Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Лили Иванова присъства и в нашето ежедневие, и в нашия празник така неизменно, сякаш това е било винаги и ще продължава да бъде.

Нейният път в изкуството преминава през всички щастливи мигове на успеха. 3500 самостоятелни концерта, 240 записа на песни за радиото и телевизията, 24 малки плочи и 14 дългосвирещи.

Лили е носителка на много национални и международни награди от различии фестивали и конкурси: „Златният Орфей" — Слънчев бряг, „Златен ключ“ — Братислава, Златна плоча от Кан и Атина, Гран при — Париж, награди от Сопот, Истанбул, Токио и много, много други фестивали и конкурси.

Днес Лили Иванова е в зенита на своята популярност — песните, които пее, неизменно заемат първите места в класациите на радиото и телевизията. Спокойно можем да кажем, че нейните хитове са стотици, нека припомним само най-новите: „Детелини", „Предупреждение", „Маргарита"...

Коя е тайната за успеха й? Отговорът й е неизменен: „Вярвам в интуицията си да откривам хубавото в новото".

Със своя малък състав „Макове", или с големия Естрадно-симфоничен оркестър на радиото и телевизията, тя си остава неповторимата Лили! Защото Лили Иванова е звезда, която свети със собствена светлина!...

Мери Николова



Някои  като видят червената вратовръзка ще отминат бързо  поста, но аз обожавам поколението си и тези години... Слушахме плочи и записи, които днес никой не може да изпее така. Пренавивахме лентите на Грундиг с молив... 
 

Късаха се лентите от честото пускане. Нетърпеливо чакахме желано обаждане, но на стационарен телефон. Все още обичаме Висоцки и Магомаев, но и Bijelo dugme, Led Zeppelin, Майкъл Джексън и мн.др. Ходехме с грижливо изгладени унформи и престилки, а синята и червената вратовръзки бяха ударението. Обичахме си ги. Сами си ги  връзвахме, оглеждайки в огледалото...  А обувките?! Много важни. И винаги лъснати.

Не беше скучно детство. Бяхме без мобилни телефони, но с поне 15-20 вида игри на улицата и пред блока, в училището или в градината. 

Играехме и на "думи" или на "цитати".

Имаше цяла индустрия за детски филми и предавания, които бяха в строго определено време и часове. Още помним любимите герои от тези филми.

Ценяхме приятелството още като деца.Това поколение знаем да бъдем приятели и не прощаваме предателството.

Е, чертаехме сами полетата в тетрадките, подвързвахме всички учебници в зелен картон, още го помня - кадастрон или синя хартия, но научихме повече граматика, правопис и краснопис дори. И не само. Учеше се. 

Не е нескромно, но това поколение е закалено, затова е и прогресивно.  

Ние, децата от 60-80-те години, сме свикнали да правим всичко сами - защото никой няма да ни го направи по-добре.. Имахме отговорност, останала и до днес. 

Ще се радвам, ако моите спомени върнаха и вашите...

Автор:Наско Пенев



Имаше такава институция при социализма – другарски съд. Съставът на съда беше от трима души – председател и двама членове. Предлагаха се от местната организация на Отечествения фронт, одобряваха се от партийното бюро. Съдът имаше правомощия да налага наказание „обществено порицание“. За по-тежките случаи – глоба до 20 лева. По онова време 20 лева бяха много пари.

Имах възможността да бъда председател на другарски съд. Имаше много интересни дела за разглеждане. Спомням си за едно, което утвърди авторитета ми като съдия. Две съседки, прехвърлили 75-те години, сигурно заради нещо дребно влязоха в остър спор. Сутрин още като отвореха очи и вечер до късно махалата се огласяше от кавги, клетви и закани. Съседите започнаха да се възмущават как тези кротки жени на възраст имат такива зли езици. Доста хора ходиха да ги помиряват, но изход нямаше.

Наложи се дори кметът да ги вика в общината, но те, като излязоха оттам, щяха да си оскубят косите. Един ден реших да се опитам да ги сдобря. Едната беше по-хрисима. Отидох у тях. Предложих ѝ да подаде заявление до другарския съд – ще повикаме съседката ѝ, съдът ще я глоби 20 лева и ще продължава да я глобява, докато не миряса. Жената се засмя и одобри намерението ми. Подаде заявление. 

Насрочихме заседание. Двете жени се явиха, изслушахме ги. И двете нямаха никакво основание да влизат в остър спор за няма нищо. Обявих, че съдът се оттегля на кратко съвещание. След 5 минути прочетох и решението. Казах им, че решението на съда е двете страни да постигнат споразумение. Да си стиснат ръцете, да си простят взаимно и оттук нататък да си живеят мирно и тихо по съседски. В противен случай съдът ще им наложи и на двете глоби по 20 лева. Ще им бъдат налагани глоби дотогава, докато не спрат да се карат. Последните ми думи ги респектираха. 

По онова време пенсиите им сигурно бяха по 30-35 лева. Оттук нататък кавгата щеше да им излиза доста солена. Спогледаха се. Станаха прави и си стиснаха ръцете. След това до края на живота си не си казаха вече лоша дума. Съдът ги вразуми. Това е българинът. С приказки не можеш да го убедиш, но като му бръкнеш в джоба, го озаптяваш.



Атомната електроцентрала “Козлодуй” е първата атомна централа в България и в Югоизточна Европа.

Началото на българската ядрена енергетика се поставя на 15 юли 1966 г. с подписването на спогодба за сътрудничество между България и тогавашния Съветски съюз за изграждането на атомна електроцентрала. След подробен технико-икономически анализ площадката за строеж е избрана на р. Дунав, в близост до гр. Козлодуй.

Проектите за централата са изготвени съвместно от “Топлоелектропроект” – Москва, и “Енергопроект” – София.Основното оборудване е доставено от Съветския съюз, а отделни съоръжения – от тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария. Първата копка за строежа на АЕЦ Козлодуй е направена на 14 октомври 1969 г. През месец април 1970 г. започват широкомащабни строителни дейности за изграждането на уникaлното и до днес за страната ни съоръжение, в което участват над сто хиляди строители и монтажници.


На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се внедряват за първи път в световната практика при строителството на атомни електроцентрали. Някои от тези технически решения, са значителни инженерни постижения, към които проявяват голям интерес и специалисти от други страни.


На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ Козлодуй с дължина 240 м, ширина 105 м и височина 40 м. В него са разположени реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. През юни 1972 г. от Съветския съюз пристига първият реактор, а на 20 ноември същата година той е спуснат в шахтата си.


Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа:


І етап: 1970 – 1975 г. Изграждане и пуск на 1 и 2 блок с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230, с два независими канала на системите за безопасност.

Пуск на 1 блок: 1974 г.

Пуск на 2 блок: 1975 г.


Официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй” е на 4 септември 1974 г.


ІІ етап: 1973 – 1982 г. Изграждане и пуск на 3 и 4 блок с водо-водни реактори ВВЕР-440, усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Пуск на 3 блок: 1980 г.

Пуск на 4 блок: 1982 г.


ІІІ етап: 1980 – 1991 г. Изграждане и пуск на 5 и 6 блок с реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, трикратна резервираност на системите за безопасност.

Пуск на 5 блок: 1987 г.

Пуск на 6 блок: 1991 г.



Има хора, останали в историята с невероятните си подвизи. Един от тях е големият български спортист със завидни заслуги в плуването – Добри Динев.

7 ноември 1978 г., Димитровден по стар стил, хиляди са пристигнали на събор във варненското село Гебедже – днешния град Белослав. Хората се веселят цял ден, когато малко преди 18 часа стотици тръгват към жп гарата, за да хванат последния влак за Варна.

За да стигнат до нея обаче, трябва да минат през дългия 150 м понтонен мост над дълбокия канал, свързващ Варненското и Белославското езера или да чакат ферибота.Заради изграждането на заводите в Девня и необходимостта кораби да могат да плават до тях, съществуващият дотогава канал трябвало да бъде разширен, а старият каменен мост в Белослав бил разрушен. На негово място бил изграден понтонният – само „временно“, докато тръгне ферибот. Но дори след като ферибот вече имало, „временният“ понтонен мост не бил премахнат.


Така във фаталната вечер пред понтона в Белослав се струпва тълпа, сред която много млади семейства с малки деца.Точно в този момент двамата морски старшини, обслужващи моста, го отворили, за да премине танкерът „Въча“.

След затварянето му понтонният мост все още не е бил стабилизиран, когато е бил атакуван от тълпата. Нито охраната, нито спуснатата бариера спрели напиращите да преминат по плаващата пътека, за да хванат влака, който в този момент навлиза в жп гарата. Никой не обръща внимание и на табелите на понтона, че конструкцията е предназначена за единично преминаване и в двете посоки.

На единия бряг със семейството си тогава е и 30-годишният варненец Добри Динев. Колебанието му трае само секунда. Поглежда дъщерите си и без да чува молбите на съпругата си, скача в ледената вода. Голяма част от хората не могат да плуват. Има много деца. Добри започва от тях. Първите, които изважда на брега, са момиченце и момченце, които се държат геройски за обърналия се понтон

Връща се отново, и отново, и отново. Спасява 43-ма, спасява ги от сигурна смърт…

На въпрос защо е скочил във водата и мислил ли е за собствените си деца, Добри отвръща: „Хората се давеха. Аз бях там, не можех да ги оставя…“

В спасителната операция се включват катери и десетки водолази. Два дни те вадят труповете от водата. Според официалната информация загиналите в Белослав са 65, сред които много деца. Най-малката жертва е 4-годишният Свилен Стоянов. Очевидци на трагедията обаче и до днес твърдят, че удавените са много повече.

Преди да си отиде от този свят през 2015 г., славният варненец от 1994 г. живее и работи в Канада. В Монреал той основава клуб „Приятелите на Добри Динев“ и популяризира България и родната плувна школа. В Канада Динев е отдаден и на ирисовата диагностика и има хиляди пациенти не само от Канада.

Приема в дома си и помага на всеки български плувец, участвал в кръг от Световната купа или първенството на планетата. Улица във Варна днес носи името на Добри Динев.

Днес за трагедията в Белослав напомня паметник на южния пристан на ферибота.



„Борбата е безмилостно жестока. Борбата както казват е…”. Много неща могат да се кажат за борбата, но и епитета „безмилостно жестока” е напълно достатъчен. Авторът на стиха е имал предвид революционната борба и точно във финалната и фаза, своята гибел намира гениалния творец Райко Алексиев. 

Съвсем скоро попаднах на произведението му „Пътеводител за България – пътища и безпътие“. За две минути творбата ме убеди да посветя няколко реда на човека успял толкова точно да опише и предвиди някои от най – характерните особености на родната обществена среда.

Райко Николов Алексиев е роден на 7 март 1893 година в Пазарджик в семейството на учителя Никола Алексиев, българин бежанец от Солуни на Стоянка Белопитова, сестра на участника в Априлското въстание Тодор Белопитов. Има трима братя и две сестри. Следвал е литература в Софийския университет и рисуване в Художествената академия в София. Още с появата на първия му пейзаж в „Изложба на младите“ през 1913 г. българската царица Елеонора става една най-големите почитателки на таланта му. Същата година художникът прави пет самостоятелни изложби.

През 1932 г. основава седмичния вестник “Щурец”. Райко Алексиев сам рисува всичките му карикатури, сам пише статиите, фейлетоните и хумористичните миниатюри, като се грижи и за разпространяването му. “Щурец” се списва в дома на художника до последния брой от 8 септември 1944 г. Тиражът му от 50 хил. през всичките 12 години го държи на челно място сред родните печатни издания. Още първият брой се разграбва толкова бързо, че се налага авторът му да го допечатва. Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев стават редовни сътрудници на “Щурец” . Вестникът не пропуска брой дори по време на Втората световна война.Няколко от героите стават нарицателни: Генчо Завалията – тип на преследван от злополучията нещастник, Гуньо Гьсков – глуповат, но практичен младеж, Нане-Гето – шоп одумник, Отец Тарапонтий – практичен духовник.

През май 1939 г. свързва съдбата си с младата актриса Весела Грънчарова. Раждат им се три деца – Радослав, Веселин и Александър.

Като дългогодишен председател на Съюза на дружествата на художниците Райко Алексиев организира подпомагането на бедстващите си колеги, останали без покрив. Той издейства от Министерството на финансите сумата от 2 млн. лв., която спасява от гладна смърт семействата на много нещатни художници, евакуирани в различни села на страната.

С успехите си, а също и с нерядко жлъчния си хумор Райко Алексиев си създава немалко врагове. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат той е многократно предупреждаван от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти.

Непосредствено след преврата завърналият се от Чамкория в София Алексиев е арестуван от Лев Главинчев като „враг на народа“ поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. Алексиев е пребит до смърт на 18 ноември 1944 година в София заради карикатура на Сталин.През март 1945 година Алексиев е осъден посмъртно заради „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда от така наречения Народен съд по Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени. След смяната на комунистическия режим в страната през 1989 година е реабилитиран. Съюзът на българските художници отваря галерия „Райко Алексиев“.

Завършвам статията с един известен цитат от този артист, който надявам се да послужи като поука на всеки, имащ колебание да се гмурне във водите на политиката:

„Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва.

Източници: wikipedia.org, dnevnik.bg, bolgari.net, inews.bg, hightviewart.com

Вижте още: Черната скала от която учители, лекари, адвокати, търговци, фермери и земевладелци са хвърляни живи в пропастта



Фердинанд Козовски станал зам.-министър, посланик и председател на Народното събрание, а Лев Главинчев – шеф на Гранични войски

На 1 срещу 2 февруари 1945 г. на Софийските централни гробища се разиграва грозна сцена. Група екзекутори са се събрали за последни инструкции преди да разстрелят представителите на бившия политически елит. Командата от професионални убийци е организирана от БРП (к) под ръководството на Веселин Георгиев и дори си има партиен секретар – Кольо Петков-Моряка, близък съратник на зловещия Мирчо Спасов.В наказателния отряд са включени жестоки палачи – Фердинанд Козовски, бивш интербригадист, приближен на самия Георги Димитров, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в I-ви отдел на ДС и шефа на спецотдела полковник Лев Главинчев, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това са хората, които отговарят

“работата” да се свърши

с нужната бързина

и дискретност

На самото гробище началникът Георгиев дръпнал едно слово за голямото доверие, което партията е оказала на избраните палачи за важната политическа задача. Партийният секретар пък обърнал внимание на „високата отговорност“ и как трябва да се действа бързо за да не се остави възможност на англоамериканските представители в съюзническата комисия да реагират и да спасят някои от екзекуцията.

После взема думата Лев Главинчев. Изправен до огромен трап, изровен от съюзническите бомбардировки, той възторжено заговорил какъв късмет са извадили, че в крайна сметка се решило осъдените да бъдат разстреляни, защото имало предложение да ги бесят…

Но веднага възникнали пререкания кой кого да убие.Сцената е подробно описана в книгата на Христо Троански „Убийствено червено“:

„Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: „Лично пролях синята му кръв!“

Същото ще твърди и Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов.Няма да остане назад и Кольо Моряка, който пък щял едва ли не да се сбие с Георгиев: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Контингентът (тоест князът – бел. авт.) е мой и не го отстъпвам на друг. Весо се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех“ Кики…“

Разиграват се и срамни сцени на мародерство.Палачите грабят всичко по-ценно, което може да се намери у труповете на убитите – часовници, пръстени, златни халки, дори дрехи.

А един от тях – Фердинанд Козовски, даже изува от убития княз ботушите му.Казват че след това често го виждали да се разхожда с тях из центъра на София.

Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба “Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите.


Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а

екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите.

“Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов.

Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите.После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно.

Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора.

Уби го Главинчев” – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години. Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа. В тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се “отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2 730 държавници.

Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями.Камиони със сгурия са изсипани върху тях.

На всичкото отгоре след това физическите убийци стартират успешна кариера за дълги години по върховете на тоталитарната държава.

Всъщност машината за убийства е задействана със страшна сила веднага след деветосептемврийския преврат. Направо е чудно как екзекуторите смогват да избият толкова народ в такива кратки срокове.

На 10 септември 1944 г. княз Кирил Преславски и генерал Михов са арестувани в двореца от самия Лев Главинчев, придружен от подпоручик Любен Ванков, по известен с прозвището си Люши Авантюрата. В началото явно са се уточнявали списъците на жертвите. През този ден Главинчев е забелязан да влиза с двама души с каскети и шмайзери и в така наречения щаб на Народната милиция в хотел “Славянска беседа”, ръководен от Тодор Живков. Вечерта вече е в Банкя, където го чака част от бандата му и привиканите в привидна мобилизация набелязани. Извеждат ги извън градчето и повече никой не ги вижда.

По-късно пък често отива във Военното комендантство на бул. „Патриарх Евтимий“ 22, където се установило командването „със специални функции“ на съветския генерал Желтов.През следващите дни се установяват още няколко репресивни центъра – в две къщи на бул. „Евлоги Георгиев“, в ІIV участък на МВР и в Дома на слепите.

На 11 септември от Лъвов мост пак към Банкя потегля една камионетка. Тя е пълна с наивни полицаи, които са повярвали на съобщението по радиото, че никой няма да ги закача, ако се върнат на работа и продължат да изпълняват задълженията си.

Още тогава новата власт дава ясен сигнал, че убийствата водят до бързо израстване в йерархията. На тази дата военният министър подписва заповед, с която Главинчев е произведен в чин полковник, а Люши Авантюрата – майор. Със същото нареждане Тодор Живков и Славчо Радомирски стават подполковници, а Антон Югов – генерал-майор.


Дали поради скромност или защото от многото „специални задачи“ не е имал време да се преоблече в униформата, Левчо, както на галено са наричали палача, дълго време ходил цивилен по домовете на набелязаните жертви.


Всички запазани свидетелства за него го характеризират като изпечен садист – изпитвал върховно удоволствие лично да се среща с жертвите си, с някои от които се познавал в миналото.

Такъв е случаят с известният журналист и редактор на вестник “Щурец” Райко Алексиев. Главинчев лично го арестува в сладкарница “Цар Освободител” и го предава в ръцете на биячите си. След две седмици на свиждане в болницата съпругата му едва го познала и това е последния й спомен за него.

В същото време отечественофронтовското правителство на Кимон Гергиев излиза с лицемерни обещания по радиото, че “властта е здраво стъпила на краката си”

и “от ничия глава няма да падне и косъм” – това щял да преценява подготвяният “народен съд”. Всъщност саморазправата е в разгара си и е поощрявана тайно от висшето ръководство на комунистическата партия. На 16 септември Георги Димитров изпраща телеграма от Москва с предписание: „Да се гори с нажежено желязо великобългарският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм”, а четири дни по-късно ЦК на БРП (к) издава окръжно № 6 с призив за масова саморазправа и ликвидиране от комунистите на „враговете на народа“. В провинцията физическото унищожаване на набелязаните е прикрито зад лаконичното „да се изпратят в столицата“. На практика това означава да се отведат в определените места за разстрел и заравяне в масови гробове. При това често палачите дори не хабят патрони, а зверски чупят главите на нещастниците с кирки, лопати и колове или дори ги запалват на импровизирани аутодафета.


В същото време в София пред сградата на Лъвов мост непрекъснато спират камионетки и дори каруци с арестуваните, които зловещият полковник трябва да отметне в списъците си, за да могат да преминат в графата на „безследно изчезналите“.


По правило убитите са интелектуалци – журналисти, адвокати, предприемачи, учители, държавни и общински чиновници, духовници. Също и обикновени хора, и граждани и селяни, които по някаква причина са били неудобни на някой от новите властници.


На 21 септември по време на заседание на Духовния съд е арестуван неговият председател архимандрит Ириней. Първоначално го откарват в „Славянска беседа“, а после го дават в ръцете на Главинчев.

И до днес не се знае с положителност мястото на неговото мъченичество. Според някои сведения той е бил включен в група, избита на “Редута”. Но има и още по-зловещи версии за кончината му. Интересно е, че след една публикация за него през 90-те години, при един от племенниците му дошъл 60-70-годишен човек от

Пернишко и развълнувано разказал, че видял убийството на човека от снимката, приложена към текста на статията.

Той разказал, че като бил дете, пасял овцете на един рид. Видял кола, от която изкарали в синорите един духовник като този на снимката. След като го изхвърлили от колата, започнали да се гаврят с него. Дърпали му брадата, блъскали го в земята. Той паднал на колене, понеже ръцете му били вързани отзад.

Накрая го залели с бензин и го запалили.Проф. Радко Поптодоров споделя друга версия. Той слушал да се говори, че някъде към Годеч и Трън в отдалечено място бил накладен огън. Наредили се мъчителите в кръг, а в средата оставили отец Ириней. Блъскали го поред към огъня. Той политал, побягвал опален, олюлявал се и от изтощение паднал в пламъците. Докато горял, те играели хоро.

За Главинчев този случай не е някакво изключение. Казват, че подобен метод е използвал и при убийството на бившия македонски деец Васил Василев. С него полковникът имал сметки за уреждане още от 1932 г. Василев е доведен при Главинчев от Варна на 28 септември и оттогава се води изчезнал. След години на една “другарска среща” в ДС някой попитал зловещия екзекутор за участта на Василев. Палачът се обърнал въодушевен към Тома Трайков:

„Кажи му, кажи му как скачаше в огъня…“

Друга от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най-близките до Тодор Живков партийни функционери, придобил впоследствие мрачна слава с дейността си в МВР-ДС, като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена, и като носител на корупция и ръководител на контрабандни канали и неправомерно изразходване на милиони левове в служба „Културно наследство“ към МВнР през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова.

Палачът, когото виждали да се разхожда с ботушите на княз Кирил в центъра на София също не бил кой да е – генерал Фердинанд Козовски. Участник в ръководството на Септемврийското въстание, интербригадист и офицер от Червената армия, Козовски се превръща бързо в ръководен кадър у нас. Първоначално се издига за зам.-министър на отбраната, а впоследствие е изпратен като посланик с ранг на пълномощен министър в Унгария и Полша. След завръщането си е „избран“ за председател на Народното събрание и на този пост поставя истински рекорд – цели 15 години.

В спомените на съвременниците си обаче той не е оставил нищо за разказване. Единствено се носела мълвата за безпаметните му запои, тъй като издигналият се палач бил известен алкохолик.

Не по-добре завършва и бързото издигане на избилия стотици, ако не и хиляди българи Лев Главинчев. След като го направили камандващ на Гранични войски, той бързо проявил порочния си нрав. Измислил чудовищна схема за мародерство. С подставени агенти примамвал хора, които искат нелегално да напуснат страната срещу заплащане, а след като ги обирал до граничната бразда, ги убивал на място. Накрая явно някой от приближените му завидял за „лесната“ печалба, казал където трябва и началниците го разжалвали. Дори го изпратили на лагер в Белене, но там бившият заслужил екзекутор все пак се ползвал с някакви привилегии и бил при значително по-добри условия, отколкото другите затворници. После пък през 1956 г. Тодор Живков го реабилитирал и дори станал кум на една от дъщерите му. Умира от рак в страшни мъки през 1970 г.

инфо: 168chasa.bg



Легендарният полицай Никола Гешев е доживял до 1970 г. , след 1944 г. той успява да се укрие и превъплъти в селския учител Васил Саламанов. В продължение на повече от двадесет години той учил децата на четмо и писмо в септемврийското село Виноградец. Тази теза бе доказана в два епизода на журналистическо разследване направено от Богдана Лазарова и излъчено по БНТ1 на 31 август и 1 септември.

Теорията на Лазарова е напълно правдоподобна, тя прави графологически анализ и успява да открие хора, които са били ученици на Саламанов. Той се появява в селото през 1945 г. и заповедтта му за назначение е от Пловдивското управление на образованието. Заедно с него идва и жена му, която в селото наричат „лудичката“ или Саламанка. В нито един момент от живота си в селото тя не е контактувала с никого, стояла е заключена в дома, в който живеела заедно с мъжа си.

Даскалът също бил много затворен човек, той не искал да се снима с учениците си, не обичал да ходи на гости, единствената му страст бил ловът. Контактувал с хората от ловната дружинка, но никога не искал да има индивидуална порция храна пред себе си по време на техните събирания. Ако храната е сложена в обща чиния си вземал по малко от нея. Бил много затворен човек, строг към децата. Никъде в архивите на училището не са останали ръкописно попълвани от него документи, но Лазарова успява да открие на две места неговия подпис, на база на когото са направени и графологичните експертизи, които сравняват новия му подпис с наличните от архивите на някогашната Дирекция на полицията.

Жената, която довел със себе си постоянно носела тюрбан на главата си и поливала децата, които стоели под прозорците на дома им, с вода. Първоначално семейството се настанило в общежитието на училището, а след пенсионирането на Саламанов взели къща под наем, близо до църквата.Когато той починал три коли изнесли багажа от дома му, а жената била въдворена в болница за психичноболни в монтанско. Единствено ДНК анализ на останките на Саламанов, който е погребан във Виноградец, могат да докажат дали той действително е Никола Гешев. Но такава експертиза може да се направи само по искане на неговите наследници. Той самият не е имал деца, след девети септември оцеляват майка му, двамата му братя и двете му сестри, едната от които е с психични отклонения по рождение.

Предполага се, че Гешев е имал изключително добър агентурен апарат и е успял да се договори с новата власт да не бъде безпокоен. Той е приел да остане до края на живота си неизвестен човек, вместо да отговаря за делата си. Легендарният му архив е съдържал данни за над 140 души, които след смяната на властта са били зависими от него. Допуска се, че един от тях е бил Тодор Живков.

Разследването на Лазарова било провокирано от разказ на човек, който твърдял пред нея, че през 1968 г. е пътувал във влака от София към Пловдив в едно и също купе с Гешев, който слязъл на гара Пазарджик.

Никола Гешев е роден на 13 април 1896 година в семейството на столичния нотариус Христо Гешев и Райна Манолова. Семейство Гешеви има 6 деца: Бонка, Емануил (Манчо), Никола, Елена, Стефанка и Георги. Емануил Гешев е сред основателите на ФК Славия, а Георги Гешев е първият национален шампион по шахмат, носител на 4 поредни титли между 1933 и 1936 г. Семейство Гешеви обитава къщата на бул. „Христо Ботев“ №39 в София. През 1974 г. семейната къща е завещана от Елена Гешева на Българската федерация по шахмат. През по-голямата част от съзнателния си живот Никола Гешев остава заклет ерген. Единствената голяма любов е колежката му Веселина Добрева. Връзката им се задълбочава през 1936 г., но двамата се венчават едва през май 1944 г.

Никола Гешев е съученик на Станислав Балан (секретар на цар Борис III) и на известния комунистически функционер Трайчо Костов, за когото по-късно има недоказана версия, че е бил негов агент, което се използва от Народния съд, за да ликвидират Т. Костов през 1949 г.

Никола Гешев следва две години право в Италия, през периода 1921 – 1922 г., но се връща, без да е завършил образованието си. С този период от живота му се свързва и прякорът „Папата“, с който по-късно е известен сред колегите си в полицията.

Съществуват три основни версии за съдбата на Никола Гешев на и след 9 септември 1944 г.:

Първата – официалната, че е убит при опит да избяга в Турция при границата в района на Свиленград на 9 септември 1944 година следобед. Гробът съзнателно е оставен неизвестен, за да не става обект на поклонение.

Втората, че е убит при Куклен чешма южно от Пловдив на 9 септември 1944 година.

Третата, че е останал жив, успял да премине в Турция, живял до дълбока старост, вероятно в Мюнхен и дори, че е бил преподавател в Школата на КГБ в Москва.

Улики, че е останал жив

Първата улика, че полицаят е останал жив, е докладна от 26 юни 1946 г. до шефа на МВР Стара Загора, с която екстрадират семейството на брата на Гешев – Емануил. Той заедно със семейството му трябва да се установят в Нова Загора и на всеки 24 часа да се разписват в участъка. Причината според докладната е, че те са близки на незаловения бивш началник на полицията Никола Гешев.

Втора улика е в досието на Емануил Гешев, изготвено от Новозагорското околийско управление на полицията. Там се появява същият текст: че „той е близък на незаловения бивш началник на полицията Гешев.“

Третата е от 11 юли 1947 г. Началникът на групата по издирването на Никола Гешев пише до директора на отделение Е. В рапорта той иска разрешение да се открие досие за разработка на 19-годишната Райна Емануилова Гешева – дъщеря на брата на Никола Гешев. Мотивът – „във връзка с издирването на Никола Христов Гешев.“

Четвърта – Оперативното дело „Овен“ по разследването на Никола Гешев не е прекратено.

Единствената жива днес наследница на Никола Гешев е правнучката на брат му Анна Емануилова Гешева. Тя е завършила УНСС. Външната прилика между нея и полицая е поразителна. Също като Никола Гешев тя е учила за юрист. Самата Анна издирва в архивите всички документи, свързани със семейството.

Източник:epicenter.bg


 

К.к "Слънчев бряг"- Базар "Юг" и на заден план хотел "Кубан", 1974г.

Роден съм през 1971 г. в Стара Загора и през цялото си детство съм ходил на море в Слънчев бряг. Причината е съвсем прозаична – предприятието, в което работеше баща ми, имаше там почивна станция. Намираше се на разклона за Св. Влас, в подножието на хълма с Шатрата (ресторант Ханска шатра). Сега там е хотел Helena Park.

Почивните станции всъщност бяха две. В старата сграда банята беше обща за етажа и по-често отсядахме там, тъй като по-лесно се намираха т.нар. „карти за почивка“. В новата цареше лукс – баня във всяка стая (или само в половината, не помня), а във фоайето – машина за чистене на обувки, тежки пердета, поели много прах, и цветен телевизор! По онова време цветните телевизори бяха рядкост. Във въпросното фоайе гледах световното в Испания през 1982 г. Помня драматичния полуфинал Германия – Франция с Платини, Румениге и Брайтнер, завършил с дузпи.

Пред почивната станция имаше градина с много рози, а по пътя за плажа минавахме по дървено мостче. Това беше самият край на Слънчев бряг. На мястото на сегашния хотел Маджестик имаше голяма гора с къмпинг. Беше пълно с палатки на поляци, чехи, унгарци, от които родителите ни купуваха крем Nivea, сгъваеми масички и други екстри на цивилизацията, които не бяха налични в най-верния сателит на Съветския съюз.

Режимът в почивната станция беше близък до казармения. Добре, че поне не ни караха да вдигаме/спускаме знамето и да слушаме химна. Закуската беше в много ранен час и понякога родителите трансформираха т.нар. компле в сандвичи, които носеха на децата в стаите. Вечерята също беше рано – около 18:00 ч., когато навън все още грееше жарко слънце. Ако някой огладнееше по-късно, си купувахме солети и фъстъци от барчето, а бащите ни си взимаха питие и играеха табла на една стара лодка, превърната в беседка.

Привечер излизахме на дълги разходки до центъра на комплекса. От препълнените ресторанти долиташе ехото на оркестрите, а от по-малките капанчета звучаха хитовете на АББА и Бони М. Неоновите светлини бяха на върха на славата си, но в по-периферните алеи беше достатъчно тъмно, за да видим светулките. От време на време минаваше влакче или файтон, пълен с червенобузи, подпийнали германци, смеещи се с цяло гърло.

Най-голямото ми удоволствие (освен тортата Гараш) бе да стрелям с пушка по електронни мишени в една зала, която се намираше някъде между хотел Кубан и пощата. Ако не ме лъже паметта, една игра струваше 20 стотинки. Понякога си носех пари от касичката вкъщи, за да играя повече.

Другите забавления бяха мини голф и някоя комедия (примерно с Луи дьо Финес) в Летния театър, където се провеждаше „Златният Орфей“.

На хълмчето с Шатрата имаше само двайсетина вили (много хубави за онези времена) и достатъчно свободно пространство, за да запалим огън и да си направим сирене на керемида...

Всичко това е далеч в миналото, към което не изпитвам носталгия, по-голяма от нормалната за всеки човек емоция по детството. А Слънчев бряг се превърна в презастроена парти дестинация за бедни тийнейджъри от Европа, привличаща ги най-вече с евтиния алкохол. Което не е обезателно лошо, защото трябва да има курорти за всеки вкус./ladyzone.bg/



Почти няма български мъж от поколенията, преминали през задължителна военна служба, който да не е влязъл в съприкосновение с основния всъдеходен камион в българската армия, пък и във въоръжените сили на целия Варшавски договор – незабравимия „Джоган”, както наричаха у нас ЗИЛ 157.
 

В казармените разкази, обичайно подсладени от носталгия по младостта и обвити в романтичния ореол на отминалото време, „Джоган” неизменно демонстрира чудеса от висока проходимост, неимоверна устойчивост на чудовищни пропуски в поддръжката (например когато някой разсеян боец е забравил да налее вода в радиатора или масло в мотора или трансмисията) и разбира се, пословична лакомия за бензин, простираща се от около 50 л/100 км на шосе до наистина невероятни стойности в пресечена местност. При това не може да не ви направи впечатление, че този, общо взето, труден за управление автомобил без сервосистема на волана и днес има своите ревностни почитатели, които неуморно повтарят как в дълбоката кал той единствен е успявал да премине, като пътем е изтеглял заседнали газки, по-модерни ЗИЛ 131 и дори някой и друг закъсал БТР… Тук доводите на разума и съобразяването с реалностите губят смисъл, защото в света на легендите нещата имат друга логика и събитията се развиват по особени закони. 

Предшественикът

ЗИЛ 157 е рожба на една все по-избледняваща в спомените епоха, когато глобалното противопоставяне между страните на „победилия социализъм” и „свободните демокрации” се поддържаше с помощта на огромни армии, а в Съветския съюз цялата икономика работеше на първо място за нуждите на отбраната. Предшественик на модела е ЗИС 151, създаден непосредствено след края на Втората световна война. В хода на боевете на съветска територия, където пътищата са лоши, а през пролетта и есента просто изчезват в морета от кал, е станала  очевидна необходимостта от съвременни високопроходими камиони, подобни на доставяния по ленд-лиза американски Studebaker US6. Триосният модел с колесна формула 6х6, от който Съветската армия получава около 150 хиляди броя, решава множество логистични задачи, но най-известното му приложение е като носител на реактивните системи за залпов огън БМ 13 „Катюша”. Военните дотолкова са запленени от него, че желаят да получат аналогичен съветски модел със сдвоени задни колела и не се вслушват в аргументите на конструкторите, според които единичните задни гуми са по-добри върху мека почва или кал. Така ЗИС 151 се произвежда цели десет години (1948 –1958) с двойни задни колела и отстъпва както на първообраза Studebaker (защото е с около един тон по-тежък), така и на по-малкия ГАЗ 63 с формула 4х4, но с по-големи единични гуми. Единични или двойни

По време на ученията в края на 40-те и началото на 50-те години недостатъците на сдвоените задни колела стават очевидни. От полепналата кал отзад се образуват четири хлъзгави „варела”, а автомобилът затъва до диференциалите. Налага се външните колела от чифтовете да бъдат демонтирани (за намаляване на съпротивлението) в тежки полеви условия, а закъсалият камион да бъде тласкан от други (допуска го специалната конструкция на броните). 

Въпросът за единичните колела отново е поставен на дневен ред и този път конструкторите го свързват с нуждата от система за регулиране на налягането на въздуха в гумите с напомпване по време на движение. След драматични изпитания, на които е поканен заместник-министърът на отбраната, прославеният маршал Г.К. Жуков, най-после се взема решение в полза на по-сложната, но в крайна сметка по-съвършена и по-добра конструкция. 

Производството на ЗИЛ 157 започва през 1958 г. и още същата година моделът е отличен със златен медал на изложението в Брюксел. Единичните задни колела повишават проходимостта, понеже използват и утъпкват прокарания от предните коловоз, с което общото съпротивление намалява. Формата на кабината и  заостреното торпедо (заради него руските шофьори са кръстили ЗИС 151 „Утюг”, т.е. „ютия”) остават същите, но понеже отпада необходимостта от две резервни колела, монтирани преди това между кабината и товарната каросерия, сега рамата може да бъде скъсена с 25 см, а общата дължина – с 33 см. Единственото резервно колело вече се закрепва хоризонтално под платформата. Общото тегло на автомобила намалява с около 100 кг. 

Регулиране на налягането в гумите

Най-интересната техническа новост в ЗИЛ 157 е системата за регулиране на налягането в гумите, черпеща сгъстен въздух от пневматичната спирачна уредба. С помощта на шест отделни клапана водачът  може да намали налягането от 3 – 3,5 бара за движение по шосе с твърда настилка на 1,5 – 2 бара за мека и рохкава почва, 0,75 – 1 бар за пясък, влажна почва и разкалян черен път до 0,5 – 0,7 бара за терени с водна растителност, заблатени местности и дълбока снежна покривка. За целта са разработени гуми с 25% по-широк профил и специални слоеве от много мек каучук. Те допускат деформация до 35% от височината на профила, докато при обикновените гуми максимумът е 13%. Все пак при най-мекия режим не се разрешава движение с повече от 10 км/ч и веднага след преодоляване на препятствието водачът е длъжен да спре, докато налягането се повиши достатъчно, и чак след това да потегли отново.В сравнение със ЗИС 151 е увеличена мощността на шестцилиндровия бензинов двигател (от 92 на 104 к.с. при 2600 об/мин), като същевременно е намален разходът на гориво. Въртящият момент е нараснал от 304 на 334 Нм. Усъвършенствани са охладителната и мазилната уредба, както и всички други системи в автомобила. Дългото сбогуване

Производството на ЗИЛ 157 продължава повече от 35 години, като за това време моделът минава през две по-сериозни модернизации. При първата (ЗИЛ 157К, 1961 г.) мощността е увеличена до 109 к.с., двудисковият съединител е заменен с еднодисков. Усилена е конструкцията на мостовете, подобрени са спирачките. 

През 1966 г. от конвейера в Москва слизат първите бройки от осемцилиндровия ЗИЛ 131– наследника на 157, при който водачът най-сетне разполага със сервосистема на кормилната уредба. Според плановете производството на ЗИЛ 157К в московския завод е трябвало да бъде преустановено през 1968 г. и да бъде прехвърлено в Уралския автомоторен завод (УАМЗ), където да продължи още няколко години. Става обаче друго. Търсенето на ЗиЛ 157 не намалява, тъй като освен от армията, камионът се изплолзва в многобройни модификации за стопански цели – навсякъде, където е необходима висока проходимост и здрава, издръжлива и лесна за поддържане техника. Огромната страна иска още и още камиони и поради това паралелно със 131 старият ЗИЛ 157 продължава да се сглобява в Москва по стендовия метод още цели 20 години! А пък в УАМЗ, след като усвоеният уж временно модел се произвежда с пълна пара в продължение на цяло десетилетие, през 1978 г. го подлагат на още една модерницация. Така се появява ЗиЛ 157КД. Двигателят му е с по-малък работен обем, но мощността е увеличена до 110 к.с. при 2800 об./мин. Нови са водната помпа, стартерът, генераторът за променлив ток, контактно-резисторната система за запалване. Подобрения в конструкцията и окачването дават възможност полезният товар да бъде увеличен от 2500 на 3000 кг (върху почвена основа) и от 4500 на 5000 кг (на шосе). Производството на ЗИЛ 157КД е прекратено официално чак през 1992 г., но благодарение на огромния запас от детайли то продължава в малки серии до 1994 г. 

Точният брой е неизвестен

Според руски данни в течение на близо четири десетилетия ЗИЛ 157 е бил произведен в рекордния тираж от 797 934 бройки, включващ всевъзможни военни и цивилни варианти. Но дори това огромно число не казва цялата истина, тъй като няколко години след появата на съветския модел, в Китай започва да се изработва почти точното му копие Jiefang CA-30. Може да бъде разпознато по това, че вместо буквите ЗИЛ над радиаторната решетка (с хоризонтални пластини) са щамповани два йероглифа, а калниците не са закръглени, а ъгловати. Никой не знае в какъв тираж е произведен китайският камион, но нека не забравяме, че Китай от дълги години разполага с най-многобройната армия в света…

А животът продължава…

У нас джоганите все още не са потънали в ръждата на небитието, тъй като за много жители на планински райони те са предпочитаните помощници в тежки задачи, изискващи преодоляване на сложен терен. След като излязат на твърд път, стопаните бързат да прехвърлят товара на «нормални» дизелови камиони, защото иначе не могат да насмогнат с разхода на гориво. Впрочем повечето са му намерили колая, монтирайки газови уредби. Търсачите на върхови офроуд изживявания обаче би трябвало да монтират и яка тръбна конструкция за защита на кабината при преобръщане, както и предпазни колани. Би било наистина жалко човек да пострада в мирно време в една реликва от Студената война. Вижте още:Колко гориво харчат руските камиони ЗиЛ-130 и Газ-52

Източник: AMS.bg  



На 11 април българската авиация отбелязва 56 години от първия презокеански полет на Българската гражданска авиация, изпълнен с нововъведения в България въздушен лайнер „Ил“-18.

Полетът от София до Лима, Перу, е осъществен през 1964 година от екипаж в състав Иван Иванов – главен пилот, Андрей Иванов – командир на самолета, Йордан Песаров – пилот, Павел Игнатов – борден инженер, Серафим Колчев – борден радиотелеграфист, Тома Тодоров – щурман, Господин Господинов – щурман, Мария Иванова и Славка Григорова – стюардеси, Петър Петров – наземен инженер по двигатели.Дължината на полета е 16 123 км., а маршрутът е София – Париж – Дакар – Расифе – Асунсион – Лима. БТА публикува архивни кадри от изпращането на първия полет.

Всъщност, пътниците на борда не са случайни. През 1964 г. световното първенство по баскетбол за жени се провежда в Перу, а българският национален отбор се класира за финалите. Възниква обаче сериозен проблем – как да се стигне до там. Българското правителство търси съдействие от Югославия, която по това време е имала самолет, който е можел да прелети до Америка. Двете страни обаче не се разбират. 

По-късно България получава още няколко отказа.Замисля се вариант, чрез който българските баскетболистки да бъдат превозени с български самолет. Съветските авиоконструктори обаче категорично забраняват подобен опит. Въпреки това, българските летци Андрей Иванов, Павел Игнатов и Господин Господинов поемат премерен риск и осъществяват полета с модерния за времето си ИЛ-18.

Освен нашите момичета, за първенството в същия самолет летят и отборите на Югославия, Чехословакия и Франция. Събитието е впечатляващо и получава широк отзвук в българските и световните средства за масова информация.



Постъпих в родната казарма през октомври 1964 г. Бях в поделение 60620 в Сливен – свързочен полк на Трета българска армия. Бях изпратен в школата за младши сержанти да уча за свързочник радист. В школата бяхме от русенското, сливенското и пловдивското военно окръжие. Имаше и четирима-петима школници от гранични войски. 

Отдельонен командир ни беше ген.-лейт. Косев. С джипката съм изминавал хиляди километри, бил на съм на полкови и бригадни занятия във Варненско, Айтоско, Ямболско и Хасковско.Когато бяхме на такива занятия, свързочната техника, която беше на лично подчинение на командващия, се състоеше от 5-6 специализирани машини. 

Тя се извеждаше и прибираше под командването на полк. Жеков, който беше началник-свръзки на Трета българска армия. Случвало се е джипката да бъде паркирана близо до палатката и столовата на офицерите. Тогава е идвал дежурният по столова и ни е донасял от офицерската храна – рибни и телешки консерви, с думите: „Полковникът каза да не ми оставяте момчетата гладни“. Понякога в джипката, в която имаше няколко радиостанции, имаше наблюдаващ от Министерството на народната отбрана. Тогава ѝ поставяхме бяло флагче. И като минавахме покрай офицерите, те козируваха.

Февруари 1966 г. бяхме на занятие в Добруджа. Джипката беше позиционирана в един залесителен пояс. Зимата в Добруджа е люта. Занятието свърши на 14 февруари, Деня на лозаря Трифон Зарезан. Свързочната техника се прибираше към поделението. В полето на едно добруджанско село срещу нас се зададе група от мъже и жени, облечени в национални носии. 

Мъжете носеха на калпаците си венци от лозови пръчки и бръшлян. Спряха ни. Приближи се мъж до джипката с думите: „Другарю полковник, те са наши синове и разрешете да ги почерпим“. Полковник Жеков отговори: „За тях занятието, докато не се приберем живи и здрави в поделението, не е свършило. Но ако вие искате, напълнете им манерките с вино от бъчонката“. Оттогава на 14 февруари, Трифоновден, като си режа асмите в двора, този спомен изплува в главата ми. По лицето ми потичат сълзи.



Не само в българското, но и в световното обществено мнение, Михаил Горбачов остава човекът, който слага край на социалистическата система. В Американския университет в Анкара вече експартийният лидер Горбачов заявява: 

“Моята цел в живота беше унищожаването на комунизма…” Дали обаче Горбачов искаше точно това? С риск да бъде компрометиран, налага се да се представят някои факти, които остават скрити в днешните “демократични” общества.

С днешен прочит всички изводи и оценки, с които Тодор Живков отстоява необходимостта от смяна на системата, изглеждат ясни, неоспорими, естествени. През 1985 г. обаче, макар и поднесени елегантно, дори и напудрено, те са еретични. Но никой не може да оспори факта, че са формулирани още тогава от Тодор Живков. В пояснение ето и пасажи от писмо, което той изпраща на Горбачов на 18 юни 1985 г.

“Как става така, че десетилетия наред капиталистическия строй ни изпреварва, а ние продължаваме да вървим след него. Не е вярно, например, заключението, че капитализмът сега преживява криза. Напротив, капиталистическата система сега е стабилизирана повече от всякога.Да вземем например развитието на политическата система. Нашата система е закостеняла. Ние тъпчем на едно и също място. Понастоящем комплексът от партийни и държавни институциии и техният апарат е толкова централизиран, толкова тежък и тромав, че отнема повече разходи и социална енергия, отколкото социализмът може да си позволи.

Не е ли парадоксално, че резултатите от нашите научни постижения се усвояват и внедряват много по-бързо от капиталистическите фирми? В рамките на СИВ трудно се появяват нови неща, а дори и това, което се появява, погива, защото ние се мъчим да наливаме младо вино в разсъхнала се бъчва. По-лесно е изграждане на предприятие с обща собственост в капиталистическа форма, отколкото създаване на такова предприятие в рамките на СИВ.

Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност. Ние не бива да ставаме жертва на собствената си пропаганда, на собствения си печат, радио и телевизия”.През следващите няколко години Тодор Живков все повече се убеждава, че тези оценки са неприемливи за Горбачов. След оглавяването на СССР през март 1985 г. той повтаря “Ускорение на социалистическото развитие”, после “Нужен ни е повече социализъм”, след това “Перестройка”. А системата се задъхва. Едно побутване може да я разтърси до основи и да даде неконтролируем тласък на естествените сили, които бълбукат във и извън нея.

Именно тук идва и основната разлика между позициите на Михаил Горбачов, който е за преустройство в рамките на социалистическата система и Тодор Живков, който е за радикална смяна на системата. Това проличава ясно на проведената между тях среща в Кремъл на 16 октомври 1987 г. Ще маркирам в общи линии случилото се там.Тодор Живков подчертава необходимостта от коренна промяна. Той се аргументира, като изтъква, че всички опити за промени вътре в системата са неуспешни, защото се променя само съдържанието, а не формата. Горбачов, от своя страна, се опитва чрез различни завоалирани изказвания да го убеди,че такава промяна не е необходима и е достатъчно да се извърши преустройство. 

Той заявява, че се “безпокои по братски” от бързия напредък на промените в България. Горбачов също е против “обвързването на българската икономика с капиталистите”. Той казва на Тодор Живков, че хора от неговото обкръжение “смятат, че трябва да се вземат технолгии от Запада” и искат да превърнат България в “мини-ФРГ” и “мини-Япония”. А всъщност самият Тодор Живков се стреми към развитие на българските отношения със Запада, а не хора от обкръжението му. Той лавира и вложените в последно време в България милиарди долари, като посочва на Горбачов цифрата 260 милиона. Разгледан е и въпросът за ролята на партията. Тодор Живков изказва своята позиция, че “партията не може да бъде повече ешелон от държавното управление и не може да се издига и укрепва нейната роля като политически авангард на народа, като ръководна и направляваща сила на нашето развитие”. Горбачов приема въпроса за освобождаване на партията от някои несвойствени функции, но не и разделенеито на властта между партията и държавата.

Оттук нататък на думи Живков и Горбачов са единни, но делата им са различни.




Да си припомним някои от филмовите заглавия, с които ще го помним завинаги:

В култовия сериал „На всеки километър“ от края на 1960-те и началото на 1970-те години, Стефан Данаилов изпълняваше ролята на майор Никола Деянов – Сергей / Серж Омон, и участва в 12 от общо 26-те серии на филма – от втора до 13-а.Сред сценаристите на филма са Павел Вежинов и Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев, а темата е партизанска. Деянов е сборен образ на дейците на БКП през годините на комунистическата съпротива. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България.

Той е млад, емоционален и силно въздействащ образ, с който Стефан Данаилов остави емблематична роля, независимо от политическите пристрастия и промени, които настъпиха в по-ново време. Младият и дръзновен майор Деянов от „На всеки километър“ е ярка роля във филмографията на актьора. Майор Деянов и Димитър Атанасов (Митко Бомбата), в изпълнението на Григор Вачков, остана ненадминат пример за партньорство на екрана. И до днес кадри с двамата от филма едновременно  разсмива и трогва зрителите.„Черните ангели“ е български игрален филм (драма) от 1970 година, по сценарий и режисура на Въло Радев, оператор е Атанас Тасев. Създаден е по книгата „В името на народа“ на Митка Гръбчева. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков.

Стефан Данаилов отново е в ролята на ярък герой от съпротивата – младият дръзновен „Пантер“ – Георги Михаилов Аргиров.„Дами канят“ е любима българска комедия от 1980 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Георги Мишев. Оператор е Пламен Вагенщайн. Музиката във филма е на Георги Генков. В главната роля – на инструктора Яким Донев играе Стефан Данаилов. Много реплики от този филм станаха култови и се нанесоха трайно в хумора на всекидневието ни.

Сюжетът на филма се развива в годините, когато инструкторите по шофиране бяха важни персони. Героят на Данаилов – Яким , е разведен чаровен мъж, готов за всякакви авантюри. Те не представляват трудност, защото всяка от неговите „ученички“ зад волана се опитва да го впримчи, но Яким си знае цената. Младият Дон Жуан си има ядове с ревниви съпрузи, но много по-сериозни се оказват проблемите му с преследващите го влюбени жени.Стефан Данаилов изигра провинциалния добряк Панчо Върбанов във филма на Никола Рударов „

От нищо нещо“ / 1979 г. / – сложен образ, който ще се трансформира в хода на сюжета в един деформиран свой „събрат“. Ревността ще промени Панчо. Той не може да повярва, че кротка биволица е изяла ризата на приятеля му и той от уплаха е паднал в ямата, където Панчо го заварва заедно с жена си. Тя пък е паднала там, докато прави опит да спаси госта им, но на Панчо не му се вярва – той иска доказателство за опазената семейна чест. И решава да заколи биволицата, за да види дали в стомаха й ще се открие ризата на софиянеца?…И смешно, и тъжно!… Една трагикомична роля, изпълнена с много непосредственост от Стефан Данаилов.„

Обич“ е български игрален филм (драма) от 1972 година на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Александър Карасимеонов. Оператор – Борис Янакиев. Създаден е по романа „Обич“ на Александър Карасимеонов. Филмът донесе много награди на българското кино и превърна в легенда актрисата Виолета Донева. Стефан Данаилов играе в ролята на Николай, в когото се влюбва 20-годишната Мария. Момичето не се разбира с родителите си и баща й я завежда да си почине в една хижа на Витоша. Там й досаждат много мъже, но Мария има идеал в лицето на леля си и мечта – също като нея да стане лекар.

Лелята Ирина е нейният еталон за нравственост, но не присъства в живота й – обявена е за безследно изчезнала. Когато Мария се влюбва в Николай, без да подозира за чувствата й, той й споделя, че има приятелка, която е бременна от друг. Мария му дава кураж и той се оженва, но няма къде да живее. Тогава Мария му дава ключа от апартамента на леля си, убедена, че тя би одобрила този жест на истинска обич. Само че жестът става повод за скандал в семейството й…

„Топло“ е българска комедия от 1978 година, по сценарий и режисура на Владимир Янчев и музика на Симеон Щерев. Живущите в една софийска кооперация решават сами да си осигурят парно отопление. Договарят се с трима майстори и дори им предплащат услугата. И започва голямото пробиване на дупки в стените, в подовете и по таваните. Разрушителната стихия на майсторите с прякори Динго, Лебеда и Сопола, превръща кооперацията в руина, но пък сплотява съкооператорите. В ролите на майсторите се изявяват трима знаменити актьори, за жалост и тримата вече покойници – Григор Вачков, Стефан Данаилов и Тодор Колев.„24 часа дъжд“ е български игрален филм (драма) от 1982 година на режисьора Владислав Икономов, по сценарий на Владислав Икономов и Никола Тихолов, изграден по разказа на Йордан Йовков „Частният учител“ от цикъла „Вечери в Антимовския хан“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. Сюжетът ни въвежда в пусто, гранично село с разкаляни улички от 30-те години на 20-и век. Появата на една красива жена от пътуваща театрална трупа нарушава монотонния ритъм на всекидневието и смущава мъжката компания на офицера Васил Алтънов, фелдшера Марински, кръчмаря Сандьо и учителя Станчо Палазов.

В рамките на двадесет и четири часа, през които непрестанно вали дъжд, се разкриват характерите на присъстващите. Стефан Данаилов играе в ролята на капитан Васил Алтънов, който се напива и решава да ухажва Елиза. Но има съперник в лицето на невзрачният романтик – учителят Станчо Палазов. Капитанът забранява на даскала да цитира Горки, защото това име звучало опасно, а той бил офицер на Негово Величество и мразел болшевиките. Вече порядъчно пиян, капитанът принуждава госпожица Елиза Барбиери да танцува с него и разкъсва дрехите ?. Станчо се намесва да защити дамата от непристойното поведение на капитана. Алтънов от своя страна намира за засегната честта си и изважда пистолет. Останалите не го спират…„

Зарево над Драва“ е военна драма от 1974 година на режисьора Зако Хеския, по сценарий на Рангел Игнатов и Павел Вежинов. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Сюжетът ни препраща към ранната пролет на 1945-а. Бившият политзатворник Боян Василев е изпратен като политически командир на фронта в Унгария. Преди да замине, той се разделя със съпругата си Вера, обвинявайки я, че се е свързала с друг мъж, докато той е бил в затвора. Василев пристига в труден момент – войниците от полка са се разбунтували. Започват тежки боеве край Драва. В тях ще видим и поручик Блажев – героят на Стефан Данаилов.„След края на света“ е български игрален филм (драма) от 1998 година на режисьора Иван Ничев, по сценарий на Анжел Вагенщайн. Оператори са Георги Николов и Тошко Каменов. Музиката във филма е композирана от Стефан Димитров. Сюжетът ни отвежда в най-бедният квартал на Пловдив от средата на 20-и век. Там цари истинска етническа хармония между българи, евреи, арменци, турци, гърци и цигани. Поп, равин и ходжа – трима служители на древни богове, и един антихрист, наричан Къркача, са влюбени в една и съща едрогърда ханъма. 

Покрай смешните случки на тяхното съперничество, кавги и другарство, се случва и една красива любов – между еврейско момче и арменско момиче. Политическите ветрове разбиват идилията и разделят влюбените 12-годишни връстници на Ромео и Жулиета. Но минават години, и в Бачковския манастир те случайно се срещат: той е вече професор, а тя учителка по пиано. В ролята на проф. Алберт Коен /Берто/ – Стефан Данаилов.„Няма нищо по-хубаво от лошото време“ е български игрален филм (драма, трилър) от 1971 година на режисьора Методи Андонов, по сценарий на Богомил Райнов. Оператор е Димо Коларов. Създаден е по романа „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на Богомил Райнов. Музиката във филма е на двама колоси на филмовата музика – Борис Карадимчев и Милчо Левиев. Във филма звучат парчета на Grand Funk Railroad, Creedence Clearwater Revival и др. Сюжетът ни пренася в света на една световна шпионска история. Морис е търговец, работещ за голяма холандска корпорация. Заедно с внос/износа, фирмата се занимава и с допълнителна дейност – появяват се предложения за специални поръчки, свързани с шпионаж. Каква е играта на Морис и знае ли ЦРУ кой е той? Всъщност, той е български разузнавач – Емил Боев. Година преди това негов колега, на име Любо /Стефан Данаилов/ е разкрил, че зад фирмата се крие шпионска централа, и заплаща за това с живота си…



Двете деца от Белица Васил и Сава Кокарешкови са братовчеди, бедни деца. Помагали с каквото могат на партизаните. Отряд „Никола Парапунов“ е имал десетки партизани, по-голямата част са от Белица.

Никой от семейството ми досега не е говорил публично за тази жестокост. Всеки един от сем. Кокарешкови е имал своите аргументи, а главният е болка. Днес, пишейки тези редове, разказвайки историята, също ме боли. Никой от семейството не поиска реваншизъм. Никой от семейството не поиска власт. Никой не живя охолен и богат живот. И никой няма да го направи.

Двете деца от Белица Васил и Сава Кокарешкови са братовчеди, бедни деца. Помагали с каквото могат на партизаните. Отряд „Никола Парапунов“ е имал десетки партизани, по-голямата част са от Белица.

Васил и Сава ги познавали и били редовна свръзка между тях и близките им. Но били предадени, заловени и откарани в полицейския участък в Разлог. Бити и измъчвани жестоко, те не казали нищо за никого, не отронили нито дума.

Мълчанието им озверило Николчев – началник на полицейския участък в Разлог. И, както той сам признава пред Народния съд, нарежда децата да бъдат ликвидирани, а следите от тях заличени.

Когато научават в Белица, че децата са убити, съсипани бащите им отиват в Разлог да искат телата, за да ги погребат. Капитан Николчев им показва външните тоалетни и им казва: „Рийте“. Оттам обаче бащите вадят само отрязаните глави. Телата били хвърлени на кучетата в полицейския участък…

Убитите по този жесток начин са деца. И няма човек, който да не си задава въпроса: „Защо?“ Та едно дете няма понятие от политика. Но усеща кое е справедливо и кое не. Коя е била тази власт, която е позволявала безнаказано да се убиват хора?…

И днес до училището в Белица стои паметникът на двете деца. На стръмния баир до църквата, където са гробищата на Белица, е и гробът на децата. Гроб, в който са положени главите.

Всеки, който мисли, че срещу него е проявена репресия или жестокост, съм готова да го заведа до този гроб. За да разбере, че мъртвите трябва да почиват в мир. А историята трябва да се помни. Цялата!

Автор: Николая Кокарешкова



Датата 15 август 1963 година остава дълбоко в съзнанието на всички участници и свидетели на тежкия инцидент на пътя между Велико Търново и Горна Оряховица. На паметната дата 26-годишният Стефан Черкезов се прибира от служебна командировка, пътувайки в претъпкан автобус. 

Поради липсата на свободни места младият лекар стои прав на стъпалата в непосредствена близост до вратата. Малко след като излиза от Горна Оряховица, автобусът се блъска в камион и избухва в пламъци. Взривната вълна от челния сблъсък изхвърля Стефан Черкезов през вратата, което на практика спасява живота му.

Младият лекар, останал невредим, се връща в горящия автобус, за да помогне на останалите хора да излязат. Докато вади пострадалите пътници, найлоновата риза, с която е облечен младият лекар, се стопява на гърба му. Дори косата му пламва, но и това не е в състояние да възпре Стефан да изпълни лекарския си дълг.

На 15 август 1963 г. д-р Стефан Черкезов спасява 47 души. Но това не е всичко, което младият лекар прави в тези тежки минути. Медикът, сам нуждаещ се от медицинска помощ, взима участие в пренасянето на носилките с пострадалите до пристигналите линейки от Горна Оряховица и Велико Търново, като отказва да бъде транспортиран до болница, преди да помогне и на последния нуждаещ се.

Останал съвсем сам, Стефан тръгва пеша по пътя за Горна Оряховица, където е пресрещнат от върналата се специално за него линейка. При пристигането в болницата 26-годишният медик отпраща лекарите, които се втурват да му окажат първа помощ, с думите „Колеги, оставете ме, аз бездруго ще умра. Гледайте другите пациенти.“

В тежкия пътен инцидент медикът успява да спаси всички пътници с цената на собствения си живот. В ранните часове на другия ден, 16 август 1963 г., д-р Стефан Черкезов издъхва вследствие на тежките изгаряния. Последните думи на младия лекар към съпругата му Лидия, която остава неотлъчно до него до сетния му час, са „Кажи на татко, че не изхарчи напразно парите си, за да ме изучи. И нека бъде горд с мен – държах се като истински лекар!“.

И именно като такъв ще бъде запомнен. Неговата самоотверженост и професионален дълг оставят дълбока следа както в битието на семейството му, така и в това на близките на получилите втори шанс за живот.

Д-р Стефан Черкезов е награден посмъртно със званието „Герой на социалистическия труд“ на 19 октомври 1963 г. На 23-годишната му съпруга, която остава вдовица с момиченце на 7-8 месеца, е предложено да запише медицина без приемен изпит. Лидия Черкезова се съгласява, завършва и става доцент по социална медицина. Антония, дъщерята на Лидия и Стефан Черкезови, следва стъпките на родителите си, решавайки да учи медицина и в момента практикува в Германия.

Областната болница във Велико Търново с гордост носи името на д-р Стефан Черкезов - лекарят, пожертвал живота си в името на този на десетки хора по време на тежък пътен инцидент.

В чест и памет на 26-годишния лекар от 2005 година насам на 15 август с решение на Министерски съвет се чества Денят на спасението. Предложението е на главния редактор на в. „Български лекар“ д-р Тотко Найденов, който успява да издири имената на над 125 лекари и 15 медицински сестри, загинали по време на инциденти при изпълнение на професионалния си дълг. По този начин България става единствената страна в Европа, която отбелязва подвига и саможертвата на медиците, загубили живота си в името на другите.

Източник:framar.bg/Снимки: Личен архив и МОБАЛ "д-р Стефан Черкезов" - Велико Търново



Напоследък 17-годишният ми син на няколко пъти ми споменава как негови приятели говорят с умиление и носталгия за времето на соц-а. И понеже тези подрастващи няма как и да са помирисали тези години на всенародно щастие, явно е че са чули за това от родители и познати.

Обещах на сина ми, че някой ден ще напиша нещо за това. Оказа се, че някой ден е днес.

Това е за теб, сине, а може би и за твоите приятели, ако някои от тях се интересуват. Аз бях на вашата възраст през 80-те години. Живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на "развитото социалистическо общество" и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков. В такива случаи винаги се споменаваше и за СССР, ама аз сега ще го пропусна, понеже има по-малко носталгия по него. 

Но тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. Май. Не помня точно. Та, сине мой, с ръка на сърцето ще ти кажа: истина е, хубаво си живеехме! Бяхме млади и пълни с енергия. Всеки баща на твой приятел ще си спомни с умиление как е имал коса, нямал е шкембе и по-често се е смеел. Техните майки пък с носталгия ще си спомнят как са се обръщали след тях мъжете, нямали са бръчки и не са се притеснявали за сметките. Хубаво време беше и с радост пак бих го изживял.Понеже това обаче не може да стане, нека да ти кажа как бяха някои други неща. Като се замисля, те не бяха чак толкова наред. С риск да разваля сълзливата носталгия и телешкия възторг по младостта, даже бих казал, че никак не бяха наред. Бяха направо ненормални и се радвам, че ги няма вече.

Откъде да започна? Вие какво обичате да правите сега? Слушате много музика? Е, и ние така. Аз обичах хард рок. И досега го обичам. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото (имаше точно две станции) не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада. И народна музика, ама не чалга. Чалгата беше лоша. Както рок, поп и прочие. Рап, техно и хаус нямаше, ама без грам съмнение ще ви кажа, че и те щяха да са лоши. По едно време взеха да пускат италиански и френски стари естрадни парчета.

Толкова. За телевизията изобщо да не говорим. Там видео клип пуснаха за пръв път след 1989-а. Ние пак бяхме щастливи и си обменяхме тайно касети (вие едва ли знаете какво е това, ама да речем че е като CD). Само искам да отбележа, че липсата на музика тогава не беше толкова супер и на вас сигурно щеше да ви липсва.

Вие също така доста време прекарвате в Интернет. Тогава нямаше Интернет и аз не познавах никой, който да има компютър. Е, тогава още не бяха измислени, вярно, ама ако питате някое кубинско или севернокорейско дете за тези неща, ще ви кажат, че на тях още им е забранено. Извън всякакво съмнение е, че и да имаше Интернет , ние в най-добрия случай щяхме да имаме достъп до съветските сайтове. Да ви кажа от собствен опит, те не са много интересни, така че забравете и за това занимание. Може би и това щеше да ви липсва.Вие доста време прекарвате и на смарт телефоните си. Такива естествено нямаше. Като се замисля, всяка копирна машина се водеше на строг отчет, за да не може да се използва за вражеска пропаганда, така че шанса някой да ти разреши да имаш устройство дето снима и изпраща всякакви неща е абсолютно нулева. Забрави и за това.

Вие обикаляте понякога по моловете. Там има много неща, които обаче са ужасно скъпи и не можете да си ги позволите. Ние нямахме такъв проблем! В България при соц-а нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не помня и един път да сме отишли, просто защото не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Да, дори дрехи. Може да ви звучи странно, но дънки нямаше. Ей така, изобщо не продаваха. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от КОРЕКОМ. Какво е КОРЕКОМ ли? Не питай, дълга история. Веднъж си купих от магазина маратонки Адидас. Нямаше други марки изобщо. Забрави за Найки, Пума или Рийбок. Не внасяха, че нямаше долари. Но пуснаха Адидас, правени у нас, за износ. Чаках 5 часа на опашка. Един познат ми беше казал, че може да пуснат. Имах чувството че съм спечелил от тотото. Вие може би сте свикнали да имате дънки, маратонки, други парцалки като нормалните тийнейджъри по света. Може би нямаше да ви хареса да нямате нищо от това.

Вие също обичате спорта. Ние много играехме футбол. Познавахме 2-3 деца в блока, които имаха топка. Те бяха много популярни. Ходехме да им звъним на вратата да искаме топката да поритаме. Не, нямаше в магазина да си купим. Онзи ден четох по Фейсбук правилата на махленския футбол. Там описваха нещо подобно. Смял съм се с умиление. Супер си беше все пак, ама да ви кажа, това все пак е малко тъпо да не можеш да пориташ, защото няма топка.Също така много гледахме мачове.

Източник:www.budnaera.com



Спомням си от далечното минало на детството , какъв трепет ни обземаше, щом чуехме да долита от улицата характерната  за мечкадарската  гусла еднообразна мелодия. Тя беше като че ли само от две ноти. 

Хуквахме навън да гледаме единственото улично представление. Тръгвахме след мечкадаря, който не се различаваше много от завързаната със железен синджир прашна и рунтава мечка. Тя неохотно се тътреше след него, защото синджира беше закрепен за  прокарана през ноздрата халка. Това беше преди времето, когато Бриджит Бардо  подпомогна създаването на резерват в Южните Родопи за спасяването на българските мечки.

 Съберяха ли се повечко хора, започваше представлението. С променена мелодия на гуслата и чрез подръпване на синджира мечката се изправяше на два крака и с повдигнати предни лапи пристъпваше, а мечкадаря на висок глас обявяваше: 

„Покажи мецо, как мома играе на хорото” или „Покажи  мецо, как юнак ходи из балкана” и още няколко скеча, като накрая мецана се търкулваше в прахоляка и събралите се зрители страхливо отскачаха в страни. Мечкадаря  питаше дали някой иска да се бори с меца ,сваляше калпака и го поднасяше поред на хората, да му пуснат някоя и друга монета, нещо което не ставаше много често.

 Говореше се, че по време на празници в някой села на мегдана ставали борби - млади здравеняци се преборвали с Мецана. 

/Блог Мечкадари/ Снимка: Wikimedia Commons



Консервен комбинат „Бригада” е произвеждал ежегодно 15 000 тона детски пюрета, като половината от тях са отивали за износ за СССР.

По отношение на качеството те са били много добри, защото нашият Научно-технически институт по консервна промишленост е имал възможност да изучи световния опит за производство на детски храни. Не се е гонело печалба, рецептурите, които са се създавали, са били съобразени с оптималното задоволяване на нуждите на децата. Предлаганият  асортимент е бил 52 вида.

През 1976 г. изпреварваме САЩ и Швеция по консумация на детски храни от едно дете. Така потреблението им стига до 9000 тона годишно. Това в известна степен се дължи и на консумирането на детски храни от възрастни хора. Те ги купуват за себе си, тъй като са били прекалено евтини – държавата дотира 50 процента от цената им.

В онези години се раждаха по 117-118 хиляди деца. Само в София са се консумирали 2000-2500 тона детски храни годишно. Почти всекидневно са се товарели за износ по 7-8 вагона детски храни и други консерви.



Родена на 02.07.1963 г. в гр.София.Завършва с отличен успех 7-ма столична гимназия. През 1990 година завършва висшето си образование в СУ "Св. Климент Охридски", специалност "журналистика", а през 2004 г. придобива магистърска степен по филмово и телевизионно изкуство в Нов български университет.

През 1981 г. участва във вокално – инструментална група “Следа”. Година по-късно следите, които оставят изпълненията на младото русокосо момиче, са наистина забележими. През 1983 г. Роси Кирилова записва първите си самостоятелни песни “Тишина” и “За теб живея”.

През 1984 г. с песните “Бялата река”, “Денонощие” и “Ако ми каже”, Роси печели не само признанието на специалистите от журитата на радиоконкурса “Пролет”, “ХV младежки конкурс” и ХІХ международен фестивал “Златният Орфей”, а и симпатиите на публиката. Следващата година й донася две първи награди: в телевизионната класация “Мелодия на годината” с песента “Любов завинаги” (музика Морис Аладжем, текст Георги Начев) и на радиоконкурса “Пролет `85” с песента “Сбогом, клас”, която изпълнява заедно с Благовест и Светослав Аргирови (музика братя Аргирови, текст Георги Начев). През 1988 г., отново на радиоконкурса “Пролет”, Росица Кирилова получава първа награда с песента “Нещо невероятно”, която пее в дует с Георги Христов. Техният дует бързо спечели симпатийте на многобройните почитатели на двамата изпълнители. Двамата певци са наградени с платинена плоча от Балкантон по повод техния първи съвместен албум “Нещо невероятно”.

Росица Кирилова е обявявана многократно за Певица номер 1 в България в традиционната годишна класация на популярното предаване на БНР “Музикална стълбица”. През 1993 г. тандемът Роси Кирилова и Панайот Панайотов печели две първи награди – на жури и на публика – на Интерфест Битоля /Македония/. С Мими Иванова и Ваня Костова грабват първата награда на фестивала "Песни за София" през 2003г. с песента на Развигор Попов "София ухае на липи". През 2007г. Роси печели заслужено и неоспорвано първото място на Фестивала за българска забавна песен "Бургас и морето" с авторската си песен "Като Да и Не". Естрадната звезда първа изпълнява хита на Емил Димитров- "Моя страна, моя България" на неговия 30-годишен юбилей. Песента намира място в албума й "Всяко нещо има свое време".

През 1995г. Росица Кирилова създава свое авторско предаване “За животните с любов” по БНТ и сателитен канал “ТВ България”, което и до днес радва любителите на животните не само в България, а и по света. Вече 11 години тя успешно съчетава журналистиката с пеенето. През 1999 година е избрана за посланик на добра воля на Уницеф за България и заедно с композитора Хайгашод Агасян и поета Александър Петров създават Химна на Уницеф за България.

Зад гърба си има реализирани 19 албума, в това число 1 максисингъл /първият максисингъл в България/, 3 малки плочи, 4 телевизионни рецитала – ”Усмихни се за мен”, “Приятелите винаги остават”, “Тишина” и “Бог да е с теб”, 3 видеоалбума – “Монолог за двама”, “Без маска и грим” и “Бог да е с теб”, много концертни изяви, както в България, така и в Германия, Финландия, Румъния, Швеция, Чехия, Русия, Турция. През 2006 година Българската национална телевизия реализира документален филм-портрет посветен на творчеството на естрадната звезда. Роси е пяла съвместно с Карел Зих, Стефан Данаилов, Богдан Томов, Георги Христов, Нели Рангелова /първият женски дует/, Панайот Панайотов, Мустафа Чаушев, дует ШИК, Ваня Костова, Мими Иванова, Димитър Туджаров – Шкумбата, Къци Вапцаров, Боян Михайлов и други нейни приятели и колеги.

Албумът й “Живей за мига” /1992 г., е първият албум в България издаден на CD. Този албум отново издига Роси Кирилова на върха и тя е обявена и за Певица на година в класацията на Музикална къща “Riva Sound”.

Сред най популярните й песни се нареждат “Боса по асфалта”, “Тишина”, “Има шанс, няма шанс”, “Приятелите винаги остават”, “Усмихни се за мен”, “Учителко, целувам ти ръка”, “Най-добрата дума”, “Избрах нарочно вас”, “Нещо невероятно”, “Живей за мига”, “Сърцето знае защо...”, “Всичко е любов”, “Защо така ме нарани?”, “Като Да и Не” и много други. Роси е певицата изпяла най-много детски песни, които и до ден днешен се пеят от малки и големи - “Песен за изгубеното куче”, “Моята кукла Барби”, “Мики Маус”, “Момичето с мечето”, “Парцалина” и много други.



Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ: