Как е протичала подготовката за първия учебен ден по времето на социализма в НРБ

Първият учебен ден винаги е бил значимо събитие в българската образователна система, а по време на социалистическата епоха в Народна република България (НРБ), той е бил особено важен. В този период образованието е било на особена почит и това се е отразявало и в подготовката за началото на учебната година.

По времето на социализма училищата са били строго организирани и контролирани от държавата. Подготовката за първия учебен ден започвала много по-рано през лятото. Директорите и учителите са били отговорни за поддръжката на училищната инфраструктура и обновяването на учебните материали. Често се организирали доброволчески акции за почистване и обновяване на училищните сгради, в които се включвали и родители.

Закупуването на учебни материали е било важна част от подготовката. Родителите са се снабдявали с учебници, тетрадки, химикали и други необходими пособия за децата си. В онези години, особено в по-малките градове и селата, често не е имало голям избор от магазини, затова много семейства планирали предварително покупките си.

Ученическата униформа е била задължителна и специфична за всяко училище. Родителите са се грижили децата им да разполагат с чисти и добре изгладени униформи за първия учебен ден. Това е символизирало дисциплината и уважението към образователната институция.

Първият учебен ден е бил изпълнен с тържественост и емоции. Учениците са се събирали в дворовете на училищата, където се е провеждала официалната част. Имало е речи от директора, учителите и понякога дори от представители на местната власт. Песни, стихотворения и хорове са допълвали празника.

По време на социализма образованието е било считано за ключов инструмент за социално развитие и лична реализация. Подготовката за първия учебен ден е отразявала тази важност и е била време на вълнение и надежди за бъдещето.

Със завършването на социалистическата епоха в България, много от тези традиции са се променили, но спомените за това време остават живи в съзнанието на мнозина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кой е старши комисар Николай Кожухаров

Старши комисар Николай Кожухаров е утвърдено име в сферата на българската правоохранителна система. Роден е в град Русе, където завършва средното си образование и по-късно продължава обучението си в сферата на правораздаването. Той притежава богат образователен и професионален опит, който му позволява да изпълнява успешно задълженията си в различни ръководни позиции.

Преди да стане директор на полицията в Русе, старши комисар Кожухаров е заемал различни длъжности в рамките на Министерството на вътрешните работи. Той е известен със своята принципност, професионализъм и ангажираност към работата си. Неговата кариера в полицията е белязана от множество успешни разследвания и операции, което допринася за подобряването на обществената сигурност в региона.

Като директор на полицията в Русе, старши комисар Николай Кожухаров е известен с усилията си за модернизиране на полицейските структури и подобряване на взаимодействието между полицията и обществото. Той се стреми да внедрява нови технологии и методи в работата на полицията, за да осигури по-ефективно управление на проблемите, свързани с правоприлагането.

През периода на неговото управление, престъпността в региона значително намалява, а общественото доверие към полицията се увеличава. Старши комисар Кожухаров е известен с инициативите си за превенция на престъпността и подобряване на условията на работа за служителите на полицията.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Става актьор, за да да се отърве от военно училище, а военните униформи в ролите му толкова да му отиват

На матурата по математика получава Слаб 2. Тоест нямало да може да вземе диплома…А без диплома, единствените висши учебни заведения, в които можело да са кандидатства, били Художественото училище, Музикалната академия и ВИТИЗ. Той избира последното. Става артист и то какъв!

Само половин година преди да стане на 83, големият ни актьор си отиде от този свят през 2017 година. Тази година се навършват 90 години от рождението му.

„Чувал съм, че когато се раждаме, подписваме договор за времетраене с Оня горе. За съжаление никой от нас не знае срока на личния си договор“. Това са думи на героя на Стефан Илиев, ген. Пенев, в сериала „Под прикритие“, които сега звучат по особен начин, след като го загубихме.

Самият актьор научава още от своя преподавател във ВИТИЗ Николай О. Масалитинов, че и биологичният и творческият завършек на живота са неминуеми, и човек трябва да се приготви още като млад, че тези две смърти съществуват.

Когато през 2015 г. Стефан Илиев получава наградата „Икар“ „За чест и достойнство“, звучи доста посимистично в интервю по БНТ: „Чест и достойноство, тези понятия вече не съществуват. Хората ги е страх за насъщния им, а при нашата професия ти си изправен пред изпитания – теб трябва да те извикат, някой трябва да те хареса. Късметът е този който определя един актьор ще стане ли или не звезда през годините.

Трябва да ти кацне птичето на рамото и трябва да гледаш да не го изпуснеш. Изпуснеш ли го – си забравен. Тази професия е изключетелно рискова, само 15 процента „оживяват“ в нея след като минат 30-те си години“, разсъждава актьорът на 80, без да предполага, че му остават още само 2 години живот.

Когато го питат какво му е коствало да запази целостта на Съюза на артистите като негов председател толкова дълго и то през такива трудни години, той отговаря: „Много любов, но и усещането за много омраза. Без това не може…“

Ражда се в Истанбул. Майка му заминава през 1922 г. там като начална учителка в едно от двете български училища, а баща му завършил „Робърт колеж“ в града. Така се запознават и се женят. Живеят в града до 1944 г., когато той е на 9 години, когато екстрадират баща му като български поданик.

Към актьорството го тласка, колкото и да изглежда парадоксално с днешна дата, желанието му да се отърве от военно училище, за което го „набелязали“ от донаборната комисия.

А военните униформи после в ролите му във филмите, толкова му отиват…

На матурата по математика, а тогава матурите са задължителни, решил едното от трите условия и излязъл от класната стая, като получил уверението, че ще му пишат тройка. Вечерта, когато излезли резултатите, видял, че има „двойка“. Тоест нямало да може да вземе диплома…

А без диплома, единствените висши учебни заведения, в които можело да са кандидатства, били Художественото училище, Музикалната академия и ВИТИЗ. Знаел наизуст стихотворения за матурата по литература и приятели го посъветвали да кандидатства във ВИТИЗ.

Ректорът Д. Б. Митов веднага го усетил, и още след първия изпит го попитал защо кандидатства. Обяснил и той му казал: „Разбрах. Вече си студент“. Но го предупредил, че преподавателите могат да скъсат всекиго и се разбрали до януари да видят става ли за нещо, или не. Дотогава вече щял да си вземе дипломата от училище. После му я занесъл и му я показал. Д. Б. Митов го обучил какво трябва да знае за театъра, защото той не знаел нищо. А Митов бил професор от Сорбоната по литература, разказва актьорът в интервю.

За него учителят му Н. О. Масалитинов е изключителна личност. Бил в последния му випуск. Когато започват, той е на 72 години, а учениците му – по на 18. Виждал им се като изкопаемо, признава с усмивка Илиев.

Но им казал онова нещо за двата завършека на живота, което им направило огромно впечатление. „Не мислете, че всичките вие ще завършите в професията. Тя е жестока“, казал Масалитинов на младите си ученици.

В киното преживява една от най-страшните истории в живота си, след която го обявяват за медицински феномен. Когато се снимал във филма на Зако Хеския „Зарево над Драва“, бил ударен от взрив. Загубил зрението и слуха си. Има го в кадър от филма – как от взрива лети два метра и половина нагоре и пада с главата надолу. Трябва му половин година, докато се възстанови физически, и то не напълно. Публиката обаче не разбира това.

Вечерта след взрива играл с Коста Цонев в „Опера за три гроша“ в Театър „София“. Пели и танцували. Предупредил само Коста Цонев, че е ударен в главата и ако нещо му стане, да го изнесе навън. Но изкарал представлението. Лекарите не били оптимисти за зрението му, но организмът му се преборил. После го показвали по болниците като цяло чудо – как останал жив след взрив…

А той бил целият в кръвоизливи – и вътрешни, по тялото, по гърлото, не можел да диша…

Стефан Илиев е роден в Истанбул на 25 юни 1935 г., където живее до 1944 г., когато неговият баща е екстрадиран от Турция като български поданик. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Н.О. Масалитинов през 1958 г. Работи в драматичните театри в Габрово, Плевен и Перник, в Народния театър за младежта, Театър „София“, Малък градски театър „Зад канала“. Изиграл е над 70 роли в театъра и десетки в киното.

Председател на Съюза на артистите в България в периода 1990 – 2005 г.

Уважаван от всички в гилдията за изключителната си почтеност и волята петнадесет години да защитава нейните интереси. Наричан от колеги и приятели просто Чечо. На официална церемония в Народния театър „Иван Вазов“ през 2015 годино Съюзът на артистите му връчи наградата „Икар“ – „за чест и достойнство“.

Дебютира в ролята на Дженаро в „Лукреция Борджия“ от Виктор Юго в Габровския театър, където играе около година, толкова работи и в трупата Плевенския театър, четири години след 1960-а е в Пернишкия театър и през 1964-а стъпва окончателно на столична сцена: в Народен театър за младежта (1964 – 1966 г.). Играе няколко години в несъществуващия днес Театър на поезията и естрадата (1966 – 1969 г.), Стефан Илиев се установява за дълго в актьорския състав на Театър „София“ – от 1969-а до промените. От 1990-а влиза в трупата на Малък градски театър „Зад канала“.

Незабравими ще останат ролите, изиграни от него – на Авакум Захов в „Спящата красавица“ от Андрей Гуляшки, на Херцога в „Скъперникът рицар“ от Пушкин, на Поручика в „Поручикът и Марютка“ от Б. А. Лавреньов, на Браун в „Опера за три гроша“ от Брехт, на Гьоринг в „Червено и кафяво“ от Иван Радоев, на Вершинин в „Три сестри“ от Чехов, на Сър Оливер в „Училище за сплетни“ от Р. Шеридан, на Г-н Смит в „Плешивата певица“ от Й. Йонеско…

Стефан Илиев участва в известните на поколения зрители филми – „Пленено ято“, „На всеки километър“, „Между релсите“, „Конникът“, „Отклонение“, „Свобода или смърт“, „Осмият“, „Господин Никой“, „Един миг свобода“, „Откраднатият влак“, Трудна любов“, „Зарево над Драва“, „Този истински мъж“, „Магистрала“, „Малката русалка“, „Да изядеш ябълката“, „Снимки за спомен“, „Куче в чекмедже“, „За госпожицата и нейната мъжка компания“, „Забравете този случай“, „Петък вечер“, „О, господи, къде си?“, сериала „Под прикритие“.

Изтопник:Impressio.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

След пиянско сбиване в столично заведение ме осъдиха на 6 месеца работа в тухларна

През 1985 година, в едно от столичните заведения, се разиграва събитие, което оставя дълбок отпечатък върху живота на един млад мъж. След пиянски побой, той бива осъден на шест месеца тежка работа в тухларна в Черна гора. Тази статия разглежда обстоятелствата около случая и поуките, които могат да бъдат извлечени от него.

В една студена нощ през зимата на 1985 година, атмосферата в столично заведение е напрегната. Алкохолът се лее без задръжки, а музиката заглушава всякакви разговори. Сред посетителите е млад мъж, който, воден от емоции и влиянието на алкохола, се впуска в спор с друг посетител. Спорът бързо прераства в пиянски побой, който завършва с участието на милицията.

След ареста и съда, мъжът получава присъда от шест месеца тежка работа в тухларна в Черна гора. Присъдата е част от усилията на властите да налагат строги мерки срещу обществени безредици и насилие. Работата в тухларната е тежка и изисква физическа издържливост, но също така предлага и възможност за размисъл и личностно израстване.

Този случай е пример за това как едно необмислено действие, под влияние на алкохол, може да има дълготрайни последици. Макар и труден период в живота на осъдения, работата в тухларната му предоставя възможност да преосмисли действията си и да се върне към обществото с нова перспектива.

Историята от 1985 година е предупреждение за опасностите от пиянството и насилието. Тя показва как понякога тежките обстоятелства могат да доведат до положителни промени, ако човек е готов да се учи от грешките си и да се стреми към по-добро бъдеще.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 80-те в София пред НДК ченчаджия удря милиционер.Последствията за нападателя са тежки и жестоки

През 80-те години на миналия век България преминава през период на социални и политически промени. В този контекст, една необичайна случка се случва, която привлича вниманието на обществото. Историята за ченчаджия, който удря милиционер, и последващите жестоки последствия за него, остава запечатана в паметта на мнозина.

По време на социалистическия режим в България, ченчаджиите, или неофициалните обменници на валута, са често срещани фигури. Те действат в сянка, за да заобиколят строгите ограничения върху обмяната на чуждестранна валута. Един такъв ченчаджия, познат в определени среди, се забърква в конфликт с милиционер, който патрулира в центъра на София.

Според свидетели, ченчаджията и милиционерът влизат в спор, който бързо се разраства до физическа конфронтация. В разгара на разправията, ченчаджията удря милиционера, което е изключително дръзко действие по това време.

Последствията за ченчаджията са сурови и незабавни. В социалистическа България, нападение над представител на властта се счита за тежко престъпление. Ченчаджията е арестуван на място и изправен пред съд. Процесът е кратък, а присъдата - строга.

Ченчаджията получава дългосрочна присъда в затвор, където условията са тежки.Той е изолиран от своята общност и близки, което допълнително утежнява положението му.Репутацията му в обществото е напълно разрушена, а бъдещето му - несигурно.

Тази история от 80-те години илюстрира строгите мерки, които социалистическата държава прилага спрямо онези, които се противопоставят на властта. Тя също така служи като предупреждение за последиците от нарушаването на закона и социалния ред в този исторически контекст. 

Инцидентът остава в паметта на много хора като пример за това как дори един момент на недоразумение или агресия може да доведе до драматични последствия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя е половин полякиня, а ролята й в „Дами канят“ я направи известна в цяла България

Боряна Пунчева – актриса, режисьор, сценарист и продуцент, се завърна пред камерите на българското кино. Звездата от „13-ата годеница на принца“, „Дами канят“ и още две дузини заглавия от годините на социализма участва в любовната драма на Яна Лекарска „Защото обичаме лошото време“. Наскоро тя за втори път спечели конкурса за директор на Българския културен институт във Варшава и продължава да работи по документалните си проекти. Дъщерята на Борислав Пунчев – един от най-известните оператори, сценаристи и режисьори от близкото минало, е автор на 30 документални филма на общочовешки и космополитни теми. Самата тя е половин полякиня по майка и може би българската публика нямаше да я познава, ако беше избрала да учи „История на изкуствата“ във Варшавския университет, а не режисура във ВИТИЗ. Приета е едновременно и на двете места, преди да направи своя избор.

– Каква е вашата героиня в „Защото обичаме лошото време“, госпожо Пунчева?

– Над 50 години всички актриси играят баби, лели, слугини. Сега госпожица Теменуга ми даде друга възможност. Тя е звезда, която загърбва шумния суетен свят на киното в големия град и се установява в крайморско селце. Държи ключовете за много от тайните на главните герои във филма. С Яна Лекарска се познаваме от времето, когато и двете работехме в БНТ. И тя, и всички от екипа са умни и талантливи млади хора, отдадени на професията. Беше истинско удоволствие за сме заедно на снимачната площадка.

– Каква е темата на следващата ви документална продукция?

– С Руси Чанев правим пълнометражен документален филм за артефактите, разположени през годините в парка на Военната академия, които се появяват и изчезват в зависимост от политическата конюнктура през последния век. Юлиан Вергов е разказвачът на историята заедно с дъщеря си Алена. Голямата тема е възстановяването на паметта. Тя е водеща и в късометражния ми проект за един от паметниците, който до 1950 година е бил в парка на Военна академия, а след това е разрушен – на войник, хвърлящ бомба. Ученици от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ направиха макети в умален размер от глина – позираше едно от момчетата, облечено в автентична войнишка дреха от времето на Първата световна война. Младежите работиха с впечатляваща концентрация и всеотдайност. Преди това посетихме Военноисторическия музей и те за първи път видяха оригиналите на Ярослав Вешин – беше голямо преживяване, запечатано е върху лентата. Филмът ще бъде излъчен около 24 май, а макетите на учениците ще бъдат в основата на акция за възстановяване на паметника в естествения му размер.

– Защо според вас все още страдаме от липсата на памет?

– Историята ни постоянно се пренаписва. Хората се побъркаха – първо беше турско робство, после османско владичество, дори османско присъствие. Но какво искаме, след като по всеки предмет има седем-осем комплекта учебници и преподавателят сам избира своята версия. Наскоро позната сподели, че синът й има урок, в който се разказва, че Васил Левски е убил момче. Защо преди да разберат кой е Левски, тийнейджърите трябва да бъдат облъчвани с този нещастен случай в дейността на Апостола? Тотален хаос, лишен от истинска грижа за познанието, което получават децата. И досега в Европа има огромен интерес към системата на академик Благовест Сендов, в която основното е как учителите да събудят интереса на учениците, а не колко да им пишат. Никой не е пророк в собствената си родина.

– Така ли е и в Полша?

– Там имат друго отношение към собствената си история. Когато Анджей Вайда направи филма „Катин“ – за разстрела на 22 000 полски офицери и интелектуалци в Катинската гора през 1940 година по заповед на Сталин, цяла Полша отиде в кината да го гледа. Същото стана и когато излезе „Чудото при Висла“ – за битката през 1918 година, когато поляците разбиват Червената армия, въпреки че са по-малобройни. Жертвите са големи, но всички са водени от Божия промисъл – да не допуснат Червената армия във Варшава. Поляците смятат, че е техен дълг да гледат по кината епосите за историята им. За съжаление, „Право и справедливост“ – партията, която дълги години управляваше Полша, превърна патриотизма в гротеска. Започна изопачаването на исторически факти, някои от тях се преекспонираха за сметка на други, настана време на лозунгарство и патриотарство. До Незнайния воин в центъра на Варшава, до кръста, отбелязващ забележителното посещение на Папа Йоан Павел Втори в комунистическа Полша, ненадейно изникна паметник на покойния президент Качински, който прилича малко на Ленин – с дълго палто, с ръка, готова да сочи напред. Но историята при това управление на Полша, което вече приключи, беше превърната в пропаганда на управляващите.

– Как постигате равновесие и хармония между двете си същности – българската и полската?

– Когато съм в Полша, правя реклама на България и обратното. Старая се да докажа на всяка от половинките си, че другата е не по-лоша. Поляците харесват българите, макар и малко покровителствено от позицията на по-големия брат. Те са по-крайни и по-емоционални, при тях има изблици на трагичен порив, когато са под робство. Вдигат обречени на провал въстания само за да докажат, че са живи и не са съгласни с тиранията.

– Кога снимахте за последно преди „Защото всички обичаме лошото време“?

– Много отдавна. Мисля, че беше при Иванка Гръбчева в сериала й за Атанас Буров „Жребият“. С Калин Арсов бяхме икономите в дома на банкера. Имахме много епизоди в двореца Врана. След „13-ата годеница на принца“ Гръбчева ме канеше във всеки неин филм. Казваше: „Нямам сериозна роля за теб, но ела да се появиш дори за малко в кадър, за късмет “. Снимах се и в „ Клуб НЛО“, но там бях режисьор и поемах по някой и друг образ, когато Мария Сапунджиева или Катето Евро бяха заети.

– Вие участвате в повече от 20 филма, макар че имате диплома за режисьор.

– Да, но съвсем пълноценно учих актьорско майсторство в класа по режисура, като на финала направихме цял истински спектакъл на сцена. Получихме отлични отзиви.

– Защо не ви приеха актьорско майсторство?

– Професор Николай Люцканов, светла му памет, ме скъса. Но във ВИТИЗ винаги е така – на изпитите всеки преподавател избира актьори, подходящи за дипломния спектакъл, който си е наумил да прави с бъдещия си клас в четвърти курс. Ако това е „Ромео и Жулиета“, на него му трябват подходящите актьори за персонажите именно в тази пиеса. Затова много талантливи хора по две-три години не успяват да влязат в Академията.

– Най-после разкрихме тайната защо късат в НАТФИЗ.

– Ето това е тайната. Отказах втори път да кандидатствам актьорско майсторство. Осъзнах, че ако си само актьор, вечно някой ще те избира и се превръщаш в силно зависим от чуждия вкус и някакви обстоятелства. Стефан Данаилов казваше, че без „На всеки километър“, когато е на точната възраст, за да изиграе майор Деянов, съдбата му е щяла да бъде друга.

– Как се чувствахте в неговата компания в суперхита на Иван Андонов „Дами канят“?

– Бях като бебе с ококорени очи, което гледа и попива сред най-големите звезди на киното ни. Всички ме покровителстваха, учеха ме на разни неща. Вечерта преди първия ми снимачен ден бях сплела косите си на много плитчици, за да се накъдрят, тъй като специално съоръжение в ония години нямаше. И тъкмо си бях облякла пижамата, готова за здравословен сън – баща ми винаги казваше, че сериозните актриси си лягат рано, за да са свежи и да си знаят текста, когато телефонът звънна. „Какво правиш, малката?“, запита ме Илка Зафирова, моята майка в „Дами канят“. Обясних й, че съм си легнала – като бъдеща сериозна актриса. В слушалката се чу искрен и бурен смях. „Идвай долу, с батко ти Стефан те чакаме, ще ходим на бар“, разпореди се тя. Какво да правя – облякох се. А после в бара дори изпих една водка с кола, но всичко това тайно от баща ми.

– Какво запомнихте от Стефан Данаилов за занаята?

– Стефан Данаилов беше школа, а целият снимачен процес на „Дами канят“ – безценно обучение. Той ми обясни, например, че когато играем един срещу друг, не бива да го гледам в очите, а в лявото ухо, за да е добре за камерата. В началото ми беше адски трудно. И не само тогава – докато снимах с Коста Цонев в телевизионния театър, той ме учеше как да се целувам, когато партньорът ми е със залепени мустаци, които не бива да падат при целувката.

– Израснала сте сред знаменитости, но вероятно е било смущаващо в ранната ви младост да делите с тях мегдан пред камерите.

– Те не ми даваха никакъв повод да изпитвам притеснения. Когато снимахме „13-ата годеница на принца“, Парцалев, изключително етичен и възпитан човек и партньор, вече беше болен. Притесняваше се, че не е в добра форма, но се стараеше всичко да е изрядно, за да не бави снимките. Нямаше и намек, че е звезда, държеше се като равен с равните. Снимахме в замъци из Германия. Ставахме по тъмно, пътувахме по два часа до локацията – там още толкова за грим, прически, костюми. Всички бяхме с перуки, духнеше ли вятър, вдигаше фустите на приказните рокли. Перуките литваха, снимките спираха.

– Какво сте запомнили от приключенията ви в Германия?

– В какъвто и замък да снимахме, преди нас там паркираше камиончето с барбекюто – вадеха скарата и коминчето започваше вкусно да пуши. Първия път се втрещихме от изненада. В България бяхме свикнали да ни носят по две студени кебапчета и парче хляб в мукавен плик за обяд. Евентуално и домат, люта чушка беше екстрата. А в Германия изведнъж камиончета, скари, вурстчета, царска работа… А вечер обикаляхме заведенията с Татяна Лолова и се чудехме как в нощните барове сервират супи и манджи. С нея ходехме навсякъде заедно – наконтени и нахъсани за купон.

– Останахте ли си приятелки с Лолова и след това?

– О, да, разбира се, голямо щастие! Таня беше толкова сърдечен, топъл, всеотдаен към приятелите си човек. Когато вече бях директор на културния ни институт във Варшава, я поканих да гостува с моноспектакъла си „Дуенде“. Обадих й се: „Танче, разбери ме, Институтът е страшно беден. Намерих пари за билети за екипа, ще ви настаня в хотел, ще се грижа за вас, но нямам пари за хонорари“. „Е, поне за тоалетните из града ще ни дадеш ли?“, запита тя през смях. През следващите години винаги, когато се озовавахме на едно и също място, Таня се превръщаше мигновено в мой пиар, като разказваше колко съм била велика, как съм се справяла в трудни обстоятелства, какъв грижовен приятел съм. Благодарна съм на съдбата, че ме срещна с голямата Лолова. Прекланям се пред нея.

– А докато бяхте заедно с Велко Кънев и Георги Мамалев в „13-ата годеница на принца“ ли замислихте „Клуб НЛО“?

– Първо направихме новогодишна програма в БНТ по времето на Хачо Бояджиев, после заснехме няколко клипа по песни на тримата – Велко Кънев, Георги Мамалев и Павел Поппандов. След това започнахме предаването – на голо поле, без нищо. Само с песни и сатирични стихотворения на Недялко Йорданов. Снимахме в театър „Възраждане“. Беше шокиращо и трудно начало – празна сцена, на която не знаеш какво да сложиш. И всички текстове в рима. После Любчо Пеевски написа първите истории, а Добромир Гущеров, мощен по това време бизнесмен, реши да финансира „Клуб НЛО“ – първата година БНТ само го излъчваше, не даваше една стотинка. „Клуб НЛО“ ставаше все по-успешен, докато за директор не дойде Лили Попова и започна да го кастри. Парите постоянно намаляваха – стигнахме до два часа снимачно време за клип. Работехме все повече, получавахме все по-малко, а предаването ставаше все по-лошо. А бяхме стигали до три милиона и половина гледаемост.

– Чочо Попйорданов не ви ли навиваше, че трябва да спасите „Клуб НЛО“?

– Темата за продуцирането на шоу предаване в телевизия е дълга и сложна. А с Чочо сме си другари от деца, нищо че е по-малък от мен. Когато нашите и техните отиваха на кръчма, ми го оставяха да го гледам. Той питаше: „Како, какво ще правим?“, а аз с досада го пращах да спи още по светло. И да, Чочо беше човек с неизчерпаем талант и с толкова много енергия, че не успя да се справи с нея. Живееше в държава, в която нямаше кой да вкара тази негова енергия в проекти. Изключително креативен, не просто изпълнител. Това, което другите постигаха с огромен труд, Чочо го правеше с лекота. Беше роден да бъде артист, но тази негова хиперактивност го съсипа. Всичко му беше на макс. Когато те прегръщаше, имаше опасност да ти счупи ребрата.

– Вие защо напуснахте БНТ – съдът ви върна, след като Емил Кошлуков ви уволни?

– Когато спечелих делото срещу Кошлуков, който ме изхвърли от днес за утре, отидох в БНТ, завъртях се, видях едни шашнати физиономии, и подадох молбата си за напускане. При сегашното управление на БНТ е важно да си съгласен с началника и постоянно да го демонстрираш. Там най-важното е персонажите от политическия спектър да са доволни. За политиците БНТ е концерт по желание и Кошлуков им го предоставя. С тях ще управлява още 100 години.

– Може ли в България да живееш от кино?

– Тук то храни малцина. Тези, които взимат големите бюджети, се броят на пръсти. Особено в документалното кино. Нито един министър в последните години не направи нужното за промени в Правилника към Закона за киното. При всяка смяна на министър се намесват лобистки интереси, за да се запази статуквото – а то е в така наречената служебна оценка, която няма нищо общо с качествата на проекта, а с фестивални успехи на предишните филми на продуцента и режисьора. С Евтим Милошев като продуцент едвам събрахме две нещастни точки за проект за детски филм. Казах му, че трябва да се разделим и поотделно да търсим партньори с повече точки – защото двамата в тандем сме заникъде. Добре работим заедно, много хубав сериал направихме за БНТ – „Румбата, аз и Роналдо“, но какво от това, след като не успяваме да съберем точките в НФЦ. А Евтим Милошев отлично знае как да работи. Но явно нито качеството на проекта ни, нито неговите продуцентски успехи и хиляди зрители, гледали сериалите му, нито моят опит имат някакво значение.

– Мислите ли, че вашите филми могат да окажат влияние върху нагласите в обществото?

– От студентските години обсъждаме дали изкуството успява да въздейства върху съзнанието и да настъпят промени. Никой не може да каже, но при всички положения провокира мислене и буди емоции. Затова „Защото обичам лошото време“ толкова се харесва. Зрители споделиха, че Яна Лекарска има вълшебна рецепта, която лекува лошото време в нас самите – сред цунамито с лоши новини и гадни прогнози, без бой, насилие, екшън, секс. И с това, от което всички имаме нужда – любов, надежда и светлина в тунела.

Съжалявам, че нe бях най-добрата ученичка на баща ми

В България лесно се става комплексар, казва актрисата режисьор

Когато късат Боряна Пунчева на изпитите по актьорско майсторство във ВИТИЗ, тя потъва в мирова скръб. По това време в София пристига Ян Новицки – един от най-славните киноасове в Полша и Унгария. Тъкмо той я успокоява. „За какво ти е да си актриса, стани режисьор – вече не е толкова екстравагантно за жена“, съветва я Новицки, който в онзи момент е женен за Марта Месарош – една от най-изявените дами на Новата вълна в европейското кино.

Ян Новицки е в София по много любопитен повод – пробни снимки за сериал по „Тютюн“ на Димитър Димов. Сценарият за шестте епизода е на Борислав Пунчев и Любомир Шарланджиев. Невена Коканова отново – както във филма на Никола Корабов, ще играе Ирина, а Ян Новицки го пробват за Борис Морев. Но после нещо става и проектът пропада.

Боряна Пунчева и до днес съжалява, че не е станала най-добрата ученичка на баща си – Борислав Пунчев е оператор на „Цар и генерал“, „Най-дългата нощ“, „Демонът на империята“, „Най-добрият човек, когото познавам“ и режисьор на „Роялът“, „Кръвта остава“, „Спасението“, „Ешелоните на смъртта“.

„Родителите ми дълго ме държаха настрана от киното. Не бях от филмовите деца, които постоянно се търкаляха по снимачните терени. Само два пъти бях ходила на снимки – за „Най-дългата нощ“ и „Демонът на империята“. Нашите по-скоро ме виждаха като журналист. Вече по-късно баща ми изпитваше някакво неудобство да ме снима във филмите си. Почувства се по-спокоен, когато Иван Андонов ме взе в „Дами канят“, а Веско Бранев в „Хотел Централ“. След това татко не мислеше какво ще кажат хората, вече имах свои територии. Но в България лесно ставаме комплексари. Аз също се притеснявах, тъй като още във ВИТИЗ имаше хора, които ме мачкаха. Дори сред близкото ми обкръжение. Подхвърляха, че татко прави филмите ми, а аз бях достатъчно по детински наивна и глупава, за да се връзвам и преживявам“, разказва Боряна Пунчева. „Чуждите деца ще науча, моето не мога“, казваше баща ми, защото по всякакъв начин се стараех да се дистанцирам от него. А днес си скубя косите, че не успях да науча повече – беше подарък от съдбата, който не взех.

Боряна Пунчева и досега е убедена, че момичетата от нейното поколение – Ваня Цветкова, Мариана Димитрова, Ирен Кривошиева, щяха да направят блестяща кариера в България, ако след 10 ноември българското кино не беше мъртво за десетина години. Повечето от актьорите са напълно безпомощни при пазарните промени, които идват с демокрацията, така желана и очаквана от всички.

„Отдавна се убедих, че актьорите са като децата – беззащитни, оглеждащи се само в очите на режисьора и оператора. Но тогава, преди 1989, работихме много и закономерно постигнахме успехи. После – край. И Ваня, и Ирен, и Мариана бяха ярки актриси с мощно присъствие на екрана, но просто изчезнаха – и трите заминаха за Щатите. Аз останах, защото имах и друга професия.“

Албена АТАНАСОВА/Източник:bgart.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Беше едно от най-популярните лица на телевизията.Отиде си тихо на 76 години

Беше едно от най-популярните лица на телевизията. След промените светът й се обърна. Съпругът й е заряза с осиновеното им дете, а тя се принуди да чисти стълбището на входа, за да има какво да ядат. Накрая се самоуби единствената й дъщеря и тя вече нямаше за какво да живее. Отиде си тихо на 76, преди 7 години 

На 76 години през 2018 година почина любимата на няколко поколения актриса Мариана Аламанчева. Ето какво разказвазваше за нея актьорът Николай Николаев, по-известен като Бате Николай, който я последва в отвъдното само 2 месеца след смъртта й:

Мариана е моята сестра. Некръвна. С нея сме заедно от 50 години. От 1968 г., откакто основахме „Сладкарница „Захарно петле”. Това е най-добрият човек, който може да се роди на планетата, не в България. Мариана имаше пенсия 300 лв., моята е 320, защото съм раково болен. Тя беше такъв човек, че ако има 2 лв. и срещне на улицата някой просяк, бедняк, отива при него и му дава 1 лев. Това само човек с огромно сърце може да го направи.

Тя имаше един мъж, с когото безумно се обичаха – големият композитор и музикант Дечо Таралежков. Той обаче взе че се залюби с някаква млада жена и поиска развод от Мариана. Тогава тя остана с това дете Зори, което с Дечо бяха осиновили от Дом „Майка и дете” от пеленаче. Като се разведоха, Дечо въобще не се грижеше и лев не даваше за детето си. И Мариана започна да отглежда тази прекрасна Зори, която започна да расте. Но те живееха в недоимък. Мариана беше стигнала дотам, че нямаха какво да ядат с дни. Аз ходех да им нося нещо за ядене. След което тя се хвана да чисти стълбището на кооперацията, в която живееше за 100 лв.

После Мариана започна да прави мартеници – невероятно красиви, обаче то трае един месец. Хиляда мартеници да направи примерно по 50 ст. … Зори беше чудесен художник и започна да продава по някоя картинка. Ама то не е всеки ден. И тя не ги продаваше по 2-3 хил. лв. като професионалистите, а по стотина лева. И пак започна драмата.

Зори имаше един приятел, чудно влюбен в нея, щяха да се женят. Аз щях да им ставам кум. Обаче така стана, че тя си отиде, умря, самоуби се. Мариана остана сама и вече тогава диабетът и се обостри, скръбта по детето, немотията… Тя викаше: „Искам да умра”. Казвах ?: „Няма да умираш, това са изпитания, които Бог даде на мене и на тебе. Цял живот ще бъде мъка по тези прекрасни деца“. (Дъщерята на Бате Николай се самоуби преди няколко месеца – бел.ред.)

Такава държава България няма. А хората, които са оставили пътечка в духовната нива на нацията, никой не ги бръсне. Може ли пенсия на един актьор като мен да е 300 лв.! Получавам и голяма инвалидна пенсия – 20 лв. Великата Пепа Николова умря със 70 лв. пенсия!

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Среднощен екшън в София:Младежи отвлякоха трамвай в столицата, забиха го в подлеза на "Ситняково"

 

Снимка: Кадър bTV

Трамвай, управляван безконтролно от младежи, се удари в подлез в София. По информация на bTV става въпрос за трамвай от линия 22.

Той не е могъл да вземе завоя към булевард "Ситняково", дерайлирал е, преобърнал се е и се е ударил в подлеза откъм ул. "Цар Иван Асен".

Подлезът е почти изцяло разрушен. Има щети и по седем паркирани автомобила.На място има две линейки, две полицейски коли и екипи на пожарната. Движението в района е затруднено.

Няма данни за пострадали.

Изясняват се причините за инцидента, младежите се издирват.

Източник:fakti.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Малкият Жорко от „Два диоптъра далекогледство“ изигра централна роля в култовия сериал „Под прикритие“

Жорко (синът) Михаил Милчев от култовия филм с Георги Парцалев„Два диоптъра далекогледство“ (1976) е роден на 21 януари 1965 г. в София. Завършва Актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ в класа на проф. Николай Люцканов, както и специалност Право в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1990 г. Владее английски и руски език, фехтовка и сценичен бой, танцува, пее и свири на ударни инструменти.

След дипломирането си работи в трупата на Театър „София“. Играе в постановки на сцените на Театър „Сълза и смях“ и „Свободен театър“.

Като актьор участва в български и чуждестранни игрални филми, и в телевизионни програми.В киното е по-известен с ролята си на Бенишев, агент от ДАНС, в сериала „Под прикритие“ и „Гунди – Легенда за любовта“ (2024) – Стефан Божков , но ние ви препоръчваме да гледате и филмите с негово участие, в които още от дете работи със знакови възрастни актьори и режисьори:

„Тигърчето“ (1973) – Пепи

„Два диоптъра далекогледство“ (1976) – Жорко

„Задача с много неизвестни“ (1977) – Патри

„Талисман“ (1978) – Румен

„Мъж за милиони“ (тв, 2006) – звукорежисьор

„Под прикритие“ (2011 – 2016) – Богдан Бенишев, агент на ДАНС, впоследствие главен комисар в ГДБОП

„Отплата“ (2012) – адвокат

„Четвърта власт“ (2013 – 2014) – Илиян

„Досието Петров“ (2015) – оперативен работник

„Връзки“ (2015 – 2016) – доктор Добаров

„Екшън“ (2019) – Такев

„Братя“ (2020 – 2022) – Жеков

„Отдел Издирване“ (2021) – военен прокурор

„Порталът“ (2021) – съдебен лекар

„Като за последно“ (2021) – директорът на операта

Алфа (сериал) (2024) – ректор Желев

Очакваме с нетърпение и следващите му игрални роли.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

История на ЦУМ и как през 1980 г.се продаваха дефицитните стоки (ВИДЕО)

ЦУМ в София е един от най-емблематичните търговски обекти в България, който има богата и интересна история. Построен през периода на социализма, ЦУМ е символ на модернизацията и развитието на столицата. Магазинът отваря врати през 1957 година и бързо се превръща в център на търговията и социалния живот.

Архитектурата на ЦУМ е дело на известния български архитект Коста Николова. Сградата е проектирана в класически стил, характерен за социалистическата епоха, с масивни колони и просторни зали. ЦУМ е разположен на централно място в София, което го прави лесно достъпен за жителите и гостите на града.

По време на социализма, ЦУМ е бил мястото, където хората са можели да намерят разнообразни стоки, които в други магазини са били дефицитни. Той също така е служил като социално средище, където хората са се срещали и обменяли новини. Магазинът предлага широка гама от продукти, включително облекло, обувки, техника и домакински уреди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето как изглеждаше супер яхтата на боса на ВИС-2 Георги Илиев отвътре/Снимки/

Снимки от яхтата на боса на ВИС-2 Георги Илиев, на които той позира на любимото си място само часове преди да бъде убит, се появиха години след неговата смърт, съобщава сайта HotArena.net.

Кадрите от баровската „Маями“ бяха качени на фен страницата на несъществуващата днес мутренска групировка във Facebook. Администраторът й е посочил, че интригуващите снимки са предоставени от Константин Иванов. Той дълго време пазел кадрите, но най-после решил да ги сподели с феновете на Жоро Илиев, който се превърна в истинска легенда след убийството му през август 2005 г., пише flagman.bg.

Публикуваните в интернет фотоси разкриват как е изглеждала отвътре яхтата на покойния бос от ВИС-2. Яхтата „Маями“ е любимата играчка на Георги Илиев. Тя е закотвена на пристанището край Слънчев бряг и на 25 август 2005 г., когато той е убит пред дискотека „Мултиплейс“ в курорта.

Докато е жив, босът от ВИС-2 предпочита да провежда най-важните си срещи именно на борда на гъзарската лодка. Яхтата е сред най-луксозните за времето си, пише nauho.bg. Тя е марка „Азимут“ – 80 и е купена за 4 млн. лева. Кръстена е на съпругата му Мая Илиева. Жоро любовно я наричал Маями – закачка между тях след посещението им в Америка.

За рождения ден на съпругата си през 2003 г., когато тя станала на 30 години, Жоро й връчил ключовете на яхтата с уговорката, че той също ще я ползва, пише „Всеки ден“. Така голямата лодка се превръща в любимото му убежище. Илиев редовно обикаля с нея морските ни курорти, пътува и до Гърция. Когато има важни разговори, ги провежда на борда на „Маями“. По този начин е сигурен, че никой не го подслушва.

След смъртта на съпруга си вдовицата Мая не желае да ползва яхтата. Тя й навява лоши спомени и решава да я продаде. Спазарява се с братя Диневи, които взимат плавателния съд на половин цена – само за 2 милиона лева. Бизнесмените от Свети Влас я използват за кратко и после я продават на турчин, занимаващ се с хотелиерство и инвестиции във футбола.

Според хора от подземния свят братя Диневи се уплашили, че яхтата е прокълната. Врачка казала на майка им, че трябва незабавно да продадат „Маями“, за да не ги застигне лошата съдба на предишния собственик. По тази причина братята спешно я обявили за продан. Дали я на турчина доста евтино – само за 1,4 милиона лева./струма.ком

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една от иконите на българското кино, заминала си по особено жесток начин

Тя бе едно от най-красивите лица на екрана през 60-те и 70-те години. Завърши живота си трагично. Отне й го най-близкият до нея, по особено мъчителен начин...

Актрисата Виолета Донева бе убита по особено мъчителен начин през октомври месец 2022 г. на 79-годишна възраст. Тялото й бе е открито в дома й на 22 октомври. Полицията разбива вратата на апартамента й в столичния кв. „Изток“ и открива“следи от насилие“ по тялото на актрисата. Разследването установи, че е убита от внучка си, която е наркоманка.

Виолета Донева има десетки роли в киното и театъра, преди да слезе от сцената в началото на новия век.

Звездата на Виолета Донева в киното изгрява още преди да навърши 20 години. Тогава тя партнира на Апостол Карамитев във филма „Двама под небето“ (1962) на режисьора Борислав Шаралиев. Със същия режисьор тя снима „Сбогом, приятели“ (1970) – филм за отношенията между учители и ученици, който привлича тогавашното младо поколение. 

В началото на 70-те години тя печели публиката и с филма „Обич“ на Людмил Стайков, който е първият и съпруг. Играе и в театъра. 

През 70-те тя получава награда за ролята си във филма „Допълнение към Закона за защита на държавата“ на фестивала в Сопот, Югославия. Този филм на Людмил Стайков има и две награди от Италия. 

През 80-те години участията на Виолета Донева в киното намаляват и тя играе предимно във военния театър и в театър 199 в София. От 2008 до 2010 е директор на общинския театър „Възраждане“. Превежда пиеси на Хенрик Ибсен, Албърт Гърни и Едвард Радзински. Пише за вестник „Стандарт“. На снимката: Виолета Донева в дома си, януари 1980 г.

Виолета Донева е дъщеря на офицер, убит от т. нар. Народен съд през март 1945 г. – Павел Джингаров. Тя приема името на втория си баща – актьора Кирил Донев. Бракът и с режисьора Людмил Стайков, който е близък на комунистическите власти, трае само няколко години, от които остава общият им син Иво, днес режисьор.

След това тя се омъжва за приятел от детските си години – баскетболиста Атанас Грънчаров. Виолета Донева бе убита два месеца след смъртта на мъжа си, когато вече живее сама.

Източник: svobodnaevropa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на Рилската теснолинейка-едновременно горчива и величествена

Построена през Първата световна война, линията свързвала Бараково и Кочериново с манастира и играела огромна роля за дърводобива и пътуванията. По нея са минавали не само дървени трупи, но и хиляди поклонници, а дори и цар Борис III. 

През 1947 г. теснолинейката превозва над 237 000 пътници!

Локомотивите били парни, германски и американски, със скорост цели… 12 км/ч.

Имало дори специален царски вагон и летни открити ремаркета.

Последният влак потегля на 31 март 1960 г. – украсен с черни знамена, изпратен от монаси, работници и цялото Рилско корито.

Днес от тази уникална железница почти нищо не е останало, но споменът за нея живее в изложбата и музея в с. Бараково, организирани от Методи Панайотов.

Историята на Рилската теснолинейка е едновременно горчива и величествена – част от нашето наследство, което не бива да забравяме.

Врачаните братя Балабанови - пионери на българската индустриализация, построяват линията, за да обслужва концесията за добив на дървесина

Близо шест десетилетия след закриването й Рилската теснолинейка продължава да “провокира” спомените на жителите от Югозападна България, а и от други краища на страната. Екскурзиите до Рилския манастир с теснолинейката (т. нар. дековилка) през първата половина на ХХ век оставят незаличими следи и “подклаждат” неизпълними идеи за възраждане на това съоръжение. А то е било изключително инженерно постижение и за него напомня пътуваща документална изложба, организирана от жителя на рилското с. Бараково Методи Панайотов. Изложбата дебютира в София, продължи през Дупница и предстои да намери постоянен пристан в двора на Балабановата фабрика в с. Бараково.

Но как започва всичко? През 1902 г. братята Тодор и Кото Балабанови от Враца печелят 20-годишна концесия за експлоатация на гората на Рилския манастир. Братята са пионери на индустриализацията на България след Освобождението. Тодор е борец за национално освобождение, а през 1903 г. е основател на Съюза на българските индустриалци и е негов председател до смъртта си през 1912 г. Построява жп линията Перник - Радомир (1897), Лъвовия мост и хотел “Империал” в София, спиртната фабрика в Мездра.

Прочутото писателско кафене, строено в стила на виенския сецесион в началото на ХХ век, се е помещавало в неговата къща до Руската църква в столицата.

След спечелване на рилската концесия Балабанови построяват две фабрики (дъскорезна и мукавена) в с. Бараково, разположено на р. Рилска в долината на планината, малко преди вливането в р. Струма.

Балабановата фабрика има собствена десетилетна история, свързващата интереси личности и съдби: поетът Никола Вапцаров работи и живее там през 30-те години на ХХ век, сключва брак с Бойка, а новороденият им син Йонко се разболява и умира; през 1921 г. около 600 руски белогвардейци (хора от висшето общество или заможни земевладелци) се заселват в района на фабриката и започват работа; талантливият поет Биньо Иванов (1939 – 1998) е роден и живял във фабриката, на която посвещава и свои стихове…

Първоначално дървените трупи се свличат до фабриката примитивно: реката е била пълноводна, трупите са спускани и плавали по водата, направлявани по цялото 42-километрово трасе от многобройни работници. Това провокира Тодор Балабанов да потърси универсално решение чрез изграждане на железница. Поради административно протакане и законови забрани Тодор Балабанов не може да види бараковската фабрика свързана с жп линия, тъй като умира през 1912 г. Мечтата е осъществена от сина Иван Балабанов.

Строежът на теснолинейката започва на етапи в хода на Първата световна война в края на 1915 г., а на 13 септември 1916 г. фабриката е свързана с жп мрежата в Струмския район. Изпълнява военни функции, тъй като за нуждите на армията е необходим дървен материал за железопътни строежи. До 1918 г. теснолинейката достига до метоха “Орлица” над с. Рила, през 1922 г. - до устието на р. Илийна, през 1924 г. - по бричеборския склон до Рилския манастир. Малко след това линията достига до крайния си район гара Черней, на 3,5 км над манастира под в. Черней, с множество къси разклонения. През 1937 г. е пусната в експлоатация нормалната жп линия Дупница - Горна Джумая, а гара Кочериново става начална (претоварна) гара на теснолинейката. През 1942 г. целият участък от с. Рила до Рилския манастир става държавна собственост в лицето на БДЖ. Строят се много къси разклонения, собствеността се “преплита” между много стопани: през 1945 г. са открити три нови клона и към 1947 г. в долината на Рилска река и притоците линията достига най-голямото си развитие - текущ път на основната линия Кочериново - Рила - Рилски манастир (36,9 км), гарови коловози (5,6 км), горски и индустриални клонове (10,7 км), общо - 53,2 км релсов път.

Междурелсието е 60 см. В началото вагоните са само товарни, след това се включват и пътнически (1927 г.). Локомотивите са парни, американски и германски (произведени в гр. Касел), движели се със скорост 12 км/час. Вагонният парк е разнообразен и обновяван постоянно, включва товарни и пътнически вагони. Имало и царска машина за височайши особи (ползвана от цар Борис ІІІ, Елин Пелин и др.), санитарен и пощенски вагон. За топлите летни месеци се ползват пътнически вагони тип ремаркета.

През януари 1944 г. покрай англо-американските бомбардировки над Дупница е обстрелвана и теснолинейката, има и ранени.

През 1947 г. по теснолинейката към манастира са превозени 237 437 пътници. През 50-те години превозите постепенно намаляват, тъй като дърводобивът се ограничава, манастирските поклонници намаляват, а автомобилният превоз конкурира влаковия. През 1959 г. по теснолинейката са превозени 130 000 души.

Последният влак потегля от Рилския манастир на 31 март 1960 г., украсен е с по две черни знамена в началото и в края, всички монаси и работници идват на изпращането, локомотивната спирка пищяла непрестанно за сбогом, а населението по цялото Рилско корито излязло за последно “сбогом”.

Тъжна е историята на дековилката след закриването й през 1960 г. В следващите две години постепенно релсите са демонтирани от БДЖ. Но по-голяма част от инвентара, обслужващ жп линията, е оставен безстопанствен, а местните хора отмъкват релси, стрелки, фенери, табели на спирките и пр. След сложни приватизационни и реституционни маневри до 2000 г. Балабановата фабрика е почти унищожена и нарязана на скрап, включително и остатъците от локомотиви и вагони, разположени в двора. Подобна съдба имат локомотивът и вагонът от теснолинейката, оставени като експонати във външния двор на Рилския манастир: пред очите на туристи, монаси и полицаи през м. април 2000 г. те са отнесени в неизвестна посока от “находчив” бизнесмен. Теснопътно локомотивче от дековилката е поставено през 1974 г. пред жп депото в гр. Дупница заедно с няколко вагона. Постепенно са изпочупени и оставени на произвола на съдбата.

Неотдавна е сключен договор с БДЖ и сега локомотивът е изложен пред музея на братя Балабанови, организиран от Методи Панайотов в дупнишкото с. Бараково.

Източник:trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за неподражаемата Леда Тасева и нейният живот,по-интересен и повратлив от сапунка

Родена е на днешната дата преди 99 години във Видин. Може да не е имала някакви фундаментални роли, обаче пък личният й живот е по-интересен и повратлив от сапунка

На 4-ти юли, преди 36 години българската сцена остана без една от най-талантливите си актриси. Леда Тасева почина на 62 г. след тежка битка с рака. Не искаше да се предаде, играеше почти до сетния си час. Зрителите обожаваха онова нейно спокойно, аристократично излъчване, което я правеше неповторима, различна.

Тя завършва актьорско майсторство в класа на Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, играе в театъра, киното и телевизията. За нея не е важно дали ролята е главна, или не е – важно е да я обикне, да я разбере, да я пресъздаде. Затова и публиката още я помни от филми като „Да обичаш на инат” и „Звезди в косите, сълзи в очите”, но най-вече в телевизионния театър „Харолд и Мод”, постановка на Хачо Бояджиев, която през 1986 г. превърна Леда Тасева и Стефан Данаилов в незабравим актьорски тандем. Затова и през 2002-а, когато реши да постави отново пиесата на Колин Хигинс за странната връзка между 80-годишна старица и 20-годишен хлапак, проф. Бояджиев посвети премиерата на „голямата Леда”.

Днес, когато пишат за Леда Тасева, а то е изключително рядко, я изкарват дисидент. Истината е, че тя имаше титлата „заслужил артист”, орден „Кирил и Методий” – първа степен, и всички други атрибути на признание от режима. Просто жената си беше странна и затова правеше впечатление в едно униформено време. Може да не е имала някакви фундаментални роли, обаче пък личният й живот е по-интересен и повратлив от сапунка.

В биографиите на Леда Тасева, чието истинско име е Виолета, пишат за два нейни брака. Истината е, че тя има 3. Първия го премълчава, понеже е с неудобен за системата човек – нейната първа любов Дачо Цанков.

Неговата „непригодност” се състои във факта, че е племенник на проф.Александър Цанков, наричан в онези години „кръволок”, който въвежда след своя преврат през 1923 г. политика на повсеместен терор. Изтрепан е сума народ, включително поета Гео Милев и журналиста Йосиф Хербст. Вследствие на този терор като отговор на комунистите избухва атентатът в „Св. Неделя”. Цанков избягва от България и се преселва при цар Фердинанд, а след смъртта му бяга, за да не бъде арестуван при Нюрнбергския процес срещу нацистите в Европа, като следва много от приятелите на Хитлер, а според легендите и самия Фюрер, в Аржентина. Там и умира. Но синът му остава. Освен произхода, той има и друг проблем – твърде слаб е ангелът му и не може да се сдържа и да не ляга с всяка жена. Нещо, което толкова наранява Леда Тасева, че намразва мъжете

Родената във Видин, но отраснала в София бъдеща актриса се влюбва в него като братовчед на най-добрата й приятелка. Майка й е против да се жени за човека, който отнема девствеността й, но тя смело се хвърля към брака. Поради което е изгонена от дома си. Той й наема стая в апартамента на оперната певица Мара Хинова, която я утешава при многобройните му хойкания. Практически съпругът не живее с Леда. Той си намира работа като шофьор в американското посолство. Но скоро е интерниран. Като негова законна жена, Леда го следва и дори е щастлива, защото в новото им местоживеене край язовир „Копринка” плейбоят ще бъде само неин.

Но скоро локацията на изгнанието е сменена с изселване в нейния роден  Видин. Живеят в къщата на нейната братовчедка до момента, когато става страшна засечка. Леда, която започва работа в местния театър, за да издържа себе си и любимия, се прибира ненадейно в стаичката им. И заварва съпруга си с нейната братовчедка

Благодарение на роднина – голям партиен началник, й е позволено да се върне в София, където се записва във ВИТИЗ. Това официализира любовта й с нейния преподавател Стефан Сърчаджиев. Двамата се запознават на снимките на един от първите български филми „Утро над родината”, помнещ се до днес главно с рефрена от неговата песен „Свири хармонико, свири”. За работата я урежда нейната приятелка Жана Стоянович, която и запознава Леда с бъдещия й съпруг.

Мъж №2 обаче трябва да бъде разведен с половинката си Ани Фаденхехт, майка на друг „заслужил артист” – Йосиф Сърчаджиев. И Тасева прави всичко възможно връзката им да бъде разкрита от неговата съпруга, което естествено се и случва.

Леда е безжалостна, защото иска да изтрие петното от Дачо, да вземе победа над мъжете, да им го върне тъпкано и да се почувства покорителка. Успява да се омъжи за по-възрастния господин, който дава тласък на кариерата й. Това е важно и поради друго обстоятелство – Леда винаги е в конкуренция със своята сестра Ирина – една от примите на Народния театър.

Отмъщението на съдбата обаче не закъснява

Леда е развела Сърчо, което ще й бъде върнато тъпкано, когато нейният трети съпруг Иван Андонов я напуска заради друга жена. Тасева забива младежа, който е цели 8 години по-малък от нея. Самото им бракуване е огромен скандал дори за артгилдията при соца, където нравите са малко по-разкрепостени от общоприетите за онова общество. Те са приели разведената вече 2 пъти Леда – разводът по онова време е дамгосан от Партията, освен от католическата църква на Запад  – да се омъжи за младо момче. Но когато се разбира, че Иван живее успоредно и с Люба Маричкова, заради която се разделя с Леда, шумът е оглушителен.

„Заслужилата артистка” остава сама до края на дните си официално или поне никога повече не се омъжва. Гадна  мълва я свързва с кого ли не, дори с Бригита Чолакова

Журналистката по онова време е първа красавица на България и тв звезда №1 със западняшкия си стил, наследен от немската кръв във вените.

Истината е, че Леда ограничава своя приятелски кръг, прави закрити вечеринки в дома си, недалеч от Южния парк и поддържа бохемски начин на живот, но такъв, който не се набива в окото на обществото.

В кариерата си обаче продължава да играе ролите на отчаяни застаряващи жени. Няма как да не си я спомняте от класиката на късния соц „Да обичаш на инат”, където играе точно такава, много близка до себе си героиня. Или от култовата тв постановка „Харолд и Мод” на Хачо Бояджиев, където е стара и патила на фона на младия левент Стефан Данаилов.

10 дни преди да почине от рак,  Леда продължава да играе на сцената. Не иска да изгуби и последното, което я свързва с живота. Предава Богу дух на 4 юли, когато други се раждат. Това става само 4 месеца преди на 10 ноември 1989 г. да падне режимът на Тодор Живков.

Източници:afish.bg/slava.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читател: Защо ми е да ходя на море в Гърция, като тук шезлонгът е левче, а храната – много по-качествена

3 пъти посетих Черноморието тази година, не ми се тръгваше, пише Диана Иванова от Пазарджик

Август е към края си. Макар и бурното море през последните седмици, Южното Черноморие е пълно с туристи. Особено през уикенда курортите буквално преливат от коли и хора. Въпреки негативните кампании, които се водят всяка година срещу родното море, има много доволни клиенти. Писмото, което получихме тази сутрин в редакционната ни поща от нашата читателка Диана Иванова от Пазарджик, е поредното доказателство за това,пише flagman.bg

От него става ясно, че тя е имала възможност 3 пъти да посети българското Черноморие в рамките на сезона. При това – за по 6-7 дни. Първо през юни е била в Черноморец, юли е почивала в северния курорт Св. св. Константин и Елена, а през август – в Сарафово. Прибрала се е преди дни, но има намерение преди да захладнее да направи още една кратко бягство. 

Ето какво ни разказва тя:

„Здравейте, пиша на вас, тъй като сте най-голямата медия в Югоизточна България, четат ви от всички краища на страната и желая това писмо да достигне до повече хора. Целта ми не е да правя просто реклама, а да обясня на хората, че в България също предлагаме качествен туризъм, храна и места за посещение, стига човек да има очи да ги види и усети. През последните години стана много модерно да си плюем по собствената страна и да хвалим чуждото. Например Гърция. Убиха се всички да ходят там. Да, не крия, че там също е хубаво, но в никакъв случай не е по-евтино. За същите пари, които бихме похарчили в среден клас курорт в Гърция (тук изобщо не говоря за Фанари, Керамоти и т.нат.), тук ще си изкараме като царе. В буквалния смисъл. Ще почиваме в петзвезден хотел с качествено обслужване и ресторанти. Но нека да ви разкажа за моите почивки през този летен сезон. 

И аз, както всички останали, ходех в Гърция. Миналата година с приятели решихме да организираме 3-4-дневна почивка в Приморско. Изкарахме си страхотно. Всяка вечер имаше културна програма – концерти, забавления, след което обикаляхме заведенията – хапвахме на нормални цени, после ходехме по дискотеки – отново всичко беше достъпно и по джоба ни. Тази година отново заложихме на българското море. В началото на юни бях в командировка в Бургас, която съчетах с почивка в Черноморец. Не мога да ви опиша колко готино си изкарахме с колегите. Хората бяха усмихнати, гостоприемни. Отседнахме в хотел до плажа, цените като за начало на сезона бяха дори ниски. Всеки ден бяхме по различни заведения, ходехме на разходка в Созопол, обикаляхме плажовете – чисто, широки ивици, а чадърите и шезлонгите – за почти без пари (дори не ми направи впечатление какви бяха цените, защото не бяха високи).

През месец юли реших да разнообразя и да видя и Северното Черноморие. С компанията намерихме хотел на брега с изхранване в Св. св. Константин и Елена. Базата беше много чиста, поддържана, персоналът – от камериерките до управителя, много любезен. Даваха ни информация къде да отидем, какво да хапнем, винаги бяха на разположение. Хотелът има и басейн. До обяд бяхме на плажа, а следобед – на басейна, със свежите коктейли от pool bar-a.

За август също имах планирана отпуска. Този път реших да направя градски туризъм. От няколко години ми се искаше да посетя Бургас през активния сезон, тъй като идвам тук на командировка през останалото време. Бях чувала, че всяка седмица има различни фестивали и концерти. Съчетах идването ми със Spice Music. Наехме апартамент в кв. Сарафово (за мен това място си е цял курорт, а не просто квартал). Тристайното жилище на ден ни струваше малко 130 лева. Имаше възможност за настаняване до 6 човека. Апартаментът предлага всички удобства. Има и кухня, където си правехме закуска или си готвехме, когато не ни се излизаше. Останахме 7 нощувки. Имахме възможност да си починем в Сарафово, да купонясваме на Spice Music и да посетим всички забележителности около Бургас. 

И с ръка на сърцето мога да кажа, че не една седмица, дори един месец няма да ни стигнат, за да видим всичко и да се насладим на този прекрасен град. Остров Света Анастасия, Фестивалът на пясъчните фигури, Акве Калиде, Ченгене скеле... и т.нат., и т.нат. Видяхме и плажа на Бургас – огромна ивица с най-различни заведения. Капаните предлагат вкусна храна, а на всичкото отгоре и евтина. За шезлонгите и чадърите дори няма да коментирам. Когато момчето дойде да ни таксува и каза 1,20 лв. за шезлонг, буквално паднах. Как така 1,20 лв.? Това някаква шега ли е? Той отговори „Не, толкова струва“. А с шалте и чадър – тоест цял комплект е само 10 лева.

Ами кажете ми, какво да правя в Гърция?! И през септемврийските празници ще ви посетя. Дори за 2-3 дни да е, но ще дойда. През последните две години напълно ми се промени представата за българското Черноморие. И апелирам хората – нека да не плюем по родното, защото страната ни е прекрасна. Отидете на море и се убедете!“.

Източник:Флагман

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Семейство от Пловдив развенча митовете: Вече няма да почиваме в чужбина, нито в Несебър, нито в Приморско е скъпо!

Всяка вечер на различен ресторант – без забележка! Хотелите – също отлични, казват доволните клиенти

Семейство от Пловдив, което наскоро е изкарало лятната си почивка по Българското Черноморие развенча митовете за високите цени и лошото обслужване, пише Plovdiv24.

„Здравейте! Вече няколко години слушаме колко зле било по нашето море, колко скъпо било, колко мръсна била водата и колко алчни били българските ресторантьори.

Нищо подобно! През юли направихме 6 нощувки в Несебър, а сега наскоро през август – отново 6 в Приморско. Абсолютно нормални цени, в никакъв случай не по-високи, отколкото в пловдивските ресторанти, идеално обслужване, чиста вода, много забавления и за нас, и за децата.Всяка вечер на различен ресторант – без забележка! 

Хотелите – също отлични. Няма да постваме касови бележки, защото не е нужно. Просто изберете правилното място и няма да съжалявате. Правим уточнението, че не сме от богатите българи, а сме едно нормално средностатистическо семейство с двама работещи родители и две деца.

В чужбина също е хубаво, обиколили сме не едно или две места по света. Но Българското Черноморие има своя неповторим чар. Бъдете здрави и позитивни!“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какъв е бил Асен Агов преди 1989-та

Дългогодишният депутат от СДС, ДСБ и „Синята коалиция” Асен Агов е кандидатствал за кадрови офицер там, съобщава днес в. „Република”. Изданието припомня, че през 1990 г. 

Агов продължава да е близък с БКП/БСП, а на парламентарните избори през 1991 г. се яви като независим, подкрепен от тях, срещу кандидата на СДС. Негов спонсор тогава беше Борислав Дионисиев. Факсимилето е от личния архив на Антон Тодоров. Междувременно ГЛАСОВЕ получи и още един документ от архива на Комисията по досиетата. Това е препоръка от Иван Гарелов, с агентурното име „Талев“, написана на 16 май 1972 г.

По искане на ДС Гарелов предава агентурно сведение, в което прави характеристика на няколко свои колеги от БТА, между които и Асен Агов, който е поставен на първо място в списъка. Ето какво пише за Агов агент „Талев“: „В подбора съм се ръководил от условието посочените лица да бъдат млади журналисти, но едновременно с това да са показвали признаци за перспективно развитие в професията, солидна политическа и езикова подготовка.

„1. Асен Йорданов Агов, репортер в „Международна информация” при БТА Асен Агов е роден на 8. XI. 1948 г. в София. Завършил е външна търговия през 1971 г. Владее английски, френски, италиански. Баща му работи в „Нефтохим” като главен юристконсулт. Майка му, доколкото ми е известно работи в някаква секретна лаборатория при БАН. 

След завършването на висшето си образование Асен Агов е работил известно време във в. „Орбита”, след това, предвид на отличната му езикова подготовка и показаното журналистическо умение, бе приет на работа в БТА. Много амбициозен, той се посвети основно на проблемите на Общия пазар. При неговото трудолюбие може да се очаква, че в бъдеще ще се развие като един от перспективните кадри на агенцията.

Проявява се отлично и в обществената работа. Член е на комсомолското бюро, където отговаря за политическата работа. Партийното бюро го е набелязало като кандидат за приемане в БКП. Доколкото ми е известно баща му е член на Земеделския съюз, но самият Асен е ориентиран към БКП.

Трябва да се има предвид, че самият Асен не е служил войник и по всяка вероятност трябва от тази есен да отбие военната си служба. От разговори с него съм установил, че има желание да отбие службата си на работа в някое от изданията на БНА. Интелигентен, културен, той установява лесно контакти.Пътувал е често в чужбина, вероятно по частен път.”

Пламен Петков

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Статия в „Маями Нюз“ от 1974 г. описва наш черноморски курорт като новата европейска Ривиера

През 60-те и 70-те години на XX век България започва да развива туризма и за кратко време успява да привлече много чуждестранни гости както от страните от социалистическия лагер, така и от Западна Европа, САЩ, Австралия, Канада.

Във водещи западни медии през тези години се появяват публикации, които описват страната ни като интересна туристическа дестинация, в която западният турист си заслужава да отиде. Ето какво пише журналистка във в. „Маями нюз“ в броя си от 21 март 1974 г. за курорта Албена:

„Островърхи бели пирамиди, издигащи се в полукръг върху пясъка. Това веднага ми напомни за средиземноморската архитектура в шикозните курорти, изпъстрили френското крайбрежие. Но аз се намирах в Албена, България – едно име, което трябва да се запомни. Новата европейска Ривиера е построена съвсем скоро – през 1968 г.“ Така започва своя репортаж Барбара Бърнс от влиятелния по това време всекидневник.

„С целия си бляскав международен имидж, който представя на посетителите, които идват тук за първи път, Албена предоставя и някои приятни изненади за туристите, които искат нещо различно от шумните и добре познати курорти“.

Стъпаловидните фасади на хотелите в Албена са описани като „стълбите на Нептун, изкачващи се към синьото небе“, а хотелите и вилите в курорта – като „модерни и комфортни“.

Авторката разказва за приятните ресторанти и ниските цени в Албена, а българската кухня определя като „леко пикантна, с едва доловимо гръцко и турско влияние, но с изразен собствен стил“. И споделя впечатленията си за скарата, шопската салата и различните млечни специалитети, които според нея обясняват дълголетието на много от българите.

„Маями нюз“ разказва и за нощните заведения, пълни със забавляващи се българи и туристи, в които звучи рок, български фолклор и дори класическа музика. Специално е спомената известната фрегата на плажа, която през деня предлага напитки на плажуващите, а с настъпването на вечерта се превръща в атрактивен нощен бар.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актьорът, по когото въздишаха жените, си отива забравен.Животът му беше наситен с драматизъм, любов и разочарования

На 10 август 2025 г. се навършиха 25 години от кончината на един от най-обаятелните актьори – Владимир (Володя) Смирнов. Талантът му озаряваше сцената на Младежкия театър и големия екран, а животът му беше наситен с драматизъм, любов и разочарования.

Последната му роля е в пиесата на Назъм Хикмет „Забравен от всички“. Точно така си отива от този свят и талантливият актьор. Малцина са тези, които се сещат за него в последните му дни. След прекаран инсулт три години преди смъртта му на 10 август 2000 г. Володя не успява да се възстанови напълно, остава без роли, защото така и не възвръща напълно говора си, потъва в мизерия.

Негова постоянна компания остава само водката. Макар и със силен дух, актьорът, изиграл прекрасни роли, трудно понася съдбата си на инвалид. Дотогава той е известен като работохолик, който се раздава докрай на сцената и на екрана, както и като бохем. Изключително обаятелен, той е сред най-желаните мъже в София. Пленява всяка компания с песните на Висоцки, когото лично познава и които изпълнява прекрасно в акомпанимент на пиано или китара.

Всъщност китарата е единственото, което 25-годишният Володя донася със себе си от Русия, когато последвал сърцето си, пристига у нас през 1966 г. Пленен от красивата студентка от ВИТИЗ Силвия Спасова, той зарязва кариерата си в Русия, за да заживее с нея в България. Двамата се запознават в Ленинград, когато там гостува актьорският клас на проф. Филип Филипов и Надежда Сейкова от ВИТИЗ със спектакъл по български народни песни и танци. По това време Володя играе в трупата на Ленинградския театър на „Ленински комсомол“ и вече е забелязан от критиката, която му предрича бляскава кариера. Когато българските студенти идват в театъра, Володя изиграва в чест на Силвия „Ромео и Жулиета“, като се превъплъщава ту в Ромео, ту в Жулиета. Пламналата между тях искра се разпалва дотолкова, че актьорът започва да учи български. Няколко месеца по-късно Володя не издържа далеч от любимата си и пристига у нас.

Смирнов има тежко детство и не помни родителите си. Баща му е пилот, който изчезва безследно със самолета си по време на Сталинградската битка още преди Володя да се роди. Майка му тогава е 21-годишна пътуваща певица на цигански романси. „Майка ми слязла от влака, с който пътувала, и тръгнала към къщата на баба ми, но я хванали болките и ме родила „на пътя“, разказва Смирнов, който е отгледан от баба си Клавдия Фьодоровна Смирнова – майка на баща му.

У нас той става особено популярен след ролите му във филмите „Сбогом, приятели“ и „Най-добрият човек, когото познавам“. А когато играе Жул Верн в руско-българската копродукция „По следите на капитан Грант“, руският печат пише ласкави отзиви за „големия български артист Владимир Смирнов“. „Володя се радваше, защото се чувстваше български артист. Казваше, че е българин“, спомня си жена му.

Смирнов създава и запомнящи се образи в Младежкия театър, където играе от 1969 г. Там от възможни 25 представления на месец той е ангажиран с репетиции и спектакли по 24 дни. Той е яростен работохолик и човек на крайностите. „Беше много ангажиран и отговорен към всичко, което прави. Играеше на всяко представление като за последно, сякаш ще умре. Станеше ли дума за работа, сливаха се ден и нощ. 

Не ядеше, не спеше…“, разказва съпругата му, която започва да го ревнува от многобройните му обожателки, които го засипват с писма и му звънят денонощно. „Беше страхотен кавалер и танцьор, жените го преследваха и аз лудо го ревнувах!“, споделя преди време Силвия Спасова. Актьорът обожава и дъщеря си Вержиния (Джина). „Беше на седмото небе, когато тя се роди. Джина беше неговата принцеса. Къпеше я, хранеше я, обличаше я. Украси люлката ѝ с балдахин, направи я като театрална сцена…“, спомня си актрисата. 

Семейната приказка обаче свършва, когато Вержиния става на 18 години. Тогава баща ѝ напуска семейството си и се преселва при приятелката си Богдана Маринова – талантлива художничка и тенисистка. Тя е с него до смъртта му.

В средата на 90-те „реформите“ в театъра на тогавашния зам.-министър на културата Николай Поляков пращат на трудовата борса талантливия актьор. Великолепният Д’Артанян от постановката „Тримата мускетари“ е уволнен като неперспективен и е принуден да се реди на опашка за социални помощи. Като го разпознават, той се шегува, че е дошъл да даде автографи на касиерките. 

Актьорът се завръща по съдебен път в театъра, но твърди, че „не е същото“. Може би за да удави мъката, Володя започва да пие много. 

Първият инсулт го покосява по време на спектакъл в Младежкия театър. Мизерията и алкохолът обаче се оказват фатални. Той получава втори удар и умира на 58 години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ