Как започва любовната история на Десислава и Румен Радеви

 През последните почти две петилетки съпругата на президента Румен Радев е сред най-обсъжданите жени в историята на България, но и преди да се омъжи за държавен глава, Деси е била в афери с политици. Историите й с трима мъже от властта продължават да са сред най-одумваните в обществото.

Макар да е последен в хронологията на личния й живот, всъщност Румен Радев е първият политик, с когото тя има лични отношения. Това обаче се случва още докато той учил за летец, а тя била гимназистка.

Двамата се срещат за пръв път на модно ревю в Бургас, където Деси дефилира срещу хонорар от 7 лева. По това време Румен е на обучение в авиобаза „Равнец“ край Бургас. Когато видял Десислава, веднага бил привлeчен от визията й и я поканил на танц. Тя обаче била опърничава и отказала. После се срещали няколко пъти. Румен често ходел в дома й, бъдещата му тъща още тогава го боготворяла и обичала да разговаря с него. Деси обаче го молела просто да й помага с домашните по математика. В крайна сметка тогава пътищата им се разминали.

През годините се чували няколко пъти, но по приятелски. Любовта им обаче лумнала с нови сили, когато Десислава била назначена за пиар във ВВС. „Отговор няма. Просто се случи. Сигурно е някаква карма освен любов. Явно е трябвало да се случи“, коментира Десислава по отношение на възраждането на връзката им с Радев. По това време генералът още не бил разведен c първата си съпруга Гинка, майка на двете му деца. Слагат законен край на брака си през 2014 г., а за втори път той се жени за Десислава през 2016 г., в разгара на предизборната си кампания.

Преди това първата дама е имала още един брак, отново с политик – социалиста Георги Свиленски, който произлиза от мастита фамилия със здрави връзки в БКП. Бившият свекър на Десислава всъщност е о.з. полк. Страхил Свиленски, последен началник на политотдела на МО-2. Георги и Деси се запознават, когато тя е все още студентка. Част от следването си изкарва бременна, защото синът им Страхил, кръстен на именития си дядо по бащина линия, се ражда през 1996 г., преди майка му да се е дипломирала в УНСС.

Любопитна подробност е, че Деси е с 1 година по-възрастна от бившия си мъж. Макар и двамата днес да са публични фигури, нито един от тях досега не е дал подробности от първо лице за брака им и за раздялата им. Знае се, че се развеждат бързо. Когато Десислава влезе под светлините на прожекторите вече като президентша и се разбра, че е била женена за социалиста, от „Позитано“ 20 бяха шокирани, защото някои от колегите на Свиленски знаели, че той бил вдовец и сам гледал сина си. Понастоящем двамата не са в много топли отношения. В едно от малкото си лични интервюта дясната ръка на Корнелия Нинова сподели, че е обичал Десислава. „Cигypнo млaд чoвeк, кoгaтo ce влюбвa, oбичa дocтaтъчнo, зa дa ce oжeни, дa имa дeтe, ceмeйcтвo, тaкa чe e билo в paмкитe нa нopмитe, кoитo пoзвoлявa живoтът“, бяха единствените думи на Свиленски по адрес на бившата му съпруга.

И от другата страна на партийната барикада Ген.Деси също е оставила следа.

Префи години бившият министър на икономиката Божидар Лукарски шокира фейсбук общността с пикантни намеци. Той намекна, че първата дама е имала отношения със синия политик Илия Лазаров. „Независимо от намигванията и подмятанията как си имал вземане-даване с някогашната съветничка на настоящия председател на СДС Румен Христов! Говорим за президентската съпруга Генерал Деси, разбира се! Аз, честно да ти кажа, а е видно от резултатите, не си имал някакви по-интимни връзки с който и да е освен с козунака по Великден“, написа Лукарски в коментар под фейсбук публикация на Лазаров. Самата Десислава не потвърди и не отрече твърденията. Още от съвсем млада обаче тя е привлечена от мъжете във властта.

Първият високопоставен кабинет, в който Десислава Радева влиза като секретарка, е на днешния лидер на СДС Румен Христов. Това става през далечната 1992 г., когато Христов е зам.-министър на земеделието в правителството на Филип Димитров. 23-годишната мома се появява там с протекциите на бургазлия, чиято майка работи в пощата в града заедно с майката на тогавашната Десислава Генчева. Десислава Генчева остава секретарка на Румен Христов до 1994 г., когато правителството на Филип Димитров падна след поискан от него и неполучен вот на доверие. След това днешният лидер на СДС отново я взема за своя секретарка, но вече като земеделски министър в служебното правителство на Ренета Инджова, където тя работи до приключването на мандата му. От 1995 до 1997 г. Румен Христов вече е секретар по земеделието на президента Желю Желев и повече не се възползва от секретарските услуги на тогавашната Генчева.

В секретарството първата дама има солиден опит. Всеизвестно е, че е вдигала телефона и е сервирала кафе и на новия пишман политик Слави Трифонов и екипа му от предаванията „Каналето“ и „Хъшове“. „Запознах се със Слави Трифонов в нашата стая в Студентски град, доведе го моята съквартирантка. Точно вечеряхме, на масата имаше мас и щафета салам, бяха най-гладните години. Като видях приятелката ми да идва с един много дълъг човек, си казах: „Леле, ще ни изяде вечерята“. Поканихме го, а той пък взе, че прие. Остана до 3 часа, тогава взе виолата и започна да свири“, споделя Радева за първата си среща с новоизлюпения политик Трифонов. „Моят блок беше до блока на Консерваторията. Слави винаги е бил душата на компанията, невероятен разказвач на вицове, харизматичен. Винаги. И така съвсем случайно започнах в „Каналето“. Работата там беше приказка… просто неописуема“, разказва Ген. Деси в интервю за женско списание.

За известно време с бившия й работодател Трифонов бяха охладили отношенията си, след като тя въстана срещу първоначалното име на политическия му проект „Няма такава държава”. Тогава Радева обяви, че заглавието е обидно към българския народ. Последва отмъщение от страна на Дългия и редица иронични скечове, в които Мариан Бачев имитираше първата дама. Покрай 50-годишнината й преди 2 години обаче двамата пак стопили ледовете, след като Трифонов й пратил букет./Източник: Ретро

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В казармата оставих част от душата си. И тя още стои на пост-там под звездите

Беше есента на 1983-та. Листата в Плевен вече бяха пожълтели, а аз — с подстригана глава и нова униформа — стоях пред портала на поделението, с куфар в ръка и сърце, пълно с неизвестност. Казармата. Две години, които щяха да ме променят завинаги.

Първите дни бяха като студен душ. Сержантът — старшина Димитров, с глас като буря и поглед като рентген — ни строяваше в 5 сутринта. „Равнис! Мирно!“ — ехтеше по плаца, а ние, още сънени, се опитвахме да разберем къде сме попаднали. Но имаше нещо особено в тази строгост — тя ни правеше равни. Селяни, градски, учени, работници — всички бяхме просто „войници“.

Спомням си нощните дежурства. Стоях на пост пред склада, облечен с шинел, а студът хапеше бузите ми. Над мен — звезди, каквито не бях виждал никога. Тишината беше дълбока, само от време на време се чуваше далечен лай на куче или скърцане от ботуши. В тези моменти човек мисли за всичко — за дома, за момичето, което чака писмо, за това какво значи да си мъж.

Най-сладките мигове бяха вечерите в спалното. След като старшината си тръгнеше, започваха разговорите. Разказвахме си истории, мечтаехме, спорехме за музика — „Щурците“ срещу „Диана Експрес“, кой е по-добър. Някой свиреше на китара, друг рецитираше стихове. Имаше и смях, и тъга, и приятелство, което не се забравя.

А писмата... О, писмата! Всеки чакаше пощальона като спасител. Когато получиш писмо, го четеш по три пъти, после го сгъваш внимателно и го пазиш под възглавницата. Имаше нещо магично в мастилото, в почерка, в думите „Мисля за теб“.

Когато дойде време да се уволня, не вярвах, че ще ми липсва. Но още щом прекрачих портала, сърцето ми се сви. Оставях зад себе си не просто казарма, а братство, спомени, част от себе си.

Сега, години по-късно, когато чуя маршова музика или видя стар шинел, нещо в мен трепва. Казармата от времето на соца не беше лесна, но беше истинска. И в нея се научих да бъда човек.

И ако някой ден пак я върнат — с онзи ред, с онзи дух, с онова усещане за чест и дълг — бих отишъл отново. Без колебание. Защото там, сред строя и дисциплината, оставих част от душата си. И тя още стои на пост — под звездите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В Малко Търново откриха стар сензационнен запис на дует на Тина Търнър и Лили Иванова записван от Балкантон

В музикалния свят се разгоря истинска сензация, след като в забравено мазе в Малко Търново беше открит стар винилов запис с изненадващ етикет: „Tina Turner & Lili Ivanova – Live at Balkanton Studios“. Случайното откритие беше направено от местен антиквар, който просто търсил стар реквизит за декорация.

Мистериозният дует: мит или реалност?

Докато световните медии се опитват да разберат как е възможно Тина Търнър – една от най-големите световни звезди, и Лили Иванова – примата на българската естрада, да са записвали заедно, историята около записа става все по-интересна. Според етикета, песента е записана през далечната 1975 година в студиото на Балкантон.

„Не знам дали това е истина, но звукът е изумителен! Тина пее куплети на английски, а Лили я допълва на български. Това е нещо, което светът трябва да чуе!“ – споделя развълнуваният антиквар.

Как се стигна до откритието?

Историята започва, когато Георги Стоянов, собственик на малък антиквариат в Малко Търново, решава да разчисти мазето на дядо си. Там, сред купища стари мебели, книги и прашни грамофонни плочи, той се натъква на кутия с надпис „Балкантон – специални записи“.

„Отворих кутията и видях този странен етикет. Първоначално мислех, че е шега или някакъв пиратски запис, но когато го пуснах на стария грамофон, останах без думи,“ разказва Георги.

Какво казват експертите?

Музикални историци и експерти по винилови записи вече работят върху автентичността на находката. Досега няма потвърждение, че Тина Търнър някога е посещавала България, но архивите на Балкантон са известни с изненадващи и малко известни проекти.

„Това е невероятно, но не и невъзможно. През 70-те години Балкантон имаше връзки със световни изпълнители и често се правеха експериментални записи“, коментира музикалният критик Иван Петров.

Песента, която завладя всички

Откритият запис включва един единствен трак, озаглавен „River of Dreams“ („Река от мечти“). Песента започва с мощен соул вокал на Тина, който плавно преминава в емоционалното изпълнение на Лили на български. Аранжиментът комбинира елементи на рок, джаз и традиционна българска музика, което я прави истински уникална.

Какво предстои?

Записът вече е изпратен за дигитализация и реставрация. Междувременно, местните власти в Малко Търново планират да организират фестивал в чест на откритието.

„Може би това ще върне града ни на световната карта,“ шегува се кметът на Малко Търново.

Дали този мистериозен дует ще се превърне в най-голямото музикално откритие на века? Остава да разберем. Но едно е сигурно – Малко Търново вече има своята малка, но значима легенда.

Източник:faktibg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя не пропуска нито един негов мач и дори когато не е в залата

Гаджето на звездата на националния ни отбор по волейбол Александър Николов – красивата Юлита Димитрова – се превърна в тайното оръжие на младия ас. Живееща с Алекс в Италия, тя не пропуска нито един негов мач и дори когато не е в залата, намира начин да му вдъхне сила. 

След епичната победа на България над САЩ с 3:2, Юлита изпрати музикално послание на любимия си – песента „Хайдути“ на BRATЯТА & Сорина Богомилова, придружена от думите „Гордея се с теб“. Музиката с бунтовен дух се оказа перфектният стимул преди днешния полуфинал с Чехия, който започва в 9:30 часа.

Същевременно стана ясно, че чаровната половинка на волейболната ни надежда е повече от обикновено момиче – тя поразително прилича на световноизвестната сексбомба Емили Ратайковски. Изразителни очи, плътни устни, модерен стил и естествена харизма – прилика, която трудно може да остане незабелязана. Не е случайно, че Юлита бързо се превърна в център на вниманието в спортните среди.

Любопитното е, че Емили Ратайковски бе свързвана с друг наш спортен ас – тенисиста Григор Димитров. През 2022 г. двамата бяха засечени заедно на парти в САЩ, което породи слухове за техен роман. Макар и недоказани, тези истории превърнаха Емили в „митичната муза“ на Гришо. Днес обаче реалната опора на Алекс Николов е именно Юлита – момичето, което не само го обича, но и активно го подкрепя във всяка стъпка от кариерата му.

Димитрова има и солидна спортна връзка – тя е внучка на легендарния треньор Иван Сеферинов и носи „волейболна кръв“ в жилите си. Макар и три години по-голяма от 21-годишния Николов, възрастовата разлика не притеснява двойката. Семейството на Алекс я приема с обич, а самият той с усмивка подчертава, че с ръст от 207 см винаги е „с глава над нея“ на снимките.

Влюбената двойка живее в Чивитанова Марке, където Николов играе за местния гранд „Лубе“. Юлита се мести в Италия още преди него, за да учи в Сицилия, и именно тя му помага да се адаптира към новата среда. Двамата отглеждат заедно бигъл и голдън ретривър – любимци, които са неизменна част от семейството.

Николов открито признава, че подкрепата на Юлита му дава допълнителна енергия и увереност. Тя не крие любовта си към него – преди време публично му се обясни с думите: „Каквото и да ни се случи, аз винаги ще бъда с теб… ти си моят герой… само благодарение на теб моята вселена намери истинското значение на думата щастие.“

Докато Алекс покорява световните зали, Юлита остава неговата вярна фенка, мотиватор и вдъхновител. И ако Емили Ратайковски покорява модните подиуми и Холивуд, то Юлита Димитрова безспорно покорява сърцето на българския волейболен диамант.

Една нация! Един отбор! Една цел!Редактор: Ива Христова/Източник:zajenata.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

55 години след среброто на България на световното първенство в София, отново сребро!

2 октомври, е паметен за мъжкия ни волейбол! На тази дата през 1970 година мъжкият национален отбор по волейбол на България става сребърен медалист на световното първенство в София!Мондиалът се провежда от 20 септември до 2 октомври 1970 година, домакин е България, а с срещите се играят в градовете София, Ямбол, Хасково и Кърджали. 

Участие взимат 24 отбора, а шампион става отборът на ГДР.България е много близо до титлата, като в последния мач от заключителната фаза срещу тимът на ГДР нашите изостават с 1:2 гейма, но в четвъртия буквално прегазват противника с 15:4  и се стига до решителен пети гейм. В тайбрека българите са във вихъра си и започват феноменално с 10:1 и 13:5. В този момент тимът на България почти докосва титлата… но тя се изплъзва. 

Настъпва най-големият шок за всички специалисти и любители на волейбола от цялата ни страна. Токът спира, а след подновяването на играта ГДР прави невероятен обрат, какъвто няма аналог в историята. Съперникът печели гейма с 16:14, а с това и крайната победа с 3:2 гейма. Националният ни тим остава със сребърните медали, като днес 55 години по-късно.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Слави смълча всички с обещание навръх голяма годишнина

 

Слави смълча всички с обещание навръх голяма годишнина

Шоуменът и политик Слави Трифонов излезе с любопитна публикация в социалната мрежа по повод 10-ата годишнина от концерта, който той и екипът му направиха на националния стадион "Васил Левски" в София.

"Уважаеми, скъпи приятели, наричам ви приятели, защото наистина ви чувствам такива!

Днес се навършват 10 години от едно от най-емоционалните преживявания в моя живот – концертът на стадион „Васил Левски“.

Нямам думи, с които да опиша какво преживях аз на сцената, заедно с „Куку Бенд“, балет „Магаданс“ и всички участници. Целият екип беше около 1500 души, а срещу нас имаше 70 000 души. Това беше невероятно преживяване – само заради вас, и само заради вас, и само заради вас!

Много често получавам желанията на много хора за това да направя пак такъв концерт. Създаването и организацията на подобно начинание изисква много усилия, подходяща ситуация и, въобще, много неща. Разбира се, че желание в мен и моите колеги съществува, а кой, представете си, не би искал да преживее подобно нещо.

Така че се надявам и ще направя всичко възможно да се случи отново нещо подобно.

Искам от цялото си сърце да благодаря на всеки един от тези 70 000 души, които бяха на концерта. Вие останахте заедно с мен и моите колеги под дъжда и направихте възможно този концерт да стане нещо специално и изключително.

Благодаря ви!", написа той в профила си във Фейсбук. 

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Да се знае и помни! Българинът Чавдар Джуров поставя вечен световен рекорд по парашутизъм

През 1965 г. синът на военния министър, Георги Филипов и Хинко Илиев правят световен рекорд на дневен групов височинен скок. Следващата година Чавдар скача с катапултиране от 15 313 метра. Това е плонж от стратосферата! Температурата е – 65 градуса. Парашутистът е с кислороден апарат и специален костюм.

По чудо успява, но дълго ходи сгънат на две от удара на катапулта. Международната въздухоплавателна федерация ФАИ решава, че Джуров надминава допустимия риск и човешките възможности. Вписват го като рекордьор, но забранява подобни опити. 

Историята на Георги Филипов и Хинко Илиев-Пътят към рекорда

През 1965 г. два български парашутисти, Георги Филипов и Хинко Илиев, написаха история, като поставиха световен рекорд в парашутизма. Това събитие не само че привлече международно внимание, но и утвърди България като страна с талантливи спортисти в този екстремен спорт.

Георги Филипов, син на тогавашния военен министър, и Хинко Илиев бяха двама амбициозни и решителни млади мъже с обща страст към парашутизма. Те се запознаха по време на тренировки и бързо установиха силно партньорство, основаващо се на доверие и взаимно уважение.

Постигането на световен рекорд изискваше много месеци на интензивна подготовка. Те трябваше да се справят с различни предизвикателства, включително физическа издръжливост, точност в маневрите и контрол на стреса. Всеки аспект от скока беше внимателно планиран и изпробван чрез симулации и тренировъчни полети.

На определената дата през 1965 г., Филипов и Илиев се издигнаха на височина от над 10 000 метра над земята. Техният скок беше координиран с изключителна прецизност и се осъществи в перфектни метеорологични условия. Въпреки опасностите, които съпътстват подобни начинания, двамата успяха да изпълнят плана си безупречно.

Постижението на Георги Филипов и Хинко Илиев беше признато не само в България, но и на международната сцена. Техният успех вдъхнови ново поколение парашутисти и привлече внимание към България като център на екстремните спортове. Техният рекорд се задържа дълго време, като остава впечатляващ пример за смелост и майсторство.

Георги Филипов и Хинко Илиев оставиха дълбока следа в историята на парашутизма. Техният световен рекорд от 1965 г. е символ на човешката способност да преодолее границите и да постигне невъзможното. Тяхната история продължава да вдъхновява и днес, напомняйки ни за силата на духа и решителността.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше един от доайените на българското кино. Отиде си тихо през 1985 г.

Беше един  от  любимите  и  незабравими  актьори  на поколения българи,  отдал  целия  си  живот  на  българското  кино  и  театър.

Отиде си тихо в Града под тепетата преди 40 години.

Димитър Панов – Бай Пано (1902-1985) е роден на 18 юли във Велико Търново. Започва кариера през 1924 г. в „Чехов спектакъл”, където играе Савелий. Работил е в Нов народен театър (1924-1925), Драматичен театър във Велико Търново (1926-1927), Художествен и задружен театър (1927-1929). През 1959 г. е назначен в Драматичен театър в Пловдив. Играе още на сцениге във Враца, Габрово, Толбухин, Перник, Бургас и София в „Сълза и смях”. Създал е незабравими роли в театъра – Колчо Слепеца в „Под игото“, Дойчин Радионов в „Царска милост” на Камен Зидаров, Найден в „Майстори” на Рачо Стоянов, Странджата в “Хъшове”, Станчо Квасников в “Службогонци”, Хаджи Смион в “Чичовци” от Иван Вазов, Оргон в „Тартюф” от Молиер, бай Колю в “Боровете не превиват клони”, Кречински в поставената от него комедия на Сухово-Кобилин “Сватбата на Кречински”  и др.

Снима в 40 филма – от „Калин Орелът“ (1950) до последно – през 1985 г. играе дядото на Фори от филма „Васко да Гама от село Рупча“. Не е сниман в главни роли, но е постоянен участник в едни от любимите филми за деца и юноши, в комедии, исторически филми и т. н. Създаде запомнящи се епизодични персонажи като „дядо“ – дядо Петко от „Може би фрегата“, дядо Стойко „От нищо нещо“, бай Вичо от „Баш майсторът на море“, дядо Пано от „Два диоптера далекогледство“, дядо Петко от „Тихият беглец“, дядото в „Таралежите се раждат без бодли“  и др.

Награждаван е със званието заслужил и народен артист, с орден „Кирил и Методий” I степен, орден „Георги Димитров” и Герой на социалистическия труд. По-младите му колеги обичат да припомнят една негова шега: “Хей, да не ме обидите с някоя втора награда!”

Милена Панова е художник. Родена е на 22.Х.1941 г. в Пловдив. Тя е снаха на големия и обичан български актьор Димитър Панов – Бай Пано. Била е омъжена за сина му Сава Панов. Завършила е Техникума по керамика и стъкло в София. Учила е във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Работила е като художник на свободна практика. Има син, дъщеря и двама внуци. Първата жена пилот Мария Атанасова е нейна леля – сестра на майка й. Полагала е грижи за нея, като се е разболяла.

– Навършиха се 120 г. от рождението на незабравимия актьор Димитър Панов. Когато се омъжихте за сина му Сава Панов, какви думи ви каза той на сватбата, какво ви подари?

– Тогава направихме малка сватба, дядо ми скоро беше починал, та затова. Не помня какво ни е казал. Дал ни е пари сигурно, какво друго.

Неговата дъщеря – Севдалина Коларова, на 90 г., е жива. Живее в Шумен сама. Едва говори. Остана вдовица.

– Какъв човек беше Димитър Панов?

– Имаше великолепно чувство за хумор. Когато се събирахме, разказваше много смешни случки. И ролите му бяха все такива – играеше повече в комедии. Неговият хумор беше лек, не парадираше. Седеше един такъв сериозен, като се шегуваше, а много разсмиваше.

През 1983 г. излезе неговата автобиографична книга, която сам той написа. Казва се „Животът е само един”. Тя е 280 страници, всички у дома сме я чели. В нея има написани случки от живота на неговия баща Пано Иванов, спомени за Константин Кисимов, с когото бяха големи приятели и много други. Той трудно склони да напише автобиография. По-точно склониха го неговите приятели като Павел Матев и др. Сред приятелите му имаше много известни хора. Книгата написа, като диктуваше на Серафим Северняк – друг негов голям приятел. Той записваше всичко на касетофон. Говореше със своя характерен език – книгата е написана с много от неговите майтапи.

– Какво знаете за родителите му?

– Баща му Пано Иванов на 18 г. идва от Бесарабия и основава печатница във Велико Търново. Дядо Славейков е печатал книгите си при него. Помня къде се намираше тази печатница – срещу читалище „Надежда” във Велико Търново. Аз съм завършила изобразително изкуство, работила съм като художник и в стария, и в новия театър във Велико Търново.

Димитър Панов още от дете е ходил да гледа циркови представления, харесвало му е как играят. Първите си роли прави на сцената на това читалище „Надежда”. Там се запознават и с Кисима (Константин Кисимов). Димитър го е гледал и му се е възхищавал. Двамата правят трупа, пътуват и играят. Когато Кисимов заминава за в София в Народния театър, викал го е и него да отиде там, но той решава да остане в Търново. Познавам лично Кисимов – голям човек и актьор беше. После свекърът ми отиде в театъра Пловдив – много роли и много награди е получил през живота си.

– От кого наследява любовта към театъра?

– Баща му Пано Иванов е играл любителски. Димитър обичаше да разказва смешни случки за него. Веднъж играл турчин, който измъчва българин според пиесата. Но вместо да вика от болка, жертвата мяукала като коте. Това ядосало Пано – не се създава правдоподобно образът. Следващият път намерил една губерка и като му хакнал в задника на колегата си, такива викове се чули в цялата зала. Публиката много ръкопляскала. А Пано Иванов казал само: „Видя ли, че можеш да викаш! И видя ли колко много ти ръкопляска публиката! ”

Димитър и Кисима – Константин Кисимов бяха основателите на театъра в Велико Търново. Било е любителска трупа тогава, първата. По-късно играе в един пътуващ театър, докато се установи в Пловдив.

– Кажете нещо за съпругата му.

– Той имаше две съпруги. Когато се оженихме през 1962 г., вече се беше развел с първата – истинската ми свекърва фактически. Втората съпруга беше Цветана Панова, също актриса в Пловдивския театър.

– В кои постановки сте го гледали?

– Гледали сме го много, редовно ходехме на спектакли на Молиер и Шекспир – в „Дванайсета нощ” той беше Малволио.  Страхотен беше и в много други негови роли. Публиката много го харесваше, обичаше.

– Казвате, че е имал великолепно чувство за хумор. Кое друго негово качество не сте забравили?

– Всяко лято идваше в Търново, забавлявахме се. Отивахме в ресторанта на „Балкантурист”. Все той плащаше сметките. Не пиеше по принцип, само по една чашка. Заглеждаше се по хубавите мадами, правеха му впечатление. Той самият не беше хубавец. Но баща му е бил много хубав мъж – рус и хубавец. Майка му Елени е била от гръцки произход, от Арбанаси е била – тя също е била много хубава жена.

Димитър Панов беше народен човек, не се големееше и всички много го обичаха. Той и на снимачната площадка е разсмивал колегите си – въобще навсякъде, където е бил. Самият той е поставял пиеси – в книгата са изредени 12 заглавия, между които „Милионерът”, „Министершата”, „Сватбата на Крачински” и др.

– Успя ли да се порадва на внуци?

– Той видя само внуците си, не можа да дочака правнуците. Имам син, кръстен на него  – Димитър Панов. Той има свой бизнес, има талант на актьор, но не стана като дядо си. Имам и дъщеря, тя е при мен в Пловдив. Правнуците му са също двама – по един от сина и дъщерята. Големият свири на пиано, завърши Музикалното училище, композира, имат група, свирят, но помага на баща си в бизнеса на компютър. Малкият работи. Няма театрали. Всички са артисти в живота и в компания

Жени Веселинова/Източник: tretavazrast.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя изчезна на бала през 1990 година. След 22 години баща ѝ отвори стар албум и видя нещо, което преобърна живота им…

Изчезването на Маша Семьонова през юни 1990 година се превърна не само в трагедия за семейството ѝ, но и в една от най-загадъчните тайни на малкия провинциален град. Момичето тръгна за абитуриентския бал в училищната актова зала и повече никога не се върна. Никакви свидетели, никакви улики. Само бялата рокля, въздушните къдрици и последната целувка за довиждане.

Родителите ѝ — Иван и Наталия — години наред се опитваха да се примирят, но как да приемеш липсата на отговор? Домът се превърна в мемориал. Стаята на Маша остана непокътната: плюшено мече върху възглавницата, парфюм с лек ванилов аромат и дневник, на последната страница на който с треперещ почерк бе написано: „Днес ще е особен ден…“Минаха 22 години. Дотогава сивината бе обвила изцяло слепоочията на Иван, а Наталия почти не прекрачваше прага. Загубата се беше превърнала в начин на живот — привикнала, глуха болка.

Есенем веднъж, при рядко почистване на тавана, Иван попадна на картонена кутия с надпис „Училище“. Първо реши да я върне обратно, но нещо в него трепна — може би остатъците от надежда. Вътре лежаха стари училищни тетрадки, картички от съученици и… изтъркан фотоалбум.

Задъхан, Иван отвори корицата. В началото — нищо особено: снимки от училищни екскурзии, час по труд, новогодишно тържество. И изведнъж, на една от последните страници — фотография, която той никога преди не бе виждал. Абитуриентският бал. Тълпа тийнейджъри в пъстри рокли и костюми. В центъра — Маша. Но не това накара сърцето му да застине.

Тя изчезна на бала през 1990 година. След 22 години баща ѝ отвори стар албум и видя нещо, което преобърна живота им…

Изчезването на Маша Семьонова през юни 1990 година се превърна не само в трагедия за семейството ѝ, но и в една от най-загадъчните тайни на малкия провинциален град. Момичето тръгна за абитуриентския бал в училищната актова зала и повече никога не се върна. Никакви свидетели, никакви улики. Само бялата рокля, въздушните къдрици и последната целувка за довиждане.

Родителите ѝ — Иван и Наталия — години наред се опитваха да се примирят, но как да приемеш липсата на отговор? Домът се превърна в мемориал. Стаята на Маша остана непокътната: плюшено мече върху възглавницата, парфюм с лек ванилов аромат и дневник, на последната страница на който с треперещ почерк бе написано: „Днес ще е особен ден…“

Минаха 22 години. Дотогава сивината бе обвила изцяло слепоочията на Иван, а Наталия почти не прекрачваше прага. Загубата се беше превърнала в начин на живот — привикнала, глуха болка.

Есенем веднъж, при рядко почистване на тавана, Иван попадна на картонена кутия с надпис „Училище“. Първо реши да я върне обратно, но нещо в него трепна — може би остатъците от надежда. Вътре лежаха стари училищни тетрадки, картички от съученици и… изтъркан фотоалбум.

Задъхан, Иван отвори корицата. В началото — нищо особено: снимки от училищни екскурзии, час по труд, новогодишно тържество. И изведнъж, на една от последните страници — фотография, която той никога преди не бе виждал. Абитуриентският бал. Тълпа тийнейджъри в пъстри рокли и костюми. В центъра — Маша. Но не това накара сърцето му да застине.

Зад Маша, малко в сянка — фигура на жена. Възрастна. Напълно разпознаваема. Същата усмивка. Същите очи.

Това беше Маша.

Снимката беше датирана… 2008 година.

Иван дълго гледа фотографията, опитвайки се да намери обяснение: шега? фотомонтаж? Но албумът не беше разпечатван, а лентата, на която е направен кадърът, не будеше съмнение — не беше фалшификат.

Той показа снимката на Наталия. Тя изписка и падна на колене, притискайки кадъра към гърдите си.По-късно, обръщайки се към познат журналист, те научиха, че през 2008 година в друг град наистина се е състоял юбилеен вечер на училище — не тяхното, друго, на триста километра. На снимката случайно попаднала жена, дошла „само да погледа“. Тя не казала името си и бързо си тръгнала, оставяйки всички в недоумение.

Чрез връзки и с усилията на приятели успяха да открият човека, направил снимката. Той потвърди: да, имало такава жена, и дори си спомни, че е питала за пътя към автогарата.

Следа от преди месец водеше към старо село, където в манастирска общност живеели жени, отказали се от миналото. Иван и Наталия потеглиха натам — невярващи, но все пак с надежда.

Чакаха пред портата. След час при тях излезе жена с прост забрадка. Само няколко мига — и всичко стана ясно. Това беше тя. Тяхната Маша. Жива.

Със сълзи тя разказа, че е избягала в нощта на бала — изморена от натиска, очакванията и… след като станала свидетел на трагичен инцидент, се уплашила да се върне. Но през цялото това време е живяла. Учила. Работила. Молила се. И гледала старото фото на родителите си, което винаги носела със себе си.

Те се върнаха у дома тримата.

Завръщането на Маша: живот след мрака

Когато Маша прекрачи прага на родния дом, тишината сякаш обгърна всяко ъгълче. Иван стоеше в коридора, без да знае какво да каже, а Наталия не сдържаше сълзите — струваше ѝ се, че отново вижда момичето си на петнайсет, в същата онази училищна рокля. Но пред тях стоеше зряла жена — с уморени очи, но със същото познато изражение.

Беше минала почти четвърт век. Да върнеш всичко назад бе невъзможно. Но можеше да се започне отначало.

Тайната на онази нощ

Вечерта, на кухненската маса, където всичко си беше както преди — чаши с цветчета, бяла захар в стъклен буркан, — Маша започна да разказва. Този разказ се бе борил да излезе години наред.

— Тръгнах си от бала по-рано — каза тя. — Тогава вече бях решила, че няма да се върна у дома.

Тя разказа как станала свидетел на сбиване между двама младежи — единият бил тежко ранен, другият избягал. Но именно Маша, уплашена, че ще обвинят нея, — се втурнала да бяга. Тя не знаела, че момчето е добре и че по-късно истинският виновник е бил открит. Страхът надделял над логиката.

Замина с автостоп за друг град, живя в евтини хостели, после попадна в манастирска общност, където я приеха без да задават въпроси. Научи се да тъче, да лекува с билки, да помага на другите. Промени името си, а документи намери по-късно чрез позната монахиня. И през цялото това време… живя без право на минало.

Но сърцето ѝ не намираше покой. Понякога нощем се будеше от сънища, в които майка ѝ я викаше у дома. Представяше си как с баща си гледат през прозореца. И всеки път се плашеше, че вече е твърде късно да се върне.

— Мислех, че ме мразите. Че съм ви предала.

Наталия стисна ръката ѝ.

— За нас нямаше значение какво е станало. Бихме простили всичко, само да беше жива.

Как да живеем нататък

Завръщането на Маша не донесе мигновено щастие. Предстоеше им отново да се учат да са семейство. Иван понякога се прибираше в работилницата си, за да се справи с напиращите чувства. Трудно свикваше с мисълта, че тя отново е тук. В моменти на самота прелистваше стари писма, които така и не изпрати — писма, адресирани до дъщеря в пустотата.

Наталия, напротив, сякаш разцъфна. Отново започна да пече пайове, отвори завесите, спря сънотворните. Съседите започнаха да идват — първо плахо, от любопитство, после — от съчувствие. Маша се стараеше да не говори често за миналото. Вместо това предложи да помага в местната библиотека — там не достигаха хора.

Стара улика

Няколко месеца след завръщането, когато животът започваше да се подрежда, на вратата се почука. На прага стоеше мъж в униформа — следовател в оставка, Пьотр Яковлевич. Някога той водеше делото за изчезването на Маша.

— Чух, че момичето ви се е намерило — каза той. — И знаете ли, странно е… защото миналата пролет получих анонимен плик по пощата.

Вътре — стара касета. На нея — запис от абитуриентския бал. Черно-бял фрагмент, едва няколко минути. На видеото — онзи момент, в който Маша излиза навън. А след нея — мъж със светло яке. Лицето му е неясно, но походката — позната. Това беше един от учителите, напуснал веднага след изчезването на Маша. Името му нито веднъж не бе изплувало в разследването.

Иван сви юмруци.

— Смятате ли, че е замесен?..

— Не знам. Но е възможно изчезването ѝ онази вечер да не е било просто от страх. Има повече, отколкото си мислите.

Нова глава

Това откритие разрови старата рана. Маша се разклати — може би през цялото това време е била пешка в нечия чужда игра, а не просто избягало момиче.

Полицията възобнови разследването. Мъжа — именно онзи учител — откриха в периферията. Той отричаше всичко, но един от бившите ученици, видял снимката му в новините, си спомни: в онази нощ наистина е видял как учителят отвежда Маша към колата, а после се връща сам. Защо никой не го каза по-рано? Страх. Забрава. Трудно е да се прецени след 22 години.

Маша стана не само дъщеря, върнала се у дома, но и свидетел по собственото си дело. Предстояха разпити, съд, истина, която тепърва трябваше да се разкрие.

Епилог: светлина след мрака

Мина година. Домът на семейство Семьонови се преобрази. Иван построи в градината беседка, където всяка събота се събира семейството. Наталия откри кръжок по бродерия. Маша вече води уроци по психология във вечерно училище — помага на тийнейджъри с трудни семейства, кризи, страх от бъдещето.

Съдът установи, че учителят действително е бил свързан с изчезването на Маша и макар да не ѝ е причинил физическа вреда, неговите действия са станали отправна точка за бягството ѝ. Той получи условна присъда — поради давност. Но най-важното — възтържествува справедливостта.

А в стария  фотоалбум вече има нова снимка. Маша, Иван и Наталия. Трима, преживели немислимото. Лицата им — не съвършени, но истински. В очите — болка, но и сила.

Понякога, за да се превърнете отново в семейство, трябва да минете през тъмнината. Но ако се държите заедно, и изгубената дъщеря може да намери пътя обратно у дома.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина легендата в киното Робърт Редфорд - "Артистът, който промени играта"

Първата професионална актьорска изява на Робърт Редфорд – водещ на ТВ игра, му носи хонорар от 75 долара. Той е сред най-високо платените актьори на планетата досега. И сред най-желаните.

Робърт Редфорд се ражда на 18 август, през 1936 година в Калифорния. Израства в семейството на счетоводителя Чарлс Робърт Редфорд и съпругата му Марта. За съжаление Марта Редфорд умира твърде рано – точно когато синът ѝ завършва гимназия.

Красивият младеж е с буен нрав и често проявява агресия в характера си. Забърква се в дребни кражби в гимназията, а заради злоупотребата с алкохол губи бейзболната си стипендия като студент в Университета в Колорадо.

След като учи в института по изкуствата Pratt и живее известно време в Европа, се завръща в САЩ и започва да учи актьорско майсторство в Американската Академия за Драматични Изкуства. През 1958-ма се жени за Лола Ван Вагенен, която му ражда четири деца, едно от които умира от синдрома на внезапната смърт при бебетата. Развеждат се през 1985-а.

Дъщеря му Шона Редфорд е художничка, а синът му Джейми Редфорд е сценарист. Втората му дъщеря Ейми Харт Редфорд наследява любовта към актьорската професия.

Много са незабравимите роли на Робърт Редфорд. Първият му значителен успех идва след снимките на „Бъч Касиди и Сънданс Кид” през 1969-а, когато актьорът е на 32 години. „Такива, каквито бяхме” и „Ужилването”, и двата през 1973 г., правят от Редфорд актьор № 1 в боксофиса за следващите 3 години.Актьорът продължава да живее в обширно ранчо в Юта, където през 1980-а създава институцията „Сънданс“ за подпомагане на изгряващи кинотворци.

Ежегодният кинофестивал, който организира, е един от най-влиятелните в света. Режисьорски дебют Редфорд прави през 1985 г. с „Обикновени хора”.През 1992 г. печели овациите и на публиката и на критиката с „Там тече река”, а през 1994-а с „Телевизионно състезание” отново получава номинация за най-добър режисьор.

Единственият „Оскар“, който Редфорд получава през дългогодишната си кариера, е за филма „Обикновени хора“ (режисьорският му дебют по романа на Джудит Гест), въпреки че е номиниран още два пъти за златната статуетка.

Другата награда на Академията актьорът получава за цялостен принос за създаването на филмовия фестивал Sundance. За целия си творчески път до момента има 34 отличия и 47 номинации.Около името му винаги се плетат интриги. Той е яркото доказателство, че красивите мъже с гигантски талант извън големия екран трябва да се справят със спекулации, клюки и високомерие. И го прави. Справя се и продължава напред.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Продавачът на надежда пребит в трамвай от студент по медицина, служител в частна фирма и момче на 17 години през 90-те

София, 29 септември 1995 г., петък, 21 часа. Един дребен, слабоват мъж се прибира у дома. Той е около 60-те, с артистична барета, носи детска книжка. Те са въоръжени с боксове и ножове. Тримата скинари оглеждат „хората“ с презрение, търсят някой „подозрителен“, „неблагонадежден“ и „небългарин“, жертва търсят, фиксират слабоватия с баретата и детската книжка, заобикалят го, единият пита „Ти турчин ли си, бе?!“, следва светкавичен удар в слепоочието, черепът хлътва, мъжът губи съзнание, смазват го с ожесточение, пребиват го, всичко е оплискано с кръв, хората в трамвая не гъкват. 

Спомнихте ли си? Жертвата е бате Асен, знаменитият български актьор Асен Кисимов. Биячите – студент по медицина, служител в частна фирма и момче на 17 години. Няколко години след това той не може да играе на сцената – забравя репликите. На тях не им се случва нищо. При разпитите повтарят обезумителния аргумент, че им приличал на турчин и затова го пребили.

После на откритите телефони в едно радио разни фашизоиди ще крещят „Zieg Heil!“ и ще обясняват, че всъщност бате Асен приличал на евреин и освен това бил „комунистическа свиня“, поради което „жалко, че оживя тая отрепка“.

„Героите“ от трамвай 8 потънаха в нищото. Безнаказано. Ако някой ден изплуват в мелето на поредната неонацистка бруталност, полицията ще се плесне по мъдрото чело – „Ей, да бе!!“. А той, актьорът, си остана за всички нас бате Асен.

По ирония на съдбата актьорът бе голям приятел на децата. Той е роден на 3 май 1936 г. в Пловдив. Умира внезапно на 69 години през юли 2005-а в Благоевград. Смъртта застига големия творец на театрално изкуство в дома на приятеля му – фотографа Румен Жерев, когато се връща от откриването на изложба и след участие като конферансие в спектакъл на Камерен оперен театър. А на следващия ден го е очаквало детско матине.

До последния миг от живота си човекът, останал завинаги свързан с песента „Къде остана детството“ и с прозвището Бате Асен, беше ангажиран с участия.

Негови близки разказват, че последният му ден е бил много натоварен, както всички дни в последните години. След края на концерта от фаталната вечер той си тръгва в много добро настроение и казва, че с нетърпение очаква следващата си среща си с деца. „Цял живот съм се занимавал с деца, а и самият актьор е като дете – с любопитството си и с интереса си към прекрасния свят“, казва Асен Кисимов в едно от малкото интервюта, които е давал през последните си години.

„Изглежда, безкрайно много обичам децата и се отнасям към тях много внимателно, защото те са по-важни от възрастните. Борбата за успех сред тях е чиста – няма лакти, няма думи и действия зад гърба… И се мъча да запазя тази линия в собствения си живот“, добавя актьорът.

До голяма степен любовта към децата се дължи и на неговия учител проф. Георги Стаматов, при когото през 1959 г. завършва актьорско майсторство. Учителят често е казвал на своя ученик: „Запазете детството, запазете непосредствеността. Това е основата на актьорската игра.“

През 1965 г. Асен Кисимов става водещ на „Час на слушателя“ по програма „Христо Ботев“. Последното предаване е водил на 26 юни 2005 г. С разказваните от него приказки израстват няколко поколения българи.

„Той беше едно парче добро, което се движеше из България“, казва Любомир Пеевски, сценарист на „Час на слушателя“ от създаването на предаването през 1964 г. Заради 50-годишния си стаж зад микрофона на „Час на слушателя“ екипът на предаването имаше намерение да се кандидатира за Гинес, но за съжаление, то повече не се излъчва, защото Бате Асен беше негова емблема, казва Пеевски.

Асен Кисимов или Асен Ангелов, както е принуден да се нарича в определен период от кариерата си, за да не бъде свързван с името на големия театрал Константин Кисимов, е играл за различни трупи – „Адриана Будевска“ в Бургас, Театъра на Българската армия и театър „София“. Участвал е в над 30 спектакъла на големия Леон Даниел. Има над 100 роли в театъра и над 30 в киното. За 60-годишнината си заедно с композитора Бенедикт Молхов прави спектакъла „Чудото Чудомир“. Незабравима за публиката остава ролята на Николай в „Необикновен процес“, за която Кисимов е удостоен с първа награда на националния преглед на българската драма и театър през 1964 г. За втората българска постановка по Дюренмат – „Посещението на старата дама“ (1963), критиката посочва: Единствено интерпретацията на Асен Кисимов (Учителя) следва специфичния за Дюренмат трагикомизъм.

Сред запомнящите се филми с негово участие са „Понеделник сутрин“, „От нищо нещо“, „Бронзовата лисица“, „Топло“ (1978).

Освен песента „Къде остана детството“ към „Войната на таралежите“ (1979) Кисимов изпълнява и рефрена „Всяко момче е бъдещ мъж“ към филма „Васко да Гама от село Рупча“, както и 60 други песни, представени на фестивала „Златният кос“.

През 2002 г. Асен Кисимов прави в Театъра на Българската армия моноспектакъла за ученици „Великите поети на България“ със стихове, фейлетони, сатири и разкази от Христо Ботев, Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Чудомир, Валери Петров, Леда Милева, Николай Хайтов и Елин Пелин. Кисимов приема като своя мисия възраждането на актьорските рецитали. „Децата, изглежда, не бяха чували актьор да рецитира нещо така сериозно, нещо от техните учебни програми, и магията на великата класика да стига реално, осезаемо до тях“, споделя той след свой спектакъл: „Но след първите две-три минути те замлъкнаха и аз бях безкрайно радостен“.

На въпроса, ако можете да застанете на място, от което да ви чуе цяла България, какво бихте казали на хората, отговорът неизменно е : „Ще рецитирам стихотворението на Джани Родари в превод на Валери Петров – Ако имах едно магазинче с две полички, щях да продавам – познайте какво? Надежда за всички“.

Автор:Велислава Дърева/в-к Дума

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

След побоя в Русе – комисарят е мутра, защото носи злато, а младежите - добри момчета, които винаги поздравяват

Колкото до злорадството, разпространено от групичка за "мокри поръчки" във Фейсбук, нека само после да не се вайкаме, когато някой друг Жулиен помете или пребие наши близки 

Все още не са напълно ясни всички обстоятелства около историята с пребития началник на ОДМВР-Русе стaрши комисар Николай Кожухаров. Какво се знае за момента.

Установените факти

Вследствие на побоя Кожухаров е загубил 1.5 л кръв. Направена му е животоспасяваща операция, с която лекарите са спасили и единия му бъбрек. Първоначално, вероятно и под влияние на алкохола, той се прибира у тях, без да разбира тежестта на нанесения му побой. Около час по-късно състоянието му рязко се влошава и е откаран в болница.

Всичко се случва буквално пред входа на блока, в който живеят сем. Кожухарови.  Установено е, че той е бил със съпругата си и 6-годишния им син. Тогава, внезапно, което ясно се вижда и от вече разпространения запис, се появява кола с несъобразена (спрели автомобили, пешеходци на улицата, лоша видимост) скорост, която криволичи.

Знаят се и извършителите, които са задържани - трима са на 18-19 години, четвъртият – на 15. Окръжният съд вече остави в ареста Жулиен Кязъмов, Виктор Иванов, Станислав А. и Кирил Гочев, като им наложи най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ с мотиви, че са демонстрирали арогантно поведение и липса на респект, след като са разбрали, че срещу тях стои директорът на полицията. В допълнение, нападението е извършено на публично място, пред множество свидетели, сред които и деца.

Освен семейството на комисар Кожухаров, свидетели на инцидента са били и съседът му Георги Димитров, както неговата съпруга и дете. Комисарят не се е връщал от фитнес, каквато нелепа версия беше разпространена часове след побоя. Прибирал се е от заведение. Младежите не са били с тротинетки, каквато беше едно от твърденията, а с автомобил.

Версиите

Противоречията, които се появиха в първите дни, допринесоха за раздухването на различни теории и откровени измишльотини.

Разбира се, не закъсняха да се появяват по медиите както политици, така и близки на задържаните. Според бащата на Жулиен, той е пълен отличник и добър човек. "Децата са били провокирани. Жените на двамата нападнати са ги замеряли с домати“, твърдят родителите.

Всъщност, ако не бяха казали именно това, щеше да е доста нетипично за родните ширини – всички обвиняеми винаги се оказват страхотни хора, пример за връстниците си, любимите внучета на баба и дядо.

Кирил Гочев пък заяви, че се бил извинил веднага, че карал с несъобразена скорост. Не пропусна да заяви, че просто били отвърнали на ударите, общо взето, потърпевшите са той и приятелите му. Имал и белег на главата. Не помнил и целия бой... общо взето, ни лук ял, ни лук мирисал.

Вътрешният министър, както и други политици и представители на министерството, заявиха, че началникът на ОДМВР-Русе прави забележка на шофьора, но приближавайки го, следва агресивен отговор от младежите, които слизат от автомобила и започват да го бият. Кожухаров се легитимира, но получава още удари в бъбреците.

Днес (бел.авт. 09.09) за пръв проговори и съпругата на Кожухаров Диана Петрова. "Прибрахме се от вечеря с познати към вкъщи. Вървяхме от дясната страна, по посока на движението, когато отсреща излезе засилена кола. Дръпнах настрани детето и тя профуча покрай нас. Видях само, когато мъжът ми се държеше за кръста и отидох да го проверя - да не би някой да не го е наръгал с нещо. Тогава се върнах при детето. Видях момчетата, като се успокоиха нещата. Казаха, че са карали с 40, не повече. Аз казах, че ако е карал с 40 няма да си прибера детето".

Записът

Първоначално, въз основа на кадри от охранителна камера, разпространени във Фейсбук групата BG Elves (за които се установи, че са свързани с ДБ и по-конкретно Ивайло Мирчев, получавали са и финансиране от 300 хиляди евро от държавния Фонд на фондовете) се твърдеше, че се вижда удар, който се нанася от човек, който е извън колата, след което вратата се отваря и той пада на земята. Вероятно човекът е приятел на старши комисарят. Тоест, твърденията на Гочев, че те не са започнали боя, но са отговорили на атаките, може и да са истина. Но от този запис, неясно защо, са изрязани минутите от 00.22.05 до 00.24.29.

Дрифтове няма, поне не се виждат такива. Но се вижда несеъобразено с условията шофиране, минаване на сантиметри от майката с детето (да, които са на пътното платно, защото тротоарът е зает от автомобили). Нещо повече, при по-внимателно вглеждане се вижда, че има още една жена с дете, която при приближаването на автомобила, притеснено дърпа детето си от дясната страна и проследява колата с поглед, за да види дали  няма да обърне.

Преди него има знак СТОП, което ясно говори, че въпросните „добри момчета“ не са спрели на него, след като директно навлизат с 40-50 км/ч в улицата, като колата им даже поднася, което говори, че може да е имало дрифт метри преди него. С колко са се движили преди кръстовището, от този запис не е ясно, но всичко говори, че чак при навлизането в уличката намаляват – вероятно заради появилите се на пътя им хора. Очевидно е и че са в лентата за насрещно движение, забелязва се и че криволичат в двете посоки.

А на нов клип, изпратен до редакцията на 24 часа, се вижда, че  Димитров се приближава до колата, но отскача след като получава удар отвътре.

Цялата ни работа е такава

Неособено ясната информация, поднасяна няколко дни подред от властимащите, определено изигра лоша роля в целия случай. Появиха се и противоречия, някои от които нарочно подклаждани от заинтересовани по случая, като по този начин се позволиха и спекулации, довели до различни версии – коя от коя по-нелепи.

Разбира се, нямаше как да не се появи и една по-стара снимка на Кожухаров, на която той не изглежда в напълно подходящ вид за лице на неговата позиция, а златните пръстени, часовника му и синджира явно допълнително подразниха изрядния във всяко отношение коментатор. Донякъде с право, макар че това да е кусурът на родната полиция.

Но ако опитаме да се пренесем извън политическите си пристрастия, които напълно опорочиха иначе не много сложното тълкувание на разигралата се случка от въпросната нощ, явно става въпрос за подпийнал комисар, негов приятел и семействата им, които попадат – нещо напълно естествено (и тъжно за страната ни) на групичка арогантни младежи, които кръстосват - криволичейки и дрифтейки - улиците на града, нарушавайки ЗДВП, но за тяхна зла участ попадат на Кожухаров. С оглед на градуса, под който вероятно се е намирал, не им се получава просто да му теглят една майна и да му кажат, че ще си правят каквото си иска, а конфликтът се разраства.

А такива като Жулиен, Виктор, Станислав и Кирил са бъдещи Никола Бургазлиев(и), на които – поне за момента, само лошото стечение на обстоятелствата за тях и доброто за нас, им попречи по-бързо да станат. Колкото до публичното злорадство, че полицейски шеф е набит от група гамени, което злорадство беше публично разпространено и от страницата във Фейсбук на въпросната групичка за изпълнение на мокри поръчки на определени политици и партиите им, нека само после да не се вайкаме и скубем косите, когато някой Жулиен помете или пребие наши близки.

Източник:Флагман

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мъж в Бургас строши прозореца на автобус и скочи в движение

Мъж във видимо нетрезво състояние сътвори страшна глупост в автобус от градския транспорт на Бургас. Той се качил на линия Б11 около 15 ч. и когато стигнал преди светофара на ул. „Ген. Гурко” и бул. „Демокрация” отишъл при шофьора и му заповядал да отваря вратите на кръстовището, за да слезе.

Очаквано, водачът отказал на тази безумна прищявка и възникнала кратка кавга, която завършила и с физическо насилие, след като пияният мъж започнал да дърпа водача. Човекът обаче позвънил на тел. 112 и вече стигайки почти до спирка „Ген. Гурко” видял как пияният мъж взима чукчето за аварийно разбиване на стъклото и удря прозореца до шофьорската врата.

Стъклото станало на прах и през отвора на негово място мъжът скочил в движение с ниска скорост и побягнал.

За инцидента потвърди пред Флагман управителят на „Бургасбус” инж. Петко Драгнев. На място и в момента има полицейски екип, който провежда разпити с шофьора на автобуса и контрольорката. Очаква се след малко да бъдат изгледани и записите от камерите за видеонаблюдение, за да се установи и издири извършителят.

„Счупеното стъкло ще бъде сменено. Въпросът е, че това отношение към нашите служители е недопустимо, а тази проява сега ще доведе до това, че бургазлии ще бъдат лишени от един автобус в следващата седмица. Следват 3 почивни дни, после стъклото трябва да се смени. Ще бъдат изгледани записите от камерите”, каза инж. Драгнев.

Той припомни, че в началото на тази седмица в кв. Рудник вечерта вандали са надраскали автобус с графити. И до днес това возило от градския транспорт стои на гараж и не може да се ползва, защото още тече разследване. След това екстериорът му ще трябва да бъде почистен и това води не само до разход за дружеството, но и до факта, че този автобус просто не се ползва по предназначение докато не се оправи. 

Източник:Флагман

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Парламентът в Непал гори-бият министри по улиците/Видео/

Премиерът на Непал К. П. Шарма Оли подаде оставка на фона на най-тежките вълнения в страната от десетилетия, тъй като общественият гняв нараства заради смъртта на 19 протестиращи срещу корупцията при сблъсъци с полицията в понеделник, съобщава Би Би Си (BBC).

Във вторник тълпи подпалиха парламента в столицата Катманду, изпращайки гъст черен дим към небето.Правителствени сгради и домове на политически лидери бяха атакувани в цялата страна.

Във вторник бяха съобщени още три смъртни случая. На фона на хаоса, служители на затвора съобщиха, че 900 затворници са успели да избягат от два затвора в западните райони на Непал.

Демонстрациите бяха предизвикани от забрана за платформите на социалните медии. Тя беше отменена в понеделник, но дотогава протестите бяха прераснали в масово движение.Началникът на армията на Непал публикува изявление късно във вторник, обвинявайки демонстрантите, че се възползват от настоящата криза, като повреждат, плячкосват и опожаряват публична и частна собственост.

В него се казва, че ако безредиците продължат, „всички институции за сигурност, включително непалската армия, са ангажирани да поемат контрол над ситуацията“, считано от 22:00 ч. местно време (16:15 GMT; 17:15 BST), без да се уточнява какво може да доведе това.

Въпреки че премиерът се е оттеглил, не е ясно кой ще го замени или какво ще се случи по-нататък, тъй като изглежда, че няма никой, който да е начело на държавата.

Някои лидери, включително министри, са се укрили в силите за сигурност.

Досега протестиращите не са изложили исканията си, освен че се обединиха под по-широкия призив за борба с корупцията. Протестите изглеждат спонтанни, без организирано ръководство.

Вътре в парламента имаше ликуващи сцени, докато стотици протестиращи танцуваха и скандираха лозунги около огън на входа на сградата, като много от тях държаха знамето на Непал. Някои влязоха вътре в сградата, където всички прозорци бяха счупени. Графити и антиправителствени послания бяха изрисувани със спрей по външната страна.20-годишната жителка на Катманду Муна Шрешта беше сред голямата тълпа пред парламента. „Корупцията е дългосрочен проблем“, каза тя пред Би Би Си, добавяйки, че е „крайно време нашата нация, нашият премиер и всеки, който е на власт, да се промени, защото ние трябва да се променим“.

„Това се случи сега и ние сме повече от щастливи да станем свидетели на това и да се борим за това. Надявам се, че тази промяна ще ни донесе нещо положително“, добави тя. Шрешта смята, че данъците, плащани от работещите хора, трябва да се използват по начини, които ще помогнат на страната да расте.

Миналата седмица правителството на Непал нареди на властите да блокират 26 платформи за социални медии,

защото не са спазили крайния срок за регистрация. Платформи като Instagram и Facebook имат милиони потребители в Непал, които разчитат на тях за забавление, новини и бизнес. Правителството оправда забраната си в името на борбата с фалшивите новини, речта на омразата и онлайн измамите.

Но младите хора критикуваха хода като атака срещу свободата на словото. Въпреки че забраната беше набързо отменена в понеделник вечерта, протестите вече бяха набрали неудържим импулс, насочени към политическия елит и потапяйки нацията в хаос. Министър от правителството заяви, че забраната е отменена след извънредна среща късно в понеделник вечерта, за да „се справи с исканията на поколение Z“.

В седмиците преди забраната, кампания „непо хлапе“, фокусирана върху разточителния начин на живот на децата на политиците и твърденията за корупция, се разпространи в социалните медии.

Хиляди млади хора първо се опитаха да щурмуват сградата на парламента в понеделник. Няколко района бяха поставени под полицейски час. Повечето от смъртните случаи са станали около парламентарните и правителствените сгради на този ден.

Във вторник протестите продължиха с нови сили. Тълпа в Катманду подпали централата на Непалската конгресна партия, която е част от управляващата коалиция, и къщата на нейния лидер Шер Бахадур Деуба.

Къщата на КП Оли – 73-годишен четирикратен министър-председател, който ръководи Комунистическата партия – също беше подпалена.

Той каза, че е подал оставка, за да проправи пътя за конституционно решение на настоящата криза.

„С оглед на неблагоприятната ситуация в страната, подадох оставка, считано от днес, за да улесня решаването на проблема и да помогна за политическото му разрешаване в съответствие с конституцията“, написа Оли в писмото си до президента Рамчандра Паудел.

Помощник на Паудел заяви пред информационна агенция Ройтерс, че президентът е приел оставката и е започнал „процеса и дискусиите за нов лидер“.

Съпругата на бившия премиер на страната Джала Нат Канал пък изгоря жива, след като протестиращи запалиха къщата ѝ

в Далу, луксозен квартал в Катманду, съобщава The Times of India. Протестиращи хванали Раджалакшми Читракар в капан в дома ѝ, тя е получила тежки изгаряния и е била откарана по спешност в болница в критично състояние, където по-късно е починала.

Източник:www.vesti.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откриване на първата електрифицирана жп отсечка в България на 27 април 1963 година

Електрифицирането на железопътната линия между Пловдив и София е значимо събитие в историята на българската железница. Това нововъведение, реализирано на 27 април 1963 година, отбелязва началото на нова ера в транспортната инфраструктура на България.

След Втората световна война, България е в период на възстановяване и модернизация. В този контекст електрификацията на железопътните линии се разглежда като ключова стъпка към подобряване на ефективността и екологичността на транспорта. Железопътната линия Пловдив - София играе важна роля в свързването на двата най-големи града в страната и е основен маршрут за превоз на стоки и пътници.

Електрификацията предлага множество предимства:

Ефективност и скорост: Електрическите влакове са по-бързи и по-ефективни в сравнение с парните влакове, което води до намаляване на времето за пътуване.

Екологичност: Електрическите влакове са по-екологични, тъй като не излъчват вредни емисии, характерни за двигателите с вътрешно горене.

Икономичност: Електрификацията намалява зависимостта от вноса на въглища и горива, което води до по-ниски оперативни разходи.

С откриването на електрифицираната линия, България прави значителна крачка напред в своето индустриално развитие. Това събитие стимулира икономическия растеж, като улеснява търговията и подобрява мобилността на работната сила. Освен това, модернизацията на железопътната мрежа засилва международния престиж на страната.

Електрифицирането на жп линията Пловдив - София през 1963 година е важен етап в развитието на българската железопътна инфраструктура. То не само подобрява транспортната ефективност и екологичност, но също така играе съществена роля в икономическото развитие на страната. Това нововъведение остава значимо и до днес, като подчертава важността на устойчивите и иновативни транспортни решения.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 6 септември 1974 г.при трагичен инцидент България загуби един от най-обичаните си изпълнители и актьори

На 6 септември 1974 г. България загуби един от най-обичаните си изпълнители и актьори — Стефан Воронов. Животът му бе прекъснат при трагичен инцидент край София, оставяйки след себе си огромна празнина в българската музикална и театрална сцена.

Стефан Воронов бе символ на българската поп и театрална култура през 60-те и началото на 70-те години на XX-ти век. Той се отличаваше със своята харизматична личност и неповторим глас, които го направиха любимец на публиката. Кариерата му бе белязана от множество хитове и участия в театрални постановки, които оставиха дълбок отпечатък в сърцата на неговите почитатели.

Стефан Воронов бе известен с редица песни, които и до днес се слушат и обичат. Той съумя да вдъхне живот на българската поп музика, като въведе нови стилове и изразни средства. Неговите изпълнения се отличаваха с емоционалност и дълбочина, които го направиха уникален на сцената.

Освен като певец, Стефан Воронов бе и талантлив актьор. Неговите участия в различни постановки на българския театър му донесоха признание и уважение от страна на критиката и публиката. Неговото присъствие на сцената бе винаги запомнящо се и силно въздействащо.

На 6 септември 1974 година, Стефан Воронов губи живота си при автомобилна катастрофа край София. Трагедията шокира цялата страна и оставя след себе си неизмерима скръб сред почитателите му. Загубата на Воронов бе не само лична трагедия за неговото семейство и приятели, но и голям удар за цялата културна общност в България.

Споменът за Стефан Воронов продължава да живее в сърцата на много хора. Неговите песни и роли остават част от културното наследство на България. Той остава вдъхновение за бъдещите поколения изпълнители и актьори, които черпят от неговата страст и отдаденост към изкуството.

Всяка година, на годишнината от неговата смърт, почитателите му организират възпоменателни събития, които отбелязват живота и творчеството му. Така Стефан Воронов продължава да живее чрез своето изкуство и любовта на своите почитатели, доказвайки, че истинският талант никога не умира.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За респекта и уважението на учениците към учителите в социалистическа България (1945-1989г.)

Времето на социализма в Народна република България (НРБ) беше период, характеризиращ се с редица социални и културни промени. Сред тях, образованието заемаше централно място, а респектът към учителите беше важен аспект от обществения живот.

Образователната система в НРБ беше строго организирана и централизирана. Учителите играеха ключова роля в изграждането на социалистическите ценности и идеали у младото поколение. Системата беше изградена така, че да подпомага развитието на колективистичния дух и патриотизма, като същевременно акцентира върху важността на образованието.

Учителите в социалистическа България бяха повече от просто преподаватели на знания. Те бяха възприемани като морални и идеологически водачи, които трябва да възпитат децата в дух на социалистически идеали. Учителите бяха уважавани и често играеха важна роля в местните общности. Тяхната работа беше смятана за престижна и значима за обществото.

Идеологическа важност: Учителите бяха възприемани като основни предаватели на социалистическата идеология. Това им придаваше значителна важност и авторитет в обществото.

Образователни постижения: Образованието в НРБ се стремеше към високи академични стандарти. Учителите, като част от тази система, бяха уважавани заради своята компетентност и професионализъм.

Обществено признание: Учителската професия беше високо ценена и често беше съпроводена с признание и уважение от страна на родителите и обществото.

Респектът към учителите в социалистическа България беше резултат от съчетание на идеологически, образователни и обществени фактори. Учителите не само предаваха знания, но и възпитаваха следващите поколения в дух на социалистически ценности. Техният принос към обществото беше значителен и признат, което ги поставяше на високо място в социалната структура на НРБ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Учителите и физическото наказание над ученици по времето на социализма в НРБ

Темата за физическото наказание в училищата по времето на социализма в Народна република България (НРБ) предизвиква разнообразни мнения и спомени. В тази статия ще разгледаме историческия контекст, практиките и въздействието на физическите наказания върху образователната система и учениците от този период.

В периода на социализма в България (1944-1989 г.), образованието имаше ключова роля в изграждането на социалистическото общество. Училищата се стремиха да формират нов тип гражданин, лоялен към идеалите на партията и държавата. Дисциплината и редът бяха основни ценности, а учителите имаха авторитетна позиция в обществото.

Въпреки че официалните правила не насърчаваха физическото наказание, в някои училища практиката беше толерирана или дори приемана като метод за поддържане на дисциплина. Учителите понякога прибягваха до физическо наказание като средство за контрол върху поведението на учениците. Това включваше удари с пръчка, шамари или други форми на телесно наказание.

Физическите наказания често оставяха трайни емоционални и психологически следи у учениците. Някои от тях развиваха страх и неприязън към училището, което можеше да доведе до намаляване на мотивацията за учене и дори до отпадане от образователната система. Въпреки това, за други ученици, наказанията бяха възприемани като нормална част от образователния процес.

С течение на времето и с настъпването на демократичните промени в края на 80-те години, физическите наказания постепенно изчезнаха от българската образователна система. Новите педагогически методи и подходи се фокусираха върху насърчаването на уважение и сътрудничество между учители и ученици.

Физическото наказание в училищата през социалистическия период в НРБ е сложна и противоречива тема. Докато за някои ученици и учители това беше нормална практика, за други тя остави дълбоки белези. Днес образователната система в България се стреми към създаване на безопасна и подкрепяща среда, в която физическото наказание няма място.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ученическата униформа и как трябваше да изглеждат учениците по времето на СОЦА в НРБ

По време на социалистическия режим в Народна Република България (НРБ), ученическата униформа играеше важна роля в училищния живот. Тя беше задължителна за всички ученици и символизираше не само принадлежността към училището, но и социалистическите идеали.

Ученическата униформа беше задължителна в НРБ. Носенето ѝ се считаше за основна част от ежедневието на учениците и бе стриктно контролирано от училищните власти. Униформите бяха средство за създаване на усещане за равенство сред учениците, като елиминираха социалните и икономическите различия. Същевременно те възпитаваха в дисциплина и ред, което беше в унисон с идеологията на социалистическото общество.

Униформите се различаваха в зависимост от възрастовата група и пол, но основните елементи бяха сходни.

За момчетата: Те носеха сини или тъмносини панталони, бяла риза и тъмно сако. В по-студените месеци се добавяше и вълнено пуловерче. Летният вариант включваше по-леки материи, но цветната схема оставаше същата.

За момичетата: Те обикновено носеха сини или тъмносини поли с бяла блуза и жилетка. Понякога униформите включваха и престилки, които се носеха над полите, особено в началните класове.

Ученическата униформа се допълваше и с различни аксесоари, които имаха както практическа, така и символична роля. Например, червеният пионерски връзка бе задължителен за членовете на пионерската организация, което беше почти всяко дете в училищна възраст.

Изискванията към учениците не се ограничаваха само до облеклото. Дисциплината беше на първо място и се очакваше от учениците да спазват стриктно установените правила. Учебният ден започваше с химн и нагледи, а всяко нарушение на училищния ред можеше да доведе до сериозни последици, като предупреждения или дори отстраняване от училище.

Училищната униформа и изискванията към учениците в НРБ бяха отражение на социалистическите идеали за равенство, дисциплина и колективизъм. Те създаваха усещане за принадлежност към общността и възпитаваха в уважение към училищната институция и социалистическата държава. Въпреки че днес изглеждат остарели, тези практики играха важна роля в живота на няколко поколения българи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как е протичала подготовката за първия учебен ден по времето на социализма в НРБ

Първият учебен ден винаги е бил значимо събитие в българската образователна система, а по време на социалистическата епоха в Народна република България (НРБ), той е бил особено важен. В този период образованието е било на особена почит и това се е отразявало и в подготовката за началото на учебната година.

По времето на социализма училищата са били строго организирани и контролирани от държавата. Подготовката за първия учебен ден започвала много по-рано през лятото. Директорите и учителите са били отговорни за поддръжката на училищната инфраструктура и обновяването на учебните материали. Често се организирали доброволчески акции за почистване и обновяване на училищните сгради, в които се включвали и родители.

Закупуването на учебни материали е било важна част от подготовката. Родителите са се снабдявали с учебници, тетрадки, химикали и други необходими пособия за децата си. В онези години, особено в по-малките градове и селата, често не е имало голям избор от магазини, затова много семейства планирали предварително покупките си.

Ученическата униформа е била задължителна и специфична за всяко училище. Родителите са се грижили децата им да разполагат с чисти и добре изгладени униформи за първия учебен ден. Това е символизирало дисциплината и уважението към образователната институция.

Първият учебен ден е бил изпълнен с тържественост и емоции. Учениците са се събирали в дворовете на училищата, където се е провеждала официалната част. Имало е речи от директора, учителите и понякога дори от представители на местната власт. Песни, стихотворения и хорове са допълвали празника.

По време на социализма образованието е било считано за ключов инструмент за социално развитие и лична реализация. Подготовката за първия учебен ден е отразявала тази важност и е била време на вълнение и надежди за бъдещето.

Със завършването на социалистическата епоха в България, много от тези традиции са се променили, но спомените за това време остават живи в съзнанието на мнозина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ