До 10 ноември 1989 г. съществуването на командосите е забулено в мъгла и секретност. Много дълго време се тиражира слуха, че българските антитерористи от сержанта до командира били подбрани до един от домове за изоставени деца. Командосите минали специална подготовка по „озверяване” и трепели наред по заповед. Голяма част от тези слухове, са ги пускали самите милиционерски кадровици, чули недочули нещо за обвитото в мистика поделение във Враня.
Колкото и парадоксално да изглежда, създаването на най-сериозното подразделение на българските тайни служби започва с един виц. На 14 декември 1979 г. Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, разказва на Тодор Живков следния анекдот: „Самолет излита от летище София и само след две минути в пилотската кабина влиза мъж с два револвера в ръцете: „Курс – Москва!“ – казва той. „Че ние летим за Москва“ – отвръща главният пилот. „Така е – отговаря похитителят, – но аз вече три пъти се качвам на самолета за Москва и все в Истанбул кацам!“ След добре познатото „Ха-ха-ха“ на генсека, следва сериозното: „Какво разрешение си дошъл да изкопчиш от мене?“ Отговорът на министъра е: „Време е да се създаде специално поделение за борба с тероризма!“ Живков отвръща по войнишки: „Действай!“
И Димитър Стоянов действа.
Димитър Стоянов в средата
Специалното оперативно милиционерско поделение /СОМП/ е учредено със заповед от декември 1979 г. Официално специалната служба ще бъде сформирана през юли 1980 г. На майтап Димитър Стоянов казва, че в работата ще се използва опита на американската легенда Чарлз Бекуит. Доста смело за онова време. Защото в СССР от пет години вече има група за специални действия АЛФА. Полковник Чарлз Бекуит, военен със световна слава, легенда във войната във Виетнам, е трябвало две години да води битки с чиновниците на Пентагона и Белия дом, за да получи разрешението за легендарните „Делта форс”, което нашият човек изпросва за минути с един виц.
На новосформираното поделение партийното и държавно ръководство на НРБ възлага големи надежди за неутрализиране на терористични заплахи макар страната ни да е подмината дотогава от проявите на тероризма. „Абе, тероризъм… Глупости. Видяха, че има такова нещо в Съюза и…“ – пренебрежително кривят джуки всички. Отговорните другари обаче си дават сметка, че това няма да продължи дълго и вземат съответните мерки. В интерес на истината освен в СССР, това правят и ГДР, ЧССР и Полша. В тези държави започват да се създават сили за бързо реагиране в рамиките на службите за сигурност или на вътрешните министерства на тези соц държави.
Тогавашният министър на вътрешните работи генерал – полковник Димитър Стоянов, при обявяването на решението на Държавния съвет за създаване на първото балгарско антитерористично поделение, заявява: „Бойците от това поделение трябва да могат да преминават през огън и вода. Те трябва да побеждават навсякъде – по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. „
За първи командир на поделението е назначен подполковник Нено Ганчев. Поделението първоначално е подчинено на началника на Софийското градско управление /СГУ/ на МВР, който хич не се очарова, че му струпват допълнителни ядове и грижи. За бъдещето антерористично поделение е определен част от казармения район на полка на УБО в София. Преди 9 септември 1944 г. там са били казармите на царската гвардия. Едва през март 1980 г. в определената за целта казарма на УБО във Враня се появяват първите офицери. Кадровиците потриват ръце – такава възможност се отваря да „оправят“ свои хора! Е, че имало изисквания – да са до 28 години, да не са по-ниски от 175 см и да покриват от раз теста на Купър – кой ще ти ги гледа… Малко ли критерии сме омачквали. Когато на 6 юни 1980 г. подполковник Ганчев най-после успява да събере 199 човека, както е по щата, косата му се изправя – и куцо има, и сакато.
Но за корекция на шуробаджанащината няма време. Шефът на СГУ се отърва елегантно от грижите по СОМП като го преподчинява на командира софийското мотоохранително поделение. Той потрива доволно ръце и ги включва в графика за дежурствата… Подполковник Ганчев прави единствено разумното в тази ситуация – влиза при министър Стоянов и му казва:
– Вие заповядахте да създам поделение, в което да служат бойци, преминаващи през огън и вода. И да побеждават навсякъде – по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. Е, няма да стане…
И му разказва какво всъщност се е случило.
Димитър Стоянов реагира веднага. Личният състав е събран отново във Враня, където остава до 16 юли. Започва подготовката на бойците, групирани в три роти, свързочен взвод и домакинска група по двайсет и осем специалности – снайперисти, парашутисти, сапьори, специалисти по бойно-приложни дисциплини и други. След два месеца започват да „капят“ първите, които са се надявали, че тук ги чака лека служба и върбова сянка.
За съжаление министърът е и високо, и далеко – след известно време нещата пак се връщат както шефът на СГУ каже. Занятията минават на заден план – важни са нарядите. Въпреки нуждата от специално облекло, момчетата си ходят с неудобните милиционерски униформи, в които приличат по-скоро на фикуси, отколкото на командоси. Трябваше да кацне отвлеченият турски самолет през 1981 г. в Бургас, за да се види, че на МВР трябват друг тип служители и че с такова отношение такива във Враня не могат да се създадат. Слава богу ръководството на МВР не си затваря очи за крещящото разминаване между желаното и действителността. На шефа на СГУ му опъват ушите и командирът на поделението получава значителна самостоятелност.
Започва оборудването на казармите. Ясно става, че това, което е идеално за обикновения войник, за командоса е мизерия. Построено е стрелбище, зала по карате, специализирана полоса, кабинет за специална подготовка.
Въоръжението е стандартното за българската армия – АК-47, АК-74, пистолет „Макаров“, снайперна карабина „Драгунов“. По-късно са доставени картечни пистолети „Щаер“, пистолети „ЧЗ“ и „Марголин“, револвери „Таурус“ и „Ерма“.
Изкристализират и задачите на поделението – в мирно време то трябва да се бори с терористични групи и масови безредици, а във военно – във взаимодействие с армията и други милиционерски формирования да унищожава диверсионни групи. Най-ценното през този период е, че се води редовен учебен процес като се набляга на стрелбата, оперативното джудо-карате и управлението на моторни средства – от обикновена жигула до голям камион. Ако трябва да оттренират освобождаване на заложник от самолет, отиват на летище. Запознават се със самолетите, особености на инфраструктурата и други подробности. Ако отработват въпроса на кораб – отиват в пристанище. Или на гара и прочие. Е, все още се случва началството горе да си позволява да запушва дупки с тях, но всичко е все пак в поносими граници…
В края на 1984 година идва времето на червените барети. През декември в Кърджалийско стартира т. н. възродителен процес. Възникват ситуации, на които редовите милиционери не могат да реагират адекватно. Просто те, обикновено сложени на този пост, за да получават заплата и хранят семейство, не са обучавани никога. Или още по-лошо – нямат характер и воля да се наложат. А във Враня новият командир на баретите Васил Велков вече от една година подготвя точно такива мъже. И те влизат с гръм и трясък в действие. Стават легендарни. Стига се дотам, че е достатъчно да облекат в маскировъчни дрехи някой по-бабанка милиционер и го пуснат с червена барета в някоя паланка или градче и бабаитите започват да гледат кротко и смирено като агънца…
Виждайки разликата в ефективността, за СОМП се отделят повече грижи и средства. Построени са общежитие, културен дом, закрити гаражи. Има и друг ефект: вече никой и не си помисля да ги използва като обикновени милиционери. Подготовката им се съсредоточава главно за борба с тероризма. Основната задача на командосите е предотвратяването на терористични актове и освобождаването на заложници. Разработени са планове и проведени практически занятия за изнасянето на командосите във всяка точка на страната с помоща на вертолети.
През май 1986 г. министърът на вътрешните работи издава дълголелеяната заповед, за която са мечтали всички барети – поделението се изважда от състава на СГУ и се предава към направление „Терор“ на Шесто управление на Държавна сигурност с началник генерал Сава Джендов. Тогава се променя и името – командосите вече служат в „Специално поделение за борба с тероризма“. Освен козметичната, извършва се и основна реорганизация. Ротите и взводовете се реформират в четири оперативно-бойни отряда. Те имат по три специални отделения, всяко едно от тях има в състава си дванайсет антитерористи. Всеки отряд носи 24-часово дежурство, след това почива два дни и един води занятие.
В отряда много се държи на стрелбата с всякакво оръжие – пистолет, пушка, автомат. Всеки трябва да може да стреля с всичко. Отделно по няколко човека от група се обучават да боравят със снайперски пушки. Бойците са превъоръжени с ново оръжие – револвери „Смит и Уесън“, пистолети „Зиг-Зауер“, пушки-помпи „Мозберг“ и „Ремигтън“. Тотално са подменени свързочните средства.
Променя се и методиката на обучение. Отчетен е опитът на подобни чужди формирования. Занятията се диференцират по специалности. Вече се лее и определено повече пот в тренировките – от само себе си се разбира, че който иска да оцелее и победи в двубоя с престъпника, трябва да е повече от майстор.
До края на “социалистическата епоха“, българските антитерористи провеждат 11 крупни операции. Сред тях са освобождаването на похитен турски самолет на летище Бургас на 24 май 1981 г.Две години по-късно, български похитители отвличат наш самолет, летящ от София за Варна. Заповядват на екипажа да лети за Виена. Властите във Варна, за да заблудят похитителите гасят осветлението на морския град. След приземяването на самолета, баретите го щурмуват. Един от похитителите. опитал се да нарани стюардесата, е застрелян. Другите операции на баретите са свързани със задържането на няколко западногермански терористи от групата “Баадер-Майнхов“ на различни места в страната.
През 1986 г. антитерористите от Враня излитат на единствената си задгранична мисия свързана с освобождаването на похитен от ирански пътници български самолет на източноберлинското летище Шьонефелд. Червените барети участват в спасяването на децата заложници при последната проява на тероризъм от страна на българските турци на 7 юли 1987 г. По време на възродителния процес, антитерористите от Враня провеждат редица контратерористични операции, за които се знае съвсем малко.
Днес специализираният отряд за борба с тероризма се смята за поделението с най-висока бойна готовност у нас. Антитерорист обаче не се става лесно. От 100 кандидати обикновено се класират не повече от двама-трима. Бъдещите барети се подбират основно измежду служителите на МВР, войниците от специални поделения към МО (парашутисти, разузнавачи и т.н.) и изявените спортисти. Кандидатът за антитерорист трябва да премине през седем изпитания, преди да бъде одобрен. Първият кръг е интервю с комисията. На него се проверява дали кандидатът отговаря на кадровите и психологическите изисквания, за да е барета. След това той е подложен на функционален тест за физическа годност в националния спортен център “Дианабад”. Едва след него започват физическите изпитания. Първото от тях е така нареченият тест на Купър – 3.2 км крос за 12.5 мин, 60 м спринт – за 7.8 сек, 16 набирания, 12 коремни на висилка, 45 лицеви опори, 6 секунди катерене по върлина и скок от място на разстояние от 2.60 м.
Следващото препятствие пред бъдещия щурмовак е психомоторният тест. През него преминават само между 5 и 10 на сто от хората. Инструкторът показва 10 различни елемента (като бягане по греда, катерене по въже или прескачане на препятствие), които трябва да се запомнят и изпълнят от изпитвания. Ако и това не сломи кандидата, той отива на проверка в психолабораторията на МВР. След като се докаже, че човекът е със здрави нерви, той отива за втори път на медицински преглед – този път в болницата на МВР. Ако и медиците с пагони кажат, че е годен за командос, той достига последния кръг – разговор с шефовете на поделението. Там той трябва да убеди своите бъдещи командири, че наистина има дух на барета.
Обучението на всеки командос започва с теоретичен и практически курс по превземане на сграда, автомобил, автобус, влак, самолет и кораб. Тренировките по щурмуване на превозни средства се правят в самото поделение на баретите. Служителите от СОБТ разполагат дори със стар вагон, където изпробват своите тактики срещу похитители на влакове. Симулациите по обезвреждане на авиопохитители пък се отработват на софийското летище на бракуван Ту-154 и от време на време – на действащи машини. Освен тренировки по комбат-стрелба (огън по подвижни цели от прикритие, в движение и т.н.), антитерористите минават и спецкурс по ръкопашен бой. Бойните техники са разработени на базата на карате, кикбокс и джу-джутцу. На всеки три месеца и новобранците, и “старите” минават на периодични изпити по физическа и психическа годност. Ако не покрият норматива, те се пренасочват към други служби на МВР.
Източници: http://anika.hit.bg/; www.blitz.bg; www.desant.net; www.temanews.com
6:56
