Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации
По време на Студената война, социалистическа България сериозно укрепва границата с Турция.Българските граничари вкопали в земята старите немски танкове, които навремето били докарани от СССР като трофеи и впоследствие били предадени на балканските социалистически страни, пише руското издание Хаборка.ру.

Така  на границата с Турция възниква цяла мрежа от добре укрепени огневи точки под формата на неподвижни метални грамади.

Постепенно в Европа и на Балканите ситуацията се променила. Една след друга бившите социалистически страни излизали от Варшавския договор, а старите немски танкове от 1990-те изгубили своето стратегическо значение заедно със значението на държавната граница между България и Турция, продължава изданието.

Немските танкове събирали ръжда почти 20 години, понякога границата била атакувана от ловци на метали, а понякога вандали с помощта на газови резачки изрязвали от немските танкове голямо количество метал. Впрочем, от трофеите на Вермахта все още има цели ходови части, които са останали недостъпни и до днес, заради голямото количество почва върху тях. За окончателното разграбване на вкопаните бронирани машини пречело и залесяването.
ВИДЕО:

През 2004 г. България сама влиза в НАТО. След като военните колекционери от цяла Европа разбират за новият танков арсенал, който си останал в България недокоснат толкова много години, започва истинското разграбване. Българите започнали да разравят вкопаните на границата танкове и да ги продават на военни колекционери. Различни части от немските танкове дълго време ще се появяват в различни военно-исторически шоу-програми като „оживели“ експонати, продължава изданието.

Вероятно старите немски танкове, изровени от земята на България ще срутят цените на бронетехниката от времената на Втората световна война, която техника и до момента се смята за много рядка и ценна.

1992 г.: Първият цивилен министър на отбраната Димитър Луджев на посещение в поделението в Горна баня. Командирът подп. Янко Рошкев е крайният вдясно.


На големия митинг на опозицията на 14 декември 1989 г. бригадата имаше готовност да действа
За добро или за зло служих в 9-а танкова бригада в Горна баня почти двадесет години. Не съм пропуснал или прескочил длъжност - от командир на взвод до неин началник. Като командир командвах бригадата почти четири години. В нейните оперативни планове не пишеше, че има за задача да охранява София, но това се подразбираше. През годините бригадата е била на различно подчинение: пряко на Министерството на отбраната и на Генералния щаб или в състава на Първа армия, чийто щаб бе на 4-ти километър в столицата. Бригадата бе като железен юмрук за всяко правителство, най-вече преди 10 ноември.

Тя притежаваше страхотна ударна и огнева мощ,и бе голяма сила. Имаше 182 танка, като във всеки батальон бяха по 49. Отделно в състава си имаше и два мотострелкови батальона, като всеки от тях разполагаше с отделна танкова рота. В състава на бригадата бе включена и самостоятелна танкова рота за охрана на Генералния щаб. Имахме и ракетен дивизион. Такава структура нямаше нито една танкова бригада в страната. Числеността на Горнобанската танкова бригада бе 3500 души. От тях само войниците бяха 2220, а офицерите - близо 260, старшините - около 370. Искам да кажа, че поделението в Горна баня бе нещо като рекламна витрина за войската ни.
пише  epicenter

1993 г.: Президентът Желю Желев инспектира Горнобанската танкова бригада. Посреща го подп. Янко Рошкев

Както преди 10 ноември, така и след това, когато у нас гостуваха чуждестранни военни делегации, ги водеха първо тук. Всички се учудваха, че никъде по света няма такова голямо поделение, събрано на едно място. Веднъж един гръцки генерал - Николао Папагеоргио, командир на 22-ра бронирана бригада в Гърция, с. Асирос до Солун, след като ни посети, каза на своите офицери, които го придружаваха: „Не го гледайте, че е подполковник (ставаше дума за мен). Той командва най-голямата танкова сила на България.“

За съжаление 9-а танкова бригада, легендата на София, вече я няма. Тя е в историята. А за нея трябва да се разказва, за да знаят поколенията какви славни набори са минали през нея, какви бурни години и времена е изживяла. Често ме питат защо след 10 ноември бригадата бе закрита и ликвидирана. Ще изкажа своето мнение, с което не ангажирам никого.

Ние станахме член на НАТО и висшето ръководство на армията прецени, че страната няма нужда от толкова много танкови съединения, тъй като се е променила геостратегическата среда. Освен това си мисля, че политиците ни преди и особено след 10 ноември се страхуваха от танковата бригада в Горна баня. Смятаха, че тя е железният юмрук на БКП, и се бояха от реванш.

Мисля, че 10 ноември е бил планиран и подготвян внимателно и за него са знаели ограничен кръг от хора. Във времето непосредствено след това аз бях пряк очевидец и участник в редица събития като началник на оперативно отделение на танковата бригада в Горня баня, а след това и като неин командир. Но преди това, през есента на 1989 г., беше организационно развърнат и попълнен по щат с личен състав, въоръжение и техника 10-и мотострелкови батальон на бригадата, който до този момент се развръщаше само при мобилизация. Така бригадата вече имаше боеготови три танкови и два мотострелкови батальона, както и два дивизиона. Десети батальон усилено провеждаше занятия, включително и учения с бойна

стрелба на полигон „Сливница“

По същото време в щаба на бригадата беше получена карта на София с мащаб 1:5000, за чието слепване беше използван подът в залата на командира на бригадата с размери 5 на 10 метра. По-късно успях да се запозная детайлно с тази карта. Това стана след 17 януари 1992 г., когато бях назначен за командир на 9-а танкова бригада от първия цивилен министър на отбраната Димитър Луджев. Когато я разглеждах подробно, все още личаха следи от черен молив по булеварди, водещи към центъра, а ключови места бяха обозначени с кръгове. Спомням си деня 14 декември 1989 г., когато беше проведен митинг на опозицията с искане да отпадне член 1 от конституцията за ръководната роля на БКП.

Тогава спешно в поделението пристигна заместник-командващият на Първа армия, който проведе кратко съвещание с нашия командир, и беше заповядано офицерите и сержантите да не напускат бригадата. Аз и командирът на 9-и мотострелкови батальон бяхме извикани от командира на бригадата. Той ни каза следното: „Площадът пред Народното събрание е пълен с протестиращи. Напрежението е много голямо. Там съм изпратил заместник-началника на разузнавателно отделение капитан Делчев, който ме

информира от уличен телефон

за обстановката. Вашата задача, Рошкев, е със Ставрев, ползвайки твоя джип, да разузнаете проходимостта на следния маршрут: бригадата, изхода през Домуз дере, Горна баня, околовръстен път в посока центъра. Като стигнете околовръстния път, ми се обадете по телефона от дежурната стая на Ремонтния батальон, след което ще ви дам допълнителни указания да продължите към центъра. Съберете си монети от по пет стотинки, за да ми се обаждате от улични телефони. Действайте.“

На излизане от щаба видях отпред три бойни машини на пехотата в колона, очакващи разпореждания. Зарадвах се, че когато вече бяхме на околовръстното шосе на София, получихме сигнал за отмяна на поставената ни задача.

Всяка година на тази дата си спомням за преживяното и твърдя, че бригадата имаше готовност за действие, независимо че това се отрича. Министърът на отбраната Добри Джуров бе в парламента заедно с Петър Младенов, останал в историята с репликата „По-добре да дойдат танковете“. В сградата на Генералния щаб бе генерал Атанас Семерджиев, а в танковата бригада бе целият състав, явил се

на работа през този ден

и поставен в готовност до второ нареждане. Генерал Семерджиев твърди следното: „Бях вече в Генералния щаб и Добри Джуров два пъти ми звъня по телефона. По това време той беше в сградата на парламента и ми нареди да приведа танковата бригада в повишена готовност. Така че да изпълня командата на Добри Джуров, не означаваше, че танкистите от Горна баня незабавно ще тръгнат към пл. „Народно събрание“. Аз възразих на Джуров, че не трябва да правим такива стъпки. Казах му: „Другарю министър, нека не предприемаме това действие.“

Обясних му, че обстановката е сложна. А и самото привеждане на танковата бригада в повишена готовност не е толкова лесно. Трябва да се задейства целият апарат за оповестяване на офицерите и сержантите по домовете им. Трябва да се извести и постоянният състав на бригадата и екипажите да заемат местата си в танковете. А става дума за почти 3000 души. Затова казах на Джуров по телефона: „Нека сега не правим това, много ви моля“, а той ми затвори слушалката.“

Ето това си спомня тогавашният началник на Генщаба ген. Атанас Семерджиев. Затова смятам, че е имало готовност танковата бригада в Горна баня да се намеси, ако обстановката ескалира, но не се наложи. Слава богу, че разумът надделя и всичко се реши по мирен път.

Източник:epicenter.bg

Историята по-долу е разказана от човек, който е служил на българската граница в последната година на комунистическото управление. Разказът му разкрива атмосферата на границата в края на Студената война.
Бил съм пряк участник или свидетел на тези събития по време на наборната ми военна служба в Гранични войски. По стечение на обстоятелствата не станах „герой”. Това означава, че просто не съм попадал в такава ситуация, когато да се наложи да „неутрализирам” нарушител на границата (б. р. – с израза „неутрализирам” тогава се е наричало убиването на „нарушител”). Не казвам, че не бих го направил. В действителност участвал съм в задържането на нарушители, дори съм стрелял по тях.
По обясними причини ще спестя имената на „главните герои”, бойци и командири, дадени са с инициали.


Българската държавна граница в края на 80-те години на миналия век беше опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя започваше от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда от бодлива тел имаше отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).
На самата граница имаше издълбана така наречената „гранична бразда”. Де факто това беше линията на държавната граница. Съответно на тази линия, на определени разстояния бяха поставени така наречените „каменни гранични пирамиди”. От едната страна – наша страна, беше издълбан надпис НРБ. От другата – СФРЮ. Уточнявам, че аз служех на българо–югославската граница през 1988-1990 г.
На въпросната ограда с бодлива тел бяха поставени проводници. Това беше кльон – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. Съветски „патент”, възприет от НРБ в началото на 50-те години. При опит да се премине през оградата от бодлива тел, проводниците се допираха, създаваше се верига и в граничната застава се получаваше сигнал „за действие ” – опит за нарушение на границата. Съответно граничната застава се вдигаше ”в оръжие” и се изпращаше така наречената „тревожна група”. Тя се състоеше от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влизаше служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка.

До кльона, по-точно от вътрешната му страна, имаше разорана ивица земя. Това беше така наречената контролно-следова полоса. Предназначението и беше да „запечатва” следите на евентуалните нарушители на границата. Групата трябваше да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата и евентуално да задържи нарушителите. Ако не беше в състояние сама да се справи със задачата, на мястото на нарушението на границата пристигаха и останалите граничари от заставата. Определен участък от границата се охраняваше от т. нар. Граничен отряд. Това беше войскова единица в Гранични войски. В него беше съсредоточена цялата оперативна дейност. Там се провеждаше единичното обучение на младите граничари. Там беше щабът на отряда. Там беше и маневрената група, в която ми протече по-голямата част от военната служба. Заставите носеха имена като „Юнак”, ”Казак”, ”Полтава”, ”Панама”, ”Хала’’, ”Спартак”.
При всяко задействане на системата се вдигаше и граничният отряд, най-вече маневрената група. В повечето от случаите нарушителите ги задържаха на границата още преди тя да пристигне. Но често й се падаше честта тя да “неутрализира” нарушителите. Неофициално понякога я наричаха „резервната застава”. При „гранична обстановка”- нарушение на границата – веднага я вдигаха. Към нея бяха и така наречените „кучкари”. Това бяха инструкторите на служебни кучета, които се използваха за търсене на следи и задържане на нарушителите. През останалото време маневрената група носеше караулната служба в граничния отряд.
Същевременно към нея спадаше и групата за бързи действия. Предназначението й беше да неутрализира особено опасни нарушители, престъпници и терористи в граничната зона. Групите за бързи действия са създадени след началото на „възродителния процес”. Те се състоят от двама снайперисти, седем щурмоваци и двама души с пушки за изстрелване на газови гранати.
От маневрената група излъчваха и така наречените гранични наряди „патрул”. Те проверяваха режима в граничната зона. Тя най-често започваше 15 километра преди държавната граница. За да се движиш в граничната зона се изискваше специален открит лист, получил названието документ „образец 12”, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на селата в граничната зона получаваха щемпели на паспорта А-Ю (става дума за тези в граничната зона на границата с Югославия). Същевременно, пътуващите в участъка към ГКПП „Калотина” български и чужди граждани трябваше да покажат на граничарите международен паспорт с валидна транзитна виза, или виза за страна, към която пътуват. Обикновено така нареченият граничен наряд „патрул” извършваше проверка на пътуващите в граничната зона лица – най-често по влаковете. В двата гранични отряда, в които съм служил, това бяха участъците от Драгоман до Калотина и от Кюстендил до Гюешево.

Минно поле и награди…

Отличия, които са давани на войници и офицери за опазване на границата.
Още една специфична особеност за онзи период. На южната ни граница с Гърция и Турция, тогавашните ни „потенциални военни противници”, граничната ивица (участъкът, разположен в непосредствена близост до границата) беше осеяна с хиляди противопехотни мини. Много нарушители на държавната граница, в това число и известен брой граждани на ГДР, загинаха от тях. Не беше малък и броят на граничарите стъпили по невнимание върху тези мини. Една част от тях загубиха живота си. Последният граничар, стъпил погрешно върху противопехотна мина, предназначена за нарушители, беше младши сержант от Момчилградския граничен отряд Таню Енчев. През май 1987 г. на заставата край село Бук, младши сержант Енчев преследвайки нарушители на границата стъпва на противопехотна мина и загива. Впоследствие е произведен посмъртно в звание младши лейтенант. Официалната версия, публикувана в периодичният печат, беше, че той влязъл в схватка с трима нарушители на границата. Унищожил ги, но единият от тях успял да го рани смъртоносно и Енчев издъхнал в заставата.

Тук е моментът да кажа какви бяха наградите за застрелян, задържан нарушител на границата и съответно какви бяха санкциите за безнаказано нарушение. По времето, когато аз служих (1988 – 1990 г.), в граничните отряди в Кюстендил и Драгоман, станаха около 100 нарушения на границата. На западната граница нямаше минни полета и една част от нарушителите се стремяха към „Обетованата земя” през Югославия (б. р. – бегълците са избирали тази посока, защото от Югославия след това много лесно се е преминавала слабо охраняваната граница с Италия).
Като цяло задържането и „неутрализирането” на нарушителите се извършваше от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. По времето, когато служех, се спазваше максимата „Нарушителят се задържа или унищожава”. За задържан нарушител граничарят получаваше домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи произвеждаха редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставаше въпрос за „важни нарушители”. Не всички т. нар. „бегълци” от ГДР (Германската демократична република) бяха важни. По мои данни през периода 1960 г.–1990 г. по-малко от 70 човека от тях са загинали от куршумите на българските граничари или от стъпването върху противопехотни мини, каквито имаше в изобилие по южната ни граница тогава. Поне 200 от тях са били задържани за опит за нарушение на държавната ни граница. Доколкото съм запознат, нашето МВР ги предаваше на ЩАЗИ – службата за държавна сигурност на ГДР.

Да “неутрализираш” нарушител


По друг начин стояха нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата”. Редниците автоматично ставаха ефрейтори. Бяха награждавани с домашна отпуска до 27 дни. Говореше се, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал” за първи път нарушител на държавната граница, го изследват в Неврологичното отделение на МВР болница – как му се е отразило убийството на психиката. За героичната постъпка на тези граничари пишеха във вестниците „Граничар”, „Народен страж” – печатният орган на МВР по онова време. По-рядко пишеха и в периодичния печат. В много редки случаи се правеха телевизионни интервюта с граничарите герои. Или, както се шегувахме тогава, това ставаше „посмъртно” – ако загинеше граничар, интервюираха неговите бойни другари, близки.
По онова време охраната на границата беше издигната в култ. Граничар, „неутрализирал” нарушител при „защита с риск на живота си на Държавната граница”, получаваше и медал „За заслуги по охрана на границата”. Един доста ценен медал по наше време. Граничари, „неутрализирали” повече от 10 нарушители, можеха да бъдат повишени в звание сержант, дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме”.

Тленните останки на нарушителите на границата, по времето, когато служех, ги откарваха в граничния отряд за идентификация. Телата на застреляните ги фотографираха. В заставите имаше фотоапарат за тази цел. Снимките се предаваха в граничния отряд на ВКР отдела (б. р. – военно контраразузнаване). Колкото до секретните зелени папки с имената на граничарите „герои”, в тях няма нищо. Умишлено не е водена статистка кой граничар на коя дата е „неутрализирал” нарушител на границата.
Имахме обмяна на опит по нова време. Често ни посещаваха делегации, съставени от офицери и граничари от Граничните войски на СССР. Други наши чести гости бяха и представители на Граничните войски на ГДР. По-рядко ни посещаваха делегации на вътрешните министерства на Унгарската народна република и Чехословакия. Оказа се, че само на границата между ГДР и ГФР през периода 1963 г. – 1989 г., Граничните войски на ЩАЗИ са застреляли около 2000 източногерманци. Приблизително около 200 бегълци от ГДР са застреляни на границите с Унгария и Чехословакия.
За безнаказано нарушение на границата санкциите бяха жестоки. Наказанията започваха от командира на заставата. Според случая той се понижаваше в звание. Понякога се и разжалваше. Разбира се, най-потърпевш беше граничарят, допуснал нарушението. Ако имаше нашивки, му се късаха демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят можеше да отнесе и присъда.

Има много митове и легенди за границата. Единият от тях е за огромния брой „мирни бегълци”, убити от българските граничари. Нещата не са толкова прости. От 1947 г. (тогава са създадени българските Гранични войски) до 1990 г. на българските граници са застреляни по-малко от 1000 нарушители. Една част от тях са “неутрализирани” от тогавашните Вътрешни войски, действащи в граничната зона. По-голямата част от тях – през периода 1947 г. – 1966 г. Тук влизат членовете на така наречените „горянски групи” (б. р. – групи, водещи подривна дейност и саботажи срещу властта по онова време). Освен тях в България са изпращани подготвени диверсионни групи, спускани с парашути в граничната зона или прехвърляни по суша от Гърция и Турция. Не е малък броят и на българските граничари, убити в схватка с въоръжени нарушители.
Писано е също, че българските граничари били едва ли не маниакални убийци и психопати. Даже някъде прочетох, че в Гранични войски пращали по-буйни младежи, които са били на крачка от затвора. Чел съм още, че българските граничари били стимулирани да убиват, не само с 27-дневна домашна отпуска, нашивки, медали, но и с парични награди. Според някои „изследователи” човек от посолството на ГДР връчвал на всеки български граничар, ”неутрализирал” гражданин на ГДР, плик с 2000 лв. Някои от българските граничари неутрализирали повече от 3 граждани на ГДР получавали отличия на Министерството на държавната сигурност на ГДР.

От личен опит смятам, че това не е истина. Пари, ако са плащани, въобще не са стигали до Гранични войски. Действително някои офицери получаваха отличия на ГДР. Мисля, че най-високото отличие, което беше връчвано, беше така нареченият орден „За заслуги пред отечеството”. Най-често българските гранични офицери бяха награждавани с трета степен, по-рядко с втора. По правило с първа степен се награждаваха офицери от Граничните войски на СССР, макар че източногерманците не бягаха натам. Имаше и медали на ЩАЗИ „За заслуги”, наградни плакети. Понякога с тях бяха награждавани и българските граничари-герои. Дори мисля, че на граничните офицери им организираха екскурзия в ГДР за една седмица, но само толкова.
Мит е, че имало специално обучена група убийци в Гранични войски. Когато беше необходимо да се употреби оръжие при задържането на нарушители, това го правехме ние, наборните войници. Въпреки наградата с голяма отпуска, гледахме да избягваме да „неутрализираме”, особено нарушителки. Всички знаехме, че сме тук за две години. Някои от нас бяха приети студенти. Единици от нас бяха по-кръвожадни, но всяко стадо си има мърша. Говоря за тези мои бивши бойни другари, които бяха от села и малки градчета в Северна и Северозападна България. По техния край се смяташе, че граничар, който се върне без нашивки и отличия от границата, трудно може да се ожени. Жените го смятали едва ли не за непълноценен мъж. Няколко войници от посочените региони вършеха някои простотии, но за тях съм чувал, не съм ги виждал с очите си.
Всички ние, които служехме в Гранични войски в самия край на социалистическата епоха, като цяло бяхме нормални момчета и повечето от нас си останаха такива, макар и да бяхме поставяни от обстоятелствата в екстремни ситуации.

Източник:e-vestnik.bg

„Не щем войни и битки нови, но щом врагът потегли в бой, ще го посрещнем ний готови и в тоя бой ще падне той!“

Така набивахме крак преди години в железния строй на Българската народна армия и пеехме марша на Варшавския договор. Знаехме, че „От Прага до Владивосток нас правда свята днес ни води“, но отвъд Прага в Берлин беше и дружеската Национална народна армия на тогавашната Германска демократична република. А зад всички ни стоеше могъщата Съветска армия, запечатила на знамената си Москва, Сталинград, Курск, Киев… На 23 февруари винаги чествахме празника на тази славна армия, прогонила със съюзниците си кафявата чума от Европа. На тоя ден бакарите в поделенията се облизваха апетитно, разливащи по масите празничното меню на „великия наш войник“.

Времена и спомени. За мъжкарството, за другарството на плаца, в учебните кабинети и в ученията в „бойна“ обстановка. Разбира се, трудностите се забравят, непорядите се прощават, в спомените остава хуморът, за да ни топли под бялата „покривка на главите ни“, над главите на бившите редници, натегачите ефрейтори и педантичните младши сержанти. Затова сега ще драсна няколко смешни редовце от баналните разкази на мъжете, които в женска компания започват така: „Когато бяхме войници…“

Това се случи в мразовития трети декември на 1967 г. На площада в Свищов целунахме знамето и по ботевски изревахме с безвъзвратно отиващия си гимназистки фалцет „Заклех се!“

Във вярност на Народна република България, дали тази клетва е още валидна, след като България вече не е „народна“?
Часове след тържественото ни вричане пред олтара на Родината пак се избръснахме, зашихме бели якички на куртките и навлякохме шинелите. Върху тях обрамчихме противогаз, паласка, каска и грабнахме зачисленото ни най-нискоквалифицирано въоръжение на Варшавския договор: карабините „Манлихер“. Нарушавайки военната тайна, ще кажа, че моята вярна пушчица беше инвентаризирана като ЛА 357.

Около три и половина следобед сигналистът ни строи с тромпета на плаца. Цялата школна рота буква „А“ на поделение 80750. Бяхме определени за първия си въоръжен наряд. Стояхме величествени на плаца, съзнавайки, че притежаваме в джоба смачкан пакет „БТ“, но в паласката пачка с цели 5 бойни патрона ни пееше на ушенце: „Изправи се, гора от стомана, насочете се, бойни дула, насочете се в гневна закана към врага, който носи война…“

Зайците новобранки отивахме на война! Мълчахме, може би всеки си представяше, че в идващия мрак точно на неговия пост ще почука диверсантът и ще опита да му нанесе коварна средна или тежка телесна повреда. След което необезпокояван ще открадне нафта от автогрейдерите на паркистите или кашкавал от артелната…

Вътрешно всеки от нас се измъчваше при мисълта дали да остане верен на военния правилник, или да го прати на майната. Дали като в тъмното пропука клечка, или вятърът задиша като мечка, да изпълниш точка първа от устава и да извикаш „Стой! Кой идва?“, после „Ще стрелям“ и накрая да стреляш във въздуха? Или, без да губиш време, да думнеш някой и друг патрон по посока на подозрителния шум, пък ако улучиш безшумните галоши на врага – добре, ако не уцелиш нищо – още по-добре, само дето ще отнесеш псувните на вдигнатия от твоето джепане по тревога караул…

За нас, зайците, в атмосферата, стратосферата и тропосферата висеше въпросът „Да гръмна ли?“. Но за старите кучета, старите войници де, нямаше никаква дилема пред единствената питанка „Защо пък мен да ме гръмнат?“. Знаейки, че новобранките застъпват в първия си въоръжен наряд и че пушките ще бъдат заредени с бойни патрони,

старите кучета подвиха страхливо опашки и се скатаха вдън земя

Никой не прескача през телта откъм пост № 2 – ГеСеЕм-а. Никой не идва с бутилка по пътеката покрай лазарета, която минава на два-три метра от пост номер три: АВе-то. Никой стар войник не се промъква покрай складовете за среща с ученичка от техникума по индустриална химия, защото там е трасето на пост № 4. В нощта на първия въоръжен наряд на зайците началникът на караула и разводачът не смеят да се шегуват. Обикновено когато нощем разводачът идва с другите войници за смяна и постовият викне „Стой, кой идва?“, разводачът кисело отговаря: „Баща ти с дамаджаната“. В същия стил постовият нарежда: „Дамаджаната при мен, останалите на място!“.

В първата ни тревожна нощ, когато си представяхме, че едва ли не по Дунава към нас ще се движат Шестият и Седмият американски флот, нямаше дамаджани. Цареше глуха тишина. Чуваше се само отчетливо тракане на желязо: от време на време зареждахме карабините, за да подскажем на невидимия враг, че не държим в ръцете си мотика…

В родната казарма имаше тежки моменти, но веселите ни зареждаха с полезна енергия. Сега през зимата с усмивка си спомням за първия въоръжен наряд, за ротните и батальонните учения. На такива учения една нощ изкопахме в земята за спане ров, дълбок около метър, дълъг шест-седем метра и широк метър и нещо. Покрихме го с клони, клечорляк, поръсихме отгоре буци замръзнала земя. И налягахме шестнайсет души „гъз до гъз“, въшка не можеше да се промуши! По някое време над нас нещо пропука, два крака ми стъпиха на главата, разнесоха се благословии по адрес на близки роднини. Някой бе тръгнал да пикае без азимут и беше пропаднал в „спалното“ ни помещение…

Цял ден се мотахме в акваторията на Янтра между селата Вардим и Новград, минирахме железния мост, мерихме профила на дъното, въобще скапахме се от умора и студ. Вечерта изгладнели, очаквахме камиона с баките пред селсъвета (общината) във Вардим, там трябваше да спим на пода. Иде камионът, в него двама бакари. Какво ще ядем, питаме, и ония ни радват:

Боб и компот от сини сливи! Любимото ястие на великия български войник, а най-омразното: ориз и грис

Хвърлят ни светкавично две баки и отпрашват. Канчетата и зъбите ни тракат, отваряме баките и… о, ужас: в тях плува мазна водица!
Лейтенант Петров дълбокомислено заключава: това е тактически ход на командването, изпитват ни в обстановка, близка до бойната. Гледаме взводния, чудим се дали на неговия акъл или на акъла на командването. После влизаме в Смес-мага и си купуваме „Народни вафли“, по 5 стотинки бройката. Това е вечерята.

А ония хубавци объркали баките. Свалили ни празни, взети от друго място. После разсипали нашия компот и боба из полето, дано поникне за следващия набор…

Такива ми ти заешки работи. Да можеше днес пак да ни пораснат… ушите де, па да си заредим пушкалата!

Ама ние сме вече старите кучета, а пушките, насочени към нас, ги държат зайци – чиновници от пенсионното…
Източник: blitz.bg

На 8 юни 1992 г. новобранецът от Плевен Цветан Булиев стана жертва на нечувана гавра от двама пияни стари войници от ромски произход. „Ветераните“ хващат и го надуват с компресор... през ануса!!! Тази гавра обаче не е единствената. 

Днес редник Булиев отново е жертва. На бездушни чиновници! След надуването с компресор Цветан е закаран полужив във ВМА в София с разкъсани черва, множество вътрешни кръвоизливи и увредени органи. Лекарите са в шок, защото за първи път виждат така разкъсан отвътре човек!

Като по чудо момчето оцелява след няколко тежки операции, но последиците за здравословното му състояние са необратими, а случката го бележи за цял живот. Редник Булиев развива редица заболявания, а след епилептичен припадък се наложило да му правят и черепно-мозъчна операция. Покосен бил от диабет и хроничен гастрит. Посегнал и към чашката, с което окончателно показал, че кошмарът от казармата го е сринал психически.Репортер на blitz.bg разбира, че преди няколко седмици плевенската ТЕЛК е намалила с 12 на сто (от 92 на 80%) военната инвалидност на Цветан.

Заради проточени административни процедури, той от няколко месеца не е получавал и пенсията си, която е била в размер на… 198 лв.! Решението на лекарската комисия в Плевен означава, че тя ще бъде намалена още. От 2012 година Булиев живее в село Загражден заедно с родителите си, които се принудили да продадат апартамента си в Плевен и да се посветят изцяло на грижите за него.

Вижте още:Трагедията във Върбица, 10 войници загиват в придошлата река през 1990 г

Цветан пие по шепа хапчета на ден, а от няколко години често му се налага да пребивава и в психиатрични клиники. Близки на изстрадалото семейство споделиха пред „ШОУ“, че най-тежкото наказание е дошло от държавата – обрекла го на пълна забрава... Армията опитала да прикрие случая, извергите са на свобода Случаят с редник Цветан Булиев от 1992 година си остава едно от най-срамните петна в историята на българската армия.

Скандалът е разкрит от вестник „Нощен труд“, който получава информацията от медицински лица. Хората с бели престилки останали като гръмнати, разбирайки, че униформените имат намерение да прикрият гаврата с 18-годишния тогава Цветан и да я представят като „трудов инцидент“. Старшини и полковници били убедени в това, че обществото ще се върже на версията, че „маркучът на компресора сам се е втъкнал в задника на войничето“. Гнусното извращение обаче става достояние на цялата държава. Йоско Николов и Георги Стоев са извергите, съсипали живота на Цветан. Те са предадени на военна прокуратура, осъдени са на по три години затвор, след което са пуснати на свобода. „Прощавам им... Не искам отмъщение. Искам да оздравея...”, казва Цветан преди 22 години, без да подозира, че ще се окаже безсилен пред стреса от ужасяващата случка. И пред държавата мащеха…

/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/
Плевен, Георги СТОЯНОВ
Източник:www.blitz.bg

Кой не помни своите първи крачки на войсковия плац? Кой не си спомня неговите уроци, които често остават в съзнанието ни дълги години?

Ако сме откровени докрай, ще признаем, че плацът, като неотделима част от войсковото ежедневие, свързваме и с високия глас на командира. Този, който отсечено подава командите, на когото понякога сме се сърдили за множеството повторения на строевите елементи, за строгата взискателност, която не всякога ни е присърце... Всъщност не се ли ползува строевият плац с такава популярност именно заради командирите? Тези, които пред своите подчинени разкри-
ват тайните на службата, учат ги на самодисциплина, на колективизъм, на сръчност и професионализъм, ако щете.

НАЧАЛНИТЕ МИНУТИ

На днешното занятие те не са много по-различни от тези на предишните. Курсантите припряно оправят формата си, скъсяват колана с още една дупка, прогонват ремъците на автоматите, оглеждат се, сравняват — поправят всичко, което може да се забележи с просто око. Казвам с „просто око", защото след минута лейтенант Иванов строго ще огледа всекиго. Млад е, но това сякаш още повече засилва неговата взискателност, желанието му в никакъв случай да не пропусне нещо. Тук на това му казват „командирски рентген". С него започва и днешното занятие по строева подготовка.

Младият офицер високо, отсечено обявява целите и учебните въпроси. След това взводът чевръсто се разделя на отделения, които всъщност са и учебните центрове. Лейтенант Иванов постоянно поглежда към часовника, коегбо е
сигнал за командирите на отделения да побързат. В същото време погледът му улавя всяко отклонение, всяко излишно движение, което в общия синхрон напомня нещо нелогично, ученическо, както казват курсантите. Острият му глас поправя грешките, насочва. Дали не е прекалено строг...

Курсантите изпълняват всяка команда в подразделения. Плацът оживява от дружното „Прави едно!", „Прави две!"... Действията им напомнят механизъм, който не търпи нарушение на ритъма. В същото време очите следят лейтенант Иванов. По неговите реакции откриват одобрението или несъгласието. Нещо като диригент със своя младолик, строеви „оркестър".


Сред артилеристите добрите строеваци не са „всеки срещнат". Доскоро някои подхвърляха на шега, че плацът и строевата подготовка са работа на мо-тострелковаците. Курсантите-артилеристи трябвало да си гледат математиката, задачите, изчисленията и компютрите. Но кой може да си представи съвременният командир като добър специалист, а слаб строевак?... Когато усещаш погледите на своите подчинени — изпитателни, критични, очакват — какво ще предложиш? На стария асфалтов плац компютърът няма много да помогне...

За новобранската вечер на мегдана опъваха огромни софри, даряваха младежа с пари и хавлии.

Изпращането на войник по времето на социализма беше важно и грандиозно събитие. Това бе моментът, когато младежите трябваше „да отбият войнишката си служба” и да станат мъже.

Тогава родителите на момчето организираха пищно тържество – „изпращане”, което беше едновременно весело и тъжно. Поне в селата и малките градове, където близостта с народните традиции бе значително по-голяма. А и съобразяването с общественото мнение си казва думата – беше въпрос на чест за всяко семейство да опъне колкото се може по-отрупана софра. Тя се разполагаше у дома, в ресторант или на селския площад. Печаха се кебапчета, наливаха се ракии и бири.

Помня, че когато ме изпращаха, на нашата трапеза имаше курбан, който беше задължителен за случая. Събираше се цялата рода, а за да е пълен празникът, той преминаваше под звуците на жива народна музика. Както често се шегуваха, изпращането на войник е като сватба, само дето липсва булката.
Спазваха се някои специални ритуали. На първо място беше подстригването на момчето – на самия празник или ден след това, и закичването му със здравец.

Прическа „гола глава” беше едно от изискванията към младите войници по съвсем други съображения. Китка здравец с червен конец новобранецът получаваше и при раздялата с родителите, отправяйки се към „родната казарма”.

Друг важен момент бяха даровете. Като на сватба родителите подаряваха на гостите си различни практични вещи. А роднини и близки обикновено даваха на бъдещия войник пари, хавлии, джобни ножчета, партенки.
По своята същност „изпращането” беше весел момент, макар и да бележеше дълга раздяла с родителите, приятелите и любимата.
Но поне ставахме мъже и се калявахме. Тогава не ходехме на коламаска, маникюр и педикюр както днешните младежи, за някои от които не е ясно дали са и мъже.

Ивайло Коцев, Сливен retro.bg

9К35 Стрела-10 е съветски зенитно-ракетен комплекс (по класификация на НАТО: SA-13 „Gopher“), предназначен за визуално наблюдение и унищожаване на въздушни цели на малка височина (самолети, хеликоптери).
ВИДЕО:


24 юли 1969 г., в съответствие с решение на Централния комитет на КПСС и Съвета на министрите на СССР, започва изграждането на комплекса 9K35 Strela-10SV. Комплексът е създаден в Проектното бюро за прецизна техника чрез последователна модернизация и модификация на 9K31 "Стрела-1" система за противовъздушна отбрана.


След като завърших гимназия Общинският народен съвет, военноотчетното бюро и комсомолската организация в селото ни организираха новобранска вечер. Събрахме се в салона на читалището. Организираха ни вечеря. Имаше речи и пожелания за добра служба. След няколко дни ни повикаха във военно-отчетното бюро. Подготовката за тръгване към казармата беше много проста – малко бельо, прибори за бръснене и миене в една специално ушита торбичка.

Баща ми беше уговорил превоза до града с негов приятел, който рано сутринта на 1 ноември спря с каруцата си до нас. Беше студено и бях наметнат с голям селски кожух на гърба.

Взехме си довиждане. Спомням си, че майка ми се разплака, а баща ми само каза: „Да внимаваш и да разгръщаш тревата, по която стъпваш.“

Във военноотчетното бюро в Разград ни чакаше един редник (стар войник), изпратен да ни поеме за поделението в Карлово. За там бяхме определени четири момчета. Пътувахме цяла нощ. На сутринта ни вкараха в казармата. Седнахме на тревата в двора и зачакахме нареждане. Дойдоха двама сержанти и под строй, както бяхме с цивилните дрехи, ни заведоха на баня в града. Миенето и бръсненето беше скоростно, за минути.

След това ни хвърлиха по един чифт чепици (някои бяха нови, но други - стари и скъсани), куртки, панталони и шинел. Казаха след 5 минути да бъдем строени пред банята. Много добре си спомням, че обувките ми бяха с 3-4 номера по-малки, а облеклото – доста по-голямо от моя ръст. И заприличах на бостанско плашило.  
Казах още в банята, че обувките не ми стават и не мога да ги обуя, но командата беше: „Обувай се!“ Краката ми насилствено бяха вкарани в тях и потеглихме към поделението.

Като ни видяха, старите войници взеха да ни се смеят и да ни се подиграват. Посъветваха ме да намеря някой, с когото да си сменя обувките. Така правели всички.

Велчо НАНЕВ, Разград
Източник:retro.bg

Генерал-майор от запаса Стефан Ангелов е роден на 22 ноември 1926 г. в с. Пауново, Софийска област. Бил е командир на застава и на граничен отряд. От 1989 до 1991 г. е командващ войските на МВР, а от 1991 до 1992 г. е командващ Гранични войски. Уволнява се, защото не е несъгласен с промените в охраната на държавната граница.

Лично съм бил на граничната застава до с. Голям Дервент, Елховско. Даже мога да покажа къде имахме от старите немски прожекторни станции. Местността е пресечена и трудно се наблюдава. Разбирам, че сега там се изгражда инженерно-защитно съоръжение от 33 км във връзка с бежанската вълна. Има обаче класически норматив, който трябва да се спазва. По-малко от двама души на километър фронт на границата не бива да има. Не говоря за допълнителните технически средства – прожектори, кучета, радиостанции и др. Границата ни с Турция е 270 км. Всеки може да сметне колко души трябва да я охраняват.

По мое време цялата южна граница беше заградена с т.нар. кльон. По тактико-технически данни той дава надеждност за предотвратяване на нарушения на границата до 75 процента. Останалото до 100 процента може да се постигне с използването на личен състав, автомобили, служебни кучета, прожекторни и радиолокационни станции. Имали сме участъци от 200 до 500 км, където нямаше безнаказано нарушение. Успяхме да постигнем 97 процента надеждност при охраната на границата.

През 1972 г. започна да се мисли за укрепване на западната граница. Заставата на Габрене, Петричко, например държеше и западната, и южната граница. На южната има кльон, а на западната няма. Тогава бях в оперативния отдел на Щаба на Гранични войски. Отивам там и виждам, че хората си ходят по седенки от двете страни на браздата. Това засилваше много македонисткото влияние. Пращаха хора, литература, говореха против България. Нито един, който беше нарушил границата от България за СФРЮ, не беше върнат. Даваха му веднага апартамент в Скопие и политическо убежище. Затова на Габрене направихме кльона,
без да има държавно решение
Продължихме на Златарево, където е КПП. Едва през 1974 г. излезе решение Б-9 на Политбюро на ЦК на БКП за укрепване на западната граница и започнаха да се правят кльонове и там. Първата работа на генерал-полковник Атанас Семерджиев, когато стана министър на вътрешните работи, бе да разпореди да се премахнат кльоновете през 1990 г. Не можело чужденец да мине и да гледа огради. Аз му казвах, че на стадионите също има огради, но това не пречи на 100 000 души да гледат футболни мачове. Въпреки това се взе решение да се премахнат граничните зони и съоръженията по западната граница.

Имаше обществен дебат. Много активни бяха някои групи, които смятаха охраната на държавната граница за тоталитарна отживелица. Други защитаваха изграденото с мотива, че то върши работа независимо от цвета на управлението. В специално становище през 1990 г. министърът на отбраната армейски генерал Добри Джуров уведоми председателя на Народното събрание Станко Тодоров, че снемането на инженерно-техническите съоръжения ще донесе негативи за сигурността на държавата. Единствено националните ветеринарни органи бяха категорично против. Останалите институции се държаха много предпазливо.
Предупрежденията на служителите от Гранични войски не бяха взети под внимание.На 6 април 1990 г. от с. Калотина започна показно снемане на западната граница с дължина 453 км. Намерението беше материалите да бъдат предоставени на стопанствата и населението. Съоръженията на достъпните участъци обаче се разграбваха. Оказа се илюзия на ден да се демонтират по 150 м. Веднага възникнаха опасения от разрастване на контрабандата. На оперативно заседание на МВР с директорите на национални и централни служби докладвах, че за първи път започват да се наблюдават явления като търговия с червен живак, нарастване на наркотрафика, активизиране на криминалния контингент, зараждане на каналджийството, терористична активност и използване на самоделни взривни устройства.

Министърът на вътрешните работи Йордан Соколов беше раздвоен. Ставаше дума за трудно решение. Тогава почти в цяла Европа охраната на границата се осъществяваше от армията, особено на Балканите. Факт е, че Гранични войски натрупаха най-голям опит, когато бяха в състава на Министерството на отбраната. Застъпваха се становища, че лишаването от военнослужещи ще доведе до огромни проблеми с човешкия фактор. Той тепърва трябваше да се набира и обучава. Показателно е, че по мое време Гранични войски бяха интелигентни войски. Така се подбираха войниците, че почти всички бяха най-малко със средно образование.

Моето мнение е, че кльон може да има само с войници на срочна служба. Необходима е и база, а заставите бяха разрушени. Кльонът иска да бъдеш при него. Не може да отидеш с колата за малко, да го видиш и да се върнеш. Той е изграден на основата на т.нар. електрически баланс. Всяко срязване на проводник или допиране на два съседни даваше сигнал, който излизаше в заставата. Имаше, разбира се, различни хитринки, но много малко от тях успяваха. Масово преминаване на границата обаче нямаше.

Имахме данни, че това може да се случи по време на т.нар възродителен процес. Очакваше се български турци, които не успяха да се устроят в Турция, след като отворихме границата, групово от 150-200 души да почнат да се връщат. Тогава мерки се взеха от МВР, Гранични и Вътрешни войски и от Министерството на отбраната. Имали сме случаи граждани от ГДР, които са у нас на туризъм или по друг повод, да се опитват да минат нелегално южната и западната граница. Сред тях имаше професори. Питал съм ги защо търсят път към Западна Германия. Отговорът бе, защото леля му има фабрика или друг имот и той може да го наследи.
Военната си служба започнах през 1958 г. в 22-ри пехотен полк в Харманли.

Като курсант там бях и на стаж. Сварих същите войници, но вече им предстоеше да се уволняват. По това време конете напускаха войската. Оставиха най-добрите само за файтона на командира на полка, подполковник Топалов. Приехме първите автомобили. Имаше много сериозно съревнование между полковете. Военнослужещите бяха много надъхани. Участвах в състезателни стрелби между полковете. Качваме се на ГАЗ-51 и един младши сержант от Маришкия полк
откри огън
по джантите на нашия автомобил. Представяте ли си каква атмосфера беше? Всеки полк държеше да бъде първи. След четири години отидох в Гранични войски в състава на Ивайловградския отряд. Шест години изкарах като командир на застава. Там отново бяхме на коне. Единият беше много голям. Казваше се Пакистан. Много интересни бяха имената на всички коне. Кобилата се казваше Ница. Тя не допускаше пред нея да има кон. Само в галоп до заставата. Веднъж ни докараха кон от цирка. От това, че дълго време се е въртял в кръг, вървеше настрана, левите му крака бяха по-къси от десните. Спре ли се пред конюшнята, заспиваше. Сложиш ли му обаче юздата, веднага тръгва. На шестата година ни дадоха една газка. Това ни създаде работа. Трябваше да правим пътища. Искам да уточня нещо важно. През 1985-1989 г. на българо-гръцката граница в участъците на Смолянския и Момчилградския полк бяха изградени минни полета. Целта, естествено, бе да се намалят нарушенията. Те са разминирани окончателно в периода 1997-1999 г.
(в. Преса, печатно издание, брой 39 (745 от 9 февруари 2014)
www.socbg.com

За днешните младежи военните комисии са само екзотика от едно отминало време. За нас обаче, децата на соца, те бяха съвсем реална и болезнена действителност. 


Ще ви разкажа за една комична случка, която е най-яркият ми спомен от тези комисии. Беше една от първите ми донаборни комисии. Отидох заедно с двама приятели, Чворко и Пеци. Пеци беше опортюнист, винаги готов за глупости, а Чворко беше идиот. Затова с Пеци решихме да вкараме Чворко в приключение. Знаехме, че няма да е трудно да го навием – винаги ни се връзваше. Убедихме го, че единствения начин да влезе при баретите – а на него това му беше голямата мечта, да стане барета – е да покаже на комисията колко твърд и непоколебим е по отношение… на педерастите(тогава нямаше още гейове в България, само педали, манафи и обратни). Тогава от тия комисии до голяма степен зависеше къде ще те разпределят да служиш (ако си нямаш връзки). Обяснихме на Чворко, че трябва да носи „тапа“. Тапа от парче от морков. Това бил тайния знак, че иска да стане барета. За един момент Чворко като че ли бе на път да провали нещата, замисли се… Но само за минута, а после каза „Еми добре. Много искам да стана барета, ще го направя“. Сутринта се събрахме за комисията и първото нещо, което направихме с Пеци, бе да проверим дали Чворко си е сложил морковената тапа за барети. Влязохме в кенефа на училището заедно с приятеля ни и го накарахме да се наведе със свалени гащи. Не знам как се сдържахме да не изцвилим от смях с Пеци. Много трудно беше. „Да, ти определено не си гей и сега всички ще го разберат!“ – каза със сериозен глас Пеци, а аз трябваше да вляза в една от кабинките, защото повече не издържах. „Ама ме боли. Дано си струва“ – пооплака се Чворко. „Целта оправдава средствата. Без болка няма победа!“ – Пеци беше пълен с подобни мъдрости като лайно с витамини, както гласеше старият соц лаф.


Комисията започна. За онези от вас, които не знаят какво представлява донаборната военна комисия, ще опитам накратко да разясня. Провеждаха се всяка година в края на лятото или началото на есента, в училищата, защото там имаше необходимото място и инфраструктура от множество стаи, така да кажем. На 2 етажа, обикновено, се разпределяха по стаи всички видове лекарски кабинети. Болшинството лекари бяха от военна болница и други подобни учреждения. Внасяше се необходимата апаратура по стаите и прегледите започваха. Минаваше се в група от по 5-6 човека от стая в стая, съответно от един лекар на друг. В началото на маршрута имаше закачалки, където се събличаш по бельо, взимаш си медицинския картон и зеления паспорт (ако вече имаш, ако не – лична карта) и тръгваш. С Пеци бяхме в една група, а Чворко беше в предходната. Цяла сутрин с Пеци се подхилквахме и ръчкахме доволно в очакване на голямото шоу. И ето че групата на Чворко влезе в стаята с вътрешния преглед, където ти разтваряха бузките. По филмите дават как бъркат, но всъщност само оглеждаха. Нашата група чакаше реда си отвън. С Пеци надничахме на пръсти от вратата, но имаше параван и нищо не се виждаше. Изведнъж се чу вик:
- Какво е това бе?!

Настъпи гробна тишина. Чуваше се само едва сдържаното, полуистерично хихикане, което идваше от мен и Пеци. От вратата изхвърча един от докторите. Лицето му беше пламнало. След него се появиха Чворко и един военен, който шибна един зад врата на приятеля ни и го подкара след доктора. С Пеци вече се смеехме на глас. Чворко ни хвърли озадачен поглед. Той май още не разбираше какво става и как сме го наредили. Докторът се спря по средата на коридора и се обърна към нас:
- Смешно ли ви е? Що направо не си изберете едно от трите: Грудово, Елхово или Звездец, а? А-а, вече не се смеете?! Заради такива като тоя хубавец и като вас българската армия вече не е това, което беше! Някога английските офицери ни сочеха за пример заради дисциплината и боеспособността на армията ни. А сега? Не ви е срам!...

Да, Грудо-Елхово-Звездец не беше смешно. „Триъгълникът на смъртта“ за донаборниците…
По-късно Чворко ни разказа, че го завели при началника на военно-полевата болница, както се водеше тая комисия. Някакъв беловлас академик или професор от Военна болница. Той го разпитал за предмета вътре в тялото му и Чворко чистосърдечно му признал защо си го бил сложил. Чворко просто отчаяно искаше да бъде барета! Но с такива приятели като нас, стигна само до поделението на ракетните войски в с. Горна Малина. Чворко и ракети! Това също си беше голям майтап.
/Авторски текст www.bgspomen.com/


Годината е 1980. Светът е Олимпиада! Хубави времена за социалистическа България. Тато е хванал цаката на Брежнев, влязъл му е под кожата и Големия Брат е пуснал кранчето на газта с пълна сила. Гоним 9 млн. население на страната.Бодри труженички преизпълняват петилетката за 1 година… 

Сливенското танково поделение също е част от просперираща социалистическа България. Верен страж на народа… Н.П. е обикновен ефрейтор-танкист. Постъпил в редовете на БА преди близо година. Остават му още толкова. Той си има една утеха, една опора – неговото момиче, което го чака вкъщи. Тя се казва Мина и двамата са се врекли веднага щом той се уволни, да се вземат. И на двамата това им беше първата голяма любов. Н. не ядеше с дни докато я ухажваше. Беше му по-важна от въздуха. В корема му живееха пеперуди. От големите. А когато нещата станаха, дълго не можа да повярва, че приказно красивата Мина му е пристанала. Голяма любов, голямо щастие. Бяха неразделни и в училище, и извън него. Щяха да започнат да живеят заедно, но тогава дойде казармата. Мина искаше двамата да учат, но Н. нямаше добра диплома. Честно казано, нямаше и такива мераци. Но какво беше една казарма, някакви си 2 години, за такава голяма любов?!... Първите 2 месеца тя идваше всяка седмица да го вижда. После я приеха в университета на друг град. Започна да идва веднъж в месеца. После веднъж на два месеца. Поне пишеше редовно. За Н. нейните писма бяха най-голямото щастие и събитие в тежкия, а после и скучен казармен живот. Не беше лесно да си танкист в БА.  Това бяха тежки, смъртоносни машини. Но Н. веднага разбра: ако се отнасяш с уважение към „Животното“, така кръсти зачисления на него и екипажа му танк, Животното също ще е добро с теб. Не се разваляше, не създаваше грижи, но и Н. и момчетата се грижеха наистина добре за него. Миеха го, смазваха го, не го юркаха прекалено и не говореха кофти за него. Н. много внимаваше за тия неща, той беше нежна душа, на мравката път сторваше…

Когато писмото пристигна, той нямаше търпение да го отвори. Усамоти се в дъното на спалното. Когато спря да чете, и светът спря за него. Не знаеше кой е и къде е. Не можеше да помръдне. Не знаеше как да продължи. Не знаеше как да живее  и диша без любимата си Мина. Тя буквално беше взривила целия му живот. Любимата му Мина… „….много те обичам, Н., но тук пътищата ни се разделят. Опитай се да продължиш без мен, знам че ще ти бъде по-добре. Аз вече уча в друг град, а на теб ти остава още много време. С времето ще ме забравиш. Ще си намериш друга. А и аз тук срещнах друго момче. Добро момче е. Прости ми и ме забрави. Моля те!“…

Сякаш тъмна пелена се спусна около Н. Стоя неподвижно без дори да мигва цял час. След това с празен поглед се огледа. Все още стискаше писмото в ръка. Когато се изправи обаче, писмото се свлече в краката му. Той тръгна и го стъпка, както думите на момичето на белия лист бяха стъпкали живота му. Излезе от жилищните помещения и се насочи към гаража. Усещаше болката от нажеженото до червено парче метал отзад между плешките си. Усещаше ножът забит в гърба му с всяка фибра от тялото си. На този свят в момента имаше само един верен другар и той отиваше при него. „Животното“, както винаги, послушно, но със стаена опасна мощ, го очакваше в притъмнелия гараж. Н. напълни резервоара. Остави само един снаряд, останалите свали от танка. Този снаряд беше за нея. След като той не можеше да я има, нямаше да я има и никой друг. Животното изръмжа с грубата си мощ от хиляди тонове и конски сили. Н.знаеше, че може да разчита на него, той нямаше да го предаде като някои други… Щеше да стигне до града, в който Мина учеше и да сложи край на всичко. Преди да подкара напред, Н. провери затвора и предпазителя на пистолета Макаров в кобура. Всичко беше, както трябва. Т-72 се юрна като отвързан звяр. Н. беше опитен водач. Бариерата на входа се разхвърча на тресчици, а виковете и изстрелите на караула потънаха в рева на Животното. В поделението заби тревога, но танкът вече беше далеч по пътя.
Като неизчерпаемо гориво черните мисли в главата на Н. го тласкаха все по-напред с пълна газ. Той беше решен да стигне до края с цената на всичко. Любовта на живота му беше мъртва, той също нямаше за какво да живее. Но щеше да вземе и Мина със себе си…


Първата барикада беше преди Сливен. Старшина от милицията говореше нещо в светлосин мегафон в ръка. Н. дори не се заслуша в думите. Няколкото милиционерски жигулки комично бяха изблъскани от пътя. Други две опитаха да му засекат пътя, но и те се озоваха в канавката. В края на града се появи един БТР. Но не можеше да се мери с Т-72 в пълна бойна готовност. Ако успееше да премине и тук, имаше шанс да стигне до съседния град. За последен път щеше да види Мина… Н. настъпи газта. Вече преминаваше през барикадата. Хора и коли се разхвърчаха, нищо не можеше да се опре на Животното… В последният момент видя показалия се от покрива на БТР-а милиционер, който хвърли една след друга две ръчни гранати. Едната пропусна, но другата буквално влетя между двете последни колела на верижния механизъм. Н. чу глух удар и усети как танка подскочи. Точно като ранено животно адската машина продължи да се влачи още 50-тина метра преди да спре окончателно в калта на разораното поле. Предпазливо и на прибежки милиционери и военни обградиха безпомощния звяр…

/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/

Снимка:Даниел Янев-tupekc.blogspot.bg
В един обикновен есенен ден Митко Манолов от родопския град Неделино събирал шума и внезапно греблото му попаднало на дънер. След като го премахнал внимателно, под него зейнала огромна дупка. Озадъчен, той извикал кмета, полицая и най-добрия алпинист в местността, а малко по-късно на мястото се стекли националните медии, които искали проверят с очите си дали наистина тя е дълбока 20 метра, широка 2 и стените ? били "гладки като огледало".
От времената, когато "Царичина" бе централна на националната телевизия, българите са болни на тема дупки, които хипотетично водят към таен подземен свят. Подобна е и асоциацията на гражданите на Неделино. Като изключим шеговития коментар, че за дупката са виновни софиянците, които с копаенето на метрото стигнали чак до Родопите, повечето мнения са, че странното образувание води към тайна база на военните, прокопана е от извънземните или е причинена от скрити проучвания за шистов газ.


Преди дни пък, уфологът Стамен Стаменов заяви по TV7, че пришълците са прокопали 15 километра подземни тунели под Витоша.
"Тези тунели и до днес се използват от враждебни на човечеството космически цивилизации. Те имат апаратура и генератори, с които облъчват София. Изпълняват специална програма по ликвидация на човечеството и ни влияят пагубно", с абсолютна категоричност каза той.

По правило у нас темата за подземния свят стана все по-актуална с наближаването на изборите. Същото важи за популярността врачките и възраждането на "стари" предсказания на Ванга и Дънов, повечето, от които изобщо не са били изричани от тях. Каква обаче е истината за всичките тайните локации, възбудили въображението на медии, екстрасенси и немалка част от българския народ. В последните дни на светло отново излезе темата за или строгосекретната военна база край Лесидрен, където преди около 10 години се беше озовал не кой да е, а самият Соломон Паси.

Именно край мистериозния "Обект 17" беше арестуван Соломон Паси, който наскоро обяви, че трябва да се готвим за среща с извънземни. Бившият министър на външните работи призова в ефир някои от тайните на Варшавския договор да станат обществено достояние, след което разказа и някои подробности от неговата прелюбопитна случка:

"Преди 10 години се разхождахме със семейството и с приятели край Лесидрен. Попаднахме край една ограда, влязохме и бяхме арестувани. Моят най-голям син, който тогава беше на 10 години, ме попита дали военните няма да ни разстрелят. Не само, че не ни разстреляха, но ни дадоха камион и ни казаха да се махаме. Поинтересувах се какво се крие в тези тунели, а отговорът беше - документи. Не мога да спекулирам какво има там. Често ми се е случвало да ме прибират в погранични бази".
Според него тайните на Варшавския договор са много интересни и трябва да бъдат изнесени на всяка цена. Той посъветва властите у нас да се поучат от опита на САЩ, където много ясно се знае кое може да е тайна и кое не.

Подземен тунел 

Оказва се обаче, че никой не може да каже какво се крие зад базата край Лесидрен. Мистериозните тунели са една от най-добре пазените тайни на България. Знае се още, че цели подземни градове има край Ловеч, Плевен, Етрополе, Самоков и Лесидрен. От институциите отказват да дадат информация за "Обект 17", а на мястото не се допускат случайни минувачи или медии.
Местните легенди разказват, че зад оградата има пещера, в която са излети тонове бетон. Изградена е верига от тунели, които имат стратегически център - нещо като мини "Пентагон", който се намира на около 30 км от "Обект 17".

Подземният ад 

В друго телевизионно интервю военният репортер Пламен Григоров стига още по-далеч в тълкуванието на мистерията, казвайки, че в подземните градове се правят "чудовищни експерименти с хора". Самите градове пък били захранвани с атомни генератори и били снабдени с летища, гари и заводи.
В следващите си реплики Григоров е по-умерен, "Дали във военните подземни бази е имало ракети с ядрени бойни глави, не мога да твърдя, но при всички случаи там са изградени командни центрове, средства за подслушване, складове, бази за специална продукция, оръжия за масово поразяване. След 10 ноември някои от тези обекти прекратиха своята дейност или преминаха под друго управление. Нормално е тези обекти да са свързани с националната сигурност", добавя авторът на книгата "Подземна академия на КГБ".

Под всяка дупка - извънземно 

За подземния роден свят са изписани много книги като "Тайните подземия на България", дело на бившия случител на МВР Милан Миланов, която излиза в цели 10 тома. Неговият сборник обаче прилича много повече на фантастична поредица, отколкото на научен труд.
Там можете да прочетете, че Троя се намира в неговия роден град Царево, някъде на о-в Св. Иван е заровена първата Библия, а на о-в Св. Анастасия до Бургас се намира част от книгите на изгорялата Александрийска библиотека.


Но да се върнем на т.нар. подземни градове. "Те са много. Подземните бази са строени да бъдат секретни щабове на армейските части на тогавашната българска армия, която на практика е била филиал на съветската. Днес обаче те не представляват тайна нито за НАТО, нито за противниците му", пише в свой коментар по темата Николай Колев - Босия.

Той посочва и някои от най-важните подземия, ползвано от родната армия. "Етрополе – с. Бойковец (основен команден пункт на Върховното командване), до гр. Елин Пелин (запасен пункт на Върховното командване), до Копривщица (тилов пункт за управление на Върховното командване), Сливенски минерални бани – С. Гаврилово (команден пункт на Варшавския договор), с. Едрево, Казанлъшко (команден пункт на КСВ), проходът Витиня (команден пункт на министъра на отбраната), кв Бояна (команден пункт на ВВС), Варна-Бяла-Галата (команден пункт на ВМФ), Горна Малина -Чаралица, (команден пункт на Генералния щаб) и кв "Хладилника" в София, команден пункт на НСО и НСС.

"През 1978 г. се създава "Генерална дирекция Опазване на държавните ценности и съкровища" към Министерския съвет. По заръка на Политбюро и Държавния съвет дирекцията чрез поделенията 18720 и 46320 се построяват за нуждите на комунистическата върхушка подземни градове за оцеляването и. Разбира се, там трябва да бъдат и националните ценности", твърди още Босия.

Според него луксозни подземни градове за комунистическата върхушка има под връх Баба край Копривщица, край с. Бойковец, Етрополско и до Сливенските минерални бани. Става ясно, че е бил планиран огромен подземен град край с. Рибарица, Тетевенско. Там дори е работено под връх Вежен в продължение на две години и след това поради липса на средства обектът е бил замразен, а по-късно и закрит. Той трябвало да бъде най – големият и на целия Балкански полуостров.


Въпреки различните мнения по темата за "подземния свят" на България, които често граничат с конспирацията и въображението на някои автори, факт е, че липсва държавна политика по разкриване на засекретените обекти. В Германия например подземните градове на бившите ФРГ и ГДР излезоха наяве и те се превърнаха в туристически обекти.

Божидар Димитров: "Царичина" е чудовищна измама 


Експериментът "Царичина" е най-голямото мошеничество, което съм наблюдавал в съзнателния си живот, твърди директорът на Националния исторически музей (НИМ) проф. Божидар Димитров, който е бил част от държавната комисия, назначена от правителството, за да разследва разкопките. Димитров добави, че техният доклад не е бил огласен, а е останал за ползване в Министерството на отбраната.
"Самата операция започва в нарушение на българското законодателство, по-специално на Закона за културно-историческото наследство", категоричен е директорът на НИМ. По думите му копането започва след докладване от Кекеменов - екстрасенс от Пловдив, който е имал връзки с властта.
"Не намират нищо, разбира се. Разкарват Кекеменов, сядат и започват да мислят какво да правят. А жената на един от офицерите - Елена Логинова, изведнъж започнала да получава съобщения от извънземна цивилизация. Въпросната цивилизация съобщила, че Вселената се управлява от българи, а самите ние сме едно семе, пръснато на Земята, на определена територия и нещо като спяща клетка на тази извънземна българска цивилизация", спомня си Божидар Димитров.
Това не е всичко. Директорът на НИМ добави, че според разказа на Логинова е трябвало да ни събудят, за да се справим в голяма опасност - без да е уточнено каква точно, но ние, българите, сме призвани да спасим планетата. "За целта трябва да копаем на Царичина дупка, защото неизвестно на колко метра дълбочина там има заровен кристал с формата на пирамида, който е натъпкан с технологична информация за нови машини и военно оборудване", каза още Божидар Димитров.
По думите му пророчеството е казало, че трябва да се копае само на ръка и само от четирима офицери, които обаче не са копали, а са възложили тежката работа на "трудоваци".
"Трима министри щедро субсидираха тази операция "Слава". Общо с 16,5 млн. лв., което са много пари. Доколкото разбрах офицерите са приключили проекта с много добри придобивки", твърди Димитров. Той цитира професори по геология, според които скалите са били с шисти, които се копаят много леко - "почти като кашкавал".
"Това е чудовищна измама. Беше уволнен само един полковник. Умът ми не побира как може да се случи такова нещо", завърши Божидар Димитров.

Източник:pan.bg
Снимки:airgroup2000

Крали Марко !
Някога Южната ни граница бе най-охраняваната граница в соцлагера !
И днес има останки, който да ни напомнят за едни отминали времена, в който България имаше над 2000 танка, а днес имаме само няколко !
Някога в България се вкопаваха танкови и се покриваха с бетон така наречените неподвижни огневи точки !

Все още тези точки се водят квалифицирана информация за това няма да бъдем много словни !
Днес хора по границата ни попадат на такива огневи точки останали от времето когато България имаше Армия и бе най-верният страж на соцлагера !

Днес е друго – днес нямаме армия, нямаме чест и достойнство, а хората възпитани в родолюбие и патриотизъм са предадени от номенклатурните канцеларски плъхове в министерството на отбраната !

Но някога по цялата ни южна граница можехте да видите тези дула сочейки на там където сега няма и граница, няма и мрежа, от Кльонът няма и помен, а граничарите са на заплата от трафикантите !
Срам и позор, а някога през тази граница и пиле не можеше да префръкне, а днес минават цели орди необезпокоявани и ако някой им попречи гарантирано ще пострада !

Всяка майка граничар не ражда и да си граничар това бе призвания дълг и чест за малцина, който денонощно са били готови да дадат и животът си за Отечеството !
Днес няма държава и за това не и е нужна и граница !

Ние сме територия на кръстопътят на историята на която още можем да видим останки от защитна линия, която неофициално носеше името „Крали Марко“.

Източник:wars.bg Снимка:Интеренет

В последните дни една от най-обсъжданите теми е връщането на казармата – онази черна прокоба, която дебне зад ъгъла горките, крехки мъже и заплашва тяхната физическа, психическа и емоционална цялост пише desant
Не бих желала да ви скандализирам, но от тази трибуна тук искам да се обявя за моментално и пълно връщане на казармата. Колкото по-бързо я върнем, толкова по-доволна ще съм.
Но, разбира се, при едно условие. Тя да е достъпна само за многодетни майки. Или за майки на особено буйни деца.
Нямам търпение да върнат казармата, да получа призовката, да нарамя пушка и да се обърна към мъжа си с думите „Отивам в казармата, съжалявам, но ще трябва да се оправяш сам“ и после внимателно и тихо да затворя вратата зад гърба си, за да не събудя децата.
Колко да е страшно в тази казарма?

Щяло да има много готвене, чистене и стоене прав в казармата. Господи, смея се през сълзи.
Колко чистене, готвене и стоене прав да има?
Откога мечтая да ми дадат един казан, да нахвърлям безразборно 40 пакета боб, 35 чушки, едно кило олио, едно кило пипер и да кажа „Яжте“ без заплахата всички да започнат да се кривят в погнуса, да имитират повръщане и да започнат да крещят „Не го искааам тоя гадеен боооб“.

Наместо това – дълги маси и десетки многодетни майки, облечени в зелените си дрехи, ядат боб разсеяно и от време на време някоя се провиква „Страшен боб, благодаря ти, че сготви вместо мен. Здраве желаем“.
Мечтая да ми връчат една четка за зъби, една кофа и да търкам фугите на коридора, докато не стана едно цяло с голямото вселенско съзнание. Да не се тревожа, че старшината не си е написал домашното, че другият старшина се е наакал в гащите, че свинското загаря, че проектът ми е две седмици назад, че трябва да се обадя на лекаря на третия старшина, за да го питам кога му е ваксината.
Само аз, четката за зъби и фугата. Една майка – Буда в казармата, която чисти в пълна концентрация.

Щели сме да имаме униформи.

Чудесно. Няма да има 5 вида различни перални – една за бяло, една за цветно, една за червено, една за вълна и прочие. Край с гардеробите, край с милионите чорапи в различни размери. Два чифта униформи, три чифта чорапи и блаженството на простия живот.

Искам да давам наряд. Да стоя права цяла нощ в тишина, да наблюдавам звездите и да си мисля колко е спокойно и тихо около мен. Никой не реве. На никого не никне зъб, никой няма шарка, разтройство, кашлица, заекване.
Въшките не са проблем, защото в казармата не е като в детската градина. В казармата не връщат никого за въшки, докато ти плачеш истерично в банята и се чудиш как ще ходиш на работа и ще си гледаш детето. В казармата въшките и военното дело вървят ръка за ръка.

Искам да марширувам. Нарамила огромна раница, пълна с неща, равностойни на онези, които всеки ден мъкна – две кила патладжани, кило домати, 9 пилешки бутчета, две кила картофи, лаптоп, документи, резервни обувки за децата, кърпи, памперси, зарядно за телефона, бисквити, био сок… извинете, отнесох се.
Както и да е, имах предвид нещо тежко, с което да обикалям с часове и най-сетне да отслабна. Да си обърна внимание, защото извън казармата това просто нямам никакво време. Но в казармата ще имаме тичане, маршируване, клекове, лицеви опори. Всекидневен, безплатен фитнес. След 6 месеца ще съм с онези мечтани плочки на корема, които се стремя да направя от 1987 година.

Искам да си лягам рано. В девет ако може, благодаря. Вечер, щом изгасят лампите, с другите майки ще си шушукаме колко е тихо в казармата, какъв чудесен ред има, как всички си подреждат дрехите и обувките и никой не си разпилява пъзела по пода.
После доволно ще се смеем преди да потънем в дълбок сън чак до 6 часа, когато всички ще ставаме заедно, а не майките да стават в 6 и половина, а мъжете да спят до осем, до девет и други блажени часове, защото „трябва да се наспят, че после са на работа“.

Искам някой друг да крещи вместо мен. След всичките години крещене „Колко пъти съм казала, че…“, „Как е възможно да …“, „Вие в гората ли сте отраснали?“ и прочие, бих искала Българската армия да ме замести в тази ми функция. Нека някой друг крещи, аз ще кимам в знак на съгласие, защото, в края на краищата, убедила съм се от опит – който крещи, е един нещастен, изморен човек, докаран до крайност, който е прав, но никой не му обръща внимание.
И не само ще кимам в съгласие, а от време на време ще се провиквам „Точно така, благодаря ви, лейтенант Иванова. Благодаря ви, че си правите труда да крещите и изразходвате малкото ви останали нерви и сили, за да ни научите нас на нещо. Искате ли чаша вино и кекс? Здраве желаем!“
Искам да слушам военни маршове. Искам да отворя тази уста и от нея да не излиза за разнообразие „Олд макдоналд хед а фарм“ или „На дивана, под юргана“ а мощно да запея „Шуми Марица окървавена!!“ без някой да шътка и да ми шепне “Престани да крещиш, ще разстроиш децата!!!”

Искам и да стрелям. Да застана на онази проклета мишена, да се замисля за размера на социалните надбавки, състоянието на тротоарите в София, фактът, че не съм била на фризьор от 4 години и да започна да стрелям, да стрелям, докато всичко се оправи, не се успокоя и усетя аромата на пролетните цветя.
И накрая, когато ми разрешат телефонно обаждане до вкъщи и мъжът ми в паника ми изкрещи в слушалката “НО ТЯ НЕ ИСКА ПИЖАМАТА НА КОНЧЕТА, ИСКА ПИЖАМАТА НА ЗЕБРИ, А АЗ НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е И ТЯ НЕ СПИРА ДА РЕВЕ!!!!”, аз ще му кажа “Но, съкровище мое, аз съм в казармата. Не мога да ти помогна. Трябва САМ да разбереш къде е пижамата на зебри. Знам, че ти е трудно, но аз все пак имам да браня територията ни от вражески сили”. И ще затворя.
И накрая, когато се върна от казарма, да говоря за това до края на живота си с мъченически израз на лицето.
А след някоя и друга година да ме викнат в запас. Защото нивото на армията трябва да се поддържа.
А ако започне война и се наложи да ида на фронта, нима се съмнявате, че ще има нещо по-страшно и опасно от майка на три деца с пушка в ръка?
Извинете, прави сте. Има.
Майка на четири.
Та, кога връщат казармата?
Автор: Елисавета Белобрадов
Източник: Десант

Въоръжени с чукове, кирки и лостове, грабителите разрушиха сградите и военните блокове, властта не си мръдна пръста

В последните месеци усилено в общественото пространство се дебатира въпросът трябва ли да се възстанови наборната военна служба. Това става още по-актуално като тема с оглед на външнополитическата обстановка през последната година. Новият военен министър Красимир Каракачанов пък открито заяви, че ще работи в тази посока, пише „Черноморски фар”.
В обществото хората са на различни мнения, но по-голямата част от тях са за връщане на задължителната казарма. Тя беше премахната окончателно преди малко повече от 10 години, като сега в България армията е професионална, а нейният числен състав значително редуциран. В същото време някои от коментаторите казват, че връщането на наборната служба ще струва скъпо на държавата. Ще са нужни много средства за издръжка на войската, както и за построяване на нови казармени помещения пише www.pan.bg
Едва ли обаче има достатъчно висока цена, когато националната сигурност е застрашена. Що се отнася до състоянието на бившите казарми, това е наистина актуална и интересна тема.
Един поглед на военната база на територията на Бургаски регион сочи, че голяма част от помещенията са унищожени. В самия град Бургас на мястото на бившата дивизия в комплекс „Изгрев“ вече се изгражда спортна зала - „Арена Бургас“. Край „Кроношпан“ все още функционира, но със затихващи функции, едно поделение. На „Капчето“ има помещения, но реално дейност няма.


Поделенията в Лозово и край пътя Бургас – кв. „Ветрен“ се охраняват, но и там няма действащи подразделения. Край град Черноморец има още едно действащо поделение на ракетни войски.
Изключително тежко е състоянието на авиобазата в Равнец. Тя започва да се използва през 1953 година. Дълги години там е 15-и летателен полк. През 1989 година в базата са въведени изтребители МИГ-29. Летището е едно от най-големите в страната. То е и със стратегическо значение. След 2001 година обаче е изоставено с оглед новите реалности и военни доктрини. Сега е вече една голяма развалина.
Преди няколко месеца бе взето решение целият терен да бъде даден на Община Бургас, която ще го превърне в нова индустриална зона. Как ще проработи този план, ще се разбере в следващите години. Базата като военен обект обаче реално.

По време на войните в периода 1912-1918 г. празникът се отбелязва в бойни условия. Чества се всяка година с отслужване на панихида за загиналите и молебен за живите.

Прави се преглед на войсковите части от върховния главнокомандващ на Българската армия и велик магистър на ордена "За храброст". В края тържеството приключва с кратък военен парад.

Дълго време паралелно с Деня на храбростта съществува и Ден на победите, т.нар. малък Гергьовден – 27 ноември, когато българската армия удържа решаваща победа в боевете при Сливница по време на Сръбско-българската война от 1885 г.


Подписаният през 1919 г. обаче точно на тази дата Ньойски договор я обезсмисля като ден на тържество. През 20-те години на ХХ век двата празника се обединяват в един и се чества само Денят на храбростта и победите на 6 май.
Снимка:Държавна агенция "Архиви"

ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ВОЕННОСЛУЖЕЩИТЕ И ЗАПАСНИТЕ

1) Военната книжка е документ на военнослужещия и му служи:

а) За удостоверяване самоличността, до като отбива военната си служба;

б) За отразяване преминаването на военната служба във въоръжените сили на НРБ;

в) За вписване на дадените поощрения и наложени наказания.

2). Военната книжка, през време на редовна военна служба на лицето се съхранява от старшината на ротата (батареята) и се дава на срочно-служещия само при напускане на частта по различни случаи (отпуск. командировка, изпращане на лечение, като куриер, преместване в друга част и др). не в команда. След завръщането си в частта или пристигането в новата част срочно-служещият е длъжен да предаде при явяването си на прекия началник и военната си книжка.

3).Военнослужещият предава военната си книжка за проверка или справка при поискване от старшите и комендантските органи.

За удостоверяване самоличността си военнослужещият е длъжен да показва книжката си на органите на народната милиция, а също така при необходимост и на административните служебни лица.

4).В тридневен срок от уволнението си срочнослужещият е длъжен да се яви във военното окръжие за зачисляване на отчет по запаса и за получаване на личния си паспорт.

След изтичане на тридневен срок от уволнението на срочнослужещият,военната книжка престава да му служи като документ за самоличност. Същата остава само като документ по венння отчет на запасния.


5).Запасният е длъжен:

а) Грижливо да съхранява военната книжка и да я предава при нужда на офицерите от военните окръжия, на служителите от военноотчетните бюра при народните съвети, на органите на народната милиция, а така също и на ръководителите на предприятията и учрежденията, в които работи. *

б)В тридневен срок от приемането му на отчет по запаса във военното окръжие да се яви з народния съвет за зачисляването му на отчет в съвета.

в)При напускане за позече от 3 месеца народния съвет, в който пребивава, да се яви лично в съвета и се отчисли от военен отчет.

г)При установяване на ново местопребиваване за повече от 3 месеца в района на друг народен съвет, в срок от 3 дни да се яви лично в народния съвет, като представи военната книжка и личния си паспорт за зачисляване на военен отчет.

д)Във военно време или при обявяване на мобилизация запасният е длъжен да се зачисли на военен отчет незабавно след пристигането си на новото място независимо от срока за установяване на новото местопребиваване.

е)При промяна на адреса, партийната принадлежност,* образование, мястото на работата и длъжност, в 7-дневен срок да съобщи за това на началник военноотчетното бюро при народния съвет, където се води на военен отчет.

ж)При извикване от военното окръжие или народния съвет да се яви точно в срок и мястото, указани в повиквателната заповед или съобщението.

з) В случаи на прекарваме тежки заболявания, отразяващи се рязко на здравословното му състояние, да подаде заявление до председателя на народния съвет с молба да бъде изпратен на медицинска комисия при военното окръжие за освидетелстване.


Рано сутринта тръгнахме в атака. Гъста снежна завеса покриваше всичко наоколо. Краката затъваха до глезените, но сивата  войнишка колона вървеше напред.
Реката ни посрещна с глухо бучене. Вълните със силен плясък се удряха в брега. Двете десантни лодки бяха готови. Погледите се отправиха към ротния командир, който нетърпеливо чакаше заповядането време. Трудно е в такива минути да разбереш мислите на командира, но всички знаехме, че те бяха насочени към образцово изпълнение на поставената задача.
- Момчета, премръзнахте, а и снегът непрекъснато се увеличава... Дано всичко мине добре...
И вглъбен в своите мисли,

командирът погледна часовника си.

Времето за форсиране наближаваше.
Над реката блестяха ракети. Ротата на капитан Мариников започна форсирането. Взводовете един след друг заемаха места в лодката, а вълните като бясна хала напираха върху ни. Не след много на отсрещния бряг се носеше мощно войнишко „ура”, ехото го поемаше и многокртно повтаряше.
Върхът ни посрещна със силна снежна виелица. На няколко метра едва се различаваха очертанията на дърветата и хората. Някои леко подхвана песен, поехме я всички, а думите се носеха над редиците и на нас ни ставаше леко. В такива минути забравяш студ и умора,

вървиш с удвоени сили.

- Янтра! Янтра! Тук Плиска, как ме чуваш? - с пресипнал глас радистът редник Димитров осигурява свръзка с ръководителите на занятието.
Навели глави над картата, офицерите Ванов, Мариников и Стоянов проследяват всеки милиметър. В такова време никак не е трудно да се объркаш. Затова честите проверки на картата никога не са излишни.
- Стой на място! - заповедта на командира се предава по колоната бързо и точно. Няколко бойци са изостанали.

Трябва да се изчакат.

Редник Василев високо се провиква:
- Другари, да запеем напук на противното време.
Гласът му се понася над притихналата снежна пустиня. Всичко замръзва, а той пее. Пее, за да стопли сърцата на другарите си. Нима това не е подвиг! Малък подвиг в мирно време. И негови герои са обикновените бойци, които живеят и се учат, за да защищават скъпата ни родина.

Стефчо КИРИН

Най-четени👇

Популярни публикации👇