Димитър Пенев: От началото до края

Димитър Душков Пенев (12 юли 1945 г. – 3 януари 2026 г.), наричан по прякор Пената, е български футболист, защитник, както и треньор по футбол. Една от най-значимите фигури в историята на българския футбол.

Пенев е родом от с. Мировяне. Истинската му рождена дата е 10 юли, но родителите му го записват два дни по-късно и по документи се води, че е роден на 12 юли.

Клубна легенда на ЦСКА София, играл също и в Локомотив София. Има общо 364 мача и 25 гола в А група. По време на 15-годишната си състезателна кариера печели 13 трофея. Два пъти е обявяван за Футболист № 1 на България. С националния отбор участва на три световни първенства.

Като помощник-треньор и старши треньор на ЦСКА печели общо 12 трофея. Като селекционер на България извежда отбора до бронзовите медали на световното първенство в САЩ'94. Обявен за треньор №1 на ХХ век на България.

Умира на 3 януари 2026 година на 80-годишна възраст.

Състезателна кариера на клубно ниво

Юноша е на Локомотив (София). Включен е в първия състав на 17-годишна възраст през сезон 1962/63, когато изиграва 7 мача в А група. През следващия сезон 1963/64 вече е основен футболист на „железничарите“. По време на кампанията изиграва 28 мача и бележи 1 гол, като с отбора печели титлата на България.

През лятото на 1964 г. Пенев е привлечен в ЦСКА (София). В продължение на 13 сезона е основен стълб в защитата на „армейците“. Става 7 пъти шампион на България, а освен това печели 5 пъти националната купа. Изиграва за ЦСКА 329 мача в А група и реализира 24 попадения. На 3-то място във вечната ранглиста на клуба по участия в елитното първенство. Изиграва също 39 мача и 1 гол в евротурнирите. През 1966/67 с ЦСКА достига до полуфинал в КЕШ. Именно през този сезон бележи и единственият си европейски гол. На 28 септември 1966 г. вкарва едно от попаденията за успеха с 3:1 срещу гръцкия Олимпиакос.

Национален отбор

Пенев дебютира за националния отбор на 18-годишна възраст още като футболист на Локомотив (София). Това се случва на 18 март 1964 г. в контрола срещу Югославия (0:1).[5] Играе за България в продължение на 13 години, в които записва общо 90 мача и вкарва 2 гола.[6]

Участник на три световни първенства – Англия'66, Мексико'70 и Германия'74, като играе във всички 9 мача на България от въпросните мондиали. През 1971 г. и 1972 г. в 15 мача е капитан на националния отбор. След това извежда отбора с лентата на ръката си още веднъж през 1974 г.

Треньорска кариера

Пенев завършва висшата треньорска школа във ВИФ „Георги Димитров“. Започва треньорската си кариера през 1977 г., когато е назначен за наставник на втородивизионния Димитровград. Води отбора в продължение на два сезона в Южната Б група.

През 1979 г. влиза в щаба на Аспарух Никодимов в ЦСКА като помощник-треньор. Остава на тази позиция 4 години. В този период „армейците“ стават четири поредни пъти шампиони, веднъж печелят купата, а освен това достигат до полуфинал в КЕШ през сезон 1981/82.

През 1983 г. заминава за Кувейт, където в продължение на 2 години е наставник на Ал Ярмаук. През лятото на 1985 г. се завръща в ЦСКА като помощник на Серги Йоцов, а през декември 1985 г. е назначен за старши треньор на клуба. Води отбора до август 1990 г. Под негово ръководство са спечелени три шампионски титли, три национални купи, три купи на съветската армия и една суперкупа. Извежда ЦСКА до полуфинал в КНК през 1988/89 и до четвъртфинал в КЕШ през 1989/90. Утвърждава в основния състав голямото трио в атака Емил Костадинов, Христо Стоичков и Любослав Пенев.

През 1991 г. Пенев е назначен за селекционер на националния отбор. Под негово ръководство България се класира на четвърто място на Световното първенство в САЩ'94. След това за първи път в историята класира отбора за финали на Европейско първенство в Англия'96.

През 1997 г. застава начело на Ал Насър от Саудитска Арабия, а през пролетта на 1998 г. води Спартак (Варна). На 23 май 1998 г. се завръща като старши треньор в ЦСКА. Под негово ръководство като основни играчи в състава се налагат Стилиян Петров, Мартин Петров и Димитър Бербатов. Извежда отбора до Купата на България през 1998/99. По време на същия сезон обаче „армейците“ регистрират най-голямата си загуба в историята. На 29 ноември 1998 г. губят с 0:8 гостуването си на Литекс (Ловеч). Пенев остава начело на ЦСКА до март 2000 г.

Обявен е за треньор №1 на ХХ век на България. Награден с орден „Стара Планина“ – първа степен. Почетен гражданин на София. През 2001 г. е назначен за консултант в Литекс, а през 2003 г. е начело на китайския Лионинг. На 19 септември 2005 г. е избран за председател на „Клуба на ветераните и деятелите“ на ЦСКА. През април 2006 е назначен за главен мениджър в ЦСКА. На 30 юли 2007 г. се завръща за няколко месеца като селекционер на националния отбор. От януари 2008 г. е директор на младежкия и на юношеските национални отбори.

След като ЦСКА е изваден от евротурнирите през лятото на 2008 г. заради финансова криза, а повечето футболисти напускат, става наставник на отбора за трети път в треньорската си кариера. Сглобява състав, който печели Суперкупата на България. Остава на поста до март 2009 г., когато е заменен от племенника си Любослав Пенев. През 2016 г. е избран за почетен президент на ЦСКА, член на надзорния съвет и председател на УС на клуба.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето кои стари соц-календарчета спокойно могат да се ползват и през 2026 година

Календарчета от 1959, 1987 и 2015 г., които спокойно могат да се ползват и през 2026 година.Шега е… но не съвсем.

Не само защото датите от календарите на 1959, 1987 и 2015 година съвпадат абсолютно точно с датите на настоящата 2026 г. — ден по ден, дата по дата.

1959 година е време на относителна стабилност, но и на глухо напрежение. Светът е здраво стегнат в клещите на Студената война. България е дълбоко в орбитата на социалистическия лагер, индустриализацията напредва, а обществото живее с усещането за предначертано бъдеще. В глобален план това е годината на Кубинската революция, която променя баланса в Западното полукълбо и поставя нова бомба със закъснител между Изтока и Запада.

1987 година вече носи съвсем различен заряд. Системата започва да скърца. Перестройката и гласността на Горбачов дават сигнали, че светът няма да остане същият. В България промяната още не е дошла, но е във въздуха — усеща се в икономиката, в обществото, в мълчаливото очакване. Само две години по-късно ще падне Берлинската стена, а с нея и цяла една епоха.

2015 година ни връща в напълно различна реалност, но със също толкова сериозни предизвикателства. България вече е член на ЕС и НАТО, но е разкъсвана от демографска криза, социални неравенства и усещане за безпътност. Светът е изправен пред миграционна вълна, терористични атаки, ново изостряне на отношенията между големите сили. Илюзията за „края на историята“ окончателно се разпада.

И ето ни днес — 2026 година.

Същият календар. Същите дни. Същите дати.

Но отново в момент на глобално напрежение, войни, геополитически разломи и несигурност за бъдещето. Историята не се повтаря дословно, но очевидно обича да римува.

Какво ли ни чака през тази година?

Ще бъде ли тя година на затишие, на прелом или на ново изпитание?

Бог да пази България и да съхрани отново рода български.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Архивни кадри от посрещане на Новата 1968 година и атмосферата в ЦУМ в предпразничния ден (ВИДЕО)

Връщаме лентата назад с половин век. Тогава поръчките изпълнява Дядо Мраз. А всички пътища водят към пазара – парещи баници, патици, пуйки и чесън срещу уроки и магия. Мечтите се сбъдват в ЦУМ! За първите емоции да се возиш на ескалатори и избираш от витрините с детски играчки! Ще чуем и „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ“ на Леа Иванова. За лотарийните билети за леки коли и апартаменти и разбира се – сурвакането за здраве, дълголетие и берекет!

От моловете нямало и следа. Покупките най-често били от пазара или от централния универсален магазин.

В миналото за Новогодишната нощ в София кипяла трескавата подготовка. Парещи баници, патици, пуйки и зарзавати. Любопитни факти и истории във видеото!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Последната Нова година на Тодор Живков (Уникални снимки)

  

Внучката на Тато сподели тайни снимки от семейния архив на бившия Първи

27 години след смъртта на Тодор Живков неговата внучка Елизабет извади на бял свят личните му снимкови архиви и показа в социалните мрежи как е прекарал дядо й последната си Нова година. Тато ни напусна на 5 август 1998 г., а 6 месеца преди това посреща новогодишната вечер в компанията на семейството си в легендарната си къща в „Бояна“.

Бившият Първи вдигал наздравици с червено вино в сервиз с позлата заедно със сина си Владимир, втората му жена Валя и дъщеря им Елизабет, която по това време е била още невръстно момиченце.

Красавицата е най-малката внучка на Живков. На един от сензационните кадри, които днешната модна дизайнерка сподели, се вижда как е седнала в скута на развеселения си дядо. Живков е усмихнат и с хартиена корона на главата, изработена от неговата любима внучка. Елхата в семейния дом на прочутата ул. „Секвоя“ е отрупана с лъскави играчки, а Дядо Мраз е донесъл на малката Елизабет рядко срещаната по онова време западняшка кукла Барби.

Днес Елизабет живее в Италия, където е модна дизайнерката и е сгодена за италианец. Тя е дете на покойния Владимир Живков – син на Тато, от втория му брак със съпругата му Валя. От първата си жена Маруся той има и син – Тодор Живков-младши, който от юноша живее в Щатите. В Америка той се е „спасил“ от тежестта на фамилията си и обичайно се представя като Тед Морган. Доскоро се занимаваше с покер и беше играч от световна класа, натрупал несметно богатство с комар, но днес върти свой бизнес. Женен е за красива рускиня, с която имат две деца – момиче и момче. За последно Тодор-младши стъпи на родна земя за погребението на баща си Владимир. Той почина през лятото на 2021 г. след тежко боледуване. До сетния си дъх Владко Живков живееше в къщата, оставена от баща му, в елитния квартал „Бояна“. Днес легендарният имот е наследен от вдовицата му Валентина, която го обитава сама. В съседство се намира и домът на другата внучка на Тато – Жени Живкова, дъщеря на Людмила Живкова.

В семейството не съществуват спорове за имоти и всички роднини на бившия Първи поддържат нормални отношения. Внучката Елизабет е близка с брат си от Америка, но и с дъщерите на Жени Живкова – Андреа и Людмила. Цялата фамилия обаче не се е събирала на едно място от десетилетия. Дори големите и кръгли годишнини от рождението и кончината на Тодор Живков не успяват да ги върнат в България.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Тодор Живков честити новата 1983 година и какво пожела на българите в новогодишната нощ /Видео/

 

Тодор Живков поздравява българския народ с настъпването на новата 1983 година.

Подчертава, че 1982 е била успешна година за страната – икономически, социално и политически.

Говори за успехи в индустрията, селското стопанство и науката, като ги представя като резултат от „общите усилия на народа и партията“.

Изтъква ролята на БКП като водеща сила и гаранция за стабилност.

Подчертава международната обстановка, говори за „мирната политика“ на България и СССР.

Изразява увереност, че 1983 ще бъде още по-успешна, ако народът продължи да работи „със същата отдаденост“.

ВИДЕО:

Завършва с пожелания за здраве, щастие и успехи на всички български граждани.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 85 години си отива най-силният българин за всички времена

Роден е на днешната дата през 1892 г. Става известен в целия свят. Получава оферта да стане бодигард на Ал Капоне, но отказва.Пръска купища пари за благотворителност – купува самолет на авиацията, дава 2000 долара за адвокат на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, издържа бедни студенти, артисти и начинаещи спортисти ..

Най-силният българин за всички времена е роден на 27 декември 1892 г. в село Сенник, недалеч от град Севлиево. Той е борец. Името му е Дончо Колев Данев. Едва на 17 години, когато по традиция в България се извършват държавнически преврати, Дончо отпътува от пристанището в Истанбул към Новия свят заедно с група балканци. В САЩ започва работа при строежа на жп линия. По това време между работниците често се организират борби, в които българинът разбива в пода всичките си противници. Скоро е забелязан от директора на известния американски пътуващ цирк “Виктория”, където якият българин Дончо се превръща в непобедимия кечист Dan Koloff.

Победите му на организираните от цирка турнири по wrestling скоро му донасят славата на най-известния кечист на територията на САЩ. Десетки от известните по това време борци се изправят очи в очи срещу “железните ръце” на българина – Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Шерей, наричан още Човекът светкавица, Руди Дусес, Джое Стекер, Странглар Левис, Джим Броунинг и много други. 

Нито един обаче не е в състояние да победи Dan Koloff. Още тогава сред почитателите на този спорт тръгва мълвата, че българският борец наистина е надарен с нечовешка сила,подобно на Херкулес и Соломон. Разказвало се, че са го виждали сам да повдига на раменете си железопътна релса, дълга 50 метра, че вдига над главата си борци, почти два пъти по-тежки от него, че съперниците му посинявали от липса на кислород още щом ги хванел през кръста, за да ги преметне. Митологизираният в Щатите Dan Koloff получава покана за участие в единствен по рода си турнир в Япония, където борбата от хилядолетия е национален спорт. На финалната среща на тепиха излизат Dan Koloff, обгърнат с нашето знаме, и Джики Хиген „Удушвача“, идолът на японската борба, непобеждаван от никого. Едва ли светът някога ще забрави тази среща…

Милиони души от всички краища на света застават пред радиата си, за да проследят битката на двамата титани. Новината за победата на българина се разнася над 5-те континента като опустошително цунами. Япония е потопена в скръб, а в България хората наизлизат по улиците като че за втори път да отпразнуват свободата си.

Вечерта Кинг Конг е в хотелския си апартамент и разхождайки се напред-назад, разговаря със своя мениджър Харисън. На милиметри от гърдите му, хвърлени през отворения прозорец от отсрещния апартамент, профучават два самурайски ножа и се забиват във вратата. Веднага пристига взвод полицаи за охрана на победителя, а след час, за да избегне други инциденти, вече го изпраща на пристанището. Едва на палубата той споделя: „Заклевам се, че никога повече няма да стъпя в тази страна, в която хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил един техен шампион.”

На следващата сутрин никой вече не говори за България като за държавица близо до Османската империя – България вече съществува за света. Журналистите се надпреварват да му измислят прякори – „Кинг Конг“, „Кралят на кеча“ или „Балканският лъв“. Поканен е на големия турнир в Париж. И в Европа Dan Koloff размазва всичките си противници, а на финала и любимеца на домакините Анри Деглан „Човекът с хилядата хватки“, който по това време е европейски, световен и олимпийски шампион. След тази победа за всички вече е ясно, че българинът е абсолютният шампион на света. Получава титлата „Европейски шампион“ и блестящия „Диамантен пояс“.

Дончо гътва Циклопа

Животът на царя на кеча е низ от върхове и падове, но българинът никога не забравя откъде е тръгнал. Баща му умира млад от скоротечна туберкулоза. Същата болест поваля и шампиона 40 години по-късно. Семейството му едва свързва двата края. Майка му Янка не може да изхранва всичките 7 деца и 12-годишен, Дончо заминава на гурбет в Унгария. Намира си работа като градинар. Когато го изпраща, майка му хвърля камък по него повече да не се връща.

Една вечер 20-годишният Дончо отива на цирк и тази случайност променя живота му тотално. 

Приятелите му го избутват на манежа, за да премери сили с най-добрия борец в цирк “Виктория” великана Джеф Лорънс, известен като Циклопа. Гигантът тежал 160 кг. И имал славата на непобедим. Дончо обаче го побеждава. Започват да го ангажират и за други борби. Така се ражда артистичният му псевдоним Дан Колов. С него 5 години жъне победи по цирковите арени. Едва на 26 години, става професионален кечист и прави доста късна, но феноменална кариера. Кечистът е висок само 178 см и тежи 105 кг. Коронната му хватка е самолет – влиза в краката на двуметрови мъже, вдига ги нагоре и ги забива в пода. Името му пълни всички стадиони и зали. Двайсет години Дончо от Сенник е най-силният в света кечист. Тушира всички бивши световни шампиони. 

Получава оферта да стане бодигард на Ал Капоне, но отказва.

 

Демонстративно побеждава един от фаворитите на мафиотския бос – протеже на италианския подземен свят. Американските менажери недолюбват кечиста. В началото работи с тях, но отказва да стане янки и да поамериканчи името си. Въпреки милионите, които му предлагат, той отказва да участва в договорени борби. Сам си става импресарио и не дели с никого печалбата.

Реки от долари потичат в джобовете му. Влага милионите си в мини, акции и магазини. Купува си имения в Калифорния и Канада. Побеждава най-силните мъже в света на тяхна територия. Има над 800 победи, а загубите му се броят на пръсти. Световни знаменитости се редят на опашка за негов автограф. Близък става с Шаляпин и оперната прима Илка Попова.

През 1935 г. Дан Колов се завръща в България, за да посети майка си и приятелите от детските години. Посрещат го като национален герой. Опашката от мераклии да го зърнат се точи от Централна гара до църквата “Св. Неделя”. Няма човек с по-широки пръсти от тези на световния шампион. Пръска купища пари за благотворителност – купува самолет на авиацията, дава 2000 долара за адвокат на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, издържа бедни студенти, артисти и начинаещи спортисти.

Щедрият българин плаща лечението на много хора. Хоби на кечиста са ловът, хубавите дрехи и жените. Дан Колов не създава семейство. Личният му живот обаче е пълна мистерия. Фаталната любов на бореца е загадъчната Соня Ефремова – датчанка по произход, която работи като шивачка на оперната прима Илка Попова. Певицата ги запознава и от този момент двамата стават неразделни. Според близки на кечиста именно тя завлякла френските му имоти и влогове в няколко банки. До последния му ден в апартамента му на ул. „Линкълн“ тя е неотлъчно до него.

През 1939 г. туберкулоза го гътва на легло. Якият мъж влиза в болницата 105-килограмов, а излиза… 46. Едва на 47 години, на 27 март 1940 г. той умира в родното си село. Преди да почине, връчва на роднини чек за 2000 долара – последните му пари. Питат го къде са мините и имотите. Дан Колов казва, че по-добре е да не ги търсят. Когато разбира за смъртта му, Соня изчезва загадъчно заедно с шефа на банката, където Дан Колов държи милионите си. Последното желание на шампиона е да хапне попара, козунак и пуешко.

Мистерия:Изчезна диамантеният пояс на шампиона

Диамантеният пояс, 6 пистолета и 7 пушки са изчезнали от музея на Дан Колов в родното му село Сенник, Севлиевско, увери се на място “Над 55” преди четири години. Надпис “Желю и Дан Коловь” още седи на керемиденочервената къща в севлиевското село, където преди 114 години е роден борецът. Местонахождението на милионите на Дан Колов и до днес тъне в пълна мистерия.

Съселяните му предполагат, че поясът вероятно вече е изтъргуван в някой музей на Запад. Губят се следите и на много други ценни предмети. В момента трима кечисти от световна класа излизат на подиума с името Дан Колов.

“Три пъти обираха къщата, след като я реституираха. Върнаха я на наследниците му, а после пак на общината. Обезвредили са СОТ-а и влезли направо през вратата. Първия път му отмъкнаха диамантения колан, втория път взеха пушките и пистолетите. Дан Колов е бил ловец и е имал много ценни антики. Изчезна и уникално седло, инкрустирано със скъпоценни камъни, много медали и купи. Третия път завлякоха всичко, каквото е останало. Отмъкнаха му даже трикото и хавлията.

Въпреки това идват много чужденци да разглеждат музея”, разказа за “Над 55” собственикът на хотел-ресторант “Дан Колов”, който е в близост до родния дом на бореца. Той обаче няма роднинска връзка с шампиона. Единствената кръвна наследница на бореца е неговата племенница. Сега в къщата са останали за разглеждане единствено един костюм, леглото и купища писма.

Холивуд безуспешно ухажвал Дан Колов

Само нежеланието да се снима в суперпродукция не направи нашия кечист първият екшън герой на световното кино

Кинг Конг е щял да бъде българинът Дан Колов. Историята на флирта с Холивуд започва на презокеанския лайнер „Куин Мери“ с една американска филмова звезда. Случайността ги е събрала на най-големия пътнически параход. Дан Колов отива да се бие с Удушвача, а артистите – на снимки в Япония.

И като резултат – един от най-известните кечисти в света бил ухажван дълго, упорито и безуспешно от холивудска актриса, познала мимолетно глезотиите на световната слава. Българинът остава непреклонен към женските прелести, но по неведомите пътища на съдбата флиртът му с актрисата прераства във флирт с Холивуд.

След като побеждава гордостта на Франция Анри Деглан, холивудският режисьор Мекъл е убеден, че няма пречки да направи филм за Кинг Конг в главната роля с Дан Колов и обсажда бореца, подобно на средновековна крепост, да започват снимките.

Хонорарът, който му предлага, е 24 милиона лева 

Дан Колов обаче взема пояса, покрит с диаманти, и след 25 години отсъствие се прибира в България. На режисьора отказва с думите: „Ти не си първият. Имал съм и други предложения, но аз компромиси с моята кариера не правя.“

Минават години. Опитите Дан Колов да бъде вкаран в Холивуд продължават.Та той е звезда от световна величина. Колко приходи би донесъл един филм с негово участие.

Холивудските режисьори и продуценти все така не могат да проумеят как един българин, пък бил той и световноизвестен, ще им отказва – та по тяхната логика малко повече пари и слава никога не са излишни. Сигурно нещо си е наумил? Но какво?

След повече от 25 години на тепиха и повече от 1500 победни боя Дан Колов се завръща в София

На 7 април 1936 г. Борецът прекарва част от почивката си в София. По същото време идва и световната филмова звезда Ханс Алберс, който търси своя партньорка за филма „Под горещо небе“. Режисьор е руснакът Учички. Най-накрая Алберс избира за своя филмова партньорка оперетната актриса Надя Ножарова. Научила за това, примата Мими Балканска е обидена и двете се скарват.

Един ден сред екипа най-неочаквано се появява Дан Колов. Той е стар познат с Ханс Алберс, но режисьора Учички вижда за пръв път. Двамата се отделят на двучасов разговор, говорят си на английски, но накрая режисьорът споделя пред журналисти: „Та той е чудесен актьор. Предложих му участие в моя филм.“

Дан Колов и този път не се съгласява. Единственият филм, за който Дан Колов дава съгласието си, е „Под игото“.

Той трябва да се снима още през 1936 г. от режисьора Александър Вазов. Пари за снимките обаче така и не се намират, Дан Колов умира през 1940 г. в родното си село Сенник, а „Под игото“ е сниман чак през 50-те години.

И до днес остава загадка защо Дан Колов толкова упорито избягва снимачните площадки. Дали е бил толкова богат, та да не са му трябвали пари?

Източник: plovdivglas.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Безсмъртният герой от Бойните групи на София

Скрит в една от отходните тръби на Перловска река, където води сражение повече от ден, накрая слага край на своя достоен живот с последния си куршум...

На 7 февруари 2025 г. се навършиха 110 години от рождението на един от героите на Бойните групи Никола Драганов. Тази годишнина не се спомена от никого. Соросоидите и неофашистите може би не са чували за него, за тях от имената на „комунистическите терористи“ по-известни са Славчо Радомирски, Митка Гръбчева, Виолета Якова, Иван Бураджиев и те съсредоточават своята омраза върху тях, а неговото име за тях или не е известно, или е на заден план. А повечето „левите“ също не се сещат за него, те или са забравили, или са заети с вътрешнопартийни борби. Но все пак той е герой и името му не бива да потъне в забрава, поради което съм решил да публикувам (с някои допълнения) своя материал за него.

Никола Василев Ганчев Драганов е роден на 7 февруари 1915 г. в севлиевското село Бериево в изключително бедно селско семейство, което изкарва своята прехрана само от няколко парчета земя. От малък е принуден да пасе овцете и козите на своите съселяни и да помага на родителите си, но въпреки това, за разлика от други бедни деца не изоставя учението. Той е един от най-добрите ученици и завършва с отличие Севлиевската гимназия. Баща му е доволен от успехите му и се съгласява да продължи образованието си в Телеграфо-пощенското училище в София, въпреки че няма достатъчно средство. В София Никола отново е един от най-добрите ученици и още по време на учението е назначен на работа в една от телеграфно-пощенските станции. Получава относително добра заплата и това му помага да праща пари на своите бедни родители. Завършва училището с отличен успех и е назначен на работа в Централната пощенска станция. Там той се запознава с комунистическите идеи и става техен привърженик, въпреки че до края на своя кратък, но достоен живот не става член на БКП. На работа в пощите не може да търпи мошениците и корумпираните бюрократи, а също и високопоставените служители, които злоупотребяват, и поради своя буен нрав многократно влиза в открити (понякога и физически) сблъсъци с тях. Те разбира се се оплакват на своите покровители, които го наказват. Общо е наказван пет пъти. След време става касиер в Четвърти пощенски клон. Като такъв отделя средства от ценни пратки за помощ за комунисти изпаднали в беда.

През 1942г. участва в набавяне на средства за закупуване на оръжие за бойните групи. След това минава в нелегалност, успявайки да вземе пистолет „Валтер“ от оръжейна пратка и започва да търси връзка с бойната група на Славчо Радомирски. Там приема партизанското име „Гуджо“. Когато Георги Ковачев (Гек) го препоръчва на Радомирски, казва: „Танкове да минат през него, нищо няма да му стане!“ Но Радомирски изпитва известно съмнение заради прекалената му смелост и невъзмутимото му появяване на оживени места където е търсен и на местата където са фашистките агенти. Гуджо приема изключително тежко недоверието и дори му казва: „Все не ми вярваш. Болно ми е. А аз нито съм подлец, нито говоря хвърчащи работи“, на което получава отговор: „Това, което вършиш е неразумно! Внимавай!“

Митка Гръбчева описва Гуджо така: „Никола Драганов беше напет момък, левент, широкоплещест, с матова и гладка кожа. Видът му респектираше с подчертаната физическа сила и неустрашимост. Носеше винаги два заредени пистолета – единият деветмилиметров парабелум. Джобовете му тежаха от резервни пълнители. Не се разделяше и с двете си бомби бухалки. Закачаше ги на вътрешната страна на балтона или на шлифера си. Горната си дреха носеше разкопчана, за да не изпъкват бомбите и винаги да му бъдат подръка.“

Веднъж, отивайки на нелегална среща с другарите си, Гуджо носи в раница патрони и бомби предназначени за изнасяне в Балкана. Но го срещат двама фашистки полицаи, които го карат да се легитимира. Преценявайки обстановката, той решава, че не е добре да стрля, тъй като са двама, а и пистолетът му е несигурен. Затова решава да се измъкне с хитрост и иска да отиде „по нужда“. Двамата фашисти ухилени си казват: „Намокри се от страх“ и го пускат, и докато разглеждат раницата, той успява да откърти две дъски и да избяга. На срещата с нелегалните заключава „Само тъпотата на агента ме спаси, но бомбите и патроните останаха в полицията“ Тогава Станьо Василев го прегръща братски, а той навежда глава. Но подозрението остава и той с огорчение казва на Славчо Радомирски: „Вие не ме смятате за ваш човек.“

По това време Гуджо е следен от две места: от една страна от своите другари, от друга от фашистките агенти. Един от тези агенти, негов съученик, се полакомява за награда и търси удобен момент да го предаде. Тогава Гуджо, гледайки го с омраза му казва „Здрасти!“ и разкопчава палтото си, от където се показват пистолет и две бомби. Тогава фашистът от страх отива при техен общ познат и казва „Кажи на Никола, че не го следя. Полицията, ако ще със злато да ме обсипе, пак няма да ме принуди да го следя!“ Научавайки това, Гуджо се разсмива и казва „Горко на това Отечество, дето го пазят тези плъхове! Ех, братко, разбиращ ли защо ще победим? Защото служим на Народа си от любов, а не за пари!“ По-късно Митка Гръбчева ще напише: „Всички се смяхме на този случай, но на враговете, които познаваха Никола Драганов, наистина не им беше до смях“.

Постепенно Радомирски се убеждава, че Гуджо не е провокатор и решава да му постави задача за изпълнение. Задачата е да се ликвидира високопоставения фашистки депутат Сотир Янев, готвен от хитлеристите за външен министър, един от основните привърженици България да се включи в „кръстоносния поход на хилядолетния райх срещу Болшевишка Русия“, като в защита на това сипе гнусни клевети срещу СССР, като например че там жените са общи, че хората са толкова гладни че в големите семейства родителите ядат децата си и тем подобни простотии.

Гуджо и Йордан Петров пристъпват към изпълнение. Но на входа на залата, където говори Янев застават много фашистки полицаи и те решават да излязат навън и да хвърлят бомба в колата му. Но до колата има много минувачи и Гуджо решава, че могат да пострадат и невинни хора, поради което решава да отложи изпълнението. На следващия ден двамата влизат в кантората на Янев и му светяват маслото. Хората по улицата, които разбират кои са, правят шпалир и им отстъпват място да се измъкнат и ги насърчават „Бягайте!“ След това докладва на Славчо Радомирски: „Няма да лае песът повече!“ Радомирски му казва: „Разказвай! Защо мълчиш? Вие извършихте подвиг!“, но Гуджо се намръщва, тъй като не обича да го хвалят.

Митка Гръбчева разкрива следните черти от характера на Гуджо: „Ние го познавахме не само като безстрашен конспиратор, но и като наш другар – весел, общителен, добродушен. Понякога, когато бяхме сами на Витоша или на Люлин, Гуджо ни приканваше да идем в някое долче и запяваше песен. Прилягаше му, дяволите да го вземат!“

След ликвидирането на Янев, на Гуджо е дадена друга задача: да ликвидира радиоинженера Кулчо Янакиев, ръководещ заглушаването на Радиостанция „Христо Ботев“. Под негово командване, Бойната група започва акцията. Но една предателска душа ги издава и те влизат в престрелка. Гуджо крещи „Дръжте се, другари! Никакво предаване!“ Моментът бил удобен да се справят с фашистите, тъй като са точно срещу тях, но между тях попаднало едно малко дете. За да не пострада детето, Гуджо пребягнал зад едно дърво, след това се скрива в една от отходните тръби на Перловска река, където води сражение повече от ден и накрая слага край на своя достоен живот с последния си куршум. Така на 30 май 1943 г. спира да бие пламенното сърце на достойния син на България, Никола Драганов (Гуджо)…

Подвигът на Гуджо е вълнуващо описан от Митка Гръбчева в нейните книги „В името на Народа“ и „Закъснели отговори“. Много читатели след това ? пращат писма с отзиви и пишат, че техен любим герой от книгите е станал той…

Източник:probuzhdane

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един ден в столичното 138 ЕСПУ „Юрий Гагарин“ в снимки от времето на СОЦА в НРБ

Учебното заведение е открито на 30 октомври 1960 г. и е наречено на първия човек в историята, летял в космоса – Юрий Гагарин. През годините в училището се установява традицията космонавти да засаждат иглолистни дръвчета в специално обособена алея в двора, наречена „Алея на космонавтите“. 

Първото дърво (смърч) е засадено от самия Юрий Алексеевич Гагарин. На същата алея са засадили смърчове също и първият български космонавт Георги Иванов, вторият – Александър Александров, първата жена-космонавт – Валентина Терешкова, и др. В миналото пред всяко дръвче е имало табелка с името на космонавта, който го е засадил. В самото училище е имало стая, посветена на космонавтиката, в която се е съхранявала богата колекция, посветена на Космоса, включително и истински скафандър.

В днешни дни табелките с имената на космонавтите вече ги няма, а част от смърчовете са загинали. На алеята е поставена модернистична паметна плоча с имената на космонавтите, посетили училището, а във фоайето на училището е учреден и Музей на космонавтиката.

Вследствие политическите промени в България през 1989 г., от 1993 г. училището носи името на изтъкнатия български историк проф. Васил Златарски. По този начин учебното заведение има двама патрона, като техните барелефи се намират непосредствено до главния вход.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любимецът на децата Бате Асен бил принуден да си смени името

Тази година се навършиха 20 години от смъртта на любимеца на децата Асен Кисимов, когото поколения наричаха Бате Асен. Изпълненията му на „Зайченцето бяло“, „Къде са ми детските книжки“, „Тече, всичко тече“ и днес се слушат от децата, както преди 40 години, а озвучените от него приказки са част от израстването на няколко поколения.

 

„Моите деца се радват най-много на песните му, понякога им е тъжно, че не познават дядо си. Но тези песни са машина на времето – деца, израснали в различни години, ги обожават по един и същи начин“, споделя синът му Йордан Кисимов.

 

Внуците на актьора Алекс и Ема са родени след неговата кончина и така и не успяват да го срещнат. Въпреки това го познават чрез записите, които продължават да се гледат и слушат в интернет, и чрез спомените на баща им. „Понякога им е мъчно, че никога не са го прегърнали, но той живее за тях чрез песните“, казва Йордан.

 

Децата винаги са били най-голямата любов на Асен Кисимов. Именно на тях е посветил голяма част от творчеството си. На 13 юли 2005 г., деня на неговата кончина, той пак е трябвало да има среща с малки зрители, която очаквал с огромно вълнение. Това е символично за живота му: до последно е отдаден на детската публика.

 

Кисимов има над сто роли в театъра и оставя ярка следа в киното – от „Топло“ и „Бъди щастлива, Ани“ до „От нищо нещо“, където е в образа на журналиста Ташев и си партнира със Стефан Данаилов и Анета Сотирова.

Играл е в Театър „Българска армия“, „София“ и Бургаския драматичен театър. Гласът му десетилетия звучи по радиото в предаването „Часът на слушателя“.

В комедията "От нищо нещо"

 

Малцина знаят, че в началото на кариерата си Асен Кисимов е решил да смени фамилията си, за да не бъде свързван с театралния колос Константин Кисимов. За да се избегнат паралели и недоразумения, младият Асен дълго време работи под името Ангелов. Това е едно от най-болезнените решения за него, разказват негови близки, защото смята фамилията на своя баща за чест.

 

Синът му Йордан за разлика от баща си не поема по артистичен път. Завършил е в Германия, занимава се с бизнес, но е известен и като страстен кулинар и е чест гост в готварски тв предавания.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1983 г. на сватбата им идват 250 души. Тодор Живков изпраща поздравителна телеграма

Преди 42 години, на 11 декември  1983 г., Златното момиче Илиана Раева казва заветното „Да“ на своя избраник Наско.

Преди 44 години започва романтичната история на двама от най-обичаните български спортисти – гимнастичката Илиана Раева и футболистът Наско Сираков.

„Това, с което ме шокира и направо ме вбеси, беше, че на първата вечер, в която все още си говорехме на „Вие“, той ми каза „Ти ще бъдеш моя жена“…и аз „моля?!“ и той – „Нищо, просто ще бъдеш моя жена“ и аз му казах „Интересно, още повече, че това няма как да стане, защото ти си футболист…”, спомня си Илиана Раева.

Сватбата приковава към екраните цялата страна!  Всички искат да видят заветното „ДА“!

„Витошка” буквално беше залята от хора, които бяха дошли да гледат. Спомням си, че вътре в залата не можеше да се влезе, за да минем церемонията – беше някаква лудница в самата зала, а отвън на улицата беше някакъв ад – просто не можеше да се паркират колите от хора”, разказа Раева.

На сватбата идват 250 души. Тодор Живков изпраща телеграма, за да поздрави младоженците. Кумове са Нешка Робева и съпругът й. Треньорката изиграва важна роля още в първия момент като кума. „Вечерта националният отбор по футбол заминаваше на лагер във Варна и Иван Вуцов беше тогава треньор и трябваше Нешка да го увещава да пусне Наско за първата си брачна нощ при съпругата си,  защото той беше много категоричен.”

Тогава тя е бременна с първата си дъщеря Славея, която проплаква за първи път на 8 юни следващата година. Четири години по-късно на бял свят идва и красивата Виолета.

Историята на любовта им

Наско е този, който инициира срещата между двамата. Преследва я три месеца, докато успее да й каже, че един футболист иска да се запознае с нея. На първата им среща той я взема от дома й с кола и я води на ресторант. След 3 дни следва втора среща.

„Аз бях убеден от първата ни среща, че това е жената на моя живот и че трябва да си изживея живота с нея“, споделя футболната легенда в предаването „Търси се“ през 2011 г.

„Тя е много честна в отношенията, тя е изключително крехка като физика, но цял живот съм имал един невероятен гръб в нейно лице. Тя ме е подкрепяла и е стояла зад мене и ме е защитавала повече, отколкото себе си.

Отношенията между една от най-здравите семейни двойки в българските спортни среди, а и не само, невинаги са били безоблачни и розови. И Наско, и Илиана споделят, че са били много силни характери. Илиана е тази, която започва да прави първа компромиси – най-вече с гордостта си.

„Една любов, която мина през всичко – много изпитания, много драми и тежки моменти, страшно силна любов и сексуална връзка.“

В интервю пред bTV преди 2 години Наско Сираков дава рецептата, с която са запазили брака си:

„С любов, с послъгване тук-там, с отношение… Така се запазва. Илиана е великолепен човек. Каквото и да кажа за нея, ще е малко. Всяка сутрин ? казвам, че я обичам.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изоставя правото, за да създаде едни от най-хубавите български филми

Никола Асенов Рударов е една от тихите, но ярко вписани фигури в българското кино — актьор, режисьор и човек с характер, който оставя следа в поколения зрители. Роден е на 6 декември 1927 г. в София в семейство на български бежанци от Македония. Детството му преминава в дух на дисциплина и труд, но и сред силно усещане за културните корени на семейството му. Рударов израства като чувствителен, наблюдателен младеж, който още от ранните си години проявява интерес към литературата, киното и сцената.

Първоначално обаче съдбата му поема в различна посока — след завършване на средното си образование той записва право. За кратко време следва Юридическия факултет, но разбира, че това не е неговият път. Привличат го човешките истории, камерните ситуации, емоциите, драмата — и постепенно, въпреки очакванията на близките си, се насочва към киното. Тази смелост да напусне сигурния професионален избор и да се посвети на изкуството по-късно многократно се проявява и в творческия му път.

Като режисьор Никола Рударов създава шест пълнометражни филма, всеки от които носи характерния му стил — внимателно структурирани човешки истории, често с леко социално звучене, с герои, движени от вътрешни конфликти, а не от външен драматизъм. Сред най-популярните му творби се открояват „Да изядеш ябълката“, „От нищо нещо“, „Хора отдалече“ и криминалната драма „Комбина“. В тези филми ясно личи интересът му към психологическата дълбочина на персонажите и към онзи тип драматургия, която изследва мотивите, слабостите и силите на обикновения човек. Той не е режисьор на шумни ефекти и показност — напротив, предпочита интонацията на деликатното, камерното и човешкото.

Паралелно с режисурата, Рударов изгражда и солидна актьорска кариера. Участва в десетки филми, в които често играе хора със строга външност, силен характер или специфичен вътрешен код, макар че в реалния живот е бил спокоен и добронамерен човек. Българската публика особено добре го помни като учителя Баръмов във „Вчера“ — роля, която се превръща в култова. Рударов създава образ, който остава в българското кино като символ на строгия, но същевременно жив тип училищен авторитет от едно друго време. Репликата му „Ще видите вие кон боб яде ли!“ е част от фолклора на няколко поколения ученици.

Работи също в „Шведски крале“, „Лагерът“, „Сезонът на канарчетата“, „Дунав мост“, „След края на света“ и други значими заглавия. Киното му дава възможност да се разкрие в широк диапазон от персонажи — от сериозни и драматични, до образи, носещи тиха ирония или дълбока човешка тъга. Една от отличителните му черти е умението да присъства на екрана дори когато ролята е малка. Не играе, не преувеличава — просто „е“ на сцената, и това е достатъчно, за да бъде забелязан.

В личния си живот Никола Рударов е известен с това, че е скромен, неконфликтен и дълбоко отдаден на професията си. Колегите му често споделят, че е бил човек на тишината и наблюдението — не от тези, които запълват пространството с шум, а от онези, които го изпълват със смисъл. Обича литературата, слуша класическа музика, интересува се от политика и обществен живот, но се дистанцира от публични изяви и скандали. Близкият му кръг от приятели е малък, но сплотен. За него казват, че е бил артист от старата школа — човек на думата, точността и професионалната почтеност.

Последните години от живота му преминават спокойно, далеч от шумното публично пространство. Работи периодично, докато здравословното му състояние позволява, а по-късно се оттегля. Умира на 26 март 2010 г. на 82-годишна възраст, оставяйки след себе си десетилетия филмова история и поколения зрители, които продължават да го гледат и откриват в неговите роли част от духа на българското кино от втората половина на XX век.

Наследството на Никола Рударов е тихо, но трайно — като самия него. Не е сред най-шумните имена, но е сред най-разпознаваемите, най-истинските и най-честните. Той остава в паметта на българската култура като актьор и режисьор, който умее да разказва истории без излишен патос, да създава характери без преструвка и да оставя следа без да го заявява. Именно това го прави толкова ценен.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Семейството на Любо Пенев с извънредно съобщение

 

Благодаря Ви, че сте до нас в този тежък момент, написаха те

Семейството на големия български футболист Любослав Пенев, който в момента се бори с рак на бъбреците, излезе с емоционална публикация в социалните мрежи, пише Флагман. В последната седмица кампанията за набиране на средства за лечението на Ел Голеадор включи стотици фенове, легенди и хора, обичащи футбола.

Онкологичното заболяване на Любо Пенев е в напреднала форма и се налага експериментално лечение, което обаче е много скъпо – между 150 и 200 хил. евро на месец.

Ракът топи Любо Пенев с 1 килограм на ден

Заради заболяването Любо отслабва буквално с килограм на ден и вече се е стопил под 60 кг, но той не губи надежда, че ще оцелее. Днес семейството му написа следното:

„До всички, които заставате до нас,

От името на нашето семейство и на нашия Любо ви благодаря от цялото си сърце. В този най-тежък момент вашата любов и съпричастност ни държат изправени.

Благодаря на Фондация ЦСКА за тяхната подкрепа, както и на всички хора от футбола, от спорта, от България и Испания, които се обединиха около него. Отборите, в които е оставил дълбока следа, и съперниците му на терена показаха истинска човечност.

Стадионите, които скандират името му, и стотиците дарители са част от силата, която му помага да продължи своята битка. Вашата подкрепа е безценна и остава жизненоважна за продължаващото му лечение в Германия.“

Източник:Петел

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 40 г. смениха името й на Силвия, Слави я сваля като студентка, а днес е сред най-стилните жени у нас

Не може да бъде! Търкаме очи и гледаме пак, но… няма как да я познаем, ако самата Есил Дюран не беше разкрила, че това е тя. Да, на снимката виждате самата нея и то на абитуриентския си бал, след който, разбира се, веднага била приета за студентка в Консерваторията.

Дюран пусна фотото за празника на студентите 8 декември и призна, че това са били най-щурите, щастливи, но и полезни години в живота й и макар че често пъти нямала и пет лева в джоба, винаги си казвала, че това е временно и нещата ще потръгнат. Така и станало, както сами знаем. Днес Есил се радва на прекрасна кариера и още по-прекрасен съпруг и син.

Самата тя признава, че не си прилича на снимката, защото тогава е нямала корекции, разбира се. Наясно сме, а и тя не крие, че си е правила ринопластика, подобрявала е устните и лицето си като цяло.

Мнозина са на мнение, че днешната Есил е по-секси и красива от предишната, въпреки че е вече на 56 години. „Тогава са били такива модерните прически и грим, така че тя се е придържала към тях, но да си кажем честно – изобщо не прилича на младо момиче, а й даваме поне десетина години отгоре. Докато днес не й даваме възрастта, а я сваляме с десетина“, коментират нейни фенове в нета.

Сигурни сме, че певицата се радва на тези думи, защото от тях личи, че прави необходимото, за да се поддържа и да се грижи за себе си.

Есил Дюран е сред малкото чалга певици, които наистина имат и глас, но и интелект, а и образование. Тя завършва джаз пеене в Консерваторията, но се прехвърля към лекия жанр, защото по онова време там са парите и кариерата.

В подкаста на Благо Джизъса преди дни певицата си спомни миналото, както и познанството си със Слави Трифонов от студентските години. Той я поканил на среща, но понеже и двамата нямали пари, седнали в някакво евтино бистро и я карали на чай и сладки приказки.

„Абе, интересна нощ си беше, но в никакъв случай не сме завършили в кревата. Това го декларирам, защото по онова време дори бях девствена“, взриви с откровението си Есил, но даде да се разбере, че Дългия я е свалял.

Реално тя обясни, че идва от консервативно семейство, държащо на ценностите и морала, затова нямала и идея за секс до доста късни години. „Вече бях завършила висшето си образование, когато питах мои приятелки за това-онова от секса – бъкел не разбирах от тези неща, а и не бях била с мъж“, признава си Дюран.

Тя не съжалява изобщо за това, че се е „открехнала“ късно, защото смята, че така или иначе животът си тече, годините вървят и неизбежно научаваш всичко… но имаш определено време, в което може да си чист и невинен, и е добре да го използваш.

Не крие, че после си е сложила силикон, заради работата в Пайнер, но е категорична, че никога не правила компромис със себе си и с текстовете, които пее – никога вулгарности и цинизми.

Източник: Crimesbg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актьорът, който никога не забрави откъде е тръгнал

Велко Христов Кънев е роден на 31 юли 1948 година в малкия град Елхово. Родителите му — майка му Кера и баща му Христо — са обикновени хора: тя работи като реквизитор в Театралната трупа към военния културен дом, а баща му е шивач във военното поделение в Елхово. Животът в това скромно семейство, далеч от столичния блясък, оформя в него скромност, трудолюбие и усещане за реалността — качества, които впоследствие ще се отразят и в актьорската му игра.

Още от ученическите си години Велко показва интерес към изкуството — свири на акордеон и на йоника и участва в постановки на читалищната сцена в Елхово. Тези първи изяви — далеч от прожекторите, но близо до хората — дават началото на нещо много по-голямо.

След средното си образование отбива задължителната си военна служба, а после е приет във ВИТИЗ, където през 1973 г. завършва актьорско майсторство в класа на доц. Апостол Карамитев. Сред състудентите му се откроявят имената на Искра Радева, Богдан Глишев, Юрий Ангелов. Дипломната постановка на неговия випуск — „Женско царство“ — се превръща в събитие за театралния сезон и даже е представена във Франция със значителен успех.

След дипломирането му през 1973 г., кариерата на Велко Кънев започва в регионалния театър — първо в Драматичен театър „Стефан Киров“ – Сливен, където играе от 1973 до 1976 г. В него изпъква ролята му в постановката „Милионерът“.

След Сливен идва поканата за Сатиричен театър „Алеко Константинов“ в София — там играе три сезона (1976–1979).

През 1979 година Велко Кънев става част от трупата на Народен театър „Иван Вазов“ — сцена, с която ще свърже най-голяма част от творческия си път. Там създава множество впечатляващи роли — класически и съвременни — и се утвърждава като актьор с изключителен диапазон и дълбочина.

От началото на 1970-те година започва и кариерата му в киното — участията са постепенно, но пробивът идва през 1982 г. с филма Оркестър без име, който го прави звезда и носи широка популярност сред зрителите. След това се снимат редица филми, които се превръщат в любими на поколения — сред тях „Матриархат“, „Мъжки времена“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Да обичаш на инат“, „Бой последен“ и други.

Но не само кино: през 1981 г., след успеха на „Оркестър без име“, Велко — заедно с колегите си Георги Мамалев и Павел Поппандов — основават музикално?комедийна формация, която по?късно се превръща в култовото телевизионно шоу Клуб НЛО. С това Кънев добавя към репертоара си и сатиричен хумор — ново измерение на този, вече зрял артист.

Общият му сценичен и филмов път включва над 40 роли в театъра. Сред най-запомнящите се е ролята му на поп Кръстьо Никифоров в постановката „Великденско вино“ от Константин Илиев, за която получава наградата Аскеер за водеща мъжка роля през 1994 г. През 2008 г. на сцената на Народния театър тържествено отбелязва 60-годишнината си с моноспектакъла „12 разгневени монолога“.

Освен с таланта си, актьорът е запомнен и като деликатен, човечен, скромен човек — колеги и приятели често го описват като такъв. Той остава свързан с корените си: въпреки славата не забравя Елхово и простия бит, от който тръгва.

През последните години от живота си Велко Кънев води тежка битка с рак на гласните струни. Въпреки болестта, се стреми да продължи работата си на сцена и в проекти — доколкото здравословното му състояние го позволява.

На 11 декември 2011 година, на 63-годишна възраст, Велко Кънев умира в София. Смъртта му е загуба за българското театрално и филмово изкуство, но името му и харизмата, които оставя, продължават да живеят — чрез филмите, постановките и спомените на хората.

Наследството на Велко Кънев е многопластово: той не е просто актьор, а емблема на българската комедия, драма и сатира — артист, който със себе си носи съпричастност към човека, уважение към корените и искреност в изкуството.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – застрелва на място убиецът на 7-годишната й дъщеря

 Веднага след инцидента те прави уличаващо я изявление

През март 1981 г. Мариане Бахмайер открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – заличава Клаус Грабовски от лицето на земята. Той е убиецът на 7-годишната й дъщеря. 

Повече от 40 години този случай се помни и обсъжда: 

Оправдано ли е отмъщението на почернената майка? Германската информационна агенция NDR го определя като „най-фрапантният случай на линч в следвоенна Германия“.

Преди да се стигне до трагичния завършек, Мариане Бахмайер е самотна майка и успешен предприемач. Собственик е на кръчма в Любек (град в тогавашна Западна Германия). Тя живее с третото си дете Анна. Двете й по-големи са били дадени за осиновяване. Анна е описвана като щастливо дете, но на 5 май 1980 г. се случва трагедия: тя е намерена мъртва.

Както се оказва по-късно, в онзи съдбоносен ден седемгодишното момиче пропуска училище след спор с майка си и по неведоми пътища се озовава в ръцете на 35-годишен съсед, местен месар на име Клаус Грабовски, който вече има криминално досие за блудство с дете. По-късно той скрива тялото й в кашон и я захвърля в близкия канал.

Грабовски е арестуван същата вечер, по сигнал на годеницата му. Мъжът признава за престъплението, но отрича да е малтретирал детето. Той убеждавал следователите, че се е отървал от Анна, след като тя се е опитала да го изнудва. Според него Анна се опитала да го съблазни и заплашила, че ще каже на майка си, че той я тормози, ако не й даде пари. Той повтаря своята версия и в съдебната зала.

„Майката на отмъщението“

Адвокатите на Грабовски твърдят, че действията му са предизвикани от хормонален дисбаланс в резултат на хормонална терапия, на която бил подложен, след като сам се подложил на вазектомия. По това време в Германия престъпници, извършвали блудства с деца, често са били подлагани на тази процедура, за да се предотврати рецидив на зверствата им. В този случай обаче стерилизацията не помогнала.

На третия ден от процеса в Окръжния съд в Любек Мариан вади от чантата си пистолет Beretta калибър 22 и натиска спусъка осем пъти. Шест изстрела уцелват Грабовски. Той умира още в съдебната зала.

Свидетели твърдят, че веднага след инцидента Бахмайер прави уличаващо я изявление, че е искала да убие подсъдимия и го нарекла свиня. Скоро съсипаната майка се озовава на съд за отмъщението си...

Възмездие за престъпление

Немското седмично списание Stern публикува поредица от статии за живота на Бахмайер. Тя е била самотна майка с тежък живот. Жената продава биографията си за приблизително 160 000 долара, за да покрие съдебните разходи по време на процеса. Публикациите за Мариане получават огромен отзвук от читателите. Дали тя е обезумяла майка, която просто е искала да отмъсти за детето си, или простъпката й е престъпление, което не бива да бъде оправдано? Мнозина едновременно й съчувстват и осъждат действията й.

В крайна сметка съдът признава Бахмайер за виновна в предумишлено убийство и я осъжда на шест години затвор.

През юни 1985 г. Мариане Бахмайер е освободена, след като е излежала само половината от присъдата си. Тя се мести в Нигерия, където се омъжва и остава там до 90-те години. След известно време се развежда със съпруга си и се преселва в Сицилия. После е диагностицирана с рак и се връща във вече обединена Германия. Умира на 17 септември 1996 г. на 46 години. Тя е погребана до дъщеря си Анна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1989 г. тя бе ученичката, която взриви цяла България

Дебютирала на 16 години в „Маргарит и Маргарита”, актрисата още пази оригиналния сценарий на скандалната за времето си лента на Николай Волев

Ирини Антониос Жамбонас е българска актриса, дъщеря на състезателката по тенис на маса Елпиники Жамбон. Родена е на 12 ноември 1969 година. Родителите й напускат родината си през 1944 година, бягайки от хитлеристкия режим, и се установяват в България.

Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в клас на професор Здравко Митков в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1994 г. След това започва работа в „Малък градски театър“ „Зад канала“. Играе и на сцената на „Театър 199“. Първият филм, в който участва, е станалият култов и скандален „Маргарит и Маргарита“.

Има един син от връзката си с Емил Емилов.

През далечната 1989 година Ирини Жамбонас е ученичката, която взриви България. В момичето със странна хубост режисьора Николай Волев вижда главната героиня на топ лентата „Маргарит и Маргарита“. Ролята сякаш е създадена за нея. Тя е огнена и пламенна, а една от сцените все още разбунва духовете. Едва на 16 е, когато се снима, така че сцената с изнасилването на нейната героиня от Васил Михайлов, няма как да не остави отпечатък в съзнанието ни с прословутата реплика на изнасилвача „За да получиш, трябва да дадеш“

За себе си в минало време разказва:

„Завършила съм Вечерно училище. По това време се снимаше „Маргарит и Маргарита“. Имаше предложение да повторя 10 клас, но нещата се промениха, след като разбрах, че по този начин няма да ми се даде възможност да имам по-добри оценки заради намалено поведение. Но аз не се намирам за чешит. Мисленето, характерът и поведението ми създават трудности на хората са с мен и ме обичат. Но те твърдят, че имам мек и топъл характер. Много хора, които за първи път са работили с мен, са се кръстили, че ще работят с мен. Но това се случва само с тези, които нямат болно его“, споделя Ирини Жамбонас и разкрива, че не е понесла добре славата като дете. „Казах си, че ако някога избера тази професия, ще бягам от популярността и от това да те разпознават на улицата. Това не ми харесваше. Затвори ме и ме накара да се почувствам несвободна.

Не обича да дава интервюта, предпочита тишината, уединението, защото когато си насаме със себе си, откриваш новите пътища. Далеч от суетата, славата никога не я е блазнила, но пък върши работата си упорито, прецизно и забележително, за което свидетелстват многото й награди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ