Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Със сигурност сте виждали по новините как на Черния петък стотици американци чакат нетърпеливо пред магазините и веднага щом отворят вратите, те буквално щурмуват стоките, като често пъти се стига до бой и скубане на коси само заради някоя рокля, пише в свой коментар сайтът Flashnews.bg.

Препълнени са изглеждали някога магазините  у нас, но не на Черен петък, а щом някъде се понесяла мълвата, че са заредени дънки или маратонки Ромика.

Или пък така дефицитните чорапогащници. С тези спомени ви връщаме към времената на соца, за да открехнем гардероба на българите и да си спомним как се обличахме при Бай Тошо. Времето, в което българките десетилетия наред гледаха с влажни очи страниците на немските списания като „Некерман“ и „Бурда“ и си правеха прически със захарна вода вместо лак за коса.

Най-общо модата в България преди демокрацията може да се раздели условно на два периода – ранния комунизъм и късния социализъм.В първия период на жената се гледа като на равна другарка, целомъдрена работничка и добра домакиня. С идването на комунизма външния вид и на двата пола започва да се унифицира, а дрехите се предлагат под формата на масова конфекция.Ловим бримки

Едва ли има някой, роден преди 1990-та, който не е срещал този чудат надпис. За днешните жени е напълно нормално щом им се скъса чорапогащника моментално да го изхвърлят. Но, някога купуването на нов хич не е било лесна работа, по простата причина, че просто са липсвали от рафтовете по магазините.

Зареждането с чорапогащници се превръщало в истинска истерия, съпроводена с писъци и дърпане на коси ако някоя другарка заграби повече от така дефицитната стока. Затова копринен или чорапогащник от креп найлон били сред най-обичаните подаръци за 8-ми март, често давани на жените в колектива от мъжете или началниците. И когато се пуснела бримка, просто отиваш да ти я „уловят“…В разгара на комунизма късите поли стават абсолютно табу, а на момичетата, които си позволят да покажат бедра се биели печати, които не могат да бъдат изтрити седмици наред. На плитките тип конски опашки също не се гледало с добро око, дори на тези модерни момичета им излиза име – наричат ги зози. Техният мъжки аналог са суингите, които носят ризи и тесни панталони, които според комунистическата власт са символ на „упадъчната западна култура“.

Макар, че по време на социализма у нас не е имало особено голямо разнообразие на облекла, модата все пак не е била нещо непонятно.

Особено към 80-те години, когато партията решава, че за да противодейства на западното влияние, НР България трябва да създаде собствени модни тенденции.За да бъдат възпитани определени вкусове в обществото се впряга тогавашното ЦНСМ – Център за нови стоки и мода. Откриват се дузина модни предприятия като „Руен“, „Перун“, „Валентина“, „Рила“, „Витоша“ и т.н. Но, те шият предимно и само за износ и на ишлеме. Малкото дрехи от конфекцията, които се пускат в магазините, се разграбват за секунди. По това време нелегалните шивачници процъфтяват, защото българките масово си поръчват костюми по модели от „Бурда“ или „Некерман“, ако разбира се са

Маратонките Ромика и дънките Панака – емблемите на соц модата

В онези времена по „Корекомите“ са се продавали дънки Rifle, Levi’s и Wrangler. Но, както е добре известно не всеки е можел да пазарува във валутните магазини, преди всичко поради липсата на долари.

Като алтернатива на вносните дънки, в луковитската шивашка фабрика започват да се шият джинси българско производство под марката „Панака“. Правят се от грубоват дънков плат, имат месингови копчета и прословутия месингов ключодържател-отварачка.


Но, дори и тези дънки се оказват дефицит и не стигат за всички мераклии, искащи да бъдат модерни – създава се черен пазар, на който така желаните джинси се продават или с връзки, или на двойна цена.

Свои дънки произвежда и софийския завод „Рила“.

Но, какво бяха по онова време дънките без чифт маратонки?


Първите български спортни обувки излизат на пазара през 80-те години под марката ROMIKA. Собствениците на така желаните маратонки са обект на истинска завист, защото сдобиването с тях отново става предимно с връзки. По това време повечето деца просто ходят с прословутите сини гуменки.

През 1984-та младия дизайнер Васко Василев получава поръчка да изработи колекция, която е ориентирана към младежта. В родното му Елхово по това време работят две модни къщи – „Яница“ и „Невен“. Намира залежал стар плат, от който се ражда прословутата колекция „Студио В2“, за която и млади и стари се редят на километрични опашки пред ЦНСМ и магазините в страната.


Модата на шушляците

Шушляковите якета също са една от емблемите на соц модата. Към средата на 80-те се появяват и анцузи „Kappa“, също шити на ишлеме.


Малко хора ще си спомнят вероятно, но няколко години преди това у нас започват да се правят и маратонки по лицензи от „Пума”, „Адидас” и „Трейнинг”.



Чудили ли сте се кое е малкото провинциално градче от култовия филм „Оркестър без име“, в което се развива действието, преди героите да тръгнат за турнето си до „Златни пясъци“?

Режисьорът Людмил Кирков и операторът Виктор Чичов се спират на Айтос. На 30 км от Бургас по времето на соца той се вписва чудесно в идеята да се разкаже животът на музикантите от един оркестър, които имат желание за изява, а и е близо до морето. Тогава през далечната 1980 г. продукцията се снима по Южното Черноморие. Целият снимачен екип отскача периодично до Айтос за кадрите в началото на филма.

Айтозлии били горди, че е запечатана тяхната малка сладкарничка, лимонададжийницата, магазин за дрехи, дори и улицата, която води до Автогарата с магазин за плод и зеленчук. През годините колкото повече се върти филмът, толкова повече нараства самочувствието на местните жители, че са били част от родната киноиндустрия.

Айтозлии си спомнят, че идването на снимачния екип се е превръщало в една от местните атракции по онова време, когато студио „Бояна“ бе от ранга на Холивуд в представите на хората, а родните актьори бяха досущ като холивудски звезди.

На единия от участниците – статисти му се налагало няколко пъти да яде пасти и да пие модния по онова време битер лимон, докато се снима кадърът в сладкарничка „Роза“ срещу читалището, където героите на Георги Мамалев и Филип Трифонов прекарват следобеда си в обсъждане на бъдещото турне.

„Спомням си, че ме откриха пред киното заедно с моя приятел, аз съм момчето с жълтата блузка във филма. Направихме два дубъла, защото първият не се хареса на снимачния екип“, разказва пред общинския вестник Кирил Борисов. Тогава той е бил 15-годишен, в момента живее и работи в чужбина.

Местна жена е и управителката на сладкарницата. Това е Калудка Митева, която във филма продава лакомства на героите. „Това са наистина много мили спомени. Когато веднъж отново показваха филма, се върнах в онова време, а съпругът ми каза: „Ела, дават те пак по телевизията“, разказва жената./Ретро.бг/



Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават. Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали - в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на важните неща. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването - къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято".  Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба...

Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време./Ретро.бг/


 

— Писала си на всички шестици за срока. Мога ли да зная защо?

— Защото вие наредихте да пиша на Маляков шест! Нямах основание да не пиша и на останалите.

— Кому са нужни тези демонстрации, Добрева. Мислех, че се разбрахме като хора. Едно е да повишиш на някого успеха по обективни причини, друго е на цяло училище.

— Аз, другарю директор, мечтаех да стана лекарка. Знаете ли защо не станах? Защото не ми стигнаха пет стотни. Може би вместо мене е влязъл някой, на когото по този начин са повишили успеха. Разбирате ли ме сега?



Строителни войски са уникална структура с огромно значение и принос за съвременната българска държава. И днес огромна част от обществените сгради и пътища, които всички ние използваме, са построени точно от младежите, отбиващи своята трудова повинност. А няколко поколения мъже са научили занаят именно там.

Първото им име е Трудова повинност. Създател е лидерът на БЗНС и премиер на България от 1919 до 1923 г. Александър Стамболийски. Той е в нелеката позиция да трябва по принуда да подпише Ньойския мирен договор, наложен на страната ни след Първата Световна война. Освен, че е много неизгоден за България, в него ясно е записано, че армията ни трябва почти да изчезне.

Позволено ни е да имаме 20 000 войници, 10 000 жандармеристи и още 3000 мъже за погранична стража. Според медиите тогава Стамболийски счупва химикала веднага, след като полага подписа си под договора. Но измисля хитър начин да заобиколи ограниченията.

На 14 юни 1920 г. влиза в сила Законът за Трудовата повинност. В него е записано, че всички мъже и жени в определена възраст са задължени да работят в полза на държавата. За първи главен директор на „Трудова повинност“ е назначен о.з. генерал Иван Русев. По-късно той става вътрешен министър в правителството на проф. Александър Цанков. Името на Русев се свързва още с Деветоюнския преврат, при който е свален Стамболийски, както и с масовите арести и дори убийства в България в средата на 20-те години.

В първия набор на Трудовата повинност са свикани 15 643 младежи. Основната им работа е да строят пътища и възстановяват щетите след десетилетието на войни, опустошили българските земи. За първите няколко години са построени над 800 км пътища, над 3 км железопътни линии, както и десетки мостове и чешми. Трудоваците, както започва да ги нарича народът, засаждат стотици хиляди фиданки в цялата страна. Реално всички най-големи, важни и трудни обекти в страната по това време са строени с тяхно участие.

Има обаче и недоволство. С въвеждането на трудовата повинност държавата се намесва на строителния пазар и подбива цените. В обществото също се гледа на мярката разнопосочно, защото много мъже са извадени от семействата си и в домакинствата липсва мъжка сила. Скандал има и във външнополитически аспект – съседните ни страни подозират, че новата структура лесно може да стане военизирана и всичко това е опит за заобикаляне на Ньойския договор.За да не изглеждат като военна структура, трудоваците са групирани в различни подразделения и отдели – създава се трудова шивашка работилница в Шумен, тухларна фабрика в София, земеделско стопанство в Пазарджик, обущарска работилница в с. Горна баня, свиневъден комплекс в Радомир, горско стопанство в Берковица, риболовна група във Варна. Така в периода 1920 – 1929 г. през трудовата повинност преминават близо 155 000 младежи.

Не е ясно дали по примера на България, но в следващите години много страни създават трудова повинност или подобна като структура организация на работа. Например Австрия, Унгария и Канада имат такива трудоустроени войски от началото на 30-те години, а през 1933 г. в САЩ президентът Рузвелт свиква под американския флаг над 270 000 трудоваци. През следващите няколко години подобни структури се появяват още в Япония, Германия, Полша, Куба, Виетнам и други.

На 31 юли 1938 г. съседните ни държави са принудени да легализират трудовата повинност. Тогава е подписван Солунското споразумение, а българската армия излиза от своя скрит период на съществуване. До тогава държавната власт укрива оръжия и боеприпаси и нарича щабовете по друг начин – обединения, съединения и части. Така през 1940 г. трудовата повинност е преименувана на Трудови войски.Пълното официализиране идва след Втората Световна война. През 1954 г. войските в България стават самостоятелна държавна структура и са подчинени на 

Министерския съвет. А през 1969 г. Трудова повинност се преименува на Строителни войски (СВ). Създава се ГУСВ – Главно управление на Строителните войски.Пълното официализиране идва след Втората Световна война. През 1954 г. войските в България стават самостоятелна държавна структура и са подчинени на Министерския съвет. А през 1969 г. Трудова повинност се преименува на Строителни войски (СВ). Създава се ГУСВ – Главно управление на Строителните войски.Дейността им е прекратена от кабинета на Иван Костов. На 14 юли 2000 г. министърът на строителството и регионалното развитие Евгений Бакърджиев подписва заповед за закриването им. Обяснението е, че затова настояват европейските институции, а тези войски са място за принудителен труд. Голям част от активите на ГУСВ са приватизирани, а работещите над 6400 души – освободени или пренасочени към други дейности и институции.

Последно преди около 2 години тогавашният вицепремиер и министър на отбраната Красимир Каракачанов заговори за възстановяване на Строително войски. Тогава той обясни идеята си, че по този начин ще се разреши проблема с неприобщените ромки групи. Идея, до чието реализиране не се стигна. 

От създаването до закриването си Строителни войски осъществяват мащабна строителна дейност във всички обществени и икономически сфери. Грубата сметка показва, че само през последното десетилетие от съществуването си трудоваците са построили повече от 15 000 обекта. И до днес се помнят девизите им – „Труд за България“ и „Строим за Родината“. Така без дипломи и квалификация тези безименни младежи са получили признанието на обществото като строителите на съвременна България.

Автор: built.bg



Месец преди събитието започвахме да се готвим за нея, като часовете по физическо се превръщаха в "строева подготовка". Учителят ни строяваше в редици и колони "на една ръка разстояние" и тълпата от бели тениски и черни шорти се понасяше по училищното игрище.

 Правехме обиколка след обиколка, но все не успявахме да достигнем желаната от физкултурника хармония. Това го ядосваше и той все по-гневно крещеше: "Левии, левии, раз, два, триии...". Понякога класният ръководител решаваше класът да мине на манифестацията с някой специално подготвен номер, заради който, освен маршируването по физическо, се налагаше да идваме всеки следобед в училище за допълнителни маршировки.

Накрая, на "генералната репетиция",  всички класове се събирахме заедно, за да оттренираме общото маршируване.

Строявахме се извън двора на училището, отпред се нареждаше духовата музика или пускаха само момчето с тъпана да отмерва крачката. Най-трудно беше на завоите, когато трябваше да се извъртим "с дясното рамо напред", без да нарушаваме подредеността на строя. Докато първият от редицата тъпчеше на едно място, останалите съразмерно уголемяваха крачката, а последният беше принуден да се разкрачва като щъркел, за да не изостане.

Вечерта преди самата манифестация майка ми изглаждаше бялата ми риза и синия панталон, баща ми удряше една вакса на черните ми парадни обувки, така че можех да се огледам в тях.



„До 9 септември 1944 г. България беше на ръба на пропастта. След това направи смела крачка напред!“ 

Новата власт запрята ръкави и започва ударно да строи комунизма. Курортите, които никнат като гъби и широко отварят врати за чуждите туристи, трябва да покажат най-доброто от социалистическата витрина. Тук вражеските елементи лично могат да се уверят как „социализъма“ мачка империализъма.

Да живее международното положение!

„Хилядите срещи на наши и съветски хора по туристическите маршрути на двете страни са една от реалните форми на българо-съветската дружба“, четем в пропаганден материал на тогавашната преса.

През 1977 г. служителите на ТК „Балкантурист“ – „Международни хотели“, посрещнаха и обслужиха над 160 000 съветски туристи, които пътуваха из нашата страна по повече от 25 различни маршрута“, гордо гърми родната преса.

Най-предпочитаните пътувания са били винаги тези за Празника на хумора в Габрово, за Празника на розата в Казанлък и Карлово, Ботевите тържества във Враца. Но навсякъде у нас, където са пребивавали и пребивават съветски туристи, предварителната програма за тяхното посещение излиза извън предначертанията си.

„Нека се спрем за миг на пристанище Никопол – тук стъпват на българска земя съветските туристи от специализирания маршрут „Дунавски круизи“. Идването на всеки нов кораб става повод за изява на приятелство и обич към Съветския съюз. „Добре дошли, приятели!“ – това са първите думи, с които се посрещат съветските гости, а девойки в национални носии им поднасят хляб и сол по стария български обичай. 

На пристанището се завързват и първите непринудени приятелства на съветски туристи с жители на града, извиват се дунавски хора. Предвождани от патрулна кола, под звуците на наши и съветски песни, изпълнявани от градската музика, автобусите на „Балкантурист“ понасят гостите към вътрешността на България, поемат по маршрутите, които винаги ги отвеждат при приятели.

В чест на юбилея на Великия октомври през миналата година за пръв път у нас бяха открити клубове на съветския турист в хотелите „Струма“ в Перник, „Кайлъка“ в Плевен, „Етър“ във Велико Търново. Тези клубове са още една форма за пропагандиране и популяризиране успехите на двете братски страни в строителството на социализма и комунизма. Тук съветските туристи намират не само уют, но и приятно прекарват свободното време“, пише още в тогавашната преса.

(в. „Работническо дело,1972 година“).



Милен Пенев, роден на 13 април 1943 г., си отиде на 48 години при странни и неизяснени обстоятелства.

Намериха го на една пейка в Докторската градина в безпомощно състояние, с видими следи от побой, и издъхна без да дойде в съзнание. 1991-а беше такава година, че подобни неща едва ли не бяха поредната черна статистика и отшумяваха след ден-два, защото ги заместваха по-важни новини. Какво точно се е случило знае само Този, който записва всичко в тефтерите, до които ние нямаме достъп. 

Той е упокоил душата на актьора и режисьора, обичан и опровергаван, но незаличим като следа в театралното и филмовото ни изкуство.Милен Пенев има странна съдба. Беше красив, беше чаровен, беше земен, сърдечен и изключително харизматичен човек. Говоря от първо лице. Не сме си пили кафето и питието заедно всеки ден, но ми се е случвало. Всички го помнят в ролята му на овчаря, любимия на Мария във филма „Козият рог”. Някои може да се сетят и за превъплъщението му във Войводата Ботев в лентата „Свобода или смърт”, както и за доц. Милев в скандалния сериал „Завръщане от Рим”. Казвам някои, защото тези два филма са сред остро критикуваните – и от филмовата критика, и на държавно ниво. 

За „Завръщане от Рим” дори беше направен специален пленум на ЦК на БКП, където сериалът бе заклеймен като проводник на чуждопоклонничество, Иля Велчев – уволнен, а баща му Борис Велчев изключен от Политбюро. Спомням си предшестващата пленума убийствена статия във в. „Народна култура”, за съжаление не помня автора й, бях 21-годишна, гостувахме в Стара Загора група млади поети и вечерта ни бяха посрещнали изключително напоително в техния клуб на културните дейци. Всъщност по-добре е, че не помня този критик, дано се е успокоила съвестта му след този очевадно поръчков пасквил. Та – по същия начин „мина” филмът „Свобода или смърт”. Просто тихомълком го спряха от програмите на кината, разкритикуваха го, че не представя Ботев в светлината, която ореолно го обгръща. Да подчертая – тези ленти не бяха някакви експромти. 

Режисьор на „Свобода или смърт” е Никола Корабов.В актьорския състав, освен Милен Пенев, са Апостол Карамитев, Коста Цонев, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Васил Михайлов, Антон Горчев, Жана Стоянович, Петко Карлуковски, музиката е на Красимир Кюркчийски, оператор е Константин Джидров… Слаб филм? Айде, ако обичате! Ако при „Завръщане от Рим”, чийто сценарий е на Антон Дончев, не на кого да е, по някакви партийни причини на мушката е виден държавен и партиен ръководител, който е неудобен към историческия момент, та го удрят чрез сина му, режисьора Иля Велчев, то за „Свобода или смърт” такива, поне външно видни причини няма. Явно не знам всичко. 

Но мога да се поставя на мястото на един актьор, на една изключително чувствителна душа, поставена между два подпоясни удара. За роли, в които си вложил сърцето, разума и таланта си. Няма как това да не се е отразило, да не е наляло отровата си. Не размишлявам по този въпрос за пръв път. Защото такива неща се случват и продължават да удрят високите дървета. Знаем го това за гръмотевиците, само че то някак не топли. Опожарява.Аз се запознах с Милен Пенев след „Свобода или смърт”. Отричаният от официозната критика филм го беше направил любимец на зрителите. Запознах се случайно, на плажа. 

Историята е неописуемо смешна и ще я споделя. Плажуваме с приятели през лятото на 1974 г. на една спирка от „Златни пясъци”. Така сме си уредили нещата, че спим в квартирата на бащата на двама братя от компанията, който е професор в Медицинския факултет и през лятото квартирата е свободна. А малкият му син и училищното ми гадже работят като спасители на този плаж и всички всяка сутрин ходим от Врана до там. Голяма компания се оформя около нас, към която се присъединява и Сирма. На Сирма й предстои дипломиране като лекар и затова кара стаж в медицнския пункт баш на „нашия” плаж. Един ден, както сме се разхвърляли по пясъка, играем карти и събираме слънце, до нас сядат Милен и Иля Велчев. Познават се с част от групата, която е витизчийска, а Илята е снимал с тях „Дубльорът”, чиято премиера предстои. 

Разговори, смях, в един момент Сирма, хващайки ръката на Милен, екзалтирано:

 „А Вие помните ли ме?”. Милен, красив, вежлив, явно като в небрано лозе, но с чаровна усмивка: „Припомнете ми подробности…” 

И Сирма на един дъх: „Като завърших гимназия, след абитуриентския бал отидохме на екскурзия по Дунава, а Вие снимахте тогава филма за Ботев и нашият кораб се размина с Вашия!” Всички се пъхаме под хавлиите, ровим се в пясъка, не може да се удържи такъв смях, докато Милен, хладнокръвно и наклонил глава към несъществуващия спомен: „О, да, разбира се, ама Вие сте се разхубавила още повече, затова не Ви познах веднага…” Нас ни няма, попиляни от едва сдържан или абсолютно несдържан смях, но Сирма не се усеща, а е на върха на щастието. След това, като обядваме в „Трифон Зарезан”, коментираме небивалицата, която не може да измисли и най-талантливият писач на небивалици, аз питам как не е умрял от смях като нас, а толкова сериозно е намерил сили да отговори. Той свива рамене: „Е, аз все пак съм актьор…”.

Да, той беше наистина актьор, а не просто завършил ВИТИЗ. Беше почтен. Беше достоен. Не беше високомерен, високопарен и шестващ над нещата. Не гола земна слава, струва ми се, искаше, а да направи това, към което се стреми душата му. Чист човек. Опожарен от гръмотевиците, стоварили се върху му. Заради любовта към киното, към хората и към живота. Неговият кораб се размина с този на казионната критика, но пък ролите му се запомниха от обикновения, най-точен в преценките си зрител. Голям купон ще има днес Горе, Милен Пенев ги умееше и тези неща. Помним.

Маргарита Петкова/AFISH.BG/



Може да не помня имената на всичките си приятели, с които съм играла народна топка, но някой спомени завинаги са отпечатани в съзнанието ми, и дори сега, години по- късно ме връщат назад. Помня филмите от които се страхувах. 

Те още ме плашат, въпреки, че вече съм гледала къде по страшни. Помня с какво вълнение посрещах баба, когато идваше на гости и как тичаш към нея, да видя какво ми е донесла в торбата. Помня как си купувахме Кока Кола само по празници, а да ям шоколад Тоблерони беше цяло събитие. Помня утрините на село- хладни, свежи, спокойни. Помня и вечерите- събирахме се на големи компании, обикаляхме навсякъде, без страх, без да ги има днешните суетни кой има по- хубава кола и по- силен бас. 

Тогава гордост бе да имаш бегач. Помня, че събирахме какво ли не- миришешти картинки, салфетки, и картинки от всякакви видове дъвки. Помня как обожавахме да лежим по стълбите, а есен да се търкаляме в листата. Лятото вечер стояхме до късно, въпреки че майките ни все ни привикваха и отговора винаги беше ‘Още 5 минутииии...”. И те ни оставяха разбира се. Тогава го нямаше този страх, че на 2 метра от вратата на входа някой може да те наръга с нож или да те пребие за 5 лева... Преди нямаше телефони и скайп. За да се свържеш с някой отиваше до тях или просто викаше името му под терасата... 

Помня рождените ми дни и тези на моите приятели. Беше забавно. Не помня както в днешно време 12 годишни хлапаци да са се събирали и напивали с евтина водка и бира. Помня тогава, когато някое момче харесаше момиче, показваше чувствата си като я дърпаше за косата, а за да разбереш дали някой харесва теб питаше приятелите ви. Изпитвам носталгия по миналото време. Нещата са прекалено различни вече. 

Искам и моите деца да израснат както аз, а не в днешната гротесна реалност. Всички знаем каква е тя- на 13 години пушат, пият, псуват, мислят че светът е техен. Вместо да играят навън, седят пред компютъра по 8-9 часа на ден или висят по кафенетата сравнявайки кой е по- як/а, кой има нов модел телефон, или коя е имала повече гаджета. Отвратително е да видиш как младо момиче, което още не е влязло в пубертета, се снима в поза, в която се е снимала някоя друга какичка, която е мярнала в Импулс... ..

Понякога се смеем, когато нашите родители и баби и дядовци ни разказват те как са израснали, но те са прави... Няма ли и ние някой ден да разказваме това на нашите деца, надявайки се да се вслушат в думите ни?..."



Кеч боец и артист, висок 2.24 метра и тежи 236 кг. Баща му Борис Русимов е българин от Балкана, от с. Рибарица, Тетевенско, а майка му полякиня от село Коритница, Източна-централна Полша.

Той бил голям образ, винаги плащал сметката в ресторанта, купувал на всички ядене, дори на целия снимачен екип на филма "Принцесата булка". Пред него Арнолд Шварценегер изглежда, като слабак /стигал му до рамото/. Ако някой автомобил му пречел на паркинга, той просто го премествал сам. Въпреки че бил професионален спортист и то най-високо платения в историята на Кеча WWWF, той никога не тренирал с тежести, а предпочитал да пие бира по цял ден, обичал да играе на карти и бил голям добряк. 

Изяждал по 12 пържоли и 13 омара на един обяд. Интересен факт за него е, че кучетата, дори най-силните и опасните - добермани и немски овчарки само му хвърляли един поглед и по най-бързия начин изчезвали с 200. Андре бил вдъхновение и спечелил уважението на такива имена, като Хълк Хоган, а Скалата го наричал "чичо Андре". 15 години поред бил непобеден в Кеча. Умира на 46 години от инфаркт в съня си, има една дъщеря. 

През 2018 година HBO направиха много интересен документален филм за него, който обаче, до момента, не е закупен от нито една българска телевизия, за да се покаже поредния забравен българин. В документалния филм за него своите спомени разказват Винс Макмахън /създателя на модерния кеч/, Хълк Хоуган, Арнолд Шварценегер, Били Кристал /актьор/ и други легенди на кеча, културизма и обществения живот. Начинът му на живот е бил от българските гени и макар да е роден във Франция, той си остава до края българин, както и баща му. Трябва да му бъде направен паметник в Тетевен, огромен паметник, за този огромен българин. Някои от противниците му буквално са се парализирали от страх на ринга и са яли много бой от него.

Източник:ФБ-страница,Кеворк Кеворкян



Всеки чува строго императивния тон, с който учителят изричаше тези думи при изпитване. Това означаваше – искаш – не искаш – да излезеш не където и да е, а най – ОТПРЕД! Пред целия клас, лице в лице с учителя… И не само – лице в лице с картата на България, с нейното Минало, победи и поражения, градове и селца, планини и реки…Лице в лице с голата Истина – знаеш ли, или не знаеш урока!…

Там – ОТПРЕД, всеки беше себе си – смел или страхлив, готов или неподготвен. И беше така, защото нямаше зад какво да се скрие, на какво да се опре, на какво да разчита, освен само и единствено на себе си. И на България! На онези малки червени стрелки, които показваха устрема на българските атаки „На нож!“ по картата. На онези кръстосани мечове, обозначаващи битките по бойните полета …Битки, в които някой е бил най – ОТПРЕД! Начело! Колкото и да е бил подготвен или неподготвен..

Ето защо „Излез на дъската!“ беше безценен израз и начин на изпитване. Защото ни учеше как да стоим най – отпред. Пред всички. И пред себе си дори!



1971 e гoдинaтa, в ĸoятo oтĸpивaнeтo нa бpayнoвия гaз cтaвa фaĸт. Πpoфecop Бpayн пpaви мнoгo изcлeдoвaтeлcĸи oпити, в ĸoитo пoлyчaвa yниĸaлнa cмec oт ĸиcлopoд и вoдopoд в cъoтнoшeниe 1 ĸъм 2 и гaзooбpaзнo cъcтoяниe. Taзи cмec в xимиятa e извecтнa, ĸaтo „гъpмящ гaз“, нo yчeният ycпявa дa oпoлзoтвopи yниĸaлнaтa eнepгия oт вътpeшнoтo и гopeнe, пo eдин yниĸaлeн нaчин – зa двигaтeл нa aвтoмoбил c вaĸyyмeн пpинцип. 

Toзи двигaтeл гopи вoдopoд, нo бpayнoвия гaз гo oĸиcлявa, и пo тoчнo ĸиcлopoдa в нeгo. Бpayнoвия гaз ce пoлyчaвa блaгoдapeниe нa cъвceм пpocтa eлeĸтpoлизa, тoecт paзпaдaнe нa вoдaтa. Зa тaзи цeл Бpayн изoбpeтявa eлeĸтpoлизeн гeнepaтop, зa дa cъздaвa гaзa cи. Aĸo cвъpжeм oбиĸнoвeнa гopeлĸa ĸъм гeнepaтop, тя имa cин дo бял плaмъĸ и cлyжи, ĸaтo мoщeн cпoявaщ или пpoбивeн ypeд. Ho мнoгo вaжнo e дa ce oтбeлeжи, чe плaмъĸът нa тaзи гopeлĸa, нямa дa изгopи ĸoжaтa ви, a caмo щe я нaмoĸpи c ĸaпĸи вoдa! Илия Bълĸoв или пpoфecop Юл Бpayн пpaви мнoжecтвo дeмoнcтpaции нa paбoтaтa, нa cвoя yниĸaлeн гaз и cтигa дopи дo Kитaй, ĸъдeтo e paдyшнo пocpeщнaт. Зa paзлиĸa oт Бългapия, ĸъдeтo зa пocтижeниятa мy нe ce гoвopи, a дopи тe ce пpиĸpивaт. Любимaтa дeмoнcтpaция нa твopeниeтo нa Бpayн e дa изминe 1600 ĸилoмeтpa c ĸoлa – бeз тpaдициoннo гopивo, ĸaтo бeнзин и дизeл! Toвa e възмoжнo блaгoдapeниe нa бидoн c вoдa oт 4 литpa и чифт бpayнoви бaтepии, пpeoбpaзyвaщи вoдaтa в гaз.

Бpayнoвия гaз peжe cтoмaнa c лeĸoтa, тoпи и cпoявa мeтaли oт paзличнo ecтecтвo, paзгpaждa paдиoaĸтивни oтпaдъци, cлyжи ĸaтo гopивo зa aвтoмoбилa, пpoизвeждa eлeĸтpичecтвo, cyши въглищa и пpeчиcтвa pyдa. C двe дyми e yниĸaлнo cpeдcтвo в peдицa oблacти и индycтpии. Πpeз 1977 и 78-мa Илия Bълĸoв пaтeнтoвa изoбpeтeниeтo cи, ĸaĸтo c Aвcтpaлия, тaĸa и в Aмepиĸa. Oбaчe зa жaлocт, въпpeĸи гoлeмият интepec oт cтpaнa нa мeдии и oбщecтвo, въпpeĸи гoлeмитe пoлзи, тoвa изoбpeтeниe нe ce e нaлoжилo и дo днec. Зaщo ли? Зaщoтo нe e изгoднo зa cвeтoвнитe интepecи и щe бpъĸнe в джoбa нa мнoгo мoнoпoлиcти, ĸoитo нe иcĸaт тoвa. Зa дa oпpaвдaят нe пpиeмaнeтo cи yчeнитe твъpдят, чe peaĸциитe нa гaзa и нeгoвият „жив плaмъĸ“ ca нeoбяcними нитo физичнo, нитo xимичнo.

Taĸa пpeз 1981 Юл Бpayн cъздaвa фиpмaтa “Вrоwn Еnеrgу” в Cидни c цeлтa дa пpoизвeждa гeнepaтopитe изoбpeтeни oт нeгo зa бpayнoв гaз. Πъpвият гeнepaтop e пpoдaдeн в Kитaй, ĸъдeтo ce изпoлзвa зa цeлитe нa изгapянe нa paдиoaĸтивни oтпaдъци. Гeнepaтopи имa и в Kaнaдa. Πpoизвoдcтвeния пpoцec oбaчe e мнoгo cĸъп и блaгoдapeниe нa aĸциитe, ĸoитo пycĸa Илия Bълĸoв пeчeли дocтa cpeдcтвa, нo нepaциoнaлния мy зa финaнcи yм ги пpoпилявa, бeз дa имa видим peзyлтaт. Taĸa ce cтигa дo фaлит, paзoчapoвaни инвecтитopи и дoбaвяйĸи cĸeптицизмa нa yчeнитe и нaтиcĸa нa индycтpиятa, бpayнoвия гaз e зapoвeн нa зaдeн плaн.

Cмъpттa нa eдин нepaзбpaн гeний

Πpeз 1998 Юл Бpayн или Илия Bълĸoв, ĸaĸтo иcĸaтe гo нapeчeтe yмиpa в бeднocт и зaбpaвa в бoлницa близo дo Cидни. Toй e зaтвopeн чoвeĸ, пapaнoиĸ, ĸoйтo ce cтpaxyвa твopeниeтo нa живoтa мy – бpayнoвия гaз дa нe бъдe oтĸpaднaтo. Cлeд cмъpттa нa вeлиĸия yчeн имyщecтвoтo мy e paзпpoдaдeнo нa тъpг, тoй нямa пpизнaти нacлeдници и c вeлиĸия бpayнoв гaз e cвъpшeнo. Moжe би cлyxoвeтe, чe в пocлeднитe гoдини oт живoтa cи Илия Bълĸoв e paбoтил peдoм c дpyг бългapин ca вepни и мoжe би иcтopиятa нa бpayнoвия гaз щe бъдe пpoдължeнa!



Като всички диктатори и Тодор Живков през време на дългото си управление все търси панацеята, която не само да реши всички проблеми на бедна България, но и да я нареди сред най-развитите държави. 

Някои от съветниците му и учени мошеници използват този мерак на Първия и му пробутват като гениални идеи какви ли не щуротии и недомислици. Така през годините се пръкнаха АПК, мултипликационният ефект, строителното чудо на проф. Коларов, горящата вода на инж. Найденов и др. „Откривателите“ хитро приписваха авторството им на самия Тодор Живков, това го ласкае и ускорява внедряването на поредната „последна дума на науката и техниката“. От което те печелят много почести и пари.

Любимото творение на Живков е „мултипликационният подход“. Той трудно произнасяше първата дума, но въобще не се срамуваше да говори за този подход като лично негова идея. Той толкова е повярвал в него, че се опитва да шашне дори германците с възможностите му.От 24 до 28 ноември 1975 г. като председател на Държавния съвет на НР България Тодор Живков прави първото си официално посещение във Федерална република Германия по покана на федералния канлер Хелмут Шмит. Живков приема тази покана като признание и за неговото особено внимание към германския бизнес. 

След установяването на дипломатическите отношения с ФРГ той си изгражда не само държавни, но и лични контакти и отношения с шефовете на големите западногермански фирми и концерни. На срещите си с тях в България той обича да казва, че България исторически е свързана с два народа – руския и германския. Припомня им, че  като съюзник на Германия България участва в две войни. Е, и двете завършват с поражения, но приятелството между двата народа винаги е съществувало. И точно това приятелство трябва да се използва в икономическите връзки между двете страни.Именно при първото си посещение в Германия Тодор Живков се опитва да впечатли немците с „мултикационния подход“. Той започва да говори за своята „най-голяма и най-значима разработка“ още на срещата с федералния канцлер Хелмут Шмит. Германецът обаче не проявява почти никакво внимание на идеята. 

Налага се съветниците да успокояват огорчения Живков, че Шмит не е икономист и не може да вникне в дълбочината на идеята, а и тя не е съвсем приложима за капиталистическата система. Все пак тя е създадена за „по-прогресивния строй“ – социализма. Това амбицира Живков и той решава да впечатли с „мултипликационния подход“ на срещата си с ръководителите на „Мерцедес“, с които българската делегация има среща на следващия ден. Нашите хора разглеждат цеховете, оборудвани с най-модерната техника, слушат обясненията и негласно ахкат, само Живков изглежда някак напрегнат. После сядат в залата за разговори. Първия веднага вади от джоба си флумастер и заявява, че ще запознае домакините с най-новата научна разработка, която масово се внедрява в неговата страна. Един от съветниците успява да каже, че разработката е лично на другаря Живков. Това сервилно уточнение предизвиква лек гаф, защото един от немците пита Живков инженер ли е или икономист. Следва неловка пауза и без да уточни точно какъв е, българският ръководител смело се хвърля в разяснения.

Ръкомаха, говори бързо и преводачът едва смогва да следи обърканите му обяснения и да ги превежда. Немците седят с учудени лица и както се казваше в оня руски виц, „даже вопросов не задавали“.Изглежда, в един момент Живков решава, че немците може би не могат да вникнат в смисъла на разработката му и иска листове, на които да нарчертае схемата на „мултипликационния подход“. Докато донесат хартията обаче, той поглежда бялата покривка на масата и започва да чертае върху нея квадратчета и кръгчета, които свързва със стрелки. От време – на време пита домакините дали го разбират. Те кимат любезно – „Я- я…“ и смутено клатят с глави. С поведението и вдъхновените си обяснения председателят на Държавния съвет успява да удиви дори членовете на българската делегация,  повечето от които си мислят, че го познават много добре и знаят всичките му трикове и политически номера.

В крайна сметка обаче ръководителите на „Мерцедес“ и немските специалисти не оценяват по достойнство гениалните прозрения на българския ръководител, защото по време на това посещение е подписан само петгодшен договор за културно сътрудничество.

Нямам информация дали по време на подписването на договора Живков не се е развихрил да говори на немците за своите артистични и театрални заложби, демонстрирани в пиесата „Хан Татар“ и други самодейни постановки по време на „полунелегалния“ му живот в селата Говедарци и Лесичово.Второто официлно посещение на Тодор Живков в Германия е от 2 до 5 юни 1987 г. Подписано е споразумение за избягване на двойното данъчно облагане.

Тогава „мултипликационният подход“ е останал забравен в историята, на мода е „новият икономически механизъм“. Моят познат обаче не е бил в състава на тази делегация и няма сведения дали Живков не е опитал да шашне немците с новата си идея.

„Щом е механизъм, нема начин он да се не развали. Я че чекам!“, така гласеше шопският виц за онова време. Механизмът заскърца силно през 1988 г. и на следващата също отиде в историята.

В началото на 1989 г. в България идва Рихард фон Вайцзекер – за първи път страната ни е посетена от западногермански президент. За разлика от своя български колега, чиито визити във ФРГ траят по 4-5 дни, Вайцзекер е в България само няколко часа. Въпреки това визитата преминава при пълен блясък – приеми, срещи, концерти.

В България вече зреят новите промени, заложени от „перестройката“ на Горбачов. Старата дреха на Европа, съшита след Втората световна война, започва да се пука по шевовете.  Живков още си мисли, че ще приклекне,  докато отмине бурята, и ще оцелее. Но само след десетина месеца е издухан от всичките си постове, както и всички други ръководители на соцлагера.

Малко след 10 ноември 1989 г. в България пристига външният министър на ФРГ Ханс-Дитрих Геншер. Той е първият западен министър, който посещава страната ни след промените. Но държавен глава на България вече е Петър Младенов – бивш външен министър и близък приятел с Геншер. Тодор Живков вече е на „заслужен отдих“ и го очаква затворническата килия…

Автор: Пенчо Ковачев, в-к „24 часа”


Помните ли фразата -Филмът хубав ли е, или съветски?

Наскоро по телевизията излъчиха епизод от предаването „Ничия земя“, в който разговор се водеше с омагьосания от красотата на киното квартален киномеханик бай Митьо. С такъв патос и носталгия обясняваше обаянието на стойностните филми, които е прожектирал на зрителите от недалечното минало, споменавайки с лекота велики заглавия, а също и имената на незабравими наши и чуждестранни артисти, които ще останат недостижими за дълги времена. 

Не бяхме лишени и от присъствието и на епичните съветски филми, за които може много да се говори, отдавайки им дължимото внимание. Но в един момент се появиха и такива с колхозна и партийна тематика, които до такава степен ни наводниха, че се появи фразата: „Филмът хубав ли е, или съветски?“. Просълзявайки се на моменти, киномеханикът спомена и за преобладаващото насилие в западните филми напоследък и подражанието на които от младото ни поколение доведе до не един и два трагични случая. Дори зададе въпрос за качеството на родните ни кинопродукти, визирайки последните няколко години, които според него са под всякаква критика.

Така си спомних за детските и юношеските години, когато ходенето на кино наистина доставяше удоволствие. Много от филмите задържаха вниманието ни и се коментираха дълго време, след като бяха вече изгледани. Имам по-малък брат, с когото като деца често се карахме и дори посбивахме понякога. 

Това не се харесваше никак на баща ни, който всячески се стараеше да ни внуши, че сме най-близките в семейството и трябва да се отнасяме „по братски“ един към друг. Така според неговите представи за семейна педагогика дойде и решението да ни заведе цялото семейство на нашумелия в онзи момент индийски филм „Двете ваксаджийчета“. Целта му беше да се поучим от този своеобразен урок по нравственост, от обичта и взаимоотношенията на малките брат и сестра, преминали през трудните условия за оцеляване. 

Не си спомням дали това ни е оказало някакво въздействие тогава, но с течение на времето израствахме и нещата си идваха на място от само себе си. И до днес с брат ми продължаваме да се радваме на отлични отношения, да си гостуваме, както и да си помагаме с каквото и доколкото можем.

Обичахме да ходим на кино. Редовните прожекции бяха от 2, 4 и 6 часа след обяд и вечерни от 8, на които не се допускаха ученици. За някои от филмите понякога имаше забрана, която допълнително се изписваше на афишите, разлепени из града. Пред входовете на кината, на специални остъклени витрини, се поставяха рекламни снимки от всеки нов филм, пред които се трупахме и коментирахме разпалено. В неделните дни преди обяд, от 10 часа, се прожектираха детски филми ( приказки, анимационни ).

Цените на билетите бяха от порядъка на 10 ст. за детските и по 20, 24, 26, 28 и 32 ст. за балкона. Предлагаха се и абонаментни карти с по десетина билета на по-ниски цени, които трябваше само да се заверят в деня на прожекцията на съответния филм. По училищата се организираха колективни посещения на цели класове, също на по-ниски цени.

Със сигурност знам как в съседния ни град Горна Оряховица имаше кинобаза, в която специална комисия предварително преглеждаше филмите, преди да се пуснат за гледане от простолюдието, като основен критерий е бил комунистическият подход и изкривените представи за естетика, морал и демокрация. За състава и компетентността на нейните членове няма да говоря, съпоставяйки ги с тези на техните началници – предани на партията послушковци, с връзки и примитивни разбирания за елементарните духовни ценности. Свидетел съм и на изрязани на места филмови ленти по тяхно усмотрение, което влошаваше и без това не особеното им качество, само и само да ни „предпазят“ от влиянието на Запада и нещата, които в цивилизованите страни се смятат за нормални и не правят негативно впечатление на никого.

Имаше, разбира се, и свестни хора, с по-съвременно виждане и разбиране, които не досаждаха с вмешателството си в свободата на словото и културата, макар и в смутните времена, в които живеехме. Учих дълго време в град Русе – техникум, институт, и тогава имах възможността да посетя организираните късни вечерни прожекции на току-що доставени филми, без превод и субтитри, без да са преминавали през задължителната козметична цензура. 

Превеждаха се и се озвучаваха в момента, по микрофон от седнал в първите редове владеещ съответния език диктор. Запомнил съм дори встъпителните му думи – „Добър вечер творческа интелигенция!“, след което в резюме ни запознаеше със сюжета, участващите артисти и започваше филмът. Нещо повече! След завършване на прожекцията пред киносалона чакаха осигурените от градската управа два икаруса, за да извозят зрителите в по-крайните квартали в късните часове.

По-късно се появи една вълна на видеофилмите, касетки за които вземахме за ползване вкъщи и разменяхме помежду си, но бързо отшумя, а и това изискваше закупуването на допълнително оборудване, което не беше никак безобидно.

Днес трудно човек може да разчита на кината, ако реши да се забавлява. Добре е, че от време на време са изборните кампании и медийни изяви на кандидат-мераклиите за власт, които понякога засенчват възможностите на забавните жанрове, а особено у нас тази година дал Господ.

Иначе болшинството от кината са превърнати в бинго-зали или офиси и магазини с търговска цел, а доста от тях са затворени и се рушат. Има все още някъде по-модерни с 3D екрани, предимно в моловете, но подборът на филмите е по-специален. А и цените са от порядъка на 8-10 лв., което невинаги е по възможностите на всеки. Основно гледаните филми са по телевизията, където, предполагам, всеки се е докоснал до сапунената помия на съседните и по-далечни нам страни, които са изпълнени с пошлост, безвкусица и насилие. Все пак за нормалните хора с вкус има някаква възможност да се насладят на някой от предишните филмови шедьоври на родната и чуждестранната киноиндустрия с помощта на съвременните интернет канали, което е някакво решение в днешната безнравствена обстановка.

  Антон Цаневски, Велико Търново/ретро.бг/


Димитровградския пазар през 80-те

След дълъг пазарлък (почти като на пазара) столичните общини най-сетне се споразумяха и София има своя законен битпазар. Казвам законен неслучайно, досегашният се намираше в тесните улички зад театър „София“ и беше обект на какви ли не слухове и страховити истории: „не ходи там, защото всеки трети е милиционер, правят се внезапни проверки и тараши“, „голяма част от стоките са фалшиви, да не говорим за фантастичните цени“. 

Тези и много други твърдения естествено разпалват всяко любопитство, но слуховете достигнаха връх, когато се разчу, че пазарът бил обявен извън закона!

За да не дава повече материал на мълвата, Столичният общински съвет определи 100 декара от квартал „Малашевци“, където битакът най-сетне беше приютен. И докато се чака реализацията на иначе готовия проект за цялостно оформяне на пазара, свободната търговия не чака и „алъш веришът“ върви с пълна сила.

Още от паркинга — шарени блузки с различии фирмени знаци (задължително на латиница) се изваждаха направо от багажниците на колите. Върху оградите на съседните къщи бяха прострени красиви цветни пуловери и фино бельо. А в централната площ на дървени щайги върху импровизирани масички или направо на земята очакваха купувача безброй неща: блестящи лачени обувки, памучни ризи, джинсови поли и панталони, току-що родени кученца - болонки, автомобилни части - от жигули до мерцедес, часовници и дъвки, вносни цигари и уиски… Не е трудно да се досетиш кой царува тук.

Дефицитът е главен герой на този кратък разказ. Всъщност няма да кажем нищо ново, тъй като от няколко години на прицела на масмедиите са всички проблеми около тази страшна дума. Като не достигат автомобилни гуми на държавния пазар, защо да не си купим оттук, само че по-скъпо. Като няма автомобилни части по магазините, защо да не процъфтява спекулата с тях. „Ей, момиче, има хора с пари — ми казва един усмихнат чичко, дошъл чак от другия край на България да търси автомобил, и добави: „Чакам вече осем години ред, за да купя на държавно — готов съм да дам две-три хилядарки отгоре…“.

Опитвам се да търся екзотика, но не я намирам нито в шарените сергии с дребни стоки, нито в сръбската музика, която гърми оттук-оттам, нито в мръсотията и прахоляка.

Както навсякъде по света, пазарният механизъм и тук е в пълна сила - в зависимост от насищането с определен тип стока променлива е и нейната цена. Минимална е например сумата за един електронен часовник, максимални са цените на последен модел джинсова къса пола или яке (българинът все още предпочита марката „супер райфъл“ пред родните „Перун“ и „Младост“), евтини са памучните фланелки, макар и с фирмата „Ротманс“, скъп е последният бестселър (издаден у нас) „Хотел“ на Артър Хейли.

„Продавате ли този фотоапарат?“, ме питат вече няколко пъти. Или - „Какво продавате?“. „Искам къса джинсова пола в зелено и синьо“ - обяснявам на един млад търговец. „Имате я идващата неделя, в десет часа сутринта“ — ми отвръща сериозно той. Какво пък, стоката му наистина е хубава, а освен това - „достоверна“. Казвам го, защото има и съвсем явни фалшификати - българска стока (иначе качествена), отклонена от търговската мрежа, с допълнително пришити фирмени знаци…

Напускам с известно облекчение новия битак, въпреки че, между нас казано, следващата неделя в десет ще съм тук…

 Списание „Наша родина“ 1988 г. Автор,Емилия Константинова



" Както са го ударили през просото нашите управници, като Апостол Савов - трупат ли трупат, пара върху пара, лозе върху лозе. Лакомо око човешко! Адашко, адашкооо, ний гръмнахме Калъм Тома, че взимаше лихва от бедните хора по десет на стоте, сега по двайсет на стоте лихва си вземат и хич окото им не мигва. Двайсет на стоте!... да не говорим за далаверите"


„Капитан Петко войвода“ е български 12-сериен телевизионен игрален филм (биографична историческа драма), реализиран през 1981 година. Режисьор на продукцията е Неделчо Чернев, по сценарий на Николай Хайтов. Оператор е Димо Коларов. Музиката във филма е композирана от Атанас Бояджиев и Петър Ступел.

Произведението разглежда живота на българския революционер Петко Киряков (1844 – 1900). Състои се от 12 серии, условно разпределени в три части: Хайдутин, Комита и Мирен живот. В началото на всяка серия, сценаристът Николай Хайтов извършва въведение към историческите факти, застъпени в съответния епизод. Продукцията е осъществена по случай 1300-годишнината от основаването на българската държава. Сериалът превръща актьора Васил Михайлов, изпълняващ главната роля, в една от най-големите звезди на българското кино от тези години.

По едноименното произведение на Николай Хайтов. В началото на всяка серия сценаристът Николай Хайтов разяснява политическата обстановка в Османската империя и специално в Източните Родопи, предопределила действията на Петко Киряков, известен в българската история като Капитан Петко войвода.



В края на 70-те години ладата поизмести москвича от българските пътища и стана главна героиня във филма „Дами канят“ Тя е учебна кола, с която чаровният инструктор Яким Донев (Стефан Данаилов) обучава кандидат-шофьорите в неголям град. 

Осем български актриси пърхат около инструктора, надявайки се заедно с шофьорските умения да получат и страстните му ласки. Вижте ги само: Невена Коканова, Цветана Манева, Доротея Тончева. Илка Зафирова, Мария Статулова, Боряна Пунчева, Марияна Димитрова, Надя Тодорова! Плюс Йорданка Кузманова, която вече има шофьорска книжка, но също сваля красивия Яким.

Дори героинята на Надя Тодорова, дама на достойна възраст и малко по-едричка , ухажва инструктора. Ето така: Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека… „Лада, лада“, поправяше я недосетливият и разглезен от жените герой на Ламбо. И добре че ладата с известния знак У не може да говори. 

Иначе бракоразводните адвокати в града щяха да станат милионери. Освен с ладата ще запомним този филм и с лафа, който май още шества като начало на свалка: „Аууу! Ти знаеш ли, че имаш страшни очи…“ 



Дебатът кога стандартът и начинът на живот е по-добър – в наши дни или преди 1989 година, никога няма да утихне в България. Ние нямаме ни най-малкото намерение да взимаме страна в него, но ще ви предложим интересен поглед към пазара на нови автомобили.

Данните са препечатани от справочник, който показва какви са цените на чисто новите леки коли в България валидни към 1 март 1976 година. За жалост, не можем да назовем точния източник на информацията, но сравнявайки с други подобни данни, до които се добрахме, цените изглеждат реални.

Ето колко струват колите в България през 1976 г. подредени в реда, в който са представени в справочника:

ГАЗ 24 Волга с радиоапарат – 9200 лв.


Москвич 408 И с радиоапарат – 4700 лв.


Москвич 428 Универсал с радиоапарат – 5700 лв.


Москвич 412 – 5350 лв.


Москвич 427 Универсал – 5750 лв.


ВАЗ 2101 Жигули – 6100 лв.


ВАЗ 2102 Жигули Универсал – 6500 лв.


ВАЗ 2103 Универсал – 7600 лв.


ВАЗ 21011 Жигули – няма цена


ЗАЗ 968 А Запорожец – 3900 лв.


Шкода 100 – 5200 лв.


Вартбург стандарт – 4400 лв.


Вартбург де лукс – 4750 лв.


Вартбург комби – 4850 лв.


Трабант 601 – 2950 лв.


Трабант 601 комби – 3100 лв.


Полски ФИАТ 125-500 – 8500 лв.



Обикновено в събота сутринта жена ми пълнеше две големи мрежи с празни бутилки и ги оставяше пред вратата. От нашия прозорец се виждаше опашката пред задния вход на супера. Тогава всичко беше стъклено и екологично. Бутилките и бурканите се използваха стотици пъти и не замърсяваха околната среда. 

Опазвахме даже капачките – отваряхме ги внимателно, миехме ги и ги пазехме за есента. Тогава със старите капачки затваряхме бурканите с туршия и компот, а с капачките от бира и лимонада – бутилките с доматен сок. Имаше специални затварачки – не знам дали още се продават. Най-голям проблем бяха бутилките от олио. 

Заплашителни надписи ни предупреждаваха, че те трябва да бъдат добре измити, за да се приемат обратно. Миенето на празните бутилки не беше лесна работа. Трябваше да се купят специални четки. Когато се появи верото, работата стана доста по-лесна. Сега си мисля каква част от живота ми е отишла по опашки за връщане на празен амбалаж. Такъв беше редът в държавата.

Амбалажът спасяваше много семейства от фалит ден преди вземането на заплатата. Като се оберат празните бутилки и буркани, все се събираха пари за хляб.

Бурканчетата от мляко и лютеница бяха най-евтини – 4 стотинки. Най-скъпите бутилки бяха по 10-12 стотинки. В Съветския съюз беше същото, но в по-големи мащаби, разбира се. Оттам дойде вицът: „Вземам 200 рубли заплата и по 50 рубли на месец си докарвам от върнати бутилки от водка и пак не мога да вържа двата края“ – жалвал се един руснак. Имаше още проблеми около връщането на амбалажа. 

По принцип бакалите на по-малките магазини правеха всичко възможно да не изкупуват амбалаж. Създаваха си някакви правила – в кой ден може и в кой не може, от колко до колко часа и т. н. Хората връщаха вкъщи пълните чанти и псуваха властта. По едно време бакалите измислиха гениалното правило „Амбалаж се приема само пълно за празно“. Ако щеш. Цялата работа беше, че стотинките, които излизаха от касата, за да се плати стъкларията, всъщност намаляваха оборота.



Всички помним тази крилата фраза от култовия филм „Опасен чар“ на режисьора Иван Андонов. Оказва се, че тя не е на сценаристката Свобода Бъчварова, а хрумва на самата актриса Надя Тодорова по време на снимките на продукцията.

„Двамата с Георги Русев умувахме как да запушим устите на онези, които ще ни завиждат за зетя милиционер (бел. ред. – в ролята Тодор Колев). Шегувахме се как ще подредим гостите на трапезата и аз подхвърлих: „Ами да ги сложим роднина – милиционер, роднина – милиционер“, разказваше приживе Надя Тодорова, известна като „голямата актриса на малките роли“.

Тя винаги грабва вниманието на публиката, макар да не е играла главни персонажи в родното кино. Тя бе емблематичната екранна партньорка на Тодор Колев и на Стефан Данаилов, като с последния се чуваше до последно, а той винаги е споделял, че Надя му е на късмет.


Надя Тодорова е родена на 1 ноември 1925 г. в Асеновград. Не става веднага актриса, а славата я застига едва на близо 50-годишна възраст. Първоначално играе в театрите в Смолян, Габрово, Сливен и Пазарджик, а дебюта си пред камерата прави през 1974 г. с филма „Трудна любов“. Участва в над 40 филма, между които „Записки по българските въстания“, „Снаха“, „Войната на таралежите“, „Дами канят“, „Опасен чар“, „Вчера“, „Адио, Рио“, „Двойникът“, „Господин за един ден“.

Чаровната и характерна актриса всъщност първо записва право в Софийския университет. Но тайно от родителите си се явява на кастинг в родния Асеновград за ролята на Жулиета. И тогава театърът я превзема.

Години по-късно я открива и киното. И режисьорите сякаш започват да наддават за актрисата, когато тя вече е около 50-те години. В нея всичко беше голямо – и габаритите, и талантът, и сърцето, и чувството за хумор, разказват хора, работили с Тодорова. Най-често я снима Иван Андонов. За него тя бе в графата му „любими артисти“.

Когато през 1977 г. Младен Киселов става директор на Сатиричния театър, кани Надя Тодорова в трупата му. Тя мисли дълго, но накрая отказва и остава в Асеновград, за да гледа болните си родители.

Със съпруга ѝ Никола Теменугов се женят през 1952 г. През 2002-ра отбелязват златната си сватба с църковен брак. След кончината му през 2009 г. Надя Тодорова замина да живее в Прага, където дъщеря ѝ Антоанета работи. Голямата актриса си отиде от този свят в чешката столица през 2016 г.

Нека си спомним част от незабравимите ѝ реплики в киното:

 

. Вземи ме, лодкарю, на своята ладия лека.


. Сериозно, Екиме, да вземем да забегнем с тебе някъде, да изоставим тоя прованс. Не случих с моите бракове, не случих – първият се оказа пияница, вторият ме обърка професионално. Ми аз имам златна професия, фризьорка. Заради него напуснах. Искал да става белетрист; пък е алергичен – не ми дава да използвам никакви гримове, целият се изприщва.

 

. Ми говорителките, не ги ли видиш какви са чуми в главите, една свястна фризьорка няма.


. Един мъж трябва да яде много.


. Пуснаха чушки, до обяд щяха да свършат.


. Малко грис халвичка?


Най-четени👇

Популярни публикации👇