В историята на българската космонавтика има мигове, които остават запечатани не само в официалните архиви, но и в духа на едно време, изпълнено с технологичен оптимизъм. Тази рядка фотография ни връща в края на 80-те години – времето на интензивна подготовка за втория съвместен съветско-български полет по програмата „Шипка“.
На снимката виждаме четирима мъже, чиито съдби са неразривно свързани с Космоса. От ляво надясно това са:
Владимир Ляхов: Легендарен съветски космонавт, летял три пъти в орбита. По време на мисията „Союз ТМ-5“ той е командир на дублиращия екипаж, а по-късно прекарва драматични часове в Космоса при завръщането си от станцията „Мир“.
Красимир Стоянов: Българският дубльор за полета. Въпреки че не излита в Космоса, неговата подготовка е на абсолютно същото ниво като на основния екипаж. Той остава в историята като един от най-подготвените ни специалисти.
Александър Серебров: Опитен космонавт-изследовател, участвал в четири полета. Тук той е част от съветската група, подпомагаща обучението и техническата подготовка.
Александър Александров: Човекът, който на 7 юни 1988 г. стана вторият българин, достигнал звездите. За разлика от първия полет на Георги Иванов, мисията на Александров беше пълен успех, позволявайки му да работи на борда на станцията „Мир“ и да изпълни десетки научни експерименти.
Снимката улавя не официалния блясък на парадните униформи, а делника на подготовката. Четиримата са съсредоточени върху технически елементи – вероятно част от системите за оцеляване или научната апаратура, която Александров ще използва в орбита.
Това е периодът, в който България е сред водещите космически държави. Програмата „Шипка“ не е просто полет, а сложен комплекс от 42 научни експеримента в областта на космическата физика, медицина и биология, разработени изцяло от български учени.
Топлите цветове на фотографията и специфичните работни облекла веднага ни пренасят в една епоха на тясно сътрудничество и мечти за бъдещето сред звездите. Днес подобни кадри ни напомнят, че България има своето достойно място в историята на световната космонавтика.
Меню „Шипка“: Как България нахрани космонавтите със сарми и кисело мляко
Когато на 7 юни 1988 г. Александър Александров излита към орбиталната станция „Мир“, той носи със себе си нещо повече от научна апаратура. В багажа му пътуват над 20 вида храни, разработени от български учени, които променят представата за това как се яде в Космоса.
Макар Георги Иванов да е първият ни космонавт, неговата мисия през 1979 г. не успява да се скачи със станцията „Салют-6“ поради техническа повреда. Така Александър Александров става първият българин, прекрачил прага на космическия дом „Мир“. Там той не само провежда 42 сложни експеримента, но и представя на своите колеги Владимир Титов и Муса Манаров постиженията на българската кулинарна наука.
Тайната на българската космическа храна се крие в Института по криобиология и лиофилизация към БАН. Чрез процеса на лиофилизация (сушене чрез замразяване във вакуум), храната запазва 95% от своите вкусови качества, витамини и хранителна стойност, като същевременно става изключително лека и трайна (до 5 години).
За разлика от ранните години, когато храната беше предимно в тубички като паста за зъби, Александров разполагаше с истински ястия, които се възстановяват с топла вода:
Класически български вкусове: Боб по манастирски, лютеница, сарми, телешко с грах и гювеч.
Световно признатото кисело мляко: Българските учени първи успяват да създадат лиофилизирано кисело мляко с живи бактерии Lactobacillus bulgaricus, което е жизненоважно за микрофлората на космонавтите.
Ябълки, праскови, кайсии и дори ядки, обработени така, че да не създават опасни трохи в безтегловност.
България беше пионер в тази област. Нашите храни бяха високо оценени от съветските специалисти заради превъзходния им вкус в сравнение със стандартните дажби. Това не беше просто храна, а доказателство за високото ниво на родната наука. Александров често споделя в интервюта, че ароматът на българските ястия е бил истински празник за екипажа на „Мир“.
Понякога любовта не чака думи, обяснения или логика. Тя се случва внезапно, от пръв поглед – един миг, в който сякаш всичко наоколо замлъква и само сърцата знаят какво се случвa. Без предупреждение, без причина, просто среща, която променя всичко.
Именно една такава съдбовна среща бележи завинаги живота на Михаил Белчев и съпругата му Кристина. Среща, продължила повече от 40 години.
И макар днес съпругата му да се сбогува със своята половинка, едно е сигурно – тя ще съхрани завинаги любовта си завинаги.
Да се влюбиш в песента
Интересен факт, съдба или случайност е, че няколко дни преди Кристина да срещне Михаил, тя чува по радиото песента „Самота”,в изпълнение на Лили Иванова, чиито думи изключително силно я докосват. И в този момент младата актриса си задава въпроса къде са тези сантиментални мъже, които пишат толкова красиво.
И само два дни по-късно съвсем случайно попада на място, където е и Мишо Белчев. Един софийски купон, който превръща живота им в безкраен празник на любовта. И дори разликата в годините не се оказва пречка – тя е едва на 23 години, а той на 37.
По-късно композиторът признава, че се влюбва от пръв поглед в бъдещата си съпруга, впечатлен от хубостта й. А Кристина, от своя страна, е казвала, че моментално го е усетила много близък, макар и да не са се познавали.
Живот в пълно единство и хармония
„Живея с нея, дишам с нея“, споделял е убедено поетът и музикант пред камерите на bTV за съпругата си Кристина. Именно заради нея и семейството, което заедно изграждат, той е определя себе си като истински щастлив човек.
Винаги носи снимки от сватбата със себе си – последните години в телефона си. На важната церемония той носи тъмносин костюм, а Криси – рокля в червено и черно, защото именно тази комбинация отговаря на артистичната й същност.
Най-голямото щастие
Седем години след като сключват брак, Михаил и Кристина Белчеви стават родители на така дългоочаквания син. Това се превръща в най-значимото събитие в живота на двамата. „Той ни е пратен от Господ, който явно се е престарал, пращайки го“, заявявал е с гордост поетът.
Константин сега е на 29 години и е музикант е, въпреки че завършва Варненския свободен университет със специалност „Защита и управление на националната сигурност”. Двамата са баща си работят в изключителен синхрон. „Когато Косьо има някаква идея, той задължително я споделя с баща си и иска съвет. Мишо го изслушва, след което пише текста към мелодията.
Самият Константин е споделял, че винаги се е чувствал обичано и обгрижвано дете. „Усещането е само и единствено любов. Никой от нас не може без другия“, заявявал е той.
Михаил и Кристина подкрепят сина си не само в професионалния му път, но и в личен план. Те са изключително близки с избраницата на Косьо, с която той сключи брак в края на 2025 г. на пищно сватбено тържество.
Михаил Белчев – музикантът, възпял столичния булевард „Руски” като по-красив от парижкия „Шанз Елизе” си отиде от този свят днес, 6 април, 4 месеца преди да навърши 80. Софиянци от няколко поколения неволно неволно си припяват големия хит в миг на особено лежерно настроение.
Михаил Белчев е може би един от малкото певци, устояли да не залитнат по банални и елементарни мелодии еднодневки. Щастлив е от привилегията да пее по музика на най-големите ни композитори. Наричат го българския Жо Дасен, може би защото песните му са изцяло изградени по каноните на френския шансон. А той самият приживе признава: „В душата ми още цъфтят кестени”. Но и отбелязва през смях: „Аз съм голям перко. На 13 август като мен са родени Фидел Кастро, Хичкок, Леа Иванова, Андрей Слабаков, все такива цветни екземпляри!”.
Въпреки че никога не е имал поведението на надменна звезда от голямата сцена, хитовете на Мишо Белчев отдавна са легенда – от „Не остарявай любов“ по музика на Хайгашот Агасян, „Булевардът“, „От много, много отдалеч“, „Младостта си отива” на Найден Андреев, та чак до „Откровение“, „Приятелство“ и още стотици популярни мелодии по негови стихове, изпети все от наши топ музиканти. Неслучайно, талантливият музикант грабва първа награда на „Златния Орфей” още през 1969, после 1984, 1990, 1998 г., както и приз за цялостно творчество през 1996 г. В много постановки и филми звучи неговата музика. В началото на кариерата си е „човекът оркестър” – сам пише текстовете, музиката и изпълнява своите песни. Винаги работи с композитори от най-висок ранг – Зорница Попова, Александър Бръзицов, Борис Карадимчев, Стефан Димитров, Найден Андреев, Стефан Диомов, Хайгашот Агасян, „Шурците”, ФСБ. Дал е заглавия на куп албуми на известни изпълнители – „След десет години“ на ФСБ, „Майчице“ на Георги Христов, „Пътят“ на Ваня Костова, „Ще продължавам да пея“ на Йорданка Христова. Има издадени вече 8 стихосбирки. Песните му звучат по БНТ във филмите „Къде сте, приятели“, „Двойник“, „Щурец на паважа“, „Късна любов“, „Бяла истина“, „Един наивник на средна възраст“.
Мишо Белчев е софийско чедо, роден е през 1946-та в столицата, израсъл е на площад „Македония”. Макар и единствено дете в семейството, не помни родителите му да са го глезили някога. Давали му свобода и пълно доверие, но не допускали да стане хаймана. „От тях се научих да обичам живота и да давам любов”, признава най-важната роля на родителите си певецът. Като малчуган хич не бил от кротките и все се оказвал в центъра на белите в махалата. На първия учебен ден взел, че си откраднал съученичка и направо я отвел у дома си. Ужасените родители я търсили с часове, преди да узнаят, че е пристанала на Мишо. Момичето пък изобщо нямало желание да си ходи вкъщи.
С музиката се захваща отрано. Още като малък, се записва да пее в хор „Бодра смяна”, въпреки лекия дефект със заекването. Мнозина обаче така и не разбират затова, защото докато пее, няма и помен от това. Без притеснение разказва как се сдобил с тази неприятност. „Докато играех на двора едно лято, изневиделица се появи петел. Видя ме, засили се и скочи върху мен. Уплаших се много силно. Оттогава, от този стрес, започнах да заеквам. Необратимо!”, споделя Мишо. В типичен шеговит стил, певецът казва: „И така стана, че този петльов фал се превърна в мой страхотен чар!”.
Той обаче изпаднал в шок, когато веднъж на турне в Русия от стрес и напрежение загубил гласа си. Стреснал се до смърт, защото помислил, че онемява завинаги. Като много таланти на сцената и Мишо е започнал с точните науки. Следвал в Минно-геоложкия институт за малко, но след това, под влиянието на първата си жена Васа Ганчева, се заинтригувал от режисурата и през 1977 отива да учи в Театралната академия в Ленинград, където признава, че остава част от душата му.
Звездната кариера на музикант започва със „Закъснели срещи“, изпълнена за първи път с Мария Нейкова на „Златният Орфей” през 1969 г., с която буквално омагьосват публиката. Преди това рокмузикантът Гошо Минчев пее парчето с Мария Нейкова във филма „Мъже в командировка”, но нещо не я харесва и казва на Петър Ступел, че не иска да я изпълнява. Той я дава на тромпетиста Светомир Димитров, но след като чува неговото изпълнение в „Зала България”, се мръщи и тогава намира Мишо, който още е студент. Дава му я на касетка и казва кратко: „Пей”. А бардът признава, че точно за такава песен отправял молитви да получи, защото пасвала идеално на неговия натюрел. Запознава се с Мария Нейкова два дни преди финала на „Златният Орфей” и веднага си допадат.
Тук дошъл друг проблем – не харесали как изглежда младият изпълнител – шефката на телевизията Леда Милева каза, че Мищо й прилича на Рафе Клинче – много слаб, изпит и с траурен черен костюм. Мишо обаче си признава без смущение: „Това ми е абитуриентския костюм, аз други костюми нямам, майка ми и баща ми са чиновници!”
Спасява го Георги Минчев, който му дава назаем новия си костюм, изпратен от Австрия от сестра му. А за Мария купуват бели обувки, защото била облякла булчинската си рокля. Забравили обаче всички мъки, когато стигнали до микрофона и изпели песента на един дъх. Публиката е на крака и аплодира до прималяване. „Видяха двама човека – чисти, непознати, целите в бяло, пеят за любов, хванати за ръка. Харесаха ни!”, спомня си с гордост и носталгия Мишо. Песента спечели първа награда. А големият Тончо Русев им казва: „А, бе,какво направихте? Вие объркахте сметките на журито!”
След като взели наградата, двамата млади изпълнители хвърлили парите за царска почерпка. А „Закъснели срещи” става трамплинът за международно признание на музиканта. Оттам нататък кариерата на Белчев тръгва рязко нагоре. Почти всяка негова песен крие уникална предистория и той с удоволствие разказва. „След 10 години” например, написва за Владимир Заимов, загинал в самолетна катастрофа. Мелодията го връхлита точно по пътя от Киев към София. Парчето става страхотен хит и почти нито един абитуриентски бал и до днес не минава без него. Най-софийската си песен – „Булевардът” пък написва на купон у Миряна Башева. Там Мишо чете нейно стихотворение, когато се вдъхновява, хваща китарата и се получава големия хит. Кристиян Платов взима нещата в свои ръце и създаде аранжимента. Така се ражда тази трубадурска, софийска, улична песен, която всеки кореняк си подсвирква за настроение.
С „Пак ще се прегърнем” в изпълнение на ФСБ печели „Мелодия на годината”. Музиката е на Сашо Бахаров, а аранжиментът на ФСБ. С това умопомрачително парче дори удрят в земята „Телефонна любов” на Васко Найденов. Мишо Белчев разказва как на сбирка у Гошо Минчев гледат конкурса, а Кирчо Маричков пристига и каза: „Така както гледам, върви към ФСБ.”, а те направо не вярват, че това е възможно. Но чудото става. Песента „Майчице”, станала известна в изпълнение на Жоро Христов, написва по молба на певеца, който го склонява да напише песен за майка му. А Мишо му отвърнал „За твоята майка не мога да напиша, но ще напиша за моята, а ти ще я изпееш за твоята!” Така се ражда хитът.
Прочувственият хит „Живот” („Тихо шепна на вятъра. Тихо шепна на слънцето твоето име, живот. Тихо тръгвам по пясъка. Тихо крия следите ти в своето тяло, живот…) написва на гости у Стефан Димитров. Той пеел на ухото му мелодията, а Мишо записвал на цигарена кутия. След това Вили Кавалджиев изпява прекрасно песента за момчето, което служи на границата, но е убито в последната нощ, преди да се уволни. Самият певец казваше, че иска някой ден епитафията му да бъде от тази песен: „Тихо пия водата ти. Тихо лягам в земята ти. Ти ме повика, живот”.
Малко смехотворно се развиват нещата покрай уникалния хит на Веско Маринов „За теб, Българийо”. „Песента не беше одобрена. Намериха нещо – „защо ще застава лирическият герой на колене, не може!” Върнаха я, поради липса на качество”, разказва бардът. На цензура е подложен и стихът за песента „По първи петли”, изпълнена виртуозно от Васил Найденов. Оригиналът е следният „По трети петли, уморени мъгли се разкъсват от страх и се впиват в прозореца, сутрин. Старият ключ се огъва от студ и го няма домът, и я няма вратата, сутрин.” Комисията обаче отсъжда, че този куплет отпада, защото не може да се пее за това, че няма изход. И Кеца и до днес си пее цензурирания вариант.
6 години е съпруг на Васа Ганчева, развеждат се с купон
Малцина знаят, че първата съпруга на Мишо Белчев е покойната вече преводачка от шведски, режисьорка и тв критичка Васа Ганчева. Певецът се жени за колоритната дама на младини и целият им брак минава в постоянен гуляй по известните софийски кръчми. Самият Мишо нарича чувствата си към Васа „една щура и доста шантава любов”.
Васа и той изживяват страстна любов в Русия. Бракът им е нонстоп купон – шумни артистични компании до зори, весел живот – така си изкарват 6-7 години. Когато решават да се оженят, канят Лили Иванова за кума, но тя отказва с оправданието, че тогавашния й мъж Янчо Таков щял да пътува в чужбина. Някои техни познати казват, че режисьорката водела добродушния Мишо за носа, други обаче казват, че въпреки плахия си вид, Белчев също се озъбва, когато се наложи.
След като характерите им се посблъскват, и двамата най-цивилизовано взимат решението за развод, като си остават приятели. Казват, че някои навици разбили брака. Васа искала да отглежда котки, а Мишо бил направо алергичен към животни вкъщи. Поетесата Миряна Башева, свидетел на развода им, помни, че делото им е направо за филмова сцена. Втората свидетелка – журналистката Маргарита Михнева изпуснала изкуствените си мигли и лазила по пода да ги търси. Процесът завършва с дружески гуляй за прясно разведените и техните свидетели в Руския клуб. Гостите до един се чудили какво празнуват – сватба или развод, толкова весело и забавно било.
След смъртта на първата си съпруга, певецът отказа всякакви коментари. Единственото, което каза, бе, че тъкмо защото е бил твърде близо до нея в миналото, ще почете паметта й с мълчание.
Голямата любов обаче връхлита певеца доста по-късно и до ден днешен Мишо е категоричен, че истинската жена в живота му е настоящата му съпруга Кристина, с която живеят мирно и щастливо от дълги години.
Голямата му любов е съпругата му Кристина
Преди 45 години Мишо Белчев написва песента за Лили Иванова „Самота”. Актрисата Кристина Константинова се влюбва в песента и изгаря от желание да се срещне с автора. По това време певецът живее на столичната „Гурко” и с компании често ходи в „Покойника”, където сервират страхотно греяно вино и поднасят сочни мръвки, въобще цари истинска коледна атмосфера.
„Видях Ивайло Диманов и той каза: „Хайде, да те водя, бате, на купон!” Там заварихме Иван Гранитски и още няколко човека, между които и жени. Едното момиче беше Кристина. Много ми хареса. Много чисто излъчване имаше, хубаво момиченце. Млада актриса. И… от тази вечер повече не се разделихме. Тя замина за Ловешкия театър, където беше по разпределение като актриса, заминах с нея. Останах там сума ти дни. Истината беше, че не можех без нея”, разказва замечтан любовната предистория певецът. И до днес с Криси са се разделяли само два пъти – веднъж, когато Мишо е в Одеса и още веднъж при негова командировка в Америка и Канада. Чуват се през 3 часа по телефона.
Кристина е пълната противоположност на Васа Ганчева, първата съпруга на Мишо – тя е нежна, кротка, търпелива и обожава да се грижи за съпруга си вкъщи. Бохемските компании са й чужди, не може да гуляе до зори с мъжете. На вече немладия певец това му допада и той намира своя пристан.
„Никога не съм й изневерявал. Не съм имал нужда да й изневерявам. Тя ми импонира във всяко едно отношение”, изповядва се искрено Мишо. 14 години по-възрастен от любимата, той признава, че се е случвало да я ревнува, но предпочита да не задълбава. „Имал съм моменти, мои си фантазии… По-важното е, че няма основание”, махва с ръка бардът.
Жени се за Криси на прага на 50-те си години. Булката не е в бяло, а в черно и червено, а за специалния празник събират тесен приятелски кръг. „Търкулнала се тенджерата и си намерила похлупака казва певецът и уточнява – това сме аз и Кристина. Бях близо на 40 като я срещнах, а тя – едно яко младо гадже. И хубава, и умна, и тактична – направи ме щастлив тая жена!” Мишо признава, че песента „От много, много отдалеч” е посветена на любимата половинка.
Малцина знаят, че Кристина е племенница на комунистическото страшилище Милко Балев и по този повод мъдро отсича, че човек не си избира роднините, но тя е в много добри отношения със синовете му. „Той бе интелигентен човек, татко, който му е първи братовчед, ми е разказвал, че винаги бил с книга в ръка. Съдействал ми е за намирането на литература от библиотеката на ЦК. Но по принцип не помагаше на роднини, те негодуваха от това. Дори като кандидатствах във ВИТИЗ той не знаеше. Помагаше само за здраве. Например, когато баща ми претърпя тежка катастрофа на 20-я ми рожден ден, той свика комисия от 12 човека и благодарение на него му спасиха живота”, благодарна е на комунистическото величие актрисата.
Роден на 30 юни 1943г. в София. и влиза в историята на футбола като първия страж в България, дръзнал да подмени фланелката си. През 1967г. ЛЕВСКИ гостува на "Милан" в мач от турнира за КЕШ и Бисер изненадва всички, като се появява на терена с жълта фланелка. По това време има неписано правило, че всички вратари трябва да пазят с черно. Нововъведението не му носи късмет и "сините" губят с 1:5.
Бисер е известен и с друго - той е един от първите вратари, които изпълняват дузпи.През 1965г., когато ЛЕВСКИ като шампион приема в първия кръг "Миньор". "Сините" печелят инфарктно с 2:1, като получават право на 2 пъти да изпълнят 11-метров наказателен удар. Звездата на тима Георги Аспарухов-Гунди е контузен и не участва в срещата.Първия път от бялата точка неточен е Янко Кирилов.При второто отсъждане на рефера играчите на "Левски" спорят кой да изпълни дузпата. В суетнята отнякъде се появява Бисер Михайлов, но и неговият удар е неточен.
За мъжкия отбор на Левски играе от 1961 до 1975г. Има 226 мача в "А" група, 43 мача за купата на страната, 67 международни и над 50 други срещи. Четирикратен шампион на България (1965, 1968, 1970 и 1974) и трикратен носител на Купата на Съветската армия (1967, 1970 и 1971).Има 5 мача за "А" националния отбор (1967-1973) и 2 мача за "Б" националния отбор.
Около 15 милиона евро в банкови сметки, имоти, автомобили и участие във фирми оставя Боби Михайлов на своите наследници. Легендарният вратар не е оставил завещание и всичко ще се раздели според закона – между съпругата му Мария Петрова и трите му деца – Николай, Бисера и Елинор, пише в. „Уикенд“.
Михайлов притежава семейно имение в покрайнините на София, където живееше заедно със съпругата си. Отделно от това той има няколко апартамента и вила по Черноморието, както и скъпа къща на Френската ривиера, където отдъхваше с жена си всяко лято.
Освен това се говори, че Михайлов има значителни суми в банкови сметки – не само в България, но и в швейцарска банка. Там кътал парите, които получаваше като член на Изпълкома на УЕФА, а след това и в специализираните комисии на футболната централа.
Михайлов притежава дялове в няколко фирми, но преди няколко години е продал активите си в габровския хлебозавод.
Така имуществото му се изчислява на 15 милиона. За разлика от други свои съотборници от САЩ-94, които профукаха доста от натрупаното, Боби не хлътна по хазарт и неразумни инвестиции, а с годините увеличаваше богатството си.
Легендарният вратар си отиде след няколко месеца, прекарани в кома. Той страдаше от тежка цироза, а освен това получи и инсулт. Състоянието му рязко се влоши след тържествата около 50-годишния юбилей на съпругата му Мария Петрова миналия ноември.
Спомняте ли си този вълнуващ момент в голямото междучасие? Едва бие звънецът и всички хукваме по коридорите, за да заемем ред пред прозорчето на лавката.
Там, сред шума и бутането, ни чакаха най-вкусните неща:
Топлите кифли с мармалад или сирене, които миришеха на истинско печено.
Милинките, от които пръстите ти ставаха мазни, но бяха божествени.
Триъгълните сокчета в кутийка или лимонадата в стъклена бутилка.
Нямаше значение колко е голяма опашката – чакахме търпеливо с монетите в шепа. А ако лелята зад гишето ти се усмихнеше, денят ставаше още по-хубав! Тези моменти не бяха просто за хапване, а за смях с приятелите и споделяне на последните училищни новини.
Има нещо магическо в черно-белите кадри от младостта ни – те не просто показват лица, а разказват истории за свобода, очакване и едно безгрижие, което днешният дигитален свят трудно може да разбере. Ако сте пораснали през 80-те, значи знаете, че това не беше просто десетилетие, а състояние на духа.
Погледнете тези високи талии, широки тениски и емблематичните кецове. Тогава модата не идваше от алгоритми, а от музикалните канали и списанията, които предавахме от ръка на ръка.
Лакът за коса беше най-добрият ни приятел. Колкото по-висока и тупирана беше прическата, толкова по-голямо беше самочувствието.
Дънковите поли и панталони бяха нашата униформа. Износени, избелени или класически – те бяха символ на младежката енергия.
Снимката улавя най-ценното – социалните мрежи на живо.
Пластмасовите чаши: Те бяха част от всяко събиране в двора, пред блока или на купон у приятели. Не ни трябваше гурме кухня, а просто добра компания и касетофон, който да свири любимите хитове.
Без телефони: Срещите се уговаряха от предния ден. Ако закъснееш, приятелите ти просто те чакаха на ъгъла. Нямаше "къде си?" – знаехме точно къде да се намерим.
Светът в черно и бяло (и много цветове в сърцето)
Въпреки че снимките често са монохромни, спомените ни са в ярки цветове. Спомняте ли си вкуса на първата "Кока-Кола", мириса на лятната вечер и вълнението от първите дискотеки? Тогава светът изглеждаше огромен и пълен с възможности, а най-важната задача за вечерта беше просто да си прекараме добре с "нашата група".
Тези момичета на снимката днес може да са пораснали жени с много отговорности, но онзи пламък в очите им е доказателство за едно – ние знаехме как да живеем за момента.
Аркан е легендарна фигура сред югославските националисти през 90-те години. Роден е в Словения на 17 април 1952 г. с името Zeljko Raznatoviс, приел по-късно прякора Arkan, който в превод от татарски означава „див кон”.
Аркан е син на генерал от югославските въздушни сили. Дядо му също е воин, герой от едно сражение с турците. Желко Ражнятович живее през 70-те години в Германия, Белгия и Италия, работи в много сфери и преминава през всички социални нива. В края на 80-те години се връща в Югославия и открива сладкарница в Белград, става лидер на футболния отбор „Цървена звезда” – Белград, който печели европейското първенство през 1991 г. Сладкарницата му се нарича „Принц” и е едно от най-приятните места в столицата. Под влияние на болката и страданието на хората в сръбските селища в Хърватия и Босна, Аркан решава да се посвети на борбата за национална свобода и справедливост. И създава сръбската Доброволческа Охрана, известна на света като „Тигрите на Аркан”, чиято задача е да защити сръбските селища от католическите и мюсюлманските агресори. Членове на „Тигрите” са основно хора от футболния му клуб, които искат да служат на идеалите – родина, вяра и семейство. Аркан организира лагер и започва да готви доброволци за последната свята война…
„Тигрите на Аркан” действат първо в Хърватия, в сръбските селища, тероризирани постоянно от хърватските сепаратисти, които се домогват до откъсване от Белград и се стремят да прогонят сръбското население от Хърватия. Доброволците воюват заедно с Югославската народна армия и местни сърби. С много загуби хората на Аркан успяват да освободят няколко града.
През 1992 г. Аркан е избран в сръбския парламент с неговата политическа „Партия на сръбското единство”.За съжаление войната пламва в друго ъгълче на Югославия – Босна и Херцеговина. Там, от една страна, фундаменталистите мюсюлмани установяват връзки с ислямски организации по цял свят и са поддържани от Иран, С. Арабия, Турция и др. От друга страна, католиците хървати в Херцеговина мечтаят да създадат „Велика Хърватия”. Доброволческата армия на Аркан се превръща в надежда за изплашените сърби. Аркан е защитник срещу терора и ужаса на агресорите. Неговите приключения се възпяват в народни песни и православният свят го тачи като герой. След войната се връща в Сърбия и започва свой бизнес. Купува футболния клуб FK Обилич (Милош Обилич е легендарна фигура в сръбската национална история. В сражението при Косово срещу турците воеводата Обилич убива султан Мурад в палатката му, убиват го охранителите на султана). Аркан се жени три пъти и има осем деца – седем момчета и едно момиче. Последният му брак е с певицата Цеца Величкович.
През 1997 г. Международният съд издава секретен обвинителен акт срещу Желко Ражнятович, като го обвинява в престъпления срещу човечеството. За този „международен съд” агресията на НАТО през 1999 г. не е престъпление. НАТО бомбардира болници, влакове, телевизии и мостове, църкви. Аркан продължава да воюва и да защитава своя народ; той не е убивал деца и жени, не е използвал бомби с обеднен уран.
На 15 януари 2000 г. Аркан отсяда в Международния хотел в Белград; трима души, сред тях и един бивш полицай, разстрелват „Тигъра на Сърбия”. Причината и досега не е известна. Най-реалистичната версия е, че убийството е организирано от ЦРУ.
Името на Желко Ражнятович винаги ще се помни от сърбите и всички славянски народи. Аркан изоставя личното си благополучие, не се страхува от врага и изпълнява своя свещен дълг пред отечеството.
Толкова богат човек, когото издирва Хагският трибунал, и който толкова обича Запада, трудно може да се примири, че може да живее в Милошева Сърбия. Аркан се опитвал да урегулира контактите си с трибунала и да изясни цената, на която може да бъде отхвърлено обвинението срещу него. Остава големият въпрос, дали е предлагал в качеството на откуп да даде показания срещу Милошевич. Друг въпрос е дали въобще е общувал пряко с Милошевич, без посредници. По-скоро Ражнятович е разчитал при определен ход на събитията да има един коз, като бързо мобилизира няколко стотин бойци. През август 1998 г. Аркан изпратил писмо до Бил Клинтън, в което поддържа борбата с тероризма след покушенията срещу американските посолства в Кения и Танзания. В следващата година той се изказал за подписването на плана на Рамбуйе за Косово и остро критикувал външната политика на Милошевич, особено желанието му да се обвърже с Русия, Беларус и Китай, вместо със Запада. Аркан предлагал и услугите си на Мило Джуканович. Според първата версия, Аркан е убит от режима, защото в Хага е можел да свидетелства срещу Милошевич, а на Милошевич не му е нужен човек с толкова въоръжени приятели…Желко Ражнятович винаги е твърдял, че никога не се е срещал с Милошевич, но журналистката Добрила Гаич в една своя книга твърди, че контактите се извършвали чрез посредник…
Втората версия – причината за убийството е големият му бизнес; между двете версии по същество няма разлика, тъй като възниква въпросът, дали сръбският режим контролира престъпния свят или престъпният свят контролира сръбския режим.По същото време един познавач на белградския престъпен свят задава ироничния въпрос: „Не мислите ли, че всичко това ще наследи Цеца?” За пръв път Аркан е обвинен открито в престъпления от бившия шеф на американската дипломация Лоурънс Игълбъргър през 1992 г. на международна конференция за Югославия в Женева. Опирайки се на информация на специална комисия от ООН, Игълбъргър посочил седем души, сред които последен в списъка бил Аркан, като „лидер на военизираната групировка „тигри”, която по най-жестокия начин прочистила Зворник, Братунац, Сребреница и Гробница и участвала в масови убийства в Брчко… Оттогава американците постоянно упреквали Милошевич за Аркан. Първи е Ричард Холбрук, който през 1995 г., позовавайки се на съобщения от ЦРУ, разказал на Милошевич за връзката на „тигрите” с югославската армия. Милошевич му казал, че информацията му е грешна. Джеймс Пардю му показал документ, който Милошевич въобще не погледнал и американецът го ставил на бюрото му.
През 1997 г. в Белград М. Олбрайт поискала от Милошевич да издаде вуковарската тройка – Шливанчанин, Мркшич и Радич, а той й казал, че те трябва да бъдат съдени в Сърбия, Олбрайт му казала за Аркан, като един от обвиняемите от Хагския трибунал, който според нея извършил много злодейства…
Аркан и Цеца Величкович са една от най-блестящите двойки в Сърбия, след Слободан и Мира Милошевич. Сватбата им се определя от таблоидите като сватба на десетилетието, която напомня пищните монархически сватби. Тиражите на СМИ скачат многократно. Белградският вестник „Дуга” посочва, че връзката между Желко и Цеца е повече от митична и нейните корени се намират в Косово.Белградският вестник „Глас явности” твърди, че в последното предаване „Максовизия”, в което три дни преди убийството участвало семейство Ражнятович, била предсказана смъртта на Аркан. Водещият Милован Минимак прочел две съобщения от зрители, които получил на пейджъра си. Първото било адресирано до Цеца: „Цеца, ти много приличаш на Гоца Божиновска…” (Става дума за попевица, чийто мъж Зоран Сиян, един от кралете на белградския престъпен свят, бил убит един месец и половина по-рано); второто съобщение било адресирано до Аркан: „Аркан, облечи си жилетка, студено е…”
Тази снимка е истинско съкровище, запечатало „златната ера“ на българското изкуство. На нея виждаме четири колосални фигури, които не просто играеха роли, а създаваха светове.
Има снимки, които тежат повече от хиляди думи, защото в тях е събрана душата на цяло поколение. Когато погледнем Кирил Господинов, Георги Парцалев, Леа Иванова и Никола Анастасов заедно, ние не виждаме просто актьори и певица – виждаме хората, които ни научиха да се смеем през сълзи и да намираме светлина в сивото ежедневие.
Кирил Господинов – Баш майсторът на човешката природа
Със своята неподправена харизма, Господинов превърна „малкия човек“ в голям герой. Неговият „Баш майстор“ не беше просто комедиен персонаж, а огледало на нашите собствени слабости и добродетели. Той притежаваше редкия дар да бъде едновременно ироничен и безкрайно симпатичен.
Георги Парцалев – Тъжният клоун с голямото сърце
Парцалев беше вселена. Гласът му, специфичната му мимика и онази меланхолия в очите го правеха уникален. Той не рецитираше реплики, той ги изживяваше. „Човекът-театър“, който знаеше, че най-трудното изкуство е да разсмееш някого, докато самият ти носиш своята тиха тъга.
Леа Иванова – Гласът на свободата и джаза
Леа беше символ на космополитизма в години, когато светът изглеждаше затворен. Тя беше „кралицата на суинга“, жената с невероятна съдба и неизчерпаема енергия. Нейният дрезгав глас и присъствие носеха усещане за европейска класа и непокорен дух.
Никола Анастасов – Усмивката на Сатирата
„Усмихнатият човек“ на българското кино и театър. Анастасов притежаваше лекота, която малцина достигат. Неговата енергия на сцената беше заразителна, а комедийният му талант – вроден. Той вярваше, че хуморът е най-краткият път между двама души.
Тези четирима творци оставиха след себе си празнота, която трудно се запълва, но и наследство, което ни напомня,че изкуството е вечно, когато е направено с честност и обич към публиката.
Кадър от завода на FIAT в Италия, произвеждащ вагони като тези, ползвани по линията София-Пловдив.
Влакът е спрян през социализма, тъй като е бил удобен само за богатите. Подобрение в скоростта на една от най-важните за страна ж.п. връзки за 80 години почти няма.
Експресен влак е правил редовни курсове по линията София – Пловдив за 2 часа и 20 минути още през 1938 г. Железопътният транспорт в България е бил основният в страната дълго време, преди да започне по-масовото използване на автомобили или – за бизнеса – камиони по пътната мрежа.Линията се е изпълнявала от луксозни италиански дизелови мотриси FIAT, но не е имала успешна съдба и с известни прекъсвания е прекратена от комунистическата власт през 1950 г.
Историята започва в края на 1937 година, когато правителството планира връзка от София до пристанището в Лом, за свързване с експресния параход до Виена, пишат в няколко свои статии историците на БДЖ инж. Димитър Деянов и инж. Стефан Деянов. Събирането на оферти обаче не преминава леко и истинска дизелова мотриса пристига чак през 1938 г.. Тя обаче не успява да работи по линията до Лом, тъй като параходната връзка е прекратена. Затова се взема решение да се установи редовна експресна линия София – Пловдив. Дизеловият влак изминава разстоянието за рекордните тогава 2 часа и 20 минути.
За нещастие малко след старта на линията, тя е спряна поради инцидент на днешната гара Септември. Тя е възстановена през 1942 г. и отново с известни прекъсвания функционира до 1950 г. Тогава установената комунистическа власт решава, че тъй като цялото общество трябва да е изравнено, не може да съществува луксозен влак за по-заможни българи и линията е спряна.
Така за целия социалистически период е прекратено развитието на бързото движение с влак между двата най-големи български града. Чак в последните години има подобрение и след последните ремонти експресът София – Пловдив пътува за около 2 часа. Бързите влакове към 2018 година пътуват средно по 2 часа и 30 минути, според актуална справка в официалния сайт на БДЖ.
Мотрисата, която е обслужвала линията Септември-Добринище. Изведена от употреба някъде през късните 70 или 80-те години. Снимка: Гергин Борисов
Мотрисата, която е обслужвала линията Септември-Добринище. Изведена от употреба някъде през късните 70 или 80-те години. Снимка: Гергин Борисов
Самата мотриса FIAT е с луксозни седалки. Оборудвана е с кухня, бюфет, специални масички, тоалетни и др. екстри. Имало е първа и втора класа. Влакът достига 135 км/ч. Линията е наречена „Тракия Експрес“.
Първият влак е пуснат за движение на 1 септември 1938 г. Цените са били същите, като на бързия влак с добавка за запазено място, като изрично се упоменава, че няма да се продават повече билети от седящите места, съобщава пловдивската преса. Според първоначалното разписание влакът от София е тръгвал в 12 часа по обяд и е пристигал в Пловдив в 14:56. В обратна посока е тръгвал в 20:15 от Пловдив и е пристигал в София в 23:18. Спирал е в Пазарджик, Сараньово (днешният Септември) и Костенец. В следващите курсове скоростта е повишена и курсът е вземан не за 3 часа, а за 2 часа и 20 минути. По същото време пътническият влак е пътувал около 4 часа и половина.
Линията стартира пробно през лятото и може да стане целогодишна
От месец юни стартира директна пътническа железопътна връзка между Украйна и България, която ще преминава през територията на Румъния. Окончателните параметри на транспортната услуга бяха договорени на среща днес в Русе между представители на трите държави.
Един от най-дългите маршрути в Европа
Влаковата композиция ще обслужва трасето Киев – Букурещ – Русе – Варна всеки ден, превръщайки се в едно от най-дългите железопътни направления на континента. Първоначално влакът ще се движи като сезонна услуга през юни, юли и август. Ако през тези три месеца бъде отчетен стабилен пътникопоток, предстои линията да заработи целогодишно.
Инициативата е резултат от преговори, започнали по-рано през седмицата в украинската столица между служебния министър на транспорта Корман Исмаилов и украинския вицепремиер по възстановяването Олексий Кулеба.
Готовност от страна на институциите
В днешните разговори в крайдунавския град се включиха заместник-министърът на транспорта на България Мурад Тюрк, неговият украински колега Олексий Балеста, както и представители на железопътните компании на трите страни и на "Гранична полиция" - Русе.
Българските институции в лицето на Изпълнителна агенция "Железопътна администрация", "БДЖ - Пътнически превози" и Национална компания "Железопътна инфраструктура" декларираха техническа готовност да поемат обслужването на международния маршрут.
Тайната на сухия и ароматен гардероб, която домакините използваха преди модерните абсорбатори
По времето на т. нар. соц влагоабсорбаторите и ароматните дифузери, каквито ги познаваме днес, не бяха налични. Постоянно адаптирайки се към недостига, нашите майки и баби трябваше да разчитат на собствената си изобретателност и налични средства. Това беше особено вярно, когато ставаше въпрос за премахване на влагата в гардеробите.
Сега от jenata.blitz.bg ще ви разкажем как една обикновена кибритена кутия се превърна в спасение за соц домакините и какво още можете да сложите в гардероб, за да се предпазите от влага и мухълови миризми.
Какво да сложите в гардероб, за да се предпазите от влага – защо кибритените кутии са били използвани по времето на соца
Обикновена кутия кибрит, прибрана на рафт с бельо или в дъното на гардероба, можеше да се намери в почти всеки дом. Соц сградите често имаха проблеми с вентилацията и замръзване на стените. Влагата в апартаментите беше доста често срещан проблем.
Освен това, намирането на красива рокля или качествен костюм беше истинско търсене. Много предмети са били носени с години и са били поддържани по най-добрия възможен начин.
Тъй като обичайните абсорбенти или дори силикагел не са били налични, домакините са се задоволявали с кибритени кутии. По същество главите на кибритените клечки са действали като сорбент, ефективно абсорбирайки влагата.
Тайната се крие в състава на главите на кибритените клечки: калиев хлорат, сяра и лепило.
Кибрите са служили и като вид индикатор за проблем. Ако кибритената клечка не се запали от първия опит или стане твърде гъвкава, домакините са знаели, че е време да проветрят вещите си или да пренаредят мебелите.
Какво да сложите в гардероба си, за да премахнете миризмата и влагата – други методи
Сега има продукти, много по-ефективни от кибритените клечки. Можете да си купите силикагел (дори торбичка от кутия за обувки ще свърши работа), специални абсорбатори на влага с гранули калциев хлорид или сашета.
Има обаче и други доказани, бюджетни методи:
Обикновената училищна тебешир (бяла) е друг отличен абсорбатор на влага. Просто поставете няколко парчета в гардероба си и няма да усетите никаква миризма на влага.
Оризът или солта са отлични за борба с влагата. Вземете носна кърпичка или чист чорап от купчина такива, за които сте се надявали да намерите съвпадение. Поръсете го със сол или ориз и го поставете на рафтовете на гардероба си. Между другото, можете да добавите 2-3 капки етерично масло от лавандула или чаено дърво за прекрасен аромат. Когато забележите, че солта се е втвърдила и оризът е станал влажен, сменете пакетчетата с пресни.
Но, честно казано, струва си да се отбележи, че кибритените клечки все още са достъпно и бързо решение, когато проблемът с излишната влага ви изненада.
Какво премахва миризмите от мухъл в гардероба - всеки дом го има
Активният въглен е един от най-добрите порести материали, абсорбиращ не само влагата, но и всички неприятни миризми. Това е доста често срещано и достъпно средство, което може да се намери в аптечката ви.
Смачкайте 10-15 таблетки активен въглен и ги поставете в малка торбичка или буркан (предварително пробийте дупки в капака). Този разтвор може да се постави и в шкаф за обувки.
Има още една тайна за премахване на неприятните миризми от гардероба. Докато кибритът и солта се борят с влагата (причината за проблема), този метод елиминира следствието - характерния "аромат" на застояло пране.
Ще ви трябват пакетчета черен или зелен чай и любимото ви етерично масло. Идеалният вариант е чай, опакован в индивидуални пликове. Просто добавете 2-3 капки етерично масло. Четири до пет такива пакетчета ще са достатъчни за целия ви шкаф.
За разлика от продуктите, закупени от магазина, този метод е подходящ за алергени и ви позволява да изберете аромата, който ви харесва най-много. / jenata.blitz.bg
На 9 февруари 1999 г. в Либия са арестувани пет български медицински сестри – Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, както и палестинският лекар Ашраф ал-Хаджудж. Те са обвинени, че умишлено са заразили със СПИН 393 либийски деца в Детската болница в Бенгази – обвинение, което шокира България и света. По-късно международни експерти доказват, че заразата е резултат от замърсена кръв и лоши санитарни условия, а не от умишлени действия на българския медицински персонал.
Първите дни след арестите остават критични в оценката за българската държава, защото това е моментът, в който семействата и обществото очакват бърза и твърда реакция от страна на българската дипломация. Именно тогава много критици насочват поглед към външния министър по онова време – Надежда Михайлова. Според тях тя не предприема навременни и решителни действия, които биха могли да променят хода на драмата още в самото начало. Твърди се, че българската дипломация е можела да реагира още преди да бъдат повдигнати официални обвинения, когато сестрите все още са били само задържани. Това според експерти и близки на медиците е било ключово време, през което намеса на държавата можеше да предотврати потъването на случая в либийската съдебна система. Самата Михайлова по-късно заявява, че е научила за проблема едва след арестите и че не е имала възможност за по-ранна намеса. Но това обяснение не успокоява близките на задържаните, нито обществото, защото липсата на активна дипломатическа линия в първите дни и месеци остава едно от най-критикуваните решения на българското правителство от периода.
След ареста процесите срещу нашите медици се превръщат в години на съдебни фарсове, смъртни присъди, отменени присъди и непрестанен политически натиск. Либийският съд осъжда сестрите на смърт няколко пъти, а международните експерти, включително водещи учени по вирусология, определят обвиненията като научно несъстоятелни. Докато България се лута в дипломатическите си ходове, международният натиск постепенно се увеличава, но усилията оставаха разпокъсани. В същото време българските медици изживяват най-тежките години в живота си, прекарани в килии, подложени на психологически и физически натиск, а надеждата им остава единствено в международната общност.
Критиците на Михайлова и тогавашното правителство твърдят, че липсата на навременна реакция, отсъствието на силна международна кампания и неспособността на дипломатическия ни апарат да мобилизира подкрепа в първите и най-важни месеци са допринесли за това трагедията да се развива в продължение на цели осем години. Когато през 2007 г. най-накрая се стига до освобождаването на сестрите, това се случва не благодарение на ключова роля на България, а вследствие на преговори, водени основно от Франция и ЕС, както и от личната намеса на Сесилия Саркози. Международното посредничество успява там, където българската дипломация от края на 90-те се проваля.
Днес случаят с българските медицински сестри в Либия остава едно от най-болезнените събития в най-новата ни история. Той поставя въпроса дали държавата е направила всичко, което е била длъжна да направи за своите граждани. За много българи отговорът остава еднозначен – в критичния момент държавата, представена от външния министър Надежда Михайлова, не ги защити. И именно този пропуск обрече пет българки да прекарат най-мрачните години от живота си далеч от дома, в очакване на спасение, което дойде едва когато чужди дипломати поеха битката вместо България.
Къде са и какво правят днес?
Повечето от медиците продължиха живота си далеч от медийното внимание, като се опитват да преодолеят травмите от осемте години в либийските затвори.
Някои от медицинските сестри, като Валентина Сиропуло и Валя Червеняшка, се завърнаха към професията си в България и продължиха да работят в болнични заведения.
Кристияна Вълчева основа фондация, насочена към подпомагане на хора в трудни ситуации, и написа книга за преживяното.
В свои интервюта през годините медиците споделят, че преживените мъчения и изолация са оставили трайни следи върху здравето и психиката им.
През 2019 г. една от сестрите, Нася Ненова, успя да спечели дело в български съд срещу своите либийски мъчители за нанесени неимуществени вреди, макар че събирането на присъденото обезщетение от либийската държава остава практически невъзможно.
През годините медиците често са изразявали разочарование от липсата на достатъчна финансова и социална подкрепа от страна на българската държава след завръщането им.
Палестинският лекар Ашраф ал-Хаджудж, който беше осъден заедно с тях, получи българско гражданство, но по-късно се установи да живее и работи в Нидерландия.
Георги Апостолов Соколов – Соколето е бивш български футболист, нападател (крило). Роден е на 19 юни 1942 г. в София.
Георги Соколов започва кариерата си в “Спартак” (Пловдив), като по това време треньор в клуба е бащата на Соколов, легендарният вратар Апостол Соколов. Соколето дебютира в мъжкия футбол едва на 15 години и 5 месеца през есента на 1957г. в мач срещу “Спартак”(Плевен), което го прави най-младият футболист в историята на българския футбол.
С най-ценното – топката!
В началото на 1958г. е привлечен в отбора на “Левски” (София) от треньора Георги Пачеджиев, където се превръща в обичан и до днес състезател. Дебютира на 17 август 1958г. в контрола срещу английския “Челси”, играна в София.
Няколко дни по-късно дебютира за “сините” и за първенство в мач срещу “Спартак” (Варна), завършил 0:0. Тогава е едва на 16 години и 2 месеца. Бързо се утвърждава като основна фигура в състава на “Левски”, като изиграва цели 11 сезона, в които записва 239 мача и 83 гола във всички турнири.
Интересно е да се отбележи, че той е човекът, отбелязал първия гол за “сините” в Европа. Това се случва на 12 септември 1965г. в мач срещу шведския “Юргорден”. Голът бива отбелязан в осмата минута на стадион “Росунда” в Стокхолм (Швеция). “Сините” губят с 2:1. С “Левски” Георги Соколов става два пъти шампион на България и два пъти носител на Купата на страната.
През пролетта на 1959г. Соколов е един от основните футболисти на юношеския национален тим на България, печелейки европейската титла в София. Дебютът му за “А” националният отбор се случва на 13 май същата тази 1959г. в мача срещу Холандия, спечелен от България с 3:2 в София.
Важно е да се отбележи, че в този мач Соколов се превръща в най-младия футболист, дебютирал за България, едва на 16 години 10 месеца и 27 дни. За последно облича националния екип на 4 септември 1965г. срещу ГДР. Участник е на световното първенство в Чили през 1962г., където записва 2 мача.
За мъжкия национален отбор записва 25 мача, в които отбелязва 5 гола. През 1966г.,когато е в стихията си, “Соколето” получава тежка контузия, която го възпира от участие на световното първенство в Англия.
Освен “Соколето” футболистът получава и друг прякор – “Йогата”. Най-вече заради гъвкавостта си. Също така прави един невероятен плонж в мач срещу италианския “Милан” в София. Навремето бил сравняван дори с “Гунди”, като казвали, че “Соколето” е може би дори по-талантлив от незабравимият център нападател.
“Йогата” в действие
Известен с брилянтната си техника и виртуозни изпълнения, “Соколето” се превръща в един от най-големите таланти, раждали се някога в територията на България. Известен е също и с фриволния си начин на живот извън терена, което самият той не крие.
Веднъж споделя,че вкарва гол на ЦСКА, а преди това е употребил алкохол. Друг интересен момент и доказателство за това, че Соколов не си “поплюва” е фактът, че нарича тогавашния селекционер на мъжкия ни национален отбор Рудолф Витлачил чешка “въртигъзка”. В онези времена обаче това е недопустимо и хора като Соколов биват мачкани от системата заради характера си и свободолюбивия си изказ.
През 1969 г. след обединението на “Левски” и “Спартак” е скандално изгонен от отбора, макар да е талант и да е само на 27 години. Според мнозина причината за това е, че е неудобен на новите милиционерски шефове в клуба. Соколов никога не е бил партиен член на БКП. Освен това, дядо му Златан Соколов е бил личен телеграфист на цар Борис III, заради което Соколето не е долюбван от комунистическата власт. Тогава той получава предложение да заиграе във „вечния враг ЦСКА от треньора Манол Манолов, но футболната федерация не разрешава това. Кариерата на Георги Соколов е съсипана.
Следват кратки периоди в “Дунав” (Русе), Хасково (в „Б“ РФГ) и “Академик” (София), като приключва с футбола, ненавършил още 30 години. След като бива изхвърлен от футбола, Соколето многократно признава, че за него това е равносилно на смърт и живота му без футбол няма смисъл.
След футбола намира препитание в различни сфери, но мъката по това, което му отнема властта на толкова млада възраст го тласка към алкохола и депресията. На 27 юни 2002г. в болки, самота и забвение угасва един невероятен талант. Талант, чиито размери са необятни. Обичан и силно уважаван от публиката по стадионите в България един голям футболист завинаги напуска този свят.
Създаден около 1962 г. и е специализиран в производството на измервателни уреди. Продукцията преминава задължителен технически контрол (ОТК). В инструкцията четем, че изделията отговарят на БДС 5139-70, български държавен стандарт, който определя изискванията за технически манометри, вакуумметри и мановакуумметри с еластичен чувствителен елемент (тръба на Бурдон).
Въпреки името си, заводът е специализиран в производството на военно оборудване и прибори, като по-късно еволюира в предприятие за монтаж на радиоелектроника и радари, известно днес като „Черно море“ АД
До 1989 г. България има 20% световен пазарен дял в производството на електро- и мотокари и държи 18% от световния пазар на радионавигационна апаратура (радари).
Четвърт век по-късно, в условията на свободно пазарно стопанство и бидейки част от най-проспериращия икономически съюз на планетата, страната ни няма нито един световнопризнат промишлен продукт, а в обзорните доклади на Европейския съюз българската индустрия се дава като пример за ниска добавена стойност и архаична зависимост от наличните природни ресурси.
Какво се случва с личната медицинска сестра на Тодор Живков, която бе много известна в края на 80-те години на миналия век?
Скъпотията я е принудила да вземе крути мерки и да се премести в околията на София, където животът е по-евтин и икономии се правят по-лесно. 76-годишната майор Ани Младенова признава, че пести от много от хранителните продукти, чиито цени през последните месеци литнаха в Космоса.
Соцлегендата, която се грижеше за здравето на бившия Първи почти до сетния му дъх, казва, че в двора на къщата си в Банкя отглежда както зеленчуци, така и животинки, пише Ретро.
Майор Младенова била силно възмутена от галопиращите цени в магазините. Особено и правели впечатление високите цени на яйцата и млечните продукти които, които станаха златни последно време. Тя обаче слага на трапезата само домашни яйца, защото си е купила 6 кокошки, които ? снасят достатъчно, за да разполага винаги с пресни яйца.
Славната лична сестра на Живков води обикновен пенсионерски живот, макар някога да е била сред най-важните хора в държавата.
От публичния живот тя се скрива след промените през 1989 г., когато е позорно уволнена от поста си, макар да отдава цели 16 години от живота си на Тато.
Ани е плътно сред най-верните му хора от 1973 до 1989 г. Срещата им е съвсем случайна, но и по време на службата си, а и досега бившата медицинска сестра продължава да пази реномето му и да спазва стриктно професионалната си клетва, че няма никога и на никаква цена да издаде най-съкровените лични тайни на БКП величието.
2022 година бе изключително тежка за майорката от УБО, която дълго борила последствията от коварния Ковид-19, който я извадил извън строя.
„Пущината не ни подмина и нас. Разболяхме се и аз, и мъжът ми, а чрез внучето, което ни гостуваше, предадохме бацила и на сина и снахата.
Слава Богу, те тримата изкараха много леко болестта. Детето дори нямаше никакви симптоми“, каза тогава Младенова.
По време на тежката болест била силно притеснена за съпруга си, който не се повлиявал от никакви лекарства, включително най-силните антибиотици. Единствено известният доц. Атанас Мангъров успял да го спаси.
Някогашната лична сестра на Тодор Живков не е успяла да се облагодетелства с почти нищо освен с чина си по време на дългогодишната си вярна служба. След 1989 г. дълго време стои без работа и разчита само на съпруга си. Сега и двамата са пенсионери, а за миналото тя рядко се сеща.
„Родителите ми бяха санитари във ВВМИ, никога не са били членове на БКП, както и аз дълго време. След като завърших, почнах работа като операционна сестра в Александровска болница, в Клиниката по уши, нос, гърло.
Шефът проф. Кабакчиев ми даде идеята да кандидатствам за работа в Правителствена болница. Одобриха ме след 6-месечно проучване. От Тодор Живков се страхувах, не смеех да допра памука, камо ли да пробода кожата му. Но той ме успокои: „Е, не съм изял никого досега, влизай, не се притеснявай“, спомня си с носталгия Ани за първата си среща с бившия Първи, след която става един от най-важните хора в обкръжението му.
Това е майка ми в нашата кухня, някъде през 1982 година. Родила ме е, когато самата тя е била на 19, и ме е отгледала сама, без ничия помощ.
Не разполагахме с много – достатъчно е човек да погледне мебелите, онова златисто кошче за боклук, шарените пердета и обикновения ламиниран плот, за да разбере. Бяхме „обикновени“, както казваха хората тогава. Но днес, когато се връщам към тази снимка, не виждам липсите – виждам изобилието, което сме имали. Защото, макар животът ни да не беше луксозен, ние бяхме истински щастливи.
Мама вече не е до мен, но това, което остави след себе си, продължава да ме води всеки ден. Това е онзи начин на мислене, към който се връщам все по-често напоследък – особено в свят, в който сякаш хората, а най-вече децата, не винаги умеят да ценят онова, което имат.
Спомням си как се въртеше и танцуваше из онази малка кухня, докато приготвяше вечерята. Имаше дарбата да превърне най-обикновеното ястие – дори пакет макарони със сирене – в истински празник, само защото го поднасяше с толкова смях и топлина. Носеше онези разкроени дънки сякаш дефилира по моден подиум, дори когато просто посягаше към чаша от шкафа. Тя ме научи, че „достатъчно“ не е цифра в банковата сметка, а състояние на духа.
Днес, когато виждам хора, които непрекъснато гонят следващото „по-голямо нещо“, или деца, които се разочароват, защото нямат най-новата джаджа, мислено се връщам в тази кухня. Виждам как слънцето пада върху жълтите пердета и как майка ми се усмихва. Тя ми остави най-ценния дар – способността да откривам радост в най-обикновените мигове и да бъда искрено благодарен за покрива над главата си и любовта в сърцето си.
Тя живя скромно, но обичаше с цялата си душа. И именно това богатство нося със себе си и до днес.
Днес за годините на социализма се пише обикновено негативно. И това е главно заради липсата на свободата да се изразяваш, да казваш истината, такава, каквато е в действителност, по онова време. Свободата наистина е непреходна ценност и наистина се намира на върха на копието, както казва героят на Сервантес Дон Кихот. В същото време обаче всяко едно залитане и необективно представяне на нещата е бягство от истината.
Не всичко през соца беше лошо, недомислено, отрицателно. През втората половина на 60-те и през 70-те основно се промени обликът на българското село, на малкия и средния български град. Хората се позамогнаха, а и държавата положи огромни усилия за тази промяна. Напълно се електрифицира цялата българска територия, изгради се водоснабдяване и канализация, построиха се шосета, асфалтираха се улиците. Изгради се транспортна мрежа, която осигуряваше връзка от малкото село и градче с всяка една точка от страната. Изградиха се киносалони, стадиони и спортни съоръжения. Появи се мащабно частно строителство, хората масово замениха старите кирпичени малки и схлупени къщета с големи и просторни къщи по на няколко етажа. В тях имаше място за всички, за стари и млади, за синове и дъщери. Градяхме вече не само за себе си и за своето поколение, а и за децата си – отделен етаж за сина, за дъщерята, за старите.
Започнаха да се закупуват телевизори, появиха се, макар и нарядко, и първите автомобили. Тези две десетилетия бяха на мотоциклетите, имаше българско производство, не лошо като качество, и мъжете масово се придвижваха по този начин. Читалищата развиваха бурна дейност, на много места се изградиха детски градини, училищни сгради. Дворовете на хората бяха препълнени буквално със зеленчуци и плодове собствено производство, асми с едри увиснали гроздове, животни, отглеждани за лични нужди…
Днес всичко това си стои. За жалост, изоставено, тъжно. Училища и детски градини без деца. Читалища без читатели, празни, разрушени и ограбени киносалони. Къщи с катинари и буренясали дворове. Тихи улици, няма детски глъч, няма млади хора. За сметка на това големи, претъпкани до задушаване големи градове. И една носталгия по онзи за някои несвободен, но безоблачен, тих, осигурен с всичко необходимо живот.
В днешно време хората носят по два телефона в джоба си, а някога и повече. Комуникациите не са проблемни, винаги можеш да чуеш децата си, възрастните си родители, близки и приятели.
Не така беше обаче по време на соца. Вярно е, че в онези години техниката не беше напреднала толкова и мобилните телефони не съществуваха, а се използваха само стационарни. Да си прокараш телефон вкъщи си беше истинско събитие, както примерно да си закупиш жилище или кола. Линиите винаги не достигаха и телефон можеше да имаш само срещу много силни връзки или след 10-15-годишно чакане. Хората, живеещи около Орлов мост в София, помним дългогодишното чакане на строежа за разширение на четворката, за да ни прокарат домашни телефони. Обикновено когато в някой апартамент от входа имаше телефон, това означаваше, че човекът е голям връзкар, голям шеф или голям партиец на висока длъжност. Пред него всички изразяваха почит и особено внимание. Често телефонът в семейство от входа се ползваше от всички, естествено за някакви спешни случаи, а домакините не само че не се сърдеха, но проявяваха разбиране и оказваха съдействие. Това беше нещо като неписано правило.
Често пъти се случваше хора от едно поколение да подадат молба за телефон, а от него да се възползват техните деца. Телефонните линии бяха дуплекс, т. е. една линия обслужваше два апартамента, две семейства. Неудобството беше, че когато едните говорят по телефона, другите не можеха, а чакаха да свърши разговорът. Това, естествено, създаваше неудобство, но никой не се гневеше, защото се приемаше за даденост на системата по Татово време. Все пак по-добре е да изчакаш няколко минути, отколкото да нямаш телефон.
В провинцията прокарването на телефон зависеше от изграждането на телефонна мрежа и местна централа. Имаше случаи, когато там беше по-лесно да имаш телефон, отколкото в големите градове и столицата. Все пак може да се каже, че в началото на 80-те години вече имаше изградена телефонна мрежа, благодарение на която в почти всеки български дом имаше телефонен апарат.
Тя бе една от най-интересните артистични и светски персони у нас през 90-те и първите години на новия миленуим. Съпруга е на Жан Бул – една от най-влиятелните личности във френския медиен свят и шоубизнес.
Не е широко известно, че тази изключително елегантна българка е учила заедно с Ив Сен Лоран в Школата към Синдиката на висшата мода в Париж. Още по-малко са онези, които знаят, че именитата ни сънародничка е работила в ателието на мадам Карвен в Париж цели две години.
По-известен е фактът, че безсмъртната песен „Джулия“ на Емил Димитров е посветена на нея.
Джулия Бул (Юлия Христова) е родена в Пловдив – град с дълбока историческа памет и особена аристократична атмосфера. Произходът й от семейство с аристократични корени я поставя още от ранна възраст в среда на възпитание, култура и усет към изкуството и обществения етикет. Това не е било просто въпрос на статус, а на начин на мислене – уважение към словото, мярка в поведението и естествено чувство за стил.
Младостта й преминава в години, в които подобен произход е по-скоро бреме, отколкото предимство. След установяването на комунистическия режим животът за хора от подобни среди става все по-ограничен, а перспективите – все по-тесни. Именно в този контекст се ражда едно от най-драматичните решения в живота й – напускането на България.
Бягството й от страната е било рисковано, почти авантюристично, и напълно необратимо. Тя напуска не само държавата, но и досегашния си живот. Оставя след себе си семейство и минало, за които дълго време се говори само с шепот. Слуховете за оставена малка дъщеря никога не са официално потвърждавани, но са част от онзи трагичен ореол, който неизменно съпътства името й и подсилва усещането за висока лична цена, платена за свободата.
Париж я посреща без сантименталност. Първите й години във френската столица са белязани от несигурност, самота и борба за място в общество, което не прощава слабостите, но разпознава стойността. Джулия обаче притежава рядко качество – способността да се движи естествено в различни социални пластове, без да губи себе си. Именно това й отваря врати, които остават затворени за мнозина.
Срещата и бракът й с влиятелен френски бизнесмен бележат нов етап в живота й. Съпругът й е фигура с огромно значение за френската и международната медийна среда – директор на разпространението на френската преса, издател на вестника на Ватикана и създател на престижния музикален фестивал МИДЕМ в Кан. Това не просто я въвежда в най-високите европейски среди, но я поставя в центъра на културния и интелектуалния живот на континента.
Животът й в Париж е изпълнен с срещи с личности от изкуството, политиката и аристокрацията. Апартаментът й на авеню Фош се превръща в място за изискани разговори и приеми, а присъствието й в пространства като хотел „Риц“ е напълно естествено – не показно, а органично. Джулия никога не играе роля; тя е това, което е.
След 1990 г., когато България започва да се отваря към света, Джулия Бул се завръща в родината си. Появата й в светския живот на страната има почти символично значение – като завръщане на изгубена връзка с една прекъсната традиция. Заедно с Христо Куртев тя става част от новоформиращия се елит на прехода, но винаги стои леко встрани от суетата.
В продължение на повече от 25 години Джулия е сред най-ярките и същевременно най-дискретни фигури на българския обществен живот. Тя не налага, не поучава, не демонстрира превъзходство. Вместо това възпитава чрез пример – как се седи на маса, как се говори, как се мълчи, как се уважава другият. Неслучайно мнозина я наричат „учител по добър вкус“ в години, когато подобни уроци липсват.
Един от най-запомнящите се моменти е рожденият й ден, на който присъстват цар Симеон Втори и царица Маргарита – събитие, което ясно показва мястото й в кръгове, където приемането не става по покана, а по принадлежност.
В по-късните си години Джулия Бул избира отново Париж – не като бягство, а като естествено завръщане у дома. Там завършва житейският й кръг – далеч от показност, но близо до същността й. Умира през 2021 г. на 86-годишна възраст
Фактът, че Емил Димитров й посвещава песента „Джулия“, е още едно доказателство за магнетизма й – не шумен, а дълбок и вдъхновяващ.
Животът на Джулия Бул остава свидетелство за една изгубена класа хора – такива, които не се нуждаят от титли, за да бъдат аристократи, и които носят достойнството си като втора кожа.
Юри Кондратчик, изпълнителният директор на ВСС „Международен летище Хабаровск“, разказа за първи път на журналисти в Хабаровск за дядо си Юр...
АРХИВ НА САЙТА
Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
15:45
