъти, т.е. десетина пъти по-малко в сравнение с миналото на соца. Месечната карта за целия градски транспорт беше 5 лева. Нередовните пътници бяха глобявани с 2 лева, но контрольорите нямаха много работа, защото при 6 стотинки за билет гратисчии почти нямаше.

 Михаил Петров, София



Той е 55-годишен, нисък на ръст, с лек недъг в едното рамо.Сократ Киршвенг е името на първия сериен убиец в България. Той прилича по-скоро като жертва, отколкото на хладнокръвен и жесток убиец, но истината е друга. Той отнема живота на две свои съпруги и прави опит да убие трета. След като е заловен и осъден, той бива освободен заради двете му деца и... касапницата продължава.

Сократ Алберт Киршвенг е роден от майка циганка и баща с гръцко потекло в село Алино, Самоковско. Родителите му умират рано и сиракът отива в Самоков, където работи като чирак и калфа при един дърводелец, а после става и майстор, пише Desant.net.През 1908 г. се жени за Елена Манова и им се раждат две деца — Александър и Райна.

Животът в Самоков обаче, не му харесва, нито занаята му. Затова оставя семейството си и отива в София. През 1917 г. става надзирател във Военна болница и му е зачислено служебно оръжие - пистолет.

В столицата се среща с Вангелия Юрданова — шивачка, която изпълнява поръчки на болницата. Тя има малка къща в „Модерно предградие“ и той отива да живее при нея. Въпреки че делят един покрив, той не я харесва като жена, защото тя е доста е дебела, а и грозновата.

Междувременно той се запознава с Тинка Николова — прислужничка в болницата. Опитите му да я спечели обаче, удрят на камък, защото тя знае за връзката му с Вангелия.В този момент той решава да се отърве от шивачката. Казва й, че е откраднал голяма сума пари от болницата, които е заровил на скришно място. Предлага й да ги вземат и да заминат за Сърбия. Води я на гробището в Малашевци и й показва мястото, където уж са заровени парите. Започва да копае, но скоро казва, че си е навехнал ръката, затова Вангелия да продължи. Жената взима кирката, чопли земята с нея и изхвърля пръстта с лопата, а Сократ я напътства: „Копай по-дълбоко и надлъж, че не помня къде точно зарових тенекията с парите“.

Когато преценява, че ямата е достатъчно дълбока, той убива Вангелия с пистолета си и я заравя в дупката. На Тинка казва, че Вангелия е заминала неизвестно къде и вече може да се съберат, но тя иска да се оженят.

Понеже Сократ вече има християнски брак с Елена и това е записано в църковните регистри, той не може да се венчае отново, освен ако не се разведе. За да се измъкне от тази ситуация той заявява на Тинка, че майка му е била мюсюлманка и той иска да се върне към нейната вяра, а и тя трябва да стане мюсюлманка.

Тинка се съгласява и двамата приемат исляма, прекръстват се на Шакир и Айше и софийският мюфтия ги венчава. Въпреки добре измислената лъжа Сократ-Шакир се опасява, че новата му съпруга ще разбере за Елена и децата, затова взема още едно смъртоносно решение - да се отърве от първата си съпруга.

Наема каруцаря Димитър Цветков, с когото отиват в Самоков. Когато се прибира при законната си жена и децата си им казва, че ще ги води да живеят в София при него. Малко след Горни Пасарел предлага на Елена да слезе от каруцата, за да й покаже черешовата градина, която е купил.

Когато навлизат в гъсталака, я посича със секирата си, връща се и обяснява, че е оставил Елена при негови роднини. Мушка секирата под черджето в каруцата и когато пристигат в София, отива в полицията, където разказва, че Димитър Цветков е убил жена му. Намират окървавената секира и съдът приема, че убиецът е каруцарят. Той е осъден на смърт и обесен.

Сократ-Шакир заживява с Тинка-Айше, но и тя започва да му омръзва. Тя вече не изглежда така хубава, както преди и решава да се отърве и от нея. Завежда я на разходка в Горна баня и когато стигат до място, което той смята, че е достатъчно усамотено и няма кой да ги види, започва да я души. Тя обаче, успява да извика. Чули вика при тях се появяват хора, викат полиция и убиецът е заловен. Осъден е на смърт.

Заради двете си деца е помилван и лежи 17 г. в затвора, където работи като дърводелец, за да осигурява издръжката им.

Освободен е през 1937 г., но е без пукната пара. Отива при леля си Евтимия, сестра на баща му, която държи малка бакалница в квартал Подуяне, за да иска заем. Жената обаче му казва, че няма пари, но той не ѝ вярва и затова, когато се обръща с гръб към него я съсича със секирата, която носи със себе си. Претършува бакалницата, но намира само 20 лв., което е твърде малка сума. Затова се качва на втория етаж, където се намира жилището на леля му, но и там не намира пари.

В една от стаите е нейният съпруг — 85-годишният Иван. Заплашва го, че ако не му даде пари, ще го убие. Старецът изважда 2 лв. от портфейла си и казва, че това са всичките му пари. Тогава Сократ вижда, че той има позлатен часовник и иска да му го вземе. Старецът се съпротивлява и Сократ го убива със секирата. Взима часовника и някои други вещи, които смята, че може да продаде. На излизане слага табелка на вратата на бакалницата, на която пише, че няма да работи през следващите 10 дни.

Една от редовните клиентки обаче, се усъмнява в истинността на написаното, защото никога до сега магазинчено не е преставало да работи. Обажда се в полицията, разбиват вратата и намират двата трупа. Полицията няма представа, кой е убиецът.

Следователят има зорко око и забелязва, че на колана на Иван виси верижка, а няма часовник. Започва да обикаля часовникарските ателиета. Той разпитва дали някой наскоро не им е продавал позлатен джобен часовник, след като клиентката на убитото семейство разказва в полицията, че е виждала такъв у 85-годишния старец. Попада на един часовникар, който е купил такъв часовник преди два дни и дава описание на мъжа, който му го е продал.

Сократ има досие в полицията, към което са приложени и снимки. Когато ги показват на часовникаря, той веднага го разпознава. Скоро след това убиецът е заловен и осъден на смърт чрез обесване. Последното му желание е да бъде погребан като християнин и децата му да не узнаят, че е убил майка им.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив