Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Едва ли има някой великотърновец, който да не е чувал за Сашо Мухата. Незабравимият бохем на Велико Търново се ражда през 1954 година. Всъщност той се казва Александър Монов, но идва на бял свят в комплект с прякора си. Наследява го от своя дядо, а вероятно това е единственото, което получава от своето семейство. Като цяло се оправя сам с живота и нито веднъж не се озлобява към хората. Напротив, неговите близки и приятели казват за него, че е добра душа, свободен дух и рядко надарен с чувство за хумор човек.

Паметник за Сашо Мухата

Заради огромната му популярност в старата столица преди няколко години в социалните мрежи беше създадена и група в негова памет. „Тази група е създадена с цел да си спомним за Сашо, да споделим случки, събития, снимки и интересни преживявания с него (те всички бяха интересни) и да му отдадем дължимото, докато един ден построим паметник в негова чест“, гласи описанието към страницата. И действително историите със Сашо Мухата са безчет. От интересни по-интересни, изпълнени само с добри чувства към местния зевзек.

Дайте ми водка да си оправя вкуса

Безспорно най-разпространени са случките с алкохола, който Сашо Мухата успява да погълне през целия си живот. Някой се шегуват, че става въпрос за милиони литри концентрат. Една история всъщност доказва това твърдение. По обяд Мухата се навъртал в игралната зала „Казабланка“. Питали го колко ракия може да изпие, а той уверено отвърнал, че ще се справи с доста. Наредили му 8 чаши по 100 грама, които той изпил за 28 секунди. Загубил говора, излязъл навън и легнал на бордюра, който му послужил за възглавница. А навън жега- 38 градуса. Викат линейка, а шофьорът на „Спешна помощ“ си помислил, че Мухата и този път се прави на заспал. Взели го в болницата, а след няколко часа отново се появил и поискал водка, за да си оправи вкуса.

Коктейл от люти чушки и карашик

През 1998г. Сашо Мухата често ходел в „Ла скала“. Там имал познат барман и често го карал да му рисува Балдуиновата кула на ръката като питал дали ще му направи „тушировка“. Изхвърлял боклука на заведението и получавал малко пиячка. Понеже бил симпатичен на бармана веднъж се сдобил с уникален коктейл. Смесили му люти чушки, бира, вино, водка, джин, ром, текила, мастика, уиски, мента и малко кола. Изпил го на екс, а после казал, че питието е направо „смърт“. Но често си пийвал от специалния коктейл. Хиляди спомени за него споделят и от „Улицата“, както и от „Десперадо“. Въобще няма заведение в старата столица, на което Сашо Мухата да не е бил „почетен“ член.Майка ми преписа къщата от керемидите нагоре

„Мама Дешка няма грешка“, обичал да казва Сашо Мухата. Веднъж срещнал известният изпълнител Тошко Тодоров до механа „Хаджи Минчо“. Казал му същата фраза и обяснил, че майка му преписала къщата от керемидения покрив нагоре. Тодоров се спукал от смях, а Мухата му казал, че има много хубава усмивка и че зъбите му приличат на бели клавиши от 120-басов акордеон.  Друга фраза, която обичал да употребява е, че е „варушки гамен“. Често питал и „к‘во шъ прайми сига“. Хвалел се, че той пие, а другите ги хваща. Шегувал се с всички, затова винаги получавал пиене на аванта. Хората обаче споделят, че той никога не просел, просто си искал така, че никой да не може да му откаже. Често „погребвал“ майка си или пък споделял, че е станал шериф на „Варуша“. Също обичал да иска цигари с обещание, че ще ги върне, след като ги изпуши, и пари, които ще възстанови след смъртта си.

Сашо Мухата не е луд да скача от прозореца

Сашо Мухата бил „примерен“ ученик, сеща се неговият съученик Стефан Давидов, който споделя много интересна случка. Мухата бил една година по-голям от него, но се настигнали в 8-ми клас. Сашо бил на изпит по алгебра при небезизвестната другарка Цацова, която го пратила на пореден поправителен. Мухата естествено нищо не знаел, а учителката се канела да каже кой минава и кой не. Мухата решил да действа бързо, станал и се качил на прозореца, започнал да крещи, че ще скочи от втория етаж на несъществуващото вече училище „Н. Й. Вапцаров“ във „Варуша“. Учителката постъпила разумно, направила се, че гледа предадените работи и казала на Сашо, че е издържал изпита. Така взел основно образование, а след години го питали дали наистина щял да скочи, а той отвърнал, че не е луд да го направи.

Мухата изтървал гаджето си от 1 метър

Сега звучи странно, но на младини Сашо Мухата си имал и мацка. За това свидетелства отново Стефан Давидов, който преди години много обичал да носи жена си на конче от центъра до „Варуша“. Една вечер си тръгнали по същия начин от „Полтава“ и на Пощата срещнали Сашо Мухата с момиче. Бохемът видял своя познат и му казал, че това и той го може. Навел се и казал на девойката да не чака партизаните, а да се качва на раменете му. Обаче мацката била „здраво“ гадже и Мухата на висок глас я попитал какво е яла. После се опитал да я повдигне, но я изръсил на земята от 1 метър височина.

Не на всеки му отива да е лудСашо Мухата често обичал да казва, че не на всеки му отива да е луд. Обикновено отговарял така, след като някой му намекне, че е за лудницата. Обичал да се прави и на пиян и уж случайно да залитне към някоя хубава кака. А за белега на челото си обяснявал, че е емблемата на винпрома. Веднъж разменил един хляб за шише ракия с едно циганче. Казал после „какво да се прави, той е гладен, а аз съм жаден“.  Обичал да се шегува, че като повърне Янтра ще стане Амазонка. Имал и чувство за самоирония. Стоял на прозореца в къщата си на „Шипка“ 5 и казал, че диша въздух, защото печката гори. А той нямал печка, но после споделил, че затваря прозореца, да не изстине стаята. А прозорецът нямал стъкло. За Лили Иванова пък казвал, че е „стара кофа неръждавейка“. Веднъж го видели гол до кръста с брадва в ръка. Питали го къде отива, а той казал, че иска да очисти Ахмед Доган. Някои разказват, че по абитуриентските балове почнал да се катери по тухлите на „Полтава“ и паднал. Лежал 6 месеца в гипсово корито.

Един бяга за кеф, а друг за зор

„Сега ако вляза в полицията и напсувам дежурния един ще бяга за кеф а другите от зор“, споделя веднъж Сашо Мухата. С тази негова фраза завършва и тази статия, която е крайно недостатъчна за всичките му лафове. Хиляди са спомените с незабравимия бохем на Велико Търново. Сигурно има и такива, които го помнят с лошо, но то вероятно вече е простено. Сигурно са му простили и онези, на които е искал две керемиди, за да си направи гараж за половия орган. А той отдавна е простил на всички, които са го гледали с насмешка. И сигурно там горе продължава да си пее любимата песен „Лашата ми кантаре“.

Михаил МИХАЛЕВ



Краят на месец май е. Слънцето се бори с облаците, времето се опитва да се затопли, температурите малко по малко се покачват и това ни кара да си мислим само за едно – МОРЕ.Търсим в офертите най-изгодните предложения, първа линия на морето, басейнче, коктейлче, шезлонгче, купонче. 

Все повече българи предпочитат съседните ни Гърция и Турция за почивка през лятото, има много по-изгодни предложения, навалицата пак я има, но човек се разнообразява.Има ли човек време, нерви и желание може да намери и доста изгодни квартирки и стаи, дори с климатик. За силният летен сезон, краят на юни до последните дни на август, цените както се подразбира, скачат доста.

Има доста курортни градчета, които предлагат нощувки от по 15 лева, което е съвсем допустима цена. Все пак, не всеки от нас може да си позволи 5 звезден хотел на брега на морето със собствена плажна ивица. 15 лева ти осигуряват легло, собствен санитарен възел, паркомясто, телевизор с кабелна и напоследък и Wi-Fi. Доста изгодно бих казала аз.

Спомням си когато бях малка как бяхме на море по 15 дни. Половин месец, та дори ти писва. Имахме безплатен престой в станции, пътят ни излизаше за без пари от БДЖ и плащахме само храната, която консумирахме. 15 дни, които се минаваха бавно и блажено.Вече пораснах и всяко лято си позволявам до 6 дни почивка, най-много. Някак доста са се променили нещата. Подбираме винаги най-изгодното, но така и така най-важното е компанията да е приятна. Но все пак, какви бяха цените преди, какви са сега?

Попаднах на тази обява за цените на Слънчев бряг през 80-те години. Има известна разлика. Разбира се, приемаме и факта, че тогава заплатите са били съвсем и напълно различни, но все пак … няма ли как да върнем времето назад и да останем в него? Мечтая за почивка на море от снимките от преди 30-40 години. 

Не се оплаквам и сега, забавлявам се, но така ми се иска да стъпвам по този мек и блещукащ пясък, да няма навсякъде заградени от хотелите плажни територии, чистата и прекрасна вода и всичко това.Радва ме фактът, че и сега настаняването на деца е безплатно. Поне това не се е променило. Талони за храна на територията на комплекса, това може би е като сегашният All Inclusive? Може би и храната и цените са се променили до известна степен, но идеята е същата.

Времето си минава, всичко се променя, няма начин. Но все пак ни се иска да се потопим и в атмосферата от преди години, да видим какво е било. Вие какви спомени имате?

Източник:no-comment.bg



През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирш.

„Болярски салам” превзел пазара

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кореандър, и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.

Структурни колбаси били на мода през 80-те

Освен „Болярския салам”, месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки, като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Те се изработвали по една основна рецепта, в която били включени едносортно месо от плешката на едър рогат добитък, първокачествено червено свинско месо, свински гърди и подправки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Саламът „Кричим” издържал само два дни

Сред всички „структурни” колбаси имало и един, който вместо 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната. За сравнение в момента „Мортаделата” струва около 6 лв., прави се основно от механично отделено пилешко месо и сланина.

Потребителите през соца също били недоволни

Потребителите на колбаси по онова време също имали своите капризи. Тогава въобще не ставало дума за консерванти, ГМО, добавки, оцветители и сгъстители. Въпреки това клиентите недоволствали например, че саламът бил по-светъл. В такъв случай веднага започвали да цъкат с език, защото в партидата било сложено повече свинско вместо телешко месо. Други пък недоволствали, че в „Телешкия” салам имало 90 процента говеждо месо и 10 процента свинско. Не било редно в телешки колбас да се слага друго месо. Доста били и недоволните от пилешките кренвирши, за които от „Родопа” през 80-те се заканили да ги спрат окончателно, защото компрометирали вкуса на истинския телешки кренвирш. В момента на пазара във Велико Търново има само един кренвирш, който се титулува като „Телешки”. В състава си обаче той има едва няколко процента говоеждо месо…

Михаил МИХАЛЕВ



Трима мъже, които спасиха света от катастрофа, която би променила хода на историята.Техните имена са инж.Алексей Ананенко,инж. Борис Баранов и инж. Валери Безпалов.Без преувеличение – тези хора спасиха целия свят!

10 дни след аварията в Чернобил, инженерите разбират, че всички сме поставени пред нова, много по-голяма и фатална заплаха - експлозия на ядрени изпарения.

Охладителната система на реактора се е повредила и се оказва, че сега под горящото ядро се е формирал огромен воден басейн. Без възможност да се охлажда, е било въпрос на време (и то на кратко време), докато това радиоактивно ядро да се превърне в лава, която да стопи всички бариери под себе си и да достигне до басейна с вода. Ако това се случи, се получава експлозия, изстрелваща огромно количество радиация право към небето, разпростирайки я над Европа, Азия и Африка.

Експлозията има силата да разруши и останалите реактори в централата, причинявайки трагедия в ужасяващи размери - унищожението на почти цяла Европа.

"Експертите ни проучиха ситуацията и пресметнаха, че ако подобна експлозия се случи, силата ѝ ще се равнява на от 3 до 5 мегатона. Минск, който е 320 км. от Чернобил, щеше да бъде изравнен със земята, а целият континент Европа щеше да стане негоден за живот.", разкрива един от специалистите, които са били на място.

Единственият начин, да предотвратят този ад и смъртта на почти цялото европейско население, е да изпратят екип под ядрото, който да отвори ръчно шлюзовете на басейна и да източи водата. За целта специалистите решават, че са нужни трима доброволци, които добре познават подземията на централата. Има един проблем - тримата човека, които ще слязат долу, са обречени на смърт. Под горящото ядро има толкова радиация, че тримата ще бъдат мъртви до седмица (в най-добрия случай).Но трима изключително смели доброволци се съгласяват да се гмурнат в басейна под ядрото, за да източат водата и така да жертват себе си, за да спасят милиони други животи, най-вероятно и нашите.Техните имена са Валери Безпалов, Борис Баранов и Алексей Ананенко. Може би не сте ги чували никога, но на тях дължим животите си днес. По време на съвещанието, в което събират работниците, за да поискат трима от тях да отидат на тази смела и самоубийствена мисия, Ананенко, Безпалов и Баранов започват да се изправят един по един, за да заявят готовността си да помогнат.

Казват им, че могат да се откажат по всяко време и не са задължени, но Ананенко отговаря: "Как мога да откажа, само аз знам точно къде се намират изпускателните шлюзове?"

Така тримата се впуснали в едновременно спасителна и смъртоносна мисия. Били оборудвани с фенери, чиито светлини угаснали. Те останали да работят в пълен мрак, а всяка минута под тази вода, ги приближавала към гибелта им. Мъжете не се предали и продължили да опипват тръбите в тъмнината. Останали под водата по-дълго, отколкото е трябвало, но накрая успяват да отворят шлюзовете, които биха могли да спасят милиони хора. Басейнът започва да се изпразва.

Борис Баранов умира от сърдечен удар през 2005-а, докато Алексей Ананенко и Валери Безспалов все още са живи.

Наско Пенев.



Ние, израсналите през миналия век, изобщо не приличаме на съвременната младеж.  Просто ние сме други и детството ни беше друго.

Ние не се страхувахме да бъдем смешни и нелепи и просто се разхождахме в размъкнати панталони и стари кецове. Ние също се смеехме и шегувахме, ако някой се препъне или падне, н първо бързахме да подадем ръка.

В нашето детство нямаше таблети, мобилни телефони и конзоли. Когато ни беше скучно, общувахме с приятели. Научихме всички серии на «Ну, погоди!» и чакахме “Студио Хикс”.

Разхождайки се по улиците, падахме, колекционирахме синини, губехме зъби, разбивахме до кръв лакти и колене. Стискайки зъби, се мажехме с мехлеми вече, все пак сме мъже, а мъжете не плачат!

Ако се биехме, то не искахме милостиня и получавайки синини, не признавахме от кого сме ги получили. А и на нашите родители не им идваше на акъла да съдят някого заради една синина под окото.

Не знаехме, че не трябва да пием вода от чешмата, да ловим жаби и копаем с ръце червеи. Вкъщи нямаше заключени шкафове и ние, без да гледаме, отваряхме входната врата. Нямахме предпазни каски, но ако някой имаше велосипед, цялата махала се возеше подред.

Умеехме да вадим и забиваме пирони и ако на сметището намирахме няколко здрави дъски и няколко лагера, можехме да си измайсторим отлична лагерна количка.

По цели дни се шляехме на улицата, връщайки се вкъщи само за вечеря. Родителите ни вярваха, защото тогава нямаше мобилни и никой не ни контролираше.

При това се учехме добре, различавахме синуси от косинуси, Голямата мечка от Малката, успявахме да научим куп стихове, обичахме Вазов и Йовков. Писахме реферати на ръка, а за информация ходехме до библиотеката. И сега пишем без грешки и помагаме на внуците с математиката.

Не знаехме за здравословното хранене, обожавахме пържени картофи, сланина и хляб с масло и чубрица. Пълнички сред нас почти нямаше, защото рядко седяхме на едно място. Ако не гонехме топката и не играехме на стражари и апаши, значи сме се събрали екипаж за построяване на пиратски кораб.

Пиехме от една бутилка, откъсвахме подред от сандвича, а истинският приятел винаги даваше да му додъвчем дъвката. Зелените сливи и ябълки бяха нашата любима храна и ако от тях ни болеше корема, никога не признавахме на родителите.

А как умеехме да дружим! Имахме потребност от общуване, можехме просто да побъбрим с приятели, да организираме “експедиция” до близкия строеж или гора. Често си палехме огньове и това не се считаше за нарушаване на закона. Можехме да откраднем от вкъщи няколко парчета хляб и да ги печем над огъня, набучвайки ги на клонки.

Ако правехме нещо, го правехме истински, без лицемерие. Биехме се до “победния край”, влюбвахме се до отчаяние, дружахме за цял живот. Беше ни неудобно да се крием зад гърба на родителите си, да се хвалим с “опасни” роднини, да даваме рушвети.

Мерило за постъпките беше съвестта, а не парите. Родителите знаеха оценките ни, познаваха приятелите ни, ходеха на родителски срещи, но рядко се намесваха. Мечтаехме и строяхме планове. Искахме да бъдем летци, космонавти, капитани на кораби и пожарникари.

От деца се учехме да се борим, да бъдем честни и отговорни. Стремяхме се към победи, не се страхувахме от поражения и не се поддавахме на провали.

Може би не знаем как да “натрупаме голямо състояние”, затова пък знаем какво е съвест и чувство за собствено достойнство и вярваме, че най-важните неща в живота са любовта и доброто.



(ММЦ) край Приморско имаше особено значение за мнозина от нашето поколение. Там някои за първи път се потапяха в морето и срещаха първата си любов. Беше като откраднат миг от рая!

 Млади, емоционални, смахнати и красиви! През лятната ваканция тук се събираха младежи от цял свят и се вихреше щура забава. Идваха и гости от екзотични държави – Монголия, Куба, Мексико, Япония и Корея… Летището на Бургас се задъхваше.Тъй нареченият „Влак на дружбата“ ежедневно изсипваше на гарата нови и нови групи с туристи. 

Паркингът беше пълен с автобуси с регистрационни номера от почти всички европейски държави. Всяка вечер се организираха концерти и спектакли в Летния театър. Дискотеки. Навалица от рускини, унгарки, полякини, германки, чехкини и даже истински шведки и французойки. Те ни помогнаха много да наваксаме някои пропуски в отношенията ни с нежния пол. 

В онези години да „свалиш“ момиче беше енергоемък, труден и продължителен процес. Даже беше абсолютно забранено след 22 ч. жена да пребивава в квартирата на чужд мъж, ако няма адресна регистрация там, и това се преследваше от закона.



Поради тагавашната Българо-съветска дружба имената на фериботите са разменени.Двата български кораба се казват ,,Героите на Севастопол" и ,,Героите на Одеса",а съветските - ,,Героите на Плевен" и ,,Героите на Шипка".Българските фериботи са произведени в Норвегия,а съветските в Югославия всички в периода 1977-1978 г.

Това са единствените по рода си железопътни фериботи превозващи товарни вагони на борда си.Разполагат с три палуби снабдени с железопътни релси и всеки от тях събира на борда си 108 товарни вагона с нормална дължина.Чрез подемно преходен мост снабден с жп линии вагоните се товарят с локомотиви директно на средна палуба от където с помощта на хидравличен лифт се качват на горна палуба и долна,наречена топ-танк.

Българското фериботно пристанище се намира в Белославското езеро на около 25 км.от Варна,а съветското в пристанище Иличовск близко до Одеса.

През годините на социализма се превозват тонове стоки във вагони от всякакво естество между братските тогава страни.

След промените през 1989 г. съветските фериботи стават собственост на Украйна и се оперират от частната фирма ,,Укрфери".Двата български ферибота до 2009 г.са собственост на Параходство Български морски флот Варна.След това на Български морски квалификационен център -Варна.

През 90-те години поетапно намалява броя на превозваните вагони и оставащия капацитет корабите запълват с тирове,микробуси и леки автомобили,както и се оборудват пасажерски кабини за водачите на автомобили и пътници.

Междувременно през 2000 г фериботната линия се удължава и след Иличевск корабите продължават до Грузия в пристанищата Поти и Батуми.

След 2007 г.,,Укрфери" закупува други по-съвременни фериботи и съдбата на ,,Героите на Плевен" и ,,Героите на Шипка" по-късно отива в ръцете на Държавната Украинска железница,но са швартовани в пристанище Черноморск и не обслужват линията.

Българските фериботи поетапно излизат от експлоатация и днес също не обслужват линията.Съдбата им е ясна - скрап.

Линията не съществува,а украинския град Иличевск вече се казва Черноморск.





С наближаване на времето за летните отпуски си спомних една история с морски привкус на двама мои бивши колеги от не толкова близкото ни минало. Цецко и Тошко станаха приятели, започвайки работа почти по едно и също време в един от заводите ни в града. Сближи ги сходството в характерите и еднаквото им отношение към заобикалящия ги свят. Бяха обикновени селски момчета, придошли от близките села в града, за да търсят препитание и реализация.

Може би защото бяха израсли като единствени деца в семействата си и са им угаждали на всички прищевки като малки, сега вече като мъже бяха далеч от чувствата за съпричастност и колективизъм. Още на пръв поглед правеха впечатление в общуванията си със своята изявена стиснатост и пресметливост. Преценяваха всичко през призмата на прагматизма и келепира. И двамата живееха по квартири, като по-облагодетелстван беше Тошко, настанил се у човек от родното си село, който неслучайно беше и наш началник. Предполагам, че дори не е плащал и наем, което родителите му са туширали целогодишно с подобаващо „продуктово компенсиране“ от изобилието на селския двор. Прагматични до крайност, търсеха възможности да общуват и извън работно време, посещавайки футболните мачове на местния тим. На работните места не блестяха с някакви специални изяви, но тогава в болшинството предприятия колективът компенсираше.

Така в приближаващия летен сезон двамата бяха решили да отидат заедно на море, ползвайки преференциални карти за почивка, каквито по онова време се предоставяха от ръководството на работниците и служителите. Цените на тези карти за деца варираха от 28 до 35 лв., а за възрастни – от 35 до 50 лв., като разликата до реалната стойност се поемаше от предприятието или профсъюзите. Едно средно семейство спокойно можеше да си позволи почивка на море или планина с около 150-160 лв. за две седмици, с осигурена храна три пъти на ден и много хора го правеха. Въпреки това двамата ни герои бяха в състояние да разчувстват до просълзяване всеки за каквото и да е, стига да е по-икономично, ако може и безплатно. Придвижването до местата за почивка ставаше според възможностите: с кола, автобус или влак, и си беше неизбежно приключение с допълнителни емоции.

И така, след като пристигат в морския град и се настаняват в почивната станция, бързо се отправят към морето, за да му се насладят по същество, да се адаптират към плажния живот и да не пропуснат този слънчев ден! Но и там прословутото чувство за пестеливост не ги напуска, което им създава допълнителни проблеми за пълноценен и ползотворен отдих. Болезненото съмнение да не би случайно единият да се мине, ако пръв реши да си купи някаква разхладителна напитка, бира, сладолед или плодове, предлагани от гласовитите мургави разносвачи, и само и само за да не се наложи да почерпи евентуално и приятеля си, стопира всяко намерение. Всеки тайно се надяваше той да бъде облагодетелстваният. Но не би!

Така веднъж Цецко, не издържайки вече на изкушението да утоли жаждата си с добре охладен швепс, се решил да стори това, предприемайки самостоятелна акция. Под предлог, че отива до тоалетната, се насочва към едно от малките капанчета на плажа. Едва дочакал барманът да отвори бутилката и отпивайки няколко глътки с наслада, се досеща , че може да бъде забелязан от колегата си. И изпил почти на екс остатъка от напитката. Това дало своето неблагоприятно отражение, защото на другия ден се наложило да купува от аптеката лекарства за изстиналото гърло, доста по-скъпи от швепса, което не било в неговите планове и никак не му се харесало.

В това негласно съревнование по пинтилък Тошко също не останал назад. За да не дават пари за плажно място, чадър, камо ли за шезлонг, които и тогава се предлагаха, решили да се препичат на хавлиените кърпи, направо върху пясъка на плажа. Омаян от свежия морски въздух и слънчевите лъчи, Тошко се унесъл в сън и заспал. След като се събудил, с ужас констатирал, че е изгорял от слънцето доста сериозно, което се потвърдило от болезнения допир и вида на зачервеното му тяло. Не помогнало и киселото мляко, с което се опитал да потуши телесния пожар. Подобно на приятеля си, той повторил вече познатия репертоар – аптека, мазила, терзания и най-вече непланирани разходи! И още множество нелепи случки. 

Почивката вече отивала към своя край, когато двамата най-сетне решили да посетят ресторанта на лятната градина до почивната станция, откъдето всяка вечер се чувала приятна музика. След като се настанили на свободната маса, и сервитьорът им донесъл папките с менюто. Изминало доста време, през което всеки разглеждал с привидна задълбоченост предлаганите храни и напитки, особено в частта на цените, и никой не се решавал да конкретизира избора си, с надеждата другият да стартира пръв. Сервитьорът няколко пъти идвал и се връщал, но след като получавал все отрицателни отговори, решил не без раздразнение най-накрая той да предприеме инициативата. Изтръгвайки обратно от ръцете им листите с меню, ги уведомил, че ще им препоръча вариант. Двамата го изгледали учудено и в един глас запитали какво има предвид?

– Да си тръгвате !

След което им дал знак, че ще ги съпроводи до изхода, от което те не останали никак доволни.

Така приключила и последната вечер от лятната почивка на двамата пестеливци. Може би нямаше да научим всичко това, ако не бяха взаимните им изявления впоследствие, в които всеки се стремеше да изтъкне себе си като по-отворен, по-ларж и обвини другия, който бил стиснат и дори не почерпил.

Ако всичко това трябва отново да се случи в наше време, при днешните заплати, възможности и своеволните и не навсякъде регламентирани входни такси и цени за достъп и право за плажуване, изненадите ще са големи. Най-напред трябва да изтрием от съзнанието си предишните спомени за цвета и чистотата на морската вода, красотата и спокойствието на плажната ивица при вида на бетонното обкръжение на полупразните един до друг хотели и най-вече от мисълта и надеждата за икономична почивка. А за тези, които дръзнат да го сторят, картината ще е коренно различна и ще се състои в това да се препичат на хавлиите си в някой затънтен ъгъл на плажа, да дишат по-дълбоко оскъдните йодни пари, които остават единствено безплатни, засега!

 Антон Цаневски, Велико Търново



Незабравими остават спомените ми от ученическите години. С нетърпение очаквах да завърша прогимназиалното си образование в с. Невестино, на два-три километра от моето родно село Четирци. Основният поминък на семейството ми беше тютюнопроизводството. 

Като дете с родителите си участвах в отглеждането на разсада, при беритбата, низането, калъпенето и всички други технологични операции. Мечтаех да завърша тютюневото училище в Дупница, където учениците ползваха пансион и безплатна храна в стола. Бях приета. През учебната 1962/63 г. бяхме в трети курс, а директорът на училището – другарят Попов, ни съобщи, че за учител по български език ще дойде млада учителка. Името ѝ беше Агница Георгиева – стройна, висока, миловидна и с пленяваща усмивка.

Когато дойде за пръв път в нашия клас, тя каза: „В този час ще се запознаем с творчеството на един наш възрожденец – Добри Чинтулов. Предполагам, че сте слушали или пели песните му „Стани, стани, юнак балкански“. В този момент от крайните чинове на мъжката редица полугласно се чу: „Гичка е хубавичка и пее като птичка“. Тя изобщо не се смути, дружелюбно се усмихна и за всеобщо учудване изрази голямото си удоволствие от умението на ученика бързо да съставя рими, а след това каза:

 „Понеже имам предчувствието, че всички пеете хубаво, аз ще дам тон и ще изпеем заедно песента „Стани, стани, юнак балкански“. 

Всички гледахме и слушахме като хипнотизирани. Тя обърна с главата надолу цялата методика на урока. Така още първия учебен час ни стана любима учителка и приятелка до края на живота ни. Повечето от нас участвахме в организираните от нея кръжок по художествено слово, театрална и танцова група. Тя владееше прекрасно руски език и рецитираше стихотворенията на Пушкин и Лермонтов. Знаеше чешки и полски, свиреше на китара.

Агница Георгиева почина на 04.01.2014 г. Ако беше жива, на 16.04.2023 г. щеше да отпразнува своя 85-годишен юбилей. Ние се прекланяме пред светлата ѝ памет и изживените с нея часове ще бъдат винаги скъп спомен за нас.

 Снежинка Стойкова, бивш служител в Аптечно управление, Кюстендил/Ретро.бг/



Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали - в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

  Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на нещата. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

 Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването - къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти-запустели, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято". 

 Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш у баба. Небето беше ниско, а душите ни летяха високо. Как да сме знаеели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време. 

Valentin Taskov


 

Слънчев бряг 1974 година-Български спасител и руска летовничка на плажа

Според варненския дългогодишен спасител Божидар Банков, който започва кариерата си през 1963 г. на Златни пясъци, истинските свалячи са били общите работници в курорта. 

„По цял ден се облизваха и вечер скачаха в леглото на някоя чужденка, макар да е забранено. Милицията обаче не спеше. Бяха пратили две момичета под прикритие в хотел “Гларус”. Че са агентки ни каза барманът. Общаците обаче не знаеха. И една августовска вечер през 1964 г. милицията хвана няколко нашенци на калъп с чехкинчета. На другия ден в. “Народно дело” написа, че в “Гларус” изловили “гларуси”. И така се роди новото име на свалячите на плажа”, разказва Божо.

В спомените му най-атрактивни остават чехкините и немкините. За рускините казва, че били най-непристъпни, понеже ходели по групи, а най-ниско ниво в рейтинга му от онези години са полякините, само будалите се били занимавали с тях, но иначе били добри търговци на парфюмчета “Бич може”, “Пани Валевска” и кремове „Нивеа” – изключително дефицитни продукти по времето на соца.Вижте още:Разходка в 22 снимки из някогашният Слънчев бряг потънал в зеленина

Из в-к „Труд”



Храната там беше качествена, а престоят им забавен. Студентите не знаеха какво е семестриална такса и платено обучение. Учебници и книги – евтини. В ученическите и студентските столове храната беше евтина и здравословна.

В болниците 20-дневен престой беше безплатен и с включена храна. Нямаше „пътеки“, доплащане, потребителски такси и операциите бяха безплатни. Лекарствата в аптеките – стотинки.

Заводите имаха ведомствени почивни станции, ведомствени столове и всичко за работниците беше почти безплатно. Строяха се жилищни кооперации за бездомните. Може още много да се каже, но за съжаление, хората, които го помнят, намаляват, а младите са облъчени от манипулации и неверни неща.

Знам, заклетите „демократи“ и отрицатели ще ме „Изгорят и разпънат“ за мнението ми. Съгласен съм, че този строй е имал и минуси, но те не са били от съществена важност за развитието ни.

Накрая да попитам – откъде е имало пари за гореизброените придобивки? Отговорът отдавна се знае! Тогава не се крадеше или поне не в сегашните мащаби.

Розин Илиев, Павликени



Георги Кишкилов е български актьор. Роден е на 11 март 1932 г. в град София. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство през 1958 г. при проф. Николай Масалитинов.

След това работи в Драматичен театър „Стефан Киров“ Сливен (1958 – 1960 г.), Драматичен театър „Владимир Трендафилов“ във Видин (1960 – 1964), Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ 

Плевен (1964 – 1965 г.), Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1965 – 1966, 1976 – 1985, 1988 до 1990), театър „Сълза и смях“ (1966 – 1976 г.), Драматичен театър Търговище (1985 – 1987 и 1991 – 1992 г.), Свободен театър „Народна сцена“ (1994 – 1995 г.).Играе в различни театрални постановки като „Самодива“, „Светът е малък“, „Скакалци“, „Рейс“, „За честта на пагона“.

Известни филми с участието на Георги Кишкилов са: “ На всеки километър“, „Следователят и гората“, „Матриархат“, „Баш майсторът н-к!“, „Сами сред вълци“ и други.Член на САБ (1958).

Георги Кишкилов почива на 21 юни 1999 г. в София.Поклон!



Премиерата на “Минута е много” е на 22 февруари 1980 г., петък, от 19 ч. Генерален директор на БНТ тогава е Иван Славков. По ирония на съдбата той си отива завинаги в годината, когато състезанието е спряно.

Създател на предаването е проф. Лилия Райчева, а негов дългогодишен водещ Петър Вучков. Със своите многократни и забележителни победи в него,  Димо Падалски пък става неговата жива легенда.Преди 36 години Лили Райчева започва да го прави по покана на Стефан Тодоров – главен редактор на студио “Младост”. Попитал Доктора – режисьора Младен Младенов, да му предложи някого и той препоръчва Райчева, която вече преподава във Факултета по журналистика. 

Още като студентка в 3-и курс тя сътрудничи на редакция “Телевизионно състезание”, междувременно е защитила и дисертация “Монтажът в екранната публицистика” в Москва и е напълно наясно какво иска да направи. И обявила: “Единственото, което искам, е да не ми се бъркате, играта да се излъчва по едно и също време и да работя с един и същи екип.”Райчева измисля човечето още в началото, защото и? трябва някакъв каш или пресечка, докато състезателят мисли, без зрителят да остане с впечатлението, че нещо е останало извън кадър. “Зрителите винаги са подозрителни”, казва професорката. Преди още да измисли предаването, имала навика да събира реклами и списания. Така видяла човечето в някакво западно порно списание. Изобразявало рубрика, наречена “Затваряйте си устата”.

На екрана направили така, че то наистина казва “Няма време”, а не само си отваря устата. Ефектът бил постигнат чрез анимационната азбука, която операторът Добрин Керестелиев имал. За гласа на човечето канят Борислав Бояджиев, говорител в радио “София”. После и Петър Вучков се записва за глас. “Всеки можеше да го прави. Казваш на каданс: “Няямаа вреемее”, после прожектираш на нормална скорост и става ефектът на Бърборино”, обяснява Райчева.И точно от тази реплика 5 години след старта на “Минута е много” тръгва втора игра – “Няма време”. “Сама измислих новото състезание, защото нямаше конкуренция”, разказва авторката. В “Няма време” идеята е трикратният победител от “Минута е много” да се среща с някой напълно непознат. И именно новата игра показва за първи път на екрана някои типични за тв състезанието елементи, които днес присъстват във всички телевизии. Например в “Няма време” играят на шаради. Канят актьори, за да е по-разнообразно. Има рулетка, която след завъртане показва кой въпрос ти се пада. Подаръците за верен отговор са в кутии, в някои от които има шегичка – отваряш и вътре пише: “Опитай пак”.

Кутиите ги отваря Румяна Тонева – по онова време асистентка на Петър Вучков, а днес – един от най-известните фоторепортери на “24 часа”. За играта я избира Лили Райчева. “Не исках той да има само асистентка, а да избера интелигентно момиче. Тя ми направи впечатление. С Петьо отидохме в модна къща “Руен” в Горна баня. Там имаше сума ти момичета, все блондинки, а Руми седеше настрани. Хареса ми, имаше специфично излъчване, поведение. Предаването не ми е да се разхождат крака нагоре-надолу”, разказва Райчева.

След време тя кани и втори водещ – актьора Стефан Спасов. Причината е увеличената работа на екипа. Предаването се завърта всяка седмица, става външна продукция. А и Вучков има здравословни проблеми, макар че нито един зрител не разбира, че той изкарва два инфаркта. Предаването обаче му действа като афродизиак. 20 дни след като му поставят 4 байпаса, той пак е в студиото.36 години след началото няма зрител, който да не знае кой е Петър Вучков. А ако работиш в телевизия и искаш да си успешен, най-важното е да бъдеш разпознаваем. Това е една от аксиомите за медията, които Лили Райчева обяснява на своите студенти и днес. Защото ако си разпознаваем, тогава предизвикваш доверието на хората.

Такава е и “Минута е много” – разпознаваема, некомерсиална, най-дълго просъществувалата тв игра, създадена по оригинална концепция. В нея са зададени най-много въпроси, част от тях издадени в 6 книги. И все още е единственото българско предаване със свой клуб, съставен от трикратните и годишните победители.

Източник: в-к „24часа“. Със съкращения.


Легендарният ЗАЗ

От 1966 до 1994 година в Запорожкия автомобилен завод се правят моделите ЗАЗ-966В, ЗАЗ-966, ЗАЗ-968, ЗАЗ-968А и ЗАЗ-968М, които също са популярни в България. При всички тях моторът е отзад, а багажникът, със символичен обем, е отпред. Интересно решение е отоплението на салона да става с бензинова печка, която харчи около 850 милилитра бензин на час. Към момента в България все още има регистрирани 969 запорожеца.


"Трабант“, тук във версията си 601, е сред колите, за които се чака най-малко, а е и сред най-достъпните като цена. С купето си от „дуропласт“ (специална смола и памучни фибри) колата е лека (тежи около 600 килограма) и двутактовият двуцилиндров двигателят, с мощност 26 конски сили, не се затруднява да я задвижва. Друго предимство на автомобила, произведен в Германската демократична република, е елементарната и надежда техника. Технически грамотните собственици на трабанти не без основание се хвалят, че ако имат нужните части, могат да направят основен ремонт на двигателя дори на път при полеви условия. Отличителна черта на трабантите, както и варбурзите е пушекът зад тях, който се получава заради изграрянето на смес от бензин и масло в двигателя. Това е повод и за вица, че това е най-дългата кола в света – три метра каросерия и пет метра пушек. С минимални промени версията 601 се произвежда до 1991 година.



Всички помнят кога се появиха решетките по първите етажи, още в началото на демокрацията.  За няколко години всички се орешетиха, вървиш по улицата, вляво вдясно решетки като в затвор, автоаларми, блиндирани врати, видеонаблюдение, охранителни системи, железните врати на входовете, охраняеми комплекси, охрана в училищата с пазачи и видеокамери, оръжейни магазини  откъдето можеш да си купиш индивидуални средства за самозащита - електрошок, спрей, травматичен пистолет ... , 

Когато пишете че нямало банани, в НРБ нямаше и страх, по улиците нямаше бандити, те бяха на друго място, нямаше СОД и СОТ, охранителните фирми бяха още далеко в бъдещето. Жените не носеха спрейове в чантите си, в НРБ  младо момиче се прибира вкъщи късно през нощта, върви по пустите улици, ходила на купон и се кефи на живота, никой не смее да я пипне с пръст , нямаше трафик на жени и на деца. Децата играеха до полунощ и майките им не се страхуваха за детето че ще стане плячка на педофил, наркодилър или че детето просто може да изчезне за органи, майка казваше - Когато огладнее ще се прибере. 

В НРБ децата не изчезваха, най-много да се изгуби, играе играе и се отдалечава на два километра от дома, не може да се прибере и реве на ъгъла, минава някой, разбира какво е станало и води детето в милицията, след един час кварталния милиционер  връчва детето на майка му.  

Средата в която живеехме беше безопасна за всички, освен за престъпниците.  Ходихме сами на училище, без придружител, и пак сами се връщахме вкъщи. Сами играехме навън без надзор, и територията на игрите ни обхващаше километри далеч от дома, цялата Морска градина дълга 5 километра беше пространство за изследване и за игри. Сами ходихме до магазина, с написана бележка и паричките в ръка, сами ходихме на плаж, бяхме самостоятелни и можехме да вземаме решения и да носим отговорност за постъпките си.  

През социализма не си заключвахме вратите, а сега излизаш заключваш, връщаш се пак се заключваш, страхуваш се даже да заспиш ако не си заключен. 

Огнян Алексиев.



През годините на социализма  е построен 100 % от обществения жилищен фонд и всички обществени сгради в града. Коритата на реките са облицовани, пътищата – асфалтирани. Построена и пусната е най-голямата болница в района МБАЛ „Проф. д-р Константин Чилов“, двете средни училища и всички промишлени предприятия.През 1989 г. общината си има над 26 000 жители. 

През периода на социализма, Мадан е градът с най-висока средна работна заплата в страната. 

Над 6000 са заети в оловно-цинковото производство, всичко си върви по мед и масло – наплив на народ от цяла България с мерак да става миньор – заплати като на министър, пенсиониране на 45-годишна възраст и естествено градът си е малкият рай – ако приемем, че големият е София. 

При последното преброяване се установява, че населението на общината е намаляло драстично- жителите са малко над 5 000. Земята около града прилича на сирене ементал – отляво и отдясно зеят запуснати входове на рудници – над 50 са експлоатираните само в годините на соца. 

Официална статистика за средната заплата на Смолянска област сочи- малко над 700 лева или двойно по-малко, отколкото в София.



Ех, 10 ноември – денят, в който дядовците ви напомнят колко е било хубаво в епохата на социализма. Днес няма да споря. Ще кажа само – да, дядо, беше много яко в соца. Нека бъда по-конкретен.

Беше много яко да забавим малко темпото и да обърнем внимание на другите хора, докато се редим на километрични опашки за банани. Да, бананите бяха изгнили, но никой не беше там заради тях. Ние се социализирахме, дядо.Говорихме си, клюкарствахме си, интригантствахме. Какво е направил Иван, какво е казал, смешно ли е било? Бай Тошо бил ли е в смешката? Опашките бяха интервю за издигане в партията. А да станеш доносник, дядо, това беше гордост! Ти знаеш. Освен това в един дом живееха пет семейства. Е, нямат право на гражданство, но правата са надценени, нали дядо?

Беше много яко и че нямахме почти нищо. Все пак тежкият материализъм само ни съсипва. Социализмът се грижеше да нямаме избор, за да не се разсейваме с глупости. Такава мъка е днес в супермаркета, когато трябва да избираш между цели три вида оцет. А тогава имаше само един вид оцет. Всъщност нямаше нищо друго освен оцет, олио и  хляб.

Друго си е партията да ти каже какво е добре за теб. Партията се грижеше за нас, дядо. Ти знаеш. Тя ни избираше работа, тя избираше къде да живеем, тя избираше как да живеем. А пък ако вземем някакво решение, държавата не се сърдеше. Даже ни пращаше на лагер да си починем. Съвсем безплатно. Но и ти си ходил там, знаеш за какво говоря.

За нас оставаше всичкото време на света, в което можехме да се разхождаме, защото до работа си ходехме пеш. Все пак за кола се чакаше 15 години. Пазихме природата чиста!

По времето на соца дори децата по площадките не се караха. Просто защото имаха еднакви играчки. Виж колко просто решение на тежък социален проблем, нали дядо?

Модата също беше практична. Тези западни „нечитави“ дънки рядко влизаха у нас. Вместо това имахме „Рила“, от дочен плат. За какво са ни сауни, като така хубаво ни се потяха краката.

Дядо, помниш ли как всеки петък вечер се забавлявахме както подобава за млади хора – гледахме съветска телевизия. Да, много от нас не знаеха руски, но ни беше срам да си признаем, че никога не знаеш как ще спечелиш билет за яките, да ги наречем екскурзии.

Изобщо, дядо, наистина има много поводи за гордост от изминалото време – пионерчета, чавдарчета, корекомски яйца, чушкопека – символ на технологичния прогрес!

Така че дядо, напълно съм съгласен с теб. По времето на соца беше яко! Знам, че и ти си бил там и си преживял същото, но явно си позабравил, защото твърде много си си почивал в лагерите.

www.novinite.bg



Прясно пастьоризирано мляко, плодови пресни млека, кисело мляко, подсладени кисели млека, мляко „Нона" и „Вихрен", сирене, кашкавал, извара.

Сред специалните предложения на предприятието са били,Сирене в стомна,Сирене "Клокотница и Сирене "Роле"

Новост за 1989 година са били вкусните кисело-млечните десерти „ОРИЗОН", „ОВЕСИН" и „МИЛКО" както  и десертите от кисело мляко с изцяло натурален конфитюр от череша, праскова и ягода /кофички от 250 г/.

Към най-предпочитаните от мнозина млечни продукти през 1989 година са били и новите асортименти на предприятието


Сирене „КРЕМА",Сирене „КАЛИНА",Сирене „ВЕНЕЦИЯ" — прясно парено,пастет от овче сирене и извара - натурален и с добавка от чубрица и кимион /разфасовка от 250 г/,кисело овче мляко в гювече /разфасовка от по 300 г/.

Всички тези продукти носят производствената марка на СП „Млечна промишленост"—Хасково!




В началото на 80-те, колективът на Завода за безалкохолни напитки в Стара Загора за първи път ще произведе лимонади от специалната лятна серия "ЛЯТО" с есенция от малини, ягоди, касис, круши, къпини, грозде, вишни.

Но и без новата серия, изборът сред асортиментите на Завода за безалкохолни напитки в Стара Загора е доста богат.Кое е за предпочитане сред всички видове швепс, сред газираните питиета Ябълка , Искра , Рубин , Спорт , "Пепси кола", "Калвил"? Труден е бил изборът сред богатия асортимент на завода.

Все пак,зависи от индивидуалността на всеки вкус, но единодушно е мнението на потребителите за достойнствата на Ябълка и Пепси кола ,които са били удостоени с най-високата оценка за качество тогава ,оценка "К".

Знаете ли за  качествата на някогашната минерална вода "Овощник? 40 млл. дневно от минералната вода "Овощник" е предпазвала децата от зъбен кариес.



Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив