Тя изпя една от най-великите български песни, а до вчера се хранеше в кухня за бедни

 

Ани Павлова е от онези имена в българската естрада, които остават завинаги свързани с образа на България от миналото. Гласът й звучи в един от най-патриотичните и обичани шлагери на социализма – „Нашата мила родна страна“, познат на поколения и под своя емблематичен рефрен „Пътнико свиден, пътнико млад“. Именно с тази песен тя печели „Мелодия на годината“ през 1972 г., а отличието я превръща в истински символ на епохата. Павлова получава и званието „Заслужил артист“, което само потвърждава статута й в тогавашната културна среда.

Кариерата и започва в края на 60-те години, когато младата певица бързо привлича вниманието на композитори и редактори в държавните медии. Нейният чист, светъл и запомнящ се глас става разпознаваем в радиоефира, а песните й – винаги тематично обвързани с родината, пътя, младостта и връзката с България – я нареждат сред най-слушаните изпълнители на времето. Павлова участва в десетки концерти, в телевизионни програми и фолклорно-естрадни формати, а сценичните й партньори я описват като скромна, нежна и дисциплинирана артистка.

Въпреки популярността си през 70-те и 80-те години, началото на прехода бележи драматичен обрат. Финансовият й крах започва през 90-те, когато – според множество източници – губи всичките си спестявания в пирамидална схема. Това я оставя без резерви и без стабилни доходи в труден и непредвидим период. Пенсията й се оказва унизително ниска и за да оцелява, тя е принудена да работи далеч от сцената – включително като чистачка на входове в София.

Постепенно Ани Павлова напълно се отдръпва от публичността. Последното й интервю е от 1996 година, след което тя остава в пълно мълчание, отказвайки медийни участия и срещи с журналисти. Това допринася за появата на различни слухове около съдбата й – че се реди на опашки за безплатна храна, че живее в крайна бедност и че няма никаква подкрепа. Част от тези твърдения през годините остават непотвърдени, а други намират отзвук чрез разкази на хора, които твърдят, че са й помагали.

Ясното е едно: в последните години Ани Павлова се бори с тежко здравословно състояние. Според близки до семейството й тя получава инсулт, след което единствената й дъщеря я взема при себе си в чужбина. Там певицата намира грижа, спокойствие и възможност да се възстанови далеч от трудностите, които я съпътстваха у нас буквално до последните години. Продадено е и гаражно помещение на нейно име в София, което вероятно е част от опита да се осигури някаква финансова стабилност.

Тъжната съдба на Ани Павлова е отражение на общата картина, която съпътства много от емблемите на българската естрада – хора, които са създавали култура, памет и идентичност, но след промените са останали сами, бедни и забравени. Песента, която някога вдъхновяваше цяла България да обича своята родина, се оказва тежък контраст на личната й житейска реалност.

Днес Ани Павлова живее далеч от родината, за която е пяла с такава страст. И макар да не желае публичност, нейният глас остава – като спомен от времето, когато една песен можеше да обедини милиони хора, а една певица можеше да стане символ на цяла епоха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наричаха я кулата на самоубийците

На снимката се вижда съоръжение, приличащо едновременно на наблюдателна кула и индустриално скеле, издигнато върху скалистия ръб на плевенския парк „Кайлъка“. Над скалата се спуска парашут, от платформата вече е полетял човешки силует, а долу се е събрала тълпа. Снимката е от време, в което всичко това е изглеждало като спорт и приключение. По-късно обаче мястото придобива съвсем различна репутация.

Парашутната кула в парк „Кайлъка“ е построена през 1958 г. за тренировъчни парашутни скокове. Идеята е напълно типична за епохата. ДОСО — Държавна организация за съдействие на отбраната — изгражда подобни съоръжения из цялата страна като част от подготовката на гражданите за евентуална военна необходимост, представена чрез езика на масовия спорт и патриотичното възпитание. „Кайлъка“ предлага подходящ терен — високи скали, лесен достъп и достатъчно пространство за демонстрации и тренировки.

Скоковете се извършват чрез въжена система. Парашутистът не лети свободно, а бива контролиран и спускан от платформата към земята. Достатъчно реалистично за обучение, достатъчно впечатляващо за публика и напълно достатъчно, за да създаде усещането, че и обикновеният човек може да се докосне до света на истинските парашутисти.

Още през социализма около кулата започват да се носят мрачни истории. Имало е случаи на хора, хвърлили се от нея, но подобни трагедии рядко достигат до обществеността в онези години. Системата не обича подобни теми — нито в пресата, нито в официалните разговори. Историите остават полушепнешком предавани между хората, като нещо, за което всички са чували, но никой не говори открито.

В началото на 90-те години кулата спира да функционира. Никой не я демонтира, никой не я поддържа и никой не я охранява. Тя просто остава там — ръждясваща метална конструкция над скалите, все по-опасна, все по-мрачна и все по-достъпна за хора, дошли не да тренират, а просто да скочат.

През 1994 г. трагедията окончателно превръща мястото в символ на смъртта. Младо момиче се хвърля от кулата заради несподелена любов. Случаят разтърсва целия Плевен. Говори се за него дълго, почти като за градска рана, която всички помнят. Именно тогава името „кулата на самоубийците“ започва да се произнася вече не като мрачна шега, а като нещо напълно буквално.

След този случай районът около съоръжението постепенно става негласно отбягван. Кулата продължава да стои над скалите — ръждясала, празна и зловеща, сякаш самото й присъствие напомня за всичко, което се е случило там. Под нея остава мраморната плоча, посветена на 50-годишнината на Алпийски клуб – Плевен — детайл с почти неволна символика. Паметна плоча за алпинизъм под конструкция, останала в паметта на хората най-вече с паданията.

Едва през юли 2014 г. Община Плевен най-после взима решението, което е трябвало да бъде взето много по-рано. Металната конструкция е демонтирана изцяло, след като е определена като опасна заради лошото си състояние и дългогодишната липса на поддръжка. Демонтажът преминава тихо, без особена публичност. От общината съобщават, че на мястото няма да бъде изграждано друго съоръжение.

Така скалата в „Кайлъка“ остава сама — без кулата, без платформата и без въжената система. Само скала.

Парашутни кули като плевенската са изграждани в десетки социалистически градове с ясна военна логика. Повечето от тях споделят сходна съдба — изоставяне, ръжда и мрачна местна известност, събрала в себе си много от неуспехите и разочарованията на годините след промените.

Днес „Кайлъка“ е красив парк, пълен с хора, туристи и живот. Скалата още е там. Кулата я няма. И може би точно така трябва да бъде.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любопитна случка в Димитровград - градът, изграден с неуморния труд на бригадири от цялата страна

 

Годината е 1961-ва, а действието се развива в откритата наскоро Втора гимназия „Христо Ботев“. 

На заместник-директорката Златка Ганева е спретнат страшен номер. В началото на учебната година в училището се появило анонимно писмо, адресирано до нея. В писмото се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го пленили под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор алармирал Златка Ганева, че след няколко дни революционерът поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград. Това писмо хвърлило зам.-директорката в луд възторг. И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск. Някой явно е имал зъб на Ганева и очевидно е знаел добре как ще реагира. Хич не се и замислила, че роденият през 1848 г. Христо Ботев през въпросната 1961 г. би трябвало да бъде на 113 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Навярно си е мислила, че в Диарбекир е водел природосъобразен живот, без гуляи като в Браила, и се е хранел с питателна и здравословна храна, с каквато са известни турските каторги. Така че заместничката се заела с подготовката по посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час. 

Амбициозната другарка Ганева веднага отменила учебните занимания. С уроците винаги може да се навакса, един път ти идва Ботев на крака! Всички класове били хвърлени да маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. По-талантливите ученици започнали усилено да изучават народни и възрожденски песни, защото Златева с право предположила, че за 85 години престой в Диарбекир на Ботев навярно са му писнали маанетата и е зажаднял за нещо родно. Тя обаче държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни.

Приготовленията по посрещането на народния герой продължавали с пълна пара, а учебният процес здраво зациклил. Почти всички са били наясно с цялата комичност на ситуацията. Тогава обаче времената са били такива, че каквото каже шефът, не се коментира. Тържествената дата се задавала. Димитровградчани гледали с насмешка на всичко случващо се около посещението на Ботев, само Ганева потънала в някакъв неин възторжен свят, бленувала за момента, когато Ботев ще стъпи на димитровградския перон. Дори не се и запитвала защо точно в Димитровград ще слезе поетът. Дори и да предположим, че Ботев бил жив, логично е да иска да види родния си Калофер, а за целта трябва да пропусне града на бригадирите и да направи връзка от Пловдив. Естествено, никой не се осмелявал да й задава такива въпроси, но ако го беше направил, навярно щеше да получи отговор, че иска да види гимназията, носеща неговото име, или че дори в Диарбекир се е чуло за Азотно-торовия завод край града. За разнообразие между маршировките и народните песни, докато чакали да дойде въпросният ден, учениците провеждали викторини за живота и творчеството на Христо Ботев, конкурси за портрет на Ботев и най-добро стихотворение за него. И децата, и родителите, и учителите вече ги втрисало само като чуели името на Ботев. Накрая най-сетне настъпил и дългоочакваният ден. 

Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна чавдарчетата и пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Станчо с бръснача и огледалото. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Ганева цялата сияела, за едната бройка да получи удар от вълнение. Без съмнение всичко било организирано перфектно. Червените връзки се веели, строят бил по конец, лозунгите били един от друг по-въздействащи. Влакът, идващ от Истанбул през Свиленград, спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но... Човекът, който се появил, не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев! 

Настанала тишина... При абсурдността на видяното директорът замръзнал сащисан. Веднага разпуснал посрещането, използвайки не една и две "благозвучни" думи, неотговарящи на тържествеността на момента. Впоследствие се разбрало, че ходил при болните си родители на село и на връщане хванал влака от харманлийската гара. Това навярно е било известно на анонимния подател още преди да изпрати писмото. А и времената били такива, че мобилната комуникация не била възможна и учителският колектив по никакъв начин не е можел да открие директора, за да му съобщи предварително за цялата нелепа ситуация, пред която били изправени. Впоследствие Златка Ганева, разбира се, се разделила с поста на заместник-директорка, но последствията били само тези. Иначе продължила да преподава в същата гимназия чак до пенсионирането си. Какво се е случило с нея след пенсионирането й, историята мълчи. Ако е жива, в момента трябва да е на около 110 години.

Бел.ред.: За пръв път историята е публикувана през 1997-1998 г. във вестник "Ориент експрес" от журналиста Делян Аврамов по автентичен разказ от неговата майка Йорданка Аврамова.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагедията на Петрохан от 1991 г. Тръгват 10, оцеляват само трима

На 24, 25 и 26 май 1991 година България става свидетел на рядко метеорологично явление – обилен сняг в края на пролетта, когато обикновено природата вече се подготвя за лятото.

Тази необичайна климатична аномалия, предизвикана от силен средиземноморски циклон, връща зимата на Балканския полуостров и остава запечатана в паметта на мнозина като едно от най-студените и изненадващи събития в края на май.

Петрохан отново попадна в центъра на общественото внимание заради жестокото убийство край хижата, нашумяло през последните дни. Но далеч преди криминалните хроники да насочат прожекторите към този район, проходът вече носи тежката памет на една от най-драматичните планински трагедии в новата ни история. На 25 май 1991 година именно тук се разиграва бедствие, при което седем души губят живота си, а от група от десет туристи само трима се завръщат живи.

В онзи майски ден десетимата поемат на преход в района на хижа „Петрохан“, планирайки сравнително лек маршрут по билото на Стара планина. Пътуването е замислено като пролетен поход, без очакване за екстремни условия. Времето в началото не дава сериозни индикации за опасност, което се оказва решаващо и подвеждащо. Туристите са облечени и екипирани за сезон, в който сняг и бурен вятър изглеждат малко вероятни.

Само часове по-късно планината показва съвсем друго лице. Високо в Балкана времето се обръща рязко и без предупреждение. Започва силен снеговалеж, придружен от ураганен вятър, температурите падат стремглаво, а видимостта се свежда до няколко метра. Пътеките изчезват под снега, ориентирите се губят, а движението става все по-трудно и хаотично.

В опит да се спасят, туристите губят връзка помежду си. Част от тях продължават напред, други се опитват да се върнат обратно, трети търсят някакво укритие от стихията. В тези условия студът и влагата започват бързо да взимат своето. Настъпва хипотермия, силите се изчерпват, а всяко следващо решение става все по-фатално.

Тримата, които оцеляват, успяват да вземат навременно решение да слязат към по-ниските и по-защитени части на планината. След тежка борба със студа и изтощението те достигат до гората, където условията са по-поносими, и в крайна сметка са спасени. Техните разкази по-късно дават възможност да бъде възстановена картината на трагедията и разкриват колко бързо една привидно безопасна разходка се е превърнала в смъртоносен капан.

След подаден сигнал започва мащабна спасителна акция. Планински спасители и доброволци претърсват района при изключително тежки условия. В следващите дни са открити телата на седемте загинали туристи. Причината за смъртта е измръзване и пълно физическо изтощение. Някои от жертвите са намерени на сравнително малко разстояние една от друга – мълчаливо доказателство колко безпощадна може да бъде планината дори в края на май.

Трагедията от 25 май 1991 година остава завинаги в паметта на планинарската общност като жесток урок за непредсказуемостта на Стара планина и за опасността от подценяване на условията, независимо от сезона. Десет души тръгват на поход, но само трима се връщат.

Днес, когато районът край хижа „Петрохан“ отново е обвит в мрачни новини заради тежко криминално престъпление, споменът за тази трагедия изплува с нова сила. Различни времена, различни причини, но едно и също място, което отново напомня, че тук границата между живота и смъртта може да бъде прекрачена внезапно. Петрохан не е прокълнат, но остава безмилостен към всяка грешка и самоувереност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Технологичната революция на ВТУ през 80-те: Създадени са първите дигитални студентски терминали в България

През втората половина на 80-те години на XX век Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“ се превръща в пионер на дигитализацията в българското висше образование. Във време, когато персоналните компютри са рядкост, висшето училище въвежда в експлоатация първите у нас публични информационни машини за студенти.

Иновативните терминали, разположени в коридорите на университета, дават на младите хора безпрецедентен за епохата директен достъп до различни неща.

Във визуално футуристичните за времето си кабини са вградени върховите постижения на родното и източноевропейското инженерство по онова време. Всеки терминал е захранван от хардуер на българските персонални компютри от серията „Правец“. Изображението се визуализира чрез модифицирани кинескопи от популярната марка телевизори и монитори „Електрон“

Тази конфигурация позволява на студентите да взаимодействат с компютърната система чрез опростен интерфейс, избирайки вълнуващата ги информация директно от клавиатурата. За епохата, в която административните справки се извършват изцяло на хартия и пред препълнени канцеларии, проектът е истински скок в бъдещето.

Тази ранна дигитална система полага основите на силни традиции в областта на компютърните науки във ВТУ. Днес Факултетът по математика и информатика на университета продължава да развива модерни Компютърни науки и иновативни Информационни технологии. Архивите и спомените за тези първи „информационни будки“ остават ярък символ за това как Велико Търново изпревари времето си и показа на младите хора дигиталното бъдеще още преди настъпването на интернет ерата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е днес дъщерята на Апостол Карамитев, чиято най-запомняща се роля е в „Опасен чар“

Дъщерята на големия Апостол Карамитев – Маргарита, не е сред щастливите български емигранти. Вече близо 25 години бившата актриса живее заедно със съпруга си – инженер по професия, във Ванкувър, Канада.

Когато заминали да си търсят късмета там, Карамитева решила да се захване с психология. В момента водела частни сеанси и се хващала да работи на парче където успее. Не живеела никак луксозно, но нямала намерение да се завръща у нас, защото отдавна загубила позициите си в артсредите, а и конкуренцията вече била по-непробиваема. Все пак потомствената актриса не могла напълно да изтръгне от сърцето си театъра.

Маргарита се прехранва като психолог, не поддържа връзка с брат си.

Преди няколко години създала любителска трупа, в която постъпили хора от Ванкувър и Сиатъл. Никой от тях не се занимавал професионално с актьорско майсторство и всички имали коренно различни професии. Маргарита, като човек с по-голям опит на сцена, била ръководител на камерния състав. Тъй като не успявали да си намерят финансиране, събирали пари за декори, наеми на зали и всякакви други разходи. На последната си постановка по текст на Йордан Радичков успели да съберат 70 души публика и това засега бил най-големият им успех.

Синът на Маргарита, който носи името на знаменития си дядо, също избягва публичността, а последното, което се знае за него, е, че се е оженил на скромна сватба и живее в гр. Гоце Делчев. С майка му не били особено близки и не се чували всеки ден. Почти никакъв контакт щерката на Карамитев не поддържала и с родния си брат. Момчил от близо 40 години живее зад граница, като в Лос Анджелис сред киногилдията не се представял с рождено си име, а с измислен от него псевдоним.

Той също е кадър на ВИТИЗ, но в Щатите бил от хората зад прожекторите. Занимавал се с продуцентство и режисура. Момчил бил гордостта на покойната си майка Маргарита Дупаринова, която до последно се хвалела, че е женен за седмо поколение римлянка. С италианката синът на Карамитев се запознал, когато отишъл на специализация в Ботуша, а после двамата заедно отпрашили за Америка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Животът в снимки на един бивш президент

Георги с родителите си и баба си минути преди да постъпи в казармата.

Георги Първанов бил любимото дете на бабите в пернишкия квартал „Рудничар“. Родителите му – Мария и Седефчо, работили почти денонощно в машиностроителния завод „Струма“ и бъдещият държавен глава отраснал в комшийската къща. Той още бил признателен на леля Стефка, която го поела от бебе.

Когато проходил и проговорил, малкият Георги сам изявявал желание да й ходи на гости, защото от цялата махала само тя имала телевизор. От сутрин до вечер Гошко, както го наричат най-близките му роднини, гледал предавания и за деца, и за възрастни. Наизустявал съдържанието им отведнъж, а после го разказвал на другите баби от улицата. Понякога се случвало дори да заспива в чуждата къща, а родителите му по тъмно идвали да си го вземат и го пренасяли на ръце до неговия креват.

В Перник им се носела слава на големи купонджии, а баща му Седефчо винаги забавлявал компанията с вицове и песни. От майка му Мария всички имали страх, защото била силна жена и управлявала кран наравно с мъжете. За пръв път качила Георги на огромната машина още като бебе. Въпреки че била строга, най-много плакала, когато го изпращала в казармата.

Службата му в поделението „Ломски форт“ била тежка, а старшините много го юркали. Съказармениците му разказват, че тогава бъдещият главнокомандващ армията разпускал, слушайки „Бийтълс“, въпреки че бил отявлен русофил. Момичетата оттогава много го харесвали заради гъстата му черна коса, но на свиждане не му отишла нито една от обожателките.

С настоящата си съпруга Зорка се запознали на студентски купон, а тя обичала да се шегува, че не си спомняла кога е било, защото изкарала целия си живот с него.

АБИТУРИЕНТ 

Като абитуриент с баща си Седефчо (вляво), който макар контузен, е във вихъра на купона.

СЕМЕЙСТВО

Мария и Седефчо Първанови на банкет. Седефчо танцува бос в средата на дансинга.

ОБОЖАТЕЛКИ 

Младият Георги станал любимец на жените заради стройната си осанка и гъстата черна коса.

СЪПРУГАТА 

Зорка поздравява съпруга си със спонтанна целувка, след като е обявен за Мъж на годината през 2003 г.

КЪМПИНГАР

Август 2009 година. Първанов пали огън в местността Трещеник над Якоруда, където всяка година от запознаството си със Зорка се отбивали след поход в Рила.

НА ПРОТЕСТ

Първите стъпки в политиката прави, участвайки в акция срещу НАТО.

И ЛОВЕЦ СЪМ, И РИБАР СЪМ

Ловът е голямата страст на бившия президент.

ДЯДО И ВНУЧЕ

С внук си Жорко, който е кръстен на него, изучават екзотиката на фауната.

В ДЕСЕТКАТА

Весела Лечева го запалва по стрелбата.

АДРЕНАЛИН

Георги и Зорка всяко лято се надбягват с джетове във Варненския залив.

КУМИР

Покойният Николай Добрев му е пример в политиката и в живота.

ВОЙНИК 

Снимка за спомен преди уволнението.

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато Лили Иванова даде автограф на Майкъл Джексън

 

Лили Иванова издирва снимка от автографа, който дала на младия Майкъл Джексън през 1973 г.  Двамата се засекли на фестивала „Ямаха“, където българската прима много впечатлила Джако и тогава той направил нещо нетипично за него – поискал автограф от изпълнителката на „Панаири“. Знае се още, че Лили издирва и други снимки, които не притежава. Предполага се, че наследниците на Генко Генков – създателят на „Златният Орфей“, имат някои от тях и най-вече тази как Лили дава автограф на Джексън, пише Телеграф.

Тези дни Лили Иванова продължава да пуска снимки от свои изяви. Тя публикува във фейсбук няколко фотоса от първото си участие в Япония. Снимките са направени преди 50 години в Токио. Годината е 1970-та. Лили с Иван Пеев и оркестър „Черните перли“ (на английски го превеждат като „Тъмните перли“) е поканена да участва в световното изложение в Осака, което минава под мотото „Прогрес и хармония за човечеството“.

Лили и българите дотолкова впечатляват японците, че те решават да ги поканят за серия концерти не само на експото в Осака, но и по клубовете и няколко зали в Токио. Без скромност или пък с излишен патос, но по това време Лили е може би най-добрата певица на планетата и японците го оценяват. Справка в „БГ естрада“ сочи, че на концертите в Токио през 1970 г. Лили изпълнява шлагерите си „Море на младостта“, „Събота вечер“, „Боянският майстор“. Пее и Bang! Bang! на Нанси Синатра, като японците са въодушевени и твърдят, че го прави много по-добре от оригинала.

Но все пак перлата в короната на всеки един концерт на Лили в Япония е „Камино“. Публиката е в екстаз и не спира дълги минути да ръкопляска. В тези години Лили е истинско чудовище на музиката и мачка всички около себе си, карайки ги да изглеждат като незабележителни животинки, спомнят си БГ музиканти.

Три години след 1970-та Лили отново пак е в Токио да пее. Този път с Тончо Русев. За фестивала „Ямаха“ искат Йорданка Христова, избират я по прослушани плочи, които българската страна им изпраща. Тогава Тончо Русев написва за Йорданка песента „Панаири“. Но пък Лили си харесва толкова много този бъдещ шлагер, че решава да си го присвои. Има различни версии какво и как се случва, но в крайна сметка не Христова, а Иванова отива в Токио да пее „Панаири“.

Лили Иванова събира старите си снимки на дигитален носител. Към края на годината примата смята да издаде луксозен албум с тях. Тя е наела екип, който да й дигитализира фотосите и да подготви албума. Проектът е най-амбициозният досега, който Лили е правила в техническо отношение. У нас такъв няма аналог, а и по света подобни неща са изключителна рядкост. Предвижда се Лили да направи и цялостна мултимедия, като включи наградите си в нея, твърдят запознати.

Източник:hotnews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дуетът на сцената и в живота

Стефка Берова и Йордан Марчинков са сред най-разпознаваемите и обичани дуети в историята на българската естрада – не само заради песните си, но и заради факта, че зад сценичния образ стои истинска житейска връзка. Те са от малкото артистични двойки, при които любовта не е била декор, а реална основа на съвместното творчество.

Стефка Берова е родена на 3 май 1942 година в Сопот. Още в ранните си години проявява интерес към сцената и изкуството, което закономерно я отвежда към актьорската професия. Тя завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (днес НАТФИЗ), специалност актьорско майсторство, и започва професионалния си път в драматичния театър. Работи на сцените във Велико Търново и Варна, а по-късно и в Народния театър „Иван Вазов“. Театралната й подготовка, чувството й за драматургия и изразителното сценично присъствие по-късно се превръщат в едно от най-силните й оръжия и в музиката.

Йордан Марчинков е роден на 7 декември 1944 година в София. За разлика от Берова, неговият път е изцяло музикален. Той завършва естрадния отдел на Българската държавна консерватория, където изгражда стабилна вокална и музикална култура. Още в началото на кариерата си се откроява с дисциплина, усет към ансамбловото пеене и способност да работи в дуетна форма – качества, които по-късно ще се окажат решаващи за успеха на общия им проект.

Пътищата им се пресичат в период, когато и двамата вече търсят своето утвърждаване.

Срещата им първоначално е професионална, но бързо прераства в лична връзка, която естествено намира отражение и на сцената. Между тях се появява онова трудно обяснимо съчетание от хармония и емоционална близост, което публиката усеща още при първите им съвместни изяви. Те не „играят“ близост – тя е реална и лична, а сцената просто я усилва.

Когато оформят дуета си през 70-те години, те вече са двойка и в живота. Това придава на изпълненията им особена искреност – песните звучат като разговор между двама души, които се познават дълбоко и споделят общ свят. Успехът идва бързо, а заедно с него и огромното натоварване. Концертният им живот е изключително интензивен – стотици участия годишно, непрекъснати пътувания, записи и турнета в България и зад граница. Домът им често е временен, а личното време – оскъдно, но въпреки това те дълго успяват да съхранят баланс между сцената и семейството.

Раждането на дъщеря им Косара Марчинкова е едно от най-важните събития в съвместния им живот. Тя се появява във време, когато популярността им е в своя апогей, а ангажиментите – непрекъснати. И двамата родители се стремят да бъдат пълноценна част от нейното израстване, въпреки динамиката на професията си. Косара расте в атмосфера на музика и изкуство, но съзнателно е държана далеч от публичността. Родителите й не я превръщат в част от сценичния си образ и я пазят от натиска на известността, като за тях тя остава преди всичко дете, а не продължение на кариерата им.

С времето натрупаната умора, различията в характерите и постоянният съвместен живот – и професионален, и личен – започват да оказват влияние върху отношенията им. Краят на 80-те години носи и дълбоки промени в културната и обществената среда, което допълнително усложнява ситуацията. Раздялата им идва без гръмки скандали и без публични обвинения. Тя слага край както на брака им, така и на дуета – по-скоро като тихо отстъпване от една обща сцена, отколкото като рязък разрив.

След раздялата двамата поемат по различни пътища, но остават свързани чрез общото си минало и чрез дъщеря си. Стефка Берова продължава активната си творческа дейност, носейки със себе си опита и популярността, натрупани през годините на дуета. Йордан Марчинков постепенно се отдръпва от активния музикален живот и избира по-спокоен и личен ритъм на съществуване. Въпреки дистанцията, уважението помежду им остава, а споменът за съвместните години не е заличен.

Днес дуетът на Стефка Берова и Йордан Марчинков се помни не само чрез конкретни песни и отличия, а като символ на време, в което сцената и животът често са били едно цяло. Историята им е разказ за любов, споделено творчество, всекидневни компромиси и неизбежни раздели, а присъствието на дъщеря им Косара придава на тази история човешка дълбочина, която я прави истинска и разпознаваема и за днешната публика.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиец осъден доживот пред “Ничия земя”: “В затвора е 1000 пъти по-добре, хората навън умират. И насила да ме карат – няма да си тръгна оттук.”

Нов разговор с Михаил Лещарски в “Ничия земя” отново разтърси зрителите. Осъденият на доживотен затвор без право на замяна за едно убийство, но подозиран за още, този път твърди, че е напълно невинен.

Припомняме, че в два епизода през 2020 г. бе излъчен специален проект, реализиран съвместно с криминалния психолог Тодор Тодоров, който влезе в затвора и разговаря с Лещарски. Тогава той призна за още няколко убийства. Днес обаче версията му е коренно различна.

Въпросите остават –- защо променя твърденията си, защо отрича думите си, заснети с няколко камери, и защо вече говори за пари?

Самият Лещарски не крие, че се чувства добре зад решетките:

„Значи изобщо не съжалявам, че съм тук сега, защото съм между живите. Досега, ако бях навънка, да съм умрял 100 пъти! Или да са ме гръмнали някъде, или да съм се пребил с кола. Можеше да не съм жив, а ето че съм.”

Той дори сравнява живота си с този на свои връстници:

„Аз съм жив, а моите набори масово са под земята.”

Лещарски описва ежедневието си в затвора като напълно задоволително:

„Сред живите съм, в затвора съм, но съм добре! Ама съм много добре! Ям каквото искам, спя когато искам, рисувам по всяко време, имам телевизия и радио… всичко имам! Полицаите се държат добре с мен и аз с тях.”

Той е категоричен, че не желае помилване:

„Не искам помиловка. Навън нищо не мога да работя, на 67 съм! Къде ще ида? Как да не ми е добре тука?!”

И завършва с най-шокиращото си признание:

„В затвора е 1000 пъти по-добре от навън, хората навън умират. И на сила да ме карат – няма да си тръгна оттук.”

С доза цинизъм Лещарски добавя:

„Липсват ни жени, но все още имам дясна ръка.”

Така интервюто в „Ничия земя” повдига още повече въпроси около личността и думите на един от най-противоречивите затворници у нас.

БГ днес

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Фаталната българка, която преди 18 години бе най-добрият модел на Европа а голямата и любов загива пронизан от куршуми

През последните години сякаш все по-рядко чуваме името на Цеци Красимирова. Някога, тя бе сред водещите топ модели у нас – и бе добре познато лице от рекламите и модните подиуми.

Около Цеци се шумеше много и по отношение на личния й живот и често бе свързвана с имената на редица популярни българи. Но през 2010 г. тя внезапно реши да напусне България – и до днес дели времето си между родната страна и Испания.

И предпочита уединения начин на живот. Преди две години призна, чрез публикация във Facebook, че се е развела със съпруга си милионера Майкъл Струмейтис, с когото сключи брак през 2019 г.

Оттогава насам Цеци развива собствен бизнес. Разработва кремове и интимни гелове на базата на конопа, създадени с мисъл за автентична грижа и хармония с природата.

В профила си в Instagram Цеци често споделя новите продукти, които са разработвани с помощта на специалисти технолози.

Когато не е заета с козметичния и бранд, 45-годишният модел е отдадена на грижи за своите котки. Признавала е, че са нейна голяма страст и дори мечтае един ден да създаде приют за бездомни котки, защото тези институции според нея не са толкова много, колкото приютите за кучета.

Преди няколко месеца се похвали с най-новото си попълнение – белия пухкав котарак Аполо, към чиято снимка написа: „Ново бебе у дома“.

Цеци е на етап в живота си, в който с чиста съвест може да се грижи преди всичко за своите котки – дъщеря й Джудит е вече пораснало момиче и има свой собствен път.

Коя е Цеци Красимирова.Рождена дата: 24.01.1980

Цеца (по-известна като Цеци) Красимирова Петкова е родена на 24 януари 1980 година в Мездра. Хубавицата е зодия Водолей. Още като ученичка се мести в Елин Пелин, за да се запише в местното в хореографското училище. „В града всички ме познават“, смее се днес манекенката. Забелязват я и от агенция „Визаж“. На 17 г. се явява на конкурса „Мис Шопкиня“ с фамилното си име. Записана е като Цеци Петкова. Печели безапелационно. В журито е и писателят Дончо Цончев. Още същата година е избрана за най-добър модел на България. Най-добрият модел на България за 1997 г. признава, че едва 10-годишна е усетила първия досег с модата.

Тогава красивото дете Цеци е записано на курс за модели, който постепенно възпитава на дисциплина и отговорност манекенката с котешки очи. След като е обявена за най-добър модел на България, красивата нашенка отива на конкурса най-добър модел на света, в който се състезава за приза с още 80 претендентки за короната. Неочакваното се случва – Цеци Красимирова става най-добрият модел на Европа за 2007 година. Модни агенции от Италия и Франция я затрупват с предложения за работа. Но тя решава, че детето, което е на път, е по-важно от кариерата й. Тогава Цеци е едва на 18 години. Ражда дъщеричката си Джудит. „Тя ми е одрала кожата“, радва се Цеци. Днес малката е висока почти колкото нея.

По-късно се разделя с бащата на детето, но си остават приятели и заедно се грижат за отглеждането му. Напълнява близо 30 килограма след раждането. Никой не може да си представи, че някога ще се върне на модния подиум. Цеци обаче може. Прави всичко възможно. Смъква излишните килограми само за два месеца и половина. Единствената й храна са ябълките. Пие по 3-4 литра минерална вода. Блъска във фитнеса от зори. Завръща се победоносно на модния подиум. С перфектните мерки 90-61-91 и височина от 1.77 см българският топмодел работи както в България, така и в чужбина.

“Мъжко момиче, което все се бори сама с живота, непредвидима, избухлива, интересна, фрапантна, жената­ вамп, жената хиена, буен нрав, силен характер“. Така шефката на агенция Визаж Евгения Калканджиева определя Цеци Красимирова.

Цеци Красимирова се оказа на фронта на войната в престъпния свят, на площад Дам в Амстердам, където застреляха Косьо Самоковеца, а тя самата беше ранена в главата от същия куршум. Зловещото парче остава в кухината под едното й око. Докато фаталната жена се бореше за живота си в болница в Германия, в България се чуваха насмешливи подмятания.

Косьо Самоковеца за Цеци е голямата любов. „Да. И каквото и да говорят сега за него, за мен той ще си остане един от най-невероятните мъже, с които съм била. Той ме научи как да бъда силна и да не се огъвам пред трудностите. Той често обичаше да казва: „Това, което не ме убива, ме прави по-силен!““, разказва тя пред пресата. Куршумът удари нея, но отприщи и канонада от думи.

Личният живот на топманекенката винаги е бил коментиран. Все я свързват с имената на известни персони. Скандалите се редуват един след друг. Клюката я сочи за любовница на малкия Маргин, който я завел навремето във Визаж, на Георги Илиев, на бившия нападател на Левски Георги Иванов. Наравно с любовта си към ревютата, обучението на млади модели и грижите за дъщеря си, Цеци намира време и за любимото си хоби – танците. Многолики като лицето й са страстите на красавицата – грижа за домашния уют – апартамент над салона на Мая Илиева на Патриарха, наравно с увлечението по екстремни спортове.

Източник:ladyzone, slava.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тръмп с първи коментар след отказ на Саудитска арабия

Американският президент Доналд Тръмп направи първи коментар, след като стана ясно, че Публичният инвестиционен фонд на Саудитска арабия се отказва от финансирането на веригата LIV Golf след края на годината. Счита се, че войната в Иран е една от причините за оттеглянето на саудитската държавна организация.

79-годишният държавен глава на САЩ, който е запален играч на голф, е един от големите привърженици на създадената през 2021 г. LIV Golf и дори през следващата седмица планира среща с участниците във веригата на специален турнир край Вашингтон. Заради неяснотата за бъдещето на петгодишната организация Тръмп изрази надежда, че Професионалната голф асоциация (PGA) ще приеме обратно в редиците отцепилите си състезатели.

„Харесвам LIV Golf, но вярвам, че най-добрите голфъри трябва да играят помежду си. Всички най-велики трябва да са в един шампионат. Искал да гледам Рори Макилрой срещу Брайсън ДеШамбо или Големия Джон Рам срещу Скоти Шефлер, който е велик. Има нещо много красиво да гледаш най-добрите един срещу друг“, заяви Тръмп.

Той дори отиде по-далеч. Не коментира дали състезателите от LIV Golf трябва да бъдат приети обратно от PGA Tour. Американският президент е категоричен, че това ще стане факт.

„Сега те ще бъдат приети от PGA. Ще се върнат в Тура, а това ще бъде великолепно“, добави държавният глава на САЩ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Намериха го на Запад и го убиха в затвора, за назидание.Преди да бъде жестоко ликвидиран пише последното си писмо

На 12 април 1974г., от ул. “Гудрунсвай” № 14 в кв. “Брабранд” на датския град Орхус загадъчно изчезва един българин. Името му е Борис Арсов Илиев – председател на новосъздадената емигрантска организация Съюз на българските революционни комитети (СБРК) със седалище Копенхаген. Той е и член на Българската лига за правата на човека и представител на Българския национален фронт в Дания. Издава бюлетин “Левски”, от страниците на който критикува престъпния режим на Тодор Живков. Самият Арсов, както и датската полиция и служби за сигурност не знаят, че той е влязъл в полезрението на българската ДС няколко месеца преди това и срещу него е планирана секретна операция.

Борис Арсов е български политически емигрант и антикомунист, борец срещу престъпния комунистически режим в България през 60-те и 70-те години на ХХ век и в частност срещу управлението на другаря Тодор Живков. Убит от комунистическите уроди за назидание в Пазарджишкия затвор на 20 декември 1974г. В периода 1960-1962г. Арсов участва в група, която тайно разпространява в центъра на София анонимки. Те са определени от Държавна сигурност определя като “вражески и насочени против дружбата със СССР”. В тях групата пише:

“Братя българи, съгласни ли сте България да бъде изправена пред заколение заради Русия? Вън руснаците от нашата страна, за да ползваме собствените си блага! Братя българи, продажната политика на лъженародното управление тласкат прекрасната ни родина към страшна катастрофа. На борба за излизане от Варшавския пакт!”

Групата е разкрита, а Арсов е на шест години затвор по обвинение, че е „членувал в организация, която си е поставила за цел да събори или подрони или отслаби народнодемократическата власт в НРБ чрез бунт”.

Преди да бъде жестоко ликвидиран Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Бившата съпруга на Арсов и сина му са известени за смъртта му от офицери на ДС. Те ги контролират до последно, като ги придружават до гробищата в Пазарджик, където организират погребението. Най-близкият човек на Арсов сестра му Йорданка Арсова също не е информирана за гибелта, научава случайно за погребението и пристига в последния момент. На близките не им е разрешено да огледат трупа или да поискат аутопсия за изясняване на причините за смъртта. На сестрата на Арсов ДС забранява да разлепи некролози в квартала, в който живее в София, заплашвайки я да не се случи нещо с децата й. По едноименната книга на Христо Христов през 2000 г. БНТ засне и излъчи документален филм за съдбата на Борис Арсов.

Роден през 1915 г. в София, Арсов е шестото дете на преселници от Вардарска Македония. Бащата му изхранва фамилията с малка фурна в работническия квартал “Ючбунар”. Арсов завършва средно образование, а през 1942 г. постъпва на работа в стопанската полиция, където работи до края на 1945 г. След 9 септември 1944 г. става член на “Звено”. Заради това, че е работил в полицията, през 1949 г. е въдворен в лагерите в Богданов дол и Белене. Това му попречва да завърши стопанския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Впоследствие работи на различни места като деловодител.

През 1952 г. оперативен работник от тогавашното Пето управление на ДС го вербува за агент с псевдоним “Огнянов”. В строго поверителна справка е посочено, че вербовката е извършена въз основа на “компрометиращи материали за минала дейност”. Четири години по-късно, през март 1956 г., в досието му в Софийско окръжно управление на МВР, за Арсов е записано:

„На 24 ноември 1952 г. е вербуван за агент на ДС. Като такъв не е дал съществена работа. На ръководство в окръжно управление минава към края на 1955 г. Досега не е дал никакво донесение. С цел активизирането му в началото на февруари бе извикан в службата. При разпита даде обещание, че за бъдеще ще работи честно с органите на ДС. Още на първата среща агент „Огнянов“ не се яви, на контролната също, потърсен по телефона отказа категорично да работи повече с нас. Въз основа на горното същият е изключен от агентурния апарат”.

Този отказ на Арсов се оказва решаващ за бъдещето му. Срещу него започват доноси на различни директори на предприятия, в които работи, за недоволството му от положението в страната. Директорът на ДСО “Динамо” пише за него: “ Безпартиен и почти безактивен по провежданите от партията и правителството мероприятия. В него не се забелязва страх, което е причина да се отнася привидно безразлично към сегашната политика на народната власт. Макар и дълбоко в душата си крие недоволство от порядките, които съществуват както в организацията, така към обществения и културен живот. Не се включва в обществена работа”. В друг донос е посочено: “Не обича установения порядък в страната.”

Бягство към свободата на Запад

Излиза предсрочно от затвора през 1964 г., но трудно намира работа и при поредното си уволнение през 1969 г. решава да напусне България и бяга на Запад.

Установява се в Дания, където получава социална помощ. Там основава БТРК. В бюлетина на емигрантската организация „Левски” атакува просъветската политика на БКП Арсов предвижда БКП да бъде свалена от власт чрез обща стачка и масови демонстрации, които да преминат в народно-освободителна революция, като комунистическата партия, ДКМС и профсъюзите бъдат разпуснати. В програмната декларация на СБРК Арсов посочва, че само по революционен път може да се стигне до промяна на режима в България, че е необходимо създаването на всеобщо съпротивително движение. Това предизвиква реакцията на ДС и тя го набелязва за ликвидиране.

От самото начало ВГУ разполага със свой агент в близкото обкръжение на Арсов. Това е Димитър Филипов с агентурен псевдоним “Николай”. Той е и един от членовете на СБРК и по този начин има достъп до Арсов.

През февруари 1974 г. на среща с офицери от ДС в Австрия Филипов е превербуван от ВГУ и получава нов псевдоним – “Маринов”. Без да има каквито и да е доказателства за терористична дейност ДС на бърза ръка обявява Арсов за терорист.

На 12 февруари1974 г. зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов подписва заповед, в която указва: “Да се разработи комбинация за довеждане в страната на ИР (изменници на родината, б. а.) с цел тяхното ликвидиране или арестуване”. В нея за първи път се използва “ликвидирането” като възможен вариант за обезвреждането на обекти по разработката “Терористи”.

Операцията по отвличането на Арсов от Дания

На 10 април 1974 г. Григор Шопов утвърждава план за „довеждане в страната на главния обект по ГДОР „Терористи” – беглеца Борис Арсов”. В този строго секретен документ от особена важност е отбелязано, че трябва “да се имат предвид и устните указания”. Планът разкрива точния механизъм, по който ДС действа в подобни случаи:

„През февруари т. г. беше прихванато писмо на Арсов до сина му, в което прави оценка за завръщане, разчитайки на ОР (оперативен работник, б. а.) от Софийско управление на МВР подп. Христо Велчев, който го е вербувал и ръководил като сътрудник и оказвал много пъти помощ. По същото време постъпиха данни за настъпило разочарование в Арсов. По наше указание синът му отговори на Арсов, подсили носталгията, даде известни надежди и гаранции за безопасно завръщане. Без знанието на другите членове на СБРК Арсов се е обадил по телефона в посолството и е подал молба и документи за завръщане..

Арсов отговори на сина си, че е съгласен да се завърне веднага при гарантирана безопасност, предлага да се срещне с Хр. Велчев и уговорят за завръщането. Синът му писа, че неговият въпрос е разрешен благоприятно от отговорно място и че допълнително ще му каже какво трябва да направи.

Считаме за целесъобразно да се използва настъпването на разочарование и желание на Арсов да се завърне в страната тъй като при завръщане на Арсов в СБРК ще настъпи дезорганизация, смени и противоборства.

без Арсов определените за диверсии и терористични акции бегълци не могат да се подготвят и проведат подривните акции.

някои от бегълците в СБРК под страх от репресии ще преустановят подривната дейност срещу НРБ.

чрез Арсов ще разкрием цялата дейност на СБРК, дейността на други емигрантски организации и бегълци.

ПРЕДЛАГАМ:

Подп. Христо Велчев от Софийско градско управление на МВР и полк. Димитър Йотов от Второ главно управление на ДС да отидат в Копенхаген по повод “служебна” работа в търговското представителство със задача да установят контакт с обекта Борис Арсов да му окажат въздействие и организират завръщането му в страната.

Контактът с Арсов да стане със съдействието на служителя от търговското представителство Петър Боев – посещение на квартирата му и предаване на писмо от сина му. Да му се дадат гаранции, че няма да му се търси наказателна и друга отговорност . Да го убедят да се върне.

Ако Арсов с документите, които има, може да замине за Западен Берлин, оттам със самолет за ГДР, Чехословакия, Полша, Унгария или България.

Ако няма необходимите документи, да замине за Виена или Западен Берлин и там да му се даде служебен паспорт с негова снимка, но на друго име.

Ако са иззети документите му, с предварително изготвен пасаван да бъде изведен от Дания, като обясни, че си е загубил паспорта.

В краен случай Арсов ще иска официално разрешение от датските власти да отиде по своя работа за няколко дни до Австрия или Западен Берлин, откъдето ще бъде изведен със служебен паспорт.

Ако въпреки всичко Арсов не се съгласи или не може да се завърне, с ОР ще се уговорят кога и как в посолството да стане и да му дадат указания.

Ако Арсов категорично откаже да се върне или се разбере, че търси контакт с нас с друга цел, да му се каже направо, че сме се излъгали, като сме му повярвали, и предупреди да преустанови подривните си действия срещу НРБ.”

Убит за назидание в Пазарджишкия затвор

След отвличането на Арсов ДС прави подробен план, който предвижда неговото активно използване за „компрометиране на българската вражеска емиграция”. Арсов обаче отказва да участва в него. През септември 1974 г. е осъден на 15 години строг тъмничен затвор за диверсия и предателство. ДС изготвя специален план за неговата изолация в Пазарджишкия затвор.

В килията му няма нищо, освен две одеяла и едно шкафче. Разпореден е постоянен надзор, дори бръсненето на Арсов трябва да се извършва в килията. При пристигането в затвора той е съблечен изцяло и от него са иззети всички вещи. Затворникът пише писма до министъра на вътрешните работи, които не са изпратени. За особено жестокото отношение към Арсов говори фактът, че той е оставен при минусова температура, напълно изолиран в тясната метър на два килия и без легло на гол циментов под и лишен от правото да излиза от нея за кратки разходки, както другите затворници. На шестия ден от престоя си в Пазарджишкия затвор той записва на гърба на обвинителния акт с отслабващ почерк:

“Беше 17 декември 1974 година, намирам се в килия № 11 на Пазарджишкия затвор в следственото отделение. Килията е без всякакво отопление, а прозорците, закърпени с парчета стъкла, през които декемврийският студ нахлува нахално в килията ми. Когато пристигнах в този затвор, над входната врата прочетох голям надпис: “Ако не знаеш ще те научим, ако не искаш ще те заставим!” Изтръпнах като прочетох надписа. През време на войната прочутите с безчовечността си и жестокост лагери на смъртта били украсени така на входната врата с надписа: “На всеки му заслуженото”. В името на тези три думи те тикнаха в крематориумите хиляди човешки същества.”

На 20 декември 1974 г. Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14 ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70 м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Чудовищната игра, узаконена под формата на оперативна разработка, смачкала безмилостно една беззащитна жертва, е гордост за ДС, за която най-важното е, че нейната дейност в случая не е разкрита. Цялата постановка с Арсов от началото до края е потвърдена от двама високопоставени офицери от ПГУ пред журналиста Владимир Костов, работещ по това време за разузнаването в Париж, която той по-късно описва в книгата си „Българският чадър”:

„Акцията на нашите служби срещу предателя Борис Арсов през 1974 година бе оценена като образцова! Работа ефикасна, без оставяне на компрометиращи следи и доведена докрай. Неговото отвличане бе забелязано тогава, когато той се появи в съдебната зала. Никой нищо не можеше да докаже срещу нас. Процесът премина по правилата. Арсов не бе осъден на смърт, въпреки че го заслужаваше. Защо да създаваме мъченици? Достатъчно бе да го пратим в затвора. Няколко месеца по-късно той почина. Но какво по-естествено? Очевидно е, че подобен идеален сценарий не успява всеки месец. Трябва да се разнообразяват формите и средствата за действие. Във всеки случай делото Арсов остава пример за операция, доведена до успешен завършек, без да се даде повод за каквито и да било обвинения срещу нас.

Асен Виденов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Румен Радев с емоционално послание към всички българия и към сънародниците ни в чужбина

 

Румен Радев след изборната победа: Това е триумф на надеждата и морала

Лидерът на „Прогресивна България“ благодари на избирателите и заяви, че това е първа стъпка към възстановяване на обществения договор

След убедителната победа на „Прогресивна България“ на извънредните парламентарни избори, лидерът на партията Румен Радев публикува емоционално послание във Facebook, в което благодари на избирателите и очерта посоката пред страната.

Румен Радев излезе с реакция след изборния резултат, който към момента показва категорична победа за „Прогресивна България“.В публикация в личния си профил той изрази благодарност към всички български граждани, подкрепили формацията, както и към тези, които са упражнили правото си на глас.

„Благодаря на всеки един от българските граждани, които подкрепиха „Прогресивна България“. Специални благодарности към хората, които вече почти 10 години са с мен и на целия мой екип“, заяви Радев.

Той отправи признание и към българите в чужбина, които са участвали активно във вота, въпреки трудностите.

„Благодаря и на всички наши сънародници в чужбина, които чакаха с часове на опашките и показаха, че милеят за България“, подчерта той.

Радев благодари и на институциите, ангажирани с провеждането на изборите, като отдели специално внимание на усилията срещу изборните нарушения.„Благодаря на хората в комисиите и службите, които организираха тези избори и особено на органите на МВР, които положиха огромни усилия в борбата срещу срамното за България явление „купен вот“, написа още той.

В посланието си лидерът на „Прогресивна България“ направи и по-широка оценка на вота.„Гласувахме активно, победихме апатията, но недоверието от българската политика все още е голямо и това е само първа стъпка към възстановяването на обществения договор“, посочи Радев.

Той определи изборния резултат като категоричен.

„Прогресивна България“ печели безапелационно. Това е победа на надеждата над недоверието, на свободата над страха. Най-сетне това е победа и на морала“, заяви той.

В края на публикацията си Радев подчерта, че ще коментира по-подробно ситуацията след излизането на окончателните резултати.

„Всичко друго ще коментираме след окончателните резултати“, завършва той.

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кървавият годеж в село Лехчево

Преди известно време стояхме на площада пред паметника на септемврийците в Михайловград. Радвахме се на хубаво, топло и приятно време с моя съученик Симеон (Мончо) Мадански от село Лехчево. Разговорът ни върна много години назад.

Ноември 1943 година. Герго Луканов (Къско), партизанин, се укрива в къщата на Цветан Мадански, бащата на Мончо. Полицията подразбира, но няма достатъчно данни и търси начин да се добере до хора, които ще й помогнат. Ползват човек, който помага в полската работа на ятака. Той трябва да съобщи на кмета или на полицията кога у Мадански има нелегални хора. Освен това полицията и местните фашисти използват връзките на по-големия син на Мадански – Гено, който има приятелско отношение с Верка, бащата на която е бивш полицай. Той съобщава на кмета, че Гено Мадански е идвал у тях да иска дъщеря му за жена. Проведеният разговор между двамата младоженци за партизанина Къско е предаден на кмета. Той уведомява полицията. Замислената провокация се провежда успешно.

През ноември Верка пристава на Гено и същата вечер се събират в къщата на Мадански ремсисти и антифашисти. Тук е и партизанинът Къско. Гено е доволен, че е довел в къщата исканата девойка. Бащата отива до съседното село Громшин да покани роднини, но е проследен, арестуван и предаден на полицията. Това никой не знае.

В къщата, състояща се от две стаи, всички са весели и спокойни. В едната стая са другарите на Гено – Евгени Върбанов, Йордан Вълчов, Костадин Димитров, Анков, брат му Мончо, а в другата е партизанинът Герго Луканов. Общинските служители – Кирил Некьов и Витан Манчов – ремсисти и ятаци, подразбират, че има нещо нередно и тръгват да уведомят домакините.

Но вече е късно. Къщата е оградена от пристигналата от града полицейска част начело с началника й Светозаров. Полицаите откриват огън и Костадин Димитров пада покосен. Пролята е първата младежка кръв, а Анков по чудо се спасява и избягва. На терасата фашистките куршуми посрещат Евгени Върбанов, младоженецът Гено Мадански, брат му Мончо и Йордан Вълчов. Двамата – Гено и Евгени – са ранени, едва се добират до една от стаите. В друга стая, заедно с партизанина, е ятакът Кирил Некьов. Хвърлена е бомба в стаята, тя разтърсва цялото село.

Полицаите решават, че всички са убити. Началникът им нарежда да се преброят труповете.

– Шест души – всички са убити.

– Да се провери още веднъж! – нарежда Светозаров.

Полицаите проверяват наред. Повдигат Костадин Димитров – първият прострелян, и тялото му увисва без признаци на живот. Хващат другия. Кръв тече от него, но се преструва. Хвърлят и него. В коридора са Мончо и Йордан – лежат в собствената си кръв. Повдигат ги, но никакви признаци на живот.

– Свършили са и тези – докладва полицаят.

Проверяват другите двама в стаята – Гено и Евгени.

– Тези са живи – обажда се стражарят.

– Да се убият веднага! – нарежда полицейският началник.

Автоматът прострелва Гено и той, облян в кръв, пада в стаята, а Евгени Върбанов е ранен на 22 места. Полицията решава, че и той е убит. В другата стая убиват Герго Луканов и неговия ятак Кирил Некьов.

Да се провери още един път! – чува се команда.

– И осемте са убити! – докладват на началника.

Полицейската част си отива с мисълта, че осемте ремсисти и антифашисти са убити. След това настъпва тишина.

Тогава Йордан Вълчов, прострелян на 8 места, и Мончо Мадански – на 10, се споглеждат и решават да се придвижат до някоя съседна къща. Тръгват със счупени крака, ръце и рамене, влачейки се с диря от кървища. Добират се до най-близката къща и се настаняват в обора. Прекарват нощта в страшни болки от тежките рани.

Рано сутринта Йордан съобщава на едно момче да се обади на баща му, че е ранен, да доведе лекаря. Бащата и лекарят Кунев пристигат, но заварват на вратата полицай. Събират се хора. Д-р Кунев проявява смелост и влиза в обора. Превързва и двамата.

Откарват ги в болницата във Фердинанд (днес Монтана) уж за лечение, а замисълът е бил да бъдат доубити. Там обаче се намесва бъдещата съпруга на Евгени Върбанов – Йорданка Ангелова, медицинска сестра, която се грижи за тях и им носи храна от вкъщи. В болницата се опитват да ги отровят, за да няма живи свидетели на зверството, но тя ги спасява.

Вследствие на разстрела на Евгени е отрязан единият крак до слабините, защото е раздробен от куршумите. Когато полицаите се връщат да ги доубият, единият от тях стъпва на гърдите на Евгени Върбанов и се опитва да го довърши с автоматичен откос. 8 от куршумите, заседнали в тялото на Евгени, не са извадени, защото са на места, където лекарите не са смеели да ги пипат.

След 9.09.1944 Евгений никога не е заемал държавни постове и над 50 години е бил пенсионер по болест.

В мрачната нощ обаче загиват Герго Луканов – партизанин, младоженецът Гено Мадански, Кирил Некьов – ятак, и Костадин Димитров. Невредим се спасява Анков, а Евгени Върбанов, ранен на 22 места, Йордан Вълчов, ранен на 8 места, и Симеон (Мончо) Мадански – ранен на 10 места, остават живи. Те са свидетели на страшно кърваво деяние, което в Михайловградския край наричат „Кървавата сватба“.

Е, имало ли е фашизъм в България?!

Историята разказа Тодор Павлов – Туки, с допълнения от Катя Върбанова, снаха на Евгени Върбанов.

Живял съм и при оная и при тая власт, с политика не съм се занимавал. Нито в партии съм членувал. Майка ви едно време я приеха за член на БКП, като дъщеря на активен борец, но отпадна още на втората година заради неплатен членски внос. Само на ОФ се пишех член и плащах членския внос, макар, че на събрания мразех да ходя. Сега ще ви разкажа за един главорез от нашата околия

Светозаров:

Стефан Светозаров беше началник на полицията във Фердинанд преди Девети. Известен беше не само в нашата околия, а в цялата държава. Знаеше го и последният циганин у наше село. Способен полицай,мамка му и вера, ама мръсник и главорез от класа. Лично командваше шпиц-командата /полицейско звено в околията/, която извършваше най-кървавите сблъсъци с тогавашната опозиция.

Лично той е бил у село по време на така наречената “кървава сватба”, където са избити неколко младежи- виновни и невинни само заради това, че сватбата била повод да се скрие некакъв нелегален младеж.За този случай много е говорено, много е писано, цяла глава е посветена на него в историята на Лехчево от Върбан Христов. Този изверг лично е доубивал ранените младежи без око да му мигне. .Ето и разказът в съкратен вид на един от младежите пострадали при един от случаите: Така наречената „Кървава сватба“

„На 28 ноември 1943 год един приятел ни се похвали, че тази вечер ще прави пристануша . Ние, трима приятели, решихме да отидеме, защото ни беше интересно, че момата ту се съгласяваше, ту отказваше да се пристане за Гено Мадански Бяхме позакъснели и видяхме, че ламби светат и в двете къщи. В големата беха по старите хора, а невестата и младоженяка бяха в по-малката Там имаше вече още няколко младежи и момичета. Вътре беха и местните полицаи Кирил и Витан. Не след дълго те си тръгнаха. Не минаха и пет шест минути и вратата на стаята се отвори с трясък и нахлуха непознати полицаи, въоръжени с карабини и бомби. Пребъркаха ни и като не намериха никакво оръжие ни заповедаха да излезнеме на езлъка /терасата./, като преди това беха извели жените навънка. Осветиха ни с прожектори и видях 20-30 полицай наредени отпред на обръч. Тогава Светозаров лично извика „Готово“ и започна стрелба от всички страни .Аз паднах прострелян на няколко места. След 5-6 минути стрелбата спря и Светозаров и още един полицай се качиха в къщата и започнаха да доубиват всеки, който още мърдаше. Аз се направих на умрял. Опитаха се да ме повдигнат , но ме пуснаха в локвата кръв……. 

А двамата лехчевски полицаи беха бити така, че целите беха посинели. Часове след като шпиц-командата си замина се оказа, че сме останали трима недоубити. На сутринта уплашените съседи извикаха лекаря- д.р Кунов и бехме закарани в болницата във Фердинанд, където се лекувахме три месеца под надзора на полицията, без да можеме да стъпиме на крак. Тази сватба лехчевчени нарекоха „Кървавата сватба“ и се разчу за нея из цялата държава. Тогава не намериха човека, когото търсеха., но един от гостите уж бил нелегален“ Та тогава загинаха 5 невенни младежи, включително и младоженяка, а ние – трима , дето бехме направени на решето останахме живи.

Това са една малка част от спомените на Йордан Вълчев Шахов от с. Лехчево

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ