Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации

Из речта на др. Тодор Живков на Републиканския пионерски сбор, 7 юни 1962 година.

 


„Обичайте и служете на Родината, народа и Партията, така както ги обичаха и им служеха героите дали живота си в борбата против  фашизма и капитализма, както ги обичаха и им служиха младите герои  деца и юноши… Бъдете верни на вашата свещена пионерска клетва. Следвайте неизменно заветите на Георги Димитров. Пазете чисто и неопетнено знамето, което Партията ви поверява. Бъдете винаги достойни за него, носете го винаги с чест…“

Биография:

2 НОЕМВРИ 1944 ГОДИНА. С решение № 7, т. 16, Политбюро на ЦК на БКП възлага на РМС, като пръв помощник и резерв на партията, да изгради детско-юношеска организация и да се заеме с нейното пряко ръководство. Организацията е наречена "Септемврийче" в чест на историческите събития през септември - войнишкото въстание от 1918 година, антифашисткото въстание от 1923 година и освобождението от монархофашизма на 9 септември 1944 година.

1944 - 1945 ГОДИНА. Септемврийчетата събират подаръци и изпращат колети, пишат писма на бойците, участници в заключителната фаза на Отечествената война. Техните чети и дружини се сплотяват около ремсовите дружества.

1 ЯНУАРИ 1945 ГОДИНА. Излиза първият брой на вестник "Септемврийче". Редактори на вестника са Асен Босев и Камен Калчев, художници - Александър Поплилов и Стоян Венев.

ЮЛИ - АВГУСТ 1947 ГОДИНА. По зова на партията първите младежки бригади започват работа на легендарния Проход на Републиката. Септемврийчетата им изпращат колети, пишат писма, гостуват със свои агитки при тях.

1947 ГОДИНА. Ражда се "Маршът на септемврийчетата" - песента "Пейте в светлата родина" по стихове на Асен Босев и музика на Александър Райчев.

ЮЛИ - АВГУСТ 1948 ГОДИНА. В пионерския лагер в курорта "Дружба" край Варна летуват заедно деца от Гърция, Унгария, Чехословакия, България. Лагерът става международен.

2 МАЙ 1949 ГОДИНА. В Сливен се открива първият в страната пионерски дом "Септемврийче".

2 ЮЛИ 1949 ГОДИНА. Спря да тупти сърцето на Георги Димитров. Скръбта на целия български народ споделят и септемврийчетата. Организация "Септемврийче" се преименува в Димитровска организация "Септемврийче"

10 ЮЛИ 1949 ГОДИНА. При погребението на Георги Димитров българските септемврийчета произнасят клетва, която завършва с думите: "Ти ни наричаше най-младата смяна, утрешни строители на социализма, на комунизма. Кълнем се, скъпи учителю, че ще строим социализма и комунизма с димитровска смелост, с димитровски жар".

АВГУСТ 1950 ГОДИНА. Първата група български пионери заминаха за СССР да летуват в Артек.

ФЕВРУАРИ 1951 ГОДИНА. Вторият конгрес на ДСНМ решава димитровските септемврийчета да се наричат пионери, а организацията да се преименува в Димитровска пионерска организация "Септемврийче".

ОКТОМВРИ 1951 ГОДИНА. Разтваря врати Централният дворец на пионерите "Георги Димитров" в София.

1 МАРТ 1953 ГОДИНА. В София се създава Дом на детската книга - днес Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши.

28 МАРТ 1955 ГОДИНА.  За първи път у нас се провежда Седмица на детската кинга.

23 СЕПТЕМВРИ 1959 ГОДИНА. По случай 15-годишнината от създаването й, за активно участие в комунистическото възпитание на българските деца, Димитровската пионерска организация "Септемврийче" е наградена с орден "Народна република България" - І степен.

1 АПРИЛ 1962 ГОДИНА. Излиза първият брой на изданието на вестник "Септемврийче" за чавдарчета - вестник "Дугарче".

18 ЮНИ 1962 ГОДИНА. От всички краища на страната в София пристигат на Републикански пионерски сбор български пионери. Те рапортуват пред ЦК на БКП за своите дела в чест на VІІІ конгрес на БКП и 80-годишнината от рождението на Георги Димитров.

30 МАЙ 1966 ГОДИНА. Тържествен републикански пионерски сбор, 5000 пионери в ботевски униформи предават на родината легендарния кораб Радецки", построен със средствата, събирани от българските деца.

3 ФЕВРУАРИ 1968 ГОДИНА. В чест на 25-годишнината от създаването на ДПО "Септемврийче", редакцията на вестник "Септемврийче" и редакцията на вестник "Народна армия" обявяват операция "Българска слава".

23 ЮЛИ - 6 АВГУСТ 1968 ГОДИНА. Девети световен фестивал на младежта и студентите в София. Всяка дружина, всеки отряд провежда форуми на дружбата, митинги, акции на солидарността, 1200 пионери вземат участие в 53 концерта през дните на фестивала. На виетнамската делегация българските пионери поднасят подарък - автобус и линейка, закупени със средства от трудовите им акции.

АВГУСТ 1979 ГОДИНА. В София се провежда първата международна детска асамблея "Знаме на мира".

23 СЕПТЕМВРИ 1979 ГОДИНА. В село Ястребино, Търговищко, се провежда Седмият републикански пионерски сбор, с пламенна реч другарят Тодор Живков поздравява хпионерите за изграждането на новия национален пионерски комплекс "Ястребино".

23 СЕПТЕМВРИ 1984 ГОДИНА. Провежда се Осмият републикански пионерски сбор. На парад на челвените връзки по случай 40-годишнината на ДПО "Септемврийче" присъствуват представители на най-добрите отряди и дружини. Обявена е Димитровската проверка "Винаги готов!"

25 МАЙ 1987 ГОДИНА. Открит е ХV конгрес на ДКМС. В секцията "Пионерската организация - с критериите на утрешния ден" делегатите дискутират проблемите на организацията, обсъждат необходимостта от поврат в живота на пионерските колективи.


Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават

 

Младежи в чирпанското село Златна Ливада през 80-те

Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали - в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на важните неща. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването - къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято".  Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба...

Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време.Вижте още:Поколението израсло между комунизма и интернет

 М. Лазарова

Опасният чар на 80-те в киното на НРБ


Сякаш вчера оставихме 80-те години зад гърба си. А вече едва ги помним. Добре, че разполагаме с българските кинокласики, които ни подсещат за миналото. „Дами канят“ (1980), „Оркестър без име“ (1982), „Куче в чекмедже“ (1982), „Опасен чар“ (1984), „Маневри на петия етаж“ (1985) и много други ни показват в детайли живота от онова време. В тях можем да си спомним какви бяха хората, мечтите, пороците, услугите, жилищата...

ПАРИТЕ

През 80-те години левчето беше от хартия, а върху него гордо бе изобразен Паметникът на връх Шипка. „Куче в чекмедже“ ни припомни този факт със сцената, в която малкият Миташки влезе с дрехите във ваната, без да извади съкровищата от джобовете си и после се наложи да сушат левчетата му на простора. В онези години изразът „пране на пари“ все още се разбираше буквално…

ЛЮБОВТА

През 80-те години чувствата се изразяваха просто. С цветя. Помните ли какъв букет донесе на съпругата си героят на Велко Кънев в „Маневри на петия етаж“? С какво беше пълна кошницата, която Антон Радичев качи върху колата си в същия филм? И какво имаше на масата пред Тодор Колев и Татяна Лолова в „Опасен чар“? Отговорът е един и същ – карамфили. Те бяха неизменният и леко безличен символ на любовта през късния соц.

СВАЛКИТЕ

През 80-те години най-важното бяха любовта, морето и още нещо, поне според „Оркестър без име“. Павел Поппандов направи показно пред нацията как се хващат русалки – с няколко лафа и една мрежичка за бира. Стефан Данаилов също преподаде отличен урок по бърз флирт на цяло поколение с ролята си в „Дами канят“. Неговата лекция беше кратка и се побираше във въпроса: „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?“.

АВТОМОБИЛИТЕ

През 80-те години автомобилите бяха мечта. Милиони млади българи бленуваха да им подарят „Лада“ за сватбата, точно както направи другарят Миташки (Димитър Манчев) за дъщеря си в „Оркестър без име“; да подкарат БМВ на старо като Дантон Тахов (Стефан Данаилов) в „Маневри на петия етаж“.

ОПАШКИТЕ

През 80-те години опашките бяха дълги и неизбежни. „Пуснали са портокали!“, развълнува се Невена Коканова, докато учебната „Лада“ на Стефан Данаилов минаваше покрай някакав магазин в „Дами канят“. Кой може да забрави как Кулишева (Надя Тодорова) от „Двойникът“ се оправдава пред героя на Тодор Колев защо е закъсняла за събранието: „Какво да правя, пуснаха чушки – до обяд щяха да свършат!“.

ТЕХНОЛОГИИТЕ

През 80-те години технологиите влизаха у нас по „втория начин“. В домовете ни – и съответно във филмите, бавно се настаниха западни телевизори, музикални уредби и видеоплеъри. Една от първите „корекомски“ джажди беше увековечена на големия екран лично от Стефан Данаилов. В „Манерври на петия етаж“ героят му слушаше уокмен, за да заглуши боботенето на съпругата си. А в „Дами канят“ същият имаше голям, тежък и ръбат касетофон, който пускаше като фон на бурния си сексуален живот.

СЪСЕДИТЕ

През 80-те години все още познавахме съседите си. А и те знаеха всичко за нас. Искахме им назаем яйца и чаша захар. А те ни даваха ключа за апартамента си, за да им поливаме фикуса, като тръгваха към село. Като деца имахме чувството, че комшиите са нещо като роднини и им казвахме „чичо“ и „лельо“. А към това обръщение, за повече тежест, добавяхме фамилията им. Както Миташки от „Куче в чекмедже“ викаше на съседката си „леля Добрева“./Ретро.бг/

Спомен за един любимец


“Алф” започва да се излъчва през септември 1986 г. по американската телевизия Ен Би Си. В него извънземният Гордън Шамуей се разбива с космическия си кораб на Земята. Попада в гаража на семейство Танер - обикновено американско семейство, което дава на новодошлия името Алф (от англ. A.L.F. - Alien Life Form - “извънземна форма на живот”, в първия епизод на сериала с българско озвучаване “АЛФ” е преведено като “алтернативна форма на живот”).

И четиримата от семейството - съпругът Уилям, жена му Кейт и децата Лин и Браян, неохотно приемат Алф в своя дом и го крият от службите, докато той поправя космическия си кораб и се опитва да се свърже с оцелели от родната му планета Мелмак.

А всичко това на фона на куп пакости и забавни лафове като “Майтап бе, Уили”, които зрителите помнят и сега.

Макс Райт така и не успява да надмине славата на сериала. След края му през 1990 г. големите кинопродуценти го свързват само с образа на очилатия чиновник, който трябва да се справя с извънземното вкъщи.

Има малка роля в минисериала “Сблъсък” по едноименния роман на Стивън Кинг, както и второстепенна роля в първия и втория сезон на “Приятели”.Макс Райт почива на 26 юни 2019 г.в  Хермоса Бийч, САЩ.

....Почивай в мир Уили.......!!!....

Източник: 24 часа

Ние сме децата на 70те и 80те! Всичко сме свикнали да правим сами – защото никой няма да го направи вместо нас!


Обожавам моето поколение! Ние хванахме и грамофонните плочи и лентите. Превъртахме с химикалката касетките и говорехме по стационарния телефон. Помним и диапозитивите и дискетите. 

И въпреки това, днес, наравно с тинейджърите прекрасно усвояваме всички нови технологии. Харесваме и популярната БЪЛГАРСКА музика и знаем текстовете на всички песни и не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Прекрасно знаем че в този свят повече никога НЯМА да има такива като Майкъл Джексън,  Queen и Led Zeppelin, и на никой още не му се отдава да замени изгубените Емил Димитров, Паша Христова и Леа.

Това сме ние които в детството си гладехме бодливата ученическа униформа с червената връзка, а днес трепетно се грижим да няма прах по обувките ни преди да излезем на вън. Ние никога няма да разберем как може да ти е скучно на улицата. Всеки един от нас може в движение да преброи десетина забавления „без нищо“, десетина игри с топка, няколко забавления с пръчка и консервна кутия. Да не говорим за други дреболии от фунийки до лъкове . Това сме ние които разговаряме употребявайки цитати от книги и филми, и съчувствено зяпаме към онези които ни питат „ от къде знаеш“.

За нас работеше цяла индустрия от детски филми и най добрите актьори пееха, танцуваха и какво ли не за да растем НОРМАЛНИ хора.

Ние все още можем да дружим и не прощаваме предателствата. Още помним че да обичаш човека – не е нужно да спиш с него!

Ние преживяхме РАЗРУХАТА на нашата СТРАНА – НРБ! Оцеляхме през 90-те! Преживяхме световни кризи.

Най накрая разбрахме че нашите родители правеха за нас всичко което можеха. Дори и да не правеха нищо!

Ние вече осъзнахме че думата ЯКО – това не са клубове и дискотеки всяка събота и неделя. Не са градуси в чашата – а ЗДРАВ ЦВЯТ НА ЛИЦЕТО! ЗДРАВ СЪН И БЛИЗКИ ХОРА ДО НАС.

Ние сме най закаленото и прогресивно поколение. На нас ни провървя да се родим, много преди да отнемат СВОБОДАТА НА ДЕЦАТА!

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!

Историята на „мазния влак“, с който отиваше блажнинка от Видин за София


В колективната памет на Северозапада една влакова композиция изпуска локомотивна пара с уютен апетитен аромат и противоречиви спомени.

Малко има за „мазния влак“ в интернет, защото това е неформално, но пък масово познато за хората от региона понятие, свързано със седма линия на родната железница.„Имаше години, когато някои хора знаеха, че така го наричат, но не знаеха защо, викат: казаха ми да хвана „мазния влак“.

„С него отиваше блажнинка от Видин за София.“

„Мазния влак“ е нарицателно понятие – колкото весело, толкова и малко тъжно, от близкото минало.“

Това са гласове на хора, които помнят „мазния влак“, пътуващ нощем от Видин за София и изхранващ столицата във времена на обществено-политически катаклизми.

„Историята на „мазния влак“ я знам от спомените на моите родители, които са от различни места от Северозападния край. Така е наречен още веднага след Първата световна война. По това време вече линията е построена. В тези много трудни години след войната добива това название, затова защото по него тръгват земеделските производители с това, което са произвели – най-вече слънчогледовото олио, а също така закланите прасета, месото. Тази традиция си продължавала в годините и най-вече по време на Втората световна война, когато е имало конфискуване на продукти. Хората са криели животни, за да могат по някакъв начин да вържат двата края. Производителите от Северозападна България са пътували до София, за да си продадат продукцията: най-вече свинско месце, угоени гъски и патици, пилета и кокошки и столичани са ги посрещали още на Централна гара и се въртяла страшна черна борса, защото столичани са гладували, буквално, във военните години.“

„През всички видински селища, през Монтана, през Враца – някога така се е снабдявала София с манджи, с месо, със сланина. Всеки е влачил кошници, дамаджани и оттам тръгва името на „мазния влак“.

Повечето търговци пътували с нощния влак заради проверките, а мнозина от „столичаните в повече“, пребивавайки по квартири в крайните квартали на София, са разчитали най-вече на продуктите, изпращани по „мазния влак“ от близки и роднини, разказват пазители на семейните спомени за „мазния влак“.

Щайги с чушки и кашони, пълни с буркани били част от есенния реквизит на „мазния влак“.

„Това беше може би най-препълненият влак, който някога съм виждала в живота си.“

„Българското село, българската провинция щедро мъкнеше на децата в София. Най-често се влачеха мазни неща – свинска мас някоя и друга тенекия, мръвките от прасето, печено агне. Хората произвеждаха, имаха, носеха. За празници, за делници. Тая тясна връзка – между родители и деца, между провинция и столица, наистина беше трогателна.“

Сега, когато провинцията отдавна не изхранва столицата, а Северозападът е наричан северозападнал, всички тези спомени звучат като легенди.

Има и колоритни истории, вероятно украсени с годините. Като тази за дядото с дамаджаната, която в претъпкания с правостоящи коридор била счупена неволно с мотика и, разливайки се на пода, десетте литра прекрасна гроздова ракия причинили пожар заради пушачите наоколо, който гасили на гара Враца. Вижте още:Призрачните изоставени ЖП Гари на северозапада

Източник: bnr.bg/В статията е използвана илюстративна снимка от гара Волуяк,1985 г./

Почина един от най-добрите актьори на златното родно кино – Георги Наумов


Роден е на 11 септември 1941 г. в София. Още като дете се снима във филма „Следите остават“, в който си партнира със своя почти връстник Стефан Данаилов.

Героят му се казва Чарли и това име му остава като прякор за цял живот.

Георги Наумов не завършва ВИТИЗ, но продължава да се снима в киното. Играе малки роли в „Хайдушка клетва“ и „Звезди“ – филм по сценарий на Анжел Вагенщайн, който печели специалната награда на журито на кинофестивала в Кан през 1959 г.През 1960 г. на екран излиза филмът „Първи урок“ в който Пешо е Ромео от работнически квартал в София, а неговата Жулиета е Виолета – ученичка от образцова гимназия.

Любовта им показва сблъсъка на два свята – на бедните и богатите. Корнелия Божанова в ролята на Виолета също е непрофесионална актриса, но режисьорът Рангел Вълчанов превръща сценария на Валери Петров в изключително силен и мъдър филм.

Само след две години тандемът Петров-Вълчанов създават нов шедьовър – „Слънцето и сянката“. В него Георги Наумов е момчето, а момичето е полякината Анна Пруцнал. Филмът печели много български награди, както и призове от световни фестивали в Карлови Вари, Сан Франциско, Москва, Мелбърн, Лос Алмос и др.

Режисьорите на забравят Георги Наумов той се снима във филмите „В края на лятото“, „По тротоара“, „Бягаща по вълните“, „Скорпион срещу дъга“ и др. В знаменития филм „Кит“ е телеграфистът, който съобщава за рибния улов на кораба „Перун“.После в киното навлязоха нови поколения актьори, а в средата на 80-те години Георги Наумов можеше да бъде видян като управител на магазина за хранителни стоки, който се намираше в партера на сградата, в която сега се намира профсъюз „Подкрепа“.

Помните ли летните ваканции на село или пред блока и как по-цял ден бяхме навън


Нямаше го варианта по цял ден в нас, разходките не бяха в мола, а в парка. Тогавашните дами (нашите мами) знаеха къде сме, без да ни звънят по телефона. Рецептите за най-вкусните ястия не бяха извадени от нета, а от една пожълтяла тетрадка. 

Нямаше добър, по-добър, най-добър и магически прах за пране, но дрехите ни винаги бяха чисти и спретнати. В началото. И така до резултата в края на деня – след игрите на стражари и апаши, криеница, гоненица. Скачахме на въже и на ластик без да засичаме време и да броим изгорените калории.

Сладоледът беше два вида – на клечка и във фунийка. Хранехме се здравословно без да знаем – домати, краставица, срязана на две със сол, чушка пълна със сирене и джанки, череши, вишни, кайсии. Може и зелени, даже по-добре. Нали са кисели и то колкото и да не ни беше горещо... топличко си беше. А киселото освежава, пък и мама щом е казала да не ги ядем, още по-сладки ставаха.

Ходехме и на море. Цялото семейство, с колата или с влака, с плажния чадър, голямата чанта и доброто настроение. На морето беше хубаво – беше чисто, нямаше големи лъскави сгради, но пък имаше... море и пясък, много пясък. Правехме си замъци, копаехме дупки, а помните ли номера с мокрия пясък и обърната кофичка? За разкош можеше да се украси с миди. И като казах миди, да не пропусна първите ни опити в кулинарията – салати от листа, кафе от пръст и вода, торти от кал, украсени с камъчета. 

И така в готвене, бягане, каране на колело, събиране на листа и камъчета, минаваше денят. По тъмно сърдито идваха да ни прибират, защото пак стрелките на часовника се бяха извъртели прекалено бързо. Пак бяхме закъснели. Но нищо, утре пак, „Ще те извикам в 9 часа. И си вземи колелото! Чу ли?” – ехтеше цялата улица, защото вече нервно те дърпаха на път към вкъщи. Всичко това се случваше през лятото, което започваше с първото ледено сокче и свършваше с първата надписана тетрадка.

Беше различно и беше хубаво.

Спомени от едно прекрасно и незабравимо детство


С носталгия обръщаме поглед към изминалите летни дни, когато бабите ни привикваха с филия лютеница, а ние крещяхме от дъното на махалата „Салам, стой си там”. И както се казва в една песен „Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече”. Улиците с тебешир и ключовете на врата – отживелица или все още неразказано минало? Каквото и да е, няма дама или левент, които да не си спомнят игрите пред блока и лафове като „На ти две лукчета, че нямам да ти върна”.

И докато „сменяте ремъка на касетофона”, можем да ви припомним част от това време, а вие да го разкажете на вашите деца.

Шумните и опасни улици вече едва ли стават за игра на ръбче. Тогава под някоя липа стояха Москвича на чичо Тошо или някое друго колело, захвърлено за малко. Като казахме колело, спомняте ли си как спирахте с контра, а не със спирачка новия BMX?

Щурите игри не спираха, особено когато цяла тайфа малчугани звъняха по вратите на някоя баба и бягаха от входа, или се криеха на другия етаж. А какво ще кажете за яйцата, с които замервахме минувачите, или пък цапахме с магданоз дъвките, за да ни станат зелени езиците.

Игрите на ластик, народната топка, Кралю-Порталю и Сляпа Баба са само част от магическото лято, което може да подарите и на вашите деца. Дамата е една от малкото игри, които може да видите пред домовете си. За съжаление бързо губят интерес, защото някой от 5А клас праща съобщение на Вайбър или Месинджър. А колко беше хубаво да бързаш да се прибереш, защото ще ти „звъннат”. Майките изскачаха по балконите и не защото е тъмно, а защото е време за вечеря.

Телевизорите бяха също част от вълшебното детство, когато някой ти каже да станеш да смениш канала от копчето на стабилизатора. Кънките стояха в килера и се катерехме по дърветата, докато играехме на Стражари и апаши.

След дълга лятна почивка, където събирахме салфетки и станиоли от шоколадови яйца, отивахме до близкото фото и нямахме търпение да изчакаме поне седмица, за да видим първите си снимки от сезона. Излизаш с Дидито от 7-я етаж, оставаш ключа под изтривалката и разлиствате Паралели на пейката. Такова беше лятото. Леко и безспирно.

Телефоните от кофички кисело мляко, Замръзванката, играта на охлюв, Капитане какво е морето и стотици други детски пиршества в квартала са били истиснко приключение.

Да свиеш вестника, за да гледаш съседката през прозореца или да обереш черешата на леля Ленче в блузата си са една малка импресия на отминалите слънчеви дни.

Ако детето ви се скрие зад вратата, кажете „Пу за мен” и му направете вагончета от филия с масло и чубрица. Ще му хареса.

Автор: Венелина ВЪРБАНОВА

12 неща които всеки е правил като дете


1. Преди ходехме боси по летния нагорещен асфалт и това не беше проява на селящина, а детство. Сега от 3 месечни започваме да носим я "Адидас", я "Найк", я "Пума";

2. Преди рисувахме по асфалта с парче керемида и счупена тухла огромни слънца в поройния дъжд, за да спре. И сега рисуваме - да... още със ставането си. Я да изрисуваме вежди, я да очертаем устни, я нещо друго;

3. Преди играехме на дама, дъби-дъби, ура, чаракман, мижанка, стражари и апаши, ръбчета, на ластик, въже и още и още. Сега на Farm Vile, Play Station и още куп, дето не им знам и имената даже;

4. Преди имаше режим на тока. Обичах този режим. Ни телевизия, ни радио. Навсякъде тъмнина и... тишина. Само в салона майка слагаше една малка тънка свещ в средата на масата и всички се събирахме около нея, за да играем на "Градове и села".

А как се смеехме и как отекваше тоя непринуден смях из цялата къща, когато още малкият ми тогава брат в графа "животни" с "я" беше написал... Янко и още куп подобни. Сега децата ги е страх да бъдат с родителите си, те не споделят... те просто "разбират живота";

5. Преди се връщахме от училище, пишехме скорострелно домашните и навън. Там беше интересно, забавно, спокойно. Бягахме, скачахме, лудеехме и не искахме да се прибираме по къщите. Сега бързаме да се приберем от училище, просто защото не ни се стои там и да идем "на кафе";

6. Преди караха хляба с камиони в едни големи железни палети. А той пресен, топъл, с хрупкава коричка. А аромата... него няма да забравя никога. Чупиш коматче, малко мас и червен пипер и тичаш навън, че другите няма теб да чакат – играта върви. Сега 1000 вида хляб, с от хубава, по-хубава опаковка, кой от кой "по-здравословен" и ни един за ядене не става;

7. Тогава нямаше джиесеми. Имаше респект към родителите. Като ти се каже, че трябва да си пред нас на улицата в 5, там ще си... в 5. А приятелите... с тях се виждахме всеки ден на улицата. Тогава не мислехме за глупости, не бързахме да порастнем, тогава... тогава беше друго време. Сега плащаме луди сметки за водене на куп безсмислени разговори. Бягаме от разговори очи в очи. Станахме страхливи;

8. Преди крадяхме джанки и череши и после си ги деляхме по равно на всеки. Сега се крадем един друг;

9. Преди дъвчехме дъвки "Идеал", "Турбо" и "Бомбибом". Събирахме картинките от "Турбо" и си ги разменяхме. А помните ли и миришещите картинки? Сега ние станахме разменни монети;

10. Преди носехме в едни торбички, тип мрежа, стъклени буркани за кисело мляко и зелени стъклени бутилки, за да купим олио. А нектарите... аааааах, нектарите. А шипковият мармалад... Сега магазини много и всеки от всеки по-претъпкан от другия. Ядем консерванти и ГМО. Пием концентрирани и газирани напитки. Ставаме все по-бедни, а все по-дебели и по-болни;

11. А тръпката, докато чакаш вашите да се върнат от родителска? Защото тогава имахме респект от учителите и училището като институция, към родителите си. Сега ... и не е виновна демокрацията, а ние, че криво я разбрахме тая демокрация;

12. Преди се возихме в "Жигули"-та и "Москвич"-и. Нямаше климатици, климатроници и пак оцеляхме. Сега колите с хубава визия, мощни, обезопасени, а катастрофите - ежедневие. Защо ли? Заради шофьори, които не сядат зад волана, за да шофират, а да парадират;

Мога да изброявам с часове още и още. Никога не се изморявам да се връщам в онези прекрасни години. Вярно с тъга, но и с едно прекрасно чувство каква късметлийка съм била, че съм имала щастието да бъда дете тогава. А вие какво помните от вашето детство?

Яна Яръмова

Спомен за легендарните корабчета по Дунав "Метеор" и "Ракета"


Такива пътувания имаше през социализма и мнозина още си спомнят с носталгия за тях. От 60-те до 90-те години на миналия век бързите корабчета по Дунав бяха познати като "Метеор" и "Ракета", като вторите се придвижват значително по-бързо. 

Обслужват се от "Параходство българско речно плаване" и изпълняват редовни рейсове.Най-натоварена тогава е линията Видин-Русе, като тръгва от запад на изток сутринта и пристигна вечерта. В обратна посока пътуването продължава по-дълго - от същата вечер до следобед на следващия ден. 


Причината е, че тогава плавателният съд се движи срещу течението и му трябва повече време. В ракетите се събират около 60 души, докато метеорите побират двойно повече пътници. Хората често използват водната транспортна връзка, защото е не само евтина, но и по-бърза от влака .

Актуални и предпочитани по нашето Черноморие бяха легендарните Комети. Това бяха бързоходни корабчета на подводни криле. Те развиваха голяма скорост: 32 възела или около 60 km в час.


Разстрелът на шестимата в Гарнизонното стрелбище на 23 юли 1942 г.и техните предсмъртни писма


Предсмъртните писма - това е неотразимо силна литература. Всъщност нещо повече: това са ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА - но като апология на живота. 

Някакъв „шедьовър", какъвто писателят цял живот се стреми да постигне и може би никога не постига - такъв шедьовър се ражда само „в часа на истината" народната съдба е интимно, лично щастие, патетич-ният вик - съкровена въздишка, лозунговата дума не кънти кухо, а пленява с истинността на чувството и с първозданна свежест. 

Бойците стават поети - в един-единствен звезден миг, когато вече не са в живота, но още не са и в смъртта. Поети на едно стихотворение.


Родното "Балканче" Соц-мечтата на младежите по времето на соца в НРБ


Ямахата на младежите преди появата на новите 50-кубикови "Симсони" от ГДР бяха мотопедите "Балкан 50", наричани популярно "Балканче". Бръмчаха из цялата страна с максимална скорост от 60 километра в час  в два цвята - червено и синьо.

100 километра се минаваха с два литра и половина бензин и отиване и връщане до Варна от Шумен например излизаше за двама души около лев и петдесет. Звярът се произвеждаше в Ловеч и за него също трябваше да се чака понякога няколко месеца.

При соца мечтата на момчетата пък беше и още едно двуколесно "Балканче", но без двигател - сгъваемият велосипед "Балкан". В сгънат вид колелото се побираше дори в багажника на зазка. Струваше около 75 лева. 

Помните ли това?

Като караше по нанадолнище от двигателя се чуваше "искам кош, искам кош" а по баир, "кой ме измисли, кой ме измисли".... а бе за времето си беше класика.Мили спомени от едно отминало време.

Сметка за консумация в Гранд-хотел България от 1969г.


Гранд хотелите бяха съизмерими с най високата категория и нормално високи цени за онези времена.


Става въпрос за Гранд Хотел България. Сега колко ли би струвало в подобен ресторант? Иначе е напълно коректна цената, защото съм ходил там и съм водил дама като съм плащал сам. 


Менюто което поръчвах беше различно - шопските - с ракия, Мешана скара, торта и кафе, а,аа и чаши вино или бира!

Димо Коларов /София

На 16 юли 1962 г.,завинаги ни напуска легендарният Борис Машалов


Един от най-големите български народни певеци, известен изпълнител на песни от северняшката фолклорна област. Талантът му на уникален народен певец е забелязан от тогавашния директор на Радио София - Сирак Скитник. 

От 1937г. започва да пее по Радио София и едновременно упражнява занаята си. Той все повече се налага като ярък изпълнител на народната песен и получава покана от грамофонната фирма “Симонавия”. В “Симонавия” той е подпомогнат от професионални педагози. През 1952г. постъпва в ансамбъла на народната армия като солист. С ансамбъла посещава много страни – СССР, Китай, Унгария, Германия и други. След това сформира групата Наша песен и се отдава изцяло на народната музика. Изнася концерти из цялата страна и в чужбина до смъртта си.

 Дейността на Машалов като изпълнител на народни песни е неделима от работата му на събирач. По време на пътуванията си, лични или служебни, той винаги търси народни песни, записва ги, полага старание веднага да ги заучи. В личния му архив има стотици писма с текстове на народни песни, изпратени от почитатели на любимия певец. За изключителния му талант е награден с званието Майстор на естрадното изкуство, орден Кирил и Методий II-ра степен, а посмъртно с орден Кирил и Методий I-ва степен. 

Най-хубавите песни на Борис Машалов са включени в компактдиска на "Балкантон"-"Заблеяло ми агънце". За него има три документални филма- "Легендата Борис Машалов" и "Пей ми песен"-на БНТ и "Неповторимият Борис Машалов" на телевизия СКАТ.

На 12г. Борис напуска родния си град Севлиево със семейството си и се преселват в София. Той и четиримата му братя се учат на бояджийски занаят.

При случайна среща с оперния певец Събчо Събев Машалов получава покана да учи оперно пеене. По-късно именно Събев го съветва да се занимава само с народно пеене.

Борис Машалов умира на 16 юли 1962г. на 48-годишна възраст следобяд около 17ч.

Сред най-известните му песни са:

- Заблеяло ми агънце;

- Атмаджа дума Страхилу;

- Мика мама дума;

- Мятало Ленче ябълка;

- Провикнал си е Никола;

- Мама Елка буди;

- Нигде се боляст не чува, майно ле;

- Недо ле, Недке хубава;

- Радка платно тъче;

- Засвирили са, Дойне, дор три гайди;

- Кехая вика из село;

- Либе, ако дойдиш, сега да ми дойдиш;

- Вино пият петдесет юнака;

- Китка ти падна, Дено;

- Дедо оре на могиле;

- Денчо буля си думаше;

На снимката : Борис Машалов с униформа на водолазна команда (от фонда на ИМ Севлиево)

Риск печели, риск губи и Момичетата на късмета,преди повече от 20 години


Риск печели, риск губи. Така може да се опише животът на Момичетата на късмета, след като станаха известни покрай едноименното шоу на Къци.

Едни от тях спечелиха, като доразвиха късмета си, а други повече никога не излязоха на екран.

Усмивки от старите ленти

Интересна  снимка на Ива Екимова и Гала отпреди 20 години – тогава, когато двете бяха сред най-атрактивните асистентки на Къци Вапцаров.

Както Гала, така и Ива много са се променили оттогава – не само на външен вид.

През 1994 г. Екимова все още не е женена за Дими, тя е скромно момиче с широка усмивка и къси червени коси.

Днес с участието си във ВИП Брадър, Ива показа, че зад тази усмивка понякога може да се крие и малко лицемерие и злоба. Днес вече Дими не е сред живите, а в живота на тв водещата е Петрозар, който също много я обича. Уви, Екимова не показа същата любов в Къщата и изневери морално на мъжа си, като се влюби в адаша си Аръков.

Птичето веднъж каца

Другото запомнящо се Момиче на късмета от ретро снимката – Гала, също се ориентира към професията на тв водещ. Гала също от червенокоска се превърна в блондинка, но доста по-успешна от Ива.

Със собствено предаване и още няколко такива зад гърба си, късметлийката успя да хване птичето от рамото си и не изглежда скоро то да отлети.

Стела Йорданова/HotArena.net/

Спомен за Сашо Мухата – незабравимият бохем


Едва ли има някой великотърновец, който да не е чувал за Сашо Мухата. Незабравимият бохем на Велико Търново се ражда през 1954 година. Всъщност той се казва Александър Монов, но идва на бял свят в комплект с прякора си. Наследява го от своя дядо, а вероятно това е единственото, което получава от своето семейство. Като цяло се оправя сам с живота и нито веднъж не се озлобява към хората. Напротив, неговите близки и приятели казват за него, че е добра душа, свободен дух и рядко надарен с чувство за хумор човек.

Паметник за Сашо Мухата

Заради огромната му популярност в старата столица преди няколко години в социалните мрежи беше създадена и група в негова памет. „Тази група е създадена с цел да си спомним за Сашо, да споделим случки, събития, снимки и интересни преживявания с него (те всички бяха интересни) и да му отдадем дължимото, докато един ден построим паметник в негова чест“, гласи описанието към страницата. И действително историите със Сашо Мухата са безчет. От интересни по-интересни, изпълнени само с добри чувства към местния зевзек.

Дайте ми водка да си оправя вкуса

Безспорно най-разпространени са случките с алкохола, който Сашо Мухата успява да погълне през целия си живот. Някой се шегуват, че става въпрос за милиони литри концентрат. Една история всъщност доказва това твърдение. По обяд Мухата се навъртал в игралната зала „Казабланка“. Питали го колко ракия може да изпие, а той уверено отвърнал, че ще се справи с доста. Наредили му 8 чаши по 100 грама, които той изпил за 28 секунди. Загубил говора, излязъл навън и легнал на бордюра, който му послужил за възглавница. А навън жега- 38 градуса. Викат линейка, а шофьорът на „Спешна помощ“ си помислил, че Мухата и този път се прави на заспал. Взели го в болницата, а след няколко часа отново се появил и поискал водка, за да си оправи вкуса.

Коктейл от люти чушки и карашик

През 1998г. Сашо Мухата често ходел в „Ла скала“. Там имал познат барман и често го карал да му рисува Балдуиновата кула на ръката като питал дали ще му направи „тушировка“. Изхвърлял боклука на заведението и получавал малко пиячка. Понеже бил симпатичен на бармана веднъж се сдобил с уникален коктейл. Смесили му люти чушки, бира, вино, водка, джин, ром, текила, мастика, уиски, мента и малко кола. Изпил го на екс, а после казал, че питието е направо „смърт“. Но често си пийвал от специалния коктейл. Хиляди спомени за него споделят и от „Улицата“, както и от „Десперадо“. Въобще няма заведение в старата столица, на което Сашо Мухата да не е бил „почетен“ член.Майка ми преписа къщата от керемидите нагоре

„Мама Дешка няма грешка“, обичал да казва Сашо Мухата. Веднъж срещнал известният изпълнител Тошко Тодоров до механа „Хаджи Минчо“. Казал му същата фраза и обяснил, че майка му преписала къщата от керемидения покрив нагоре. Тодоров се спукал от смях, а Мухата му казал, че има много хубава усмивка и че зъбите му приличат на бели клавиши от 120-басов акордеон.  Друга фраза, която обичал да употребява е, че е „варушки гамен“. Често питал и „к‘во шъ прайми сига“. Хвалел се, че той пие, а другите ги хваща. Шегувал се с всички, затова винаги получавал пиене на аванта. Хората обаче споделят, че той никога не просел, просто си искал така, че никой да не може да му откаже. Често „погребвал“ майка си или пък споделял, че е станал шериф на „Варуша“. Също обичал да иска цигари с обещание, че ще ги върне, след като ги изпуши, и пари, които ще възстанови след смъртта си.

Сашо Мухата не е луд да скача от прозореца

Сашо Мухата бил „примерен“ ученик, сеща се неговият съученик Стефан Давидов, който споделя много интересна случка. Мухата бил една година по-голям от него, но се настигнали в 8-ми клас. Сашо бил на изпит по алгебра при небезизвестната другарка Цацова, която го пратила на пореден поправителен. Мухата естествено нищо не знаел, а учителката се канела да каже кой минава и кой не. Мухата решил да действа бързо, станал и се качил на прозореца, започнал да крещи, че ще скочи от втория етаж на несъществуващото вече училище „Н. Й. Вапцаров“ във „Варуша“. Учителката постъпила разумно, направила се, че гледа предадените работи и казала на Сашо, че е издържал изпита. Така взел основно образование, а след години го питали дали наистина щял да скочи, а той отвърнал, че не е луд да го направи.

Мухата изтървал гаджето си от 1 метър

Сега звучи странно, но на младини Сашо Мухата си имал и мацка. За това свидетелства отново Стефан Давидов, който преди години много обичал да носи жена си на конче от центъра до „Варуша“. Една вечер си тръгнали по същия начин от „Полтава“ и на Пощата срещнали Сашо Мухата с момиче. Бохемът видял своя познат и му казал, че това и той го може. Навел се и казал на девойката да не чака партизаните, а да се качва на раменете му. Обаче мацката била „здраво“ гадже и Мухата на висок глас я попитал какво е яла. После се опитал да я повдигне, но я изръсил на земята от 1 метър височина.

Не на всеки му отива да е лудСашо Мухата често обичал да казва, че не на всеки му отива да е луд. Обикновено отговарял така, след като някой му намекне, че е за лудницата. Обичал да се прави и на пиян и уж случайно да залитне към някоя хубава кака. А за белега на челото си обяснявал, че е емблемата на винпрома. Веднъж разменил един хляб за шише ракия с едно циганче. Казал после „какво да се прави, той е гладен, а аз съм жаден“.  Обичал да се шегува, че като повърне Янтра ще стане Амазонка. Имал и чувство за самоирония. Стоял на прозореца в къщата си на „Шипка“ 5 и казал, че диша въздух, защото печката гори. А той нямал печка, но после споделил, че затваря прозореца, да не изстине стаята. А прозорецът нямал стъкло. За Лили Иванова пък казвал, че е „стара кофа неръждавейка“. Веднъж го видели гол до кръста с брадва в ръка. Питали го къде отива, а той казал, че иска да очисти Ахмед Доган. Някои разказват, че по абитуриентските балове почнал да се катери по тухлите на „Полтава“ и паднал. Лежал 6 месеца в гипсово корито.

Един бяга за кеф, а друг за зор

„Сега ако вляза в полицията и напсувам дежурния един ще бяга за кеф а другите от зор“, споделя веднъж Сашо Мухата. С тази негова фраза завършва и тази статия, която е крайно недостатъчна за всичките му лафове. Хиляди са спомените с незабравимия бохем на Велико Търново. Сигурно има и такива, които го помнят с лошо, но то вероятно вече е простено. Сигурно са му простили и онези, на които е искал две керемиди, за да си направи гараж за половия орган. А той отдавна е простил на всички, които са го гледали с насмешка. И сигурно там горе продължава да си пее любимата песен „Лашата ми кантаре“.

Михаил МИХАЛЕВ

Когато плажът, хората и морето бяха различни


Краят на месец май е. Слънцето се бори с облаците, времето се опитва да се затопли, температурите малко по малко се покачват и това ни кара да си мислим само за едно – МОРЕ.Търсим в офертите най-изгодните предложения, първа линия на морето, басейнче, коктейлче, шезлонгче, купонче. 

Все повече българи предпочитат съседните ни Гърция и Турция за почивка през лятото, има много по-изгодни предложения, навалицата пак я има, но човек се разнообразява.Има ли човек време, нерви и желание може да намери и доста изгодни квартирки и стаи, дори с климатик. За силният летен сезон, краят на юни до последните дни на август, цените както се подразбира, скачат доста.

Има доста курортни градчета, които предлагат нощувки от по 15 лева, което е съвсем допустима цена. Все пак, не всеки от нас може да си позволи 5 звезден хотел на брега на морето със собствена плажна ивица. 15 лева ти осигуряват легло, собствен санитарен възел, паркомясто, телевизор с кабелна и напоследък и Wi-Fi. Доста изгодно бих казала аз.

Спомням си когато бях малка как бяхме на море по 15 дни. Половин месец, та дори ти писва. Имахме безплатен престой в станции, пътят ни излизаше за без пари от БДЖ и плащахме само храната, която консумирахме. 15 дни, които се минаваха бавно и блажено.Вече пораснах и всяко лято си позволявам до 6 дни почивка, най-много. Някак доста са се променили нещата. Подбираме винаги най-изгодното, но така и така най-важното е компанията да е приятна. Но все пак, какви бяха цените преди, какви са сега?

Попаднах на тази обява за цените на Слънчев бряг през 80-те години. Има известна разлика. Разбира се, приемаме и факта, че тогава заплатите са били съвсем и напълно различни, но все пак … няма ли как да върнем времето назад и да останем в него? Мечтая за почивка на море от снимките от преди 30-40 години. 

Не се оплаквам и сега, забавлявам се, но така ми се иска да стъпвам по този мек и блещукащ пясък, да няма навсякъде заградени от хотелите плажни територии, чистата и прекрасна вода и всичко това.Радва ме фактът, че и сега настаняването на деца е безплатно. Поне това не се е променило. Талони за храна на територията на комплекса, това може би е като сегашният All Inclusive? Може би и храната и цените са се променили до известна степен, но идеята е същата.

Времето си минава, всичко се променя, няма начин. Но все пак ни се иска да се потопим и в атмосферата от преди години, да видим какво е било. Вие какви спомени имате?

Източник:no-comment.bg

Какви бяха саламите едно време и каква трайност и състав имаха те


През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирш.

„Болярски салам” превзел пазара

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кореандър, и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.

Структурни колбаси били на мода през 80-те

Освен „Болярския салам”, месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки, като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Те се изработвали по една основна рецепта, в която били включени едносортно месо от плешката на едър рогат добитък, първокачествено червено свинско месо, свински гърди и подправки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Саламът „Кричим” издържал само два дни

Сред всички „структурни” колбаси имало и един, който вместо 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната. За сравнение в момента „Мортаделата” струва около 6 лв., прави се основно от механично отделено пилешко месо и сланина.

Потребителите през соца също били недоволни

Потребителите на колбаси по онова време също имали своите капризи. Тогава въобще не ставало дума за консерванти, ГМО, добавки, оцветители и сгъстители. Въпреки това клиентите недоволствали например, че саламът бил по-светъл. В такъв случай веднага започвали да цъкат с език, защото в партидата било сложено повече свинско вместо телешко месо. Други пък недоволствали, че в „Телешкия” салам имало 90 процента говеждо месо и 10 процента свинско. Не било редно в телешки колбас да се слага друго месо. Доста били и недоволните от пилешките кренвирши, за които от „Родопа” през 80-те се заканили да ги спрат окончателно, защото компрометирали вкуса на истинския телешки кренвирш. В момента на пазара във Велико Търново има само един кренвирш, който се титулува като „Телешки”. В състава си обаче той има едва няколко процента говоеждо месо…

Михаил МИХАЛЕВ

Тримата смели мъже които се жертваха за Европа и света


Трима мъже, които спасиха света от катастрофа, която би променила хода на историята.Техните имена са инж.Алексей Ананенко,инж. Борис Баранов и инж. Валери Безпалов.Без преувеличение – тези хора спасиха целия свят!

10 дни след аварията в Чернобил, инженерите разбират, че всички сме поставени пред нова, много по-голяма и фатална заплаха - експлозия на ядрени изпарения.

Охладителната система на реактора се е повредила и се оказва, че сега под горящото ядро се е формирал огромен воден басейн. Без възможност да се охлажда, е било въпрос на време (и то на кратко време), докато това радиоактивно ядро да се превърне в лава, която да стопи всички бариери под себе си и да достигне до басейна с вода. Ако това се случи, се получава експлозия, изстрелваща огромно количество радиация право към небето, разпростирайки я над Европа, Азия и Африка.

Експлозията има силата да разруши и останалите реактори в централата, причинявайки трагедия в ужасяващи размери - унищожението на почти цяла Европа.

"Експертите ни проучиха ситуацията и пресметнаха, че ако подобна експлозия се случи, силата ѝ ще се равнява на от 3 до 5 мегатона. Минск, който е 320 км. от Чернобил, щеше да бъде изравнен със земята, а целият континент Европа щеше да стане негоден за живот.", разкрива един от специалистите, които са били на място.

Единственият начин, да предотвратят този ад и смъртта на почти цялото европейско население, е да изпратят екип под ядрото, който да отвори ръчно шлюзовете на басейна и да източи водата. За целта специалистите решават, че са нужни трима доброволци, които добре познават подземията на централата. Има един проблем - тримата човека, които ще слязат долу, са обречени на смърт. Под горящото ядро има толкова радиация, че тримата ще бъдат мъртви до седмица (в най-добрия случай).Но трима изключително смели доброволци се съгласяват да се гмурнат в басейна под ядрото, за да източат водата и така да жертват себе си, за да спасят милиони други животи, най-вероятно и нашите.Техните имена са Валери Безпалов, Борис Баранов и Алексей Ананенко. Може би не сте ги чували никога, но на тях дължим животите си днес. По време на съвещанието, в което събират работниците, за да поискат трима от тях да отидат на тази смела и самоубийствена мисия, Ананенко, Безпалов и Баранов започват да се изправят един по един, за да заявят готовността си да помогнат.

Казват им, че могат да се откажат по всяко време и не са задължени, но Ананенко отговаря: "Как мога да откажа, само аз знам точно къде се намират изпускателните шлюзове?"

Така тримата се впуснали в едновременно спасителна и смъртоносна мисия. Били оборудвани с фенери, чиито светлини угаснали. Те останали да работят в пълен мрак, а всяка минута под тази вода, ги приближавала към гибелта им. Мъжете не се предали и продължили да опипват тръбите в тъмнината. Останали под водата по-дълго, отколкото е трябвало, но накрая успяват да отворят шлюзовете, които биха могли да спасят милиони хора. Басейнът започва да се изпразва.

Борис Баранов умира от сърдечен удар през 2005-а, докато Алексей Ананенко и Валери Безспалов все още са живи.

Наско Пенев.

Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен