Показват се публикациите с етикет ПО СВЕТА. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ПО СВЕТА. Показване на всички публикации

18 януари 1892 г.Ражда се  Оливър Харди 


До 1915 г. Харди снима 50 късометражни филма за Любин. По-късно се премества в Ню Йорк, където снима филми за Пате, Казино и Едисън студио. След това се връща в Джаксънвил и снима вилми за компанията Вим комеди, докато студиото затваря врати, понеже Харди открива, че собствениците крадат от заплатите.

По-късно, той работи за студио Кинг Бий, след като компанията купува Вим. Работи с имитатора на Чаплин Били Уест и по същото време – с комедийната актриса Етел Бъртън Палмър. (Харди продължава да играя „бабанката“ за Уест до 20-те години на 20 век, често имитира Ерик Кембъл.) 

През 1917 г. Оливър Харди се премества в Лос Анджелис, като работи самостоятелно за няколко Холивудски филмови компании. По-късно същата година се появява във филма Щастливото куче на продуцента Бронко Били с участието на млад британски комик на име Стан Лаурел.

Оливър Харди играе крадец, които се опитва да ограби персонажа на Стан. Ще изминат още няколко години, преди двамата да работят отново заедно.

Между 1918 г. и 1923 г. Оливър Харди снима над 40 филма за витаграф, където най-често играе „бабанката“ за Лари Сиймън. През 1919 г. той се разделя със съпругата си и през 1920 г. се развежда окончателно, както се твърди, заради изневяра на Харди. Още на следващата година, на 24 ноември 1921 г., Харди се жени отново, този път за актрисата Миртъл Рийвс. Този брак също не е щастлив, Миртъл става алкохоличка.

През 1924 г. Харди започва работа в Хал Роуч Студио, където работи с Чарли Чеиз. През 1925 г. той участва като Слабия мъж в Магьосникът от Оз. През същата година участва и във филма Да, да, Нанет!, където играе Финлейсън, който по-късно често се появява в сериите на Лаурел и Харди. Филмът е режисиран от Лаурел. Той продължава да играе поддържащи роли във филми с Клайд Кук и Боби Рей.
През 1926 г. Харди трябва да участва в Хванете ги млади, но неочаквано влиза в болница, след като се изгаря с горещ агнешки бут. Лаурел, който работи като Комик и режисьор за Роуч студио, играе заместващата роля.  

Лаурел продължава да се появява пред камерата, вместо зад нея и по-късно същата година снима филм заедно с Харди, 45 минути от Холивуд, въпреки че нямат общи сцени.

15 януари 1951 г. В Германия е осъдена на доживотен затвор Илзе Кох - „Вещицата от Бухенвалд”

1951 Във Федерална република Германия е осъдена на доживотен затвор Илзе Кох, жена на коменданта на хитлеристкия концентрационен лагер Бухенвалд полк. Карл Кох. За чудовищния й садизъм я наричат „Вещицата от Бухенвалд”. 

Именно по нейна поръчка са правени сувенири от татуирана човешка кожа. „Вещицата” се обесва в затвора през 1967 г.

Историята на Илзе Кох

е просто една от многото, свързани с терора от Холокаста.
Илзе била женена за Карл Кох, един от командирите, работещи за Адолф Хилтер в концентрационния лагер Бухенвалд. Тя живеела със съпруга си в Бухенвалд, но животът й никак не бил на обикновена съпруга на командир. Тя се присъединила към нацисткото движение и станала надзирател в лагера.

Илзе била абсолютен садист - често яздела край лагера, удряйки брутално с камшик (често до смърт) затворниците без абсолютно никаква причина. Обичала да избира затворници, чиято кожа й харесва - убивала ги и одирала кожата им като след това правела ужасяващи неща с нея като абажури за лампи, калъфи за книги или дрехи. Имала си дори любима чанта, която постоянно носела и също била изработена от човешка плът.

Кох била арестувана за престъпленията си, а съпругът й бил екзекутиран през 1945 г. По-късно тя била осъдена на доживотен затвор. Единственият син на Илзе и Карл Кох се самоубил след войната, неспособен да живее с фактите за зверствата на родителите си по време на Холокаста.

Докато била в затвора Кох забременяла от неизвестен мъж и деветнадесет години по-късно синът й често започнал да я посещава в затвора. След двадесет години в затвора Кох се самоубила в нощта, в която чакала посещение от сина си.

Източник:daniivanov

Майка носи сина на гърба си от 59 години


Съкрушителна история от Сърбия - 77-годишната Олга Бошкович, която живее в село Мушич, за пореден път доказва колко силна и жертвена е майчинската любов, пише Lupa.bg

 Старицата носи парализирания си син Предраг на гърба си близо шест десетилетия. 59-годишният днес мъж цял живот буквално е висял на врата на своята родителка. Бащата на детето избягал веднага щом научи, че Олга е бременна. Роднините били против дъщеря им да ражда без съпруг, но момичето наистина искало да стане майка. Олга разбирала, че самото отглеждане на дете няма да е лесно, но дори не предполагала колко трудно ще бъде.

При раждането станало ясно, че момчето цял живот ще бъде инвалид. Но жената не оставила бебето, а го отглеждала в малката стая, дадена от родителите й.
Когато момчето пораснало, Олга започнала да го носи на гърба си в училище, така че той да бъде сред децата и да се развива. Минали години и Предраг се превърнал в мъж, но майка му все още го носи. Предложили й инвалидна количка, но жената не я взела. Казва, че се справя сама.
Предраг се научил да прави красиви изделия от дърво с лявата ръка, които след това раздава на местни деца и познати.

Напоследък на Олга й все по-тежко да носи сина си и да се грижи за домакинството.
Но най-вече е натъжена от факта, че когато напусне този свят, нейният Предраг ще остане напълно сам и никой няма да се нуждае от него.
Историята на Олга и Предраг буквално разплака Сърбия и Балканите. От постове в социалните мрежи става ясно, че много хора са готови да дарят пари, дрехи и храна на страдалците.

Късметлия спечели 54 милиона долара от „Лото Макс“ Ето печелившите числа

Най-големият джакпот в историята на канадската национална лотария „Лото Макс“ беше спечелен тази нощ.

Печалбата е в размер на 70 млн. канадски долара (близо 54 млн. щатски долара), предаде БТА, като цитира ТАСС.

Засега е известно, че билетът, получил джакпота, е бил продаден в град Брамптън, провинция Онтарио. Печелившите числа бяха 3,8,12,14,17,18, и 29, плюс допълнително 11.Бяха разиграни и шест т.нар. „утешителни приза“ в размер на един милион канадски. Засега се знае, че билетите за част от тях са били продадени също в Онтарио.

През октомври миналата година в „Лото Макс“ беше спечелен джакпот в размер на 65 млн. канадски долара (49 млн. щатски долара).

От 1 януари 2020 в Китай горивата за жителите ще станат безплатни

Ние се стараем да оправдаем доверието на хората!- е обяснил министърът на енергоресурсите на КНР Лян Чжан.
Гражданите на почти двумилиарден Китай, освен чиновниците, ще имат всеки месец по 150 литра бензин безплатно!
По-нататък до 200 литра!!! Отчетът ще е с карти.

Това не важи за коли екстра класа- все пак в Китай управлява комунистическа партия!

Считана за наследник на една от най-старите и значими за човечеството цивилизации в света – китайската, КНР е основана през 1949 година вследствие на комунистическа революция, след продължителни вътрешни конфликти и войни с Японската империя. Десетилетия след това Китай се развива по подобие на СССР под управлението на Сталин.

Започналите през 1970-е години политико-икономически реформи променят значително облика на страната в обществено, икономическо и политическо отношение. Впоследствие в Китай се изгражда една от най-мощните и бързоразвиващи се икономики, и днес е значителна културна, научно-техническа, геополитическа и военна сила. Китай е най-големият износител и вторият най-голям вносител на стоки в света. Страната е втора най-голяма по стойност на БВП. Китайската народна република е най-голямата социалистическа страна в света.

Мъж обра банка,хвърля във въздуха банкноти с възгласи "Весела Коледа"

Обраха банка за Merry Christmas!
"Окичен" с бяла брада мъж беше задържан по подозрение, че е ограбил банка в американския щат Колорадо и после хвърлял във въздуха банкноти с възгласи "Весела Коледа" към минувачите. 

65-годишният Дейвид Уейн Оливър беше арестуван в близкото кафене. Полицията каза, че заподозреният "заплашвал да използва оръжие" и напуснал банката с неуточнена сума пари в брой.

Телевизионният канал KKTV допълни, че очевидецът Дион Паскал разказал как Оливър излязъл от банката и хвърлял пари наляво и надясно. Първо започна да вади банкноти от чанта и да ги хвърля, после започна да крещи "Весела Коледа". Той каза още, че минувачи събрали част от парите и ги върнали в банката докато Оливър отивал към "Старбъкс", където седнал и изглежда започнал да чака полицията да го арестува.

Вестник "Денвър пост" цитира полицай, че все още "хиляди долари" не са открити и посочи, че няма данни Оливър да е използвал оръжие при обира. На снимки, направени в полицията след задържането му, се вижда, че Оливър е с прошарена коса и напълно бяла брада. Той е отведен в затвор в Ел Пасо преди насроченото му за четвъртък първо явяване в съда.

Източник:standartnews.com

Войните в Чечня-последният етап от заздравяването на Руската федерация

Както знаем след разпадането на СССР 1991г., Михаил Горбачов както и КПСС оставят една бедна, изостанала във всякакво отношене на развитие от Западния свят, разбита, пълна с корупция и готова във всеки момент да избухне в гражданска война държава. Най-просто казано Русия е била пред пределите на пълно самоунищожение в годините 1991-2000г. Но благодарение на един бивш агент на КГб, положението се нормализира и връща реда в Руската федерация.

Първата война

От 11 декември 1994 г. – 31 август 1996 г. въпреки определени военни успехи на военните и МВД (Министерството на вътрешните работи) на Русия, този конфликт става повод за изтегляне на руските сили от Чечня, масови разрушения и жертви от двете страни, довело до независимост на Чечня и вълна на терор, разпростряла се в цяла Русия.

Втората война

От 26 август 1999 г. – май 2000 г. Се оказва решителна за Руската федерация. Владимир Путин показва качествата си на лидер и осигурява пълното унищожение на Чеченската република . С края на тази война започва укрепването на Руската федерация и нормализирането на държавата.

Източник:ФБ-група"Военни Книги и Фотографии"

Съдбата на сина на милионера Нелсън Рокфелер също е една от мистериите на миналия век

Майкъл изчезва през 1960 г., когато е в Нова Гвинея, за да търси артефакти и антики. Основното обяснение е, че е изяден от канибали, но уликите дори за това са прекалено малко, за да се направи заключение.

 През 1960 година той се включил в експедицията на музея на археологията и етнологията „Пийбъди”, която заминавала да изучава населението в  долината Балием в централна Нова Гвинея.

Първоначалният план е да озвучава документален филм на продуцента Робърт Гарднър „Мъртви птици”. Именно това е повратният момент в живота на милиардерския наследник.

Майкъл, заедно с друг човек от екипа, се отделя от групата, за да изследва племето Асмати. Събирайки сведения за мистичните корени на най-силното и войнствено племе по тези краища, Майкъл успял да се издигне в очите на канибалите като могъщ човек. Той постигнал това като им подарявал стоманени брадви, които били по-скъпи от златото за бойците. В замяна те му давали нарисувани черепи и други племенни реликви.

Наследникът на Рокфелер едва ли е предполагал, че канибалите вече точат зъби за него. Асматите вярвали, че изядеш ли човек, получаваш силата  и качествата му. А Майкъл Рокфелер носел известно име и главата му имала двойно по-висока цена.

Погълнат изцяло от културата на древното племе, Майкъл се завърнал отново в Нова Гвинея след като приключили снимките на филма. Той планирал да се сдобие с още от културното наследство на Асматите. „Това е страстта, опияняващото желание да направя нещо авантюристично във времето, в което световните граници, в истинския смисъл на думата, просто изчезват”, споделя в писмо до семейството си младият изследовател. „Времето, което прекарвам тук е изтощително, но същевременно вълнуващо. Асматите са като един огромен пъзел от стотици церемонии и имат уникален стил в изработването на артефакти. Пътуването и пребиваването тук ми помагат да разбера, дори и само повръхностно природата на този пъзел”.

При племето Асмати рядко попадат потомци на милиардери. Първоначално местните посрещнали  топло и радост чужденците, като ги засипвали  с местни блага. Това не било достатъчно за Майкъл, който искал да намери най-ценните и редки артефакти. По това време е на 23 години. В последното му пътуване до Нова Гвинея го придружава неговия приятел Рене Васинг. За последно Майкъл бил видян жив от Рене. Двамата били на катамаран, с който плавали на около 15 километра от бреговете. Твърди се, че двигателят им отказал. Тогава правнукът на петролния магнат Джон Рокфелер се хвърлил в морето с думите: „Мисля, че ще успея” като  закачил два бидона за тялото си, за да го държат на повърхността. Майкъл се славел като много добър плувец, но официално семейството му приема версията, че се е удавил или са го разкъсали акули. Започва масово издирване, но не е открита и следа.

Маската на смъртта

Преди да се отправи на фаталното си пътешествие, Майкъл бил на посещение при местния шаман. „Виждам на лицето ти маската на смъртта”, казал му той, но младежът не обърнал внимание на мрачното предсказание. Той грам не се трогнал и от предупрежденията, че плавателният му съд е претоварен. Катамаранът се обърнал, а останалите пътници едва се добрали до брега.

Изчезването на Майкъл се превръща в храна за медиите. Години наред те спекулират с различни версии. Освен акулите, крокодилите и удавянето, се появяват още две: че е останал да живее на близкия остров и че е бил изяден от племето Асмати.

През 1962 година мисионерът Вилем Хекман заявил, че Рокфелер е успял да доплува до брега, но практически веднага бил убит от воините на селото Осчанеп. През 1964 г. тази информация била потвърдена от бежанци от територията на асматите, които твърдели, че младият Рокфелер бил убит, сварен и изяден от воините на Осчанеп. Семейството му и холандското правителство яростно отричат тази версия.

В същата година смъртта на Майкъл Рокфелер била официално обявена, независимо, че останки от сина на Нелсън Рокфелер така и не били открити. Причина за кончината му – удавяне.

Развръзката

Една от легендите разказва, че майката на Майкъл платила 250 хиляди долара на частен детектив, който да разследва изчезването. Отзвукът на мистериозния случай привлича вниманието на журналиста и изследовател, познат от National Geographic – Карл Хофман. Той прави това, което може най-добре – отива на място и се лута из джунглите на Нова Гвинея в търсене на истината.

Тяло на починал през 1927г. лама над 10 години продължава да измумява учените и да опровергава законите на природата/Видео/

Хамбо лама Итигелов бил ексхумиран през 2002г. В своето завещание той бил посочил на своите ученици, че иска да бъде погребан в сандък от кедрово дърво в позата „лотос“. Когато го извадили от гроба му, се оказало, че по тялото няма никакви признаци на гниене, мускулите са еластични и дори излъчват благоухание.

Ламата бил известна и уважавана личност в Русия. Титлата му „Хамбо лама“ означава глава на будистите. Той строял храмове и пишел трудове по медицина, със специалното благоволение на царя Николай II.


Хамбо лама Итигелов продължил своята дейност до 1926г. и когато болшевиките дошли на власт, той призовал будистите да избягат от „червения терор“.

След една година 75-годишния лама заявил, че смята да се оттегли от живота. Той започнал да медитира и скоро починал.

Казал на своите ученици, че иска да бъде изваден от земята след 75 години, защото ще има да каже нещо на човечеството.

Тялото му се съхранява в манастир и е достъпно за хиляди поклонници.

За сега учените не са успели да обяснят това необичайно състояние, което е на границата между живота и смъртта.

Тленните останки нямат пулс и мозъчна дейност, но хипоталамусът, за който се смята, че е обитаван от душата, продължава да функционира. Това са констатирали експертите от САЩ и Русия.

Призоваха американските тайни служби да разсекретят документи за НЛО

Един от хората, стъпили на Луната, Едгар Мичъл е заявявал неколкократно, че извънземните са се опитвали да установят контакт с човечеството.

Във Вашингтон се е състоял форум, по време на който американски специалисти по НЛО са призовали американската администрация и Барак Обама да разсекретят документи, съдържащи данни за наблюдения на НЛО и контакт между хора и извънземни цивилизации.

Според участниците във форума, документите трябва да станат достъпни за всеки човек, който се интересува от тях. Едгар Мичъл, който е един от членовете на екипажа на Аполо 14 твърди, че има документи, които доказват, че извънземните са се опитвали да установят контакт с хората и тези документи стоят засекретени в САЩ вече 60 години. Според него дори служители на НАСА са общували с пришълците. Той е на мнение, че и други правителства са осъществявали контакт, но упорито прикриват този факт.

Иван Милат-една от най-зловещите личности на 90-те

В началото на 90-те години светът е потресен от серия убийства в гората Белангло. Отрити са останките на изгубени туристи и много скоро ще влязат в архивите на един от най-суровите и зловещи серийни убийци в Австралия и света. 19-и септември 1992-а година ще остане като датата, в която полицията осъзнава, че в тази гора има много сериозни проблеми. Случайни минувачи тичат през гората и се опитват да открият правилната посока, когато попадат на добре скритото студено тяло на първата жертва. Само на 30 метра от първия символичен гроб се крие още един. Разлагането е вече факт и единственият начин за идентификация е чрез зъбна картина.

По-късно съдебният лекар ще потвърди, че това са дамите Кларк и Уолтърс. Патологът е категоричен, че по тялото на Уолтър има цели 14 прободни рани; 4 в тялото, една във врата и още 9 в гърба. От тях е последвала и парализата. Тялото на Кларк има следи от 10 огнестрелни рани в главата. Сериозен анализ на мястото на престъплението показва и нещо още по-притеснително – втората жертва е била използвана като мишена много след настъпването на смъртта. Гората е прегледана обстойно, не са открити други тела и полицията решава, че няма шанс извършителят да се завърне. Мотивите за убийство липсват.

На следващата година, само месец от предишното откритие, униформените господа ще трябва да си припомнят какво откриват в гората. Местен човек се разхожда, търсейки паднали и сухи дърва за огрев. Понеже повечето дървета се почистват от персонал, търсачът трябвало да се насочи в по-отдалечените зони, надявайки се на потенциален успех. Вместо дърва, той открива две тела. Полицията по-късно ще ги идентифицира като Гибсън и Евирест.

Гибсън посреща своя край след 8 прободни рани в тялото, огромна прорезна рана в горната част на гръбнака, довела до пълна парализа. Смъртта настъпва след допълнителни прободни рани в гърба и гърдите, които успяват да пробият сърцето и дробовете. Евирест е дамата, която е преживяла сериозен побой, черепът ? е пукнат на две места, челюстта ? е счупена и има допълнителни прорезни рани по челото. Дежурната прободна рана в гърба е налична. Разследващите отново нямат отговор. Камерата на туриста е открита през 1989-а година (3 години по-късно откриват и собственика ?), а раницата му на 13 март следващата година, при това на цели 120 километра от тялото му.

Само месец по-късно ще бъде открит още един скелет, докато полицията разчиства пътеките. Шмидл е поредната изгубена туристка, посрещнала е смъртта си с 8 прободни рани: две са в областта на гръбнака, а останалите 6 нараняват сърцето и белите ? дробове. Откритите дрехи не са нейни, но съвпадали с вещите на друг изгубен турист – Хабшийд. Останките му, както и тези на Нойгебауер (още едно издирвано име) са открити на 4-и ноември в плитки гробове. Хабшийд е била обезглавена и въпреки усиленото издирване, главата ? никога не е открита. Нойгебауер е застрелян шест пъти в главата.

Криминалистите отдавна знаят, че става въпрос за сериен убиец, но гората е 38 квадратни километра със свободен достъп от всички страни. Населението трябва да се уведоми, особено след като основна цел на изверга са именно туристите, които обикалят в дивата Австралия. Драстичното повишаване на жертвите, при това за толкова крато време ще докаже и нещо друго – убиецът става все по-уверен и ще удари отново. Патолозите остават категорични, че не всички тела са издъхнали в гората, някои са били влачени и изхвърлени. Пристигащите туристи поемат различни маршрути, но всички използват една и съща стратегия – търсят си превоз от Сидни до Мелбърн и автостопът е много удобен вариант.



Австралия днес разполага с повече от 19.2 милиона регистрирани автомобила, но назад във времето не са били толкова много, дивата красота на острова е предразполагаща за туристите, но и местните жители често взимали стопаджии, защото хищниците в дивата Австралия не липсват. Отворена е гореща линия за анонимни сигнали и както повелява традицията, всеки конспиратор грабва слушалката – все още липсват трафик камерите, които да направят разследванията по-лесни. Сред редицата записани сигнали е и описанието на Пол Ониънс, бивш член на морската пехота и бивш турист на Австралия. Той сподел, че когато се качил на стоп, шофьорът се опитал да го убие и най-вероятно в момента полицията издирва точно неговия „познат“. Пол се представил като Бил на телефонистката, защото след последната подадена жалба нямал никакво доверие на австралийската власт.

В разказа си той споделя, че е бил закаран в затънтената част до гората, неговият „нов приятел“ извадил въже и оръжие и приготвял екзекуцията. Пол осъзнал, че трябва да бяга  ако не иска гората да е последното, което някога ще види от Австралия. Хуква и изоставя всичките си документи и багаж. По-късно по улицата успява да стопира друга жена, която го кара веднага в полицията. По неизвестна причина за всички, жалбата така и не била разгледана, а с времето останала и забравена. Поне знаете на чия съвест трябва да тежат жертвите. След преговори и гаранция за сигурността на потърпевшия, австралийските власти купуват самолетен билет на Ониънс и го водят в Сидни, където да разгледа снимки на заподозрените. От 13-те кадъра, Пол избира едно лице – Иван Милат.

Кой е Иван Милат?

Австралиец с хърватски корени. Иван е роден в опорочено семейство на агресивен баща и майка – родилка. Жената имала 14 деца, сред които и Милат – той е петото дете в семейството. Две от децата умират по-рано. Заедно със своите братя и сестри, Иван посещава католическото училище. След последния звънец се оказва, че вярата в децата не била толкова силна. Младите миряни използвали джобни ножчета и оръжие, за да тренират своята стрелба в двора на семейната къща. На 13-годишна възраст младежът вече е добър познайник на полицията. На 17 години е изпратен в поправително училище и само 2 години по-късно ще извърши първия си обир. Борис Милат ще признае, че брат му имам психични проблеми и много често бил прекомерно агресивен.  Той  бил ? по-близък от останалите роднини на Иван и още 17-годишна възраст разбира, че брат му е застрелял таксиметров шофьор, който отказал да предаде доброволно своя оборот.

Жертвата щяла да остане парализирана от кръста надолу. Иван успява да избяга, а неговото присъда е издадена на невинен човек. Следващото обвинение е на 26-годишна възраст. Две туристки подават жалба за изнасилване. Обвинението на Австралийската правораздаваща система е толкова сакато, че извършителят си тръгва съвсем спокойно от съда и осъзнава, че вече е неуязвим. През 1977-а година повтаря операцията и отново няма никакви обвинения. Следва нов обрат в живота му – брак. Макар и неговата съпруга да е с цели 15 години по-млада от Иван (в този момент на 40 години), тя все пак намирала причина да го обича. Подозираме, че любовта е приключила след като бъдещият бивш съпруг изгаря дома на родителите ?.
След показанията на Пол Ониънс, полицията най-накрая демонстрирала някаква мисловна дейност и си спомнила случая на последните две жени, които били изнасилени през 77-а година в гората. Те описвали своя нападател като „Човекът с черната мазна коса“. Дамите също потвърдили идентичността на Иван Милат. Идва време за действие. Милат живеел със своята сестра Шърли Соър. Полицията подозирала, че дамата също е замесена с изчезващите туристи и въпреки ясната роднинска връзка, мнозина знаели, че братът и сестрата имат сексуална връзка още от 50-те години. На 22-и май 1994-а година започва и последният щурм. Въоръжени полицаи с бронежилетки обграждат дома му. Предлагат на заподозрения да се предаде, но той през цялото време се смее и подиграва на повикания парламентьор.

След дълги преговори и евентуалното залавяне, къщата е предоставена на властите за проверка. В домът са открити пълнители и изолирбанд, пощенска картичка от Нова Зеландия и индонезийска валута. Милат никога не е ходил до Индонезия, но неговите немски жертви са прекарали известно време там, преди да поемат последата си туристическа дестинация. Това е само малка част от откритията. В целият имот се крие туристическа екипировка, включително и в стените на дома. Вещите съвпадали с тези, които липсвали от студените тела в гората. Освен тези ценни артефакти, хората откриват и сериозно количество оръжия от всякакъв вид. В съда не е много трудно на съдията да издаде седем последователно доживотни присъди без право на помилване, както и допълнителни шест години за опит за убийство на Пол Ониънс.

След като австралийският дявол е зад решетките, полицията продължава да изследва случаите на изчезнали туристи. Статистиката показва, че сигналите за изчезнали хора датира някъде от 1970-а година. През 1997-а година ще бъде напомнено за убиеца. Във вечерните новини ще стане ясно, че се е опитал да избяга заедно с наркотрафикант. Двамата са заловени, но трафикантът е открит обесен на другия ден в килията си. Милат е прехвърлен в затвор с максимална сигурност. До днес продължава да твърди, че е невинен. В свободното си време пише писма на всички възможни журналисти. След като сензацията отминала, той решил да пише на Висшия съдебен съвет, както и на комисията за разглеждане на ДНК проби. Понеже трябвало да изпрати някакво ДНК, човекът решил да отреже малкото си пръстче и да го прикрепи към писмото (използвал е пластмасово ножче за целта). Според съдебните психолози, скоро няма да има никакъв шанс за самопризнания. Хладнокръвният убиец ще мълчи до последно дори преди смъртта си. Милат се намира в болничен затвор, където се лекува от рак.

Източник: chr.bg

Руското семейство,прекарало 40 години в пълна изолация в Сибир,без да знае за края на войната

Сибирското лято не трае дълго. Снегът се топи през май, а студеното време се завръща отново през септември, заледявайки тайгата: безкрайни километри разпръснати борови и брезови гори със спящи мечки и гладни вълци; стръмни планини; бели реки, които се изливат бурно в долините; стотици хиляди ледени блата. Тази гора е от последните истински диви места на Земята. Простира се от най-далечните арктически региони на Русия чак на юг до Монголия, на изток от Урал до Тихия океан: 13.1 милиона квадратни километра пустош, с популация извън шепа градове, наброяваща едва няколко хиляди души.

Когато дойдат топлите дни обаче, тайгата разцъфва и за няколко кратки месеца изглежда почти приветстваща. Точно тогава човек може да види най-ясно този скрит свят – не от сушата, тъй като тайгата може да погълне цели армии от изследователи, а от въздуха. Сибир е източник на повечето нефтени и минерални ресурси на Русия и през годините дори най-отдалечените райони са обработвани.

Така стигаме до далечния юг на гората през лятото на 1978г. Хеликоптер е изпратен да открие безопасно място за кацане, където да свали група геолози на 150км от монголската граница. Машината се спуска над гористата долина на река Абакан. Склоновете на долината са стръмни, на места почти вертикални, а боровете и брезите са толкова на гъсто, че няма начин да направят място за кацане.

Но надничайки напрегнато през предното стъкло в търсене на пролука, пилотът забелязва нещо, което не би трябвало да е там. Сечище, на 1800м в планината, между борове и лиственици и белязано от дълги, тъмни бразди. Озадаченият екипаж на хеликоптера прави няколко прелитания, преди да стигне до заключението, че това са признаци на човешко обитание – градина, която съдейки по размера и формата на сечището, трябва да е там от доста време.

Изумително откритие. Планината е на повече от 240км от най-близкото селище, на място, което никога не е изследвано. Съветските власти нямат данни за хора, обитаващи този регион.

На четиримата учени, изпратени там, за да търсят желязна руда, им е казано за видяното от пилота и това ги разтревожва и озадачава. „По-малко опасно е да попаднеш на диво животно, отколкото на непознат.“ – отбелязва писателят Василий Песков за тази част на тайгата. И вместо да изчакат във временната си база на 15км, учените решават да проучат. Водени от геолога Галина Писменская, те избират ясен ден и пълнят раниците си с подаръци за потенциалните им нови приятели – макар за всеки случай да проверяват и дали са си взели пистолетите.Докато натрапниците се катерят по планината, насочвайки се към мястото, посочено от пилота, те започват да попадат на признаци за човешка дейност: пътека, тояга, мост над поток и малка колиба, пълна със сушени картофи. Писменская разказва:

„До потока имаше къща. Почерняла от времето и дъжда, колибата беше зарината от всички страни с кора, дъски и колове. Ако не беше прозорец с размера на джоба на раницата ми, щеше да е трудно да повярваме, че там живеят хора. Но хора имаше, без съмнение… Пристигането ни беше забелязано, както разбрахме.

Ниската врата изпука и фигура на много стар мъж се показа на дневната светлина, направо като от приказка. Бос. Облечен с риза от зебло, цялата в кръпки. Носеше и панталони от същия материал, също в кръпки, имаше и несресана брада. Косата му беше разчорлена. Изглеждаше изплашен и нащрек… Трябваше да кажем нещо, затова започнах: „Здравей, дядо! Идваме с добро!“

Старецът не отговори веднага… Най-накрая чухме мек, несигурен глас: „Е, след като сте дошли чак до тук, по-добре влезте.“

Гледката, посрещнала геолозите на влизане в колибата е като от средновековието. Нескопосано построена от подръчни материали, къщурката е едва ли не дупка в земята – „ниска бърлога, студена като мазе“, а подът се състои от картофени обелки и черупки на жълъди. Оглеждайки се в тъмнината, посетилите установяват, че стаята е една. Тя е претъпкана, плесенясала и изключително мръсна, с провиснали греди… и дом на семейство от петима:

„Тишината беше нарушена от ридания и вопли. Едва тогава видяхме силуетите на две жени. Едната беше в истерия и се молеше: „Това е за греховете ни, за нашите грехове“. Другата беше зад колона и се свлече на пода. Светлината от малкия прозорец падна върху големите й, ужасени очи и осъзнахме, че трябва да излезем възможно най-бързо.“

Начело с Писменская, учените излизат бързо от колибата и се оттеглят на няколко метра, след което изваждат малко храна и започват да ядат. След около половин час вратата отново се отваря и от нея се показват старецът с двете си дъщери – вече по-спокойни, макар очевидно изплашени, но и любопитни. Предпазливо тримата се приближават и сядат до посетителите си, отказвайки всичко, което им е предложено – сладко, чай, хляб – продумвайки „Това не ни е позволено!“. Когато Писменская ги пита дали някога са опитвали хляб, старецът отговаря: „Аз съм ял. Но те не са. Никога не са виждали хляб.“ Той поне говори разбираемо. Дъщерите говорят изменен от изолацията език. „Когато сестрите говореха помежду си, звучеше като бавно, заглушено гукане.“

Постепенно, в течения на няколко визити, пълната история на семейството изплува. Старецът се казва Карп Ликов и е от старообрядците – член е на руска секта, която почита стил, непроменен от 17-и век. Старообрядците са преследвани още от времето на Петър I, а Ликов говори така, сякаш е било вчера. За него Петър е личен враг и „антихрист в човешка форма“ – нещо, което той настоява, че е доказано от кампанията на царя да модернизира Русия насилствено, отрязвайки брадите на християните.

Нещата стават по-зле за семейство Ликови, когато болшевиките атеисти идват на власт. Изолираните общности старообрядци, които са избягали в Сибир от преследванията, започват да се оттеглят още по-далеч от цивилизацията. При чистките през 30-те, когато и християнството е на подбив, комунистки патрул застрелва брата на Ликов в покрайнините на селото им. Тогава той грабва семейството си и изчезва в гората.

Това се случва през 1936г, когато Ликови са само четирима – Карп; съпругата му Акулина; син на име Савин, на 9 години; и Наталия, дъщеря на 2 години. Грабвайки вещите си и малко семена, те потъват дълбоко в тайгата и живеят в различни набързо издигнати колиби, докато накрая не се установяват на откъснатото от света място. Още две деца се раждат в дивото – Дмитрий през 1940г и Агафия през 1943г – никое от децата не е виждало друг човек, освен роднина. Всичко, което Агафия и Дмитрий знаели за външния свят, били научили изцяло от историите на родителите си. Основното забавление на семейството, отбелязва руският журналист Василий Песков, „било всеки да разказват сънищата си“.

Децата знаели, че има места, наречени градове, където хората живеят натъпкани във високи сгради. Били чували, че има други страни, освен Русия. Но тези идеи били просто абстрактни за тях. Единственото им четиво били молитвеници и стара семейна Библия. Акулина използвала евангелията, за да учи децата да четат и пишат, като остри пръчки потопени в сока на растението орлови нокти служили за писалки. Когато на Агафия показали картинка на кон, тя го познала от историите в Библията.

Но докато изолацията на семейството е трудно да бъде възприета, тежкият им живот не е. Стигането до дома на Ликови пеша било изключително трудно, дори с помощта на лодка по реката. При първата си визита, Песков – който се обявява за главен хроникьор на семейството – забелязва, че са пропътували 250км, без да видят никакви признаци на цивилизация.Изолацията прави оцеляването в дивото почти невъзможно. Зависими изцяло от собствените си ресурси, Ликови се борели да заменят малкото неща, които взели със себе си в тайгата. Направили си галоши от дървесна кора и клони, вместо обувки. Дрехите шиели и кърпели, докато не се разпаднали, след което ги заменили със зебло.

Ликови носели със себе си чекрък, както и частите на тъкачен стан – местенето на тези неща от място на място, докато отивали все по-дълбоко в тайгата е изисквало много трудни и дълги пътувания – само че не са имали технологията да заменят метала. Два чайника им служели много години, но накрая ръждата ги победила и единствената им алтернатива била брезовата кора. Понеже тя не може да се слага върху огъня, готвенето станало доста трудно. Когато Ликови са открити, те се изхранвали с картофени кюфтета с ръж и конопено семе.

В някои отношения, пояснява Песков, тайгата предлагала някои изобилия: „До колибата имало чист, студен поток. Лиственица, смърч, бор и бреза предлагали материал, колкото може да носи човек… Боровинки и малини винаги имало под ръка, дърва за огрев също, а кедровите ядки падали направо върху покрива.“

Въпреки това Ликови постоянно живеели на ръба на глада. Едва в края на 50-те, когато Дмитрий съзрял, семейството можело да лови животни и да използва месото и кожите им. Без оръжия и дори лък, те ловували като копаели трапове или преследвали дивеча през планините, докато животното не се изтощи и не припадне. Дмитрий развил изключителна издръжливост и можел да ловува бос през зимата, понякога не се връщал с дни, като спял на открито при минусови температури и носел млад елен на раменете си. Твърде често обаче нямало месо и диетата им била еднообразна. Дивите животни унищожили реколтата им от моркови и Агафия наричала 50-те „гладните години“. „Хранихме се с листа от офика“, разказва тя. „Корени, трева, гъби и кора от дърво. Постоянно бяхме гладни. Всяка година имахме семеен съвет, за да решим дали да изядем всичко или да оставим нещо за семена.“

Гладът бил постоянно надвиснала опасност при тези обстоятелства и това си проличало през юни 1961г. Ледът убил всичко в градината им и през пролетта семейството трябвало да преживява на дървесна кора. Акулина избрала да храни децата си и същата година умряла от глад. Останалите били спасени от чудо: единствено зрънце ръж покълнало в градината им. Ликови направили ограда около него и го пазели ден и нощ от мишки и катерици. Стъблото дало 18 зрънца и с тях те успели да възстановят ръженото поле.

Опознавайки семейство Ликови, геолозите осъзнават, че са подценили способностите и интелекта им. Всеки член на семейството имал индивидуален характер; старият Карп обикновено бил възхитен от най-новите иновации, които учените носели в лагера им. Макар упорито да отказвал да повярва, че човек е стъпил на Луната, той се адаптирал към идеята за сателитите. Ликови ги забелязали още през 50-те, когато „звездите започнали да препускат бързо през небето“.

Най-много го изумила прозрачна целофанова опаковка. „Боже, какво са измислили – като стъкло е, а се нагъва!“. Карп държал на статуса си на глава на семейството, макар вече да гонил 90 години. Най-големият му син, Савин, се обявил за непреклонен арбитър по отношение на религията. „Беше силно вярващ, но суров човек“ – казва баща му за него. Карп бил разтревожен какво ще се случи със семейството след смъртта му, ако Савин поеме контрола. Най-големият син щял да срещне малко съпротива от Наталия, която така и не успяла да замени майка си като домакиня и шивачка.

По-малките деца от друга страна, били по-открити към промяната и иновацията. „Фанатизмът не е толкова дълбоко загнезден у Агафия“ – отбелязва Песков и осъзнава, че най-младата от Ликови имала чувство за ирония и можела да се подиграва на себе си. Необикновената реч на Агафия – имала певчески глас и разпъвала прости думи в многосричия – убедила посетителите, че е малоумна, докато всъщност била доста интелигентна и отговаряла за следене на времето, при положение, че семейството не разполагало с календар. Не бягала от тежката работа, копаела ново мазе през есента и работела на лунна светлина, когато слънцето залязвало. Когато Песков я пита дали не я е било страх сама в дивата гора, тя му отговаря: „Че какво може да ме нападне тук?“

От всички обаче, Дмитрий се оказва любимец на геолозите – опитен любител на природата, който познавал всички настроения на тайгата. Той бил най-любопитен и вероятно най-открито настроения член на семейството. Именно той направил семейната печка и кофите от дървесна кора, които използвали за съхранение на храна. Дмитрий прекарал дни в рязане и поваляне на всяко дърво, което Ликови използвали. Вероятно не е изненадващо, че именно той бил най-изумен от технологиите на учените. Щом отношенията им се подобрили до толкова, че Ликови били убедени да посетят съветския лагер надолу по течението, той прекарал много щастливи часове в малката дъскорезница, чудейки се колко лесно един кръгъл трион може да реже дървото.

Карп Ликов води дълга и неуспешна битка със себе си да ограничи цялата тази модерност. Когато все още опознават геолозите, семейство Ликови приемат само един подарък от тях – сол. С течение на времето обаче вземат повече. Приветстват помощта на техния специален приятел сред геолозите – Ерофей Седов, който през повечето време асистирал с посяването и събирането на реколтата. Приемат ножове, вилици, зърно и дори лист и хартия, както и фенер. Повечето от тези иновации били бързо възприети, но грехът на телевизията, с която се сблъскали в лагера на геолозите, се оказал неустоим за тях.

На редките си визити, те сядали и гледали. Карп сядал директно пред екрана. Агафия наблюдавала, надничайки от вратата. Тя се опитвала да прогони греха с молитва – шепнейки и кръстейки се. След това и старецът се молел.

Вероятно най-тъжното от странната история на Ликови е скоростта, с която всичко за тях пропада след като възстановяват контакта си с външния свят. През есента на 1981г три от четирите деца последват майка си в гроба само в рамките на няколко дни. Според Песков, смъртта им не е била, както може да се очаква, от излагането на болести, към които не са имали имунитет. Савин и Наталия страдали от бъбречна недостатъчност, вероятно в резултат от диетата им. Дмитрий обаче умрял от пневмония, която може би е започнала като инфекция, получил от новите си приятели.

Смъртта му разтърсва геолозите, които отчаяно се опитват да го спасят. Те предлагат да повикат хеликоптер и да го закарат в болница. Дмитрий обаче отказва да изостави семейството и религията си. „Това не ни е позволено. Човек живее колкото Бог му е отредил“ – прошепва той преди да умре.

След като тримата са погребани, геолозите се опитват да убедят Карп и Агафия да напуснат гората и да се завърнат при роднини, които са оцелели след толкова години чистки и все още живеят в старото им село. Но никой от тях не иска и да чува за това. Те възстановяват старата си колиба, но остават близо до стария си дом.

Карп Ликов умира в съня си на 16 февруари 1988г, точно 27 години след съпругата си. Агафия го погребва в планината с помощта на геолозите, след което се връща обратно в дома си, убедена, че Бог ще й помага. И наистина остава там. Четвърт век по-късно, вече на 70, това дете на тайгата все още живее само, високо над Абакан.

Източник: iskamdaznam.com

Най-голямата мистерия около Джак Изкормвача е разкрита

След 130 години загадки, мистерията около Джак Изкормвача е решена. След като е взета ДНК проба от кръвта по шала на една от жертвите му — Катрин Едоус, най-после разкриха самоличността му.Както е известно, това е най-известният сериен убиец в Англия, а и в цял свят. Смята се, че е убил поне 5 жени със съмнителна репутация, а може би и повече. Самоличността му остава загадка почти до днес.

Анализът показва, че става дума за Аарон Комински, бръснар, който живее в Лондон. Космински е главен заподозрян на детективите им, които тогава са водили разследването, но никога не е имало достатъчно доказателство, за да бъде осъден.Въпреки това, повече от 100 години след като е убивал в Лондон, изследователите от университета „Джон Морис“ в Ливърпул са успели да идентифицират прочутия сериен убиец.

Джак Изкормвача е обвинен за убийството на най-малко 5 жени от източната част на Лондон през 1888-ма година. Анализът е направен на база единствените доказателства за убиеца, оставени върху четвъртата жертва — Катрин Едоус. Предполагало се, че кръвта принадлежи на убиеца.

Това не е първи път, когато Комински се свързва с убийствата. Но за първи път твърденията са подкрепени с доказателства.

Повече от 130 години продължава мистерията около Комински. И досега така и не е потвърдена неговата самоличност като виновен за убийствата. Както е известно, Джак Изкормвача е една от най-мрачните фигури в криминалната история на Лондон. Убиецът вдъхновил толкова книги и филми, остава неизвестен повече от 100 години, докато загадката бива разкрита.

За Комински се знае малко. Той е бил полски еврейски емигрант, който се мести в Англия, след като страната му попада под руско влияние. За да избяга от руския царски режим той бяга от страната си.Очевидно е имал психични отклонения, тъй като през 1891 година е изпратен в психиатрична болница. Предвид тежкото си състояние и ужасяващите условия в тези „лечебни заведения“, осем години по-късно умира.

Проклятието на Кенеди взе нова жертва:Нови зловещи събития помрачиха историята на фамилията

Родът Кенеди изглежда прокълнат. Още преди Джон Кенеди да стане президент, зловещи събития помрачаваха историята на фамилията. Оказа се обаче, че те не са единствените. Джон Кенеди бе застрелян няколко десетилетия по-късно. 

След това и брат му Робърт бе убит при съмнителни обстоятелства. Джон Кенеди — младши загина при самолетна катастрофа малко след като обяви политическите си амбиции за президент. Сега нова смърт застига семейството – Сорша Росън Кенеди-Хил е внучка на Робърт Кенеди и дъщеря на Кортни Кенеди и Пол Хил. Нейната баба Етел Кенеди, съпруга на Робърт Кенеди, съобщи за смъртта й и за огромната загуба на семейството.

Момичето е намерено в луксозния семеен дом в Кейп Код след свръхдоза. В 14:30 следобед те получават обаждане, че момичето е в безсъзнание. Направено й е изкуствено дишане, дефибрилация и моментално е изпратена в болницата. По пътя обаче умира. Според предварителните прогнози – от свръхдоза.

Сорша прави признание преди няколко години, в което споделя, че е била нападната и малтретирана по особено жесток начин от свой приятел. Прави няколко опита за самоубийство, като отговор на тежката депресия, в която изпада. Баща й е Пол Майкъл Хил – известен от Гилфордската четворка. Той е сред групата младежи, погрешно осъдени като членове на ИРА и виновни за атентатите през 1974. По-късно е реабилитиран.

Полицията вече разследва смъртта на момичето. Семейството й е потресено, най-вече баба й. Това е поредна жестока трагедия за клана Кенеди. Вече тръгнаха слухове, че наследниците на фамилията са прокълнати, пише „Дейли мейл“.

Градски легенди твърдят, че проклятието е хвърлено от една от сестрите на Кенеди. Тя се ражда с увреждания и е подложена на ужасни експерименти от баща си. И до края на живота си не прощава на семейството си.

Богаташ отиде с ослепителна блондинка в хотел, но тя се оказа мъж..

Красавицата се съгласила да отиде с него в супер луксозен хотел..
Полицията усилено опитва да реши заплетен случай, който разследващите на шега са нарекли "дамата с изненадите". Мъж - транс*ендър е обвинен в това, че е ограбил ухажора си, който пък нямал ни най-малка представа за неговата полова идентичност.  

Иначе ослепителната блондинка е взела от него внушителна сума, докато двамата били заедно в петзвезден хотел. Потърпевшият е син на известен руски учен. Фуад, който е син на геолог, решил да си почине в приятна, женска компания. Той поканил със себе си своя позната, която срещнал в интернет - ефектната Алина Глебова. Двамата кореспондирали в социалните мрежи повече от три години, дори веднъж излезли и на кафе.

След добре прекарана вечер в скъп ресторант красавицата се съгласила да отиде с него в супер луксозен хотел.  Но там, както по-късно разказал самият Фуад на полицаите, го очаквала изненада.

"Започнахме да се целуваме, да се натискаме, в един момент тя тръгна да си сваля дрехите и ми призна, че преди е била... мъж. Предложи ми все пак да правим се"с, но да й платя, аз отказах", разказва измаменият любовник.

Той твърди, че е решил все пак да остане с нея, но спал на дивана. На сутринта дори пили кафе, тя/той му казала, че отива на спа-процедури и взела със себе си електронния ключ от стаята.  Усетил нещо нередно, мъжът проверил дрехите си и разбрал, че му липсва голяма сума пари. Той позвънил веднага на рецепцията и казал да хванат крадлата, но тя успяла да изчезне с такси.

Полицаите са издирили въпросната Алина - 31-годишна жена, която преди смяната на пола се казвала Сергей. Пред тях, обаче, се оправдала, че не е крала пари и твърдяла, че Фуад я обвинил, защото й се разсърдил. Предстои двамата да бъдат изправени пред детектор на лъжата./Блиц/

Братовчедката на Чърчил съветски шпионин! Клеър била заклет поддръжник на Съветска Русия

Била ли е братовчедката на Чърчил съветски шпионин? 
Докато Уинстън Чърчил е заклет противник на съветска Русия, братовчедка му Клеър Шеридан, точно обратното, е един от най-големите ѝ поддръжници. Във Великобритания това е непростимо. "Аз не съм болшевик. Но се опитвам да разбера духа на комунизма и той ме интригува неимоверно", пише братовчедката на Уинстън Чърчил, Клеър Шеридан, в дневника си, публикуван под заглавието "Руски портрети", по време на пътешествие до съветска Русия през 1920 година. 

Британската контраразузнавателна агенция МИ5 обаче не е толкова сигурна. Според тях роднината на един от най-влиятелните хора във Великобритания е болшевишки шпионин.

Фактът, че е братовчедка на министъра на войната Уинстън Чърчил, не е единствената заслуга на Клеър Шеридан. Тя е и известен скулптор. Именно работата ѝ я отвежда в съветска Русия. След като се среща с представители на съветска търговска делегация в Лондон през 1920 г., Клеър признава, че цял живот е била влюбена в руската литература, музика, танцово и художествено изкуство; веднага я канят да посети Русия. По онова време обаче това е много трудно начинание за британски поданик. Намесата на Антантата в Русия току що е приключила, а в Крим (крепостта на белогвардейците) все още има британски войници. Нещо повече – самата Британия, въпреки че води търговски преговори, не бърза да признае официално съветска Русия. На посещението на страната на болшевиките се гледа като на пълна лудост, но Шеридан не се интересува от общественото мнение. През Стокхолм и Талин "тази моя луда братовчедка" (както се изразява Чърчил) тръгва към Москва.

В Русия Клеър е посрещната като почетен гост. Тя прекарва два месеца в Кремъл, разхожда се из улиците на Москва, ходи на театър, наблюдава как живеят обикновените хора и се диви на видяното: "Защо съм толкова щастлива тук, откъсната от всичко, към което принадлежа? Какво в тази страна винаги е омагьосвало всички?". "Защо тези хора, които са по-слабо образовани, са толкова по-културни от нас? Галериите в Лондон са празни. В Британския музей можеш да срещнеш тук-таме някой случаен германски студент. Тук галериите и музеите са пълни с работници. В Лондон се изнасят представления и пиеси с унижаваща посредственост, на които образованите класи се наслаждават и аплодират. Тук масите се стичат, за да гледат Шекспир", пише тя в дневника си.

Клеър говори много с московчани, снима и си води бележки:

"Сега за първи път се чувствам морално и ментално свободна... Обичам това място и всички хора тук. Обичам хората, които срещнах, и хората, които ме подминават на улицата. Обичам атмосферата, натежала от меланхолия, саможертва и трагедия. Вдъхновена съм от тази Нация, пречистена с Огън. Възхищавам се на достойнството на страданието им и куража на вярата им".

Въпреки това тя не забравя защо е дошла в съветската столица.

Сред скулптурите на Шеридан, изобразяващи болшевишките лидери, се открояват Зиновиев, Каменев, Дзержински, Троцки и, разбира се, Ленин. Тя дори успява да си поговори насаме с "лидера на руската революция". Владимир Ленин шеговито я укорява, че е роднина на "мъжа, зад когото стои цялата мощ на капиталистите". В отговор Клеър отбелязва, че другият ѝ братовчед е член на лявата ирландска партия "Шин Фейн". През смях Ленин отговаря: "Когато се съберете вие тримата, сигурно е доста весело".

У дома във Великобритания Клеър е посрещната със студенина, граничеща с враждебност.

 Тя на практика се превръща в персона нон грата във висшето общество и дори Чърчил отказва да общува с нея, поне временно. Въпреки твърденията на Шеридан, че тя изобщо не се интересува от политика, британците са разгневени от безпрецедентното ѝ пътуване, приятелството ѝ с болшевиките и подкрепата ѝ към Русия. МИ5 следи отблизо братовчедката на британския министър на войната. Агенцията не може да подмине двусмислените забележки на Клеър за Русия и руснаците: "Бих искала да живея сред тях вечно или да работят за тях отвън. Да работя и да се боря за Мира, който ще излекува раните им".

На фона на силния обществен натиск Шеридан е принудена да напусне Великобритания. 

Тя тръгва на невероятно околосветско пътешествие, през което завързва любовна афера с Чарли Чаплин в САЩ, среща се с Мусолини в Швейцария и слуша речите на младия Хитлер в Германия. Където и да ходи, агентите на МИ5 я следват по петите. През 1925 г. агентите разбират, че Шеридан е разкрила подробности от неин разговор с Чърчил (по онова време канцлер на хазната) за външната политика с редактора на The Daily Herald Норман Юър, за когото се смята, че е съветски агент. Малко след това, според МИ5, финансовото състояние на Шеридан бързо се подобрява, което е доста подозрително. След десетилетие на проблеми с парите, тя заминава за Алжир, след като изплаща всичките си дългове. Британското разузнаване подозира, че пръст в това има Русия.

"С оглед на фактите относно финансовото ѝ състояние (ние) силно вярваме, че Клеър получава пари от руснаците, и че е изпратена в Северна Африка, за да се запознае с местната ситуация и да работи или като докладващ агент, или като куриер", се посочва в доклад на МИ5. МИ5 многократно споделя съмненията си за Шеридан с Чърчил, но той винаги ги пренебрегва. Нещо повече – на фона на разгара на Втората световна война Клеър и Уинстън най-накрая изглаждат разногласията си и забравят за миналото. Клеър Шеридан умира през 1970 г. на 84-годишна възраст. Срещу нея никога не са водени дела.

Аушвиц -релсите които водят към ада

Аушвиц или Освиенцим е комплекс от нацистки концентрационни лагери, построени и ръководени от Нацистка Германия в окупирана Полша по време на Втората световна война. Състои се от Аушвиц I (оригиналният концлагер), Аушвиц II-Биркенау (комбинация от концентрационен и изтребващ лагер), Аушвиц III-Моновиц (трудов лагер) и 45 сателитни лагера.

Аушвиц I първоначално е построен, за да държи полски политически затворници, които пристигат през май 1940. Първото изтребване на лагерниците е през септември 1941. Аушвиц II-Биркенау се превръща в основен обект на окончателното решение на нацистите по отношение на еврейския въпрос по време на Холокоста. От началото на 1942 до края на 1944 транспортни влакове водят евреи от цяла окупирана Европа до газовите камери на лагера, където биват масово убивани с отровата Циклон Б, първоначално разработена да бъде използвана като пестицид.

Около 1,3 милиона души са изпратени в лагера, 1,1 милиона от които умират. Около 90% от тях са евреи. Приблизително един на всеки шест евреи, убити в Холокоста, са заинали в лагера.


Други хора, депортирани в Аушвиц, включват 150 000 поляци, 23 000 роми и синти, 15 000 съветски военнопленници, 400 Свидетели на Йехова и десетки хиляди други от различни националности, включително и неизвестен брой хомосексуалисти. Много от тези, които не биват обгазени в камерите, умират от глад, принудителен труд, инфекциозни болести, индивидуални екзекуции и медицински експерименти.

В хода на войната, лагерът е управляван от 7 000 членове на германския Шуцщафел (SS), приблизително 12% от които по-късно са осъдени за военни престъпления. Някои, включително и лагерния командир Рудолф Хьос, са екзекутирани. Съюзниците не реагират на ранните съобщения за жестокости в лагера, а неуспехът им да бомбардират лагера или железниците му остава спорен. Поне 802 затворници опитват да избягат от Аушвиц, 144 от които успяват.

С приближаването на съветските войски към Аушвиц през януари 1945, повечето от населението му е изшратено на запад в така нареченият марш на смъртта. Затворниците, останли в лагера, са освободени на 27 януари 1945, ден, на който днес се отбелязва Международния възпоменателен ден на Холокоста. През следващите десетилетия оцелелите като Примо Леви, Виктор Франкъл и Ели Визел пишат мемоари на своите преживявания в Аушвиц и лагерът става доминиращ символ на Холокоста. През 1947 Полша открива Държавен музей Аушвиц-Биркенау на територията на Аушвиц I и II и през 1979

Зловещия президент Иди Амин употребявал за храна убити противници

За него казваха, че на протестиращите опоненти е изял пратеника,като им пратил послание"изяжте нашия "

 Иди Амин Дада Умей (на английски: Idi Amin Dada Oumee; 17 май 1925 – 16 август 2003) е угандийски политик, президент (считан за военен диктатор) на Уганда от 25 януари 1971 до 13 април 1979 г.

Произлиза от племето каква. Роден е в северозападната част на Уганда, близо до Кобоко. При управлението си задълбочава още повече междуплеменните вражди, избивайки стотици хиляди души, главно от племената аколи и ланго. Обвиняван е в канибализъм.

Иди Амин е възпитан от майка си, за която се смята, че е знахарка. Бъдещият диктатор получава ниско образование. През 1941 г. за кратко посещава мюсюлманско училище в Бомбо, където изучава Корана. Въпреки това остава неграмотен до края на 1950-те години. Говори нелошо езиците суахили и нуби.

През 1946 г. Амин постъпва като редник в Кралската африканска стрелкова част на британската колониална армия. Издига се до лейтенантския чин, след като участва в сражения по време на въстанията Мау Мау в Кения. Смятало се, че е опитен (макар прекалено ревностен) войник, спечелва си репутация на жесток човек.

Амин е отличен плувец и боксьор, занимавал се е с ръгби.

След получаването от Уганда на независимост (1962) Иди Амин е със звание капитан (майор от 1963 г.) в угандийската армия. Сближава се с първия премиер Милтон Оботе, резервирано отнасял се към Едуард Мутесе II, бивш крал (на Буганда) и тогавашен президент на Уганда. С подкрепата на Амин премиерът сваля президента, отправяйки го в изгнание в Лондон и провъзгласявайки се за президент през март 1966 г. Сред държавния преврат Амин става главнокомандващ въоръжените сили на Уганда (1966). Опасявайки се, че Оботе ще го арестува за кражба на държавни средства, и възползвайки се от отсътствието му, Амин завзема цялата власт, като извършва поредния за страната държавен преврат на 25 януари 1971 г.

Амин се слави като създател на един от най-жестоките тоталитарни режими в Африка, управлението на който е ознаменувано с усилването на екстремистския национализъм и трибализъм. Съгласно изчисленията, направени след свалянето на Амин, потенциални жертви на неговите репресии са станали от 300 хил. до 500 хил. граждани на Уганда (~ 1,58 – 2,63 % от 19-милионното население), като не по-малко от 2000 души е убил лично.

Името му се свързва с Операция „Ентебе“ (1976) на израелските специални части, проведена на територията на Уганда по време на президентстването му, при която израелците освобождават заложници, взети от палестински терористи.

След края на управлението му се потвърждават (в това число от него самия) сведенията, че Амин е бил канибал и употребявал за храна убити противници и други свои поданици, пазейки части от телата в голям хладилник в резиденцията си, наред с приеманите на аудиенции нищо не подозиращи чужди делегации.

На 18 юли 2003 година диктаторът в изгнание изпада в кома в болница в Джеда, Саудитска Арабия. След месец, на 16 август, умира и е погребан в гробище в същия град.

13 септември-Екзекуцията на слоницата Мери

Годината е 1916. Мери е затворена в цирк. Целият ѝ съзнателен живот е прекаран в цирка, където тя е малтретирана и принудена да свири на музикални инструменти, да подава бейсболни топки на публиката. След провокация на шествие в Тенеси на 12 септември, Мери побеснява и убива провокатора — един от хората отговорни за надзора на принудителния ѝ труд.

На следващия ден, 13 септември, многобройна тълпа от над 2500 се събира, за да наблюдава екзекуцията на Мери. Тя е обесена в 5 следобед.


Мери е слон и като безчет други животни, губи своя живот заради хора, които смятат, че животните са тук за наше забавление, за да се храним с техните тела, за да ни служат. Не е късно да преосмислите схващанията си.

Тайната съветска лаборатория: Как търсеха еликсира на младостта за Сталин (ВИДЕО)

Целият екип учени бил разстрелян по неизвестни причини!
ТВ предаването „На живо“ разсекрети архивите на НКВД за създадената през 1933 г. лаборатория „Андроген“, чиито служители по лични указания на Сталин трябвало да разработят еликсир на младостта за управляващия елит на СССР.

След известно време лабораторията била унищожена, а служителите й били разстреляни през 1938г. Тайните документи били открити в архивите на НКВД от писателя Игор Соколов. Той ги изучавал в продължение на 20 години и казва, че лабораторията е работила в близкото московско село Красково в една от вилите. Те не щадили средства за изследвания.

Предполага се, че били поставени две цели на персонала на лабораторията, да удължат живота на висшето ръководство и да получат алхимично злато. Възможно ли е служителите на Андроген да са били разстреляни, защото са успели да разкрият тайни, които не могат да станат достояние на масите?

Какво казаха гостите в студиото за това как продължава търсенето на това вълшебно лекарство днес? Каква „алхимична“ история разказа правнукът на Матилда Кшесинская Константин Севенард?

Какъв „младежки еликсир“ е създаден през 30-те години на миналия век от учения Алексей Замков - съпруг на известната Вера Мухина? Имало ли е случаи в историята, когато изследователите са се доближили до тайната на „философския камък“ и „алхимичното злато“?

И какво казват хората, които днес продължават да търсят тайната на вечната младост, като имплантират бактерии от мозък на мамут, живеят без сън 16 години и пият на вода от Розовото езеро в Крим?

/БЛИЦ/


Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен