Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Ние, израсналите през миналия век, изобщо не приличаме на съвременната младеж.  Просто ние сме други и детството ни беше друго.

Ние не се страхувахме да бъдем смешни и нелепи и просто се разхождахме в размъкнати панталони и стари кецове. Ние също се смеехме и шегувахме, ако някой се препъне или падне, н първо бързахме да подадем ръка.

В нашето детство нямаше таблети, мобилни телефони и конзоли. Когато ни беше скучно, общувахме с приятели. Научихме всички серии на «Ну, погоди!» и чакахме “Студио Хикс”.

Разхождайки се по улиците, падахме, колекционирахме синини, губехме зъби, разбивахме до кръв лакти и колене. Стискайки зъби, се мажехме с мехлеми вече, все пак сме мъже, а мъжете не плачат!

Ако се биехме, то не искахме милостиня и получавайки синини, не признавахме от кого сме ги получили. А и на нашите родители не им идваше на акъла да съдят някого заради една синина под окото.

Не знаехме, че не трябва да пием вода от чешмата, да ловим жаби и копаем с ръце червеи. Вкъщи нямаше заключени шкафове и ние, без да гледаме, отваряхме входната врата. Нямахме предпазни каски, но ако някой имаше велосипед, цялата махала се возеше подред.

Умеехме да вадим и забиваме пирони и ако на сметището намирахме няколко здрави дъски и няколко лагера, можехме да си измайсторим отлична лагерна количка.

По цели дни се шляехме на улицата, връщайки се вкъщи само за вечеря. Родителите ни вярваха, защото тогава нямаше мобилни и никой не ни контролираше.

При това се учехме добре, различавахме синуси от косинуси, Голямата мечка от Малката, успявахме да научим куп стихове, обичахме Вазов и Йовков. Писахме реферати на ръка, а за информация ходехме до библиотеката. И сега пишем без грешки и помагаме на внуците с математиката.

Не знаехме за здравословното хранене, обожавахме пържени картофи, сланина и хляб с масло и чубрица. Пълнички сред нас почти нямаше, защото рядко седяхме на едно място. Ако не гонехме топката и не играехме на стражари и апаши, значи сме се събрали екипаж за построяване на пиратски кораб.

Пиехме от една бутилка, откъсвахме подред от сандвича, а истинският приятел винаги даваше да му додъвчем дъвката. Зелените сливи и ябълки бяха нашата любима храна и ако от тях ни болеше корема, никога не признавахме на родителите.

А как умеехме да дружим! Имахме потребност от общуване, можехме просто да побъбрим с приятели, да организираме “експедиция” до близкия строеж или гора. Често си палехме огньове и това не се считаше за нарушаване на закона. Можехме да откраднем от вкъщи няколко парчета хляб и да ги печем над огъня, набучвайки ги на клонки.

Ако правехме нещо, го правехме истински, без лицемерие. Биехме се до “победния край”, влюбвахме се до отчаяние, дружахме за цял живот. Беше ни неудобно да се крием зад гърба на родителите си, да се хвалим с “опасни” роднини, да даваме рушвети.

Мерило за постъпките беше съвестта, а не парите. Родителите знаеха оценките ни, познаваха приятелите ни, ходеха на родителски срещи, но рядко се намесваха. Мечтаехме и строяхме планове. Искахме да бъдем летци, космонавти, капитани на кораби и пожарникари.

От деца се учехме да се борим, да бъдем честни и отговорни. Стремяхме се към победи, не се страхувахме от поражения и не се поддавахме на провали.

Може би не знаем как да “натрупаме голямо състояние”, затова пък знаем какво е съвест и чувство за собствено достойнство и вярваме, че най-важните неща в живота са любовта и доброто.



(ММЦ) край Приморско имаше особено значение за мнозина от нашето поколение. Там някои за първи път се потапяха в морето и срещаха първата си любов. Беше като откраднат миг от рая!

 Млади, емоционални, смахнати и красиви! През лятната ваканция тук се събираха младежи от цял свят и се вихреше щура забава. Идваха и гости от екзотични държави – Монголия, Куба, Мексико, Япония и Корея… Летището на Бургас се задъхваше.Тъй нареченият „Влак на дружбата“ ежедневно изсипваше на гарата нови и нови групи с туристи. 

Паркингът беше пълен с автобуси с регистрационни номера от почти всички европейски държави. Всяка вечер се организираха концерти и спектакли в Летния театър. Дискотеки. Навалица от рускини, унгарки, полякини, германки, чехкини и даже истински шведки и французойки. Те ни помогнаха много да наваксаме някои пропуски в отношенията ни с нежния пол. 

В онези години да „свалиш“ момиче беше енергоемък, труден и продължителен процес. Даже беше абсолютно забранено след 22 ч. жена да пребивава в квартирата на чужд мъж, ако няма адресна регистрация там, и това се преследваше от закона.



Поради тагавашната Българо-съветска дружба имената на фериботите са разменени.Двата български кораба се казват ,,Героите на Севастопол" и ,,Героите на Одеса",а съветските - ,,Героите на Плевен" и ,,Героите на Шипка".Българските фериботи са произведени в Норвегия,а съветските в Югославия всички в периода 1977-1978 г.

Това са единствените по рода си железопътни фериботи превозващи товарни вагони на борда си.Разполагат с три палуби снабдени с железопътни релси и всеки от тях събира на борда си 108 товарни вагона с нормална дължина.Чрез подемно преходен мост снабден с жп линии вагоните се товарят с локомотиви директно на средна палуба от където с помощта на хидравличен лифт се качват на горна палуба и долна,наречена топ-танк.

Българското фериботно пристанище се намира в Белославското езеро на около 25 км.от Варна,а съветското в пристанище Иличовск близко до Одеса.

През годините на социализма се превозват тонове стоки във вагони от всякакво естество между братските тогава страни.

След промените през 1989 г. съветските фериботи стават собственост на Украйна и се оперират от частната фирма ,,Укрфери".Двата български ферибота до 2009 г.са собственост на Параходство Български морски флот Варна.След това на Български морски квалификационен център -Варна.

През 90-те години поетапно намалява броя на превозваните вагони и оставащия капацитет корабите запълват с тирове,микробуси и леки автомобили,както и се оборудват пасажерски кабини за водачите на автомобили и пътници.

Междувременно през 2000 г фериботната линия се удължава и след Иличевск корабите продължават до Грузия в пристанищата Поти и Батуми.

След 2007 г.,,Укрфери" закупува други по-съвременни фериботи и съдбата на ,,Героите на Плевен" и ,,Героите на Шипка" по-късно отива в ръцете на Държавната Украинска железница,но са швартовани в пристанище Черноморск и не обслужват линията.

Българските фериботи поетапно излизат от експлоатация и днес също не обслужват линията.Съдбата им е ясна - скрап.

Линията не съществува,а украинския град Иличевск вече се казва Черноморск.





С наближаване на времето за летните отпуски си спомних една история с морски привкус на двама мои бивши колеги от не толкова близкото ни минало. Цецко и Тошко станаха приятели, започвайки работа почти по едно и също време в един от заводите ни в града. Сближи ги сходството в характерите и еднаквото им отношение към заобикалящия ги свят. Бяха обикновени селски момчета, придошли от близките села в града, за да търсят препитание и реализация.

Може би защото бяха израсли като единствени деца в семействата си и са им угаждали на всички прищевки като малки, сега вече като мъже бяха далеч от чувствата за съпричастност и колективизъм. Още на пръв поглед правеха впечатление в общуванията си със своята изявена стиснатост и пресметливост. Преценяваха всичко през призмата на прагматизма и келепира. И двамата живееха по квартири, като по-облагодетелстван беше Тошко, настанил се у човек от родното си село, който неслучайно беше и наш началник. Предполагам, че дори не е плащал и наем, което родителите му са туширали целогодишно с подобаващо „продуктово компенсиране“ от изобилието на селския двор. Прагматични до крайност, търсеха възможности да общуват и извън работно време, посещавайки футболните мачове на местния тим. На работните места не блестяха с някакви специални изяви, но тогава в болшинството предприятия колективът компенсираше.

Така в приближаващия летен сезон двамата бяха решили да отидат заедно на море, ползвайки преференциални карти за почивка, каквито по онова време се предоставяха от ръководството на работниците и служителите. Цените на тези карти за деца варираха от 28 до 35 лв., а за възрастни – от 35 до 50 лв., като разликата до реалната стойност се поемаше от предприятието или профсъюзите. Едно средно семейство спокойно можеше да си позволи почивка на море или планина с около 150-160 лв. за две седмици, с осигурена храна три пъти на ден и много хора го правеха. Въпреки това двамата ни герои бяха в състояние да разчувстват до просълзяване всеки за каквото и да е, стига да е по-икономично, ако може и безплатно. Придвижването до местата за почивка ставаше според възможностите: с кола, автобус или влак, и си беше неизбежно приключение с допълнителни емоции.

И така, след като пристигат в морския град и се настаняват в почивната станция, бързо се отправят към морето, за да му се насладят по същество, да се адаптират към плажния живот и да не пропуснат този слънчев ден! Но и там прословутото чувство за пестеливост не ги напуска, което им създава допълнителни проблеми за пълноценен и ползотворен отдих. Болезненото съмнение да не би случайно единият да се мине, ако пръв реши да си купи някаква разхладителна напитка, бира, сладолед или плодове, предлагани от гласовитите мургави разносвачи, и само и само за да не се наложи да почерпи евентуално и приятеля си, стопира всяко намерение. Всеки тайно се надяваше той да бъде облагодетелстваният. Но не би!

Така веднъж Цецко, не издържайки вече на изкушението да утоли жаждата си с добре охладен швепс, се решил да стори това, предприемайки самостоятелна акция. Под предлог, че отива до тоалетната, се насочва към едно от малките капанчета на плажа. Едва дочакал барманът да отвори бутилката и отпивайки няколко глътки с наслада, се досеща , че може да бъде забелязан от колегата си. И изпил почти на екс остатъка от напитката. Това дало своето неблагоприятно отражение, защото на другия ден се наложило да купува от аптеката лекарства за изстиналото гърло, доста по-скъпи от швепса, което не било в неговите планове и никак не му се харесало.

В това негласно съревнование по пинтилък Тошко също не останал назад. За да не дават пари за плажно място, чадър, камо ли за шезлонг, които и тогава се предлагаха, решили да се препичат на хавлиените кърпи, направо върху пясъка на плажа. Омаян от свежия морски въздух и слънчевите лъчи, Тошко се унесъл в сън и заспал. След като се събудил, с ужас констатирал, че е изгорял от слънцето доста сериозно, което се потвърдило от болезнения допир и вида на зачервеното му тяло. Не помогнало и киселото мляко, с което се опитал да потуши телесния пожар. Подобно на приятеля си, той повторил вече познатия репертоар – аптека, мазила, терзания и най-вече непланирани разходи! И още множество нелепи случки. 

Почивката вече отивала към своя край, когато двамата най-сетне решили да посетят ресторанта на лятната градина до почивната станция, откъдето всяка вечер се чувала приятна музика. След като се настанили на свободната маса, и сервитьорът им донесъл папките с менюто. Изминало доста време, през което всеки разглеждал с привидна задълбоченост предлаганите храни и напитки, особено в частта на цените, и никой не се решавал да конкретизира избора си, с надеждата другият да стартира пръв. Сервитьорът няколко пъти идвал и се връщал, но след като получавал все отрицателни отговори, решил не без раздразнение най-накрая той да предприеме инициативата. Изтръгвайки обратно от ръцете им листите с меню, ги уведомил, че ще им препоръча вариант. Двамата го изгледали учудено и в един глас запитали какво има предвид?

– Да си тръгвате !

След което им дал знак, че ще ги съпроводи до изхода, от което те не останали никак доволни.

Така приключила и последната вечер от лятната почивка на двамата пестеливци. Може би нямаше да научим всичко това, ако не бяха взаимните им изявления впоследствие, в които всеки се стремеше да изтъкне себе си като по-отворен, по-ларж и обвини другия, който бил стиснат и дори не почерпил.

Ако всичко това трябва отново да се случи в наше време, при днешните заплати, възможности и своеволните и не навсякъде регламентирани входни такси и цени за достъп и право за плажуване, изненадите ще са големи. Най-напред трябва да изтрием от съзнанието си предишните спомени за цвета и чистотата на морската вода, красотата и спокойствието на плажната ивица при вида на бетонното обкръжение на полупразните един до друг хотели и най-вече от мисълта и надеждата за икономична почивка. А за тези, които дръзнат да го сторят, картината ще е коренно различна и ще се състои в това да се препичат на хавлиите си в някой затънтен ъгъл на плажа, да дишат по-дълбоко оскъдните йодни пари, които остават единствено безплатни, засега!

 Антон Цаневски, Велико Търново



Незабравими остават спомените ми от ученическите години. С нетърпение очаквах да завърша прогимназиалното си образование в с. Невестино, на два-три километра от моето родно село Четирци. Основният поминък на семейството ми беше тютюнопроизводството. 

Като дете с родителите си участвах в отглеждането на разсада, при беритбата, низането, калъпенето и всички други технологични операции. Мечтаех да завърша тютюневото училище в Дупница, където учениците ползваха пансион и безплатна храна в стола. Бях приета. През учебната 1962/63 г. бяхме в трети курс, а директорът на училището – другарят Попов, ни съобщи, че за учител по български език ще дойде млада учителка. Името ѝ беше Агница Георгиева – стройна, висока, миловидна и с пленяваща усмивка.

Когато дойде за пръв път в нашия клас, тя каза: „В този час ще се запознаем с творчеството на един наш възрожденец – Добри Чинтулов. Предполагам, че сте слушали или пели песните му „Стани, стани, юнак балкански“. В този момент от крайните чинове на мъжката редица полугласно се чу: „Гичка е хубавичка и пее като птичка“. Тя изобщо не се смути, дружелюбно се усмихна и за всеобщо учудване изрази голямото си удоволствие от умението на ученика бързо да съставя рими, а след това каза:

 „Понеже имам предчувствието, че всички пеете хубаво, аз ще дам тон и ще изпеем заедно песента „Стани, стани, юнак балкански“. 

Всички гледахме и слушахме като хипнотизирани. Тя обърна с главата надолу цялата методика на урока. Така още първия учебен час ни стана любима учителка и приятелка до края на живота ни. Повечето от нас участвахме в организираните от нея кръжок по художествено слово, театрална и танцова група. Тя владееше прекрасно руски език и рецитираше стихотворенията на Пушкин и Лермонтов. Знаеше чешки и полски, свиреше на китара.

Агница Георгиева почина на 04.01.2014 г. Ако беше жива, на 16.04.2023 г. щеше да отпразнува своя 85-годишен юбилей. Ние се прекланяме пред светлата ѝ памет и изживените с нея часове ще бъдат винаги скъп спомен за нас.

 Снежинка Стойкова, бивш служител в Аптечно управление, Кюстендил/Ретро.бг/



Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали - в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

  Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на нещата. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

 Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването - къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти-запустели, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято". 

 Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш у баба. Небето беше ниско, а душите ни летяха високо. Как да сме знаеели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време. 

Valentin Taskov


 

Слънчев бряг 1974 година-Български спасител и руска летовничка на плажа

Според варненския дългогодишен спасител Божидар Банков, който започва кариерата си през 1963 г. на Златни пясъци, истинските свалячи са били общите работници в курорта. 

„По цял ден се облизваха и вечер скачаха в леглото на някоя чужденка, макар да е забранено. Милицията обаче не спеше. Бяха пратили две момичета под прикритие в хотел “Гларус”. Че са агентки ни каза барманът. Общаците обаче не знаеха. И една августовска вечер през 1964 г. милицията хвана няколко нашенци на калъп с чехкинчета. На другия ден в. “Народно дело” написа, че в “Гларус” изловили “гларуси”. И така се роди новото име на свалячите на плажа”, разказва Божо.

В спомените му най-атрактивни остават чехкините и немкините. За рускините казва, че били най-непристъпни, понеже ходели по групи, а най-ниско ниво в рейтинга му от онези години са полякините, само будалите се били занимавали с тях, но иначе били добри търговци на парфюмчета “Бич може”, “Пани Валевска” и кремове „Нивеа” – изключително дефицитни продукти по времето на соца.Вижте още:Разходка в 22 снимки из някогашният Слънчев бряг потънал в зеленина

Из в-к „Труд”



Храната там беше качествена, а престоят им забавен. Студентите не знаеха какво е семестриална такса и платено обучение. Учебници и книги – евтини. В ученическите и студентските столове храната беше евтина и здравословна.

В болниците 20-дневен престой беше безплатен и с включена храна. Нямаше „пътеки“, доплащане, потребителски такси и операциите бяха безплатни. Лекарствата в аптеките – стотинки.

Заводите имаха ведомствени почивни станции, ведомствени столове и всичко за работниците беше почти безплатно. Строяха се жилищни кооперации за бездомните. Може още много да се каже, но за съжаление, хората, които го помнят, намаляват, а младите са облъчени от манипулации и неверни неща.

Знам, заклетите „демократи“ и отрицатели ще ме „Изгорят и разпънат“ за мнението ми. Съгласен съм, че този строй е имал и минуси, но те не са били от съществена важност за развитието ни.

Накрая да попитам – откъде е имало пари за гореизброените придобивки? Отговорът отдавна се знае! Тогава не се крадеше или поне не в сегашните мащаби.

Розин Илиев, Павликени



Георги Кишкилов е български актьор. Роден е на 11 март 1932 г. в град София. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство през 1958 г. при проф. Николай Масалитинов.

След това работи в Драматичен театър „Стефан Киров“ Сливен (1958 – 1960 г.), Драматичен театър „Владимир Трендафилов“ във Видин (1960 – 1964), Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ 

Плевен (1964 – 1965 г.), Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1965 – 1966, 1976 – 1985, 1988 до 1990), театър „Сълза и смях“ (1966 – 1976 г.), Драматичен театър Търговище (1985 – 1987 и 1991 – 1992 г.), Свободен театър „Народна сцена“ (1994 – 1995 г.).Играе в различни театрални постановки като „Самодива“, „Светът е малък“, „Скакалци“, „Рейс“, „За честта на пагона“.

Известни филми с участието на Георги Кишкилов са: “ На всеки километър“, „Следователят и гората“, „Матриархат“, „Баш майсторът н-к!“, „Сами сред вълци“ и други.Член на САБ (1958).

Георги Кишкилов почива на 21 юни 1999 г. в София.Поклон!



Премиерата на “Минута е много” е на 22 февруари 1980 г., петък, от 19 ч. Генерален директор на БНТ тогава е Иван Славков. По ирония на съдбата той си отива завинаги в годината, когато състезанието е спряно.

Създател на предаването е проф. Лилия Райчева, а негов дългогодишен водещ Петър Вучков. Със своите многократни и забележителни победи в него,  Димо Падалски пък става неговата жива легенда.Преди 36 години Лили Райчева започва да го прави по покана на Стефан Тодоров – главен редактор на студио “Младост”. Попитал Доктора – режисьора Младен Младенов, да му предложи някого и той препоръчва Райчева, която вече преподава във Факултета по журналистика. 

Още като студентка в 3-и курс тя сътрудничи на редакция “Телевизионно състезание”, междувременно е защитила и дисертация “Монтажът в екранната публицистика” в Москва и е напълно наясно какво иска да направи. И обявила: “Единственото, което искам, е да не ми се бъркате, играта да се излъчва по едно и също време и да работя с един и същи екип.”Райчева измисля човечето още в началото, защото и? трябва някакъв каш или пресечка, докато състезателят мисли, без зрителят да остане с впечатлението, че нещо е останало извън кадър. “Зрителите винаги са подозрителни”, казва професорката. Преди още да измисли предаването, имала навика да събира реклами и списания. Така видяла човечето в някакво западно порно списание. Изобразявало рубрика, наречена “Затваряйте си устата”.

На екрана направили така, че то наистина казва “Няма време”, а не само си отваря устата. Ефектът бил постигнат чрез анимационната азбука, която операторът Добрин Керестелиев имал. За гласа на човечето канят Борислав Бояджиев, говорител в радио “София”. После и Петър Вучков се записва за глас. “Всеки можеше да го прави. Казваш на каданс: “Няямаа вреемее”, после прожектираш на нормална скорост и става ефектът на Бърборино”, обяснява Райчева.И точно от тази реплика 5 години след старта на “Минута е много” тръгва втора игра – “Няма време”. “Сама измислих новото състезание, защото нямаше конкуренция”, разказва авторката. В “Няма време” идеята е трикратният победител от “Минута е много” да се среща с някой напълно непознат. И именно новата игра показва за първи път на екрана някои типични за тв състезанието елементи, които днес присъстват във всички телевизии. Например в “Няма време” играят на шаради. Канят актьори, за да е по-разнообразно. Има рулетка, която след завъртане показва кой въпрос ти се пада. Подаръците за верен отговор са в кутии, в някои от които има шегичка – отваряш и вътре пише: “Опитай пак”.

Кутиите ги отваря Румяна Тонева – по онова време асистентка на Петър Вучков, а днес – един от най-известните фоторепортери на “24 часа”. За играта я избира Лили Райчева. “Не исках той да има само асистентка, а да избера интелигентно момиче. Тя ми направи впечатление. С Петьо отидохме в модна къща “Руен” в Горна баня. Там имаше сума ти момичета, все блондинки, а Руми седеше настрани. Хареса ми, имаше специфично излъчване, поведение. Предаването не ми е да се разхождат крака нагоре-надолу”, разказва Райчева.

След време тя кани и втори водещ – актьора Стефан Спасов. Причината е увеличената работа на екипа. Предаването се завърта всяка седмица, става външна продукция. А и Вучков има здравословни проблеми, макар че нито един зрител не разбира, че той изкарва два инфаркта. Предаването обаче му действа като афродизиак. 20 дни след като му поставят 4 байпаса, той пак е в студиото.36 години след началото няма зрител, който да не знае кой е Петър Вучков. А ако работиш в телевизия и искаш да си успешен, най-важното е да бъдеш разпознаваем. Това е една от аксиомите за медията, които Лили Райчева обяснява на своите студенти и днес. Защото ако си разпознаваем, тогава предизвикваш доверието на хората.

Такава е и “Минута е много” – разпознаваема, некомерсиална, най-дълго просъществувалата тв игра, създадена по оригинална концепция. В нея са зададени най-много въпроси, част от тях издадени в 6 книги. И все още е единственото българско предаване със свой клуб, съставен от трикратните и годишните победители.

Източник: в-к „24часа“. Със съкращения.


Легендарният ЗАЗ

От 1966 до 1994 година в Запорожкия автомобилен завод се правят моделите ЗАЗ-966В, ЗАЗ-966, ЗАЗ-968, ЗАЗ-968А и ЗАЗ-968М, които също са популярни в България. При всички тях моторът е отзад, а багажникът, със символичен обем, е отпред. Интересно решение е отоплението на салона да става с бензинова печка, която харчи около 850 милилитра бензин на час. Към момента в България все още има регистрирани 969 запорожеца.


"Трабант“, тук във версията си 601, е сред колите, за които се чака най-малко, а е и сред най-достъпните като цена. С купето си от „дуропласт“ (специална смола и памучни фибри) колата е лека (тежи около 600 килограма) и двутактовият двуцилиндров двигателят, с мощност 26 конски сили, не се затруднява да я задвижва. Друго предимство на автомобила, произведен в Германската демократична република, е елементарната и надежда техника. Технически грамотните собственици на трабанти не без основание се хвалят, че ако имат нужните части, могат да направят основен ремонт на двигателя дори на път при полеви условия. Отличителна черта на трабантите, както и варбурзите е пушекът зад тях, който се получава заради изграрянето на смес от бензин и масло в двигателя. Това е повод и за вица, че това е най-дългата кола в света – три метра каросерия и пет метра пушек. С минимални промени версията 601 се произвежда до 1991 година.



Всички помнят кога се появиха решетките по първите етажи, още в началото на демокрацията.  За няколко години всички се орешетиха, вървиш по улицата, вляво вдясно решетки като в затвор, автоаларми, блиндирани врати, видеонаблюдение, охранителни системи, железните врати на входовете, охраняеми комплекси, охрана в училищата с пазачи и видеокамери, оръжейни магазини  откъдето можеш да си купиш индивидуални средства за самозащита - електрошок, спрей, травматичен пистолет ... , 

Когато пишете че нямало банани, в НРБ нямаше и страх, по улиците нямаше бандити, те бяха на друго място, нямаше СОД и СОТ, охранителните фирми бяха още далеко в бъдещето. Жените не носеха спрейове в чантите си, в НРБ  младо момиче се прибира вкъщи късно през нощта, върви по пустите улици, ходила на купон и се кефи на живота, никой не смее да я пипне с пръст , нямаше трафик на жени и на деца. Децата играеха до полунощ и майките им не се страхуваха за детето че ще стане плячка на педофил, наркодилър или че детето просто може да изчезне за органи, майка казваше - Когато огладнее ще се прибере. 

В НРБ децата не изчезваха, най-много да се изгуби, играе играе и се отдалечава на два километра от дома, не може да се прибере и реве на ъгъла, минава някой, разбира какво е станало и води детето в милицията, след един час кварталния милиционер  връчва детето на майка му.  

Средата в която живеехме беше безопасна за всички, освен за престъпниците.  Ходихме сами на училище, без придружител, и пак сами се връщахме вкъщи. Сами играехме навън без надзор, и територията на игрите ни обхващаше километри далеч от дома, цялата Морска градина дълга 5 километра беше пространство за изследване и за игри. Сами ходихме до магазина, с написана бележка и паричките в ръка, сами ходихме на плаж, бяхме самостоятелни и можехме да вземаме решения и да носим отговорност за постъпките си.  

През социализма не си заключвахме вратите, а сега излизаш заключваш, връщаш се пак се заключваш, страхуваш се даже да заспиш ако не си заключен. 

Огнян Алексиев.



През годините на социализма  е построен 100 % от обществения жилищен фонд и всички обществени сгради в града. Коритата на реките са облицовани, пътищата – асфалтирани. Построена и пусната е най-голямата болница в района МБАЛ „Проф. д-р Константин Чилов“, двете средни училища и всички промишлени предприятия.През 1989 г. общината си има над 26 000 жители. 

През периода на социализма, Мадан е градът с най-висока средна работна заплата в страната. 

Над 6000 са заети в оловно-цинковото производство, всичко си върви по мед и масло – наплив на народ от цяла България с мерак да става миньор – заплати като на министър, пенсиониране на 45-годишна възраст и естествено градът си е малкият рай – ако приемем, че големият е София. 

При последното преброяване се установява, че населението на общината е намаляло драстично- жителите са малко над 5 000. Земята около града прилича на сирене ементал – отляво и отдясно зеят запуснати входове на рудници – над 50 са експлоатираните само в годините на соца. 

Официална статистика за средната заплата на Смолянска област сочи- малко над 700 лева или двойно по-малко, отколкото в София.



Ех, 10 ноември – денят, в който дядовците ви напомнят колко е било хубаво в епохата на социализма. Днес няма да споря. Ще кажа само – да, дядо, беше много яко в соца. Нека бъда по-конкретен.

Беше много яко да забавим малко темпото и да обърнем внимание на другите хора, докато се редим на километрични опашки за банани. Да, бананите бяха изгнили, но никой не беше там заради тях. Ние се социализирахме, дядо.Говорихме си, клюкарствахме си, интригантствахме. Какво е направил Иван, какво е казал, смешно ли е било? Бай Тошо бил ли е в смешката? Опашките бяха интервю за издигане в партията. А да станеш доносник, дядо, това беше гордост! Ти знаеш. Освен това в един дом живееха пет семейства. Е, нямат право на гражданство, но правата са надценени, нали дядо?

Беше много яко и че нямахме почти нищо. Все пак тежкият материализъм само ни съсипва. Социализмът се грижеше да нямаме избор, за да не се разсейваме с глупости. Такава мъка е днес в супермаркета, когато трябва да избираш между цели три вида оцет. А тогава имаше само един вид оцет. Всъщност нямаше нищо друго освен оцет, олио и  хляб.

Друго си е партията да ти каже какво е добре за теб. Партията се грижеше за нас, дядо. Ти знаеш. Тя ни избираше работа, тя избираше къде да живеем, тя избираше как да живеем. А пък ако вземем някакво решение, държавата не се сърдеше. Даже ни пращаше на лагер да си починем. Съвсем безплатно. Но и ти си ходил там, знаеш за какво говоря.

За нас оставаше всичкото време на света, в което можехме да се разхождаме, защото до работа си ходехме пеш. Все пак за кола се чакаше 15 години. Пазихме природата чиста!

По времето на соца дори децата по площадките не се караха. Просто защото имаха еднакви играчки. Виж колко просто решение на тежък социален проблем, нали дядо?

Модата също беше практична. Тези западни „нечитави“ дънки рядко влизаха у нас. Вместо това имахме „Рила“, от дочен плат. За какво са ни сауни, като така хубаво ни се потяха краката.

Дядо, помниш ли как всеки петък вечер се забавлявахме както подобава за млади хора – гледахме съветска телевизия. Да, много от нас не знаеха руски, но ни беше срам да си признаем, че никога не знаеш как ще спечелиш билет за яките, да ги наречем екскурзии.

Изобщо, дядо, наистина има много поводи за гордост от изминалото време – пионерчета, чавдарчета, корекомски яйца, чушкопека – символ на технологичния прогрес!

Така че дядо, напълно съм съгласен с теб. По времето на соца беше яко! Знам, че и ти си бил там и си преживял същото, но явно си позабравил, защото твърде много си си почивал в лагерите.

www.novinite.bg



Прясно пастьоризирано мляко, плодови пресни млека, кисело мляко, подсладени кисели млека, мляко „Нона" и „Вихрен", сирене, кашкавал, извара.

Сред специалните предложения на предприятието са били,Сирене в стомна,Сирене "Клокотница и Сирене "Роле"

Новост за 1989 година са били вкусните кисело-млечните десерти „ОРИЗОН", „ОВЕСИН" и „МИЛКО" както  и десертите от кисело мляко с изцяло натурален конфитюр от череша, праскова и ягода /кофички от 250 г/.

Към най-предпочитаните от мнозина млечни продукти през 1989 година са били и новите асортименти на предприятието


Сирене „КРЕМА",Сирене „КАЛИНА",Сирене „ВЕНЕЦИЯ" — прясно парено,пастет от овче сирене и извара - натурален и с добавка от чубрица и кимион /разфасовка от 250 г/,кисело овче мляко в гювече /разфасовка от по 300 г/.

Всички тези продукти носят производствената марка на СП „Млечна промишленост"—Хасково!




В началото на 80-те, колективът на Завода за безалкохолни напитки в Стара Загора за първи път ще произведе лимонади от специалната лятна серия "ЛЯТО" с есенция от малини, ягоди, касис, круши, къпини, грозде, вишни.

Но и без новата серия, изборът сред асортиментите на Завода за безалкохолни напитки в Стара Загора е доста богат.Кое е за предпочитане сред всички видове швепс, сред газираните питиета Ябълка , Искра , Рубин , Спорт , "Пепси кола", "Калвил"? Труден е бил изборът сред богатия асортимент на завода.

Все пак,зависи от индивидуалността на всеки вкус, но единодушно е мнението на потребителите за достойнствата на Ябълка и Пепси кола ,които са били удостоени с най-високата оценка за качество тогава ,оценка "К".

Знаете ли за  качествата на някогашната минерална вода "Овощник? 40 млл. дневно от минералната вода "Овощник" е предпазвала децата от зъбен кариес.




Плюта от враговете си, но винаги ще носи славата на своите постижения! Колкото и да не ви звучи реално и да търсите из разни статии критики за живота на Людмила- тя допринесе много със своята асамблея "Знаме на мира" за българските деца! Да! Направи го точно заради тях, а не за собствена слава.

Кой друг политик е направил нещо за тях?

Успя да обедини много и различни култури и религии под един флаг! 

Ха някой да се похвали с това, освен, че е натрупал добро състояние... 

Тя беше лъч в нашата култура и развитие! 

За нея винаги трябва да се мисли "като за огън", а образът и да служи като образец на всяка интелигентна, или както е модерно сега да се казва- бизнес дама, българска жена!

Светла й памет! 

ПОКЛОН!!!



Съборен през 1986 г.,заради прокарване на тролейбусното трасе.

Първоначално проекта е бил след ,,Нептун" тролеите да продължават към  жп гара по ул..,,Антим първи", ,,Шипка" и ,,Преслав" . 

Тунела на ул.,,Шипка" е бил прокопан години по-рано,но е нисък и височината му не позволява монтиране на контактна мрежа за тролейбусите.Така се налага втори вариант по ул.,,Съборни" след Пощата да се събори пазара,както и част от училищния двор на училище ,,Димчо Дебелянов" за да има пробив от бул,,Христо Ботев" към улиците ,,Бачо Киро" и  ,,Козлодуй" за жп гара.

Варна е най-големият град в Североизточна България, разположен по бреговете на Черно море и Варненското езеро и е административен център на едноименните община и област. Той е най-големият град в Северна България и по българското Черноморие. Населението на града по сведения на ГРАО към 15 декември 2021 г. се изчислява на 347 924 души, което поставя Варна на трето място в България (след София и Пловдив). На територията му е разположено Адмиралтейството на Българската армия. Варна често е наричана „морска столица“ или „лятна столица на България“ и е важен туристически и просветен център, изходна точка за курортите по Северното Черноморие.

В града се съхранява златно съкровище от халколита, за което до разкопките на Града на птиците край Пазарджик се смята, че е най-старото златно съкровище в света, дало име на т. нар. Култура Варна. След като са направени разкопки в Града на птиците край Пазарджик, е установено, че откритото там обработено злато е с 200 – 300 г. по-старо от предметите във Варненския халколитен некропол. Във Варна се провежда Международният балетен конкурс, състоящ се на всеки две години в Летния театър на Варна през летния сезон.



В родното градче на баща ми в западащата днес Северозападна България имаше консервен комбинат, който работеше сезонно и буквално бълваше продукция от края на май почти до края на ноември.

А дворът му буквално беше задръстен от плодове и зеленчуци. И досега са пред очите ми големите каруци с волски впрягове, които бяха препълнени с огромни дини и пъпеши.

От полето към гарата по време на жътвата денонощно пътуваха камиони с ожънато зърно. Летните месеци бяха разпределени между производството на ябълки, кайсии, праскови, домати, чушки, патладжани, зеле, каквото ти душа иска, и зърнените култури. 

В края на лятото и началото на есента идваше ред на гроздобера, а по-късно и на царевицата. В "Плод и зеленчук" магазина цената на зелето беше 4 стотинки.,на краставици 6 стотинки.,на домати 8 Ст. Само Бг.плодове и зеленчуци,истински,без ГМО. Ядяхме ги и бяхме елегантни и здрави.Пълни с енергия.

Димитрина Пейкова





Слушахме плочи и записи, които днес никой не може да изпее така. Пренавивахме лентите на Грундиг с молив...  Късаха се лентите от честото пускане. Нетърпеливо чакахме желано обаждане, но на стационарен телефон. 

Все още обичаме Висоцки и Магомаев, но и Bijelo dugme, Led Zeppelin, Майкъл Джексън и мн.др. Ходехме с грижливо изгладени унформи и престилки, а синята и червената вратовръзки бяха ударението. Обичахме си ги. Сами си ги  връзвахме, оглеждайки в огледалото...  А обувките?! Много важни. И винаги лъснати.

Не беше скучно детство. Бяхме без мобилни телефони, но с поне 15-20 вида игри на улицата и пред блока, в училището или в градината. 

Играехме и на "думи" или на "цитати".

Имаше цяла индустрия за детски филми и предавания, които бяха в строго определено време и часове. Още помним любимите герои от тези филми.

Ценяхме приятелството още като деца.Това поколение знаем да бъдем приятели и не прощаваме предателството.

Е, чертаехме сами полетата в тетрадките, подвързвахме всички учебници в зелен картон, още го помня - кадастрон или синя хартия, но научихме повече граматика, правопис и краснопис дори. И не само. Учеше се. 

Не е нескромно, но това поколение е закалено, затова е и прогресивно.  

Ние, децата от 60-80-те години, сме свикнали да правим всичко сами - защото никой няма да ни го направи по-добре.. Имахме отговорност, останала и до днес. 

Ще се радвам, ако моите спомени върнаха и вашите...

автор Наско Пенев


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив